Времето е наше! Наистина

Вчерашният Ден на Големия митинг на СДС на Орлов мост – 7 юни 1990, който десните хора в България никога няма да забравят, е подходящ повод отново и без емоции да поговорим pro domo sua.

Да започнем от това колко сме. Делът на десните избиратели в големите градове според поредица изследвания през годините варира между 3,5 и 15 на сто от имащите право на глас. В момента делът на подадените гласове за десните партии общо на едни следващи избори ще бъде около долната граница – в най-добрия случай 5 на сто.

Определящите се (или определящите ги) като десни партии продължават да губят позиции. Едва ли и половината от гласувалите за тях на последните парламентарни избори възнамеряват да ги подкрепят при хипотетични нови избори за Народно събрание. Вероятен е и обратният процес – за тях ще гласуват гласоподаватели, които не са го правили преди. Добре е освен „оттока“, да се изследва и този „приток” на хора, които не са дали вота си за „Да,България“ и Реформаторския блок през 2017 г., но сега смятат да го направят. Едва ли обаче ще дойдат повече, отколкото са си отишли.

От 2009 г. разочарованите от десните партии устойчиво се разпределят приблизително в следното съотношение – половината престават да гласуват, около една четвърт са твърдо зад ГЕРБ, а останалите 25 на сто подкрепят някоя друга формация, в това число и „Атака” и модерните „патриоти“.

Сега по-важното – какви сме. Налице е драстично разминаване между хората, които се смятат за десни, и привържениците на дясната гледна точка по основни въпроси на общественото и икономическото развитие. Пак според устойчив в годините процес малко над 10% от афиширащите се като десни, реално са с десни виждания. И малко над една трета от хората с десни виждания се афишират като такива. Така че има „мълчаливо“ дясно мнозинство,  което още никой не е успял да мотивира да говори, т.е., да гласува. Хората в него са „политически бездомници“

Нищо чудно. „Ляв” и „десен” бяха превърнати в мръсни думи, включително от най-новото самоопределящо се като десноцентристко обединение „Демократична България“. Обяснимо: хората свързват тези понятия с традиционните и компрометирани партии и избягват да се отъждествяват с тях. Затова се идентифицират с един изкуствено раздут център, в който намират убежище, когато ги заговорят непознати. Това е все едно когато те питат от кой отбор си, да отговориш „от националния”, за да не си изпросиш боя.

Десните партии са неадекватни на очакванията на хората, които са тяхната естествена база. ДСБ е феминизирана, остаряваща и обедняваща. Членовете ѝ си искат антикомунизма и реваншизма и го получават. Не съм правил демографски анализ на „Да, България“, но видимо тази партия е съставена предимно от млади технократи и обществени активисти. Като изключим малцинството занимаващи се със собствен (преобладаващо дребен) бизнес, останалите са предимно хора със средни доходи на изпълнителска длъжност. От тях трудно може да се очаква да подкрепят адекватна и прагматична дясна политика.

Но ако все пак има избиратели, десницата няма адекватни лидери. Няма и визия за такива. Ставащото все по-видимо напрежение между двете части на „Демократична България“ води до това, че десните симпатизанти се дразнят от десни лидери почти толкова, колкото и от леви. Стигна се дотам, че започват да харесват не само Бойко Борисов, но и Валери Симеонов.

За това има рационално обяснение: разривът между политиката и реалния живот е толкова голяма, че хората вече не правят връзка между тях. Заради това не „привиждат” „нормални”, талантливи и достойни хора в ролята на политици. ГЕРБ се схваща като дясна, доколкото сред неговите симпатизанти има много хора с десни възгледи и принадлежащи на елитните прослойки. Много е възможно обаче тези избиратели да се отдръпнат от ГЕРБ при появата на дясна алтернатива, която в по-голяма степен отговаря на интересите и представите им.

Не особено многобройна, но изключително важна от гледна точка на позициите си в обществото негова част, от години е лишена от политическо представителство. Тя обаче не гледа на този факт с драматизъм, не е особено активна в провокирането на промени, защото „се оправя сама“, но има има доста точна визия за това как би трябвало да изглеждат нещата. Индивидуалисти с предприемчив дух, тези хора искат „партия от нов тип“ – отворена, диалогична, не толкова централизирана, която уважава личността и ѝ помага да се развива. И най-вече: оглавявана от ТАКИВА личности. Това прилича повече на политически клуб – с алтернативни форми на организационен живот, със защита на професионални или съсловни интереси, с конкретни политики.

Партия от нов тип е мечтата на десния елит – на бизнеса, на заможните, на образованите, на софиянците, но също и на престаналите да вярват в „синята идея”. Както и на част от симпатизиращите на ГЕРБ.

Има обаче все още нерешена дилема: „реорганизиране на наличните политически субекти или старт на чисто”. „Демократична България“ избра първия път, но това не тушира вътрешния напрежения между отделните части и не притъпи амбициите на лидерите. Очевидно не това е „Пътят“. Най-ревностните сподвижници на тезата, че трябва да се основе нова дясна организация са групите, които имат ясна идея каква партия искат. Надявам се най-после да преминат от думи към дела.

Зза целта привържениците и на двата подхода трябва да разберат, че не са конкуренти. Те не си оспорват едни и същи симпатизанти и концепции. Напротив, двата проекта трябва да бъдат развивани успоредно, защото по този начин от една страна ще бъдат изправени на крака наличните десни субекти, а от друга – ще бъде привлечен потенциалът на икономически активните и креативните хора, без които не може нито една, да не говорим за дясна формация.

Кога ще стане това, е въпрос на надежда, не на прогноза. Колкото по-скоро – толкова по-добре.

2 Replies to “Времето е наше! Наистина”

  1. Това е най-слабият ти анализ, който съм чел. Много е далеч от реалността и е много под нивото ти. Какво общо имат с десницата Да България? Те самите не се възприемат за десница!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.