Неделно видео: за морала в политиката

В следващите десетина минути ще се опитам да свърша работата на десетина поколения български политици. Ще се опитам да ви убедя, че в политиката може да има и морал. Нещо повече – ако няма морал, не е истинска политика. И понеже политиците не желаят, моралът трябва да бъде вкаран в политиката от избирателите. Колкото по-бързо – толкова по-добре.

Впрочем, политиците също твърдят, че в политиката трябва да има морал. Но само когато се отнася до опонентите им или когато подобно твърдение ще им донесе гласове. В същото време самите те никога не действат морално, или поне не им идва отвътре. В по-голямата част от времето политиците по всякакъв начин ни дават да разберем, че моралът не е предназначен за тях. Държат се като търговци, не като герои. И се гордеят с това – казват, че героят може да те подведе, но търговецът – никога, ако имате взаимни интереси.

Тук един обективист би трябвало да закима одобрително. Според Айн Ранд и сподвижниците й икономическите аргументи в защита на капитализма трябва да бъдат основани на следната морална идея:

– че индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро;

– и че той служи на това добро, когато взаимодейства с другите като с търговци: разменят стойност срещу стойност в една доброволна игра, в която всички печелят.

Проблемът с политиците е, че те са непочтени търговци в игра, в която държат непременно да победят. Те нямат партньори, имат само противници и съюзници. В техните игри тях победителят взима всичко. Победеният чака своя ред да стане победител.

Не, политиците не са търговци по Ранд. Може би са по Маркс, защото непрекъснато говорят за общото благо и как безкористно му служат.

Общото благо обаче е твърде обтекаемо, бих казал – неподдаващо се на дефиниция понятие. То има смисъл само ако се приеме като сбор от благата на инидивидите, които съставляват въпросното „общо“. Тогава обаче кой дефинира благото за индивида?

За да съставят такава дефиниция, ако нямат критерий за добро и зло, тоест морал, политиците трябва да имат поне ценности и идеи, тоест идеология. Лява или дясна. Някаква. Българските политици обаче нямат никаква идеология. Още на Кръглата маса през 1990 г. те замениха единствената дотогава комунистическа идеология с т. нар. „национален консенсус“. Мълчаливо се съгласиха, че всичко е разрешено, че всичко се продава или се договаря. Това се нарече и продължава да се нарича „политически прагматизъм”.

Преди тридесет години безлични партии си съчиниха безлика идеология. Това бе изцяло в изгода на току-що прекръстилата се комунистическа партия. Тя дърпа конците в България и сега.

Така че в „демократичната“ българска политика няма идеология. В политиката нямаш ли идеология, нямаш и морал. И обратното. Защото политиката се базира на идеология. Дори не само на идеология, базира се на философия. Без философия не може да има политика. Политиката е дял от философията. Тя не може или поне не трябва да се прави без по-широк идеологически контекст.

Така че драмата на партиите в България е преди всичко морална и след това – организационна и личностна. Не се решава с механични коалиции. Решава се с връщане на ценности и добродетели в обществото.

Кой обаче да ги върне? По принцип подобни неща прави църквата. Когато отказва, или когато е загубила авторитета си, я замества обществото. И по-точно – гражданите в това общество. Бавно, постепенно, стъпка по стъпка. Както ни учеха в казармата – с прибежки и припълзявания. Докато постепенно сред достатъчно голяма част от въпросното общество не се утвърди морал, който мотивира хората да се оправят сами в живота. Когато се появят достатъчно граждани с такъв морал, ще се появяват и достатъчно политици, готови да го спазват, за да бъдат избрани.

Какъв обаче ще бъде „политическият» морал“? Най-добре да е „черно-бял“. Черно-белият възглед е напълно адекватен в политиката, защото отделя доброто от злото. Както пише Айн Ранд, „…във всяка работа има две страни. Едната от тях е правилна, другата – неправилна. Ако под „черно и бяло“ се разбира добро и зло, средата, тоест сивото, е само смес от тези два цвята. А когато сме установили, че едната алтернатива е добро, а другата – зло, няма оправдание да изберем дори част от нещо, което е зло“.

Как до определим кое е добро и кое – зло? Ранд отговаря кратко: основен критерий трябва да бъде човешкият живот. Това, което е пригодно за живота на едно рационално същество, е доброто; това, което го отрича, противопоставя или унищожава, е злото.

Така че: гответе се за морална революция! Моралната революция е най-трудната, най-взискателната, най-радикалната форма на бунт, но именно това е задачата, която трябва да се извърши днес. И то без забавяне, ако искаме да запазим свободата си. Която обаче, казваше Рейгън, „не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.“

Политическият проект на свободата се нарича капитализъм. Но той е само за младите – на години и по дух – които не се страхуват да знаят и не са готови да се предадат.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.