Клан-клан-недоклан

В Световния ден на театъра, 27 март 2019, първият и вторият в ГЕРБ изиграха посредствено ролите си в най-слабата постановка на „Много шум за нищо“ в българската политика. Цветан Цветанов напусна парламента, но остана заместник на Бойко Борисов в партията. Запази поста си и на председател на предизборния щаб на ГЕРБ. Бойко Борисов съхрани предизборно партията, но сериозно накърни личния си авторитет, като не посмя, или по-точно – не можа да отстрани заместника си (макар че му се искаше повече от всеки друг път). И Борисов, и Цветанов, постигнаха по една пирова победа. Студената война между тях не прерасна в гореща. Засега.

Едва ли обаче студеният им мир ще трае дълго. Едни избори – в случая за Европейски парламент, са достатъчно важни за всяка партия, за да тушират напреженията между нейните лидери, докато се проведат. След това обаче отложената битка се провежда още по-ожесточено. И е на живот и смърт.

Досега ГЕРБ се опазваше от вътрешни разцепления, типични, да не кажа хронични за останалите партии, защото Борисов отстраняваше когото иска и когато трябва. В същото време си гарантираше, че провинилият се активист няма да му „разбутва къщичката“. Очевидно вече няма тази вътрешнопартийна власт. Дали поради лична умора, политическо изхабяване, променена международна конюнктура – няма значение. Борисов не е това, което беше.

И Цветанов не е. Макар и арогантно защитаващ своята невинност, той все пак напусна парламента. Загуби по-малко, отколкото ако беше принуден да се оттегли от партийния си пост, но загуби много. Особено като утре се види, че парламентът събира кворум и без той да обикаля стаите на парламентарните групи, за да спазари гласовете им. Както впрочем стана и днес.

Но дори Цветанов и Борисов да си оближат раните, ГЕРБ няма да може. Покрай „Апартаментгейт“ стана кристално ясно, че в партията вече има непреодолими вътрешни напрежения. Няма начин те да „не избият“ нанякъде – най-често в изборните резултати. Може би не на първите възможни избори, но на вторите – със сигурност. А през тази година в България ще се проведат два редовни избора. Все по-вероятен става и трети. Но с него или без него, през октомври ГЕРБ неудържимо ще тръгне надолу, докато не се маргинализира и обезличи. Така стана със СДС, после с НДСВ, така става вече и с ГЕРБ. Агонията може да трае с години, но започне ли, не може да бъде спряна.

А защо агонията няма да започне още през май? Защото атаката срещу Цветанов, която той самият определи като „добре планирано мероприятие във връзка с предстоящите евроизбори и във връзка с много решения и коментари, които съм правил през всичките тези години“, временно ще сплоти ГЕРБ. Особено когато от това колко евродепутати ще заминат в Брюксел зависи главата на шефа на предизборния щаб. И особено ако герберите си дадат сметка, че зад въпросното мероприятие стои не Вашингтон, а Москва.

Изглежда обратното, но Цветанов никога не е имал толкова общо с американците, колкото с руснаците – вижте биографията му, особено шофьорлъка в ДС преди 10 ноември. Същото и с още по-голяма сила важи за Борисов. След 10 ноември той предпочете да напусне МВР вместо БКП, а когато през 2006 създаваше ГЕРБ, се самоопредели като десен, тъй като „в БСП има прекалено много генерали”. Новата партия „всмука” симпатизанти както на СДС и НДСВ, така и на БСП, „Атака“ и негласуващи. Да не припомням бизнес-съдружията на Борисов с босове на подземния свят. Това, че Щатите закичиха и двамата с по една -две дузини значки, не значи нищо. Щяха да го направят с всеки друг на техните позиции по една проста причина – те са легитимно избрани да управляват България. От нас. За трети път.

„Американците“ нямат много общо и с разкритията на „Свободна Европа“, освен че сайтът е финансиран от американския Конгрес. Какъв интерес биха имали да атакуват „най-проамериканския български политик“ два месеца преди изборите за Европейски парламент? Никакъв. Какъв интерес биха имали руснаците? Огромен. Правете си изводите сами.

Накрая – най-важното. Ако ГЕРБ си отива, кой идва? Или кой се връща?

Не знам колко автентична енергия за промяна е останала в обществото, и достатъчна ли ще е тя за структурирането на жизнеспособни алтернативи и вляво, и вдясно. Нуждата и от двете е въпиюща, но аз ще кажа за дясното. За лявото има кой да се грижи.

Има достатъчно десни обединяващи принципи и вдъхновяващи идеи. Следователно има и база за дясно единство – или по-точно единодействие. Сегашните десни политици и огромна част от техните поддръжници възприемат единността като една-единствена партия – или в най-добрия случай като една-единствена коалиция. Това е ясен признак за колективистично мислене, тоест, за лявост. Ако единната и монолитна левица, обединена в БСП, и огледалният ѝ образ в ГЕРБ, са успешните модели, защо да им търсим алтернативи? Който иска, да гласува за оригиналите, който не иска – да не гласува изобщо!

Това е мокрият сън и на двете големи партии в България и основна цел на политическото им инженерство. Добрата новина е, че то вече не работи. Лошата – че още няма алтернатива. А няма, защото разривът между политиката и реалния живот е толкова голяма, че хората не правят връзка между тях. Поради това все още не „привиждат” „нормални”, талантливи и достойни хора в ролята на политици.

Но пък и вече не приемат безкритично посредствените и недостойните. Коментарите в профилите на Борисов и Цветанов от „Апартаментгейт“ насам са ярко доказателство за това. Полуоставката на Цветанов – тоже.

За да завърша с оптимизъм, ще перифразирам любимия и на двамата Тодор Живков: „Е, айде, тая година полуоставка, догодина-цяла оставка!“

И в Псалом 91 пише така.

2 Replies to “Клан-клан-недоклан”

  1. Алтернатива за десните има И това е Демократична България Ръководи се от интилигентни хора които не са опетнени и които силно се надявам да има достатъчно хора гласували за тях за да може правейки належащите реформи да започнем да се отласкаме от дъното..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.