Империите си говорят. Понякога дори си намигат

Много по-добре е лидерите на две империи да си говорят, отколкото да воюват. Диалогът помежду им връща здравия разум в света. И създава хармония.

Не прочетох и няма да прочета такъв коментар в световните медии за вчерашната среща Тръмп-Путин в Хелзинки (в българските съвсем – те просто преписват най-левичарските коментари). Тя всъщност протече без изненади. Американският президент зададе миролюбивия тон, заявявайки преди срещата, че гледа на руския си колега Владимир Путин като на „конкурент“, а не като на „враг“. В туит преди началото ѝ Тръмп дори осъди „годините на безразсъдство и глупост от страна на САЩ“ (но имаше предвид двата мандата на Обама), и „сегашния лов на вещици“ (но имаше предвид разследването на ФБР за намеса на Русия в изборите за президент преди две години)

В Хелзинки американският президент отиде и по-далеч, като нарече руския „съперник в добрия смисъл на думата“. И (може би) му намигна. Двамата обсъдиха намесата на Москва в президентските избори в САЩ, но не не преразпределиха зоните си на влияние. Не прекроиха света. Тръмп не подкопа трансатлантическото единство относно Украйна или общата европейска сигурност, нито показа, че иска да бъде троянският кон на Русия в НАТО. Остана твърд по отношение на Крим. Въпреки това коментарите бяха, че разбива съюзите си с демокрациите, докато се сприятелява с диктатори. И всичко това само заради повтореното за пореден път от Тръмп убеждение, че Русия не се е намесвала в изборите в САЩ, в което политическите му опоненти виждат предателство или знак за слабост. Вероятно и заради малката пауза между срещата на НАТО в Брюксел и тази в Хелзинки, където Тръмп се държа по коренно различен начин.

 Тръмп се държа различно с Меркел, Макрон и Мей, защото говореше за различни неща. И с различни хора – и от него, и от Путин. САЩ и ЕС, да не говорим САЩ и Великобритания, имат общи интереси от десетилетия и столетия, които трябва да бъдат урегулирани, за да останат общи. Европейските лидери, въпреки репченето си преди срещата в Брюксел, много добре разбират, че трябва или сами да се пазят, или да плащат адекватна цена за сигурността си на този, който я осигурява. Проблемът им е, че още не са измислили как да обяснят на обществата си, 60 години глезени от социалната държава, че няма безплатни обеди. Ще им се наложи обаче скоро да го направят, ако искат не само те като политици, но и ЕС като глобална общност, да продължат да съществуват.

Тръмп „не искал и не можел да се изправи срещу Путин“, и даже му „влязъл в сценария“, като не поставил остро въпроса за 12-те офицери от ГРУ, осъществили „конспирацията срещу САЩ“ преди президентските избори през 2016. Да припомня, че става дума за хакнатия мейл на ръководителя на предизборната кампания на Хилари Клинтън – Джон Подеста, чрез който руските кибершпиони постепенно проникнаха в сървърите на ръководството на Демократическата партия и източиха от 33 компютъра много мръсни тайни на демократите, публикувани от Уикилийкс преди Демократическата конвенция през юли 2016. Именно това демократите наричат „намеса на Русия в полза на Тръмп“. През май 2017 г. Хилари каза: „Бях поела към победата, докато писмото на Джим Коми от 28 октомври (шефът на ФБР, който възобнови точно преди изборния ден отделното разследване на личния ѝ (!!!) сървър, който е ползвала докато е била държавен секретар),и руският Уикилийкс не породиха съмнения в главите на хората, които бяха склонни да ме подкрепят, и те в крайна сметка се уплашиха“.

Американските и европейски левичари втора година призовават Тръмп да признае, че лично стои зад този високотехнологичен Уотъргейт, или поне че е знаел, че се готви в негова полза, въпреки че ЦРУ и ФБР не можаха да докажат това. Сега външно- и вътрешнопартийни опоненти обвиняват Тръмп в предателство, защото не е направил това признание пред човека, когото обвиняват, че го е организирал. „Момчета, вие сериозно ли“, както се казва в един популярен заешки виц?

Тръмп се държа много логично, макар и егоцентрично, с Путин. Но по-важното е, че се държа американоцентрично. Опонентите му обявиха това държание за „ударно преформатиране на света от Тръмп и стоящите зад него национални консервативни сили “. Да приемем, че е така. Какъв е сегашният свят обаче? И каква е заслугата да бъде такъв на ултралибералните американски демократи? Не се ли нуждае наистина от „преформатиране“, и то „ударно“?

Нуждае се, и още как. Тръмп се бори срещу „дълбоката държава“ – предполагаема сенчеста мрежа от могъщи и дълбоко вкоренени глобални политически, военни и чиновнически интереси, която манипулира световната икономика. Тази „дълбока държава“ яростно му се съпротивлява и дори заговорничи срещу него, защото не ѝ позволява да дърпа задкулисно конците на американската и световна политика. Но тя е по-скоро административна, отколкото конспиративна – едно твърде голямо федерално правителство с тежки регулации, което повече пречи на гражданите, отколкото им помага. Действията ѝ носят ползи единствено на транснационалния капитал за сметка на интересите на националната държава. Ляволибералите наричат това схващане „изолационизъм“ и яростно го заклеймяват. Десните правят същото с глобализма. Кои са по-прави?

Зависи от съдържанието, което всеки влага в тези две понятия. Нито един защитник на свободата не може да бъде против либералната демокрация, която признава и защитава правото на живот, свобода и собственост на всеки инидивид. Глобализацията обаче е нещо доста по-голямо и доста по-различно от либералната демокрация. Тя стъпва върху идеята, че свободната търговия предотвратява автоматично всички войни, и се базира на конкретни институции и съюзи: Обединените нации, Международният валутен фонд, Международният съд, НАТО, ЕС. Тръмп не е виновен, че идеята се оказа невярна, а споменатите институции и съюзи отдавна не работят, както са замислени. Путин, поне отчасти, е. Какво обаче ще спечели един американски президент, ако винаги, когато види руския, му казва: „Ти си лош!“ ? Много по-добре е да му пречи да прави лошите неща, когато може. Тръмп прави това. Не винаги, защото на злото не винаги може да се попречи. И защото в крайна сметка то обикновено е за добро.

В атаките на Тръмп и Путин срещу сегашното статукво в света действително може да има някакъв общ интерес. Но той е единствено тактически. Русия иска да унищожи или поне обезсмисли глобализацията, защото смята, че е насочена срещу нея. Тръмп иска да я върне към класическите ѝ корени, завещани от Бащите-основатели. Стратегическите цели на двамата са коренно различни, затова не може да има стратегически съюз между тях. Само който не може или не иска да разбере това, може да нарича Тръмп „предател на каузата на Свободата у дома и по света“. (Аз лично чакам Тръмп скоро да извърти ефектен номер на Путин, от който втория дълго няма да може да се освести).

Що се отнася до т. нар. „изолационизъм“, към който Тръмп тласкал САЩ, съдържанието му е доста сходно с това, което ние влагаме в понятието „национализъм“. Тоест, дефинитивно лошо. А всъщност изолационизмът на Тръмп е патриотизъм. Само че американски. Който не поставя интересите на останалия свят над националните интереси на Америка, или дори ги игнорира, ако им противоречат.

Какво е от национален интерес за Америка, нека оставим на американците да уточнят. А президентът, който са си избрали, да го защитава пред света.

Ако не харесват как го прави, на следващите избори ще го сменят.


2 Replies to “Империите си говорят. Понякога дори си намигат”

    1. Калин Манолов тия дни смята да напише нещо не-наивно романтично за „консерватизма“ по български

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.