Битката за България – 1 част

 

Написах вчера сутринта този кратък коментар върху пост на приятел във Фейсбук:

„Кампанията либералите да бъда обявени за комунисти е част от стратегия комунистите да бъдат обявени за консерватори. А целта е ГЕРБ и БСП да управляват открито заедно.Три института трета година работят за нея – за дясна политика, за модерна политика и за икономически напредък. Пътем събират подкрепа от МКК и БЛО. Тук няма грам идеология“.

Вярно е. Но върху главата ми се изсипа огън и жупел.

Сега ще напиша точно обратното – част от споменатата стратегия е да изкарат всички комунисти либерали. И пак ще е вярно. Очаквам още повече огън и жупел.

Не ми се нагазва в дълбоки и мътни идеологически води, но все пак няколко кратки терминологични уточнения на понятията се  налагат.

Какво е (нео)консерватизъм? Това не е класическата анти-егалитарна, аристократична, анти-етатистка идеологическа сила (защото философска система консерватизмът никога не е бил) на Едмънд Бърк. Днес консерватизмът е движение на културално-консервативни етатисти. Тоест, дясна социалдемокрация.

Какво е (нео)либерализъм? Това не е „доминиращата глобална идеология, експериментирана първо от Пиночет в Чили след 1973 г., и наложена на света от Рейгън и Тачър през 80-те години, която доведе до неравенства, непознати в световната история“. Терминът е изобретен през 1938 от немския икономист и социолог Александър Рюстов, който е съгласен с марксистите и социалистите, че капитализмът е несъстоятелен и трябва да бъде отхвърлен, но търси своеобразен „трети път“ между свободното либерално и марксисткото колективистко общество. Днес либерализмът защитава всевъзможни „малцинствени“ права за сметка на неотменимите -живот, свобода и собственост, които са сърцевината му от Джон Лок насам. Тоест, е лява социалдемокрация.

Припознавате ли в двете описания ГЕРБ и БСП? Има ли принципна разлика между социализъм с повече или по-малко лед, чието истинско име е етатизъм? Има ли принципна разлика между левия и десния ви крак?

Разликата е в порядък, не по същество. „Либералите“ искат да прокарат етатизма на социалната държава стъпка по стъпка, чрез конкретни мерки, увеличаващи експоненциално властта на правителството. Целта на „консерваторите“ е само да бавят процеса.

Толкова за идеологията и пълната ѝ липса в българската политика.

Каква стратегия обаче имам предвид? Среди от ГЕРБ заедно със свои партньори от БСП от няколко години правят систематични опити да превърнат бившата комунистическа партия в коалиционен партньор. По един максимално труден начин обаче, наложен от нуждата да не бъдат отблъснати традиционните избиратели на БСП. За целта трябваше привидно да се запази опозиционния ѝ характер, и чак после екскомунистите да бъдат маркетирани като неолиберали. Според мен повече им подхожда „неоконсерватори“, но както писхах по-горе, особена разлика няма. А и самата БСП беше залитнала по социал-либерализма по времето на Станишев, каръщисвайки се с ДПС, та либералната ро(к)ля ще ѝ е по мярка.

След като на БСП бе отредена ролята на социаллиберална партия, а либералите – посочени за враг, ГЕРБ нахлузи консервативния костюм. Той, както се полага, е в три части: сако християнство, жилетка патриотизъм, панталони капитализъм. ГЕРБ наметна сакото като расо, „Патриотите“ се напъхаха с пъшкане в жилетката, за да може в двупартийния модел да бъде вкаран и удобен балансьор. В панталоните още няма никой.

След като „консерватизъм“ и “либерализъм” бяха превърнати в мъгляви, недефинирани и разтегливи понятия, които могат да бъдат употребявани така, че да означават всичко за всеки, „кливиджът“, тоест политическият разлом в България, бе трансформиран от „леви – десни“, в „консерватори-либерали“. За ГЕРБ трансформацията е факт – в интервю от 12 октомври 2017 пред сайта news.bg тогавашната директорка на Института за дясна политика Ирена Тодорова констатира : „Тогава (при създаването на института през 2013) либералните политолози нарекоха тази хипотеза глупост, а днес тя е общопризната и никой не е в състояние да опише политическите процеси, без да я използва. Включително и някогашните ѝ критици“. 

Каква е крайната цел на това политическо инженерство? Чиста и проста: в страната да останат две големи партии – ГЕРБ и БСП, които да управляват заедно или да се сменят във властта.

Тази цел сама по себе си не е тайна, но явно е „за служебно ползване“, след като разбуни толкова духове. Неин знаменосец е замисленият като мост между ГЕРБ и Реформаторския блок през 2013 г. Институт за дясна политика. Ръководителите му, между които вече има министър, заместник-министър и изпълнителен директор на Регионалния център на ЮНЕСКО в София, не крият амбицията си да управляват процеси, „които ще бъдат от съществено значение за българската политическа система през следващите години“. В месечния политически анализ на института от 5 май 2015 се констатира оформянето на либерално-консервативен разлом, който „…все повече измества традиционния кливидж на прехода, който се водеше по оста комунизъм-антикомунизъм. Развитието на политическия дебат по оста либерали-консерватори има потенциал да премести цели електорални масиви от левия спектър на прехода в десния на постпрехода и обратното – от десния спектър на прехода в левия на постпрехода“. 

Звучи като местене от единия в другия…да речем, джоб. И е такова. Само че председателите на Института за дясна политика Нено Димов и левият му партньор от Института за нов икономически напредък – Росен Карадимов, го наричат „завръщане на двуполюсния модел със силна опозиция“. Двамата участваха в изборното студио на БНТ на 26 март 2017, където Карадимов каза, че левицата възкръсна, а Димов – че големият губещ е Рефоматорският блок. Сделката изглеждаше финализирана. 

Само че през 2017 коалицията ГЕРБ-БСП, версии за която се лансираха до последния момент, се провали – най-вече заради амбицията на Корнелия Нинова да се утвърди на председателското място в БСП. Почвата за следващия мандат обаче се подготвя. През октомври 2017 Институтът за дясна политика поръча изследване, от което излезе, че според над 90% от българите смятат, че образованието и здравеопазването трябва да са безплатни; 86% са убедени, че държавата трябва да им намери работа; 44% намират, че държавната намеса в икономиката е нещо добро, и само 6% смятат пазарната икономика за ценност. Почти половината от хората (49%) са убедени, че в страната не може да се забогатее с труд. Това си е жив комунизъм, но при всички медийни коментари тези нагласи бяха наричани „консервативни“. „Един от базисните изводи от проучването е, че от гледна точка на социалните ценности българското общество се движи изцяло в консервативния спектър“, казва на 30 октомври пред тв Блумбърг Ирена Тодорова.

Къде е тук Русия? Отпред, отзад и отстрани. Не познавам сценаристите, но сценарият е изцяло кремълски, макар че не всички участници в него съзнават това. Съдя за това по последствията за българската политика, поразително сходни с процеси в руската.

Всички етапи от политическата кариера на Бойко Борисов, по примера на тази на Путин, са последователни телевизионни сюжети. С помощта на хора от комунистическите специални служби, “национално-отговорни бизнесмени“ и послушни медии, Борисов успя да изгради телецентрична държава, в която всички обществени институции от църквата до армията бяха подменени със съответната телевизионна картинка. Беше улеснен от предшествениците си – от тях наследи послушните медии. „Традиционните партии“, управлявали преди ГЕРБ, трябваше да възпитат у хората еднакви възгледи, за да компенсират сътворената от самите тях национална суматоха, за да не казвам катастрофа. За целта създадоха огромна пропагандна машина. Борисов с удоволствие и без мярка я ползва.

Но от няколко години му се появи проблем. Заради неизгодни за Кремъл решения, които бе принуден да взема, властта на Борисов започна да се оспорва. Не от конкурентни партии – от подкокоросвани от Кремъл конкурентни кланове. А за него е жизнено важно да остане начело на страната. За целта трябва да остане начело на партията си. Което означава – да я държи единна. За да сплотява единството ѝ, му трябва враг – виновник за всички беди на страната, който да се превърне в изкупителна жертва. Тази изкупителна жертва, по примера на Единна Русия, са либералите. Истинските защитници на свободата, не размахваните от партийната пропаганда като шутове и плашило ЛГБТ-та (виж снимката). Срещу тях в мнозинството хора започва да се разпалва истинска омраза. Чудя се дали не им се готви „окончателно решение“.

За целта обаче освен изпълнители, са нужни съюзници – младежта и интелигенцията.

Следва продължение

2 Replies to “Битката за България – 1 част”

  1. Изгубени в смисъла:
    Защо вместо да разсъждаваме в това, кой, как използва понятията и какъв смисъл влага в тях, не се обърнем към речника. Консервативен, при всички случаи означава такъв, който не желае промяна. Това понятие е непосредствено обвързано с моментното състояние. Ако в една държава преобладават комунистически нагласи, естественото значение на консерватизма е ЗАПАЗВАНЕТО на текущото състояние, респективно, революционно би било подтикването към промяна на тези нагласи…
    Няма нищо по-естествено от това, всеки окопал се във властта и използващ обществения ресурс да бъде консервативен и да не иска промяна на съществуващия ред… в България е необходима РЕВОЛЮЦИЯ в съзнанието на хората. Трябва да се събуди желанието им за свобода и независимост и РАВНОПОСТАВЕНОСТ пред закона. Само, когато всички хора са равнопоставени пред едни и същи правила, само тогава ще познаем истинската свобода (префразирам Кант).
    При създадената ситуация на България е необходима революция, не КОНСЕРВАЦИЯ…
    conserve
    verb [ T ] UK ​ /kənˈsɜːv/ US ​ /kənˈsɝːv/

    to keep and protect something from damage, change, or waste:

    To conserve electricity, we are cutting down on our heating.
    The nationalists are very eager to conserve their customs and language.
    I’m not being lazy – I’m just conserving my energy/strength for later.

    1. Съгласен. Но успешните социални революции се предхождат от философски. А те изискват уточняване на понятията 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.