Поради „създалата се обществена чувствителност във връзка с участието ѝ в 11-ата сесия на Конференцията по Конвенцията за правата на хората с увреждания, проведена в Ню Йорк“, зам-социалната министърка Росица Димитрова днес се раздели с поста си. А може и да не се е разделила – миналата седмица началникът ѝ Бисер Петков предишния ден подаде оставка и Борисов му я прие, на следващия ден му я върна. На по-следващия всички забравиха за поредната буря в чаша вода.
Това „иди ми-дойди ми“ с министри и заместниците им в други страни би направило един премиер за смях. Не и в България обаче – на нас не ни е смешно, а министър-председателят не се срамува. Още по-малко се замисля дали да приеме или не нечия оставка. Напротив – дори си пише актив, че за пореден път се е вслушал в гласа на народа.
Ако не бурите обаче, „чашите с вода“ стават все по-големи. Комфортът на Борисов да мести министри и чиновници като пешки свършва. Да, службогонци винаги ще има, но те ще стават толкова по-непретенциозни и ниско-квалифицирани, колкото по-лесно ги махат от постовете им. Накрая държавната администрация, сама по себе си тромава, неефикасна и корумпирана, наистина ще се обезкърви и ще престане да функционира. Никоя управляваща партия не иска това, за да не падне от власт.
Точно по тази причина майките на деца с увреждания може да получат закона си светкавично – управляващите си дадоха срок за проекта до края на юли, а Корнелия Нинова дори предложи парламентът да не излиза в лятна ваканция, за да обсъди и приеме закона през август. Едва ли само черните фланелки и палатковият лагер ще са причината за евентуалната им победа. Сигурно за пореден път изпускаме международен срок или рискуваме да връщаме вече взети пари. Или пък партиите имат скрит дневен ред, който засега не знаем. Или и трите заедно.
Това не е толкова важно. Още по-малко важно е дали утре Росица ще вземе влака за Търново, или служебният автомобил пак ще я закара на „Дондуков“. Важното е всички да разберем, включително майките на деца с увреждания, включително самите деца, че държавната администрация има едно-единствено основание и оправдание за съществуването си – да предоставя нужните на обществото услуги. И дори не точно да предостави, а да създаде благоприятна икономическа среда, благодарение на която обществото да си осигури сигурност, справедливост и просперитет. Всичко друго, което правят или биха могли да правят работещите в публичната сфера, е не просто ненужно. То е вредно.
Това не означава, че чиновниците трябва да бъдат уволнявани след всяко оплакване. Администрацията определено трябва да се ползва от защита. Но трябва и да носи пропорционална на тази защита отговорност. Отговорността трябва да е не само „политическа“, тоест напускане или отстраняване от поста. Отговорността трябва да е икономическа и административна. При това задължително персонална.
В какво да се изразява икономическата персонална отоговорност? Всички неустойки, наказателни плащания и пр., които дадена държавна, областна, общинска администрация дължи, да бъдат приспадани от фонда ѝ „работна заплата”. На следващата година мининстърът, или областният управител, или кметът, да не може да поиска бюджет, по-висок от миналогодишния, намален със съответната сума за нанесени от подчинените му вреди.
Що се отнася до административната персонална отговорност, при трикратно доказано лошо свършена работа, съответният администратор да бъде понижаван до най-ниското възможно административно ниво. При повторно провинение (т.е., ако още три пъти доказано свърши работата си лошо) да бъде лишен от правото да работи в администрацията до живот.
Това вероятно ще доведе до ограничаване на администрацията – и като брой, и като средства. Респективно – до извеждане на дейности към частния сектор. Моделът е доказал своята ефективност – например чрез техническите прегледи на МПС, нотариусите, частните съдебни изпълнители и пр. Защо да не работи и в социалната сфера?