Стени и войни

На 9 ноември 1989 г. падна Берлинската стена. Комунизмът загуби Студената война. Но какво всъщност представляваше Студената война? И повтаря ли се тя днес?

Студената война е период на взаимна враждебност и страх, изпитвани от участващите страни: САЩ и техните съюзници, и СССР и техните съюзници. Тези чувства произтичат от редица съществуващи исторически и политически различия и са така мощно подхранвани от митове, че понякога враждебността прераства в ненавист. Студената война господства над световните дела в продължение на две поколения.

Фокусът на Студената война е Германия, където сблъсъкът за Берлин през 1948 – 1949 г. едва не прераства във въоръжен конфликт. Но бойното поле е цяла Европа, разделена през октомври 1944 на конференция в Москва на две части, принадлежащи на двата главни победителя: САЩ и СССР. Двете световни сили продължават още известно време да поддържат съюза си и са особено решени да си сътрудничат в управлението на германските и австрийските територии, които са завладели заедно със своите съюзници.

Всъщност бойно поле е целият свят, макар в нито един момент съперниците не се изправят пряко един срещу друг. Те обаче с всички средства се стремят да разширят влиянието си и да постигнат териториално надмощие в съседни части на света и особено в Близкия изток, както и в Африка след деколонизацията. В продължение на почти половин век Студената война намира външен израз не в настъпления и отстъпления, а в натрупване и усъвършенстване на средствата, с които всяка от страните цели да заплаши другата, или с други думи – в надпревара във въоръжаването.

Най-успешната и дългосрочна доктрина през този период е Доктрината за сдържане на комунизма, или т.нар. „Доктрина Труман“, в резултат на която се разпадат СССР и социалистическия лагер.Тя цели да възпре разпространението на комунима в Гърция и Турция. Печелейки подкрепата на Републиканската партия, която е имала мнозинство в Конгреса на САЩ, на 12 март 1947 г. Президентът Хари Труман декларира, че САЩ ще оказват икономическа и военна помощ на Гърция и Турция, за да не се превърнат в сателити на СССР. Доктрината променя външната политика на САЩ към СССР от спокойна (т.нар. détente), към политика за възпиране на експанзията на съветското влияние. Някои историци считат този момент за начало на Студената война.

Преди да се оформи обаче тезата за „сдържането“, властва идеята за пълно отхвърляне на комунизма, за да бъдат освободени „поробените” народи. Затихването на Студената война идва в резултат както на високата цена на оръжията, така и на развенчаването на митовете, които я подхранват.

След сдържането следва разведряване. Разведряването е подобряване на обтегнатите отношения между САЩ и СССР, предимно в политически план. Първата надежда за разведряване е след смъртта на Сталин – 1953 г. , когато в западните държави се прокрадва идеята, че Хрушчов ще е по-склонен на диалог от Сталин. За истинско разведряване говорим от средата на 60 до средата на 70-те години на ХХ век. Тогава се сключват поредица от договори в Европа, ФРГ провежда Източна политика, времето, когато стартира Хелзинкския процес. Във военен план – това е времето, когато масираното възмездие е заменено с политика на гъвкаво реагиране.

През този период се подписват договорите САЛТ 1 и САЛТ 2, както и Споразумението от Хелзинки. Историците не са единодушни за ролята на разведряването в процеса на постигане на мир. Въпреки това, то представлява първият опит в периода на Студената война, когато СССР и САЩ работят заедно за намаляване на международното напрежение, причинено от концепцията за взаимното гарантирано унищожение. Първите Преговори за ограничение на стратегическото въоръжение – САЛТ 1, довеждат до споразумение между двете страни за временно прекратяване на производството на ядрени оръжия и ракети. Това е първата стъпка към разрешаване на един от най-важните въпроси, възпиращи всякакъв вид отношения между СССР и САЩ. Двете суперсили се споразумяват и да изградят директна Гореща линия между Вашингтон и Москва, известна като „червения телефон“, даваща възможност за бързо взаимодействие между двете страни при спешност. Договорът САЛТ 2 от късните 1970, продължава да работи по целите на САЛТ 1, осигурявайки и за в бъдеще намаляване на въоръжението от страна на СССР и САЩ. В Заключителния акт от Хелзинки СССР дори обещават свободни избори в Европа.

Хелзинкският процес е венеца на разведряването. Той започва като Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ). Открива се 1973 г. Участват всички европейски държави + САЩ, Канада, СССР. На съвещанието се обсъждат три групи въпроси, известни като трите кошници, разработени в три работни групи: І гр. проблеми обхваща Програми за сигурността в Европа. ІІ гр. проблеми са икономическото, научно, техническо сътрудничество. ІІІ гр. проблемиса хуманитарни въпроси, плюс правата на човека, образование, култура, лични връзки между хората.

Разоръжаването е тема, която все още не се обсъжда в Хелзинки. То е следващ етап от Студената война, започнал след съветската интервенция в Афганистан през 1979, която води до американския бойкот на Олимпийските игри в Москва 1980г. Избирането на Рейгън за президент през 1980 г. слага край на разведряването.

Последното десетилетие от Студената война бе доминирано от Рейгън, Тачър и Горбачов.

На 25 май 1989 г. първият истински парламент в Съветския съюз – Конгресът на народните депутати – откри първото си заседание. На 4 юни 1989 година Китай обля в кръв продемократичните студентски демонстрации на площад Тянанмън в Пекин. Потушаването им с армия и танкове се превърна в крайъгълен камък и на промените в Източна Европа. Убедителната победа на движението „Солидарност” на изборите в Полша беше приета от комунистическите лидери след кръгла маса, на която беше постигнато споразумение за новите правила на играта в полската политика. Комунизмът в Полща рухна. След него – и Берлинската стена, и комунистическите режими в Източна и Централна Европа.

Доста историци твърдят обаче, че най-важните промени, които направиха възможна демократизацията на Източна Европа, се случиха в Москва.

През 1989 г. Полша, Унгария и тогавашна Чехословакия, станаха независими и некомунистически държави, след като народите им се увериха, че това няма да доведе до съветска интервенция. Същото важи дори за разрушаването на Берлинската стена, последвано от обединяването на Германия година по-късно. Всичко това щеше да се случи години по-рано, ако зад местните партийни лидери в съветския блок не стоеше съветското ръководство, решено и готово да използва всички средства, за да запази комунистическите режими в онази част от Европа, която то смяташе за своя легитимна плячка от Втората световна война.

Защо Москва промени своята политика? Безспорно президентът Роналд Рейгън накара Съветския съюз да падне на колене с комбинация от твърда риторика и увеличен военен бюджет. Но Рейгън беше президент при управлението на четирима съветски лидери – Леонид Брежнев, Юрий Андропов, Константин Черненко и Михаил Горбачов – и нищо не се промени, преди последният от тях да стане генерален секретар през март 1985 година.

Папа Йоан Павел Втори също има голяма заслуга за падането на комунизма. Избирането му през 1978 година, последвано от триумфалното му завръщане в родината през 1979, ентусиазира поляците и вдъхнови движението „Солидарност”, което разтърси полския комунистически режим през 1980-81 г. Но Ярузелски наложи военно положение и принуди „Солидарност” да води нелегално съществуване между 1982-1987 г., а примерът на „Солидарност” не беше последван в нито една друга комунистическа страна.

По-достоверната версия е, че тежката икономическа нужда доведе до драматичните промени в съветската външна и вътрешна политика, извършени от Горбачов. Но в средата на 80-те години оцеляваха авторитарни режими в страни, далеч по-бедни от Съветския съюз. По-скоро реформата на Горбачов доведе до криза, а не кризата – до реформа. Съветският политически елит беше дълбоко разделен, но реформаторската част от него имаше огромното предимство да има на своя страна генералния секретар, с неговата все още (през 1988-89 г.) голяма институционална власт. В резултат на това решенията в Москва не само изиграха решаваща роля за разпространяването на комунизма в Източна Европа през 40-те години, но и бяха също толкова важни за рухването на комунистическото управление в Европа 40 години по-късно.

Ако перифразираме Гогол, можем да кажем като неговия Тарас Булба: Москва създаде комунизма, Москва го уби“. Светът не яде от ръката на Сталин, както той се беше заканил 40 години преди това. Москва пък не хареса вкуса на прикладите на Калашниците, които Рейгън се закани да накара руснаците да ядат. Чернобил гръмна и комунизмът падна.

Сега пак надига глава. И пак трябва да бъде победен.