Оси-боси

На 9 януари 2019 италианският вицепремиер и вътрешен министър Матео Салвини, и лидерът на управляващата партия в Полша Ярослав Качински обсъдиха възможността за сформиране на „съюз на европейските скептици“ за изборите за Европейски парламент през май. Ако мислят този съюз само между собствените си партии, и само за следващите евроизбори, той е реалистичен. Лидерът на „Лига“ Салвини многократно и по различни поводи критикува ЕС и от доста време пледира за създаването на „реформистки“ блок, който да може да промени отвътре евроинституциите. Председателят на „Право и справедливост“ Качински също настоява за реформи, които да ограничат правомощията Брюксел и да ги върнат на националните столици.

Реалистично ли е обаче съюът им да се превърне в италианско-полска ос, която да замени френско-германската? Може ли движения като Лигата и „Право и справедливост“ да дадат нов живот на Европа през пролетта? Ще възроди ли тази „европейска пролет“ новите европейски ценности? Ще престане ли след изборите през май 2019 „Европа да се управлява от банки и финансисти“?

Отговорът на всички тези въпроси е отрицателен. Както няколко пъти писах по адрес на българските „неоконсерватори“, каквото и да ви консерваторят, става дума за пари. Европейските им колеги – полски, унгарски, италиански, чешки – не са много по-различни. Тези страни пренебрегват и нарушават – а още по-често само заплашват, че ще пренебрегнат или нарушат! – правилата на ЕС, единствено за да получат някакви отстъпки от него. И дават заден ход в момента, в които се изправят пред реалната опасност да бъдат финансово санкционирани. Защото са в ЕС заради парите.

Поне за Полша – най-големият получател на европейски фондове за инфраструктура, това е официално потвърдено. Миналият януари Донлад Туск, председател на Европейския съвет, заяви в интервю, че страната му е в ЕС само заради парите, и че ако Полша се превърне в нетен платец на съюза, управляващите, които се интересуват само от баланса на сметките, но не и от общия пазар, правовия и законов ред в ЕС, могат да инициират референдум за излизането ѝ от съюза. Това обаче ще се случи само ако предложението да се спират еврофондовете за държави, които не спазват върховенството на закона и нарушават правилата на Европейския съюз, бъде приложено. В случая на Полша – заради спорната ѝ съдебна реформа. То обаче не бе приложено, защото през ноември 2018 депутатите на „Право и справедливост“ промениха спорните закони (за промяна на съдебната система и провеждането на избори), заради които Европейската комисия ги бе предупредила, че може да замрази гласа на страната и да ѝ ограничи еврофондовете .

Италия пък, една от основателките на ЕС, (засега) уважава европейските ценности, но не и европейските финансови правила. Изправена пред риска да бъде санкционирана за прекален бюджетен дефицит – почти 2,5% от БВП, в средата на декември 2018 Италия предложи на Европейската комисия да го намали до 2,04 %. Правителството било „успяло да възстанови известни финансови ресурси“ за целта.

За лупингите на българското правителство, разкъсващо се между желанието на премиера да чуе поредния „конграчулейшън“, и мъжката дружба с унгарския му колега Орбан, благословена от Путин, не си струва дори да говорим.

Накратко: европейските консерватори са много по-силни в думите, отколкото в делата. Това не им пречи да събират одобрението на тази част от собствените си общества, която винаги е (искала да бъде) лъгана от поредните спасители. Понякога това стига за спечелване на национални избори. Едва ли ще е достатъчно обаче за общоевропейски.

Дори бъдещата италианско-полската ос да се създаде, дори да прерасне в италиано-полско-унгарско-чешка за изборите през май 2019, няма да бъде онази идеологическо-управленска алтернатива на „стара Европа“, за която претендира. Не е достатъчно богата за това. Струва ми се, че не е и достатъчно иновативна.

На 22 януари 2019 в Аахен Ангела Меркел и Еманюел Макрон ще подпишат договор – прототип за бъдещето на Европейския съюз. Областите на границата между Франция и Германия ще бъдат окуражени да сформират “евроокръзи” с общо водоснабдяване, електричество и мрежи за обществен транспорт. Берлин и Париж ще стимулират финансово тези зони чрез споделяне на болници, общи бизнес планове и проекти за околната среда. Предвижда се също така “хармонизиране” на бизнес регулации и координация на икономическата политика от общи експертни съвети. Министрите на едната страна редовно ще присъстват на заседанията на Министерски съвет на другата. Берлин и Париж ще разменят и държавни служители и дипломати. В областта на отбраната се предвижда създаването на “обща култура и общо разполагане” отвъд националните граници.

Да, това е пилотен проект на почти полувековната концепция за „Европа на регионите“, най-добре изложена от швейцареца Дени дьо Ружмон. През 1980 г. той описа кризата на централистичната държава така: държавите “са твърде малки, за да играят ефективна роля в световен мащаб или за да осигурят своята отбрана, и твърде големи, за да могат наистина да изпълнят своите региони с живот и да решат проблемите на безработицата, екологията и образованието”. За решаването на тези проблеми дьо Ружмон предлагаше европейските региони да се формират заедно, във взаимна зависимост с ЕС. Без автономни региони няма да има и жизнеспособно европейско обединение, твърдеше той.

Ше въдхне ли експеримента на Франция и Германия нов живот на този задълго изоставен от ЕС проект, засега не е ясно. Ясно е обаче, че „новата ос Италия-Полша“ няма да успее да противопостави равностойни „европейски отечества“ на обвързаните помежду си региони, които „старата ос Германия-Франция“ се опитва да наложи. Всъщност, трудно ще противопостави и равностойни теоретични аргументи. По една проста причина – новите консерватори се обявяват против либерализма. И не използват меродавните му аргументи срещу нуждата от общоевропейски политически съюз, и в частност срещу„Европа на регионите“.

А такива аргументи не липсват. Например:

  • вдъхновената от либерализма политическа система на Европа не бива да бъде лекомислено разрушавана чрез замяна на индивидуалните права и отговорности с групови претенции
  • не бива да се допусне социалната система на Европа да бъде смазана под товара на всевъзможни стимули за бездействие, щедри социални разходи, огромно преразпределяне на доходите и всякакви други форми на държавен патернализъм.
  • идейната система на Европа трябва да се основава на свободата, личната отговорност, индивидуализма, естествената загриженост за другите и истински морал в ежедневния живот.
  • унификацията на процеса за взимане на решения на ниво Европейски съюз и хармонизацията на всякакви обществени „параметри“ са стигнали твърде далеч и вече не са нито рационални, нито икономически изгодни.

Накратко: Европа има нужда от повече либерализъм.

„Новите консерватори“ обаче говорят най-общо за нуждата от „система от връзки между отделните страни, която да се основава върху добросъседски отношения между свободни, суверенни държави, обвързани единствено с международни договори и споразумения“. И се сърдят, че Брюксел им се меси. Вероятно Качински, Орбан, Салвини и сие си мислят, че в един „Европейски съюз на отечествата“ ще могат не само да провеждат своята „независима национална политика“, но и да я налагат на другите членове на ЕС.

Много се лъжат. В една „Европа на отечествата“ най-силно ще се чува думата на най-силното отечество. Това ще е Европа не на две, а поне на три-четири скорости, и баш-националистите със сигурност няма да са в първата. Просто защото страните им не са достатъчно богати – не на последно място заради некадърното им управление. Примерът от миналата седмица с неуспешния опит на 7 източноевропейски страни да отменят пакета „Мобилност“ бе достатъчно красноречив. Те може би ще постигнат отлагане на гласуването, но нямат никакъв шанс да го спечелят, независимо дали ще го гласува този или следващият европарламент. При това гласуване Италия ще е за, а Полша – против. Никаква ос Полша-Италия няма да има.

Защото бос на обут не вярва. Нито сега, нито занапред.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.