Warning: Undefined array key "url" in /home/randebxb/manolov.blog/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack/app/Common/Schema/Graphs/WebPage/WebPage.php on line 39

Warning: Undefined array key "url" in /home/randebxb/manolov.blog/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack/app/Common/Schema/Graphs/WebPage/WebPage.php on line 40

Warning: Undefined array key "description" in /home/randebxb/manolov.blog/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack/app/Common/Schema/Graphs/WebPage/WebPage.php on line 42

Warning: Undefined array key "url" in /home/randebxb/manolov.blog/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack/app/Common/Schema/Graphs/WebPage/WebPage.php on line 45

ДА УКРЕПИМ ВСИЧКО, КОЕТО НИ СВРЪЗВА!

Реч на германския президент Валтер Щайнмайер, 28 октомври 2022 пред Германска национална фондация

Забележителна реч на германския президент след посещението му в Украйна миналата седмица. Макар да има лична вина за съглашателската политика на Германия спрямо Русия през годините, и да може да бъде подозиран в преследване на политически цели с тази реч, Щайнмайер искрено преживява своя катарзис. Не си правя никакви илюзии, че българският му колега е способен на такъв подвиг.

Тъй като никъде в българска медиа не видях превод на цялата реч на Щайнмайер (защо ли ???), предлагам ви моя непрофесионален вариант.

Всеки човек в страната ни, който се събуди на 24 февруари и видя ракетните атаки над Киев, колоните танкове по украинските улици, огромния мащаб на руската инвазия – всеки, който се събуди с тези картини, знаеше, че от тази сутрин светът беше станал различен.
Никой не е изпитал ужаса на онази сутрин толкова дълбоко, колкото жителите на самата Украйна. Седях с някои от тях във вторник в Корюковка, малко градче близо до беларуската граница, в подземно бомбоубежище. Тези хора ми разказаха своите истории, разказаха ми за този 24 февруари, за ужаса на войната, избухнал в техния напълно нормален живот: ужасният шум от бомбардировките, димът, огънят, техният внезапен, оголен страх – тези мъже и жени трепереха, докато ми говореха. Възрастна жена разказа как е гледала безкраен конвой от руски танкове, камиони и военна техника заедно с внука си. Внукът я погледнал и попитал: „Бабо, ще умрем ли?“ Бабата не могла да отговори на въпроса му – нещо, което и днес я просълзява.

Всеки от вас ще запомни този 24 февруари като мен. Воят на сирените и тъмният дим над Киев, ужасните картини от онази сутрин ми въздействаха, нещо повече – те белязаха окончателния, горчив провал на години политически усилия, включително и моите, да предотвратя точно този ужасен момент.

24 февруари беше епохална промяна. Това ни потопи и тук, в Германия, в едно различно време, в една несигурност, която смятахме, че сме оставили зад гърба си; време, белязано от война, насилие и разселване, поради опасения, че войната ще се разпространи в Европа като горски пожар. Време на сериозни икономически катаклизми, на енергийна криза и скок на цените. Време, в което нашият успешен модел на глобално свързана национална икономика беше под натиск. Време, в което сплотеността на обществото, доверието в демокрацията, всъщност доверието в самите нас, бяха накърнени.

Политиката не може да прави чудеса. Никой, включително федералният президент, не може да разсее всяка тревога в това дълбоко несигурно време. Напротив, смятам, че много от тези опасения са основателни. Изживяваме най-дълбоката криза в нашата обединена Германия. Но аз твърдо вярвам, че ако вземем този момент, тази епохална промяна, ако придобием разбиране за епохата, която е приключила, и новата епоха, която е започнала – тогава ще имаме по-остър усет за това, което сега се иска от нас, и съм сигурен, че няма да се наложи да посрещнем тази нова епоха уплашени и беззащитни.

В годините преди 24 февруари вятърът духаше в гърба на Германия . Това бяха години, определени от радостното събитие на германското единство, мирното изтегляне на руските войски, края на блоковата конфронтация и сближаването на Европа. Бяха години, в които мирът изплащаше дивиденти и в които ние, германците в сърцето на обединена Европа, спечелихме много.

И нашият собствен германски късмет оформи представата ни за света. Бяхме убедени, че сме заобиколени от приятели и войната в Европа е станала немислима.
Свободата и демокрацията сякаш се налагаха навсякъде, търговията и просперитетът изглеждаха възможни във всички посоки.

Въпреки всички кризи от онова време и въпреки че не се случи всичко, на което се надявахме, тези години бяха добри! Германия, страна с тъмна история, беше израснала до част от общността на държавите, беше уважавана, дори популярна сред своите партньори, с нарастващи възможности за влияние и нарастваща отговорност в света. Германия, толкова малка страна в глобален мащаб и практически лишена от собствени природни и други ресурси, се превърна в силна, модерна, глобално свързана икономика – благодарение на доброто образование и обучение, желанието за реформи и търговските отношения със света.

И така, казвам, че тези години с вятъра в гърба ни бяха добри години. Нищо не ни падна от небето. Работихме за мир и просперитет. Разчитахме на международно сътрудничество и играехме по правилата.

Тогава дойде 24 февруари. На 24 февруари Путин не просто наруши правилата и сложи край на играта. Той хвърли дъската на пода!

Бруталната агресивна война на Русия в Украйна превърна в пепел европейския ред за сигурност. В своята имперска мания руският президент наруши международното право, заграби земя, постави границите под въпрос. Руската атака е атака срещу всички уроци, които светът е научил от двете световни войни.

Но тези споделени уроци за мир избледняват. Общата основа, връзките, диалогът в рамките на общността от държави, все повече се заменят от борби за идеология и господство. Стремежът на Китай към икономическа и политическа мощ е важен фактор. Тази борба ще оформи международните отношения в обозримо бъдеще. Светът е на път към фаза на конфронтация – въпреки че зависи от сътрудничеството по-спешно от всякога. Изменението на климата, загубата на видове, пандемиите, гладът и миграцията – нищо от това не може да бъде решено без готовност и желание за международно сътрудничество.

Какво означава това за Германия? Идват по-трудни години, трудни години. Дивидентите от мира се изчерпаха. За Германия започва епоха, в която трябва да се борим смело с насрещния вятър.

За да надделеем в това време, можем да надграждаме върху силата и мощта, които сме спечелили през последните години. Ще ни помогне опитът, който сме придобили при преодоляването на други тежки кризи. Въпреки всички наши опасения, не трябва да забравяме, особено сега, че имаме силна икономика, по-силна от много други. Имаме добри научни изследвания, силен бизнес и способна държава. Имаме силна средна класа.

Но наред със силните страни, които са ни помагали досега, имаме нужда от нещо повече: трябва да станем способни да се справяме с конфликти, вътрешни и външни. Нуждаем се от волята да се утвърдим, както и от силата да правим жертви. Нямаме нужда от военен манталитет – но това, от което се нуждаем, е устойчивост и дух на съпротива!

Това включва преди всичко силен и добре оборудван Бундесвер. Нещо, което се очаква от хората в нашата страна, но и от нашите съседи и партньори. Ние сме силната държава в сърцето на Европа. Ние сме длъжни да дадем своя дял в колективната отбрана – днес много повече, отколкото във време, когато други, особено САЩ, ни взеха под своя защита. Дълго време можехме да разчитаме на другите и можем да продължим да го правим, но сега и другите трябва да могат да разчитат на нас.

Уверявам нашите партньори, че Германия приема своята отговорност в рамките на НАТО, в рамките на Европа. Това се потвърждава от решенията за политиката за сигурност, които федералното правителство взе след преломния 24 февруари. Това се потвърждава и от широкия обществен консенсус, подкрепящ тези решения.

И – това е особено важно за мен – това се потвърждава и от нарастващото осъзнаване и нарастващото уважение към нашия Бундесвер в нашето общество. Най-после! Крайно време е. Това общество се нуждае от силен Бундесвер – но Бундесверът също се нуждае от общество, което го подкрепя! Ще продължа да защитавам това като федерален президент.

Устойчивостта и способността за справяне с конфликти изискват още повече. С нарастването на очакванията към нас, нарастват и критиките, с които се сблъскваме. Трябва да отговорим на това зряло и да не използваме незабавно всяка външна критика като оръжие във вътрешнополитически конфликти.

Ще трябва да свикнем, че държава като нашата е подложена на критика. Просто погледнете САЩ – те имат много практика в това. САЩ са водеща световна сила. Критикуват ги за това, което правят, и за това, което не правят. Не могат да се оправдават с други или да се обръщат към по-висши авторитети. Те трябва да знаят какво правят и защо.

А Германия? Не, Германия не е световен лидер. Но сме едни от най-големите в Европа. От нас се очаква лидерство в интерес на Европа. Аплодисментите на публиката. не са важни. Важното е укрепването на Европа. Колкото по-несигурен става светът около нас, толкова по-сигурни трябва да сме в този споделен път!

Да гледаме напред към това ново време с отворен ум също означава да си задаваме трудни въпроси. Светът е различен след тази епохална промяна – и това означава, че трябва да захвърлим старите начини на мислене и старите надежди.

Това се отнася особено за нашата визия за Русия. Знам, че много хора в нашата страна чувстват връзка с Русия и нейния народ, обичат руската музика и литература. Нещо повече, в Източна Германия има много различни спомени за четиридесет години споделена история, които отекват и днес. На изток и на запад сме благодарни за чудото на обединението и не забравяме, че дължим мирния характер на това събитие на Михаил Горбачов. Когато съветските войски се върнаха у дома без нито един изстрел, това даде надежда на много хора за мирно бъдеще.

Споделях тази надежда и тя мотивира работата ми в продължение на много години. Но когато погледнем днешна Русия, няма място за старите мечти. Нашите страни днес се противопоставят.

Путин командва армия-агресор, а украинците защитават страната си, чиято независимост изграждат тридесет години. Агресивната война на Русия разруши мечтата на Горбачов за „общ европейски дом“. Това е посегателство срещу закона, срещу принципите на отказа от насилие и ненарушими граници. Това е атака срещу всичко, което и ние, германците, поддържаме. Всеки, който вдига рамене и пита „Какво общо има войната с нас в Германия?“, говори без чувство за отговорност или история. Ние като германци не можем да надделеем в Европа с това отношение – това е грешно!

Ние подкрепяме Украйна и ще го правим толкова дълго, колкото е необходимо. Това включва военна подкрепа – вашият президент току-що ми каза колко животоспасяващи са германските системи за противовъздушна отбрана. Тя включва финансова и политическа подкрепа. И това включва необходимата подкрепа за бързо възстановяване след отвратителните атаки на Русия срещу електроснабдяването, отоплението, топлата вода и всички форми на жизненоважна инфраструктура с наближаването на зимата.

И не говоря само за политическа подкрепа. Има толкова много хора в Германия, които са готови да помогнат, които са приели бежанци или ги придружават в първите им стъпки в нашите училища, предприятия и публични органи. Има безброй инициативи на гражданското общество, както и общински партньорства и мрежи, които предоставят практическа помощ на място в Украйна. За това днес бих искал да благодаря на всички в нашата страна, на всички вас, които предоставяте тази жизненоважна помощ и гарантирате, че тя продължава – благодаря!

И тъй като тази война засяга и нас, няма начин да избегнем икономическия натиск върху Русия. Това е, което казвам особено на онези, които ме питат защо трябва да носим тежестта на война в друга държава. „Не ни ли ощетяват санкциите повече от всеки друг? Не можехме ли просто да ги пуснем?“ В момента често чувам подобни въпроси и не искам да ги отхвърлям, защото страховете зад тях са реални. Трябва да отговорим на тези въпроси.

Санкции, прекъсване на контакт, доставка на оръжие за бушуваща война. Нищо от това не е обикновено, нищо в него не е съвместимо с нашите виждания за мирно съвместно съществуване. Но ние не живеем в идеален свят. Ние живеем в конфликт. И затова имаме нужда от инструменти за конфликт. Да, санкциите имат цена, включително и за нас. Но каква би била алтернативата? Да стоим безучастно и да наблюдаваме тази престъпна агресия? Просто продължавате, сякаш нищо не се е случило? В наш интерес е да се противопоставим на закононарушенията на Русия заедно с нашите партньори. В наш интерес е да се освободим от зависимостта си от режим, който изпраща танкове срещу съседна държава и използва енергията като оръжие. В наш интерес е да се защитим и да намалим уязвимостта си. Никой не е казал това по-ясно и кратко от естонския министър-председател: „Газът може да е скъп, но свободата е безценна.“

Казах, че живеем в конфликт и че тази война засяга и нас. Но това, което е също толкова важно за мен е, че страната ни не е във война. И ние не искаме това да се променя. Всяко разпространение на тази война, да не говорим за ядрена ескалация, трябва да бъде предотвратено.

Знам, че много хора у нас копнеят за мир. Някои смятат, че не полагаме сериозни усилия, че ни липсва желание за преговори. Мога да ви уверя, че на никой здравомислещ човек не му липсва воля. Но истината е, че в лицето на злото добрата воля не е достатъчна.
Защото бруталните атаки на Русия през последните осем месеца не са нищо друго освен неуважение към човешкия живот. Предполагаем мир, който възнаграждава действия като тези, мир, който узаконява заграбването на земя от Путин, не е мир. Това би означавало терор за много хора в Украйна, би ги оставило на милостта на произволното насилие на техните руски окупатори. Още по-лошо – един фиктивен мир само би увеличил глада на Путин. Молдова и Грузия, както и нашите партньори от НАТО в Балтика, живеят в страх.

Хората в Украйна, мъжете, жените и децата, които ежедневно се крият в мазетата си от руските ракетни атаки, желаят мир още по-отчаяно от нас! Но те са прави, когато казват, че мирът, за който копнеем, трябва да бъде справедлив. Мир, който запазва независимостта и свободата на Украйна. Един несправедлив мир не е мир – той носи семето на нови войни в себе си. Не, един несправедлив мир би укрепил всички онези по света, чийто глад за власт не познава закони и правила.

Искаме мир, но доставяме оръжие на военна зона; подкрепяме едната страна във войната, без ние самите да сме във война; налагаме санкции на другите, но и самите ние страдаме от тях – това наистина са противоречия и всеки ден чувам колко немци са изпълнени със съмнение или дори отчаяние от тях.

За нас, германците, това е изпитание за нашата смелост. Това ново време поставя по-голямо предизвикателство, отколкото сме се сблъсквали от дълго време. Това е изпитание за нашата храброст, от което никой няма да ни освободи и от което няма лесно измъкване. Как можем да надделеем, ако самите ние сме обхванати от несигурност? Откъде да черпим сили да устоим на противоречията, когато самите ние сме измъчвани от съмнения?

Вярвам, че този момент на криза трябва да бъде преди всичко момент на самоутвърждаване за нас. Нека в умовете ни няма съмнение, че това, което ни прави такива, каквито сме, ще издържи. Дори във времена, когато трябва да се борим смело с насрещния вятър, ние оставаме силна демокрация в сърцето на Европа. Свободна република на самоопределящи се граждани.

Това, което тази епохална промяна променя, не са ценностите, които защитаваме. Но трябва да дефинираме целите си по-стриктно и да ги адаптираме към новите предизвикателства.

Искаме след две години да можем да кажем, че сме преминали през най-лошия икономически спад.

Искаме след 5 години да можем да кажем, че Украйна не само е утвърдила своя суверенитет, но и не трябва да се страхуваме от нови войни в Европа.

Искаме след 10 години да можем да кажем, че сме удържали обществото единно, хванали сме по-слабите от неговите членове за ръката и сме ги подкрепили, а мнозинството е запазило доверието си в демокрацията.

Искаме след 15 години да можем да кажем, че въпреки войната и кризата сме гарантирали, че идните поколения също ще могат да се радват на добър живот на нашата Земя.

Да, вероятно няма да можем да пишем историята на успеха на нашата страна със същото темпо, с което го направихме през последните три десетилетия. Същественото отново става важно и заслужава всичките ни усилия.
Съвсем съзнателно казвам „нашите“ усилия. Съграждани, това ново време изисква действие от всеки от нас! Може би беше възможно, когато вятърът беше в гърба ни, да се справим, без да допринесем много. Може би беше възможно да оставим политиката на други хора. Това вече не е така. Германия, нашата страна, се нуждае от вашата воля за промяна, нуждае се от вашия принос към нашата общност, за да можем да стигнем там, където искаме да бъдем!

И така, какво означава да се концентрирате върху същественото? И какво сме готови да очакваме от себе си?

Ясно е, че през следващите години ще трябва да приемем, че трябва да се правят жертви. Повечето вече са усетили ефекта. Всички трябва да допринесем с каквото можем. Тази криза изисква да се научим отново да бъдем скромни.

Това може да прозвучи като подигравка в ушите на онези, които и днес не свързват двата края. Знам, че въпреки че живеем в богата страна, мнозина не могат да правят жертви – защото те вече правят жертви по цял ден, всеки ден. Тази криза засяга хора, които дори преди началото на войната са се сблъсквали с ежедневна борба за оцеляване; да си плащат наема или да осигурят добър живот на децата си. Тази криза засяга компаниите, самостоятелно заетите лица, магазините, които някога са имали добър бизнес, но сега са във финансови затруднения поради прекъснати вериги за доставки и високи разходи за енергия.

Ето защо всеки дебат трябва да започва с уверението: правителството няма да ви изостави! Ще използва ресурсите си, за да помогне на тези, които не могат да се справят сами. Помощни пакети и специален кризисен фонд, мерки за овладяване на цената на природния газ, жилищни помощи и подкрепа за малки и големи предприятия – всичко това подчертава желанието за помощ. Тази подкрепа трябва бързо да достигне до нуждаещите се.

Никоя страна в Европа не може да направи толкова, за да помогне на своите граждани, колкото ние. И все пак нашата държава също няма да може да облекчи всяко бреме. И не е необходимо да го прави. Защото и тази криза се отразява на много, които – слава богу – се справят добре и са в позиция на сила. Тези години, когато вятърът беше в гърба ни, те постигнаха просперитет и финансова сигурност. Те могат да правят жертви, без да се излагат на екзистенциална опасност. И наистина, има желание да се правят жертви. Нека имаме вяра в нашата средна класа!

И накрая, тази криза засяга и мнозина в нашата страна, които са заможни – дори и богатите. Хора, които имат на какво да се облегнат и могат да поемат по-голяма тежест. Те трябва да помогнат на другите сега, така че огромната цена на крайно необходимото облекчение да може дори да бъде поета.

Те трябва да помогнат сега, за да се избегне нова несправедливост. Впечатляващите помощни пакети са важни – но не по-малко важно е да се уверите, че тежестта се разпределя справедливо.

Скъпи сънародници,

Напълно съм наясно, че никой не обича да прави жертви. Но бих искал да променим гледната си точка. Вместо първият ни въпрос да бъде: „Кой може да ме освободи от това бреме?“, трябва да питаме: „Това ще ни помогне ли да преминем през тази криза заедно?“ Това е отношението, което трябва да приемем, за да изкараме тази зима заедно.

Но също така трябва да бъдем честни, че преминаването през тази зима няма да е краят. Колкото и да сме притеснени за инфлацията, енергийните цени и войната в момента, след като тази зима отмине и излезем от икономическата криза, нещата няма да станат пак каквито бяха. Защото, въпреки че войната премести някои точки по-надолу в политическия дневен ред, изменението на климата ни призовава да действаме – особено сега! Притеснявам се, че светлината на прожекторите е изместена от задачата, пред която е изправено човечеството. Климатичните промени не спират по време на войната в Украйна.

Ясно е, че ако искаме да намалим драстично емисиите и да се освободим от изкопаемите горива, ще трябва да се откажем от някои много обичани навици, малки и големи. Ще трябва да погледнем как – и колко бързо – се движим, какво ядем, как строим и къде живеем. И в тези области всеки може да допринесе. Нека да започнем веднага. Всяка стъпка, колкото и малка да е, е по-добре от никаква.

И пак тези индивидуални усилия няма да са достатъчни. Нашата страна и нашият успешен икономически модел ще претърпят историческа трансформация. Оставяме зад гърба си индустриалната ера, която се захранваше от изкопаеми горива и осигури основата за възхода на Германия като експортна нация. И навлизаме в епоха без въглища, петрол и газ, епоха, в която Германия ще трябва да се наложи отново. Въпреки многото предизвикателства, това крие големи възможности за страната ни. Всъщност да се възползват от тези възможности, за да изградят нов просперитет на нова и по-добра основа – това е основната задача на инженерите и разработчиците, фирмите и лицата, вземащи политически решения, сега трябва да се справят.

И тъй като глобалното изменение на климата може да бъде предотвратено само чрез съгласувани действия, ние също трябва да сме сигурни, че институциите и сътрудничеството, преодоляващи нарастващите геополитически различия, ще издържат. Нова конфронтация между блокове, разделящи света на две и противопоставящи ни срещу тях, не е в наш интерес. Да, трябва да станем по-малко уязвими и да намалим едностранните зависимости. Това не означава да станете по-малко взаимосвързани със света, а по-скоро по-взаимно свързани. Не поддържаме връзки само с малцина, а разпределяме както нашите възможности, така и рисковете. Така че моят съвет е в хода и след тази епохална промяна, нека не забравяме всичко, което направи германската външна политика силна: да бъдем силно закотвени в Европа, да се стремим към международно сътрудничество, да установяваме общи правила, да следваме диалог между партии с различно мислене и стремеж към установяване на партньорства с различни от нас. Това не е въпрос на стил. Това е въпрос на оцеляване.

Без борба с изменението на климата всичко става безсмислено. Трябва да вложим цялата си сила в тази битка. Нека сега докажем колко силно можем да се справим със задачата на трансформацията. Нека да дадем на нашите деца и на децата на нашите деца добър живот на нашата планета. Това зависи от всички нас.

Ние правим жертви, за да преминем през тази криза. Ние се трансформираме, за да запазим нашата планета. Има и трето нещо, което тези времена изискват от нас. Имаме нужда от активни – или по-конкретно – устойчиви граждани.

Защото докато се борим с насрещния вятър, атаките срещу нашето свободно общество се увеличават. Путин се опитва да раздели Европа и инжектира тази отрова в сърцето на нашето общество. Ние сме уязвими, защото сме отворени и искаме да останем отворени. Железопътният транспорт, неограниченият интернет, софтуерът на нашите мобилни телефони и нашите енергийни доставки – всичко това вече е било мишена на атаки. Ще трябва да свършим по-добра работа, за да се защитим.

Нашата демокрация също е част от критичната ни инфраструктура. И е под натиск. Ние сме единствените, които можем да я защитим. Ние, демократите, трябва да направим повече от това да говорим. Трябва да се ангажираме и отново да покажем устойчивост и дух на съпротива.

Устойчивите граждани отстояват това, в което вярват, и изразяват своите опасения – но също така отказват да бъдат кооптирани от тези, които атакуват нашата демокрация.

Устойчивите граждани правят разлика между необходимата критика на политическите решения и тоталните атаки срещу нашата политическа система.

Устойчивите граждани могат да се справят с несигурността и не се подвеждат от онези, които обещават прости решения. Но те с право очакват политиците да останат фокусирани в тези трудни времена върху това, което е най-важно, и очакват прагматизмът да надделее.

Устойчивите граждани изискват пространство, в което да живеят както намерят за добре –
но те не забравят колко много зависим един от друг.

Устойчивите граждани очакват нещо от себе си: уважение и разум. Това е единственият начин да осигурим ефективна противоотрова срещу отровата на популизма, срещу опасността да се отчуждим.

И това е, върху което трябва да се съсредоточим, докато се борим смело с насрещния вятър. Вместо да се отдалечаваме един от друг, трябва да укрепим всичко, което ни свързва.

Например връзките между младите и старите. Много по-млади хора са нетърпеливи и обвиняват по-възрастните, че са били твърде небрежни към нашата планета и твърде колебливи в промяната на курса. По-младите се чувстват измамени – а по-възрастните смятат, че не получават достатъчно признание за всичко, което са направили за децата и страната си. Нека не настройваме поколенията едно срещу друго. Това няма да създаде допирни точки. Защото в крайна сметка всички имаме една и съща цел. Искаме да променим страната си, искаме да я направим по-добра – и единственият начин да го направим е чрез съвместни действия. Всички ние трябва да приемем трансформацията сериозно. И затова по-възрастните, моето поколение, трябва сега въпреки напредналата ни възраст да преосмислим това, с което сме свикнали, и да помогнем тази промяна да се случи. А на по-младите, вие, които също сте тук в тази зала, казвам, че сега зависи от вас да поемете отговорност, да играете активна роля, включително като критикувате, но не по деструктивен начин. Трябва да промените страната ни и може би дори да се справите по-добре с това от предишните поколения. Имате моята подкрепа.

Или нека да разгледаме недоразуменията между източната и западната част на страната ни. Много хора в източните части на Германия в момента преживяват рецидив към 90-те години на миналия век, последният път, когато защитените структури се разпаднаха и поминъкът изчезна. Каква част от тези преживявания и този страх бяха наистина усетени на запад? Този път трябва да свършим по-добра работа, тъй като сме изправени пред криза, която отново има по-голямо въздействие на изток. Защото дори 32 години след обединението е по-трудно да се осигури енергоснабдяването на изтока, а доходите са по-ниски и хората там имат по-малко спестявания. Укрепването на всичко, което ни свързва, означава днес да гарантираме, че старите спомени няма да се върнат в източните части на Германия. Знам, че хората са силно притеснени. Но също така знам колко ярко е слънцето точно зад хоризонта, колко много предприемачи и иновативни технологии от световна класа се секат в източните части на Германия, благодарение на нейните първокласни университети и изследователски институции. Компания в провинция Тюрингия спечели Deutscher Zukunftspreis два пъти последователно. Дългоочакваните мощности за производство на полупроводници се създават в Саксония, а скоро и в Саксония-Анхалт. Водещи компании в областта на електромобилитеотварят магазини в Бранденбург. Всичко това не са само отделни островчета на надежда. Нека работим за изграждането на тази нова, устойчива сила в източните части на Германия. Това е нашата обща задача.

Укрепването на това, което ни свързва, е задача и за градските и селските райони. Мнозина, които живеят в селските райони (всъщност мнозинството от хората у нас), не се идентифицират с дебатите, които водим в столицата. Тези дискусии често са по-далеч от техните действителни проблеми, отколкото следващият медицински специалист или пощенската служба. По същия начин мнозина в големите градове гледат романтично или надменно на онези, които живеят в провинцията. Те копнеят за тихия, спокоен живот – но искат да му се наслаждават само през уикендите. Това, което често липсва, е честната оценка на различните условия, в които живеят хората в градските и селските райони, както и желанието да се вземат насериозно нуждите на хората в страната и да се запази стандартът на живот в селата и малките градове. Това изисква повече от надеждна интернет връзка. Това означава да обръщате внимание и да показвате съпричастност. Нека да продължим напред и да си създадем навик да гледаме отвъд границите на собствения си живот и реалности. Дължим го на себе си!

Богати и бедни, млади и стари, жители на градовете и селата – да укрепим това, което ни свързва, независимо от кое поколениея и коя сфера на живота сме! Благодарен съм на всеки, който мисли за нещо повече от собствените си нужди. Много хора у нас правят това и те са гръбнакът на нашето общество. И все пак похвалата за доброволческата работа вече не трябва да се ограничава до неделните проповеди. Вярно е, че доброволчеството, както го познаваме, започва да излиза от мода и отговорността лежи върху все по-малко рамене. И все пак да помагаме на другите – особено във времена, когато вятърът е в лицето ни – е от решаващо значение. Всъщност системно релевантни. Ето защо трябва да намерим нови начини за борба с отчуждението и за укрепване на нашата общност и дух на заедност.

Затова направих предложение. Не очаквам идеята за задължителна социална услуга навсякъде да бъде посрещната с аплодисменти. Искам да има честен дебат в обществото, от което всички сме част. Това е дебат, който се надявам да не завърши отново без резултат. Твърдо вярвам, че не е излишно да питаме хората какво са готови да допринесат за сближаването.

Демокрацията няма да функционира без сплотеност. А сплотеността няма да се появи сама. Изисква се практика. Това се случва чрез хората и съпричастността; ражда се от отговорност и милосърдие. Самото отхвърляне на идеята за задължителна социална услуга не е отговор на предизвикателствата на нашето време. Може би има и други убедителни идеи. Но ако безкрайните призиви за укрепване на сплотеността не водят до резултати, тогава ще имаме нужда от повече: повече идеи и повече хора, които поне веднъж в живота си се посвещават на това да помогнат за облекчаване на тревогите на другите, да помогнат на хора, които преди са били напълно непознати, да им се посветят за определен период от време. По този начин можем да укрепим това, което ни свързва – и това е, от което се нуждаем сега – сега повече от всякога.

Да бъдем граждани по време на криза, да докажем, че можем да устоим на насрещния вятър – това изисква много. Днес, за първи път в историята на обединена Германия, сме на кръстопът. Осмеляваме ли се да тръгнем към нов ден и епоха? Готови ли сме да направим това, за което сме призовани?

Твърдо вярвам, че изправяйки се пред това предизвикателство, можем да подхранваме нова сила и ново единство. Няма да е лесно. Ще трябва да преминем през период на трудности и несигурност, преди отново да стъпим на твръда почва. Надявам се да не се изпускаме от поглед в тези трудни времена, да не хабим енергията си в ежедневни конфронтации с другите. Ако проявим солидарност, ако проявим смелост и амбиция, съм убеден, че ще се справим със задачата, която ни е поставена.

Ние ще запазим нашата свобода и нашата демокрация. Ние ще превърнем Германия в нов тип индустриализирана държава – лидер в технологиите и добър стопанин на климата, в сърцето на Европа. Взаимносвързана, но по-малко уязвима. Издръжлива, но не войнолюбива. Отворена, приятелска страна с повече нови международни партньори.

Страната ни е достатъчно силна, за да издържа на кризи. Имаме хора, които отново и отново полагат необходимата работа, бизнесмени, изследователи, инженери, квалифицирани работници. Страната ни има необходимите знания и идеи, опита на много поколения и амбицията на младото поколение.

Нека имаме вяра един в друг – и нека имаме вяра в себе си. Нека не се обезсърчаваме от вятъра в лицето ни, който носи този нов ден и епоха. Не трябва всички да правим едно и също, а да имаме обща цел: укрепване на всичко, което ни свързва!

Това е задачата. Нека се заемем с нея!

ЗА КОЖАТА НА ЕДНО ЧЕНГЕ

Президентът ще свика 48-то Народно събрание следващата сряда, 19 октомври. Длъжен е да направи това до месец след провеждането на изборите, и от конституционна гледна точка даже избързва. На фона на продължаващата две години политическа криза в България обаче Радев необяснимо се бави. Какво чака? Или кого?

Мисля, че правилният въпрос е „Кого?“ А правилният отговор – Бойко Борисов. Избягвам да говоря персонално за политици, особено за бившия премиер, но сега се налага.Че Борисов и Радев играят комбина звучи невероятно на фона на ледените отношения между двамата до май тази година. Но ако се вгледаме в казаното и направеното от двамата след това, нещата си идват на мястото.

Борисов и Радев в съучастие свалиха правителството на четворната коалиция по поръчка на Кремъл. И пак по поръчка на Кремъл сега се опитват частично да го възстановят. С малката подробност, че искат водеща да бъде партията на бившия премиер, което значи самият той, тъй като когато казваме ГЕРБ, разбираме Борисов. В тази конфигурация на ДБ и Продължаваме промяната е отредена ролята на младши евроатлантически партньори.

На съучастниците им трябваше време, за да опитат да направят двете партии част от тази схема. Ако използваме любимата на Борисов футболна терминология, Радев тупаше топката, докато витошкият тигър рутеше Продължаваме промяната и Демократична България. Освен дебелашки комплименти, не липсваха подаръци и цветя. „Евроатлантическото мнозинство“ бе букетът, а „Кръглата маса“ – пръстенът в тези епична политическа свалка.

Христо Иванов, Кирил Петков и Асен Василев обаче излязоха непреклонни. Затова Борисов и прилежащите му медии и анализатори ги обвиниха в егоизъм и деструктивизъм.

Който повярва на тези обвинения, все едно че не е живял в България през последните 15 години. И в конкретния случай, и по принцип, егоизмът е фалшив виновник за реалните политически проблеми на България. Сега може свалените да изглеждат лоши, защото не искат да разговарят със свалилите ги, а това ще направи невъзможно съставянето на редовно правителство. Но на фона на събитията от близкото минало действията им са разумни. Следователно – не са морално укорими.

Макар че принцип егоизмът не е осъдителен.Той е заложен в природата на човека, който прави всичко, което прави, за да задоволи егото си. Предполага се, че пътем прегазва всички, които му пречат. Но истинският егоизъм не се състои в това да попречиш на другите да ти пречат. Истинският егоизъм се състои в това другите да не ти трябват. Състои се в преследването на смислени, важни за живота ти цели, които не си готов да жертваш заради никого. Такъв егоизъм е действие според ценностната йерархия на индивида. Такъв егоизъм предизвиква щастие и е себеориентиран.Това означава, с безсмъртните думи на Шекспир, „на себе си човек да е верен“.

Политиците ни не са такива „добродетелни егоисти“. Просто защото не защитават ценности, а преследват интереси. За разлика от ценностите, интересите рядко се припокриват. И ако не можеш да наложиш своя, обслужваш чуждия. Досега другите обслужваха политическите интереси на Борисов. Дойде време той да обслужва политическите интереси на другите, за да се съхрани – и политически, и физически.

За хора с миналото на Борисов присъствието във властта, или поне в политиката, е въпрос на оцеляване. И в мутренското, и в политическото си битие, той си създаде твърде много врагове. Достатъчно е да споменем Сретен Йосич. Без охрана от службите и вън от светлината на прожекторите Борисов е мишена. Вижте Путин – човекът, чийто интерес чрез Турски поток, в съучастие с Радев, Борисов обслужи. Путин се страхува за живота си, та какво остава за Борисов! По тези и много други причини бившият премиер няма да напусне лидерския пост на ГЕРБ на никаква цена и по ничий „съвет“ – нито от „Козяк“, нито от „Драган Цанков“. Това би означало да превъзмогне инстинкта си за самосъхранение, което е невъзможно. Но пак тази невъзможност превръща атавистичния страх на бившия премиер за живота и свободата му, в национален проблем.

Вместо безучастно да приемат този факт заедно с перспективата за още едни избори напролет, по-добре „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“ да се възползват от Борисовия страх. И да му поискат нещо, което той в никакъв друг случай не би дал. А именно – парламентарна подкрепа за максимално орязване на правомощията, или дори за премахване длъжността на главния прокурор. Да не се замита корупцията под килима, както миналата неделя пожела лидерът на Демократична България Христо Иванов, е добре. Още по-добре е обаче въпросният килим да се изтупа добре. И да се тупа, докато не остане грам прах под формата на всесилен главен прокурор.

Не съм юрист, но вярвам на анализите на юристи, че в момента главният прокурор е паралелна институция в българската прокуратурата. Той „осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на ВСИЧКИ ПРОКУРОРИ“, като това се отнася и до заместниците му, които са ръководители на Върховната касационна и Върховната апелативна прокуратура. Или правата за надзор и методическо ръководство, или цялата длъжност трябва да се премахне, и в Закона за съдебната власт да се въведат длъжностите ръководител на ВКП и ръководител на ВАП, компетентни само в тези прокуратури.

Това би било много по-ефикасна борба с корупцията от трудното разделяне на КПКОНПИ и още по-трудната смяна на верните на Гешев членове на Висшия съдебен съвет. Когато органът, призван да наказва корумпираните, ги прикрива, трябва да бъде реформиран първо той. И когато осемгодишните опити за „умерен прогрес в рамките на закона“ не дават никакъв резултат, трябва да се опита по друг, по-радикален начин. С промяна на конституцията, а ако трябва – и със свикването на Велико народно събрание.

Може и да сте забравили, но през август 2020 ГЕРБ поиска именно това. Тогава депутатите му внесоха в парламента проект за Конституция и проект на решение за произвеждане на избори за Велико Народно събрание, което да я приеме. БСП обаче обяви текстовете за „кьорфишек“, а от ДПС заявиха, че това е удар срещу демокрацията и държавността. През ноември 2020 със 111 гласа „за“ и 93 „против“ 44-тото Народно събрание отхвърли и двата проекта.Може ли през ноември 2022 ГЕРБ да предложи свикването на Велико народно събрание, което да премахне длъжността главен прокурор, и това предложение да мине?Чисто аритметимно – да. Дори без ДПС, Възраждане и Български възход, общият сбор на мандатите на другите 4 партии в 48-то Народно събрание е 162 – с двама повече от двете трети мнозинство, нужно да реши да се произведат избори за Велико Народно събрание. А ако БСП е против, но ДПС се присъедини към това антикорупционно, което би трябвало автоматично да означава – и евроатлантическо мнозинство, гласовете стават 178. Дали ще се съберат, зависи от това доколко е заплашен животът и доколко застрашена свободата на Бойко Борисов. И доколко опозицията е готова да се възползва от неговия страх.

Политическата съдба на България е по-важна от кожата на едно ченге.

ЗА НУЖДАТА ОТ ИМУЩЕСТВЕН И ОБРАЗОВАТЕЛЕН ЦЕНЗ

Моля убедените демократи, политкоректните, мултикултурните, както и тия вляво, вдясно и в средата от центъра, да си затворят очите и да си запушат ушите. Може даже да спрат да четат. Защото ще кажа, че ако искаме да живеем нормално, трябва да гласуваме нормално. А за да гласуваме нормално, трябва да въведем имуществен и образователен ценз.

Почвам с образователния, че е по-лесно смилаем. Според Чл. 23. на конституцията училищното обучение до 16-годишна възраст е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Трябва ви за работа, трябва ви за книжка (изм. чл. 151, ал. 2 от ЗДвП, Държавен вестник, бр. 77, 26 септември 2017 г.), но не ви трябва за гласуване !!! Все едно че тия, които управляват държавата, не отнемат повече животи от някой, който си кара само колата!

Що се отнася до имуществения ценз, не си го представяйте като прогресивно данъчно облагане със стръмна скала, при която най-богатият има примерно 1 милион гласа. За страна като България за начало е достатъчно избирателят ИЗОБЩО да плаща някакъв данък. Тоест, да има собственост. Или поне да си плаща сметките – тоест, да не е неизправен длъжник. Трябва да сте изправни длъжници, ако искате да пътувате в чужбина, но не трябва, ако решите да гласувате! Що за малоумие ? Що за двойни стандарти?

Впрочем, прогресивното данъчно облагане ни е „подарък“ от световните войни. Благодарение на него бе създадена „социалната държава“. След 1945, вместо да финансират военни разходи, правителствата започнаха да раздават социални помощи. Това, което бе замислено като изключение по време на война, се превърна в правило по време на мир. Заприлича на кейнсианската рецепта за държавни харчове като начин да се излезе от Великата депресия. Тя толкова се хареса на политиците, че на тях и през ум не им мина да я скъсат, когато депресията – заедно с Втората световна война – накрая свърши. Държавата обаче продължи да бъде кредитор от последна инстанция. От 1933 та до днес, когато се нарага, политиците ни засипват с „вертолетни пари“. Напоследък все по-често,включително предишните управляващи, загубили изборите вчера. Е, донесе ли им увеличението на пенсиите, на минималната работна заплата и на детските надбавки, гласовете на пенсионери, нискоквалифицирани работници и млади майки? Вместо да спечелят още 100-200 хиляди гласа, те ги загубиха. Защото гласовете, към които се стремяха, никога не са били техни. „Продължаваме промяната“ се самообявиха за лявоцентристи, защото не посмяха открито да кажат, че са откровено леви. Затова се принудиха несръчно да плагиатстват откровено левите програми на БСП, докато бяха в коалиция с тях. Логиката на събитията, създадена от общите им базисни принципи с левите, ще продължи да ги тегли все по-вляво.

Но това си е проблем, ако го възприемат като такъв, на „Продължаваме промяната“. Как гласуваме е наш проблем. Гласуването ни е корумпирано поне колкото държавата, която всеки нов управляващ се кълне, че ще избави от корупцията. Сега то е право без отговорност – неприкрит продукт на политическа търговия. Всеки политик прави подаръци към избирателите в стремеж да купи достатъчно от техните гласове. И то далеч не само в изборния ден. Тъй като тези подаръци трябва да бъдат финансирани отнякъде, а не е хубаво да се вдигат данъци, всички политически партии взимат неограничено количество заеми. Дълговите тавани пробиха небето, но продължават да растат като бобеното зърно на Джак. Просто като фасул, както обичаме да казваме в България. Един такъв Джак за четвърти път се кани да ни става премиер.

Еднаквата тежест на гласа на всеки гражданин може да е демократичен, но не е справедлив отговор на въпроса как да избираме управниците си.

Въвеждането на „плосък данък“ не решава проблема, както видяхме през годините. Нужен е имуществен ценз. Какъв точно – трябва да определим след широк обществен дебат.

Пътем не е лошо да си изясним и отношението към демокрацията. Вече 33 години некомпетентни и злонамерени политици ни я представят като Откровение. Приписват ѝ чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. Затова възприемаме всеки неин провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система – като национална трагедия. Почти така се коментира от вмера и наистина тъжният факт, че „Възраждане“ удвои гласовете си за година.

За три десетилетия с гласовете на мнозинството, манипулирано по всякакъв начин, дадохме на демократите права, които извън политиката никой не притежава. Права да лъжат и крадат. Права да са нещо като „Банда на демокрацията”, която с гласуване може да разполага с живота, свободата и собствеността ни, както намери за добре. В замяна те ни „щадяха“. Как? Като периодично сключваха сделки с „врага”, които ни научиха да приемаме за нормални. Демократите станаха абонати за властта точно както тези, срещу които се „бореха“. Станаха част от целокупния политически елит, който няма намерение да променя или подменя толкова удобна политическа система като парламентарната демокрация и толкова удобна система избирателна система като всеобщото избирателно право.

А трябва. Различните хора постигат различни успехи. Неравенството се дължи на техните способности. Ако хората са свободни, не могат да бъдат нито икономически, нито политически равни.

Както е казал Аристотел, най-несправедливото нещо е да изравняваш неравните неща.

СТРАХЪТ ИЗЯЖДА ДУШАТА

Канят се да ви страхуват! Ама много! Със студ, глад, бедност, американски централи, еврогейове… Накратко – с капитализма и четирите годишни времена!

Всъщност не се канят, а го правят. От години, но от февруари насам – много целенасочено и методично. Откакто Русия нападна Украйна и разпали война в сърцето на Европа, хибридната война навлезе в нов етап. Страхуването, което е в основата ѝ – също. Пикът му за България ще бъде по време на предизборната кампания за 48-то Народно събрание. Тези, които ще ни плашат 24 по 7, са руските петоколонници, образно наречени от предците ни „рубладжии“. Мястото, на което ще го правят – тази част от българските медии, която е напълно или частично под контрола на Кремъл.

Със съжаление трябва да призная, че въпросната част включва най-тиражните медии и най-известните им журналисти. Медийната среда в България е силно замърсена. Тя никога не е била бистро планинско езеро, но сега в блатото на корпоративните интереси, престъпните картели, политическото влияние, правителствения натиск, и разбира се – корупцията, които дотогава я деформираха, мощно цопна и хибридната пропаганда. Руската връзка, дотогава крита от кумова срама, лъсна в новините и най-вече – в политическите предавания на мейнстрийм медиите. В резултат голяма част от българската общественост е манипулирана в проруска и антиамериканска посока. Целта е да се убедят българите да търсят алтернатива, идваща от Евразия.

Това не е много трудно с елит, който, ако използвам едно определение на английския философ и политик Франсис Бейкън, е „ненационален“. Според Бейкън за такъв елит собствените интереси винаги са над интересите на страната и народа. Членовете му никога нямат готовност да жертват нищо в полза на своя народ или страна. Олигарсите са класически представители на този вид елит. Те защитават до смърт своите бизнес интереси, наричайки ги национални, защото разбират, че чуждите конкуренти ще ги смачкат извън „тяхната държава“. Все пак ненационалният елит не е съвсем ялов – той може да удържа позиции или да реализира по-слаби стратегии. Но не може да чертае нови перспективи за държавата и да води народа към тях.

Преобладаващият тип избиратели в България улесняват ненационалния елит. Той определено не е прозападен, както и българите не са. Но и да беше, за 33 години видяхме, че Западът не можа да изтръгне бившите комунистически от изостаналостта и стагнацията, наследени от комунизма. Във великолепната си книга „Истинският вярващ“, Ерик Хофър, американски историк и философ, обяснява защо: демокрациите нито са склонни, нито са способни да разпалват ентусиазма на масите в домодерните страни. Напротив, Западът разпали антизападен кипеж, който пробуди Изтока от вековния му застой. Путин толкова рязко се събуди, че когато се почувства достатъчно силен, тръгна да променя световния ред.

От всичко казано дотук излиза, че страхуването е фасулска работа. Единственият му антидот е критичното мислене – прилагането на здрав разум, основан на доказателства, в определянето на едно твърдение като вярно или невярно. Но за това трябват знания, а за придобиването им са нужни усилия. Трябва време – за месец не можеш да научиш на критично мислене човек, който никога не е мислел сам. Трябва и увереност в себе си, каквато пасивните и плъзгащи се по течението хора обикновено нямат, защото не са постигнали кой знае какво в живота си. А тези хора са най-много и гласуват най-често. Особено когато ги е страх. Опасно е да се живее, когато гладът и студът са по петите ни. Тогава хората избират познатото зло. Което е и целта на страхуването.

Това сякаш прави мисията на искащите промяна невъзможна, а връщането на статуквото – сигурно. Така и ще говорят политиците на статуквото по медиите от мейнстрийма. Освен да плашат с глад, студ и бедност, ще обезверяват с несигурност.

Политиците на промяната обаче имат своя Хаймарс, който може да достигне окупираните от статуквото територии. Те трябва да разпалят, дори да раздухат надежда – надеждата за по-добър живот. И това като страхуването не е трудно – животът без кражба и лъжа със сигурност е и по-богат, и по-сигурен. Но за целта тези, които са крали досега, не трябва да бъдат избирани, а съдени, а тези, които ще управляват занапред, не трябва да лъжат и крадат. Преди това обаче трябва да ги изберат.

И накрая, в този изпълнен с цитати на по-умни от мен хора коментар, една застраховка по Монтен: „Всичко, което казвам, е под формата на беседа, и нищо под формата на съвет. Едва ли бих говорил толкова смело, ако очаквах да ми повярват“.

ПРОВЕРЕТЕ ПРЕДПОСТАВКИТЕ СИ!

Странна политическа шизофрения тресе от месец политическият ни елит. Със сигурност той е боледувал и преди, но сега заболяването на здравия му разум е особено видимо. Състои се в противоречието между рационални аргументи при вземането на решения, и ирационални очаквания за изпълнението им.

Дилемата е: предсрочни избори или технократско правителство. Тя терзае две от партиите в доскоро управляващата коалиция – Продължаваме промяната и Демократична България. Промяната иска избори, ДБ – ново правителство в рамките на този парламент.

И двете решения на политическата криза имат своите аргументи, да ги наречем предпоставки. Парадоксът е, че от сходни предпоставки се стига до противоположни решения, при това с надеждата, че те ще доведат до еднакъв резултат.

Това е логическо, философско, политическо и каквото друго искате противоречие. А в природата в противоречия не съществуват. Природата е една безкрайна и вечна хармония. Затова ако решите, че сте се натъкнали на противоречие, проверете предпоставките си, и ще откриете, че една от тях е погрешна.

Погрешната предпоставка в първото решение – предсрочни парламентарни избори през есента, е очакването на Продължаваме промяната, че след два месеца ще вземе толкова гласове в повече отпреди девет месеца, че ще съумее да състави ако не самостоятелно, то поне категорично доминирано от нея коалиционно правителство. Без Има такъв народ, а в идеалния случай – и без БСП.

Ще ги разочаровам – за девет месеца толкова много нови гласовоподаватели не се раждат, и толкова много стари не се преразпределят. В идеалния за ПП вариант те би трябвало да имат 90 плюс мандата, а Демократична България – 30 плюс. При положение, че според досегашните заявки, партиите се явят самостоятелно на изборите, и направят следизборна управленска коалиция.

Това е възможно само в един идеален свят, в който теоретичните математически модели, маскирани като „социологически“ проучвания, работят безотказно като природните закони. Или в един измислен свят, където тези закони не действат. Не живеем в нито един от тези два свята.

67-те народни представители на Промяната могат да станат 100, а 16-те на Демократична България – 32, само ако ги няма „Борисов, Пеевски, Трифонов и Митрофанова“, както правилно идентифицира силите, свалили правителството му, Кирил Петков. Но не знам дали си дава сметка, че това са само агентурни псевдоними на комунистическата номенклатура и нейните тайни служби, които превърнаха България в своя псевдокапиталистическа бащиния. Чрез десетилетни колосални кражби те натрупаха практически неограничен ресурс. Да, именно те свалиха Петков и колкото пъти да дойде на власт, толкова пъти ще се опитва да го свалят. А преди това ще му пречат да спечели властта с лъжи и интриги и с (по)мощта на партиите си, с медиите си, със социолозите и политолозите си, с платените тролове в интерент и безплатните полезни идиоти в села и малки градове, с руските шпиони в службите и държавната администрация…

Комунистическите ченгета са дяволски изчадия. Те са сили на мрака, и да искат, не могат да направят нищо светло. И като дявола никога не се предават. Губят битки, но продължават войната. Справка – Путин и кариерата му след 1989-та. Душманите на Промяната са „хората на Путин“ в България. И все още я владеят. България може да бъде променена само ако скъса пъпната връв с Русия. Това може да направи единствено идеологически мотивирана партия/партии с абсолютно мнозинство в парламента и силна обществена подкрепа. Сама Продължаваме промяната не разполага с нито едно от двете. С помощта на Демократична България (може би) ще разполага. „Продължаваме промяната на Демократична България“ би било подходящо име за ПРЕДИЗБОРНА коалиция между двете партии.

Погрешната предпоставка във второто решение – технократско правителство с мандата на Демократична България, изпълянващо програмата на проектокабинета Василев и с премиер Никола Минчев.

Самата формула „технократско правителство с премиер политик“, е вътрешно противоречива. Няма как министрите да са „технократи“, а премиерът им – бивш председател на Парламента! Дори лидерите на Продължаваме промяната да са технократи по произход, с влизането си в политиката те станаха политици. Ще станат отново технократи, ако излязат от нея. Дотогава и начинът им на мислене, и действията им, ще са политически. Това важи и за технократите, които биха влезли в правителството. С това те автоматично ще изгубят не само технократския си статус, но и възможноста да мислят като технократи.

Сега да предположим, че технократското правителство ще има технократ за премиер. Някой дежурен професор, има ги в изобилие. Такъв тип правителство предполага неполитическа програма с ограничени цели. Проектопрограмата на несъстоялия се кабинет Василев не може да бъде изпълнявана от технократски кабинет. Освен че компресира в 6 месеца цял четиригодишен мандат, тази програма си постави суперполитически цели като енергийна независимост, съдебна реформа и борба с корупцията. Как си представяте такива цели да бъдат постигнати от технократски кабинет? При това поддържан от политици, поне половината от които активно ще пречат на осъществяването им?

А ако кабинетът ще е технократски, и ще му се поставят неполитически цели, защо да го назначават политици? По-добре това да направи президентът. Всъщност „технократско правителство“ в България е синоним на служебно правителство. В Италия, най-често давана за пример на успешни технократски правителства, служебни кабинети няма. Мен ако питате, не трябва да има и в България, но това е тема на друг анализ.

И така, истинската дилема пред Продължаваме промяната и Демократична България, е: политически кабинет с мандата на Демократична България, но с премиер от Продължаваме промяната, или предсрочни избори, на които двете партии се явяват в предизборна коалиция и ги печелят с абсолютно мнозинство.

Всичко друго налива вода в мелницата на силите на мрака. И пречи на всякава промяна и демократизация.

ПРОМЯНАТА НА ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖИ

Колкото по-ясно става, че ще има избори наесен, толкова по-очевидна е нуждата от общо явяване на ПП и ДБ на тях.От 2009 г. разочарованите от десните партии устойчиво се разпределят приблизително в следното съотношение – половината престават да гласуват, около една четвърт са твърдо зад ГЕРБ, а останалите 25 на сто подкрепят някоя друга формация, в това число партии като „Атака“ и „Възраждане”. Миналата есен Продължаваме промяната промени това съотношение за сметка на псевдонационалистите, но с ковид-кризата и Македония те отново набраха скорост. Няма никаква гаранция, че този октомври те ще повторят успеха си от миналия ноември. Подобни щастливи стечения на обстоятелствата рядко се повтарят.

Затова вариантът за общо явяване на изборите тази есен на ПП и ДБ не само трябва да бъде обсъждан. Трябва максимално бързо да бъде приет и да бъде потърсена подкрепата за него на гласувалите и за двете партии. Впрочем ПП ВСЕ ОЩЕ не е регистрана като партия! След учредителното събрание през април, ПП още няма подадени документи за регистрация в съда. Срокът изтича след две седмици, трябва и поне месец, докато излезе самата регистрация. Може да се окаже, че Кирил Петков и Асен Василев отново ще се нуждаят от „ракета-носител“, за да участват в изборите!

Но дори това да не се случи, предизборната коалиция с ДБ е задължителна. Преговорите за нея трябва да започнат с взаимно преглъщане на егото. Ако щете – със смирението, за което заговори дори нарцис като Борисов! Смирението е добродетел, не подчинение. Победа, не поражение. Това, че сте смирени, не означава че сте унижени. Гордостта е смъртен грях. Двойна коалиция обаче няма да е достатъчна за спечелване на изборите. Задължително е двете партии да се огледат и около себе си и да се „отворят“ и към организации и личности, които не са техни формални членове.

Има световни практики в това отношение. Добър начин да се случи такова отваряне е чрез някакъв вид дългосрочно споразумение, което гарантира непрекъснато взаимодействие между политическите субекти и гражданските структури. Последните трябва да са активен участник във формиране на политики, определяне на конкретните проблеми, генериране на идеи и експертната работа за създаване на ефективни решения. Партиите като политически субекти да поемат ангажимента да изразяват интересите на гражданите и гражданските сдружения, а те от своя страна се включат със своя експертен потенциал във формирането на политики. Този съюз може да бъде скрепен чриз вътрешнокоалиционни националнопредставителни избори на лидер, ръководство и програма на коалицията ПРЕДИ тя да се яви на избори през тази есен. ДБ има изпробвана в практиката електронна платформа за „праймъриз“. И няма значение, че избирателната ни система е пропорционална, а предсрочните избори ще са за парламент, а не за президент. Разривът между политиката и реалния живот е толкова голяма, че хората вече не правят връзка между политиката и ежедневието. Поради това не „привиждат” „нормални”, талантливи и достойни хора в ролята на политици. Ето един начин за селектирането им!

В противен случай една не особено многобройна, но изключително важна от гледна точка на позициите си в обществото негова част, пак ще бъде лишена от политическо представителство – частта на умните, инициативни и предприемчиви българи, които така плашат ретроградното статукво. Това няма да е драма за тях – те се оправят сами, но би могло да се превърне в изборен провал за една демократична коалиция, която ги пренебрегне. Може пък след изборите тези индивидуалисти с предприемчив дух да станат ядро на „партия от нов тип“ – отворена, диалогична, не толкова централизирана, която уважава личността и ѝ помага да се развива. И най-вече: оглавявана от ТАКИВА личности. Това прилича повече на политически клуб – с алтернативни форми на организационен живот, със защита на професионални или съсловни интереси, с конкретни политики. И ПП, и ДБ са такива по дух.

Така би била решена дилемата на дясното от разпада на СДС насам: „реорганизиране на наличните политически субекти или старт на чисто”. Преди 5 години „Демократична България“ избра първия път, но това не тушира вътрешните напрежения между отделните съставни части на коалицията и не притъпи лидерските амбиции. Не изключвам възможността една предизборна коалиция като описаната по-горе след изборите да прерасне в така мечтаната „голяма дясна партия“, която да управлява България. И двата пътя, които по принцип са успоредни, а не се пресичат!- да се слеят.

Преди това обаче трябва да бъдет спечелени следващите избори. Опитах се кажа как.

СКОРО ЩЕ СИ ЯДАТ ПРИКЛАДИТЕ НА ПУШКИТЕ

Днес в Официалния вестник на ЕС бе публикуван шестия пакет от санкции срещу Русия заради войната в Украйна. Поредният номер е символичен – списъкът е като есе, писано от отличник.

Европейските лидери заслужиха отлична оценка не заради дълго уговаряната и в крайна сметка компромисна забрана за покупката, вноса или преноса на руски суров петрол и петролни изделия. Там са по-скоро за 4. Пиша им щестица заради „ограниченията за износ на стоки и технологии с двойна употреба, както и на стоки и технологии, които може да допринесат за технологичното подобряване на отбраната и сигурността на Русия“.

С тези ограничения цивилизованият свят на практика възстанови КОКОМ и направи Руската федерация ембаргова държава. Което е много добра новина!

КОКОМ бе съкращението на Координационния комитет за многостранен контрол на износа, който осъществяваше контрола върху експорта на така наречените стратегически стоки за бившия СССР и социалистическите страни. Той функционираше от 1 януари 1950 г. до 31 март 1994 г. Предхождаше го тайно „джентълменско споразумение“, сключено през ноември 1949 г. по инициатива на САЩ, със 17 държави -15 от НАТО (всички без Исландия) плюс Япония и Австралия. Продукцията, подложена на експортен контрол, беше групирана в три списъка: оръжие и боеприпаси, както и материали и технологии за тяхното производство; оборудване, свързано с използването на атомната енергия; промишлено оборудване с двойно предназначение, което би могло да се използва и за военни цели. От 1996 г. действа НЕОКОКОМ, на който макар и трудно, и България стана член при Виденов.

Ембаргото върху стоките и технологиите с възможно двойно предназначение принуди Народна република България да създаде специализирано звено в Държавна сигурност за кражба на интелектуална собственост от западни фирми. Компютърните и оръжейни технологии, както и рецептите за антибиотици, бяха най-желаната плячка за “научно-техническото ни разузнаване”. Още повече, че бяхме “специализирани“ в тези производства по линия на СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ, пародиен соцеквивалент на Европейския съюз).

Разцветът на промишления шпионаж бе в средата на 80-те години на миналия век. КГБ и Щази бяха особено ловки крадци… и не по-малко предприемчиви търговци. Останалите соцстрани плащаха с „твърда валута“ откраднатото на съветските и германски другари. А повечето от тази понякога струваща милиони заппадногермански марки информация и документация бе „извлечена“ от официални фирмени брошури и от каталози, подарявани на промишлени изложби. Другото бяха статии и снимки от западни вестници…

Е, руските разведчици пак ще им се наложи да правят така (макар че се съмнявам някога да са спирали). И преди приемането на Шестия пакет поради забраната за продажба на западни технологии руските инженери почнаха да влагат във военното оборудване на армията компютърни чипове, предназначени за домакински уреди. Така старият виц за самвовара, който накрая все се оказвал „Калашников“, придоби плът и кръв.

Ние, българите, обаче трябва да сме много внимателни с руския КОКОМ. Български посредници винаги са се изкушавали да помагат на братушки, заобикалящи някакво западно ембарго. Наскоро „Ройтерс“ разкри схема, чрез която руски бизнесмен изпращаше забранени за експорт в Русия американски чипове чрез български посредник. Българите монтираха чиповете на платки и повторно ги изнасяха в Москва. И днес чрез реално съществуващи компании и кухи фирми руската армия продължава да се снабдява с нужните чипове за направата на оръжия.

Руснаците имат много пушки. Скоро ще почнат да ядат прикладите им.

АЙДЕ ТОЯ ПЪТ ДА НЕ ЧУВАМЕ „ГЛАСА НА НАРОДА“!

Звънки удари на сърп и чук се носят откъм парламента. „Възраждане“ кове референдум срещу въвеждането на еврото от 1 януари 2024. За да „предотврати национално предателство“!

Няма да коментирам смисъла и ползата от влизането ни в еврозоната, нито времето, когато това трябва да стане (защото с присъединяването си към ЕС сме се съгласили, че ВСЕ НЯКОГА ще приемем единната европейска валута). Ще кажа няколко думи за референдумите като такива, защото левите почнаха прекалено често да спекулират с тях като символ на неосъщественото народовластие. Толкова често, че направо „референдумизираха“ социалистическия идеал. Което само добави нова щипка лицемерие към старата лудост.

Референдумите в България отколе са начин да се стори социализъм. До 10 ноември 1989 е имало само три – на 19 ноември 1922 г., на 8 септември 1946 г., и на 16 май 1971 г. На първия национален референдум, свикан от земеделското правителство, са осъдени т. нар. „виновници за националните катастрофи”. На втория, свикан от отечественофронтовското правителство, Царство България е провъзгласено за Народна Република България. На третия, свикан от комунистическото правителство, е приета Втората републиканска конституция (1971-1991 г.), по-известна като Живковската конституция.

На този фон изключването от обхвата на действащия Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление на „въпросите за допълнение и изменение на Конституцията, въпроси от компетенциите на Великото народно събрание, въпроси на държавния бюджет и данъчното облагане”, е направо политическа мъдрост.

Макар че и с разрешените за референдум въпроси имаме печален опит. Между 2013 и 2016 г. проведохме три „всенародни допитвания“. За улеснение ще ги наричам по имената на инициаторите им : БСП-референдум (2013, за Белене, провален поради ниско участие), президентски референдум (2015, за електронно гласуване,  иницииран от Росен Плевнелиев и спечелен, но електронно гласуване все още няма) , шоу-референдум (2016, иницииран от Слави Трифонов, с 6 въпроса, които или бяха обявени за конституционно несъобразни, или обезсмислени с последващи законови актове). Седми за еврото, осми за излизане от ЕС и девети за излизане от НАТО не ни трябват!

Но ни трябва политическа, а в случая – и логическа култура. За специализирани, свързани с експертна оценка неща, каквото е влизането или излизането в международни съюзи, не се питат лаици. Още по-малко се питат манипулативно, както стана през 2013 на „ядрения референдум“, организиран по инициатива на БСП. Социалистите събраха над 770 000 подписа с въпроса: „За“ или „против“ строежа на АЕЦ „Белене“? Впоследствие обаче ГЕРБ редактира въпроса на: „Да се развива ли ядрената енергетика в България чрез изграждането на нова ядрена електроцентрала?“ След като първоначално бяха „за“, в последния момент привържениците на Борисов не гласуваха или гласуваха с „не“. Референдумът се провали.

Така ще стане и с еврото, ако Копейкин събере 48 подписа на депутати или поне 200 000 подписа на простосмъртни, за да разгледа Народното събрание предложението за референдум. Срокът е 3 месеца, през което време лидерът на „Възраждане“ ще се „конвъртне“ поне 90 пъти. Но ще си направи брутален политически пиар както със зелените сертификати и оръжието за Украйна, и бадева ще качи още някой процент.

Управляващата коалиция не трябва да допуска референдум за еврото не само защото такъв по закон не може да бъде проведен според чл.9, ал 4 на Закона: „Референдум по въпроси, уредени в сключени от Република България международни договори, може да се произвежда преди тяхната ратификация“. Не трябва да допуска, защото „пряката демокрация“ може лесно да бъде „продадена“ на бедни и лошо управлявани страни като България. „Пряката демокрация“ по български няма нищо общо с демокрацията. А няма, защото е вдъхновявана от „нелибералната демокрация“ на Путин. Политинженерите на Кремъл от години маскират марксизма като консерватизъм. Затова дирижираните и финансирани от тях български партии не искат политически плурализъм, върховенство на закона, спазване на основните човешки права и свободи, разделение на властите и развито гражданско общество, каквито са елементите на пряката демокрация в цивилизования свят. Искат „контролирана демокрация“, в която парламентът служи като гумен печат на батюшката-цар. Е, и покривът на парламента върши някаква работа. На него по стар български обичай побиваме знамето. „По заповед на щуката“, т.е. на Путин, то ще бъде „неоконсервативно“.

И леко опърпано. Консервативният политинженерен байряк първо го вя ГЕРБ, после БСП, после обединените и разединени патриоти, сега в редичката клефуцат Възраждане и Български възход. Всички искат европейските пари, които се задават. Но не искат законите, по които те се правят. Още по-малко са петимни за идеите, които стоят в основата на законите.

Така че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари. И референдумите са начин да се доберат до тях.

СМЕШЕН ПЛАЧ!

Малко да се опита някой да въведе ред в чудовищните кражби, които вече 33 години наричаме политика, и го обявяват ни повече, ни по-малко, за фашист! С това прозвище се сдоби вчера финансовият министър Асен Василев заради „изтеклия“ към БНР законопроект за мерки за превенция и защита на националната сигурност от рискове за икономическата и финансовата система на държавата. Законопроектът бе набързо обявен за мракобесен, Междуведомствения съвет, който ще брани държавата от рискове за икономическата и финансовата система – за протиконоституционен, а списъците на извършващите финансови престъпления“ – за нарушаване правата на човека.

Все силни думи. Максимално силни. Думи като куршуми, чиято ако не единствена, то поне основна цел е да предотвратят всяка възможност извършващите престъплението „кражба“ да бъдат наказани ако не от българската, то поне от чужда държава, която покрай себе си пази и нас.

Нали никой не се съмнява, че името на Човека, който опозицията и повечето управляващи, стреснати от силните епитети защитават, е Делян Пеевски? Нали не сте забравили, че миналото лято подопечната на ГЕРБ/ДПС и лично на Пеевски прокуратура запита Департамента по правосъдието на САЩ на базата на каква информация бяха наложени санкциите на Делян Пеевски, Илко Желязков, Александър Манолев, Петър Харалампиев, Красимир Томов? Нали помните, че тази зима два различни тричленни състава на Върховния административен съд (ВАС) обявиха за нищожни части от акта на Министерския съвет, свързан със санкциите по закона „Магнитски“? Същият този съд, чиийто председател Георги Чолаков онзи ден се скара на депутатите, че приемат поправка в Закона за досиетата, която позволява на Комисията да обявява имената на комунистическите ченгета? На практика през февруари 2022 Върховният административен съд обяви за нищожно решението на служебното правителство да създаде т.нар. „черен списък“ на хора и фирми след санкциите по глобалния закон. Сега финансовият министър се опитва да създаде отново този списък с нарочен закон. И го обявяват за фашист!

Ще отворя малка скоба, за да обясня нелепостта на епитета „фашизъм“, особено в устата на „бивши“ комунисти. Фашизмът централизира властта, не позволява опозиция или критика, съсредоточава контрола над всички видове дейност в ръцете на държавата, но ЗАПАЗВА ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ! Комунизмът, освен тоталния контрол върху обществото, установява контрол и върху средствата за производство, капитала, земята и т.н., в името на пролетариата. По-точно казано – направо ги краде. Така че закон, който отнема чужда собственост, би трябвало да бъде наречен комунистически, а не фашистки. Ама обръща ли им се езика на всичките бивши комунисти, разпределени във всичките настоящи партии ???

Да продължа по същество: такъв закон трябва да има, такива списъци трябва да се направят, такива последствия включените в тях (проверка по Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество) трябва да понесат. ЗАЩОТО СТАВА ДУМА ЗА НАГЛИ И ЧУДОВИЩНИ КРАЖБИ! Мога да разбера гневните реакции на бившите управляващи от ГЕРБ и прокситата им от ДПС – те опоскаха държавата и се страхуват от възмездие. Но съм неприятно изненадан от паническите оправдания на партии от управляващата коалиция, която дойде на власт с посланието „нулева толерантност срещу корупцията“. Какво друго, ако не нулева толерантност срещу корупцията, е подобен закон? При това не само националната, но и глобалната? Защо се плашат от сянката си? Кого „внимават да не обидят“? Защо?

Ако е заради опасенията за злоупотреби и субективните преценки на политици, които могат да използват закона за разправа с политически противници, това са пълни глупости. По-големи дори от епитета „фашистки“, с който очевидно оттук нататък ще бъде „брандиран“ всеки опит да се бори корупцията, облечена във власт. Списъците били тоталитарен инструмент – сякаш ги няма за всичко в живота, което е някакъв дефицит – в случая дефицит на справедливост. Финансовият министър щял да взема субективни решения, понеже е политик. Нима решенията на председателя на Върховния административен съд или главният прокурор са гарантирано обективни, понеже са юристи??? От какъв зор тогава да ги сменяме, като толкова право съдят ? И не беше ли съдебната реформа основен приоритет на управляващата коалиция наред с борбата срещу корупцията? Прави ли си още някой илюзии, че с тази прокуратура и този съд тази корупция ще векува?

И друга илюзия вече трябва да не си правят продължаващите промяната – че ще се радват на медийния комфорт и социлогическото благоразположение, които им помогнаха да дойдат на власт. Злополучният проекозакон изтече през националното радио, което поне през последните години бе бащиния на ДПС (както впрочем и БНТ). Няма как журналист да се добере до подобен документ, ако не му бъде подхвърлен. Жокер – най-острите критики към законопроекта отправиха от ИТН…

С такива приятели на Кирил и Асен не им трябват врагове.

МИНАЛОТО НЯМА ДАВНОСТ!

Вчера много спорният председател на Върховния административен съд Георги Чолаков отишъл на заседание на парламентарната вътрешна комисия да се кара на депутатите, че приемат на второ четене Законопроекта за изменение и допълнение на закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, който през март 2022 група депутати от управляващата коалиция внесоха в парламента. Според добре информиран източник Чолаков дори заявил, че даже депутатите да приемат промените, ВАС няма да се съобразява с тях.

За какво точно става дума? Законопроектът препотвърждава държавната политика за разкриване сътрудниците на комунистическите тайни служби, която Върховният административен съд от 2019 г. се опитва да промени. Очевидната му цел е обществеността да остане неинформирана за агентурното минало на някои от кандидатите за изборни политически дължности, вече обявявани за сътрудници на Държавна сигурност. С приемането на внесените поправки, Комисията по досиетата ще може да се позовава на предишно свое решение за принадлежност на проверяваното лице към Държавна сигурност и РУМНО, без да е длъжна отново да установява принадлежността му или да търси нови доказателства за нея. Така се гарантира публичност, прозрачност и проследимост на информацията, към която има засилен обществен интерес.

Има няколко възможни отговора защо Върховният административен съд не иска това, и нито един от тях не е лицеприятен. Достатъчно е да си спомним, че преди години председателят на комисията Евтим Костадинов бе казал, че приблизително всеки 17-и българин е бил свързан с бившата Държавна сигурност… Но обструкциите на върховните съдии за пореден път потвърждават нуждата да се знае всичко за всички – и агенти, и сътрудници. При това не само имената им, ако попадат в обхвата на някоя буква от сегашния закон за досиетата, защото кандидатстват за обществена длъжност или защото са били началници на нещо. Едва ли само на мен ще ми е интересно да знам колко милиционери – в най-широкия смисъл на думата – е имало в НРБ. Какви са били целите, задачите и структурата на всички управления на КДС (Комитета за държавна сигурност). Кои са били началници на тези управления и кои – техни заместници. Колко ченгета са работели под прикритие в посолствата и търговските представителства на Народна Република България, както и в представителствата на държавни компании и кореспондентски пунктове на средствата за масово осведомяване зад граница. Колко са вербуваните секретни сътрудници (агенти, резиденти, държатели на явочни и конспиративни квартири) за периода 1967-1989 година – както български граждани, така и чужди граждани от български произход. Грях ми на душата, но искам да знам и имената на починали сътрудници и агенти.

Знам, че никъде няма такава обобщена информация. Но детайлното познаване на най-близката ни история е единственият начин да избегнем повторението й. Затова смятам, че е крайно време да бъде създаден прословутия и спряган от години Институт за национална памет, чиито сътрудници да дадат отговор на тези и още много други свързани с бившата Държавна сигурност въпроси. Да речем: кои са били съветниците на КГБ и на ГРУ в България, кои българи са изкарали техните школи в СССР, кой е търгувал с оръжие, цигари и наркотици, кой е подготвял терористи… Може би е разумно такъв институт да е под шапката на сегашната Комисия по досиетата – дори да не се нарича институт, а да е например негова Дирекция „Научна и изследователска дейност“, която да раследва и огласява престъпленията срещу българския народ чрез сборници и изложби. Защо да не направим и постоянен Музей на комунизма, който да обединява експонатите от сегашния Музей на социалистическото изкуство, експозицията на сегашната Комисия, и новооткрити архиви, атрибути и символи на комунистическата власт? Сградата на бившата Дирекция на полицията на Лъвов мост е многократно предлагана за подобна цел. Да не говорим, че тази Дирекция „Научна и изследователска дейност“ може и ТРЯБВА да формулира предложения за учебните програми по история, които касаят периода на комунизма, и да ги предоставя на МОН. И, разбира се, да продължи да огласява агентите на ДС и РУМНО. Чувал съм от членове на комисията, че в това отношение имат работа за още 10-15 години…

Впрочем, самата Комисия по досиетата може да се прекръсти например на Комисия за изследване престъпленията на комунизма в България. Да припомня, че през 2000 година парламентът обяви комунизма за престъпен в нарочен закон.

Добре е народните ни представители да помислят по тези въпроси, докато дойде ред на смяната на сегашните членове на Комисията по досиетата. Те вече работят повече от 4 години след края на мандата си, може да поработят още малко, докато законът им се промени и допълни в споменатите от мен посоки.