Manolov.blog

Христос, разпнат за да изкупи греховете ни, днес воскресе и от утре можем на нова сметка да грешим. Поне политиците със сигурност смятат да правят това. Те винаги наричат грешките си с различни имена, и всеки път тези грешки са все по-големи.

Тази година актуалното име е „преговори по управленски приоритети“, на коитo партиите да определят важните национални цели и така да се излезе от задънената улица, в която сме попаднали.

През 1990 наричаха тази пунта-мара „Национална кръгла маса“. ГЕРБ и всички останали „партии на прехода“ могат да оцелеят само ако струпат някакъв вид „национален консенсус” като преди 33 години. Не трябва да им позволяваме това. Не защото ще върне на власт комунизма. А защото ще докара фашизма.

Той вече е заченат – през последните 12 години ГЕРБ, “патриотите“ и ДПС постигнаха завиден консенсус около силното централизиране на властта и съсредоточаването на контрола над всички видове дейност в свои ръце; около потъпкването на всяка критика срещу тях; около смазването на всяка неконтролирана опозиция. С две думи: постигнаха консенсус около основните принципи на фашизма. От три години „Възраждане“ надгражда „подробностите“. От 5 години експоненциално расте.

Да припомня, че Костадинов създаде „Възраждане“ през 2014, след като ВМРО и НФСБ не можаха да удовлетворят амбициите му. Три години по-късно, на парламентарните избори през 2017, „Възраждане“ получи малко над 1 % от гласовете. На 2 април 2023 процентите на неприкрития кремълски рупор вече бяха 14. Ако ГЕРБ и ПП-ДБ преговарят като на Кръглата маса през 1990, на следващите избори Възраждане ще им диша във врата. И те ще са главните виновници за това.

Знак, че лидерите на спечелилите първите две места коалиции осъзнават опасността, ще бъде тяхното радикално „анти-Възраждане“ говорене. Необяснимо е, че не сме го чували досега. И ако Борисов си мълчи, защото Костадинов налива вода в неговата воденица, „тактичността“ на лидерите на ПП-ДБ спрямо „Възраждане“ е напълно неразбираема. Дори ако е високомерие. Тогава бих казал, че е направо самоубийствена. (Не искам дори да мисля, че толерантността на новата коалиция към Възраждане се дължи на страх от Русия. Защото основните цели на Възраждане напълно съвпадат с тези на руската външна политика: неприемане на еврото, отказ от Шенген, недаване оръжие на Украйна, излизане на България от НАТО и ЕС. Който не иска да дразни Русия, не критикува Костадинов).

А Коцето громи всички джендъри и соросоиди, и мечтае да ги изселва и разстрелва. Даже не само мечтае. През 2019 „Възраждане“ пусна предизборен клип, в който млад мъж с два автомата открива безразборна стрелба в пълна с хора, предполага се – парламентарна зала. 10-секундният масов разстрел бе последван от нагъл надпис: „Възраждане. Само ние можем“. Следваха кадри с ръка, зареждаща автомат, и тогавашният номер на бюлетината на формацията. И ако е иронично, че кадрите бяха взети от сериала „Слуга на народа“ със сегашния украински президент Владимир Зеленски и върл руски душманин в главната роля, направо е трагично, че нямаше никакви последици за „Възраждане“ тогава. Въпреки наглите им и непрекъснати провокации, последствия няма и сега.

Но може би има признаци на проглеждане. Точно преди седмица Асен Василев каза: „Ако се коалираме с ГЕРБ, на следващите избори „Възраждане” ще са първи“. Аз бих допълнил: „Ако преговаряте за управленски приоритети с ГЕРБ, на следващите избори „Възраждане“ ще са втори!“ Това повече ли ви харесва?

Рискът вече не е само в получаването на поредното лошо управление. Рискът е за демокрацията като начин за организация и функицониране на обществото. Ако постигнат съгласие тази седмица, ГЕРБ и ПП-ДБ ще зачеркнат окончателно идеологиите. За ГЕРБ това няма да е голям проблем, те отдавна са заменили идеите с пари. За ПП-ДБ ще е смърт.

Обществото винаги е плод на идеологии. Действието се насочва от идеи. То реализира онова, което мисленето преди него е планирало. Няма идеологии – няма общество. Няма визии за бъдещето. Няма нужда и от партии. Особено такива, които твърдят, че се борят срещу статуквото. Статуквото винаги ще предпочете да пусне във властта фашистка, а не реформистка партия. По една много проста причина – сегашното статукво е комунистическо. Фашизмът е пораснал комунизъм.

Ако продължават да го игнорират, Копейкин ще фашизира България, както Путин фашизира Русия. Не се съмнявайте – идеите и моделът идват оттам! И не се надявайте – войната в Украйна няма да попречи на пълзящата фашизация на България! Българските петоколонници и полезни идиоти струват на кремълското джудже жълти стотинки. При това извадени от нашия джоб.

Твърде малко утешение е, че българският Путин ще се казва Костадин Костадинов, а не Бойко Борисов. И двамата трябва да бъдат спрени навреме. Което означава – веднага!

Мафията победи по точки в петия рунд. Уж три години й нанасяме тежки удари и даже веднъж я повалихме в нокдаун, но тя е корав боец. Агресивен и нападателен, удря под кръста и подкупва съдиите. Ние се оказахме демонстративно решителни, но задкулисно компромисни, удряхме леко и се уморихме бързо.

И след още пет пъти ще е така. И след десет. Сигурно и след 15. Евреите са бродили из пустинята 40 години, но Господ като огнен стълб е вървял пред тях и им е пращал манна небесна, докато стигнат Обетованата земя. Ние нямаме шанс. Не само защото не сме евреи, а защото си харесваме фараона и не искаме да напускаме Египет.

Резултатите от неделя бяха предизвестени. Ясно беше и че няма да решат нито един стар, но ще създадат много нови проблеми. Особено на първите две партии. От гледна точка на лидерите си те нямат печеливш ход. Ако не направят правителство, противниците им ще ги обвинят в престъпна безотговорност. Ако направят, привържениците им ще ги обявят за предатели.

Проблемът обаче не е в резултатите. Не е и в бюлетините. Не е дори в президента. Проблемът е, политиците не си говорят. И най-вече – че са лично и политически безотговорни.

Поне на теория, персоналната несъвместимост не би трябвало да е проблем. Не избираме депутатите да се обичат, избираме ги да работят заедно в наш интерес. Те обаче или не работят изобщо, или не работят за нас. И понеже работят само за себе си, не могат да имат партньори. А сам никой не може „да съшие прокъсаната обществена тъкан“, която с години всички са раздирали.

Защо сме го позволявали и защо продължаваме да им го позволяваме? Един възможен отговор: заради липсата на политическа култура. Липсата на политическа култура от своя страна се дължи на липсата на идеология.

Лудвиг фон Мизес пише в „Човешкото действие“, че обществото винаги е плод на идеологии. Действието се насочва от идеи. То реализира онова, което мисленето преди него е планирало. Няма идеологии – няма общество. Няма визии за бъдещето.

Би трябвало да няма и партии, защото липсата на идеология създава пречки и пред междупартийния диалог. Всички съвременни партии обещават на поддръжниците си сигурност и просперитет. Следователно за тях социалната организация и социалното действие са идеологически въпроси. Тоест, винаги е възможно някакво споразумение. Никоя партия не би тласнала страната си към анархия, която може да предотврати, ако пожертва някоя и друга идеологическа точка.

Нямаше да го правят и българските партии, ако имаха идеология. Но те не само че нямат, но и не искат да имат. През 2016 група активни граждани обявиха в манифест, че вече няма ляво-няма дясно, а има единствено гражданите срещу мафията. Година по-късно направиха новата партия Демократична България, за да отнемат от мафията контрола върху държавата и обществото. След неделя обаче са на път да й го върнат.

През 2022 още по-новата партия Продължаваме промяната декларира, че ще постига леви цели с десни средства. Но така отблъсна крайнолевите. И демотивира пенсионерите, макар да им увеличи пенсиите. И навреди на създателите си.

Така “няма ляво-няма дясно“ се трансформира в „няма първо място“.

Освен идеология обаче, политическите ни водачи не притежават и лидерски качества. И ако първата липса е по техен, макар и погрешен избор, за второто нямат вина. Просто така са селектирани. Два парадокса обясняват защо.

Първият е „пародоксът на средната класа“. Социалната прослойка, която цени принципите на индивидуалната свобода, правовата държава и демократичното управление, в България е толкова “очиновничена”, а най-независимата в интелектуално отношение част от нея е толкова пасивна, че 33 години всички партийни структури, които средната класа създаде или припозна, се провалиха.

Вторият парадокс е “парадоксът на режима”. Вместо след 1990 да бъде лустриран, комунистическият бюрократичен елит, по правило набиран измежду най-послушните и изпълнителни членове на БКП, бе трансформиран. Този противоестествен „подбор” от старата бюрокрация, съпроводен с изтласкването на най-смелите и самостоятелните от новата, създаваше все по-слаби и нерешителни бюрократи. Пример – служебните правителства на Радев, пък и всички правителства преди тях, определяни като “технократски”. Такова се задава пак.

Явно българската политика е достигнала долната си мъртва точка, в която понятието за власт не се свързва нито с доктрина, нито с традиция, нито дори с личността на вожда, а само с властта като такава. Власт, използвана единствено за лично обогатяване.

Такъв меркантилен „елит“ може да роди само „управление“, което иска всичко да е по старому: авторитетите да се признават, интелигенцията да си мълчи, системата да не се разклаща с опасни и непривични реформи. Девизът му е: не ни пипайте, и ние няма да ви пипнем. Целта му: всичко да остане както е било. За съжаление това иска и голяма част от обществото.

Ако реализира първия мандат, ГЕРБ ще направи точно такъв кабинет с точно такива хора. До обяд изглеждаше, че той ще е по модела на проектокабинета Габровски миналата есен, който от своя страна щеше да копира кабинета Беров. За по-младите, това правителство бе наричано благозвучно “правителство на мафията”. След пресконференцията на Борисов изглежда, че се върви към нова Тройна коалиция ГЕРБ-ДПС-БСП. Дали ще бъде формализирана с коалиционно споразумение, е чиста формалност.

На този фон е много вероятно редът на вторите – ПП-ДБ, изобщо да не дойде. Което вероятно ги изпълва с облекчение. Но ако все пак получат мандат, техният формат би бил близък не до Беров от края на 1992, а до Димитър Попов от края на 1990.

Що е правителство на мафията не е нужно да се обяснява, независимо дали премиер е Беров или Борисов. Какво обаче беше правителството на Попов? То бе съставено по Коледа 1990 и бе хем ширококоалиционно, хем програмно. Ширококоалиционно, защото в него имаше министри на СДС, БЗНС и БСП. Но имаше и седмина безпартийни министри, включително самият премиер. Програмно, защото стъпваше на Споразумението за гарантиране на мирния преход към демократично общество от 4 януари 1991. С две думи: при Попов имаше за всекиго по нещо.

Безпартиен премиер и общоприемливи министри ще се намерят и сега. Само не знам при тая липса на идеологичност и диалогичност кой ще им напише управленската програма. Че никой няма да я изпълнява, е ясно отсега.

Гледате тия дни и не вярвате на ушите си. В телевизорите, радиата и сайтовете дефилират субекти, които на две магарета сеното не могат да разделят, но искат държава да управляват да ги изберат. Чак незаконно заемащият поста генерален директор на БНТ Емил Кошлуков с половин уста се извине на драгите зрители и на основните си водещи за това, което им причинява по силата на член 18, алинея 3 от изборния кодекс. той задължава БНТ БНТ да предоставя еднакво време на всички регистрирани партии и кандидати. А там виждате какъв паноптикув е.

Питате се що за хора са тези ….? Отговорът е прост – това са хора втора ръка. Айн Ранд ги е описала преди 70 години. Не им давайте да вземат ръка.

„Те нямат собствено аз. Живеят чрез другите. Живеят сякаш „втора ръка“.

Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Не искаше да строи, а да му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други.

Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Такива са хората втора ръка.

Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?” Питат: „Това ли е истината според другите?” Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние.

Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо.

Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл или цел.

На престъпниците прощават. На диктаторите се възхищават. Престъпленията и насилието създават обвързаност. Форма на взаимна зависимост. А тези хора имат нужда от обвързаност. Трябва да налагат нищожните си личности на всеки, когото срещнат. Свободният човек ги убива – защото не ги допуска в себе си, а за тях това е единствената форма на живот. Забележи как злобно негодуват срещу всяка идея, насърчаваща независимостта. Забележи колко са злобни към свободния човек.

Мотивът за всички негови желания, усилия, мечти и амбиции, са другите хора. Той дори не се бори за материални блага, а за заблудата на човека втора ръка – славата. За клеймото на одобрението, но не собственото му одобрение. Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат.” И после се чуди защо е нещастен. Всяко щастие е съвсем лично.“ Айн Ранд, „Изворът“.

На 2 април не им давайте да вземат ръка.

Понеже утре ще се веят много национални знамена и ще се вихри бурен патриотизъм, да изпреваря малко неизбежната еуфория с исторически факти за т.нар. ни „Освобождение“ от турско робство, от коети минаха 145 години. От тях България просперираше само през времето, през което „освободителите“ не ни крадяха. А те започнаха през 1878, и не спират и до днес.

Преди 8 години, в зенита на своето премиерстване, в поздравителен адрес по повод националния празник Трети март Бойко Броисов призова към смирение и единение. Сигурен съм, че нещо подобно ще направи утре бившият му душманин и настоящ авер Румен Радев. Знам, че подобни призиви са толкова клиширани, че никой не им обръща внимание. Просто всички знаят, че „трябва да се говори така“. Много често обаче не знаят защо – и още по-често не се осмеляват да питат.

А трябва. Денят и контекстът, в който бе отправен споменатият призив, се вписва в любимата на политическия елит парадигма за „националния консунсус“, изкована на Кръглата маса през 1990 г. Консенсусът се превърна в нещо като заклинание – и като повечето заклинания, без последствия. Когато става дума за русия обаче, последствия винаги има. И щом призоваваме за единение, е добре да знаем колко ще ни струва то. Както и дали изобщо е възможно.

Смирение и единение по отношение ролята на русия в българската история не може да има, както не може да има смирение и единение по отношение престъпленията на комунизма. Не можем да се помирим, преди да се опростим. Не можем да се опростим, преди да се изповядаме. Не можем да затворим която и да е страница от историята, преди да я прочетем. Да я прочетем обективно и безпристрастно – доколкото в случаи, преливащи от емоции, обективността и безпристрастността са възможни.

Няма да коментирам дали трябва да се делим на русофили и русофоби както от политическа, така и още повече от историческа гледна точка. Първо – защото за политиците история, преди те самите да дойдат на власт, няма. Второ – защото не бих препоръчал подхода им към историята. Политическият подход към историята е прост – историята да не пречи. Подходът на обществото трябва да е друг – историята да не се повтаря. Особено тази с руските „освобождения“.

Единственото политическо изключение е Стамболов. Още през 1894 той казва: „Ний требва, ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение, води към едно свободно бъдеще“. И плаща с живота си за това. Посечен е от харамия, но е „поръчан“ от русия.

Останалите българи сме плащали кеш. И през 1878, и през 1944. В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор изрично е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя“. Със съгласието на великите сили почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор.

Руското императорско правителство в Санкт Петербург изчислява т. нар. „окупационен дълг на България към Русия“ на базата на следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време на един войник и един кон; какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време; какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците; какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца; и каква е издръжката на руските учреждения в България. В последното перо влиза личната заплата на руския императорски комисар, която е била 600 хил. златни лева – с един лев повече от цивилната листа на българския княз.

„Тоталът“, както се изразяват днешни политици, възлиза на „21 236 500 рубли и 87 копейки за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия“. Стойността на 32 тона злато в днешни пари. Дългът е разделен поравно между Княжество България и Източна Румелия, и окончателно уреден чак през 1920 г. със споразумение между болшевишкото правителство и правителството на Александър Стамболийски.

Тези факти могат да се прочетат в документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм в България“, издаден през 1935 в Москва, чийто предговор е написан… лично от Васил Коларов.

И понеже от миналата седмица в центъра на вниманието е и второто ни „освобождение“ от „фашистко робство“, малко информация и за неговата цена. Тогава броят на съветските окупатори в България достига 600 000 души! Потресаваща е и цената на тази втора окупация: само за първите четири месеца след подписването на примирието тя възлиза на 20 558 194 361 лева, или по 152 милиона лева на ден, според изчисленията на тогавашния министър на финансите. За сравнение издръжката на германските военнослужещи в страната за три години и половина ни струва 3 656 852 000 лева, което е пет и половина пъти по-малко от издръжката на Червената армия за четири месеца!

Данните са от книгата на Георги Боздуганов „България: военният трофей на Сталин“, която имах честта да издам през 2014 г. В Глава 15 – „Под червеното знаме на комунизма“, Боздуганов пише още : „Разходите за воденето на войната се изчисляват на непосилните за възможностите на страната 133 280 719 447 лева. За да се добие представа за значението на тази сума, трябва да се има предвид, че целият държавен бюджет за 1945 е 43 милиарда лева, а националният доход – 141,8 милиарда лева. Към средата на 1945 г. държавата е вече във фактически фалит, до септември вътрешният дълг достига 118 милиарда лева. За набавяне на необходимата инфлационна парична маса от лятото на 1945 българските банкноти започват да се печатат в Москва. В милиарден тираж, без контрол от БНБ. Какво е отпечатаното количество, можем само да гадаем. Въведен е и специален курс на съветската рубла към лева: 1 рубла = 19,30 лева, докато според БНБ обменната стойност не трябва да надвишава 4 лева за рубла“.

Та толкова за „освобожденията“ ни от русия. Излезли са ни през носа. Не дай Боже свободното бъдеще на България, бленувано от Стамболов, да минава през трето освобождение – този път от „колониално робство“. Че тогава папер няма да остане.

МЕМОРАНДУМ ДО ЦРУ

На вниманието на г-н Джеймс Улси, директор на ЦРУ

Аз съм беглец от КГБ, който пристигна в САЩ през 1961, за да предупреди американското правителство за дългосрочната съветска стратегия за разгром на Съединените щати. През октомври 1961 предадох на г-н Маккоун, тогавашния директор на ЦРУ, съдържанието на доклад на Шелепин, бивш председател на КГБ, изнесен на конференция на КГБ през 1959. Докладът съдържаше призив за създаването на контролирана от КГБ “опозиция” в Съветския съюз като съществена част от стратегия, водеща до бъдеща либерализация на режима.

След 1963 аз аргументирах, че широко огласените китайско-съветски различия имат за цел да скрият общата китайско-съветска стратегия, с други думи, че “разцеплението” е съвместна стратегическа операция, за да бъде подведен Западът. Между 1963 и 1969 моята гледна точка за “разцеплението” беше обсъждана в ЦРУ. Имам основание да смятам, че информацията за наличието на вътрешен дебат в ЦРУ е изтекла към КГБ и чрез него към съветското ръководство, което взема драстични мерки, за да разреши спора в ЦРУ в своя полза.

През 1969 в сътрудничество с техните китайски съюзници те инсценираха враждебни военни действия на далекоизточната си граница по модела на действителните гранични сблъсъци между Съветския съюз и Япония в този регион през 1938. Въз основа на американските разузнавателни спътници експертите на ЦРУ приеха сблъсъците за автентични и като ясно доказателство, че китайско-съветският разрив също е автентичен.

Аз продължих да настоявам, че сателитната информация сама по себе си не може да хвърли светлина върху стратегическите намерения и планове зад един привиден военен конфликт. Секретна информация от надеждни човешки източници също е необходима. По това време чрез инфилтрация от страна на КГБ ЦРУ беше изгубило своите надеждни човешки източници и не беше в състояние да ги замени: поради това то беше сляпо. Американските политици също приеха “разцеплението” за истинско и повярваха, че Съединените щати и СССР вече имат общ интерес с оглед на растящата опасност от един атомно въоръжен, твърдолинеен режим в Китай. На този фон американското правителство започна преговорите САЛТ със СССР през 1969 и за разведряване с китайското ръководство през 1971.

Очевидният конфликт на китайско-съветската граница и опитът за либерализация в Чехословакия през 1968 забавиха завършването на книгата ми “Нови лъжи за старото”, която беше предадена на ЦРУ за разрешение за печат през 1980 и издадена през 1984. Забавянето не промени моята теза, че опитът за либерализация в Чехословакия беше репетиция за предстоящата политическа и икономическа либерализация на системата в СССР и целия комунистически блок. В “Нови лъжи за старото” аз предсказах, че тази либерализация в СССР ще бъде съпроводена от въвеждането на контролирана от КГБ политическа “опозиция”, разрушаването на Берлинската стена и обединението на Германия. Казах също така, че по всяка вероятност Западът ще приеме тези развития за чиста монета. Предсказанията ми бяха правилни. По-важно е обаче, че те бяха правилни, защото се базираха на моите знания за съветската политическа стратегия.

В течение на много години до неотдавна аз изпращах меморандуми до директорите на ЦРУ, в които се опитвах да проследя и обясня тази стратегия, истинското значение на политическите и икономически реформи на съветската система и ролята на КГБ при създаването на контролирана политическа опозиция в системата. Опитах се също така да обясня ролята, която играе дезинформацията в тази стратегия. В моите меморандуми аз аргументирах, че изобилието от информация не води автоматично до разбиране. От края на 1950-те години нататък западното разузнаване загуби своето разбиране за комунистическите и в частност съветските развития, защото не знаеше за приемането на дългосрочната политическа стратегия чрез стратегическа дезинформация. По онова време ЦРУ беше неинформирано, защото беше загубило своя истински високопоставен агент в Съветското военно разузнаване (ГРУ) подполковник Попов, който бе заменен от провокатора на КГБ Пенковски.

През 1960-те и 1970-те години провалът на Запада да схване съветската политическа стратегия беше прикриван от факта, че Съединените щати бяха в състояние да се въоръжават с темпото на СССР и поддържаха силен военен възпиращ потенциал. Но провалът в разбирането стана явен, когато реформите на “перестройката”, която беше продукт на повече от двайсет и пет години подготовка, изненадаха Запада и бяха сляпо възприети от Запада като пришествие на западна демокрация и истински пазарни реформи в Русия, заслужаващи западна политическа подкрепа и икономическа помощ.

Два подхода са възможни към развитията в бившия Съветски съюз и комунистически Китай. Първият е подходът на човека от улицата, който безкритично приема онова, което вижда по телевизията и печата, официалните руски изявления и символични актове като премахването на избрани статуи на Ленин и Дзержински и снимки на празни рафтове в магазините. На тази несъстоятелна основа той вади далеко отиващи заключения, че руснаците умират от глад, че комунизмът е рухнал, че СССР се е разпаднал, че комунистическата партия е забранена, че “студената война” е свършила и че всеки момент може да избухне гражданска война. Той интерпретира реформите в Русия, за които чете във вестниците и за които гледа “анализи” по телевизията, като спонтанен продукт на истински политически натиск и поради това развива свръхоптимистични надежди за бъдещето на демокрацията в Русия.

За съжаление именно този подход на човека от улицата доминира умовете на западните политици. Старата генерация от скептични кремълолози си е отишла. Техните приемници поради липса на собствени възгледи повтарят идеи и дезинформация от мейнстрийма от телевизионни интервюта, инсценирани телеспектакли и изрезки от вестници. Резултатът е еуфория, нереалистични очаквания и несъстоятелни отговори като този, демонстриран ярко от бившия президент Никсън с неговия призив за масивна икономическа помощ за Русия.

Алтернативният подход и да се изучава дългосрочната комунистическа стратегия, приета през 1958-60 и да се проучи пълното значение на прехода от “диктатура на пролетариата” към “общонародната държава”, който е постигнат от руското “развито социалистическо общество”.

На този документиран фон политическите и икономически реформи и “демократизацията” на Русия може да се разглеждат като планиран продукт на двайсет и пет годишна подготовка и репетиции в СССР и Източна Европа. “Реформите” на “екскомунистите“ и техният стил на “демокрация” са много характерни за тях.

“Общонародната държава” е адаптация на идеята на Ленин за отмиране на държавата (която също така гледа напред във времето, когато ще има комунистическо световно правителство), и нейната замяна с масова обществена организация. Нито “гласността”, нито “перестройката” са истински. Американците само демонстрират своята наивност, като очакват достоверни отговори от руснаците например на въпроса дали Олджър Хис е бил съветски агент. Заниманието с въпроса за MIA (изчезнали по време на бойни действия американски военни – „Missing in Action“) в Русия представлява горещ интерес за засегнатите американски семейства. Разследвания за местонахождението на изчезналите войници са напълно оправдани; но те не са достатъчни.

Преди да се потопи в по-дълбоко политическо и военно партньорство в Русия и още да развърже кесията, Конгресът трябва да изиска от руските лидери пълно и откровено признание и публично обяснение на факта, че техните предшествници са избили 20 милиона руснаци, украинци, белоруси, молдовци, латвийци, литовци, естонци, евреи и други. Конгресът също така би трябвало да изиска информация колко тайни агенти има сред така наречените „демократи” в Русия и Източна Европа.

Липсата на откровеност и обществен дебат в Русия по тези и други фундаментални теми показва, че „гласността”, „демократизацията”, премахването на статуи и привидната забрана на комунистическата партия, не са нищо повече от козметични промени. Без свободни и открити дискусии не може да се появи автентична опозиция и да замести сегашната псевдоопозиция. Неразкрити като истинските наследници на комунизма, каквито са, съветските стратези остават на кормилото и продължават да омагьосват Запада да ги поддържа. Всъщност от сегашната система не е реалистично да се очаква дългосрочно нещо добро. Когато икономическата й ситуация се подобри, може да се очаква, че Русия ще се върне към враждебността си към Запада: западната вяра в рухването на комунизма ще се окаже илюзия.

Съветските стратези реформираха своята система, въведоха своя собствена система на псевдодемокрация и направиха промени в икономиката. Те замениха остарялото и дискредитирано управление на комунистическата партия с нова, контролирана масова политическа структура. Но при това те запазиха същия политически елит, същата армия с нейните политически комисари, по същество същото разузнаване и тайни служби и други елементи на бившата съветска система като Института на Арбатов за изследвания на САЩ и Канада и други ключови институции като Института за Европа, работещ под надзора на Академията на науките.

Политическият елит все още се състои от 25 милиона „бивши” комунисти и 50 милиона млади комунисти, които са най-активният политически елемент в Русия и „независимите държави” и държат реалната власт. Този елит създава, инфилтрира и направлява новите партии и опозиционни групи, дори антисемитските, според изискванията на стратегията. Елитът получава указания чрез различни държавни и полуофициални канали. „Реформираният” КГБ и неговите агенти продължават да са активни, особено в чувствителни области като антисемитските операции, където използват опита на тайната полиция, наследен от царисткия и сталинисткия период. Политическият елит не смята комунизма за разгромен. Напротив, той вижда „реформите” и демократизацията като средство за продължаване на своята отдавнашна стратегия за „конвергенция” и победа над Запада.

Американското разузнаване изглежда подценява морала на руската армия и нейните генерали. Моите наблюдения на техните действия ме навеждат на мисълта, че моралът им е висок. Те не са победени военно или политически. Напротив, те печелят стратегическата битка със САЩ и Западна Европа с политически средства и с помощта на финансови инжекции от западни източници. Това улеснява задачата на техните политически комисари. Те очевидно ще запазят повече от достатъчно ядрени оръжия, за да гарантират, че ОНД/Русия ще има статут на свръхдържава. Съединените щати не разбират развитието в Русия, но Арбатов и неговият екип в Института добре разбират развитието в САЩ. Арбатов (1923-2010) е един от главните стратегически съветници на руското ръководство. Неговата самообявена цел е да изтрие образа на Русия като на враждебна на Съединените щати сила. Неотдавнашното предаване от страна на руснаците на американския посланик в Москва на микрофони от сградата на американското посолство, е инспирирано от същия мотив.

Само че няма автентична, широко базирана, организирана политическа опозиция в Русия, и няма основа, на която тя би могла да бъде изградена. Мнимата опозиция съществува, за да заблуждава и манипулира възприятията и реакциите на автентичните демократи на Запад. Западът не успява да схване манталитета на руските лидери и надценява тяхната воля да се реформират. Те имат същия манталитет като предшествениците си, които приеха все още действаща дългосрочна стратегия. Именно тези хора не само екзекутираха агента на ЦРУ Попов, но и нaправиха филм как бива изгорен жив, който да бъде показван на млади офицери, за да ги възпре да последват примера на Попов.

Зад маската на дипломатическо и политическо сътрудничество и партньорство със Съединените щати сегашните руски лидери следват стратегията на своите предшественици и работят за „Новия световен ред“.

Когато моментът дойде, маските ще паднат и руснаците с китайска помощ ще се опитат да наложат своята система на Запада при техните условия като кулминацията на „Втора октомврийска социалистическа революция“.

В тази светлина е лесно да се разбере защо руснаците не са се отказали нито от своята военна мощ, нито от своите политически комисари, защо руски войски все още остават в Източна Германия, Полша и Прибалтика, защо руснаците не бързат да постигнат смислени военни споразумения със Съединените щати, защо „реформираните” служби за разузнаване и сигурност продължават да действат, защо властта е все още в ръцете на „екс”-комунисти, защо водещи съветски стратези като Арбатов и Яковлев запазват своето влияние и защо така наречените руски „демократични” лидери имат тесни връзки с комунистически Китай.

В миналото, когато СССР се възприемаше като монолит и съветските парламентарни институции се разглеждаха само като машини за формално одобрение, съветската преговорна тактика със Запада повече или по-малко се разбираше. Сега вече това не е така. С въвеждането на контролирана политическа опозиция и новата структура на ОНД с нейните така наречени «независими» държави като Украйна, Казахстан и Беларус, се откриват много нови възможности за укрепване на на руската позиция чрез дезинформация. Руските преговарящи се налагат над американската страна, понеже техните ходове са планирани въз основа на политическа стратегия и измамни преговорни техники, които американците не разбират.

Администрацията на Буш с поглед към историята претупа набързо заключителната фаза на преговорите за последния договор за ядрените ракети, които умишлено бяха бавени от руснаците почти до края на мандата на администрацията. Незнаейки за дългосрочните руски намерения, администрацията се доверява на Елцин и според „висши представители на администрацията” е направила значителни отстъпки. Тези отстъпки са направени, „за да се помогне на Елцин да защити договора срещу критика”, вярвайки погрешно, че той се намира под натиск от страна на „консерваторите”, както това би могло да се случи със западен политик. В действителност понеже „консервативната опозиция” се координира чрез политическия елит с Елцин и неговите стратези, нейната активност може да бъде засилвана и намалявана, за да е съзвучна с нуждите на руските преговарящи. Аналогично предполагаеми трудности в украинския и други парламенти може да се използват, за да се ускорява или отлага ратификацията и да се изстискват допълнителни отстъпки от американците. Подписвайки договора с отиващата си администрация, руснаците са създали база за натиск върху новата администрация да продължи този процес по-нататък и по-бързо.

Съединените щати не разбират истинската природа на отношенията между руските и комунистическите китайски лидери. Вашингтон смята, че през 1980-те години се е осъществило истинско подобрение на отношенията между китайците и Горбачов и Елцин. Аз виждам тези контакти като доказателство, че „перестройката” не е изненада за китайците, че те напълно разбират реалностите зад нея и че тяхното стратегическо сътрудничество продължава както от края на 1950-те години до днес, само че сега с откритото признаване на техните добри отношения. Съединените щати разглеждат продажбата от страна на руснаците на цели фабрики и нови оръжейни системи на китайците като продиктувани от руското желание да облекчат своите сегашни икономически затруднения. Според мен това обаче е умишлен трансфер на напреднала технология на стар и верен съюзник.

Американските представители броят ракети, но няма разбиране за продължаващото китайско-руско сътрудничество. Недостатъчно внимание беше обърнато на факта, че Елцин сигнализира своето съгласие за неотдавнашния договор за намаляване на ракетите от Пекин. Неговото посещение там, както и по-раншните посещения на Шеварднадзе и Горбачов, показват приемствеността на това сътрудничество. Няма съмнение, че Елцин е обсъдил новия договор с китайците и е постигнал съгласие с тях за него. Няма да е изненада, ако някои от съветските ракети попаднат в Китай. Ще се използва маскировка, за да се прикрие техния транспорт. Руският капацитет за маскировка лесно би могъл да надделее над американския капацитет да верифицира унищожаването на ракетите.

Моята преценка е, че когато дългосрочната стратегия е разработена и приета в периода 1958-60, Съветският съюз и Китай са се уговорили да планират и да се подготвят за реформа и либерализация на техните режими, като междувременно следват различни пътища. Либерализацията представлява част от стратегически план за постигане на разоръжаване на Запада и конвергенция на комунистическата и западната система при условията на комунистите.

Сегашните руски и китайски лидери са изправени пред три центъра на ядрена военна сила, с които трябва да се разправят: Съединените щати, Западна Европа и Израел. Те смятат, че ще са в състояние да неутрализират американската военна мощ чрез комбинация от своя нов „демократичен образ”, „партньорство” със Съединените щати и преговори и споразумения за разоръжаване. Западна Европа ще бъде неутрализирана чрез концепцията за обща европейска сигурност и членството на източноевропейските «независими» страни в западноевропейските институции. Ядрената мощ на Израел, която няма да бъде редуцирана в резултат на промените в бившия СССР, ще остане постоянна грижа за руснаците и китайците. Назначението на Примаков, който е експерт по Близкия Изток, за началник на руското външно разузнаване, показва важността на този театър за руското ръководство. Не може да се изключи, че под маската на сътрудничество със Запада за неразпространение на ядрено оръжие руснаците биха могли чрез разузнавателния си капацитет в региона да подготвят тайна операция за саботаж на израелските ядрени инсталации. Операцията би могла да се извърши от привидни арабски или ирански мюсюлмански фундаменталисти или съветски учени или генерал-ренегат на служба на някоя друг терористична група.

Вярно е, че моята оценка за развитието в Русия и Китай с оглед на тяхната съвместна стратегия е в остро противоречие с гледните точки на западните правителства и техните разузнавателни служби. Вярно е обаче също, че аз предрекох либерализацията на СССР много преди да се чуе за „перестройката”. По онова време аз бях в малцинство: бях съвсем сам. Но моите прогнози се потвърдиха и един консервативен специалист по комунизма, Brian Crouzier, обърна внимание на това. ЦРУ напоследък беше критикувано за неуспеха си да предскаже „либерализацията”. Ако управлението беше вземало моите възгледи повече под внимание, можеше да избегне тази критика.

Аз продължавам да съм убеден, че сегашните възгледи на западните политици и медии за развитието в Русия са погрешни и свръхоптимистични. Историята е демонстрирала способността на комунизма да заблуждава своите собствени граждани и своите опоненти. Октомврийската революция обеща на руснаците хляб, мир и свобода, а впоследствие уби 20 милиона от тях. „Партньорството” на Съветския съюз със западните съюзници срещу нацистите, вместо да доведе и до сътрудничество след победата, беше използвано, за да улесни съветското превземане на Източна Европа. Последва още една вълна от убийства и репресии. Същите процеси съпровождаха налагането на комунизма в Китай. Във всеки един от тези случаи надеждите и очакванията на Запада бяха попарени. Бруталността на комунизма се оказа крайно неприятна изненада.

Поради неспособността на западните политици да разберат китайско-съветската стратегия особено след началото на „перестройката” се опасявам, че има реален шанс руските и китайските лидери да осъществят своята стратегия на конвергенция със Запада в следващите десетина години.

Експериментите с фалшива демокрация от страна на т. нар. бивши комунисти представляват критичен тест за западните разузнавателни служби. Ако не успеят да ги оценят правилно, както и техните възможни последици, техните грешки е напълно възможно да доведат до кръвопролитие в Съединените щати и Западна Европа.

Западното разузнаване на бива да се плаши нито от политически натиск, нито от тежестта на конвенционалната мъдрост. То не бива да разчита само на технически публични източници на информация. Нуждата от надеждна тайна информация за стратегическите намерения на руското и китайското ръководство е крайно необходима, както и необходимостта от воля да се мисли немислимото.

Сега, когато Вие поемате отговорността да водите ЦРУ и да го приспособите към така наречената ситуация „след студената война”, Ви изпращам подбор от меморандуми, адресирани към Вашите предшественици, в които се опитвам да проследя и обясня „реформите” на руснаците от гледна точка на тяхната дългосрочна стратегия. Целта на изпращането на моите меморандуми до Вас е да се опитам да опровергая преобладаващото неадекватно и подвеждащо възприятие на човека от улицата на събитията в Русия и Китай.

Знам, че с встъпването си в новата длъжност ще имате да четете огромно количество материали. Но аз Ви съветвам настоятелно да прочетете моите меморандуми, защото те са уникални предвид факта, че държат сметка за китайско-съветската стратегия за дезинформация- Според мен те дават и разбиране за стратегическото мислене, което лежи в основата на действията на Елцин, Горбачов, Примаков и корпуса от техни помощници и съветници. Меморандумите също така представляват коректив на еуфорията и предупреждение за предизвикателството, пред което въпреки привидностите все още е изправена западната демокрация.

В средата на 1960-те години, когато г-н McCone беше директор на Централното разузнаване (DCI), а г-н Angleton началник на контраразузнаването, информацията, която предоставях за новата стратегия на базата на доклада на Шелепин от 1959, беше вземаната насериозно. В по-късните години ЦРУ във все по-голяма степен започна да игнорира моите предупреждения. Моята надежда е, че предвид правилността на моите предсказания за „перестройката” новото ръководство на ЦРУ няма да отхвърли безцеремонно моите нови предупреждения за измамната природа на сегашната система и нейните антизападни планове. Ако още веднъж се оказа прав, а конвенционалната мъдрост погрешна, последиците наистина ще са сериозни. След повече от 30 години сътрудничество с ЦРУ моето политическо завещание към управлението е следното:

Игнорирайте руските и китайските стратегически планове на собствен риск.

С уважение: АНАТОЛИ ГОЛИЦИН, февруари 1993

Днес Корнелия Нинова отново лансира идеята за таван на цените на храните. Подобен таван вече се въвеждал в някои западни държави, това било единствената работеща мярка срещу повишаването на цените. Проверки на грамажа и етикетите няма да помогнат на хората, загрижи се социалистката. И размаха „най-убедителния“, а аз бих казал – най-комплексарски аргумент на всеки български политик: “ Как в Испания, Гърция, Франция може, а в България не може?“

Ами и там не може. Навсякъде контролът върху цените е икономически вреден, но политически полезен.Той внушава, че за високите цени са виновни алчните и ненаситни бизнесмени, а не инфлационната парична политика на некадърните чиновници.

Последствията са еднакви във всички времена и навсякъде по света. Брилянтният американски икономист и журналист Хенри Хазлит ги е описал в безсъмъртната си „Икономика в един урок“. Издадох тази книга през 2009 г. Сигурен съм, че нито един политик не я прочел. Нека го направят поне някои потребители.

Следва откъс от глава 17 на „Икономиката в един урок“ от Хенри Хазлит – „Когато държавата фиксира цени“. Ако не ви се чете целия откъс, резюмирам: „Когато държавата фиксира цени, става страшно“.

…Контролът върху цените внушава, че за високите цени е виновна алчността и ненаситността на бизнесмените, а не инфлационната парична политика на чиновниците.

Да видим най-напред какво става, когато държавата се опита да държи цената на една-единствена стока или на малка група стоки под цената, която би наложил свободният конкурентен пазар.

Когато държавата се опитва да фиксира пределни цени само за няколко стоки, тя обикновено избира определени стоки от първа необходимост с основанието, че е жизнено важно бедните да могат да ги получат на ”разумна” цена. Да кажем, че за тази цел са избрани хлябът, млякото и месото.

Доводът да се държат ниски цените на тези стоки е приблизително следният: ако оставим (да кажем) говеждото на милостта на свободния пазар, наддаването ще покачи цената му и само богатите ще могат да го купуват. Хората ще получат говеждо не според нуждите си, а според покупателната си способност. Ако задържим цената ниска, всеки ще получи полагащия му се дял.

Ако този довод е валиден, възприетата политика е непоследователна и половинчата. Защото ако не нуждата, а покупателната способност определя разпределението на говеждото при пазарна цена 2.25 долара за фунт, тя ще го определя (макар и може би в малко по-малка степен) и при, да кажем, нормативен таван на цената 1.50 долара за фунт. Всъщност доводът за покупателната-способност-вместо-нуждата остава в сила дотогава, докато изобщо искаме някакви пари. Той ще загуби силата си само ако раздаваме говеждото безплатно.

Плановете за фиксиране на пределни цени обикновено започват като опити „да се предотврати повишаването на разходите за живот”. Техните радетели несъзнателно приемат, че има нещо особено ”нормално” или неприкосновено в пазарната цена към момента, в който се въвеждат техните контролни мерки. Тази начална цена се разглежда като ”разумна”, а всяка цена над нея – като ”необоснована”, без оглед на настъпилите промени в условията на производство или търсене след първоначалното ѝ въвеждане.

…Но не можем да държим цената на която и да е стока под пазарното ѝ равнище, без да предизвикаме две последици. Първата е, че увеличаваме търсенето на тази стока. Понеже тя е по-евтина, хората не само са изкушени да купуват повече от нея, но и могат да си го позволят. Втората последица е, че намаляваме предлагането на тази стока. Понеже хората купуват повече, натрупаното количество по-бързо изчезва от рафтовете на магазините. Но освен това се потиска производството на тази стока. Печалбата от него намалява или изчезва. Маргиналните производители фалират.

Следователно, ако не правим нищо повече, резултатът от фиксирането на пределна цена за дадена стока ще бъде дефицит на тази стока. Но недостигът е точно обратното на това, което държавните регулатори първоначално са искали да постигнат. Те са искали изобилно предлагане именно на стоките, избрани за най-строго фиксиране на цените. Когато обаче ограничават заплатите и печалбите на производителите на въпросните стоки, без да въведат подобни ограничения за производителите на луксозни стоки, регулаторите потискат производството на стоките от първа необходимост с контролирани цени, и насърчават производството на не толкова необходимите стоки.

Някои от тези последици с течение на времето се забелязват от регулаторите, които въвеждат разнообразни нови мерки, за да ги избягнат. Между тези мерки са купонната система, контролът върху производствените разходи, субсидиите и всеобщото фиксиране на цените. Да ги разгледаме последователно.

Когато стане очевидно, че недостигът на някаква стока е следствие от фиксиране на цената ѝ под пазарното равнище, богатите потребители биват обвинени, че вземат ”по-голям от полагаемия им се дял”. Ако стоката е суровина за производството, отделни фирми биват обвинени, че се ”презапасяват” с нея. След това правителството въвежда набор от правила за това кой ще има предимство при закупуването на тази стока, или на кого и в какви количества тя ще се разпределя, или как ще се продава с купони.

Ако се възприеме купонна система, това значи, че всеки потребител може да получи не повече от определено количество, без значение колко е готов да плати, за да получи още.

Купонната система означава, че държавата е приела двойна ценова система или двойна парична система, в която всеки потребител трябва да има определен брой купони или ”точки” в допълнение към дадено количество обикновени пари. С други думи, държавата се опитва посредством купонната система да свърши част от работата, която свободният пазар би свършил посредством цените. Казвам само част от работата, понеже купонната система само ограничава търсенето, без същевременно да насърчи предлагането, което би направила по-високата цена.

Държавата може да се опита да осигури предлагането, като разшири контрола си върху производствените разходи на дадена стока. Например, за да задържи ниска цената на дребно на говеждото, тя може да фиксира неговата цена на едро, кланичната му цена, цената на живите говеда, цените на фуражите, заплатите на селскостопанските работници. За да задържи ниска цената на млякото, държавата може да опита да фиксира заплатите на шофьорите, които го превозват, цените на опаковките му, изкупната му цена, цените на фуражите. За да фиксира цената на хляба, тя може да фиксира заплатите във фурните, цената на брашното, печалбите на мелничарите, цената на житото и т.н.

Но докато държавата разширява фиксирането в посока назад, разширяват се и последиците, които първоначално са я тласкали към това действие. Ако допуснем, че правителството има решимост да фиксира тези разходи и способност да осъществи решенията си, тогава то просто създава на свой ред дефицит на различните фактори, които участват в производството на крайната стока – труд, фураж, жито, и т.н. Така държавата се принуждава да контролира все повече и повече. Крайният резултат е същият като при всеобщо фиксиране на цените.

Правителството може да опита да се справи с тази трудност чрез субсидии. То ще признае, че като държи цената на млякото или маслото под пазарното ѝ равнище или под равнището, на което фиксира останалите цени, може да причини недостиг поради понижените заплати и печалби в производството на мляко или масло. Държавата се опитва да компенсира това, като плаща субсидия на производителите на мляко и масло. Ако пренебрегнем свързаните с това административни трудности и допуснем, че субсидията осигурява точно желаното производство на мляко и масло, ясно е, че макар тя да се изплаща на производителите, в действителност подпомага потребителите. Защото производителите в крайна сметка не получават повече за своето мляко и масло, отколкото щяха да получат, ако можеха да искат свободната пазарна цена; но потребителите получават мляко и масло доста под свободната им пазарна цена и следователно са субсидирани с тази разлика, т.е. със сумата на субсидията, привидно платена на производителите.

Ако обаче за субсидираната стока не са въведени купони, то хората с най-високи доходи ще могат да купят най-много от нея. Това означава, че те са субсидирани в по-голяма степен от хората с малка покупателна способност.

Кой ще субсидира потребителите, ще зависи от това кои категории хора се облагат с данъци. Така хората като данъкоплатци ще субсидират самите себе си като потребители. В тази бъркотия става малко трудно да се проследи точно кой и кого субсидира. Това, което се забравя, е, че субсидиите се плащат от някого и че не е открит начин обществото да получи нещо срещу нищо.

За кратки периоди от време фиксирането на цените често създава впечатление, че е успешно. Може да изглежда, че то работи добре, особено при война, когато се подкрепя от патриотизма и чувството за криза. Но колкото по-дълго е в сила, толкова повече нарастват трудностите му. Когато цените произволно се поддържат ниски чрез държавна принуда, търсенето хронично надхвърля предлагането. Видяхме, че ако държавата се опита да предотврати дефицита на дадена стока, като намали и цените на труда, суровините и другите фактори, определящи производствените ѝ разходи, то тя създава на свой ред недостиг на тези фактори.

Но ако държавата тръгне по този път, тя не само ще сметне за необходимо да разшири контрола върху цените в посока назад или ”вертикално”; тя ще сметне за не по-малко необходимо да разшири ценовия контрол ”хоризонтално”. Ако въведем купони за дадена стока и хората не могат да получат достатъчно количество от нея, а все още имат свободна покупателна способност, те ще се насочат към някакъв заместител. С други думи, купоните за всяка стока, която става дефицитна, трябва да увеличат натиска върху другите стоки, които все още са без купони.

Ако приемем, че държавата успее да предотврати черния пазар (или поне му попречи да се развие достатъчно, за да премахне значението на държавните цени), то продължаването на контрола върху цените ще я принуди да въвежда купони за все повече и повече стоки. Купонната система няма да се ограничи с потребителите. Тя не се ограничи с потребителите по време на Втората световна война. Всъщност тя беше приложена най-напред за разпределяне на суровините между производителите.

Казано накратко, естествената последица от всеки решителен и всеобхватен контрол върху цените, който се опитва да запази някакво тяхно историческо равнище, ще е казармена икономика. Заплатите ще бъдат поддържани ниски толкова твърдо, колкото и цените. Трудът ще бъде разпределян толкова безкомпромисно, колкото и суровините. В резултат държавата не само ще казва на всеки потребител точно по колко от всяка стока може да получи; тя ще казва и на всеки производител точно с какво количество от всяка суровина и с какво количество труд може да разполага. Наддаването за работници ще се търпи не повече от наддаването за материали.

Резултатът ще бъде бетонирана тоталитарна икономика със строго регламентиране на всяка стопанска дейност и с поставяне на всеки работник под произвола на държавата, а накрая и с изчезване на всички свободи, с които сме свикнали.

Превод: Майя Маркова

В България няма нужда да убиват журналисти. Убиха журналистиката.

Никой не заплака, защото никой не забеляза.

Не забеляза, защото не искаме свобода на словото и не сме готови да воюваме за нея.

Свободата на словото не е отделно право. То е част от неотменимите ни права на живот, свобода и собственост.

Свободата на словото кореспондира пряко с общественото разбиране за демокрация. Тя се защитава чрез обществен дебат. Когато няма дебат, няма защита. Няма и демокрация.

Не е важно какво се е случило, важно е какво е показано. Всичко може да бъде показано, но повечето остава скрито.

Не важно какво е казано. Всичко може да бъде казано, но повечето е лъжа. Най-големите поръчители на лъжи са политиците.

Политиците лъжат чрез телевизиите. Телевизиите са по-важни от партиите. Вместо да са канал за комуникация между властта и обществото, те са ескорт-сървиз на победителите. На ВСИЧКИ победители.

Благодарение на технологиите всеки от нас стана медия, но не всеки има послание. За да има послание, трябва да има идеи и ценности. За да ги запази, трябва да има добродетели.

Идеите се изразяват чрез собственост. Ценностите – чрез Свободата. Добродетелите – чрез нашите действия.

Лош собственик – лоши идеи. Липса на ценности – липса на (медийна) свобода. Липса на добродетели – наличие на послушание и покорство.

Наличие на послушание и покорство – липса на бъдеще .

Ситуацията пред БНР в момента (преди обед на 4 февруари 2023) ми напомня една стара карикатура от „Работническо дело“. Два Ролс-Ройса са катастрофирали, но вместо шофьорите, от колите са излезли и се бият лордовете. Или както образно описа ситуацията „24 часа“ току-що : „Протестиращите от двете групи люто се карат, макар че не са многобройни“.

Ситуацията е абсурдна. Волгин-Петров, когото за краткост ще наричам Петров като оня майор от контакта, и кремълските проксита в България целят именно това – чрез провокации да създават и поддържат разделения в обществото. Ако използвам термина от кагебистките учебници, „провеждат активни мероприятия“. И им се получава. Вече 33 години …

Петров категорично не заслужава честта не само две групи протестиращи люто да се карат заради него, но и изобщо да споменават името му. Путинският пропагандист, кой знае защо самонаричащ се и обществено припознаван като журналист, никога не е разбирал от журналистика. Няма и да се научи. Но чудесно умее да се отърква около партиите-победителки. Беше пропагандно острие на БСП, бабуваше на някаква енигматична несъстояла се „различна лява партия“ , увърташе се около ИТН, сега обслужва Възраждане….Той е агитпроп, който разбира само от манипулация.

Но си струва парите. На принципа „Лъжи, все нещо ще остане!“, промива мозъка на огромни маси хора, чиито брой впоследствие дава основание на некомпетентни и/или злонамерени политици като редовния му гост Копейкин да се да се аргументират с „общественото мнение“, което не позволявало да се направи това или онова, или настоявало да се направи това или онова. Знаете какво.

Всъщност, „общественото мнение“ е ефимерно и конформистко, то обикновено се създава и манипулира от безскрупулни „интелектуалци“ като Петров, които по правило са левичари, и като такива обикновено са комплексирани неудачници. За което си отмъщават на света.

Трябва ли комплексирани неморални лъжци да водят публицистични и коментарни предавания – особено в обществените медии? Категорично не! Лъжата никога не е била „друга гледна точка“, тя винаги е била лъжа. Моралният релативизъм никога не е бил „право на лична позиция“, винаги е бил евтино оправдание. Във всяко време е недопустимо лъжата и неморалността да се обявяват за професионални стандарти, но по време на война това е и престъпно.

Само ръководството и БНР и СЕМ обаче могат да свалят Петров от ефир. А те си позволяват да не го правят въпреки очевидните основания за това, защото рашизмът и комунизмът свободно шестват и из българската политка, и из българските медии, и из българското общество. И голямата вина за това е на демократичните български политици, които 30 и кусур години не могат или не искат да наложат истински демократичен дневен ред на обществото.

Не могат или не искат, въпреки че са лично заинтересовани – основна цел на хибридната пропаганда е да ги отстрани от власт. И тя ги отстранява – пак и пак. А те я оставят да се лее- пак и пак, „аргументирайки се“ с наличието на свободата на словото и липсата на цензура в България. Чудя се дали са глухи, слепи или купени!

И не ми казвайте, че „ние сме ги избрали“! Ние избираме от това, което има на сергията. Не можем да купим дини, ако има само домати.

Петров е работа на БНР и СЕМ. Но БНР и СЕМ са работа на политиците! И ако те не могат или не искат да използват институционалните си правомощия, трябва да слязат от Ролс-Ролсовете и да се бият. Помежду си, а не чрез нас!

Иначе чест и слава на моя добър приятел Цветан Томчев, който организира днешния протест и инициира обществена подписка за уволнението на Волгин, която ще внесе в СЕМ и БНР. Ще я подпиша. Но той върши чужда работа.

Цветане, докога?

Преди 34 години комунизмът „падна” в изненадана България. Оттогава ни представят демокрацията като негова алтернатива. Приписват ѝ чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. Възприемат всеки неин провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система – като национална трагедия.

Кое са тези „те“? За съжаление – „демократите“, „сините“, „десните“, „добрите“, „промяната“ – наречете ги както щете. През тези 34 години те никога не обясниха, че подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода. Скриха и болезнената истина, че в демокрацията като такава не са вградени нито моралът, нито справедливостта.

Знам, че вярата в демокрацията е пуснала толкова дълбоки корени, че за повечето хора тя е станала синоним на всичко, което е (политически) правилно и морално. Символ на свобода (всички имат право да гласуват), на равенство (всички гласове имат еднаква стойност), на справедливост (всички са равни), на единство (всички решаваме заедно), и мир (демокрациите никога не започват несправедливи войни).

Само че по дефиниция демокрацията е колективистична система, въведена преди около 150 години, за да се осъществят социалистическите идеи в либералните, дотогава свободни, общества. Демокрацията, ОСОБЕНО пряката демокрация, за която толкова гласовито настояват напоследък най-недемократичните партии в България, е била съвместима със свободата само в малки общества или колективи. И никота не е била ЗА ВСИЧКИ. В древна Гърция жените, робите и чужденците не са гласували. Впрочем така е било по целия свят до средата на 19 век, когато „един призрак почва да броди из Европа…“ Останалото го знаем от най-мрачните страници на човешката история.

Парламентарната демокрация не е сред тях. Но не е и върховно достижение. Има по-добро от демокрацията, и това по-добро е Свободата.

Това е най-голямата истина, която демократите спестиха – че „демокрация” бе правилен отговор единствено на въпроса „Тоталитаризъм или демокрация?” Демокрацията е по-добра от тоталитаризма и по-лоша от свободата. Сега ще обясня защо.

Другият, по-важен въпрос, който не си зададохме и продължаваме да не си задаваме вече 34 години, е: „Капитализъм или комунизъм?” Ще му отговоря като свърша с демокрацията.

Няма съмнение, че демокрацията е по-добра от тоталитаризма . Тя осигурява свободни избори, многопартийна система, парламентарно управление, медиен плурализъм. Демокрацията означава участие. Но участие на личности, а не на колективи. Колективни решения трябва да се взимат и колективни действия трябва да се извършват само когато са необходими– чрез прилагане на познатите демократични процедури, които гарантират участието на индивида във вземането на колективно решение.Там, където индивидът може да се грижи за себе си – а той е съвсем способен да прави това в повечето случаи! -друг, включително държавата не трябва да се меси. Намесата винаги включва насилие, струва пари, и разрушава гражданското общество.

Затова рано или късно, но неизбежно, демокрацията придобива тоталитарни черти. Води до антагонизъм, намеса, инертност и разхищение на средства. И това не се случва само защото някои политици не се справят с работата си или защото на власт е дошла погрешната партия. Парламентарната демокрация централизира властта, като дава право на мнозинството в парламента да излъчва правителство. Това превръща законодателната и изпълнителната власти в оперативни инструменти на партийната централа с мнозинство в парламента. Избраният от това мнозинство кабинет става всесилен. Участието на гласоподавателите в управлението на държавата и възможността им да контролират ефективно властта съществува само на хартия.

Парламентарната демокрация „си е такава“. И е още по-лоша в лишено от гражданственост общество като българското. Общество, в което граждани сме само в извънработно време, след цял ден работа за държавата. Същата държава, която „демократите”, с които започнах, в началото на прехода искаха не да ограничат, а да победят. Те не разбираха, че без участието на държавните институции „системата” не може да се трансформира, че държавата не може да бъде отхвърлена или заобиколена, а трябва да бъде променена. И демократите като комунистите искаха обобществена икономика, просто я „подобряваха” с елементи на пазар. Казваха, че го правят, за да смекчат тежестта на прехода, че са длъжни да мислят за доброто на всички. В името на това добро периодично сключваха сделки с „врага”, които ни научиха да приемаме за нормални.

И те наистина са нормално в едно безконфликтно, откъснато от политиката и икономиката общество. В него сделките минават за „диалогичност“. Най-големите предатели се награждават със званието „консенсусни личности“. С тях „може да се работи“.

Разбира се, за да си предател, трябва да имаш кауза, която да предадеш. В парламентарната, наричана още консенсусна демокрация, каузи няма. Няма и предатели. Никой не прекрачва „границите на демокрацията“.

Само че тогава няма дясно. Парламентарната демокрация е лява. Тя, както вече обясних, е прикрит социализъм. Именно заради вярата, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество, Съветският съюз, който беше класическа диктатура, 70 години минаваше за демократична държава. До 24 февруари миналата година същото важеше и за путинова Русия. Слава Богу, сега вече не е така.

Отъждествявайки демокрацията със свободата, демократите всъщност лишиха българите от икономическия избор, наречен капитализъм. А той освен че гарантира икономическата, способства и за увеличаването на политическата свобода. Капитализмът отделя икономическата власт от политическата и я превръща в неин коректив. Именно затова толкова години демокрацията бе представяна за свобода, а тя от своя страна – за капитализъм.

Българските демократи подмениха тези истини с твърдения, че капитализмът се плаща с липса на сигурност, влошаваща се околна среда, по-висока престъпност, по-лошо образование, никаква солидарност.

Подобни твърдения са или израз на въпиющо невежество, или са интелектуално предателство. Пазарът е успешен именно защото е справедлив. Той е непрекъснат процес, който не може да бъде държан в застой, който изисква най-доброто от всеки човек и в замяна подобаващо го възмездява. Свободният пазар позволява на всеки да постига собствените си цели, като използва собствените си умения. Различните хора постигат различни успехи. Неравенството се дължи на техните способности. Ако хората са свободни, не могат да бъдат икономически равни.

Що се отнася до солидарността, държавата все по-трудно функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, става непосилна за икономиката. Обещанията на социалната държава вече не могат да бъдат изпълнявани.

Пиша тези неща от години и за това смятам за абсруден въпрос :“Защо ги пишеш точно сега“? Разбирай, преди избори. Разбирай – във вреда на демократите. Разбирай – без да посочиш алтернатива.

Както казах, пиша ги отдавна. Избори вече имаме през 4-5 месеца. Не мога да навредя на никого повече, отколкто той самият си вреди. А алтернатива… Мога да посоча, но не ѝ е дошло времето. Дали и кога ще стане действителност, е въпрос на надежда, не на прогноза.

Пък и преди да прегърнете алтернативата, първо трябва да отречете статуквото. Опитах се да обясня защо.