Здравейте, аз съм Калин Манолов, а това е поредицата „Какво би казала Айн Ранд за…“, част от проект на Института за свободен капитализъм „Атлас“ за изграждане на онлайн платформа за обучение във философията на Айн Ранд
В миналото видео ви говорих за морала в политиката и как би изглеждал той в България днес според Айн Ранд. Днес ще ви говоря за доверието в политиците – какво мисля аз и какво би казала Айн Ранд за това. Вероятно се досещате, че в мненията ни няма да има особена разлика.
Имам един добър приятел – Кен Скуланд, автор на преведения на повече от 30 езика пропазарен бестселър „Приключенията на Джонатан Гълибъл в света на свободната пазарна икономика“. Издал съм тази книга на български. Кен обикновено пита студентите си три неща: вярвате ли в кампанийните обещания на политиците; кой има по-добър шанс да спечели избори: един честен или един нечестен политик; и дали моралните стандарти на политиците да по-високи ли са от вашите собствени?
Винаги получава едни и същи отговори:
1. на политиците не може да се вярва
2. политиката фаворизира нечестните
3. моралните стандарти на политиците обикновено са по-ниски, отколкото тези на обществото
Подозирам, че всеки българин би отговорил така. Защо тогава след като попитате същите хора дали имат доверие в правителството и дали правителството може да направи поведението на обществото по- морално, повечето от тях казват “да”?
Това е политическа шизофрения – заболяване на здравия разум. Няма друга диагноза за подобна липса на връзка между това, което повечето хора мислят за правителството, и това, което мислят за политиците, които го съставят. За нея трябва да благодарим на правителствената пропаганда – чрез училища, медии и призиви към патриотизъм – които приравняват лоялността към страната с лоялността към тези, които ни управляват.
Видяхме го през ноември 2016: обиждан, унижаван, бих казал идеологически малтретиран, гласоподавателят не изневери на дълга, който мисли, че има към властимащите. И този път се строи пред избирателната урна и гласува. Точно както една унизена и малтретирана съпруга пълзи обратно към своя насилник в едно безкрайно упражнение на самобичуване.
Очевидно още сме хипнотизирани от идеята, че правителството е вид божество: че присъства навсякъде, знае всичко и може всичко. А какво всъщност е правителството? В своето есе „Същността на правителството“ Ранд дава простичка дефиниция: „правителството е институция, натоварена със задачата да защитава нашите права съгласно обективен набор от правила“. Такова правителство не дава привилегии на когото и да било.
Но правителствата по правило не защитават нашите права. Нито фундаменталното – правото на живот, нито останалите права на свобода и собственост, които логически произтичат от него. Все пак не може без тях – докато има лоши хора, винаги ще е нужен някой, който да защити добрите от тях Именно това обуславя нуждата от подходящо правителство. Какво означава подходящо? Означава достатъчно силно, за да защитава правата ни, но не прекалено силно, за да не ги нарушава.
Проблемът е, че практически всеки политик – управляващ или в опозиция, е нарушител на индивидуалните ни права. Защото не разбира същността им. Концепцията за индвидуалните права, която е в основата на всяко свободно общество, е органично чужда на българските политици. Всъщност ВСЯКА идеологическа концепция им е чужда. Българските политици панически бягат от идеологията. Бягството им, както стана дума и миналия път, е обусловено от липсата на ценности и морал. Политиците ни нямат идеология, защото нямат ценности и морал. И обратното. На какво основание претендират да ни управляват?
На основание на демокрацията. На факта, че НЕПРЕКЪСНАТО си ги избираме сами. Пак да ви припомня сравнението си за гласоподавателя и унизената съпруга. Да ви припомня също, че съвсем скоро отново „упражнихме основния си граждански дъг“, който по принцип е право. Защото сме започнали да вярваме повече ан политиците си ли?
Съвсем не. Доверието ни в тях е достигнало най-ниската си точка за всички времена. Но никой не смее да критикува демократичната система. Никой не я вини за проблемите, които предизвиква. Демокрацията се е превърнала в религия – модерна, светска религия. Държавата е нейният Бог, политиците са нейните жреци, изборите – нейните съкровени тайнства. И всички са убедени, че Богът- държава върши добрините си напълно безкористно. Че само пази обществения интерес и не иска нищо в замяна. Че раздава безплатно хляб, риба и други блага на всеки, който пожелае. И пак остават кошове с трохи.
Трохи хляб може и да остават, но не остава троха доверие. Няма и как да остава, след като всички партии в България се превърнаха в институции над закона, които си присвоиха колективното право безнаказано да лъжат и крадат. Превърнаха се в легализирана форма на организираната престъпност, от която се финансират. Съревнованието между политици на избори деградира до надпревара за лично облагодетелстване от властта.
Това трябва да се промени, ако искаме да спрем икономическия упадък и моралната деградация на обществото. И ще се промени – сигурен съм в това. Настоящата политическа криза, създала се след президентските избори през ноември, е една от потенциалните възможности за опит да се създаде реална, неманипулирана алтернатива на съществуващите изхабени политически играчи. Още по-голяма възможност за проява на гражданска активност би била ситуация, в която сериозно се дебатира свикването на Велико народно събрание и написването на на нова конституция на България.
Участието ни в подобни усилия обаче не трябва да е съпроводено с някакво самопожертвователно усилие. Никой привърженик на идеите на Ранд няма да ви посъветва да жертвате себе си заради другите или другите заради себе си. Но всеки свободен човек ще ви каже, че трябва да вярвате в това, за което се борите. Трябва идеите да са важни за вас и за вашия живот. Иначе не си струват усилията.
И още по-важно: макар, че напълно основателно нямаме никакво доверие в политиците, алтернативите, които се опитваме като гражадни да им създадем, не е нужно да бъдат нито идеологически, нито партийни. Гражданското ни усилие ще бъде много по-автентично и ефикасно, ако е концентрирано върху една-единствена, конкретна, ясно очертана цел, по която могат да постигнат съгласие хора с различни възгледи. За да избегнем изкушението да припишем своите възгледи на всички останали, или да ги използваме, за да постигнем някаква скрита идеологическа цел. В това партиите и политиците са много по-добри от нас. Трябва да се преборим не за властта, а за гражданския контрол върху нея.
Защото проверката е висша форма на доверие. Това със сигурност не е цитат от Ранд. Но и политиците ни далеч не са рандианци.