През последните години – не уточнявам колко, за да не обидя някого – мълчаливо се възмущаваме от безогледния грабеж на „политическата класа“. Така за благозвучие наричаме кликата от нагли бездарници, лъжци и крадци, в чиито ръце сме предали голяма част от имуществото си, и сме окичили с най-висшите почести. Направили сме го доброволно и сме го правили нееднократно. Търпим ги всеки ден да минават надменно край нас, да се перчат с богатствата и титлите си, сякаш са ги спечелили сами, и да искат да ги уважаваме. Някой изненадан, че вече настояват и да ги обичаме?
Кои са „те“, е ясно – политиците и прилежащите им олигарси. Но какви са? Що за хора са?
Някои са откровени престъпници, чието място е в затвора. Други са просто тарикати, сграбчили възможността да забогатеят. Но всички са чудовищно алчни, безкрайно надменни, без никакво чувство за дълг, чест и достойнство. И колкото по-безчовечно някой е действал, толкова е по-сигурен в кариерата и успеха си.
Ние им даваме тази сигурност. Страхът, който трябваше да изпитват те заради престъпленията си, го изпитваме ние заради малодушието си. Но те са единни, защото пазят богатствата си. Ние сме разединени, защото не пазим свободата си.
Защо не я пазим? Защото се чудим дали е застрашена.
Не сме първите. Нито сме само в България. Процесите в Европа и света все по-често навявават асоциации с възхода на нацизма/фашизма/комунизма. И преди почти век, и сега, консервативните партии са завивали към националистическото дясно, а социалистическите – към радикалното ляво. И тогава, и сега, непринадлежащите към нито една от двете партии са се чувствали политически бездомни. И тогава, и сега, политически умерените са презирали интелектуално крайните. И тогава, и сега, са се питали: да ги приемаме ли насериозно? Да се борим ли срещу тях или да ги игнорираме?
Повечето хора, които си задават подобни въпроси, избират игнорирането. Пренебрежението. Отвращението. Презрението. И така помагат на авторитаристите, протегнали мръсни ръце към свободата ни. А както казваше Рейгън, „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.“
Ако искаме да сме свободни, трябва постоянно да защитаваме свободното общество. Да водим война на идеи с опонентите, да се борим за сърцата на хората и главно на младите.
Но не със спорадични протести на площада. А като подкрепяме партии, които предварително разработват философския фундамент, върху който смятат да развиват обществото. И го обясняват така, че обществото да го разбере. За целта предварително са си осигурили подкрепата на интелектуалците, които формират общественото мнение и разпространяват новите идеи. Как? Като са им предложили програма, която запленява въображението. Която не съдържа само „нещата такива, каквито са“, нито е вид разводнен социализъм. Говоря за истински либерален манифест, който да предлага промени в социалната структура, надхвърлящи дори богатото въображение на интелектуалците.
Някой да е написал такъв манифест? Да има такава дясна партия?
Няма. А после се чудим защо площадите все по-трудно се пълнят, а когато се напълнят, дошлите се питат докога ще разхождат кучетата си, а керванът ще си върви. И се окайват, че „ще си умрат на някой асфалт, викайки педесе и шест години ос-тав-ка!“
Няма как да променим нещо, ако не споделяме общи ценности. Поне трите фундаментални: живот, свобода, собственост. Неприкосновеността им за всеки индивид трябва да бъде безусловно гарантирана и надеждно защитена. Първо с конституцията, после с всички други инструменти и институции, с които разполага държавата. Включително прокуратурата.
Както обаче не може да има „нови форми на политически синтез отвъд формалните разбирания за ляво и дясно”, така не може един протест да бъде обединяваща политическа цел. Особено когато от трибуната алтернативно се предлага друг, не по-малко неподходящ кандидат. Когато говори всеки друг, но не и непопулярните лидери. Когато гражданското искане не се подкрепи с политическо действие.
Такова действие изисква вдъхновяващи идеи. Няма по-вдъхновяваща политическа идея, нито по-висша политическа ценност, от Свободата. За съжаление тя не е такава в общата скала на човешките блага. Моралът обаче е. Затова десните са длъжни да защитят Свободата на полето на морала.
За целта обаче трябва да водят политика, базирана на морал. Или ако ги е срам от думата „морал“ – на идеология. Тоест – на система от ценности и идеи, които освен да обясняват обществото, мотивират и направляват определен тип обществени действия.
Не можеш да правиш политика, ако отричаш идеологиите, ерго – морала. Поне не дясна. И в никакъв случай – успешна.
А когато си неуспешен, трябва да бъдеш подменен.
Като неподходящ кандидат за главен прокурор. И по същите причини.
Интелигентно и обективно в стила на либертарианец
Всичко това е така, но как ще се обедини дясното и то около харизматичен лидер? Не само идеите биха проработили у нас. Необходими са ни и гласове от периферията.Не са много хората, които харесват деструктивна опозиция, каквато е БСП/БКП и каквато понастоящем е ДБ.
Ако искат да не олеква десницата, ДБ и СДС, то те трябва да намерят сили да подкрепят правилни действия на управляващите, а не да търсят само конфронтация. Това би ги разграничила и от махленската политика на комунистите от БСП.
Не съм политик и може и да бъркам, но така мисля.
Миналият мандат на ГЕРБ тогавашният Реформаторски блок подкрепяше „правилните действия на управляващите“. Направи и „исторически компромис“. Какво спечели?
Не трябваше да влиза в управлението. Говорим да се подкрепят правилни действия, без да си съуправляващ. Това беше огромна грешка. Още веднага написах, че за всички провали в управлението ще се хвърли вината върху РБ. Само излизането на част от РБ не позволи заличаването му. Само, че и тогава Р. Кънев не обсъди с другите си партньори излизането от коалиционното управление.
И аз поздравявам автора за статията. Но дясното трудно се обединява, защото в самата си същност то е противоположността на лявото – индивидуализъм срещу колективизъм. Все пак, както и всички виждат, необходимо е фокусиране на обществената енергия (поне до края на октомври) срещу опитите на някои кръгове да ни вземат свободата и демокрацията. А тя в последните 30 години се оказа най-важната и скъпа за нас…
Textut e mnogo cenen. Ot nego ste zapomnia -„nie sme razedineni, zastoto ne pazim svobodata si“. No ima nesto, koeto mojem da napravim. Da obiasnim tochno kakvo oznachava tova s razrushenite i nositeli: pravo na adekvatna bankova smetka, kudeto ne zadurjat nasledstvoto vi godina sked kato Vash bluzuk e pochinal ili ako imate razplastatelen vlog, toi raboti ili da znaete koi e noviat realen sobstvenik na bankata, ili da imate pravo v edin den da zakriete smetkata i t.n.
Pravoto da plastate smetki, koito naistina duljite – ot parnoto do obirdjiiskite firmi, upravliavasti etajna sobstvenost, pravoto na normalna pensia, pravoto na chist vuzduh, pravoto da rabotite, tova, koeto mojete naistina, pravoto na konkurencia, pravoto da ne vi pomitat na zebra, pravoto na istina, pravoto na zastiteni lichni danni. Ako zapochnem da naimenuvame tezi prava – t.e. na svoboda, jivot i chastna sobstvenost, moje bi ste imame uspeh da spasim ili da sutvorim otnovo lipsvastoto. Zastoto za svobodata vuv filosofski smisul mojem da govorim mnogo izrazitelno, no nazovavaneto na proyavleniata i, e pone tolkova vajno. Haide zaedno!