Руският царизъм и България през 80-те години на XIX век

Част от въведението към сборника „Авантюрите на руския царизъм в България“, съставител П. Павлович, предговор Васил Коларов, Москва, Държавно социално-икономическо издателство, 1935.

„Публикуваните в този сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наричаната “освободителна мисия” на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г.“ Васил Коларов

…Съгласно Берлинския договор откъснатите от отоманската империя след Руско-турската война /1877—1878/ български провинции се разделиха на Княжество България, намиращо се във васална зависимост от Турция, и Източна Румелия — автономна провинция под върховната власт на султана начело с генерал-губернатор от средите на християните. Според параграф VI и VII на Берлинския договор в продължение на 9 месеца Русия трябваше да държи в двете провинции войска от 50 хил. души и трябваше да установи гражданско управление, да изработи проект за органически устав /Конституция/ и да свика Велико народно събрание за утвърждаване на Конституцията и избор на княз за българския престол. С пребиваването им в България се създаваше възможност за превръщането на временната окупация в постоянна, а самата България — в отвъддунавска губерния.

Пред царизма се изправяше въпросът за завладяване на България, но международната обстановка поставяше сериозни трудности по пътя му. Завладяването на България трябваше да бъде осъществено „по незабележим начин“ и при това така, че да изглежда като „сбъдване на желанията“ на самия български народ. Оттук неизбежно произтичаха търсенията на царизма на нужната му българска „общественост“. С нашествието на царските пълчища избягаха значителен брой турски земевладелци и феодали, в чиито ръце се намираха главните земеделски фондове на страната. Техните земи бяха заграбени от българските селяни. Това означаваше решителен удар по феодалнопомешчическата собственост, разпадане на феодалнокрепостническия строй и с това — превръщане на България в страна на дребната селска собственост. По този начин войната предизвика дълбок социално-
икономически преврат, като разчисти пътя за капиталистическото развитие на страната. Като отне на България външните пазари и преди всичко турския и босненскохерцеговинския и като ѝ остави в наследство старите турски търговски договори със западните държави (почти свободен внос на стоки от западноевропейските капиталистически страни), войната ускори разлагането на стария феодален строй в града и селото. Този процес на разлагане се съпровождаше от бърз растеж на кулачеството и лихварството, усилено изкупуване на земи от представители на лихварския капитал в селата, от разоряване на големи маси занаятчии и пауперизация на селячеството.

Протеклият преврат в социално-икономическите отношения оказа своето влияние и върху политическата борба през първите години от съществуването на новото княжество. Най-многобройната и политически най-активна група сега бяха дребната градска буржоазия и масата на дребните селски собственици. Икономически разклатените, но политически твърде активни чорбаджии — тези бивши едри земевладелци и представители на едрата търговска буржоазия — съставяха обществена сила, враждебна на селячеството и градската дребна буржоазия, а също и на зараждащата се промишлена буржоазия. Точно между тези две сили непосредствено след Освобождението се водеше ожесточена борба, която намираше политическото си изражение в борбата на две партии — на либералите и на консерваторите.

Консерваторите, които защитаваха интересите на старите едри земевладелци, чорбаджиите и лихварите, които се стремяха към реставрация на феодално-крепостническите отношения и държаха за неограничена монархия с аристократични учреждения, бяха партия на реакцията. Либералите, които представяха на дадения етап не само интересите на зараждащата се промишлена буржоазия, но и интересите на селяните и занаятчиите в борбата им срещу феодално-помешчическата реставрация, отстояваха конституционно-демократичния ред в държавата. Тази ожесточена политическа борба се разгърна в условията на руската окупация, когато царските генерали правеха всичко, което можеха, за да завладеят България и да я превърнат в отвъддунавска губерния. Като експлоатираше разпространените сред масите русофилски илюзии, първоначално царизмът се опираше преди всичко на реставраторската партия на консерваторите, полагайки всички усилия да подчини на влиянието си и либералната партия. Хазяйниченето на царизма в България започна след Берлинския форум с десетмесечно управление на руския императорски комисар Дондуков, разпореждал се в страната самовластно и безконтролно. Комисарят, който действаше под ръководството на руското Министерство на външните работи, представи проект за „органически устав“ на държавното устройство на България.

…Царизмът обаче нито за минута не изостави старите си идеи за завладяване на България, скъсвайки дипломатически с нея и демонстративно предоставяйки я „на самата себе си“. Сменяха се само методите на завладяване. Тогава той се опита да проникне в България по пътя на организирането на местни заговори. Отгърна се нова, бурна, кървава страница в историята на царската политика в България.

One Reply to “Руският царизъм и България през 80-те години на XIX век”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.