„Смърт на Америка!“ или „Америка отново велика“?

В ранните часове на 8 януари 2020 Техеран атакува две бази с американски военни на територията на Иран като отговор на убийството на ген. Солеймани на 3 януари 2020. На 9 януари 2020 ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен призова САЩ и Иран незабавно да спрат да използват оръжия, „за да се даде пространство за диалог за деескалиране на ситуацията“. Същият ден генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг осъди „ответните“ иранските ракетни удари по цели на САЩ и международната коалиция в Ирак. Днес ще заседава Съветът за сигурност на ООН, но на заседанието няма да присъства външния министър на Иран Мохамад Джавад Зариф, тъй като САЩ му отказаха виза. Също днес, в София по инициатива на президента се събра и Консултативният съвет по национална сигурност, който обсъди заплахите за националната ни сигурност с оглед ситуацията в Близкия изток.

Общата позиция на участниците в него очаквано бе сходна на европейската: кризата в Близкия изток трябва да бъде разрешена чрез дипломатически средства, има необходимост от спешна деескалация на напрежението и въздържане от употреба на сила. Което е относително добра новина, защото повечето български политици, коментирали до момента убийството на генерал Солеймани, го окачествиха като политическа грешка, прогнозираха, че то увеличава рисковете от дестабилизация в Близкия изток и в целия свят, а най-левите от тях по стар комунистически обичай заклеймиха авантюристичната политика на САЩ. Парламентарно представените партии не направиха това. Но подкрепиха „решение“, което затвърждава, а не променя създалото се през последните години статукво в Близкия изток. Поддържането му от страна и на ЕС, и на България, е политически недалновидно. Ситуацията в региона няма дълго да остане такава, каквато е сега. България пропусна възможността да направи изпреварващ ход, подкрепяйки неизбежните бъдещи действия на САЩ, а вероятно и на НАТО, в региона. Тези бъдещи действия няма как да бъдат насочени към запазване на сегашното статукво, най-малкото защото то вече не урежда едната от двете страни в конфликта. По-силната. Тази, с която (само на на думи) сме евроатлантически съюзник. И която пази Западната цивилизация.

Нямам никакви претенции да познавам ситуацията в региона, особено в детайли. Но колкото и драматични да изглеждат, събитията от началото на тази година със сигурност не са начало на война в Близкия изток, а още по-малко прелюдия към Трета световна война. Подобни неща в региона са се случвали в продължение на десетилетия и ще продължават да се случват, ако някоя от двете страни не промени сегашните си позиции.

А те са много ясни: Иран иска да унищожи „Големия сатана“ в лицето на САЩ, САЩ колебливо се защитава. Тази колебливост се демонстрираше от редица американски президенти: и от Клинтън, и от Рейгън, и от Буш-старши, и най-вече от Обама. Бе предизвикана от опасенията и на самите Съединени щати, и на света, че ако САЩ употребят „прекомерна сила“ спрямо Иран, това може да пренареди постигнатото крехко равновесие в региона. Но въпросното равновесие вече е толкова едностранно неизгодно на САЩ, че Тръмп като че ли е решил да му сложи край.

Всъщност колебливостта на САЩ спрямо Иран води началото си още от Труман и Айзенхауер. Преди 70 години те отстъпиха правата на Запада върху петрола в Залива, въпреки че този петрол по право би трябвало да принадлежи на онези западни фирми и страни, чиято наука, технология и капитал, направиха откриването и използването му възможно. Първата страна, която през 1951 национализира добива и преработката на петрол, бе Иран. Останалите, наблюдавайки изплашеното мълчание на САЩ и Запада, побързаха да грабнат своето парче от плячката.

Това мълчание бе не политическо, а философско: западните лидери, срамуващи се от богатството на страните си, мълчаливо се съгласяваха с обвиненията на диктаторите от Близкия изток, че богатият Запад краде петрола им, който по право им принадлежи. В резултат, поради огромните приходи от продажби на петрол, Иран стана несъмнен лидер на държавите от Близкия изток. От теократичната революция през 1979 насам играе и ролята на главен спонсор на ислямското фундаменталистко движение.

Освен от гузността, моллите бяха окуражени и от слабостта на американските президенти – на Картър през 1979, който не успя за защити взетите за заложници свои сънародници в американското посолство в Техеран, на Рейгън, който не успя да отмъсти, когато 241 американски морски пехотинци бяха заклани в Ливан през 1983, на Буш-старши, който през 1991 не окупира Ирак… Ядрената сделка, която Обама сключи с Иран през 2015, пък окончателно убеди моллите, че каквото и да правят, няма защо да се страхуват от ответни действия от страна на САЩ.

Тръмп като че ли променя това десетилетно статукво. Превантивни атаки като тази срещу Солеймани вероятно все по-често ще заменят „тактиката на възпиране“. Тя е контрапродуктивна, защото вменява отговорност за действията на един терорист единствено на самия него. А в случая отговорността не е индивидуална: тя е в още по-голяма степен на правителствата, които подкрепят терористите. Иранското е най-важното сред тях.

Именно режими като иранския правят ислямистките терористични актове възможни. Затова зверствата на терористите са не само престъпления, но и актове на война. Правилният отговор е война за самозащита. Или както каза след ударите на 11 септември 2001 тогавашният заместник-министър на отбраната Пол Уолфовиц: „Ние трябва да сложим край на държавите, които спонсорират тероризма“. А те го спонсорират по една много проста причина – искат да унищожат САЩ и Израел, и да ислямизират свободния свят.

Това е нескритата цел на Иран. През март 2015 г. върховният ръководител на Иран и виден ислямски учен Али Хаменей извика няколко пъти „Смърт на Америка!“ по време на реч пред огромна, екзалтирана тълпа. „Смърт на Америка!” е припев, който иранците припяват постоянно – на политически митинги и дори на петъчните молитви. Заедно с припева често се гори и американското знаме.

За ислямския тероризъм Иран днес е това, което през 40-те години беше Германия за нацизма. Каквото и друго да прави, САЩ ще може да сложи край на този тероризъм едва когато ефикасно попречи на Иран да го подкрепя.

Борбата срещу тероризма обаче не е борба срещу Иран.Това е сблъсък на култури. Това е борба на идеи, която в крайна сметка може да се спечели, само като на лошите идеи се противопоставят добри идеи. Като Иран, ако използвам предишната си алюзия с нацизма, се деислямизира така, както след Втората световна война Германия се денацифицира.

Но борбата на идеи не обезценява решаващата роля на въоръжените сили. Напротив, увеличава тяхната ефективност, като ги насочва към правилната цел. Дългогодишните преговори и икономическият натиск са се проваляли прекалено често и твърде зрелищно, за да продължават Съединените щати да разчитат на тях в отношенията с Иран. Тръмп го разбра. ООН и Европа тепърва ще го разбират – вероятно по-бързо, отколкото са свикнали.

Изглежда, че американската администрация преоформя политиката си спрямо Иран. Тя не може да не си дава сметка, че американската общественост очаква правителството не просто да обуздава (отвреме-навреме и за известно време) тероризма. Очаква да го изкорени.

Освен президент, Тръмп е и върховен главнокомандващ. Моментът е много подходящ да реши кое е неговото първо задължение: да спасява американците, или да пази правителствата, които заговорничат да ги убият.

Изборът на първото е най-сигурният начин „да направи Америка отново велика“.

2 Replies to “„Смърт на Америка!“ или „Америка отново велика“?”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.