КОЙТО НИ ОСВОБОДИ, ТОЙ НИ ПОРОБИ

В ден като днешния, когато почитаме паметта на Апостола на Свободата, обесен с активната помощ на русия и нейния дипломат Граф Игнатиев, е особено важно да се взрем в корените на българското русофилство. Те далеч не стигат до древността. На не повече от два века са, при това с дълги прексъвания, бих казал, отрезвявания на народа.

Теорията за традиционното българско русофилство се разработва и налага от комунистите след болевишкия преврат в България от 1944. Усилията им започват от болшевишкия преврат в русия през 1917 и злополучното участие на България в Първата световна война. Роля имат и хилядите руски бежанци след 1917, които идват в България, и които страната ни, макар и сама разорена, приема по братски и подпомага, доколкото може.

Но най-голямата „заслуга“ е на българските тесни социалисти, прекръстили се през 1919 на комунисти и присъединили се към Третия комунистически интернационал. Те се превърнаха в послушни оръдия на московските комунисти до степен по тяхна заповед да организират терористични актове и да разпалват гражданска война. В пропаганден българските комунисти свързаха комунистическата идеология с преклонение пред военната и политическа мощ на русия, добавяйки за цвят руската култура. Така те се опитаха да използват някогашните русофилски настроения сред българския народ.

Бяха улеснени и от генезиса на социализма в България. За разлика от Западна Европа, през 1891 той дойде в България от русия, а после продължи да се развива главно под влияние на произведенията на руските революционни писатели, които се разпространяваха у нас в превод или в оригинал. Много помогнаха и емигриралите в комунистическа русия след разгрома на Септемврийското въстание от 1923 български терористи. Там тези страхливци бяха облъчени с болшевишка пропапагнда, школувани в НКВД и Коминтерна, настанени на добри служби и приели съветско гражданство. Които оцеляха от партийните чистки в СССР, станаха ръководни кадри на БКП, която след Септемврийското въстание водеше в България неефикасна, бих казал, предпазлива, нелегална дейност.

Едва след началото на Втората световна война и създаването на Отечествения фронт българските комунисти живнаха. СССР започна да изпраща у нас „подводничари“ и инструктори по саботажи. Комунистическите първенци обаче напуснаха добрите си служби в Москва и пристигнаха в България едва след като болшевишкият преврат в София, под дулата на Червената армия и с помощта на нейната политическа полиция, им осигури безконтролна власт.

За да утвърдят руското влияние не само в България, но и на Балканите, национални предатели като Георги Димитров, Васил Коларов, Трайчо Костов, Вълко Червенков, и пр., наред с комунистическата доктрина, натрапваха и идеите на някогашното славянофилство. С всички средства на държавата те славословеха руската военна, политическа, икономическа и техническа мощ, направиха задължително изучаването на руски език от 4 до 11 клас, заляха ни с руски книги и филми, русифицираха Българската православна църква.

Това изкуствено насаждано русофилство пусна твърде дълбоки корени в съзнанието на обществото. Днес, 34 години след падането на комунизма в България, те още не са изтръгнати. Не са заради масираната руска пропаганда, която руски петоколонници и четирихилядници неуморно бълват в българския политически и обществен живот. Днес методите, с които искат да утвърдят завинаги култа към всичко руско, се наричат „свобода на словото“, „право на мнение“, „друга гледна точка“! А това е нищо по-малко от национално предателство! За него и сега има членове и алинеи в Наказателния кодекс. Но няма кой срещу кого да ги прилага.

А иначе за начална година на русофилията в България може да се приеме 1774-та, когато съгласно мирния договор между русия и Турция в Кючук-Кайнарджа, загубилата тази поредна война Османска империя дава право на руския император да покровителства православните народи на Балканския полуостров. И погледите от Австро-Унгария се обръщат с надежда за освобождение към русия. (Най-мащабната освободителна проява на българите по време на османското владичество, Чипровското въстание от 1688, избухва именно защото се очаквало Австро-Унгария да изпрати в подкрепа войски. Но тя започнала война с Франция за германския престол и не й било до някакво парче от Балканите. Чипровското въстание от 1688 било потушено).

Априлското въстание от 1876 също бе потушено. То избухна по този стихиен начин защото русия уби този, който можеше да го подготви без нея – Васил Левски. Защо? За да й бъдем вечно благодарни. А защо да й бъдем вечно благодарни? За да може отново да ни пороби, колкото и да оспорват този цитат на Апостола „обективни“ мурзилки.

Впрочем, поне три пъти през тези няма и два века топли чувства към Империята на злото, българите са проглеждали.

За пръв път след Одринския мирен договор от 1829. Веднага след сключването му руснаците разформироват и обезоръжават българските доброволци в своята армия, обвинявайки в неподчинение, кражби и дезертьорство. На руските военни и цивилни лица на Балканите е наредено да избягват всякакви контакти с местното население, които са смятани за „източник на сериозни затруднения в политическо отношение“. Окуражени от руската политика, турците започват погроми. Това кара между 100 000 и 140 000 българи от Варненско, Сливенско, Ямболско, Бургаско, Старозагорско и други райони да се изселят във Влахия,Молдова и Бесарабия. Руските окупационни власти полагат усилия да ограничат изселническата вълна, тъй като смятат присъствието на християнско население по пътя към Константинопол за стратегическо преимущество на Русия в дългосрочен план. По този повод Раковски пише своята знаменита брошура „Преселение в русия, или руската убийствена политика за българите“, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ. Заради нея пред 1862 сръбското правителство разтурва Първата българска легия в Белград. Легионер в нея е и Васил Иванов Кунчев. Там той получава и бойното си кръщение, и името Левски.

За втори път българите проглеждат по време на „Българската криза“ 1886-1896. Бруталната политика на император Александър Трети, наследил нашия „освободител“ Александър Втори. Отмяната Търновската конституция, управлението на руските генерали, враждебното поведение на русия при обявяване на Съединението, детронирането на Батенберг, скъсването на дипломатическите отношения с България през 1886, атентатите и бунтовете, организирани от руски агенти – убиват възгоржената вяра на българите в „добрия дядо Иван“. За съжаление само за 10 години. После приятелските отношения се възстановяват.

За трети път пердето ни пада през 1915, когато България обявява война на Сърбия и с това влиза във война и с русия. Николай Втори в нарочен манифест нарича това „измяната на България“, на която руският народ „гледал с окървавено сърце“. Сигурно затова императорът окървавява и България, като през 1916 нахлува в Добруджа. Вражеският акт е резултат на вековната руска политика на териториално ограбване на България чрез раздаване на нейните земи на съседите й.

За съжаление и този спомен трае само 28 години, до 1944. След това комунистите, описани по-горе, прекъсват историята ни като самостоятелна държава за 45 години. Уж продължихме след това, но сянката на руската мечка все още витае над България.

Ще е така, докато българския лъв не изреве гръмовно, не разтърси грива и не прогони натрапника вдън гори тилилейски.

ДЯСНОТО НЕ Е ПАРТИЙНА ТАБЕЛА!

Лекция, изнесена пред дискусионен клуб „Свободна България“ на 3 октомври 2023

НАДОЛУ С ПОКРИВА

Темата за дясното е толкова обширна и многопосочна, че дълго се чудих откъде да я подхвана и докъде да я свърша. Най-лесно е от раждането до смъртта, но автентично дясно в България на практика не се е раждало, съответно няма как да умре.

Другата гледна точка е, че дясното в България е толкова витално, че чак е безсмъртно. Че идва от дълбините на времето и се е насочило към вечността. За съжаление това е още по-невярно.

Преди 34 години тоталитарната държава бе изненадващо лесно разградена институционално. Но нейната социална и културна основа остана непокътната. А тази основа непрекъснато възпроизвежда насилие, авторитаризъм, антимодерност, противопоставяне на правилата и законите, недосегаемост на властимащите…

Самите ние, вместо да станем активни граждани, се превърнахме в безпросветни и ценностно неутрални поданици.

Накратко: 34 години строим капитализма, който не само аз отъждествявам с дясното, от покрива към основите. И затова се чувстваме обърнати надолу с главата. Има една такава къща с покрива надолу по пътя между Черноморец и Созопол. Къщата е около 300 квадрата, но на практика се крепи върху 9.

Такъв ни е и капитализмът – къща с тясна основа, на едно-единствено място в страната. Може да се построи такава къща, но малко хора вярват в строежа, а още по-малко са готови да платят цената му. Но ако някой я построи, от любопитство ще минат да я видят. Друг е въпросът дали ще платят вход да я разгледат. Басирам се, че малцина ще сторят това.

КОИ ВЪПРОСИ ОБЪРКАХМЕ?

Смъртта на комунизма в България е силно преувеличена, но той все пак има някаква алтернатива. Демокрацията. Демокрацията обаче не е капитализъм. Капитализмът се основава на частна собственост, пазари, и власт на закона в икономически план, и на индивидуалните права в политически план. Капитализъм е името на автентичното дясно по цял свят.

Ние обаче 34 години не „строяхме капитализъм“, а „установявахме демокрация“. Най-вече защото изначално бяхме задали погрешно въпроса какво всъщност искаме.

Дилемата след падането на комунизма в България трябваше да е: „Комунизъм или капитализъм?“ Верният отговор на този въпрос е „капитализъм“. Но ние попитахме : „Комунизъм или демокрация?“ и отговорихме: „Демокрация“. Тя не е капитализъм, но не е и антикомунизъм, с който дълго я бъркахме. Антикомунимът стана синоним на дясност. Не знаехме или забравихме, че най-големите антикомунисти са социалдемократи и земеделци, тоест други левичари, но без диктатура и без пролетариат.

Трябваше да зададем друг въпрос: „Тоталитализъм или демокрация?“ На него верният отговор е: „Демокрация“. Това е и фундаменталната философска причина да няма дясно в България. Защото демокрацията не е свобода.

Отъждествявайки демокрацията със свободата, лъжедемократите всъщност лишиха българите от икономическа свобода. Така го лишиха и от политическа свобода, защото няма политическа свобода без икономическа свобода.

Огромна част от първите български демократи не разбираха това. Те се наричаха антикомунисти, но антикомунизмът им бе всъщност комунизъм наопаки. Те също бяха колективисти, и също като комунистите бяха чужди на идеята за автономната личност. Само че вместо в БКП, БЗНС, ОФ или концлагер, вкарваха личността в друг калъп – калъпа на „гражданското общество”, което ПРОТИВОПОСТАВИХА на държавата, вместо да го превърнат в неин коректив. Създаването на активни граждани се подмени с превръщането ни в безпросветни и ценностно неутрални поданици.

Българските демократи спестиха всички тези истини на хората. Нещо повече – замениха ги с твърдения, че индивидуалната свобода се плаща с липса на сигурност, влошаваща се околна среда, по-висока престъпност, по-лошо образование, никаква солидарност.

Подобни твърдения са или израз на въпиющо невежество, или са интелектуално предателство. Не знам дали си струва да се спори с тях, защото според опонентите на капитализма той не може да направи нищо добро, точно както и дяволът не може. Именно затова толкова години демокрацията бе представяна за свобода, а тя от своя страна – за капитализъм.

Първите демократи не разбираха, че трябва да заменят държавата с пазар, за да поправят пораженията от комунистите, които замениха пазара с държава. Казваха, че не го правят, за да смекчат тежестта на прехода. И в името на „доброто за всички” периодично сключваха безпринципни сделки. Докъде докара това България, вече всички виждат.

КАКВИ СА РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА?

Свободата е правото да вземаш решения и да предприемаш действия по твой собствен избор, без да се оправдаваш за своите мотиви. Свободата неизбежно означава, че ще се извършват много неща, които самите ние не харесваме. Цената на свободата е вечна бдителност.

Свободата определя целите на управлението, демокрацията характеризира метода на управление. Свободата е двигател на демокрацията. Демокрацията подпомага свободата и не допуска пораждането на тирания. Демокрацията може да има контрол и организация, но нейната жизненост се поддържа от свободата. От индивидуалната свобода.


„Демокрация” не значи свобода. По дефиниция демокрацията е колективистична система, въведена преди 150 години, за да се осъществят социалистическите идеи в либералните, дотогава свободни, общества. Оттогава парламентарната демокрация подкопава свободата, независимостта и предприемачеството и неизбежно води до държавна намеса, обществена инертност и разхищение на средства. Води до антагонизъм. И това не се случва, защото някои политици не се справят с работата си или защото на власт е дошла погрешната партия, а защото системата работи така.

И така, преди 34 почнахме да „установяваме демокрация“, вместо да строим капитализъм. И си мислехме, че сме десни. Лидерите ни или мислеха същото, или ни залъгваха. В техен интерес ще предположа, че са били не по-малко заблудени от нас. Поне един бивш президент, марксист, партийно назначен за десен „политик“, беше. Преди 15 години той описа драмата на дясно в България така – „дясното“ било пазарна икономика и път към Европа. И тъй като лявото вече било приело и пазарната икономика, и пътя към Европа, мисията на дясното била иззета.

Струва ми се, че това обяснение се приема за валидно и днес. А в него има три фалшиви тези.

Първо – „дясно” като политическа философия и политическо представителство в България все още няма.Така че няма как да е залиняло, още по-малко умряло.

Второ – икономиката в България е непазарна.

Трето – мисията на дясното тепърва предстои.

ЗАЩО ЗАГЪРБИХМЕ ИДЕИТЕ?

Когато говорим за „преход“ от комунизъм към демокрация, всъщност говорим за хода на историята през последните 34 години. А ходът на историята се предопределя от силата на идеите. Ако знаете убежденията на даден човек, можете да прогнозирате неговите действия. Ако разбирате господстващата философия на едно общество, можете да прогнозирате пътя му.

Но убежденията и философията са въпроси, за които човек може да прави избор. Няма фаталистична, предопределена историческа необходимост. Затова ние НЕ СМЕ ОБРЕЧЕНИ на комунизъм. Избрали сме си го. И преобладаващата част от нас продължават да го избират. Не защото им е по-хубаво. Защото им е по-лесно. Преобладаващата политическа култура в България днес е безидейна, и затова – посткомунистическа. „Пост“ е за благозвучие.

Идеите са най-важната и най-практичната сила в човешкото битие. Нашите идеи променят света, не нашите правителства. Силата и парите са безсилни срещу идеите. Затова тези, които упражняват силата и притежават парите, не допускат разпространението на идеи в обществото. Така освен идеите, убиват и морала, защото моралът е набор от ценности и идеи.

Ценността не се намира вътре в обектите, ние им я придаваме. Ценноста е вътре в нас; това е начинът, по който човек реагира на условията на средата си. Тя се отразява в човешкото поведение. В обществен план това означава – в политиката.

Политиката се базира на система от ценности и идеи, която освен да обясни обществото, мотивира и направлява определен тип обществени действия. Тоест – базира се на идеология. Без философия не може да има политика, политиката е дял от философията. Тя не е цел, която може да бъде постигната без по-широк идеологически контекст.

Драмата на партиите в България е преди всичко морална и след това организационна и личностна. Не се решава с механични коалиции. Решава се с връщане на ценности и добродетели в обществото. От страна на политиката, щом църквата отказва да прави това.

КАКВО СА ЦЕННОСТИТЕ?

На базата на идеите си определяме нашите ценности.

Ценност е това, което човек с действията си се стреми да придобие и/или да запази; добродетел е актът, чрез който човек го придобива и/или запазва.

Ценностите ни влияят на начина, по който интерпретираме и разбираме света около нас.

От нашите ценности зависи какво ще разглеждаме като добро и зло.

Нашите желания зависят от нашите ценности.

Избираме целите си на базата на нашите желания.

Интересите“ ни зависят от вида на целите, които сме избрали да преследваме.

Ако нямаме ценности, на практика нямаме интереси – освен парите и властта.

Липсата на ценности е най-отличителната обща характерна черта на българската политическа класа.

Казах по-горе, че капитализмът е общество, основано на частна собственост, пазари и власт на закона. Но капитализмът е и системата на огромното създаване на ценности.

Всеки аспект от съществуването на човека – от чистото физическо оцеляване, до материалното изобилие и интелектуалното удовлетворение, зависи от създаването на ценности.

Моралната стойност на една социална система се измерва чрез способността й – или съответно липсата й – да насърчава създаването на ценности.

Правото на човек да създава и да изоставя ценности трябва да бъде защитавано от закона. Това е същността на индивидуалните права. Те са най-голямата ценност на дясното, наречено капитализъм. Основните са три: живот, свобода, собственост.

В Декларацията на независимостта те са наречени „неотменими“ и брилянтно дефинирани като право на живот, свобода и стремеж към щастие, т. е., собственост. Но и трите могат да се сведат до едно: правото на живот

Правото на живот (себепритежанието) – да вземаме сами решения за собствения си живот и да носим отговорност за тях

Правото на свобода – правото на живот води до право на свобода. Това са просто два различни начина да кажем едно и също нещо.

Правото на собственост – продуктът на твоя живот и твоята свобода е твоята собственост.

Упражняването на всички свободи е свързано със собственост. Тоест – с капитализма – или с дясното, употребявам ги като синоними.


Чували ли сте за партия в България, която говори тези неща? Ако не сте, значи в България няма автентична дясна партия.

МОЖЕ ЛИ ДА СЕ ПОЯВИ АВТЕНТИЧНА ДЯСНА ПАРТИЯ В БЪЛГАРИЯ?

Не, или поне не сега.

КОЯ Е НАЙ-ПЕЧЕЛИВШАТА ДЯСНА ПОЛИТИКА?

Моралът. Най-голямата битка на капитализма е, била е, и винаги ще бъде, битката за фундаменталните морални принципи.

Как се възприема правенето на политика, базирана на морала, в момента? Ако бяха честни, тоест морални към избирателите си, а те не са, българските политици щяха да им кажат, че политиката не би издържала нито един морален тест, но това не е проблем, защото моралът не е предназначен за нея. На политиците трябва да се гледа като на търговци, а не като на герои, би казал несъществуващият морален политик. Героят може да те подведе, но търговецът – никога, ако имате взаимни интереси

Откакто през 1990 г. Кръглата маса замени марксизма/ленинизма с „национален консенсус”, политиците от всички цветове мълчаливо се съгласиха, че всичко е разрешено, че всичко се продава или се договаря, а останалото зависи от натиск, лобиране, манипулации, сделки, измами, подкупи и предателства. Всяко следващо от изредилите се през последните 34 години дузина правителства бе с все по-неограничена власт, по-необвързано с политика,  и по-неограничавано от идеология. Всяко оставяше предшествениците си безнаказано да се измъкват с плячката си. Това се наричаше и продължава да се нарича „политически прагматизъм”.

Всъшност днешният интелектуален и политически елит на България – и в ляво, и в „дясно“ – познава само комунистическия идеал. Левите вече не се опитват да го постигат чрез диктатура на пролетариата и класова борба, а чрез социалната държава. Десните, дори да не им пригласят, не им се противопоставят.

Може да се каже, че в българската политика няма идеология!

Когато няма идеология обаче, няма политически принципи. Няма посока, няма цели, няма интелектуално водачество. Няма проект(и) за бъдещето.

За да имаш проект за бъдещето, трябва да имаш твърд набор от принципи – тоест, да имаш етичен кодекс. С една дума – да имаш морал.

На два пъти- през 2013 и 2020-2021 година улицата се опита да вкара морала в политиката. Не успя. Чакам следващият опит. Дано го направи някой от тази зала.

Благодаря за вниманието!

ВОЛ ЗА ВЪЛК, ИЛИ ОТНОВО ЗА НАЦИОНАЛНИЯ НИ ПРАЗНИК

Хора, подхвърлиха ни кокалче! Втори ден коментираме да бъде ли 24 май национален празник, за да неглижираме другите промени в конституцията, предлагани от (част от) управляващата коалиция. Доказва го максимално високата трибуна, от която това предложение бе направено (в пакет конституционни промени) – в сравнение със „скромната“ промяна на Кодекса на труда, чрез която през май миналата година ГЕРБ лансираха същата идея, а ПП-ДБ се въздържаха или гласуваха против. И от личния ангажимент на премиера с идеята. И от днешния анонс на заместник-прдеседателя на парламента Никола Минчев, че не изключва провеждането на референдум по този повод.

Добре, щом искат да спорим – ще спорим. Вариантът да приемем безкритично предложението, понеже всички партии, готови да променят конституцията, го харесват, сигурно работи за техните членове, активисти и придворни журналисти и анализатори. Повечето от нас обаче не са такива. И този път ще трябва да ни чуят.

Аз съм човек на словото и духа и нямам съмнение, че 24 май е най-светлият български празник. Но НЕ Е САМО БЪЛГАРСКИ ПРАЗНИК! 24 май е официален празник и в Северна Македония, и църковно-държавен празник в русия.

В сегашната политическа конюнктура това би трябвало да са достатъчно убедителни аргументи, за да изберем друга дата. Ако не са, и ако работим за вечността, тогава да спазим световната традиция националният ни празник да носи символиката на държавността. Първата опция е национален празник да е денят, в който България обявява своята независимост.

Тоест, 22 септември. На тази дата през 1908 България и българите вече са съзрели за мисълта, че националната независимост (от една или друга империя) си има цена. Тя никак не е била ниска – България е трябвало да се откаже от безмитна търговия с Османската империя, да приеме загубата на огромните източни пазари за износа на жито, животни и манифактура. И дори за баснословна сума да откупи част от източните железници.

Предците ни са били готови да платят. Но само с пари. И най-вече за да бъде легитимиран в международен план българският княз.

На 6 септември 1885 бащите им са били готови да платят с кръвта си. През 1895, в своя „Отговор на речта на г. Стоилова“, Стамболов прекрасно откроява значението на Съединението: „Княза царува седем години без благоволението на Русия; Той ще може и още седемдесет години да царува, ако волята на народа му служи като яка основа. Като не мога да призная, че ний сме имали нужда от Русия до сега, считам за престъпление, да тьрсим помирение с Русия, само за да се признае Княза. Ний, Българите, сме обикновено добри домакини; знаем да харчим малко, да правим икономия; кой от нас би дал един вол за един вълк? Така именно бихме постъпили, ако се откажехме от нашата Самостоятелност с непризнат Княз срещу печалба на зависимост с признат Княз! Княза се намира тук заради България, а не България заради Княза!“

Затова аз съм за 6 септември. Без Съединението нямаше да я има Независимостта.

От какво обаче отклонява погледа ни поредният спор за националния празник?

От две фундаментални промени в конституцията, чиито формулировки вчера се оказаха значително смекчени в сравнение с предварителните анонси: вместо да бъдат премахнати, служебните правителства и главният прокурор остават. Само че мандатът на служебните правителства щял да бъде скъсен до месец, а на главния прокурор щяла да бъде отнета възможността методически да надзирава прокурорите.

Решение, достойно за Хашековата „Партия за умерен прогрес в рамките на закона“. Но след Първата световна война Хашек я разпуска, а ако се вярва на пророчествата на мастит главен редактор, ние тепърва ще създаваме българската „Партия за умерен прогрес в рамките на закона“ като „партия на умерените евроскептици“. Тя нямало да бъде нито прекалено обсесивна като „Възраждане“, нито прекалено конформистка като ПП-ДБ, но щяла да „гледа с критично мислене към либералния консенсус, европейските регулации и дори войната в Украйна“.

Конституционни промени като бявените вчера само наливат вода в мелницата на такива все още неродени Петковци. И дават на вече родените – БСП, ИТН, „Възраждане“, поредни поводи да им слагат прът в колелата. Защото нали от ПП-ДБ не се съмняват, че тези три партии ще набучат на копията си Решение № 3 от 10 април 2003 г. по к.д. № 22/2002 г., и ще сезират Конституционния съд с презумпцията, че дори в осакатения си вид предлаганите промени изискват свикване на Велико народно събрание? Като това така или иначе ще се случи, защо „новата коалиция“ се самоограничава? Наистина ли лидерите ѝ мислят, че сезирането на Конституционния съд ще им се размине? Не им подхожда на образованието и претенциите.

А ако не мислят, защо не го сезират те? По-точно – защо не го направиха ПРЕДИ да обявят идеите си? Да, знам, че Конституционният съд вече се е произнасял по темата. Но няма да е прецедент да бъде питан за един и същи казус по различен начин. И в различно време. Конституционният съд е пар екселанс политически орган по начина на съставянето си, и нетовите членове прекрасно се ориентират в политическата конюнктура. Ако бъдат попитани както трябва, от когото трябва и когато трябва, те ще отговорят каквото трябва.

Но може би това „прозорче на възожности“ вече е затворено. И новата коалиция по-скоро е доволна от това…

Тогава защо почти сформираното конституционно мнозинство не заработи за свикване на Велико народно събрание? При това с единствената цел да бъде отменена ретроградната институция на Великото народно събрание, която по същество е руска? И каквато институция освен в България, има само в Монголия? Тази идея се търкаля от години в публичното пространство и „политическият елит“ бяга като дявол от тамян от нея. Защо? Защото „ВНС можело да прави всичко, което пожелае“! А обикновеното НС да не би да не може??? А вие, които сте в обикновеното НС, нали ще бъдете и в (последното) Велико НС? При това ще сте почти двойно повече – 400 вместо 240. Повече ли си вярвате в обикновените народни събрания? И какво ви пречи в конституционния проект за свикване на ВНС, което да закрие ВНС-тата, да впишете задължение избраното 8-мо ВНС да съкрати 160 от 400-те си депутати, и да продължи работа като обикновено 50 НС? Или ви е страх да не би самите вие да не се окажете сред тези 160?

Та така с 24 май. Въпросът не е в националния празник. Въпросът е в националния интерес. И кой му служи. И най-вече – кой го предава.

ПЪЛЗЯЩАТА ФАШИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ

Христос, разпнат за да изкупи греховете ни, днес воскресе и от утре можем на нова сметка да грешим. Поне политиците със сигурност смятат да правят това. Те винаги наричат грешките си с различни имена, и всеки път тези грешки са все по-големи.

Тази година актуалното име е „преговори по управленски приоритети“, на коитo партиите да определят важните национални цели и така да се излезе от задънената улица, в която сме попаднали.

През 1990 наричаха тази пунта-мара „Национална кръгла маса“. ГЕРБ и всички останали „партии на прехода“ могат да оцелеят само ако струпат някакъв вид „национален консенсус” като преди 33 години. Не трябва да им позволяваме това. Не защото ще върне на власт комунизма. А защото ще докара фашизма.

Той вече е заченат – през последните 12 години ГЕРБ, “патриотите“ и ДПС постигнаха завиден консенсус около силното централизиране на властта и съсредоточаването на контрола над всички видове дейност в свои ръце; около потъпкването на всяка критика срещу тях; около смазването на всяка неконтролирана опозиция. С две думи: постигнаха консенсус около основните принципи на фашизма. От три години „Възраждане“ надгражда „подробностите“. От 5 години експоненциално расте.

Да припомня, че Костадинов създаде „Възраждане“ през 2014, след като ВМРО и НФСБ не можаха да удовлетворят амбициите му. Три години по-късно, на парламентарните избори през 2017, „Възраждане“ получи малко над 1 % от гласовете. На 2 април 2023 процентите на неприкрития кремълски рупор вече бяха 14. Ако ГЕРБ и ПП-ДБ преговарят като на Кръглата маса през 1990, на следващите избори Възраждане ще им диша във врата. И те ще са главните виновници за това.

Знак, че лидерите на спечелилите първите две места коалиции осъзнават опасността, ще бъде тяхното радикално „анти-Възраждане“ говорене. Необяснимо е, че не сме го чували досега. И ако Борисов си мълчи, защото Костадинов налива вода в неговата воденица, „тактичността“ на лидерите на ПП-ДБ спрямо „Възраждане“ е напълно неразбираема. Дори ако е високомерие. Тогава бих казал, че е направо самоубийствена. (Не искам дори да мисля, че толерантността на новата коалиция към Възраждане се дължи на страх от Русия. Защото основните цели на Възраждане напълно съвпадат с тези на руската външна политика: неприемане на еврото, отказ от Шенген, недаване оръжие на Украйна, излизане на България от НАТО и ЕС. Който не иска да дразни Русия, не критикува Костадинов).

А Коцето громи всички джендъри и соросоиди, и мечтае да ги изселва и разстрелва. Даже не само мечтае. През 2019 „Възраждане“ пусна предизборен клип, в който млад мъж с два автомата открива безразборна стрелба в пълна с хора, предполага се – парламентарна зала. 10-секундният масов разстрел бе последван от нагъл надпис: „Възраждане. Само ние можем“. Следваха кадри с ръка, зареждаща автомат, и тогавашният номер на бюлетината на формацията. И ако е иронично, че кадрите бяха взети от сериала „Слуга на народа“ със сегашния украински президент Владимир Зеленски и върл руски душманин в главната роля, направо е трагично, че нямаше никакви последици за „Възраждане“ тогава. Въпреки наглите им и непрекъснати провокации, последствия няма и сега.

Но може би има признаци на проглеждане. Точно преди седмица Асен Василев каза: „Ако се коалираме с ГЕРБ, на следващите избори „Възраждане” ще са първи“. Аз бих допълнил: „Ако преговаряте за управленски приоритети с ГЕРБ, на следващите избори „Възраждане“ ще са втори!“ Това повече ли ви харесва?

Рискът вече не е само в получаването на поредното лошо управление. Рискът е за демокрацията като начин за организация и функицониране на обществото. Ако постигнат съгласие тази седмица, ГЕРБ и ПП-ДБ ще зачеркнат окончателно идеологиите. За ГЕРБ това няма да е голям проблем, те отдавна са заменили идеите с пари. За ПП-ДБ ще е смърт.

Обществото винаги е плод на идеологии. Действието се насочва от идеи. То реализира онова, което мисленето преди него е планирало. Няма идеологии – няма общество. Няма визии за бъдещето. Няма нужда и от партии. Особено такива, които твърдят, че се борят срещу статуквото. Статуквото винаги ще предпочете да пусне във властта фашистка, а не реформистка партия. По една много проста причина – сегашното статукво е комунистическо. Фашизмът е пораснал комунизъм.

Ако продължават да го игнорират, Копейкин ще фашизира България, както Путин фашизира Русия. Не се съмнявайте – идеите и моделът идват оттам! И не се надявайте – войната в Украйна няма да попречи на пълзящата фашизация на България! Българските петоколонници и полезни идиоти струват на кремълското джудже жълти стотинки. При това извадени от нашия джоб.

Твърде малко утешение е, че българският Путин ще се казва Костадин Костадинов, а не Бойко Борисов. И двамата трябва да бъдат спрени навреме. Което означава – веднага!

„НЯМА ЛЯВО-НЯМА ДЯСНО“ – НЯМА ПЪРВО МЯСТО

Мафията победи по точки в петия рунд. Уж три години й нанасяме тежки удари и даже веднъж я повалихме в нокдаун, но тя е корав боец. Агресивен и нападателен, удря под кръста и подкупва съдиите. Ние се оказахме демонстративно решителни, но задкулисно компромисни, удряхме леко и се уморихме бързо.

И след още пет пъти ще е така. И след десет. Сигурно и след 15. Евреите са бродили из пустинята 40 години, но Господ като огнен стълб е вървял пред тях и им е пращал манна небесна, докато стигнат Обетованата земя. Ние нямаме шанс. Не само защото не сме евреи, а защото си харесваме фараона и не искаме да напускаме Египет.

Резултатите от неделя бяха предизвестени. Ясно беше и че няма да решат нито един стар, но ще създадат много нови проблеми. Особено на първите две партии. От гледна точка на лидерите си те нямат печеливш ход. Ако не направят правителство, противниците им ще ги обвинят в престъпна безотговорност. Ако направят, привържениците им ще ги обявят за предатели.

Проблемът обаче не е в резултатите. Не е и в бюлетините. Не е дори в президента. Проблемът е, политиците не си говорят. И най-вече – че са лично и политически безотговорни.

Поне на теория, персоналната несъвместимост не би трябвало да е проблем. Не избираме депутатите да се обичат, избираме ги да работят заедно в наш интерес. Те обаче или не работят изобщо, или не работят за нас. И понеже работят само за себе си, не могат да имат партньори. А сам никой не може „да съшие прокъсаната обществена тъкан“, която с години всички са раздирали.

Защо сме го позволявали и защо продължаваме да им го позволяваме? Един възможен отговор: заради липсата на политическа култура. Липсата на политическа култура от своя страна се дължи на липсата на идеология.

Лудвиг фон Мизес пише в „Човешкото действие“, че обществото винаги е плод на идеологии. Действието се насочва от идеи. То реализира онова, което мисленето преди него е планирало. Няма идеологии – няма общество. Няма визии за бъдещето.

Би трябвало да няма и партии, защото липсата на идеология създава пречки и пред междупартийния диалог. Всички съвременни партии обещават на поддръжниците си сигурност и просперитет. Следователно за тях социалната организация и социалното действие са идеологически въпроси. Тоест, винаги е възможно някакво споразумение. Никоя партия не би тласнала страната си към анархия, която може да предотврати, ако пожертва някоя и друга идеологическа точка.

Нямаше да го правят и българските партии, ако имаха идеология. Но те не само че нямат, но и не искат да имат. През 2016 група активни граждани обявиха в манифест, че вече няма ляво-няма дясно, а има единствено гражданите срещу мафията. Година по-късно направиха новата партия Демократична България, за да отнемат от мафията контрола върху държавата и обществото. След неделя обаче са на път да й го върнат.

През 2022 още по-новата партия Продължаваме промяната декларира, че ще постига леви цели с десни средства. Но така отблъсна крайнолевите. И демотивира пенсионерите, макар да им увеличи пенсиите. И навреди на създателите си.

Така “няма ляво-няма дясно“ се трансформира в „няма първо място“.

Освен идеология обаче, политическите ни водачи не притежават и лидерски качества. И ако първата липса е по техен, макар и погрешен избор, за второто нямат вина. Просто така са селектирани. Два парадокса обясняват защо.

Първият е „пародоксът на средната класа“. Социалната прослойка, която цени принципите на индивидуалната свобода, правовата държава и демократичното управление, в България е толкова “очиновничена”, а най-независимата в интелектуално отношение част от нея е толкова пасивна, че 33 години всички партийни структури, които средната класа създаде или припозна, се провалиха.

Вторият парадокс е “парадоксът на режима”. Вместо след 1990 да бъде лустриран, комунистическият бюрократичен елит, по правило набиран измежду най-послушните и изпълнителни членове на БКП, бе трансформиран. Този противоестествен „подбор” от старата бюрокрация, съпроводен с изтласкването на най-смелите и самостоятелните от новата, създаваше все по-слаби и нерешителни бюрократи. Пример – служебните правителства на Радев, пък и всички правителства преди тях, определяни като “технократски”. Такова се задава пак.

Явно българската политика е достигнала долната си мъртва точка, в която понятието за власт не се свързва нито с доктрина, нито с традиция, нито дори с личността на вожда, а само с властта като такава. Власт, използвана единствено за лично обогатяване.

Такъв меркантилен „елит“ може да роди само „управление“, което иска всичко да е по старому: авторитетите да се признават, интелигенцията да си мълчи, системата да не се разклаща с опасни и непривични реформи. Девизът му е: не ни пипайте, и ние няма да ви пипнем. Целта му: всичко да остане както е било. За съжаление това иска и голяма част от обществото.

Ако реализира първия мандат, ГЕРБ ще направи точно такъв кабинет с точно такива хора. До обяд изглеждаше, че той ще е по модела на проектокабинета Габровски миналата есен, който от своя страна щеше да копира кабинета Беров. За по-младите, това правителство бе наричано благозвучно “правителство на мафията”. След пресконференцията на Борисов изглежда, че се върви към нова Тройна коалиция ГЕРБ-ДПС-БСП. Дали ще бъде формализирана с коалиционно споразумение, е чиста формалност.

На този фон е много вероятно редът на вторите – ПП-ДБ, изобщо да не дойде. Което вероятно ги изпълва с облекчение. Но ако все пак получат мандат, техният формат би бил близък не до Беров от края на 1992, а до Димитър Попов от края на 1990.

Що е правителство на мафията не е нужно да се обяснява, независимо дали премиер е Беров или Борисов. Какво обаче беше правителството на Попов? То бе съставено по Коледа 1990 и бе хем ширококоалиционно, хем програмно. Ширококоалиционно, защото в него имаше министри на СДС, БЗНС и БСП. Но имаше и седмина безпартийни министри, включително самият премиер. Програмно, защото стъпваше на Споразумението за гарантиране на мирния преход към демократично общество от 4 януари 1991. С две думи: при Попов имаше за всекиго по нещо.

Безпартиен премиер и общоприемливи министри ще се намерят и сега. Само не знам при тая липса на идеологичност и диалогичност кой ще им напише управленската програма. Че никой няма да я изпълнява, е ясно отсега.

„ХОРА ВТОРА РЪКА“ ПРЕВЗЕХА ПОЛИТИКАТА

Гледате тия дни и не вярвате на ушите си. В телевизорите, радиата и сайтовете дефилират субекти, които на две магарета сеното не могат да разделят, но искат държава да управляват да ги изберат. Чак незаконно заемащият поста генерален директор на БНТ Емил Кошлуков с половин уста се извине на драгите зрители и на основните си водещи за това, което им причинява по силата на член 18, алинея 3 от изборния кодекс. той задължава БНТ БНТ да предоставя еднакво време на всички регистрирани партии и кандидати. А там виждате какъв паноптикув е.

Питате се що за хора са тези ….? Отговорът е прост – това са хора втора ръка. Айн Ранд ги е описала преди 70 години. Не им давайте да вземат ръка.

„Те нямат собствено аз. Живеят чрез другите. Живеят сякаш „втора ръка“.

Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Не искаше да строи, а да му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други.

Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Такива са хората втора ръка.

Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?” Питат: „Това ли е истината според другите?” Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние.

Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо.

Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл или цел.

На престъпниците прощават. На диктаторите се възхищават. Престъпленията и насилието създават обвързаност. Форма на взаимна зависимост. А тези хора имат нужда от обвързаност. Трябва да налагат нищожните си личности на всеки, когото срещнат. Свободният човек ги убива – защото не ги допуска в себе си, а за тях това е единствената форма на живот. Забележи как злобно негодуват срещу всяка идея, насърчаваща независимостта. Забележи колко са злобни към свободния човек.

Мотивът за всички негови желания, усилия, мечти и амбиции, са другите хора. Той дори не се бори за материални блага, а за заблудата на човека втора ръка – славата. За клеймото на одобрението, но не собственото му одобрение. Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат.” И после се чуди защо е нещастен. Всяко щастие е съвсем лично.“ Айн Ранд, „Изворът“.

На 2 април не им давайте да вземат ръка.

КОЛКО НИ СТРУВАТ „ОСВОБОЖДЕНИЯТА“ ОТ РУСИЯ

Понеже утре ще се веят много национални знамена и ще се вихри бурен патриотизъм, да изпреваря малко неизбежната еуфория с исторически факти за т.нар. ни „Освобождение“ от турско робство, от коети минаха 145 години. От тях България просперираше само през времето, през което „освободителите“ не ни крадяха. А те започнаха през 1878, и не спират и до днес.

Преди 8 години, в зенита на своето премиерстване, в поздравителен адрес по повод националния празник Трети март Бойко Броисов призова към смирение и единение. Сигурен съм, че нещо подобно ще направи утре бившият му душманин и настоящ авер Румен Радев. Знам, че подобни призиви са толкова клиширани, че никой не им обръща внимание. Просто всички знаят, че „трябва да се говори така“. Много често обаче не знаят защо – и още по-често не се осмеляват да питат.

А трябва. Денят и контекстът, в който бе отправен споменатият призив, се вписва в любимата на политическия елит парадигма за „националния консунсус“, изкована на Кръглата маса през 1990 г. Консенсусът се превърна в нещо като заклинание – и като повечето заклинания, без последствия. Когато става дума за русия обаче, последствия винаги има. И щом призоваваме за единение, е добре да знаем колко ще ни струва то. Както и дали изобщо е възможно.

Смирение и единение по отношение ролята на русия в българската история не може да има, както не може да има смирение и единение по отношение престъпленията на комунизма. Не можем да се помирим, преди да се опростим. Не можем да се опростим, преди да се изповядаме. Не можем да затворим която и да е страница от историята, преди да я прочетем. Да я прочетем обективно и безпристрастно – доколкото в случаи, преливащи от емоции, обективността и безпристрастността са възможни.

Няма да коментирам дали трябва да се делим на русофили и русофоби както от политическа, така и още повече от историческа гледна точка. Първо – защото за политиците история, преди те самите да дойдат на власт, няма. Второ – защото не бих препоръчал подхода им към историята. Политическият подход към историята е прост – историята да не пречи. Подходът на обществото трябва да е друг – историята да не се повтаря. Особено тази с руските „освобождения“.

Единственото политическо изключение е Стамболов. Още през 1894 той казва: „Ний требва, ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение, води към едно свободно бъдеще“. И плаща с живота си за това. Посечен е от харамия, но е „поръчан“ от русия.

Останалите българи сме плащали кеш. И през 1878, и през 1944. В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор изрично е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя“. Със съгласието на великите сили почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор.

Руското императорско правителство в Санкт Петербург изчислява т. нар. „окупационен дълг на България към Русия“ на базата на следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време на един войник и един кон; какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време; какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците; какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца; и каква е издръжката на руските учреждения в България. В последното перо влиза личната заплата на руския императорски комисар, която е била 600 хил. златни лева – с един лев повече от цивилната листа на българския княз.

„Тоталът“, както се изразяват днешни политици, възлиза на „21 236 500 рубли и 87 копейки за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия“. Стойността на 32 тона злато в днешни пари. Дългът е разделен поравно между Княжество България и Източна Румелия, и окончателно уреден чак през 1920 г. със споразумение между болшевишкото правителство и правителството на Александър Стамболийски.

Тези факти могат да се прочетат в документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм в България“, издаден през 1935 в Москва, чийто предговор е написан… лично от Васил Коларов.

И понеже от миналата седмица в центъра на вниманието е и второто ни „освобождение“ от „фашистко робство“, малко информация и за неговата цена. Тогава броят на съветските окупатори в България достига 600 000 души! Потресаваща е и цената на тази втора окупация: само за първите четири месеца след подписването на примирието тя възлиза на 20 558 194 361 лева, или по 152 милиона лева на ден, според изчисленията на тогавашния министър на финансите. За сравнение издръжката на германските военнослужещи в страната за три години и половина ни струва 3 656 852 000 лева, което е пет и половина пъти по-малко от издръжката на Червената армия за четири месеца!

Данните са от книгата на Георги Боздуганов „България: военният трофей на Сталин“, която имах честта да издам през 2014 г. В Глава 15 – „Под червеното знаме на комунизма“, Боздуганов пише още : „Разходите за воденето на войната се изчисляват на непосилните за възможностите на страната 133 280 719 447 лева. За да се добие представа за значението на тази сума, трябва да се има предвид, че целият държавен бюджет за 1945 е 43 милиарда лева, а националният доход – 141,8 милиарда лева. Към средата на 1945 г. държавата е вече във фактически фалит, до септември вътрешният дълг достига 118 милиарда лева. За набавяне на необходимата инфлационна парична маса от лятото на 1945 българските банкноти започват да се печатат в Москва. В милиарден тираж, без контрол от БНБ. Какво е отпечатаното количество, можем само да гадаем. Въведен е и специален курс на съветската рубла към лева: 1 рубла = 19,30 лева, докато според БНБ обменната стойност не трябва да надвишава 4 лева за рубла“.

Та толкова за „освобожденията“ ни от русия. Излезли са ни през носа. Не дай Боже свободното бъдеще на България, бленувано от Стамболов, да минава през трето освобождение – този път от „колониално робство“. Че тогава папер няма да остане.

ЗНАЧЕНИЕТО НА СТРАТЕГИЧЕСКИЯ ФАКТОР ПРИ ОЦЕНКА НА РАЗВИТИЕТО В РУСИЯ И КОМУНИСТИЧЕСКИ КИТАЙ

МЕМОРАНДУМ ДО ЦРУ

На вниманието на г-н Джеймс Улси, директор на ЦРУ

Аз съм беглец от КГБ, който пристигна в САЩ през 1961, за да предупреди американското правителство за дългосрочната съветска стратегия за разгром на Съединените щати. През октомври 1961 предадох на г-н Маккоун, тогавашния директор на ЦРУ, съдържанието на доклад на Шелепин, бивш председател на КГБ, изнесен на конференция на КГБ през 1959. Докладът съдържаше призив за създаването на контролирана от КГБ “опозиция” в Съветския съюз като съществена част от стратегия, водеща до бъдеща либерализация на режима.

След 1963 аз аргументирах, че широко огласените китайско-съветски различия имат за цел да скрият общата китайско-съветска стратегия, с други думи, че “разцеплението” е съвместна стратегическа операция, за да бъде подведен Западът. Между 1963 и 1969 моята гледна точка за “разцеплението” беше обсъждана в ЦРУ. Имам основание да смятам, че информацията за наличието на вътрешен дебат в ЦРУ е изтекла към КГБ и чрез него към съветското ръководство, което взема драстични мерки, за да разреши спора в ЦРУ в своя полза.

През 1969 в сътрудничество с техните китайски съюзници те инсценираха враждебни военни действия на далекоизточната си граница по модела на действителните гранични сблъсъци между Съветския съюз и Япония в този регион през 1938. Въз основа на американските разузнавателни спътници експертите на ЦРУ приеха сблъсъците за автентични и като ясно доказателство, че китайско-съветският разрив също е автентичен.

Аз продължих да настоявам, че сателитната информация сама по себе си не може да хвърли светлина върху стратегическите намерения и планове зад един привиден военен конфликт. Секретна информация от надеждни човешки източници също е необходима. По това време чрез инфилтрация от страна на КГБ ЦРУ беше изгубило своите надеждни човешки източници и не беше в състояние да ги замени: поради това то беше сляпо. Американските политици също приеха “разцеплението” за истинско и повярваха, че Съединените щати и СССР вече имат общ интерес с оглед на растящата опасност от един атомно въоръжен, твърдолинеен режим в Китай. На този фон американското правителство започна преговорите САЛТ със СССР през 1969 и за разведряване с китайското ръководство през 1971.

Очевидният конфликт на китайско-съветската граница и опитът за либерализация в Чехословакия през 1968 забавиха завършването на книгата ми “Нови лъжи за старото”, която беше предадена на ЦРУ за разрешение за печат през 1980 и издадена през 1984. Забавянето не промени моята теза, че опитът за либерализация в Чехословакия беше репетиция за предстоящата политическа и икономическа либерализация на системата в СССР и целия комунистически блок. В “Нови лъжи за старото” аз предсказах, че тази либерализация в СССР ще бъде съпроводена от въвеждането на контролирана от КГБ политическа “опозиция”, разрушаването на Берлинската стена и обединението на Германия. Казах също така, че по всяка вероятност Западът ще приеме тези развития за чиста монета. Предсказанията ми бяха правилни. По-важно е обаче, че те бяха правилни, защото се базираха на моите знания за съветската политическа стратегия.

В течение на много години до неотдавна аз изпращах меморандуми до директорите на ЦРУ, в които се опитвах да проследя и обясня тази стратегия, истинското значение на политическите и икономически реформи на съветската система и ролята на КГБ при създаването на контролирана политическа опозиция в системата. Опитах се също така да обясня ролята, която играе дезинформацията в тази стратегия. В моите меморандуми аз аргументирах, че изобилието от информация не води автоматично до разбиране. От края на 1950-те години нататък западното разузнаване загуби своето разбиране за комунистическите и в частност съветските развития, защото не знаеше за приемането на дългосрочната политическа стратегия чрез стратегическа дезинформация. По онова време ЦРУ беше неинформирано, защото беше загубило своя истински високопоставен агент в Съветското военно разузнаване (ГРУ) подполковник Попов, който бе заменен от провокатора на КГБ Пенковски.

През 1960-те и 1970-те години провалът на Запада да схване съветската политическа стратегия беше прикриван от факта, че Съединените щати бяха в състояние да се въоръжават с темпото на СССР и поддържаха силен военен възпиращ потенциал. Но провалът в разбирането стана явен, когато реформите на “перестройката”, която беше продукт на повече от двайсет и пет години подготовка, изненадаха Запада и бяха сляпо възприети от Запада като пришествие на западна демокрация и истински пазарни реформи в Русия, заслужаващи западна политическа подкрепа и икономическа помощ.

Два подхода са възможни към развитията в бившия Съветски съюз и комунистически Китай. Първият е подходът на човека от улицата, който безкритично приема онова, което вижда по телевизията и печата, официалните руски изявления и символични актове като премахването на избрани статуи на Ленин и Дзержински и снимки на празни рафтове в магазините. На тази несъстоятелна основа той вади далеко отиващи заключения, че руснаците умират от глад, че комунизмът е рухнал, че СССР се е разпаднал, че комунистическата партия е забранена, че “студената война” е свършила и че всеки момент може да избухне гражданска война. Той интерпретира реформите в Русия, за които чете във вестниците и за които гледа “анализи” по телевизията, като спонтанен продукт на истински политически натиск и поради това развива свръхоптимистични надежди за бъдещето на демокрацията в Русия.

За съжаление именно този подход на човека от улицата доминира умовете на западните политици. Старата генерация от скептични кремълолози си е отишла. Техните приемници поради липса на собствени възгледи повтарят идеи и дезинформация от мейнстрийма от телевизионни интервюта, инсценирани телеспектакли и изрезки от вестници. Резултатът е еуфория, нереалистични очаквания и несъстоятелни отговори като този, демонстриран ярко от бившия президент Никсън с неговия призив за масивна икономическа помощ за Русия.

Алтернативният подход и да се изучава дългосрочната комунистическа стратегия, приета през 1958-60 и да се проучи пълното значение на прехода от “диктатура на пролетариата” към “общонародната държава”, който е постигнат от руското “развито социалистическо общество”.

На този документиран фон политическите и икономически реформи и “демократизацията” на Русия може да се разглеждат като планиран продукт на двайсет и пет годишна подготовка и репетиции в СССР и Източна Европа. “Реформите” на “екскомунистите“ и техният стил на “демокрация” са много характерни за тях.

“Общонародната държава” е адаптация на идеята на Ленин за отмиране на държавата (която също така гледа напред във времето, когато ще има комунистическо световно правителство), и нейната замяна с масова обществена организация. Нито “гласността”, нито “перестройката” са истински. Американците само демонстрират своята наивност, като очакват достоверни отговори от руснаците например на въпроса дали Олджър Хис е бил съветски агент. Заниманието с въпроса за MIA (изчезнали по време на бойни действия американски военни – „Missing in Action“) в Русия представлява горещ интерес за засегнатите американски семейства. Разследвания за местонахождението на изчезналите войници са напълно оправдани; но те не са достатъчни.

Преди да се потопи в по-дълбоко политическо и военно партньорство в Русия и още да развърже кесията, Конгресът трябва да изиска от руските лидери пълно и откровено признание и публично обяснение на факта, че техните предшествници са избили 20 милиона руснаци, украинци, белоруси, молдовци, латвийци, литовци, естонци, евреи и други. Конгресът също така би трябвало да изиска информация колко тайни агенти има сред така наречените „демократи” в Русия и Източна Европа.

Липсата на откровеност и обществен дебат в Русия по тези и други фундаментални теми показва, че „гласността”, „демократизацията”, премахването на статуи и привидната забрана на комунистическата партия, не са нищо повече от козметични промени. Без свободни и открити дискусии не може да се появи автентична опозиция и да замести сегашната псевдоопозиция. Неразкрити като истинските наследници на комунизма, каквито са, съветските стратези остават на кормилото и продължават да омагьосват Запада да ги поддържа. Всъщност от сегашната система не е реалистично да се очаква дългосрочно нещо добро. Когато икономическата й ситуация се подобри, може да се очаква, че Русия ще се върне към враждебността си към Запада: западната вяра в рухването на комунизма ще се окаже илюзия.

Съветските стратези реформираха своята система, въведоха своя собствена система на псевдодемокрация и направиха промени в икономиката. Те замениха остарялото и дискредитирано управление на комунистическата партия с нова, контролирана масова политическа структура. Но при това те запазиха същия политически елит, същата армия с нейните политически комисари, по същество същото разузнаване и тайни служби и други елементи на бившата съветска система като Института на Арбатов за изследвания на САЩ и Канада и други ключови институции като Института за Европа, работещ под надзора на Академията на науките.

Политическият елит все още се състои от 25 милиона „бивши” комунисти и 50 милиона млади комунисти, които са най-активният политически елемент в Русия и „независимите държави” и държат реалната власт. Този елит създава, инфилтрира и направлява новите партии и опозиционни групи, дори антисемитските, според изискванията на стратегията. Елитът получава указания чрез различни държавни и полуофициални канали. „Реформираният” КГБ и неговите агенти продължават да са активни, особено в чувствителни области като антисемитските операции, където използват опита на тайната полиция, наследен от царисткия и сталинисткия период. Политическият елит не смята комунизма за разгромен. Напротив, той вижда „реформите” и демократизацията като средство за продължаване на своята отдавнашна стратегия за „конвергенция” и победа над Запада.

Американското разузнаване изглежда подценява морала на руската армия и нейните генерали. Моите наблюдения на техните действия ме навеждат на мисълта, че моралът им е висок. Те не са победени военно или политически. Напротив, те печелят стратегическата битка със САЩ и Западна Европа с политически средства и с помощта на финансови инжекции от западни източници. Това улеснява задачата на техните политически комисари. Те очевидно ще запазят повече от достатъчно ядрени оръжия, за да гарантират, че ОНД/Русия ще има статут на свръхдържава. Съединените щати не разбират развитието в Русия, но Арбатов и неговият екип в Института добре разбират развитието в САЩ. Арбатов (1923-2010) е един от главните стратегически съветници на руското ръководство. Неговата самообявена цел е да изтрие образа на Русия като на враждебна на Съединените щати сила. Неотдавнашното предаване от страна на руснаците на американския посланик в Москва на микрофони от сградата на американското посолство, е инспирирано от същия мотив.

Само че няма автентична, широко базирана, организирана политическа опозиция в Русия, и няма основа, на която тя би могла да бъде изградена. Мнимата опозиция съществува, за да заблуждава и манипулира възприятията и реакциите на автентичните демократи на Запад. Западът не успява да схване манталитета на руските лидери и надценява тяхната воля да се реформират. Те имат същия манталитет като предшествениците си, които приеха все още действаща дългосрочна стратегия. Именно тези хора не само екзекутираха агента на ЦРУ Попов, но и нaправиха филм как бива изгорен жив, който да бъде показван на млади офицери, за да ги възпре да последват примера на Попов.

Зад маската на дипломатическо и политическо сътрудничество и партньорство със Съединените щати сегашните руски лидери следват стратегията на своите предшественици и работят за „Новия световен ред“.

Когато моментът дойде, маските ще паднат и руснаците с китайска помощ ще се опитат да наложат своята система на Запада при техните условия като кулминацията на „Втора октомврийска социалистическа революция“.

В тази светлина е лесно да се разбере защо руснаците не са се отказали нито от своята военна мощ, нито от своите политически комисари, защо руски войски все още остават в Източна Германия, Полша и Прибалтика, защо руснаците не бързат да постигнат смислени военни споразумения със Съединените щати, защо „реформираните” служби за разузнаване и сигурност продължават да действат, защо властта е все още в ръцете на „екс”-комунисти, защо водещи съветски стратези като Арбатов и Яковлев запазват своето влияние и защо така наречените руски „демократични” лидери имат тесни връзки с комунистически Китай.

В миналото, когато СССР се възприемаше като монолит и съветските парламентарни институции се разглеждаха само като машини за формално одобрение, съветската преговорна тактика със Запада повече или по-малко се разбираше. Сега вече това не е така. С въвеждането на контролирана политическа опозиция и новата структура на ОНД с нейните така наречени «независими» държави като Украйна, Казахстан и Беларус, се откриват много нови възможности за укрепване на на руската позиция чрез дезинформация. Руските преговарящи се налагат над американската страна, понеже техните ходове са планирани въз основа на политическа стратегия и измамни преговорни техники, които американците не разбират.

Администрацията на Буш с поглед към историята претупа набързо заключителната фаза на преговорите за последния договор за ядрените ракети, които умишлено бяха бавени от руснаците почти до края на мандата на администрацията. Незнаейки за дългосрочните руски намерения, администрацията се доверява на Елцин и според „висши представители на администрацията” е направила значителни отстъпки. Тези отстъпки са направени, „за да се помогне на Елцин да защити договора срещу критика”, вярвайки погрешно, че той се намира под натиск от страна на „консерваторите”, както това би могло да се случи със западен политик. В действителност понеже „консервативната опозиция” се координира чрез политическия елит с Елцин и неговите стратези, нейната активност може да бъде засилвана и намалявана, за да е съзвучна с нуждите на руските преговарящи. Аналогично предполагаеми трудности в украинския и други парламенти може да се използват, за да се ускорява или отлага ратификацията и да се изстискват допълнителни отстъпки от американците. Подписвайки договора с отиващата си администрация, руснаците са създали база за натиск върху новата администрация да продължи този процес по-нататък и по-бързо.

Съединените щати не разбират истинската природа на отношенията между руските и комунистическите китайски лидери. Вашингтон смята, че през 1980-те години се е осъществило истинско подобрение на отношенията между китайците и Горбачов и Елцин. Аз виждам тези контакти като доказателство, че „перестройката” не е изненада за китайците, че те напълно разбират реалностите зад нея и че тяхното стратегическо сътрудничество продължава както от края на 1950-те години до днес, само че сега с откритото признаване на техните добри отношения. Съединените щати разглеждат продажбата от страна на руснаците на цели фабрики и нови оръжейни системи на китайците като продиктувани от руското желание да облекчат своите сегашни икономически затруднения. Според мен това обаче е умишлен трансфер на напреднала технология на стар и верен съюзник.

Американските представители броят ракети, но няма разбиране за продължаващото китайско-руско сътрудничество. Недостатъчно внимание беше обърнато на факта, че Елцин сигнализира своето съгласие за неотдавнашния договор за намаляване на ракетите от Пекин. Неговото посещение там, както и по-раншните посещения на Шеварднадзе и Горбачов, показват приемствеността на това сътрудничество. Няма съмнение, че Елцин е обсъдил новия договор с китайците и е постигнал съгласие с тях за него. Няма да е изненада, ако някои от съветските ракети попаднат в Китай. Ще се използва маскировка, за да се прикрие техния транспорт. Руският капацитет за маскировка лесно би могъл да надделее над американския капацитет да верифицира унищожаването на ракетите.

Моята преценка е, че когато дългосрочната стратегия е разработена и приета в периода 1958-60, Съветският съюз и Китай са се уговорили да планират и да се подготвят за реформа и либерализация на техните режими, като междувременно следват различни пътища. Либерализацията представлява част от стратегически план за постигане на разоръжаване на Запада и конвергенция на комунистическата и западната система при условията на комунистите.

Сегашните руски и китайски лидери са изправени пред три центъра на ядрена военна сила, с които трябва да се разправят: Съединените щати, Западна Европа и Израел. Те смятат, че ще са в състояние да неутрализират американската военна мощ чрез комбинация от своя нов „демократичен образ”, „партньорство” със Съединените щати и преговори и споразумения за разоръжаване. Западна Европа ще бъде неутрализирана чрез концепцията за обща европейска сигурност и членството на източноевропейските «независими» страни в западноевропейските институции. Ядрената мощ на Израел, която няма да бъде редуцирана в резултат на промените в бившия СССР, ще остане постоянна грижа за руснаците и китайците. Назначението на Примаков, който е експерт по Близкия Изток, за началник на руското външно разузнаване, показва важността на този театър за руското ръководство. Не може да се изключи, че под маската на сътрудничество със Запада за неразпространение на ядрено оръжие руснаците биха могли чрез разузнавателния си капацитет в региона да подготвят тайна операция за саботаж на израелските ядрени инсталации. Операцията би могла да се извърши от привидни арабски или ирански мюсюлмански фундаменталисти или съветски учени или генерал-ренегат на служба на някоя друг терористична група.

Вярно е, че моята оценка за развитието в Русия и Китай с оглед на тяхната съвместна стратегия е в остро противоречие с гледните точки на западните правителства и техните разузнавателни служби. Вярно е обаче също, че аз предрекох либерализацията на СССР много преди да се чуе за „перестройката”. По онова време аз бях в малцинство: бях съвсем сам. Но моите прогнози се потвърдиха и един консервативен специалист по комунизма, Brian Crouzier, обърна внимание на това. ЦРУ напоследък беше критикувано за неуспеха си да предскаже „либерализацията”. Ако управлението беше вземало моите възгледи повече под внимание, можеше да избегне тази критика.

Аз продължавам да съм убеден, че сегашните възгледи на западните политици и медии за развитието в Русия са погрешни и свръхоптимистични. Историята е демонстрирала способността на комунизма да заблуждава своите собствени граждани и своите опоненти. Октомврийската революция обеща на руснаците хляб, мир и свобода, а впоследствие уби 20 милиона от тях. „Партньорството” на Съветския съюз със западните съюзници срещу нацистите, вместо да доведе и до сътрудничество след победата, беше използвано, за да улесни съветското превземане на Източна Европа. Последва още една вълна от убийства и репресии. Същите процеси съпровождаха налагането на комунизма в Китай. Във всеки един от тези случаи надеждите и очакванията на Запада бяха попарени. Бруталността на комунизма се оказа крайно неприятна изненада.

Поради неспособността на западните политици да разберат китайско-съветската стратегия особено след началото на „перестройката” се опасявам, че има реален шанс руските и китайските лидери да осъществят своята стратегия на конвергенция със Запада в следващите десетина години.

Експериментите с фалшива демокрация от страна на т. нар. бивши комунисти представляват критичен тест за западните разузнавателни служби. Ако не успеят да ги оценят правилно, както и техните възможни последици, техните грешки е напълно възможно да доведат до кръвопролитие в Съединените щати и Западна Европа.

Западното разузнаване на бива да се плаши нито от политически натиск, нито от тежестта на конвенционалната мъдрост. То не бива да разчита само на технически публични източници на информация. Нуждата от надеждна тайна информация за стратегическите намерения на руското и китайското ръководство е крайно необходима, както и необходимостта от воля да се мисли немислимото.

Сега, когато Вие поемате отговорността да водите ЦРУ и да го приспособите към така наречената ситуация „след студената война”, Ви изпращам подбор от меморандуми, адресирани към Вашите предшественици, в които се опитвам да проследя и обясня „реформите” на руснаците от гледна точка на тяхната дългосрочна стратегия. Целта на изпращането на моите меморандуми до Вас е да се опитам да опровергая преобладаващото неадекватно и подвеждащо възприятие на човека от улицата на събитията в Русия и Китай.

Знам, че с встъпването си в новата длъжност ще имате да четете огромно количество материали. Но аз Ви съветвам настоятелно да прочетете моите меморандуми, защото те са уникални предвид факта, че държат сметка за китайско-съветската стратегия за дезинформация- Според мен те дават и разбиране за стратегическото мислене, което лежи в основата на действията на Елцин, Горбачов, Примаков и корпуса от техни помощници и съветници. Меморандумите също така представляват коректив на еуфорията и предупреждение за предизвикателството, пред което въпреки привидностите все още е изправена западната демокрация.

В средата на 1960-те години, когато г-н McCone беше директор на Централното разузнаване (DCI), а г-н Angleton началник на контраразузнаването, информацията, която предоставях за новата стратегия на базата на доклада на Шелепин от 1959, беше вземаната насериозно. В по-късните години ЦРУ във все по-голяма степен започна да игнорира моите предупреждения. Моята надежда е, че предвид правилността на моите предсказания за „перестройката” новото ръководство на ЦРУ няма да отхвърли безцеремонно моите нови предупреждения за измамната природа на сегашната система и нейните антизападни планове. Ако още веднъж се оказа прав, а конвенционалната мъдрост погрешна, последиците наистина ще са сериозни. След повече от 30 години сътрудничество с ЦРУ моето политическо завещание към управлението е следното:

Игнорирайте руските и китайските стратегически планове на собствен риск.

С уважение: АНАТОЛИ ГОЛИЦИН, февруари 1993

КОГАТО ДЪРЖАВАТА ФИКСИРА ЦЕНИ

Днес Корнелия Нинова отново лансира идеята за таван на цените на храните. Подобен таван вече се въвеждал в някои западни държави, това било единствената работеща мярка срещу повишаването на цените. Проверки на грамажа и етикетите няма да помогнат на хората, загрижи се социалистката. И размаха „най-убедителния“, а аз бих казал – най-комплексарски аргумент на всеки български политик: “ Как в Испания, Гърция, Франция може, а в България не може?“

Ами и там не може. Навсякъде контролът върху цените е икономически вреден, но политически полезен.Той внушава, че за високите цени са виновни алчните и ненаситни бизнесмени, а не инфлационната парична политика на некадърните чиновници.

Последствията са еднакви във всички времена и навсякъде по света. Брилянтният американски икономист и журналист Хенри Хазлит ги е описал в безсъмъртната си „Икономика в един урок“. Издадох тази книга през 2009 г. Сигурен съм, че нито един политик не я прочел. Нека го направят поне някои потребители.

Следва откъс от глава 17 на „Икономиката в един урок“ от Хенри Хазлит – „Когато държавата фиксира цени“. Ако не ви се чете целия откъс, резюмирам: „Когато държавата фиксира цени, става страшно“.

…Контролът върху цените внушава, че за високите цени е виновна алчността и ненаситността на бизнесмените, а не инфлационната парична политика на чиновниците.

Да видим най-напред какво става, когато държавата се опита да държи цената на една-единствена стока или на малка група стоки под цената, която би наложил свободният конкурентен пазар.

Когато държавата се опитва да фиксира пределни цени само за няколко стоки, тя обикновено избира определени стоки от първа необходимост с основанието, че е жизнено важно бедните да могат да ги получат на ”разумна” цена. Да кажем, че за тази цел са избрани хлябът, млякото и месото.

Доводът да се държат ниски цените на тези стоки е приблизително следният: ако оставим (да кажем) говеждото на милостта на свободния пазар, наддаването ще покачи цената му и само богатите ще могат да го купуват. Хората ще получат говеждо не според нуждите си, а според покупателната си способност. Ако задържим цената ниска, всеки ще получи полагащия му се дял.

Ако този довод е валиден, възприетата политика е непоследователна и половинчата. Защото ако не нуждата, а покупателната способност определя разпределението на говеждото при пазарна цена 2.25 долара за фунт, тя ще го определя (макар и може би в малко по-малка степен) и при, да кажем, нормативен таван на цената 1.50 долара за фунт. Всъщност доводът за покупателната-способност-вместо-нуждата остава в сила дотогава, докато изобщо искаме някакви пари. Той ще загуби силата си само ако раздаваме говеждото безплатно.

Плановете за фиксиране на пределни цени обикновено започват като опити „да се предотврати повишаването на разходите за живот”. Техните радетели несъзнателно приемат, че има нещо особено ”нормално” или неприкосновено в пазарната цена към момента, в който се въвеждат техните контролни мерки. Тази начална цена се разглежда като ”разумна”, а всяка цена над нея – като ”необоснована”, без оглед на настъпилите промени в условията на производство или търсене след първоначалното ѝ въвеждане.

…Но не можем да държим цената на която и да е стока под пазарното ѝ равнище, без да предизвикаме две последици. Първата е, че увеличаваме търсенето на тази стока. Понеже тя е по-евтина, хората не само са изкушени да купуват повече от нея, но и могат да си го позволят. Втората последица е, че намаляваме предлагането на тази стока. Понеже хората купуват повече, натрупаното количество по-бързо изчезва от рафтовете на магазините. Но освен това се потиска производството на тази стока. Печалбата от него намалява или изчезва. Маргиналните производители фалират.

Следователно, ако не правим нищо повече, резултатът от фиксирането на пределна цена за дадена стока ще бъде дефицит на тази стока. Но недостигът е точно обратното на това, което държавните регулатори първоначално са искали да постигнат. Те са искали изобилно предлагане именно на стоките, избрани за най-строго фиксиране на цените. Когато обаче ограничават заплатите и печалбите на производителите на въпросните стоки, без да въведат подобни ограничения за производителите на луксозни стоки, регулаторите потискат производството на стоките от първа необходимост с контролирани цени, и насърчават производството на не толкова необходимите стоки.

Някои от тези последици с течение на времето се забелязват от регулаторите, които въвеждат разнообразни нови мерки, за да ги избягнат. Между тези мерки са купонната система, контролът върху производствените разходи, субсидиите и всеобщото фиксиране на цените. Да ги разгледаме последователно.

Когато стане очевидно, че недостигът на някаква стока е следствие от фиксиране на цената ѝ под пазарното равнище, богатите потребители биват обвинени, че вземат ”по-голям от полагаемия им се дял”. Ако стоката е суровина за производството, отделни фирми биват обвинени, че се ”презапасяват” с нея. След това правителството въвежда набор от правила за това кой ще има предимство при закупуването на тази стока, или на кого и в какви количества тя ще се разпределя, или как ще се продава с купони.

Ако се възприеме купонна система, това значи, че всеки потребител може да получи не повече от определено количество, без значение колко е готов да плати, за да получи още.

Купонната система означава, че държавата е приела двойна ценова система или двойна парична система, в която всеки потребител трябва да има определен брой купони или ”точки” в допълнение към дадено количество обикновени пари. С други думи, държавата се опитва посредством купонната система да свърши част от работата, която свободният пазар би свършил посредством цените. Казвам само част от работата, понеже купонната система само ограничава търсенето, без същевременно да насърчи предлагането, което би направила по-високата цена.

Държавата може да се опита да осигури предлагането, като разшири контрола си върху производствените разходи на дадена стока. Например, за да задържи ниска цената на дребно на говеждото, тя може да фиксира неговата цена на едро, кланичната му цена, цената на живите говеда, цените на фуражите, заплатите на селскостопанските работници. За да задържи ниска цената на млякото, държавата може да опита да фиксира заплатите на шофьорите, които го превозват, цените на опаковките му, изкупната му цена, цените на фуражите. За да фиксира цената на хляба, тя може да фиксира заплатите във фурните, цената на брашното, печалбите на мелничарите, цената на житото и т.н.

Но докато държавата разширява фиксирането в посока назад, разширяват се и последиците, които първоначално са я тласкали към това действие. Ако допуснем, че правителството има решимост да фиксира тези разходи и способност да осъществи решенията си, тогава то просто създава на свой ред дефицит на различните фактори, които участват в производството на крайната стока – труд, фураж, жито, и т.н. Така държавата се принуждава да контролира все повече и повече. Крайният резултат е същият като при всеобщо фиксиране на цените.

Правителството може да опита да се справи с тази трудност чрез субсидии. То ще признае, че като държи цената на млякото или маслото под пазарното ѝ равнище или под равнището, на което фиксира останалите цени, може да причини недостиг поради понижените заплати и печалби в производството на мляко или масло. Държавата се опитва да компенсира това, като плаща субсидия на производителите на мляко и масло. Ако пренебрегнем свързаните с това административни трудности и допуснем, че субсидията осигурява точно желаното производство на мляко и масло, ясно е, че макар тя да се изплаща на производителите, в действителност подпомага потребителите. Защото производителите в крайна сметка не получават повече за своето мляко и масло, отколкото щяха да получат, ако можеха да искат свободната пазарна цена; но потребителите получават мляко и масло доста под свободната им пазарна цена и следователно са субсидирани с тази разлика, т.е. със сумата на субсидията, привидно платена на производителите.

Ако обаче за субсидираната стока не са въведени купони, то хората с най-високи доходи ще могат да купят най-много от нея. Това означава, че те са субсидирани в по-голяма степен от хората с малка покупателна способност.

Кой ще субсидира потребителите, ще зависи от това кои категории хора се облагат с данъци. Така хората като данъкоплатци ще субсидират самите себе си като потребители. В тази бъркотия става малко трудно да се проследи точно кой и кого субсидира. Това, което се забравя, е, че субсидиите се плащат от някого и че не е открит начин обществото да получи нещо срещу нищо.

За кратки периоди от време фиксирането на цените често създава впечатление, че е успешно. Може да изглежда, че то работи добре, особено при война, когато се подкрепя от патриотизма и чувството за криза. Но колкото по-дълго е в сила, толкова повече нарастват трудностите му. Когато цените произволно се поддържат ниски чрез държавна принуда, търсенето хронично надхвърля предлагането. Видяхме, че ако държавата се опита да предотврати дефицита на дадена стока, като намали и цените на труда, суровините и другите фактори, определящи производствените ѝ разходи, то тя създава на свой ред недостиг на тези фактори.

Но ако държавата тръгне по този път, тя не само ще сметне за необходимо да разшири контрола върху цените в посока назад или ”вертикално”; тя ще сметне за не по-малко необходимо да разшири ценовия контрол ”хоризонтално”. Ако въведем купони за дадена стока и хората не могат да получат достатъчно количество от нея, а все още имат свободна покупателна способност, те ще се насочат към някакъв заместител. С други думи, купоните за всяка стока, която става дефицитна, трябва да увеличат натиска върху другите стоки, които все още са без купони.

Ако приемем, че държавата успее да предотврати черния пазар (или поне му попречи да се развие достатъчно, за да премахне значението на държавните цени), то продължаването на контрола върху цените ще я принуди да въвежда купони за все повече и повече стоки. Купонната система няма да се ограничи с потребителите. Тя не се ограничи с потребителите по време на Втората световна война. Всъщност тя беше приложена най-напред за разпределяне на суровините между производителите.

Казано накратко, естествената последица от всеки решителен и всеобхватен контрол върху цените, който се опитва да запази някакво тяхно историческо равнище, ще е казармена икономика. Заплатите ще бъдат поддържани ниски толкова твърдо, колкото и цените. Трудът ще бъде разпределян толкова безкомпромисно, колкото и суровините. В резултат държавата не само ще казва на всеки потребител точно по колко от всяка стока може да получи; тя ще казва и на всеки производител точно с какво количество от всяка суровина и с какво количество труд може да разполага. Наддаването за работници ще се търпи не повече от наддаването за материали.

Резултатът ще бъде бетонирана тоталитарна икономика със строго регламентиране на всяка стопанска дейност и с поставяне на всеки работник под произвола на държавата, а накрая и с изчезване на всички свободи, с които сме свикнали.

Превод: Майя Маркова

МЕДИЙНО ХАЙКУ ОТ НАВ ДО МАГНИТСКИ

В България няма нужда да убиват журналисти. Убиха журналистиката.

Никой не заплака, защото никой не забеляза.

Не забеляза, защото не искаме свобода на словото и не сме готови да воюваме за нея.

Свободата на словото не е отделно право. То е част от неотменимите ни права на живот, свобода и собственост.

Свободата на словото кореспондира пряко с общественото разбиране за демокрация. Тя се защитава чрез обществен дебат. Когато няма дебат, няма защита. Няма и демокрация.

Не е важно какво се е случило, важно е какво е показано. Всичко може да бъде показано, но повечето остава скрито.

Не важно какво е казано. Всичко може да бъде казано, но повечето е лъжа. Най-големите поръчители на лъжи са политиците.

Политиците лъжат чрез телевизиите. Телевизиите са по-важни от партиите. Вместо да са канал за комуникация между властта и обществото, те са ескорт-сървиз на победителите. На ВСИЧКИ победители.

Благодарение на технологиите всеки от нас стана медия, но не всеки има послание. За да има послание, трябва да има идеи и ценности. За да ги запази, трябва да има добродетели.

Идеите се изразяват чрез собственост. Ценностите – чрез Свободата. Добродетелите – чрез нашите действия.

Лош собственик – лоши идеи. Липса на ценности – липса на (медийна) свобода. Липса на добродетели – наличие на послушание и покорство.

Наличие на послушание и покорство – липса на бъдеще .