Ни остров, ни гявол, ни медии

„Новината“ за купения от премиера необитаем гръцки остров (Фидониси, 165 декара, на 100 км от София, виж снимката), така и щеше да мине незабелязана в маргиналния жълт сайт informiran.net, който я публикува на 19 юни 2018, ако самият Борисов не реагира гневно в неделя, 24 юни, след неформалната среща за миграцията в Брюксел. Сега дори покупката да не е истина, ще стане както във вица: Борисов не си е купил остров, но горчивият вкус у избирателите остава.

Гневната реакция на премиера бе предизвикана именно от този вкус. Той не го изпитва за първи път, но явно и не може да свикне с него. И реагира повече или по-малко гневно. Този път гневът му към „мръсниците долни жълти“ бе сравним само с обещанието, че „ще разнищи тези гадове докрай“, което даде през февруари, след като го обвиниха, че стои зад сделката с ЧЕЗ. И стана повод две телевизии – обществена и частна – да пресолят манджата за пореден път. Първо в неделя БНТ махна тази реплика от репортажа за срещата в Брюксел (която според кореспондентката на „Файненшъл таймс“ в Брюксел Борисов напуснал, за да гледа мача Япония-Сенегал, но за това никой не посмя да попита). После в понеделник Нова телевизия свали предаването „Часът на Милен Цветков“, където адвокат и гръцки бизнесмен щели да говорят по темата.

Никое от тези действия не бе обяснено от собствениците или ръководителите на въпросните медии, още по-малко коментирано от управляващите. Което ни даде пореден повод да се сетим, че сме на 111 място по свобода на словото в класацията на „Репортери без граница“ заради „концентрацията на медийна собственост и политическия контрол над редакционната политика“. И „под мустаците увиснали живота да псуваме сърдито“.

Цензура ли е това? Изглежда самоочевидно. Кого обслужва? Борисов, разбира се. Как го прави? Чрез пускане на „информационна завеса“. А мисията на свободното слово е да повдига, не да спуска подобни завеси. Да изобличава подмяната на интереса на обществото с този на властта. Ако обслужва тази подмяна, словото не е свободно.

Защо обаче словото ни не е свободно? За цензура или автоцензура става въпрос?

Може да е наивно след 30 години в занаята, но не вярвам, че съществува организирана конспирация за смълчаване на честните и смели гласове в публичното пространство. Факт е, че ръководствата на много медии са нетърпими тъкмо към тези гласове. Според мен обаче значителна част от българските медии имитират публичност, а ръководството на съответната медия избира да обслужва нечий партиен или корпоративен интерес не защото е принудено да го прави, а защото няма никаква друга идея какво да прави. Защото е напълно лишено от чувство за мисия и обществена роля.

Обяснимо – повечето медийни босове дойдоха под строй от комунизма. А комунизмът ги беше научил единствено да играят ролята на трансмисия, която свежда волята на овластените до съзнанието на масите. Вече няма отдели Пропаганда към ЦК на БКП, но има вътрешна автоцензура – още по-зловеща, защото е самоналожена. Медиите не отстояват ценностите на свободата и истината, и деградират до обслужващ персонал на силните на деня… по своя воля. Предателството е на много нива, но най-вече на ниво лидерство – наместо воини на свободното слово, шефовете на много медии предпочитат да станат част от поредния парвенюшки кръг, самопровъзгласил се за елит. Наместо да служат на каузи, избират да слугуват на интереси. Май само това умеят.

С две думи – медиите отново са КАПО по Ленин – тоест, Колективен Пропагандатор, Агитатор и Организатор.

Мога да спра дотук с драматичната констатация, че българските медии умеят само да са арогантно кресливи към врага и омерзително сервилни към силните на деня. Това обаче ще е вярно само докато държавата плаща на медиите. Когато медиите получават държавно финансиране, интересът им да печелят чрез продажба на реклами се изпарява. Колкото повече са „държавните поръчки” в медиите, толкова повече обемът на продажбите губи значение. И медиите продават себе си.

Държавните поръчки от години идват предимно чрез комуникационните стратегии на европейските оперативни програми. Общата сума, която правителството излива в националните, най-вече електронни медии, е от порядъка на 150 млн. лева годишно.С тях властта си купува медиен комфорт.

Очевидно системата трябва да се промени и единственият възможен начин това да се случи е пълната забрана държавата да плаща на медиите по какъвто и да е начин, за каквото и да било, с бюджетни средства!

Какви биха били последиците от това, ще коментирам, като си купя съседния остров.