Каквото и да ви говорят, става дума за пари. Не за каузи, идеи и програми. Когато някой се опита да им ги вземе (парите, не каузите), партиите плясват с ръце и се прегръщат. Противно на всеки морал и в нарушение на всеки закон, за един час увеличават субсидията си осемкратно.
От снощи парите, с които българските партии се самонаграждават за това, че са ни излъгали да гласуваме за тях, са точно 5 (пет) пъти повече от тези, с които се черпят германските. Партийната субсидия в страната-политически образец за управляващите, е 0,03 % от необлагаемия минимален доход. Пада наполовина, ако партията „заработи“ гласове за над 1 милион евро.
Екстраполирано към България, гласът ни трябва да струва 1,60 лв. Вчера депутатите увеличиха субсидията си от 1 лв. на 8 лв., а не от 1 лв. на 1,60 лв. Къде са 60%, къде са 800???
Бъдете сигурни, че късно снощи Борисов е задавал същите въпроси на председателката на парламента. И Цвета Караянчева едва ли е успяла да му обясни защо „Правилникът не изчерпва всички ситуации в живота“.
Този път обаче не очаквам премиерът да нахлуе в парламента и да й подаде оставката като на Главчев. Вече не е достатъчно силен за това – иначе вчера депутатите му нямаше да посмеят зрелищно да го БОЙКОтират. Не за първи път междувпрочем (както биха се изразили тези, с които Борисов така добре се разбира…)
Ако иска да запази мачовския си имидж в обществото, премиерът трябва много бързо, още преди Коледа, да измисли как да върне субсидията до лев. Конституционен съд ли ще сезира, президент ли ще моли да налага вето на бюджета, субсидия ли ще отказва ГЕРБ да получава и ще призовава другите партии да направят същото – негов проблем. Ще трябва нещо да измисли.
Не е лошо и ние най-после да се замислим. Не само колко ни струват партиите, а и как харчат парите, които им даваме. В Закона за политическите партии и в Закона за Сметната палата (чрез които уж ги контролираме), липсва добра и ефективна законова уредба, която би позволила да се упражнява по-ефективен контрол. Макар формално да има много стриктна регламентация на приходите на партиите, тя е обезсмислена от мъглата, в която тънат разходите им. Член 29 от Закона за политическите партии оставя на избраницити ни огромна свобода да извършват разходи, включително за сметка на държавната субсидия. Партиите водят публичен регистър, в който се вписват дарения, договори с рекламни и социологически агенции, имоти и сделки с имоти над 1000 лв. Но не са обвързани с изискване да обявяват публично своите разходи. Нещо повече – сами решават кои разходи са им „присъщи“. В закона пише, че това са парите, дадени за подготовка и участие в изборите, за осигуряване работата на партийни структури, за организационни разходи по провеждане на мероприятия и за други присъщи на дейността на партията разходи“. Но информацията, която се публикува в годишните отчети на партията, е обобщена. Тя не говори нищо и на одиторите от Сметната палата, а те не само че не смеят, но и нямат право да питат. Още по-малко – да правят насрещни проверки.
Накратко – партията има неограничена свобода за харчене на партийните субсидии. Отсъствието на регламентация позволява тези пари да се харчат дори за лични разходи на лидерите им. Помните как Волен Сидеров се печеше на плажа във Варадеро и спеше в най-скъпия хотел в света – парижкия „Джордж Пети“. Това впрочем е възможно, и защото в декларациите на политиците по Закона за публичното имущество няма отчетност за такива разходи. Отчитат се само имуществото и доходите им през годината.
Всичко това не е случайно. Дефектите в законите са програмирани. Но не са неотстраними. Например като всички партийни разходи над 5000 лв. и получателят им бъдат оповестявни, а договорите – публикувани. Или като партиите да се третират като бюджетни организации, щом получават бюджетни пари. Или като се поставят в режима на обществени поръчки при разходи над определен размер – с целия контрол и отчет в такива случаи. А най-добре- всичко това едновременно.
Такова ритуално самоубийство парламентарно представените партии доброволно няма да извършат. Трябва да бъдат принудени от извънпарламентарната опозиция – чрез свикване на протести, или както преди 3 години – чрез предизвикване на референдум.
Това ще е прекрасен начин да се убедим Демократична ли е България, и Има ли такава държава.