Съботно четиво: Осребряването: студентският „бунт”

Част от едноименното есе, публикувано в „Обджективист нюзлетър“ от юли до септември 1965 г.


Айн Ранд

…Събитията в Бъркли започват през есента на 1964 г. привидно като студентски протест срещу заповедта на университетската администрация за забрана на политически дейности – по-конкретно, набирането на фондове, привличането и организирането на студенти за политически цели и действия извън територията на студентския град – в определен район в непосредствена близост, собственост на университета. Претендирайки, че са нарушени техните права, малка група „бунтари” успява да обедини хиляди студенти с най-различни политически възгледи, в това число и много „консерватори”, в движение, което приема името „Движение за свободно слово“ (ДСС). Движението организира протестни демонстрации в административната сграда и предприема редица действия, свързани с употреба на физическа сила, като нападение над полицаи и превземането на полицейска кола, която студентите използват като трибуна.

…Тези събития са последвани от небивало обществено внимание в национален мащаб, но доста особено по своя характер – внезапен и на пръв поглед спонтанен поток от множество статии, изследвания, обзори, в които прозира странно единодушие по няколко основни линии: приписването на изключителна важност на ДСС като национално значимо движение, без да се отчитат реалните факти; размиване на фактите чрез неразбираеми обобщения; издигането на бунтарите в ролята на говорители на американската младеж, възторжено акламиране на техния “идеализъм” и “отдаденост” на политическите действия, приветствайки ги като знак за “пробуждането” на студентите от “политическа апатия”. Ако често казваме, че медиите преекспонират и “раздухват” дадени събития, то това е най-подходящият пример.

Междувременно в Бъркли започва ожесточена тристранна война между университетската администрация, академичния съвет и преподавателския състав – борба, толкова повърхностно отразена в медиите, че точната й същност остава забулена в мъгла. Едно от малкото неща, които стават ясни е, че академичният съвет очевидно пледира за „твърда” политика към бунтарите, докато повечето от преподавателите са на тяхна страна, и че администрацията се оказва в незавидната роля „по средата” между двете страни.

Битката довежда до окончателната оставка на ректора на университета (както са поискали бунтуващите се) и временната оставка, а по-късно възстановяването в длъжност, на президента Кер. В крайна сметка се постига почти пълна капитулация пред ДСС, като администрацията удовлетворява почти всички техни искания. (Тук влизат правото да се толерират незаконни действия и правото на неограничена свобода на словото на територията на студентския град.)

За учудване на наивните това не слага край на бунта: колкото повече претенции се задоволяват, толкова повече техният брой нараства. Докато администрацията усилва опитите си да направи отстъпки и да задоволи исканията на ДСС, самото движение засилва провокациите си. Неограничената свобода на словото приема формата на “Движение за неприличен език”, което се изразява в разнасянето на плакати с нецензурни думи и излъчване на текстове с неприлични изрази по университетската радиоуредба (опростени със съвсем лек укор от повечето медии като израз на “младежка лудория”).

Движението за свободно слово напомня за комунистическите фронтове от 30-те години на ХХ век, но с няколко съществени разлики. Основният отличителен белег – че радикалното ядро използва справедливи каузи по двусмислен начин с цел да манипулира широките маси – е идентичен. В този случай обаче в центъра на нещата не стои дисциплинираната комунистическа партия, а разнородна група от радикални секти.

На 14 юни 1965 телевизия Си Би Ес снима документален филм, озаглавен „Историята в Бъркли” – един несвързан, объркан и неразбираем разказ, но точно по тези причини – автентичен и впечатляващ. При всеки вид лудост има метод, а за запознатите с модерната философия този филм беше като образ от странични огледала – парад на изкривени отражения и странно ехо от касапницата, извършена в академичните камери за изтезания на мозъка.

Нашето поколение няма идеология” – казва първото интервюирано момче с тон на пренебрежение и омраза, който на времето беше запазен за лозунги от рода „Долу Уолстрийт!” – с ясната мисъл, че сега врагът не са така наречените „бизнесмени-мошеници”, а самият разум. По-старото поколение, презрително обяснява той, имаше едно „малко, сладко хапче” за решение на всички проблеми, но хапчето не действаше и „те просто си прецакаха сърцата”. “Ние не вярваме в хапчета” – казва той.

Ние разбрахме, че има абсолютни правила” – припряно и малко плахо казва едно младо момиче, сякаш изрича някаква аксиома, и започва да обяснява несвързано, като си помага с жестове, че „ние създаваме правила за себе си” и че каквото е правилно за нея самата, може да не е правилно за останалите.

Друго момиче описва часовете в университета като „думи, думи, думи, хартия, хартия, хартия”, и тихо, с тон на истинско отчаяние, казва, че често си е задавала въпроса: „Какво правя аз тук? Аз нищо не научавам.”

Една емоционална и много словоохотлива девойка, която не завършваше изреченията си и не даде нито един съществен довод, отричаше обществото по принцип, като се опитваше да каже, че тъй като хората са продукти на обществото, самото то явно не си е свършило добре работата. По средата на изречението тя изведнъж спря и небрежно подхвърли: „Каквото и да стане от мен, аз си оставам продукт”, след което отмина. Тя каза тези думи с простата искреност на добро дете, което признава един очевиден сам по себе си факт от природата. Това не беше театър – горкото малко създание говореше сериозно.

Такива са продуктите на модерната философия. Те са от типа студенти, които са прекалено интелигентни, за да не забележат логическите последствия от теориите, на които са ги учили, но недостатъчно интелигентни, за да вникнат в тези теории и да ги отхвърлят.

Както при всяко движение, очевидно и тук са намесени най-различни мотиви: тук са дребните интелектуални лицемери, които откриват златна мина в модерната философия, умират да водят спорове заради самия спор, като объркват опонентите си с шаблонни парадокси, тук са посредствените артисти, които си въобразяват, че са герои, и харесват предизвикателствата заради самия спорт, тук са нихилистите, които, водени от дълбока омраза, търсят единствено разрушението заради самото разрушение, тук са отчаяните зависими, които търсят „да се закачат” за всяка група, която би ги приела, и накрая – обикновените хулигани – вечното присъствие във всяко бандитско действие. Каквато и да е комбинацията от мотиви, неврозата е отпечатана с главни букви през цялото движение, защото няма такова нещо като отричане на разума заради невинна грешка на познанието.

Превод: Милена Попова

3 Replies to “Съботно четиво: Осребряването: студентският „бунт””

  1. Особено интересно е, че в България диагнозата на млдите би била точно обратната: тук НЯМА конфликт между поколенията. Добрали се до университетите (което е все по лесно, предвид ниското ниво на повечето днешни български университети), синовете и дъщерите на България коренно се различават от всяко друго младежко състояние в историята. Те НЕ се бунтуват, НЕ са недоволни, НЕ са сърдити. Това са едни млади конформисти. Светът за тях е непроменим и те искат единствено да намерят изгодно място в него. Бащите и бабите им вече са прави за всичко.

    Само нека не бъркаме това с консерватизъм. Това е комсомолско примирение, една подранила старост.

    1. Те искат да намерят изгодно място, но са го видели от бащите и бабите си, които все още не са прави за всичко останало 🙂

  2. Какво да кажа , повсеместна апатия и простотия. Няма ги у нас младите с непримиримия дух за промяна , това унищожиха, защото който управлява младите и “ доволни” от съсипаното си настояще , се предпола да управлява дълго, за жалост!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.