Цената на демокрацията

Доверието на хората в демократично избраните им политици е достигнало най-ниската си точка за всички времена. Но въпреки че кризата на демокрацията е широко призната, към самата демократична система не се отправя никаква критика. Никой не я вини за проблемите, които предизвиква. Политическите лидери неизменно твърдят, че тези проблеми се дължат на твърде много свобода, а не на твърде много демокрация. Единствената разлика е, че социалдемократите негодуват срещу „прекомерната“ икономическа свобода, а консерваторите – срещу „прекомерната“ социална свобода.

Демокрацията се е превърнала в религия – модерна, светска религия. Държавата е нейният Бог, политиците са нейните жреци, изборите – нейните съкровени тайнства. Но за разлика от истинската религия, при демокрацията и вярващи, и атеисти са убедени, че Богът- държава върши добрините си напълно безкористно. Че е същински пазител на обществения интерес и не иска нищо в замяна. Че само раздава безплатно хляб, риба и други блага на всеки, който пожелае. И пак остават кошове с трохи.

Никой не каза, че повечето демократични страни години наред взимаха заеми, харчеха и налагаха данъци с размах, който докара света до финансовата криза от 2008 г. Злощастната намеса на правителствата в икономиките и финансите на съответните страни попречи на по-бързото и всеобхватно възстановяване. Правителствата се опитаха да дадат рамо на раздутите сектори, като увеличат харченето в тях. Те плащаха субсидии на желаещите да си купят нови коли, за да подкрепят автомобилната индустрия, и започнаха големи инфраструктурни проекти, за да помогнат на строителния сектор. Особено облагодетелстван бе секторът, който финансира производството на автомобили и строителството – банковият. Нещо повече, правителствата подкрепиха пряко и финансовия сектор, като гарантираха задълженията му, национализираха банки, изкупуваха активите им или купуваха дялове от тях. В същото време заради регулираните трудови пазари безработицата хвръкна до небето. Приходите на правителствата от данъци върху дохода и социални осигуровки тръгнаха рязко надолу. Социалните разходи се увеличиха. И то не само в Гърция. Ако говорим в проценти от брутния вътрешен продукт, социалните разходи на Германия – 26,7 %, и на Франция – 28,7 %, бяха и все още са по-високи от гръцките – 20,6% от БВП.

Така че Европа има да спасява и демокрацията, и парите си. Но първо парите, защото без тях не може да гарантира демокрацията. Не е ясно дали вече ще може и с тях, но все пак за начало трябва да бъде НАИСТИНА гарантирана независимостта на Европейската централна банка (ЕЦБ), която ги печати. Въпреки уверенията на германските политици, че ЕЦБ ще бъде копие на Бундесбанк и така ще „пренесе“ стабилността на Бундесбанк към останалата част от Европа, случи се точно обратното. Освен ценовата стабилност, ЕЦБ трябваше и „да поддържа общите икономически политики на общността“. Ако официалната инфлация бе ниска, ЕЦБ печаташе евро, за да подкрепя икономическите политики. От март 2015 година вече няма таван на тази поддръжка. Тогава ЕЦБ стартира мащабната си програма за „количествени улеснения“, тоест за изкупуване на държавни облигации, чрез която до септември 2016 г. вливаше в икономиката на еврозоната по 60 млрд. евро месечно.

Програмата уж спря, но направи, каквото можа. Остава да се надяваме, че количествените улеснения няма да доведат до качествени изменения в и без това разклатения ЕС. Две-три нови Гърция чакат на опашка да го съборят. България е една от тях.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.