Отговор на речта на г. Стоилова

Днес се навръшват 166 години от рождението на великия българин Стефан Стамболов. Почитаме паметта му с една непроизнесена негова реч в отговор на тронното слово на министър-председателя Константин Стоилов. Стоилов произнася това слово си на 24 октомври 1894 г. по време на Първата редовна сесия на Осмото Обикновено Народно събрание. Тази му реч става известна и с наименованието  като „Декларация по външната политика“. Тя на практика изиграва ролята на пълен преврат и поврат на Стамболовата външна политика. Народното събрание гласува речта да се разпространи като отделна брошура.

Стефан Стамболов, вече свален от власт и вън от парламента, публикува своя отговор също в брошура с псевдоним „Аспарух“, публикувана за първи път докато е жив. Текстът по-долу е според издадената през 1915 г. брошура от Иван Цанков, който се намесва в Стамболовия текст с актуални за 1915 г. коментари. Те се отнасят до управлението на русофилските правителства на народняците и цанковистите след падането на Стамболовия режим и са също толкова интересни за съвременния читател. В текста са оградени със средни скоби.

Господа Представители,

Шумните ръкопляскания, които последваха. речта, са напълно заслужени от оратора. Известен е г. Стоилов по красноречието си, и – ако сградата на Народното събрание беше школа за реторика, – то за нас нямаше друго, освен да ръкопляскаме и ний. Но, в салона на Народното събрание ний се намираме не в школа за реторика, а в място, гдето се средоточава в този момент българската съдба.

[Двадесет години оттогава, но като че ли времето на нищо не ни е научило. И днес още за мнозинството от нашите „държавни“ мъже, Народното събрание служи – „школа за риторика“.]

За това, колкото много да ръкопляскаме на г. Стоилова, като на оратор, толкова трябва и да съдим политиката, която се крие и която се обяви в хубавите думи на оратора.

Г. Стоилов се е възползувал от телеграмата на руския император до княза, в която императора благодари на княза за чувствата, изказани от него от страна на българския народ. Получванието на подобна телеграма, като се счита вече за един успех в наченатото дело, разположи твърде приятно болшинството на Събранието към по-нататъшните декларации на г. Стоилова. Това първо съобщение беше един вид captatio benevolentiae за всичките, които придават голяма важност на възстановлението приятелски отношения с Руската империя. И така, декларациите на г. Стоилова се приеха с едно настроение на духовете, което беше по-благоприятно, за да се изслуша някой роман, от колкото едно сухо, но ясно и точно определение на българската външна политика.

Съжалявам, че не можах да се присъединя към тези романтически чувства; считам за свой дълг да се не отвлека от хладнокръвно обсъждане на нашето положение, и Ви моля, другари българи, да ме изслушате, не със същото удоволствие, с което изслушахте г. Стоилова но с повече внимание към логиката.

Главната идея на г. Стоилова е, че българския народ се нуждае от руското приятелство и че Княза и правителството ще положат всичките си усилия, за да осъществят горещото желание, диктувано от чувствата на българския народ, както и от интересите на България. За това народа нека има доверие в княза и правителството, които се надяват да довършат добре наченатото дело. И народа в лицето на своите представители ръкопляска.

Вий много си улеснявате задачата, уважаемий г. Стоилов! И вий, господа представители, се задоволихте с много малко! Наместо да ни се каже, в какво състоят нашите политически интереси, и могат ли те да се гарантират с приятелството на руското правителство, Вий, г. Стоилов, ни разведохте по една отдавна покосена вече ливада! Ни дума не казахте за това, което се отнася до интересите ни и какво именно искате Вий да достигнете с руското приятелство!

[И чул ли е някой от Вас и сега, след 20 год., в какво собствено се състои руското приятелство?]

Ний мислихме, че ще бъдем щастливи, да чуем по този въпрос една думица от Ваший отговорен за външната ни политика другар, г. Григор Начевич, но, говориха членове от разни партии, даже от социалистическата, а г. Григор Начевич предпочете да имитира пруский маршал Молтке, който имаше за девиза: Да говориш е сребро, а да мълчиш – злато. Аз бих молил г. Молтке-Начевича за в бъдеще да не потайва своята мъдрост, защото инак може да се дойде до печалното заключение, че България, ако вече не може без Русия, то поне ще може без Григора Начевич.

Но да дойдем на предмета си. – България има нужда от Русия, казвате Вий, г. Стоилов. Вярно ли е това? Не желая, да ме считате за неблагодарен человек и признавам, че България дължи своето политическо въздигане на жертвите на братский нам руски симпатичен народ. Тези чувства са силни у нас българите, и както нас ще ги пазят и синовете ни; но те нямат нищо общо с чувствата ни към руското правителство, върху което добродушний руски народ няма ни най-малко влияние. Вий, г. Стоилов, експлоатирате тези ни чувства към руский народ за в полза на Вашите комбинации с руското правителство!

[Съвсем вярно! Българите са обичали и обичат руския народ, който има в недрата на нашето Отечество костите на хиляди руси, но не и руското правителство което не ни даде възможност да използуваме трудното положение в което се намираше Турция на 1897 год. във войната й с Гърция. А знае се какви бяха резултатите от тази война: Гърция макар и побeдена сполучи да извоюва автономията на Крит под управлението на един гръцки княз, а България, послушно оръдие на Русия, се задоволи с няколко ордена и един черен хат!!]

Политиката на Великите сили, а особено на Русия, е политика за уголемяване своята сила.

[Какво по-красноречиво доказателство за това от войната, която води днес? И император, и министри и депутати и преса единодушно заявяват че целта на тиранската борба, която води днес Русия е: Цариград руски. Никой от тях, обаче, не спомена нито дума за Българска Македония!]

Ний го виждаме в Азия, и, ако не пречеше Тройний съюз, бихме го видели и в Европа. Руската политика, която имаше за цeл освобождението на южните славяни, не забравяше и целта да уголеми влиянието си.

[Четете ли какво става днес в Австрийска Галиция завладяна от руския император?]

Ний всички знаем, че във времето на покойний княз Александър руските представители си служеха почти с всички средства да укрепят тука руското влияние, и то в ущърб на една българска България. И кой не помни телеграмата от императора Александра, с която се канeше обединителя на двете страни на Отечеството ни и славния български пълководец да напусне българския трон? Защо? Защото такава е била волята не на руский народ, а на покойний император, който не желаеше една самостоятелна и голяма България. Вий викате: невярно? Аз ви казвам, и историята повтаря: вярно! Ако не е вярно, че руското правителство, или руский автократ не желае да види Отечеството ни самостоятелно и голямо, защо бидоха повикани назад руските офицери, когато ний стояхме пред една война с Турция или със Сърбия? И защо ни се отнима един благороден, заслужен княз, който предпочете – при всичката си наклонност да обожава руското правителство – да бъде български княз, отколкото да бъде сатрап, както бухарский емир?

[И наистина, на какво друго, ако не на едно бухарско емирство приличаше България през 1913 год.?]

И защо Каулбарс наченваше всяка своя реч с историческите думи: „Волята на Императора е …“

[Историческите думи на Каулбарс: Волята на императора е … се повтаряха също и от Неклюдов, а днес си служат с тях и нашите русофили.]

И защо нам се препоръчи Мингрелския княз на хилядо овци, като наследник на княз Александра? Защо най-сетне избраний от народа сегашен княз не се призна през цели седем години? – От доброжелателство за една самостоятелна България ли? Колкото и да викате вий, историята вика по-силно, и тя ни казва: Руското правителство не желае една самостоятелна България!

Това е естествено. Политиката, която се диктува не от народа, а от разни интереси на един автократ, ще бъде всякога стремление да се уголеми силний в ущърб на слабий. От официална гледна точка на руското правителство, ний бяхме длъжни да изплатим освобождението си с независимостта си; ний не искахме да угодим на този императорски план и следствието на това беше, е и ще бъде руското недоверие, руското приследвание, в което руский народ не само не участвува, но още ни изказва симпатиите си. Така ще се продължи работата, догдето даваме възможност на официалната Русия да си служи с нас за своите по-нататъшни планове. Вий не сте забравили съдбата на Полша, на Финландия, на Бухара, и Вий знаете, че Русия от благодарност на своята вярна и храбра съюзница Румъния й отсече Бесарабия, като я награди с едно парче наша земя, Добруджа!

Земнитe полюси стават по-студени, Русия все по-вече гледа към юг, към топлината, към изхода на своята флота от Черно море. Преследванието на тези интереси изключва уважението на нашите интереси.

[Войната ни с Турция на 1912 и 1913 год. потвърди напълно тази мисъл.]

Досега ний имаме само доказателства, че в официална Русия липсва уважението на нашите интереси, да живеем по своему и да се управляваме сами.

[Очебиещ пример е Сръбско-българския договор сключен на 29 февруари 1912 г. под покровителството на „славянския“ император Николай II.]

И като е било тъй, и като няма ни най-малко основание, щото в бъдеще да бъде инак, то питам Ви, г. Стоилов, който сте отговорен пред народа и пред историята за решенията, които предлагате на Народното представителство, нужно ли е нам това, което наричате Вий „приятелство“ с Русия?

[А днес ние питаме неговите политически последователи какво ни донесе това приятелство?]

Ако това беше истинско приятелство, покровителство против врагове; ако приятелството, което чувствува за нас руский народ и което ний всички му връщаме н оценяваме, беше и приятелството на руското правителство, с царя начело, то Вий бихте били в правото си, ако отговорите: Да! И кой щеше да вика: не? Но приятелството, което може да съществува между някои, даже между всичките народи, няма нищо общо с приятелството или неприятелството между правителствата им.

[Истина призната от всички, но за нещастие на българския народ, не от нашите русофили!]

То е печално, но е тъй. За това и с искрено убеждение ви отговарям, г. Стоилов, че България не се нуждае от такова руско „приятелство!“ Отивам и по-далеч: Подобно „приятелство“ на официална Русия е вредително за нас. Вредителността ще се покаже най-напред, когато руските представители, за усилвание на своето влияние в България прибягнат пак към онези интриги, които преди десет години хвърлиха раздора помежду ни, и между нас и короната.

[Същото което се повтори и през 1913 г. от нашата русофилска преса, но за щастие на България не успя.]

Може да има някои представители, които ще кажат, че имаме нужда от признаванието на княза. Аз не зная, как тази просяшка идея е хванала корен в България. Недостойно е за един цял народ, да моли отвън да му признаят княз или крал, когато той сам си го признава! Нашата народна гордост би трябвало да ни въздържи от подобни молби и спекулации!

[А основата на външната политика на русофилските партии у нас е: „по корема си да се влачим, но с Русия да вървим!“]

Догдето ний признаваме един княз и една България, само със силата на оръжието те би трябвало да могат ни ги отне.

[Но българи ли са онези, които проповядват и днес между народа, че ако бъде посегнато на нашата политическа независимост, било то и от Русия, българския народ не би трябвало да я защити със силата на оръжието!]

А подобна сила не се е показала до сега. Князът царува седем години без благоволението на Русия; Той ще може и още седемдесет години да царува, ако волята на народа му служи като яка основа. Като не мога да призная, че ний сме имали нужда от Русия досега, считам за престъпление, да търсим помирение с Русия, само за да се признае княза. Ний, българите, сме обикновено добри домакини; знаем да харчим малко, да правим економия; кой от нас би дал един вол за един вълк? Така именно бихме постъпили, ако се откажехме от нашата самостоятелност с непризнат княз срещу печалба на зависимости с признат княз! Князът се намира тук заради България, а не България заради княза. За това, за някои лични и ефимерни изгоди, България не трябва да страдае! И аз съм българин, и на мене е мил напредъкът на Отечеството, и аз не бях последний в редовете на храбрата ни войска – понеже се отказах от отпуска си за Париж, г. Тодоров, когато се мобилизира войската ни –, за това съвестта ми и разума ми диктуват, да повдигна тука гласът си против необмислената политика, която, зарад печалбата на една смешна формалност, туря в опасност жизнените интереси на сегашна България и на потомството.

[И наистина, каква полза на България принесе тази „смешна формалност“?

а) Покръстването на престолонаследника.

б) Приемането на емигрантите – офицери в българската армия,

в) Спазване на един безумен неутралитет на 1897 год. през Гръцко-турската война.

г) Назначаването на един сръбски владика – Фирмилиян за владика на чистия български град в Македония – Скопие. Някои български политици казваха: „въпроса за една килимявка“.

д) Отнемането от българското правителство грижата за съдбата на Македония и дълбоко подкрепване на българския народ с илюзията, че Македония ще бъде освободена с помощта на руски корпуси. Къде бяxa тези корпуси през 1912–1913 години? Да, те позволиха на румънските войски да влезнат в България!!!

е) И като венец на всичко – фаталния за България договор със Сърбия от 1912 год.]

Чух, ако се не лъжа, викът: ами Македония? – И да не бяха ми напомнили за нещастната братска страна, гдето произвола и страданията са достигнали вече до върха си, уверявам Ви, че пак не бих я забравил.

[И днес нещастна Македония няма да бъде забравена!]

– Фактът, че г. Стоилов не счете за нужно и думица да каже за нещастната Македония – вероятно, защото според правителствений в. „Мир“, там царува ред, радост, справедливост, и ханъмките играят хоро с раите.

[Кой не си спомня какви бяха изявленията на русофила г. д-р Данев след обиколката му из Македония?]

– Мълчанието на г. Стоилов по този важен за всеки българин въпрос, казвам, би ми позволило и аз да не говоря по това, но аз напротив ще свърша обсъждането на политическото положение именно с македонский въпрос.

Че тамошното население се готви вече, да отхвърли ярема на турската власт, ний всинца го знаем, и няма за какво да не го изказваме. Това се дължи на варварската тамошна администрация, която, наместо да изпълнява предписанията на чл. 23 на Берлинский договор, сключва съюз с разбойниците и ненаказано извършва зверства и незаконности, които пресичат търпението вече на търпеливий от векове македонец. Но как мислите Вий, господине, трябва ли за подобрението живота на македонеца непременно да се надяваме на Русия? Не вярвам да има българин, който да не се интересува от все сърце по този въпрос. Въобще, ний всинца желаем едно и също, само пътищата за постигане целта са различни. По моето мнение, ний и за Македония нямаме нужда от Русия; и за Македония руското „приятелство“ не обещава нищо добро. Веднъж установено, че руската политика се стреми за уголемявание руското влияние, и че всичките средства – благородни, както освободителни войни; не благородни, както изгонване князе – не са, освен средства, ясно е, че и освобождението на Македония не ще има друга цел, освен здраво вкоренявание на руското влияние. Вий викате „Европа!“ г. Стоилов? Много вярно; Европа е там, и мислите ли, че Европа няма да позволи, на Русия да пожъне плодът на своята работа и на своите жертви? Почакайте малко, ще дойдем и до Европа. Констатирам тук само, че и вий, чини ми се, с викът си „Европа!“ признавате че на Македония, ако русите я освободят от турците, ще трябва второ освобождение: именно европейците да я освободят от русите. Ако това е тъй, виждам с удоволствие, че ще се разберем. Но да се не отделим от предмета.

Казах, че освобождението на Македония, въздиганието на Санстефанска България, от страна на Русия, не би имало друга главна цел, освен заробванието на цялото ни Отечество, и България, и Тракия, и Македония. Защото, ако още веднъж храбрия руски солдатин потегли към Юг, ако още веднъж сто хиляди руски братя бъдат готови да оставят костите си около Вардар и Езерата, гдето вълните тихо и търпеливо се удрят в стените на Самуиловите палати, бъдете уверени, че руското правителство или ще знае по-добре да се възползува от победите си, от колкото преди шестнадесет години, или ще принуди европейската дипломация, която се води от същите принципи, ни по-добри ни по-лоши, да се съгласи с Русия; а в първий, както в вторий случай разноските ще платим ний! Пуста политика! Но кой е виновен, че се търпи подобна политика, която компромитирва най-благородните съединени с нея цели? Не ли са самите народи, които имат силата да правят добро, но които в ръцете на правителствата често вършат зло?

Щом Русия се готви да направи една крачка напред за изпълнение на това, което наричат историческата задача на Русия, ний виждаме, че и противниците на Русия се притичат да пречат на това изпълнение.

То е печално от една страна. Но ний, като хора, нито слепи, нито глухи, не трябва сега да cедим да плачем, че лошата Европа не ще позволи на нашите северни братя, да освободят онези, които безмилостно са изложени на всички страдания, които ний сами знаем от турско време. Ний трябва ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение води към едно свободно бъдеще.

[Гениална мисъл!]

Има ли такъв път и къде е той? То е въпросът, по който ще Ви помоля да ми направите честта да изслушате моето мнение.

Най-напред Ви моля, Господа, да се откажем от онзи лош навик, тъй разпространен между нас българите, да търсиме във всяко едно действие низки мотиви, да обвиняваме политический си противник в долни, най-долни качества, само за туй, че е противник. То е знак на една дивотия, която си няма вече място в един макар млад, но опитен вече народ, който трябва да се научи да уважава различни мнения.

[За жалост тази дивотия и днес се проявява!]

Аз не вярвам да има някой между нас, който да е готов да отстъпи съзнателно и най-малко от нашата независимост; не вярвам че действията на тъй наречените русофили у нас са били причинени от руски рубли, от лични облаги, както уверяват някои. Аз напротив съм убеден, че всички у нас русофили са действували от дълбоко убеждение; аз виждам в тях не черни души предатели, но честни съграждани, които искат да работят с нас за една и същата цел – напредъкът на Отечеството.

Така щото и аз ще настоявам и Вий да уважавате мнението на другите, което няма нищо общо с ниски цели и мотиви.

Казах, че и за освобождението на Македония няма полза от руското „приятелство“, и Ви предложих въпроса: има ли път за освобождението на нашите братия, и без да се доверяваме на Русия?

[И наистина, през 1912 и 1913 г. ние се опитахме с помощта на руското приятелство да освободим Македония, за това и не успяхме – това знаят днес и децата.]

Моят отговор е, че има такъв път, който като изключва опасностите за народното ни съществувание, дава ни надежда за пълно удовлетворение на народния идеал.

Този път е, да принудим Западните сили, да земат инициатива за освобождението на Македония! – Вий протестирате? Вий викате: Не! Не! Никога!? Знаете ли Вий, че приличате на онези хора, които са привикнали да влизат в стаята си през прозорец, а после, когато се направи вратата, все продължават да си влизат и излизат през прозореца, защото тъй го знаят от по-напред?

[Това се обяснява с русофилския инат.]

Западните сили, от които някои са готови да пречат на Русия, когато тя иска да напредва към Юг, имат интерес, щото на Балканский полуостров да съществуват малки, независими от никого държавици, защото те не само са безопасни за Запад, но още му служат като крепости против Русия.

[И днес Съюза на Централните европейски империи иска една силна България като крепост против ламтежите на Русия към Юг.]

Стига работата в Македония да дойде дотам, щото раята да земе оръжие в ръцете, и ще видите, че ще можем да сполучим да имаме поне Англия, Италия и Австрия на своя страна, които, за да предварят Русия, с колективни постъпки, ще могат да сполучат, щото дадените на европейските провинции в Берлинский договор права да се осъществят.

[А днес и Германия.]

Ний бихме били прави да се съмняваме в това, ако бихме искали, щото Западните сили да се безпокоят за хубавите очи на македонките; когато в действителност те в такъв момент действуват за себе си, за своите интереси, които никога не позволяват, щото руски крак да стъпи на брега на Средиземно море.

Някой вика: Босна и Херцеговина! Иска да каже: Ако Македония се освободи от Австрия, или с нейната помощ, то непременно една част, ако не цялата, ще се окупира вечно от Австрия, както Босна и Херцеговина. Който споделя това много разпространено у нас мнение, твърде малко знае вътрешното положение на Австрия. Там равновесието е така балансирано, щото една малка прибавка към едната или другата страна е равносилна с една вътрешна катастрофа. Турнете си ръката на сърцето и се попитайте: какво ще бъде последствието, ако Австрия си присвои още една част от Турската империя, и тя населена с българи? Не усещате ли отговора, че то ще бъде вечна борба с немирни елементи, които се стремят към свободата, че то ще бъде отравяние на австрийското държавно тяло? И мислите ди Вий, че други по-малко ни знаят, отколкото ний сами се знаем? Австрия няма вътре оная сила, която да може лесно да свърши с нас: нейний стомах не ще може да ни смеле. Ако ний вътре в Австрия бъдем нейни отчаяни врагове, то вън от нея, съставляющи свободна държавица до нейните граници, ще бъдем нейни искрени приятели, готови да се борим против всички, които искат да си послужат с нас, като с мост, за достигание разрушителните си за Европейский запад цели.

И още една твърде важна причина има, която ни кара да виждаме приятелите си на Запад, а противниците си на Изток. Всичките Западни държави се управляват по конституция; абсолютизма е свойство на Изток. А влиянието на народа върху външната политика на конституционните държави в настоящето време вече е много силно. Развитието на многошумний социален въпрос парализира силата на тези държави; то ги прави почти неспособни вече да водят нападателни войни. То е и главната причина за прехваленото миролюбие на Тройния съюз. За това е повече от вероятно, че в случай на размирия в Македония, Западните сили колективно ще се застъпят за нас, за правдата, и за себе си, за да попречат на Русия да им не стане по-опасна неприятелка. А от нас зависи да се възползуваме от това положение. Начинът за това не е мъчно да се намери; но, мисля, добре ще сторя, ако не говоря за сега за него.

Така ний виждаме, че доброто за нас няма да ни дойде никога от Русия, а от собствените ни сили и от Европейский запад.

[Войната ни с Турция през 1912–1913 година и всичките съглашения на Русия са заинтересованите в Балканите западни държави по Македонският въпрос потвърждават тази мисъл. И по всяка вероятност окончателната съдба на Македония ще бъде решена от изхода на днешната война в която участвуват всичките Велики сили.]

Следователно: нямаме нужда от официална Русия! нито за сега, нито за в бъдеще! Ако можахме да търпим руското неприятелство девет години, без да ни се повредят интересите, то не вярваме, да можем и девет години да търпим руското приятелство без значителни повреди на истинските ни интереси.

Главната идея на г. Стоилов е погрешна, заблуждение, опасна, – и който внимателно я съзира, ще я осъди както мене. Ний трябва да бъдем благодарни на братский нам руски народ, за гдето ни освободи, ний трябва да го възпеем в поезия, в романи и романси, както нашия симпатичен съгражданин Иван Вазов, а в тази минута и Константин Стоилов, са го направили с много талант. Но в политиката трябва нашата девиза да е: – махнете ръцете!

Като свършвам общите бележки върху речта на г. Стоилов, дохождам до подробностите.

Прекрасната реч на г. Стоилова е пълна с неточности и противоречия, неща позволени във всяка поезия.

Г. Стоилов говори за външната политика и каза, че тя е в зависимост от вътрешната. А против външната политика на бившия кабинет каза, че няма нищо; само вътрешната му политика трябвало да се измени. Ний всички очакваме от г. Стоилов, да ни развие сега, как мисли той, с изменение, и с радикално изменение на вътрешната политика да дойде до по-добри резултати по външната политика, без да я измени! Наместо това чухме само сладки думи по външната политика; а за новата вътрешна политика едвам една думица. Това е логика на поет, а не на държавен мъж.

Но да оставим на страна този недостатък.

Г. Стоилов иска да бъде добре с Портата и с царя! Задача достойна за един дипломат; но за жалост, не ни каза, как именно иска той да се реши тази проблема. Сладки думи за Портата, сладки думи за царя – и свършена работа! Официална Русия, каза г. Стоилов, не е престанала да ни показва своята благосклонност! От какви факти черпи ораторът-поет това убеждение? На която партия и да принадлежим ний, всякой ще си каже, че от 1885 год., от деня, когато се прокламира Съединението между двете Българии, Русия, т. е. официална Русия не е правила нищо, освен да ни пречи. Свалянето на княз Александра, което последва подир всички затруднения, направени нам по Съединението, не признаванието на княз Фердинанда и пр., и пр. са факти всякому известни. И г. Стоилов смее да ни говори за благосклонност, показана на България от официална Русия! Явно е, че господин Стоилов, като министър-председател, днес не говори толкоз за нас, за България, колкото за чужбина, а особено за Русия, гдето мисли ще направи впечатление със своята сладкарница. А това не трябваше да бъде така. Народ[ното] събрание е свята ограда, гдето не трябва да се играят комедии, даже не от прочути артисти. Думите на г. Стоилов имат за цел да улеснят възстановлението на добри отношения с царя. Нищо повече. Предвид на тази комедия, която се разиграва в Народното събрание от страна на министър-председателя би било почти излишно, да се зимат думите му за сериозни, било че те заслужват ръкопляскание, или пък критика.

Но, като захванахме работата, нека да я свършим.

Ако днес нашето правителство, въпреки всичките докачения, станали от осем, даже от девет години на сам акробатствува пред официална Русия със сладки думи, с явно кривение и насилие на истината, то за това заслужва не одобрение, но сериозен укор от страна на народното представителство. И то даже в случай, че възстановлението на тъй наречените „добри“ отношения с Русия, не би било против интересите на България. Ний трябва да се пазим добре, да не се отвличаме от течението на вчерашний и днешний ден; инак то ще ни занесе, кой знае къде, и после няма да намерим правий си път! За това аз обсъждам всичко, което усилва това течение, всичко което ни представя пред Русия, като че ний сме виновни, че отношенията ни не са добри! Виновност от нашата страна няма; ако не считаме за виновност желанието на народа да стои на български крака, а не на руски. – Вий викате: Не е вярно! Стамболов докачил Русия!

Ще Ви отговоря, успокойте се!

Вий и други хора – това го казвам в скоби – правите голяма грешка, че сравнявате Стамболовото управление в последната му осма година със Стоиловото управление в първата му година. В първо време, Стамболовото управление, комуто доброволно са помагали мнозина от Вас и всички назначени на 18-й май сегашни министри, без изключение не беше лошо. То стана лошо, нетърпимо, може би вследствие на много причини, за които няма място да говоря тука. Да видим, какво ще се каже след осем години за Стоиловото управление, ако то се задържи на власт толкоз време! Вий знаете, че и сега вече има съграждани, които водиха отчаяна борба против г-на Стамболова и неговата система, и които днес викат, че в последното Стамболово време не е съществувала подобна тирания, както вече в първата година на Стоиловото! Вий викате: не е вярно! други викат вярно! Къде е истината? Въпросът не е разрешен. Възможно е, следователно, Стоиловото управление да се отбие малко по-малко към онзи път, който ний знаем като Стамболовски. – Но на предмета.

Г. Стамболов докачил Русия, викате Вий, и г. Стоилов прибавя, че князът нищо не е направил за да отдели Русия повече, отколкото тя беше отделена, когато той прие българската корона. Много се лъжите, г. Стоилов, ако мислите, че с подобни фрази ще можете да убедите някого. Колкото и да е докачил г. Стамболов Русия, всичко това е шега в сравнение с провокиранието на официална Русия от самий княз, който дойде тук въпреки изричната и повторена и потретена руска протестация, и царува благополучно. Всякой ден – даже и да беше ходил г. Стамболов в Москва, да иска прошка от царя, – тази провокация щеше да се повтаря при всяко изгрявание на слънцето! И както всяка сутрина се е викало на Ксеркса Персийский: „Господарю, напомни си за атиняните!“ така се викаше всяка сутрина и на руский автократ: „Государь, вспомни Болгар!“ Причината на това беше княза, а не г. Стамболов. И макар че днес на руския трон стои един млад и – до колкото можем да знаем – по-мек человек, то пак същото викание и днес се повтаря пред него, макар г. Стамболов и да не е вече на власт.

[Има 20 години от смъртта на Стамболова, но този вик още се повтаря от официална Русия.]

Ето Ви, господа, доказателство, че княза, т. е. народната воля, е докачил Русия, а не г. Стамболов, нито някой друг отделен българин! Или Вий, г. Стоилов, искате да кажете, че Стамболов въпреки народната воля е довел и държал княза, и с това е направил престъплението да докачи Русия? – Някои от Вас викат: „Стамболист! Видите, господа, на това обвинение гледам твърде хладнокръвно. Не съм аз от онези, които имат за принцип да защищават всички дела на Стамболова, но не съм и от онези, които го обвиняват за всичките му дела. Който иска да бъде справедлив, така и трябва да постъпва. И сам г. Стоилов, при всичките си ораторски способности, по отношение към външната политика и той не смее да се нарича антистамболист.

Аз Ви моля, оставете тези лични въпроси! Времето ни е скъпо и принадлежи на България, а не на г. Стамболова, нито на г. Стоилова.

[Днес в България нищо по-евтино от времето няма!!!??]

След като констатирах, че не Стамболов, но народната воля, на основание на която князът царува, е провокирала Русия, минавам към една друга погрешка на г. Стоилов.

Това което Вий, г. Стоилов, ни казвате по отношение към нашата вътрешна политика, е тоже нищо, освен една много хубава и симпатична фраза. Друго нищо, ама абсолютно нищо. Че законност, свобода, напредък и пр. трябва да царуват, и то не само в малките, но още повече в най-големите държави, мисля, че не е някое ново откритие. Но че нашата външна сила се състои само в едно вътрешно добро управление, то е ново. Вий и тука се показвате поет! Трябвало би, действително, тъй да бъде, както казвате Вий! Трябвало би умният, умереният, работливият человек да е най-силен! А така също и една малка, но разумно организирана и управлявана държава би трябвало не само да внушава навсякъде уважение, но даже да има решителен глас! Ангелска утопия, догдето съществува съвременната политика! Мислите ли вий, че малката Дания не беше хубаво управлявана, когато Австрия и Прусия успяха да й отнемат в 1864 год. провинциите Шлезвиг и Холщайн! Или че Швейцария има сигурно международно положение по причина на своето по- евтино управление? Не е така, и вий можете да се уверите, че колкото и да е добро или да се одобрява нашето управление, ний по външната си сигурност ни най-малко не печелим. Всичко, което говорите по това, не е освен покана да се разтурят старите партии и да се състави нова, която да ви поддържа. Нямам нищо против това невинно желание; но онези които сляпо влизат в редовете на последователите ви, нека не забравят, че съгласието им, съдействието им, се спечели с мотиви, които не издържат критика. Ако би могъл българский въпрос да се свърши с уважение и почитание, уверявам ви, че той отдавна би се свършил.

[В това най-добре трябва да бъдат убедени днес г. г. Гешев и Данев, които не само с уважение и почитание към Русия не успяха да разрешат българският въпрос, но даже и с познатото тяхно раболепство пред нея не можаха да постигнат това.]

Българский народ си спечели всеобщо уважение чрез храбростта на своите капитани-пълководци и солдати! Българский народ, който не позволи на една шайка предатели да се подиграят с неговите князе Александър и Фердинанд, който в тях защити своя собствен живот и своята независимост от Северната Империя, си спечели през десет години в цяла Европа – без изключение и на неофициална Русия – такова уважение, каквото рядко намираме в историята на малките народи! А какво ни помага това пред официалната Русия? Положително нищо! Защото там, гдето единствено има опасност за нас, не искат България нито да бъде уважавана, нито неуважавана. Там искат само едно: България да не стои на свои, но да стои на руски крака.

[И наистина, страхът за образуването от Македония на една автономна област, която би засилила един ден България, застави руския дипломатически посланик в Цариград Зиновиев да подбуди турското правителство да вземе строги мерки за унищожението на българските комитети, които работиха именно за тази автономия.]

Не е ли вярно?

Свършихте ли с виковете: „Неверно!“? Да Ви напомня ли пак за Негово Високопревъзходителство генерала Каулбарса? Първата му и последна дума беше: „Волята на императора е…“ Какво имаха у нас да търсят волите на някои императори, ако не с цел, да ни подчинят на тази воля? Дали сте чували, например, английский представител да тръби в салона си и по улици и по митинги: „Волята на индийската императрица е …“? Ний сме големи деца, добродушни идеалисти, ако вярваме, че нашето земание-давание с Русия има нещо общо с уважение, с добра или лоша вътрешна политика. Даже нашите социалисти не отиват дотам със своя идеализъм, но казват – твърде уместно – че смешно е, ний да се мъчим да сключим мир с Русия, догдето там не се управлява по конституция. Вий, господа консерватори, пак тропате и викате, както по-преди, когато говориха социалистите! Какво заключение да направя от това? Че и думата Конституция Ви е също, както червеното платно за бика. Не е ли така? Вий викате: Не! Добре, но тогава защо протестирате Вий, когато ний, като искрени приятели на руский народ, му изказваме надежда, че и той ще се удостои скоро с една конституция? Някой от ораторите ви, г. Добринович, мисля, викаше на един от социалистите, да земе пушка и да извоюва конституция за руский народ! Социалистите са на мнение, че този съвет е доста на мястото си, защото ний българите дължиме на руский народ, загдето той ни освободи; за това, ако дойде ден, може и някои от нас да излязат за освобождението на руский народ, и така да отплатим старий си дълг. Но, ако ни е позволено тука, в Българското Народно събрание, да кажем една дума, която не се отнася към нашето Отечество, то е, че от цяло сърце желаем, щото надеждата, която има руский народ в младий император, да се изпълни без помощта на г. г. Габровски и Сакъзов.

Да приемем сега за минутка, че действително една нова вътрешна политика би имала и важни последствия по външното положение. В този случай позволете ми, да Ви попитам, г. министре- председателю, в какво състои новата вътрешна политика? Колкото и безпристрастно да гледам около си, не мога да намеря, освен твърде малко похвално ново. Унищожението на няколко изборни учреждения, въпреки желанието на избирателите, задържането на Каравелова в затвора и на Цанкова в странство, агитационните пътувания на военний министър, оставянието без наказание многобройните нападения на политически противници в домовете им, употреблението на полицията и на войската при изборите, уволнението на стотини чиновници, които са служили вярно на Отечеството, заместванието им с хора, които да служат вярно вам, това и много други факти, – много ново не е, а още по-малко е нещо похвално, нещо, което да ни спечели уважението на външний свят, за да се реши по-скоро българский въпрос, както казвате вий. Много белгийско всичко това тоже не е.

Един от вашите консерватори, г. Йонов – ний сме длъжни да споменем името му за една бъдеща културна история на България, – действително ни удостои с един нов принцип по вътрешната политика, не само в България, но и в целий свят. Той вика гордо и тържествено: „От сиромах няма полза!“ – Вий ни туряте в мъчно положение, г. Йонов! Да крием истината: да лъжем, не ни се иска; да отговаряме на този белгиец, както трябва, няма да бъде в полза на достойнството на нашите народни избиратели и избраници. И така, ще ви кажем само: Махнете сиромасите и света ще се разтури! Махнете богатите и нищо няма да се измени! Прочее, приемете уверението на отличното почитание, което пазим към подобни стълбове на белгийската ни вътрешна политика.

Вий, г. Стоилов, обещахте на българската младеж, че ще се погрижите, да дадете на наший обществен живот това, което му е в действителност липсвало – идеали. Къде са тези идеали? Не само от фактите не можем да заключим, че те съществуват, но даже Вий не счетохте за нужно, да ни ги развиете днес, когато искате от нас, да се основем на доверието по външната Ви политика!

Не се съмнявам, уважаемий г. Стоилов, че Вий сте имали искреното намерение, да изпълните обещанията си. Но, известни са нам влиянията, на които Вий се изложихте и се излагате и днес, влияния, които ще Ви пречат толкова, щото не ще можете да намерите сам себе си. Когато Маргарита видя Фауста с Мефисто, тя му каза:

„Болка усещам неизлечима.

Когато те виждам в тази дружина!“

След толкоз бележки по речта на г. Стоилов, по които не мога да се съглася с него или с неговите приятели, щастлив се считам, че в едно напълно съм съгласен с г. Стоилов, То е апелът, който той прави към своите съотечественици, да се откажат вече от нещастните русофилски и русофобски партии.

Много е вярно, че всяко стремление има наклонност към крайности. За това опасно е, да се наричаме русофили. Но това – съществувание на подобни партии – не зависи изключително от нас. У нас руската политика държи изкуствено отворена една стара рана: непризнатото ни международно положение. Как искате Вий сега, да се игнорира това, когато Вий сами предавате на признаванието или непризнаванието една прекалена важност? Вий сами г. Стоилов, и Вашите хора, в действителност поддържате делението на тези фракции, което Вий тъй справедливо осъдихте. От две едно: или българский народ споделя Вашето мнение, че признаванието на княза е въпрос от извънредна важност, и тогава ще имаме русофилски и русофобски партии или изпълнението на тази международна формалност не ни интересува, и тогава ще имаме партии, които се делят както в други държави. Вий днес ни удостоихте с цяла една ода за слава на добрите отношения с Русия; как искате сега да го забравим и да се групираме по вътрешни въпроси, когато според Вас недобрите отношения с официална Русия са не естествени, безполезни, вредителни? Не каните ли с това народа, да прави всичко за достигание по-добри отношения? А това, при обстоятелствата на положението, е равносилно със съставяние русофилска партия, която да се различава от старата русофилска партия, почти само по числеността си. И онези, които не споделят мнението Ви, не се ли принуждават с това, да излязат да изкажат и те мнението си и да се групират в явно русофобска партия?

Разумното желание, да се съставят партии изключително по вътрешни въпроси, или по-точно по разлика на избраний път за достигание общата цел: напредъка на Отечеството ни, ще може единствено тогава да се достигне, когато се избере средство противоположно на онова, което рекомандувате Вий, когато ний приемаме за принцип, че сме господари в страната си, че безразлично е нам, какво мислят в чужбина за нас, дали ще благоволят да признаят един ден избраний княз, или не.

Вий, г. Стоилов, твърдите, че новата вътрешна политика ще ни докара и успехи по външната политика; Вий ни дума не казвате, каква ще бъде тази нова вътрешна политика, която да служи за основа на външната; Вий искате да се не делим вече по външната политика, а по вътрешната, която грижливо поставяте пред нас; а на всичко това отгоре, да Ви гласуваме доверие по външната Ви политика, която се не различава от старата, освен чрез голямото количество сладки думи, и по адреса на официална Русия, която – изключая последната телеграма на царя – ни е обсипвала със своята неблагосклонност.

И като придавате на руското благоволение много по-голяма важност отколкото заслужава, Вий ни повиквате, да оставим княза и правителството да се грижат за тази цел. А знаете ли Вий, че народа, в случай на несполука, ще направи отговорен освен правителството и княза? Ако всичките тези изгоди за народа, които Вий тъй лекомислено туряте пред очите му, не се осъществят, народа трябва да си каже: „Ето – единствената пречка е княза! Без този княз щяхме да се помирим, щяхме да имаме благоволението на Официална Русия“! – А после? Вий сами ще си дадете отговор. В това предложение, княза да се погрижи, Вий не принасяте заслуга на княза, макар че го желаете.

Кажете ми откровено: не е ли по-добре за наший народ, не е ли по-разумно за нашата политика, не е ли по-достойно за княза, правителството и народа, да си гледаме работата без да се унижаваме пред когото и да е, без да признаваме, че един български въпрос съществува без да чакаме помощ за нашите народни стремления от там, гдето помощта си много скъпо продават?

Вашата реч, г. Стоилов, прилича на Панаховата придворна сладкарница: сладки работи за всички и за всекиго! Има малки шекерчета с полумесец, има други с „Андреевский кръст“, има други с княжеската корона и най-сетне и с българский лев. Който яде от едните трябва да яде и от другите и ще си повреди стомаха; – по-добре, да ги гледаме, да заминем и да ядем една чиста българска чорба.

Не щем руските шекерчета, защото има вътре отрова; не щем турските шекерчета, защото ще ги платят нещастни наши македонски братя; не щем и княжеските и народните ви шекерчета, защото не сме деца и защото и за княза и за народа трябва по-чиста, по-съдържателна, по-здрава храна!

Историята ще ни съди всички; тя ще покаже, кой е предвиждал по-добрий път за развитието на народа ни.

[Исус Христос е казал: „който има уши нека слуша“.]

Никой от нас не е пророк, да предвижда бъдещето, но с днешната си декларация искам да се отбележи в историята, заедно на г-н Стоиловата реч, и този скромен факт, че целий български народ, при всичкото уважение, което може да има лично за г. Стоилов, не е бил съгласен с тъмната поето-шекерджийска политика на сегашний министър-председател.

2 Replies to “Отговор на речта на г. Стоилова”

  1. Великият Стамболов,пример за всеки български патриот……

  2. Благодаря, че ми дадохте възможност за съпричастност към изказването на гениалния политик -Стамболов!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.