Трябва ни друго управление. Добро управление.

Всичко е на нервна почва, казват бабите. И от лошо управление, допълвам аз.

Нямаше да сме чак толкова изнервени, обезсърчени, песимистични, цинични, ако бяхме управлявани добре.

Лошото управление не е запазена марка само на ГЕРБ. За век и половина съществуване като независима държава, едва ли се събират и 15 години, в които България да е била упрлавлявана добре. Последните 30 определено не са сред тях.

Когато обаче има криза, причината за която и краят на която не се виждат, управленските дефицити бодат очите. И слепите вече видяха, че властимащите паникьосано правят неща, които взаимно се изключват, и които в повечето случаи не само не постигат целите си, но и противоречат на здравия разум.

Трябва ни друго управление.

Като казвам „друго управление“ нямам предвид „друга форма на управление“. Нито монархия, нито президентска република. След като царят беше премиер, а после влезе в коалиция със социалистическа партия, и на най-заклетите монархисти вече и през ум не им минава да възстановяват монархията.

Що се отнася до президентската република, теоретично тя е по-добра от парламентарната, при която законодателната и съдебна власт не са достатъчно добре разделени заради доминацията на кабинета над парламента, дължаща се на подкрепата, с която правителството се ползва от парламентарното мнозинство. При президентската са. Разбира се, имам предвид американският модел президентска република. При него президентът е представител на изпълнителната власт, който прилага на практика приетите от парламента закони. Той е подпомаган от кабинета, който му е пряко подчинен, заседава само по негово искане и гласува само ако президентът изрично поиска това. Но не е всесилен. Правомощията му върху законодателния процес са ограничени до вето, което се преодолява от конгреса с 2/3 мнозинство. Освен това, независимо че се назначават от него, деветте члена на Върховния съд, могат да отхвърлят президентски решения без право на обжалване. Да не говорим, че всички избори са можаритарни и регионални – нещо, което за България е в сферата на (не)научната фантастика.

Не че президентът не мечтае, понякога и на глас, за президентска република. Но неговата мечта е в стил „Кремъл“, където президентът е цар. Ако ще е цар, поне да е роден като такъв. А Радев не е, за разлика от Симеон.

Като казвам „друго управление“, имам предвид добро управление. Доброто управление означава институциите да изпълняват функциите си прозрачно и некорумпирано, отчитайки се пред избирателите и подчинени на върховенството на закона.

Нещо подобно е говорил френският президент Митеран на срещата си с африкански лидери през м. май 1990. Контекстът е бил много конкретен – икономическа помощ ще се раздава само на режими, осигуряващи добро управление, а под последното се разбира постъпателно развитие на западен тип демокрация и защита на правата на човека от страна на местните правителства. Накратко, икономиката върви в единство с политиката и гражданския сектор, и цялата тази комбинация представлява “доброто управление”.

Много жалко, но 30 години след падането на комунизма България е на африканско ниво на политическо развитие. Затова си струва да припомня основните характеристики на доброто управление:

  • отчетност – разграничаване на политически от административни функции
  • прозрачност – предоставяне на широката общественост открито, ясно и своевременно пълна информация относно стратегията, оценките, решенията, свързани с водената от управляващите политика
  • некорумпираност – пълна информация за личното състояние на политиците и финансирането на изборните кампании на партиите
  • върховенство на закона – управлението да се води според законите и всеки гражданин, засегнат от някое управленско решение, да може да оспори законността му пред съд, ръководен от независим съдия

Отчетното, прозрачно и отговорно, т.е., доброто управление, може да бъде постигнато единствено чрез постоянен контрол от страна на гражданите върху институциите. Особено когато комай единственото, което тезци институции ни разрешават, е да дишаме. И когато се канят да изхарчат 10 милиарда лева наши пари абсолютно безконтролно и безотчетно, „за да запазят живота ни“.

Но както пишеше преди години на един трафопост, той пък един живот…

От нас зависи да е по-добър.

7 Replies to “Трябва ни друго управление. Добро управление.”

  1. Много харесвам Вашите коментари и ги чета с удоволствие. Недоумявам само за думите Ви, отнасящи се до така наречения български цар. Дойде като тайфун не за доброто на Отечеството,а за да се награби с имоти, които дори никога не са били собственост на царската фамилия и след това изчезна заедно с партията си. Това е един позорен епизод от най-новата българска история.

    1. Не одобрявам Симеон като личност. Монархията наистина има най-дълъг властови хоризонт и в администрацията работят едни от най-компетентните специалисти. Но има основен недостатък – царят не се избира. Ако е като Симеон, всички демократични алтернативи са по-добри.

  2. Когато се замисля и обсъжда доброто управление, неотменно следва на всеки един етап да се отчитат и съблюдават следните общовалидни изисквания пред публичния сектор като цяло:

    1. Законност – предприетите административни действия да са законосъобразни, всички взети решения да се основават на законовите разпоредби. Т.е. избягване на политизирането и самоуправството;

    2. Равенство – всички граждани са равни пред задълженията и административните изисквания;

    3. Обслужване – администрацията съществува за да служи на гражданите, и това тя трябва да осъществява без да се извършва дискриминиране и като проявява на професионализъм към всички съставни компоненти на общественото общуване;

    4. Безпристрастност – предполага обективна преценка на всички случаи, като се превъзмогва емоционалното отношение и всякакви пристрастия; избягване на двусмислени ситуации и скриване на информация;

    5. Интегритет – задачите да се изпълняват по безкористен начин, при най- адекватно използване на публичните средства в услуга на обществения интерес, който винаги се поставя на първо място;

    6. Прозрачност – решенията се взимат след задължително допитване, отправено към гражданското общество, пред него и се отчитат;

    7. Ефикасност – максимално използване от администрацията на знания, способности и умения и проявяване на професионализъм, обновяване на познанията и обмяна на положителния опит;

    8. Отговорност – администрацията да понесе и да отговаря за всички последствия от извършените действия или за констатираните бездействия; успехите следва да бъдат отбелязвани и поощрявани своевременно;

    9. Структурно, програмно и планово съответствие – изразява пълноценно хоризонтално и вертикално взаимодействие на администрациите от всички степени, рангове и управленски равнища.

  3. БЪЛГАРСКОТО ДЪРЖАВНО
    УПРАВЛЕНИЕ – В ОЧАКВАНЕ НА ГОДО

    Управлението на съвременната държава е сложна сплав от наука и изкуство. Това е непрекъсваем процес, който изисква сериозна професионална подготовка, много и постоянно четене и анализиране, тежка и упорита екипна работа, визионерство, талант и дръзновение. По разбираеми причини държавното управление е област, в която най-много обича да се упражнява сегашния български „политически елит“. Общият знаменател на тази група лица е почти пълната неграмотност по тематиката на съвременното държавно управление, която води след себе си до плачевни за обществото и за отделния гражданин резултати. Съвсем закономерно в програмните документи на нито една политическа партия не фигурира дори упоменаването на най-важните елементи и механизми на модерното държавно управление. Не само че не ги знаят, но не полагат и елементарни усилия за да ги изучат. В партийните програми изобилно се споменава митологичната „реформа“, която е блян и едновременно с това панацея за всички нерешени проблеми в държавата. „Реформата“ се чака точно така, както се чака Годо в едноименната пиеса на Самюъл Бекет. И също както пиесата, несъстоялата се българска „реформа“ е класически пример за един театър на абсурда. По-долу ще бъдат анализирана част от тематиката, която винаги е била terra incognita за българските политически партии. Основната причина за това явление е, че съвременните български партии по принцип поставят тяснопартийните и груповите си интереси над обществените и националните. Съответно – партийните ръководства, депутатските и министерските места закономерно и систематично се попълват по критериите за послушание, а не за компетентност.

    КАКВО ЛИПСВА В УПРАВЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА?

    ПЪРВО: Липсва Система за оценяване на ефективното и рационално разходване на публичните средства. Икономическият ефект на подобна система би се измервал със стотици милиони годишно, а в рамките на един четиригодишен мандат би имал милиардно изражение. Ето защо наличието й е от огромна важност за държавното управление. Тук следва да се внесе яснота в съдържанието на оценяването: – Ефективността се измерва с промяната на крайния резултат при влагане на единица публично финансиране – при повишаване на крайния резултат от влагането на единица финансиране ефективността на разходването на средствата се увеличава; – Рационалността се измерва с промяната на размера на публичното финансиране за постигане на единица краен резултат – при понижаване на размера на вложените средства за постигане на единица резултат рационалността се увеличава. Предприемането на ударно харчене от страна на управляващите (от типа за саниране или за магистрали), обичайно увеличава донякъде ефективността, но рационалността драстично спада. Висшият пилотаж в държавното управление е да се постигне едновременното повишаване на ефективността и на рационалността на оползотворяването на публичния ресурс. Липсата на цитираната система в България доказва колко архаично и закостеняло е Министерството на финансите, и от каква истинска и дълбока реформа се нуждае тази структура. Вместо да планират наукосъобразно, под давление на политическото ръководство т.нар. „бюджетари“ мислят единствено как да осигурят нормативните и оперативни механизми, при които правителството да похарчи (обикновено в края на годината) милиарди лева, без никой да го контролира. Системата за оценяване на ефективността и рационалността по принцип е вградена в създаването, изпълнението и актуализирането на т.нар. „бюджет в програмен формат“. Такъв тип бюджет е възприет и сега в министерствата, но в изцяло осакатен и непълноценен вид, поради което повечето от тези бюджети са неверни по съдържание. В последното десетилетие имаме и ярки примери за милиардно разпиляване на публичния ресурс – здравеопазване, образование, пътно строителство, саниране и т.н., при които финансирането не се извършва нито ефективно, нито рационално. Разходите се извършват напълно непрозрачно и при брутално нарушаване на законодателството регламентиращо обществените поръчки. Внедряването на пълноценен програмен формат за целия държавен бюджет засега е само една розова мечта. Ето защо неефективното и нерационално използване на публичния ресурс продължава с милиардни измерения. Не се вижда в нито една партийна програма дори пожелание за прекратяването на едно такова използване, тъй като това би означавало значителна намаляване на размера на бюджетната баница, от която славно се хранят партиите, партийните деятели и приближените им кланове и обръчи от фирми и сдружения.

    ВТОРО: Липсва Система за оценяване на дейността и структурата на държавната администрация. В момента държавната администрация е видимо блокирала и не оказва на гражданите достатъчен обем от качествени публични услуги, за което е създадена и за което й се заплаща. Цари съзнателно предизвикан хаос в дейността, безотговорност, безплановост и безцелно прехвърляне на информация. Е-управлението се оказа поредният скъпо платен мит. В интегрираната онлайн информационна система на държавната администрация, в раздела „Административни структури и органи на изпълнителната власт“ са описани 224 звена на централно ниво, плюс 473 териториални звена. Съществуват и 86 държавно-обществени, консултативни и координационни съвета и комисии. На тази съвкупност от структури смело може да се даде наименованието „Големият административен хаос“, в условията на който не е известно дали някой въобще може да запомни наименованията им (за ръководство и отчет и дума не може да става). При все това извън обсега на тази раздута система неизвестно защо остават администрациите на законодателната и на съдебната власт, въпреки че и те се финансират за сметка на държавния бюджет и са неразделна част от единното държавно управление. Администрацията на Народното Събрание, на Президента на Република България, на Сметната палата, на Конституционния съд и на всички звена от съдебната система не прилагат или прилагат отчасти или избирателно Закона за администрацията и Закона за държавния служител. Масовото неизпълнение на законовите норми води до тежки диспропорции във възнагражденията и условията на труд и до недопустими отклонения в трите власти, които в крайна сметка рушат административния процес в целия публичен сектор. Създадените със специални закони административни структури дълги години продължават да съществуват сами за себе си, и основно за да осигурят възнаграждение на персонала, ангажиран с работа в тях. Те демонстративно не изпълняват изискванията на Закона за администрацията, като често елиминират фигурата на главния секретар, не формират обща и специализирана администрация, създават екзотични и причудливи звена. Тези структури представят един път годишно доклад за своята работа пред Народното събрание, който обичайно е общ и повърхностен. Изцяло липсва оперативен контрол на дейността им, както и конкретен анализ за резултатите от нея. Предвид горното, не е за учудване, че под благия поглед на Комисията за защита на конкуренцията картелите процъфтяват, а при бездействието на Комисията за финансов надзор застрахователи изнасят безнаказано събраните застрахователни премии в чужбина и спокойно обявяват неплатежоспособност. Създадените със специални закони звена подлежат на много сериозно преосмисляне, с оглед реалната защита на интересите на държавата и на гражданите.
    В изпълнителната власт масово се създават структури с дублиращи се функции – например в министерството на икономиката има дирекция „Икономическа политика“, дирекция „Външноикономическа политика“ и дирекция „Външноикономическо сътрудничество“, за които от пръв поглед е ясно, че имат припокриващи се дейности. При възникване на текущ проблем, правителството обичайно създава ново административно звено, вместо да изиска подробен анализ и търсене на реално решение на проблема. Пример за груба системна грешка и елементарна неграмотност в държавното управление е създаването през 2018 г. на новото ТОЛ управление в състава на Агенцията за пътна инфраструктура (АПИ). Персоналът на ТОЛ управлението е по-голям от досегашния персонал на АПИ. Предметът на дейност на агенцията е изграждането и поддържането на пътища, а с новото управление АПИ де-факто се превръща от пътна в приходна агенция. Правилното управленско решение в случая е преминаването на цялото ТОЛ управление като специализирана структура в състава на Националната агенция по приходите. Системата за оценяване на дейността и функциите на държавната администрация би могла да бъде изградена на основата на Института за публична администрация, след като това звено бъде в значителна степен укрепено кадрово и финансово. Изпълнението на препоръките за оптимизация на административните структури (т.е. закриването на значителна част от стотиците съществуващи в момента звена), които тази система би генерирала ще изисква истинско политическо мъжество, убеденост в защита на обществените интереси и много здрави нерви.

    ТРЕТО: Липсва Система за подбор и кариерно развитие на държавните служители. Липсата на такава система е съзнателно поддържана от сегашните управляващи, за да се държи в страх и безропотно подчинение цялата армия от чиновници. В България за истинска държавна служба може да се говори с голяма условност, тъй като липсва каквато и да е устойчивост, предсказуемост и системност при подбора и кадровото развитие на държавните служители. Обстановката в момента е такава, че за държавните служители мисленето е противопоказно, изказването на собствено мнение е вредно, а дори и минимално несъгласие с началството е пагубно. Тази обстановка води до обезличаване и дехуманизиране, до безразличие и бездушие, в крайна сметка – до пълзящо ликвидиране на кадровия потенциал на държавната служба. Законодателната уредба съзнателно е създадена по такъв начин, че да допринася за пълното политическо подчинение на държавните служители. За заемане на ръководните длъжности главен директор,
    директор и началник отдел се изисква „професионален опит“, а не стаж на предходна по-ниска длъжност в администрацията. Под професионален опит се подразбира натрупан общ трудов стаж, поради което ключовите ръководни длъжности в администрацията масово бяха заети от приходящи външни лица, угодни на управляващите. Външните лица, постъпили на ръководна длъжност обичайно са или неквалифицирани „калинки“, или нямат никакъв практически опит в държавното управление. Тяхното систематично въвеждане в държавната администрация лиши от всякаква перспектива за развитие низовите държавни служители. Ето защо в българската държавна служба растежът в кариерата е химера, освен ако държавният служител не намери за себе си партийна или друга кланова или групова протекция. Публична тайна е и практиката да не се обявява задължителния по закон конкурс за назначаване на държавен служител, преди да е известно конкретно лицето, което трябва да го спечели. Преференцията най-често е по партийна линия, но не са редки случаите и на кланово и групово протежиране, по признак произход от определен регион, връзка с роднини на органа по назначението и др. подобни. На богоизбраните предварително се дава теста, който ще се решава по време на конкурса (или готовата писмена концепция, която трябва да се представи и защити). Съобщават се и правилните отговори, които трябва да се дадат по време на последващото интервю. Конкурсните комисии се назначават в състав от особено послушни чиновници, на които просто им се дава списък с лицата, които трябва да спечелят съответния конкурс. Масово се практикува уеднаквяването на длъжностните характеристики на държавните служители. Тази практика на един последващ етап напълно обезсмисля атестирането и оценяването на резултатите от работата им. Крайната оценка се формира на основата на безропотното послушание и изпълнение на указанията на висшестоящите. Всякакви други критерии, предполагащи мислене, творчество и инициатива умишлено са премахнати. Ръководните кадри държат в стрес и страх низшестоящите с безконтролната и неограничена възможност за поставяне на слаба оценка (което води до незабавно освобождаване от държавна служба). В българската държавна администрация няма установени трайни механизми за обучение и осъвременяване на знанията на служителите. Няма и установена практика за доказване на професионален ценз – т.е. придобиване на определен за всяко ръководно ниво обем знания и умения, и тяхното удостоверяване чрез държавна изпитна система. В сегашното състояние на съзнателно поддържан и контролиран чрез страха хаос в държавната служба, уместно е директно да се възприемат и адаптират прецизно за българските условия под формата на отделен кодекс регулациите на Европейския съюз – „Правила за длъжностните лица на
    Европейските общности и условия за наемането на други служители” – създадени през 1968 год., последно изменено и допълнено издание от 01 май 2004 год. Тези правила са особено интересни, защото са валидни за всички основни европейски институции – Европейска Комисия, Европейски Парламент, Съвет на Европейския Съюз, Съд на Европейските общности, Сметна палата, Икономически и социален комитет, Комитет на регионите, Европейска централна банка, Европейска инвестиционна банка, Европейски надзорник за защита на личните данни и Европейски омбудсман. Прилагат се и в 36 агенции, комисии и съвети на общността. Документът в обем от 163 страници представя детайлно регламентиране на административната служба. Техническите служители са класифицирани в 4 категории (A, B, C, D), 9 групи (I-IX), всяка с по 4 класа (1-4). Длъжностните лица са класифицирани с 16 ранга, всеки един с по 5 стъпки (1-5). Има подробни норми от етапа на първоначалното наемане до етапа на напускане, вкл. и регламентиране на пенсионните схеми.

    ЧЕТВЪРТО: Липсва Система за планиране на дейността на държавата. Класически пример за отлично планиране на дейността на държавата дават т.нар. „Азиатски тигри“ – Южна Корея, Хонконг, Сингапур и Тайван. На основата на дългосрочни стратегии (до 2030 – 2050г.), те извършват средносрочно програмиране и ежегодно планиране. Резултатите от този подход на планомерно развитие са очевидни, и са известни в цял свят. Техният опит е възприет и се прилага от редица европейски държави. В България са установени наистина смешни управленски практики – през 2009 г. са действали 153 стратегии на национално равнище, през 2013 г. са налице 144 стратегии. Няма официални данни колко активни стратегии има в момента, но е ясно, че България е шампион на Европа в тази област. При наличието на толкова стратегии обаче потресаваща е липсата на Национална стратегия за развитие на страната. Действащите у нас стратегии по правило нямат приложен към тях план за действие, който да позволява ежегодно да се отчита тяхното изпълнение на основата на обективно проверяеми показатели. По правило нямат и финансов план или собствен бюджет, който да позволява да се финансират действията по тяхната реализация. Липсва и синхронизиране с останалите държавни сектори. Това ги превръща не в официални планови документи, а в неясни писания, съдържащи сбор от добри пожелания и намерения. Доколкото държавната политика в цялост е единен и непрекъсваем процес с много свързани аспекти, задължително е приемането на една Национална стратегия за развитие на България да бъде постигнато след
    подробно всенародно обсъждане и при максимален политически консенсус. Такава стратегия трябва да описва пълноценно и по приоритети целите и очакваните резултати във всички съставни държавни политики: А/Държавните политики за съхраняване и развитие на човешкия капитал на нацията – образователна, здравна, социална и демографска, културна, за младежта и спорта; Б/ Държавните политики за повишаване на производителната сила на труда и конкурентоспособността на националната икономика – научна и иновационна, екологична, земеделска, икономическа, бюджетна, данъчна, осигурителна, транспортна, инфраструктурна и регионална, енергийна, за усвояването на европейските фондове и за активни мерки на пазара на труда;В/ Държавните политики за вътрешния ред, националната сигурност и развитие на демократичното управление на страната – вътрешни работи, правосъдие, външни работи, отбрана, миграционна, за административната реформа и внедряване на информационните и комуникационни технологии и за сътрудничеството с гражданското общество. Националната стратегия трябва да бъде утвърдена и редовно актуализирана с решение на Народното събрание, прието с квалифицирано мнозинство или (ако е възможно) с консенсус. Нейните приоритети следва да са задължителни за всяко едно българско правителство, а финансовите разходи за действията по тяхното изпълнение следва да се включват безапелационно в утвърждавания ежегодно държавен бюджет. Цялостната система за планиране на дейността на държавата следва да бъде регламентирана в специален закон, ясно определящ йерархичното съподчинение на стратегическите, програмните и планови актове в държавата, синхронизирането със законодателните и другите нормотворчески планове, синхронизирането с бюджетните процедури, периодите на планиране на различните нива, задълженията на различните звена на държавната администрация в процеса анализ-планиране-отчет-актуализиране, както и други детайли по този непрекъсваем процес. Време е партийните програми да престанат да бъдат изпълвани с измислени обещания за светло бъдеще. Тези програми, както и управленската програма на правителството следва да се основават на приоритетите и дейностите, вписани в Националната стратегия за развитие на България. В противен случай движение напред за страната няма да има. Описаният подход не означава, че партийните програми ще се унифицират и партиите ще се обезличат. Несъмнено, различията в идеологически план и с оглед на защищаваните от тях интереси остават. Съвсем различни са и подходите и нагласите за разрешаване на обществените противоречия, както и пътищата, средствата и методиките, прилагани в тези процеси.

    КОЯ Е ТЕМАТА – ТАБУ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ?

    Основен системен дефект на държавното управление в България е прекомерната централизация. Само един от всеки пет служители работи на местно или регионално ниво. Нормативната уредба предоставя огромната част от властовите пълномощия в ръцете на държавните органи, функциониращи на национално равнище. Средното ниво на държавно управление (област) на практика бе ликвидирано в периода на прехода. В момента областните управители имат функции основно по отношение на държавната собственост, както и при бедствия и аварии. Те са политически назначени местни ръководители, а не пълноценно избрани ръководители на регионално ниво, каквито има в Германия или във Франция. Низовото ниво на управление (община) прилага организация на администрацията си по преценка на общинския съвет, а не такава, която да е съобразена със структурата на централната държавна администрация. Дирекциите в общинските администрации и като предмет на дейност, и като наименования нямат нищо общо с министерствата. По този начин се затруднява силно вертикалното административно взаимодействие. Финансовите ресурси са концентрирани на национално ниво, и общините редовно се „молят” на депутати, на финансовия или на друг министър или лично на премиера за отпускане на средства. Липсата на пълноценни средно и низово ниво на държавната администрация води до създаването на национално равнище на абсурдни неуправляеми мастодонти с хиляди служители в тях – Агенция по заетостта, Агенция за социално подпомагане и др., води и до създаването на десетки паразитни и практически неуправляеми главни дирекции в почти всички централни ведомства. Пояснение – съгласно закона „главна” е тази дирекция, която има териториални звена в страната. Повишаването на качеството на държавното управление изисква императивно по-голямата част от кадрите на националните звена да се предоставят на областите и общините (където е фактическата им месторабота и сега), а на национално равнище да останат информационните, методическите, законотворческите, контролните и международните административни дейности, които не са от компетенциите на областните и общинските нива. На същото преразпределение подлежат и публичните финанси. С термина „деконцентрация” изразяваме прехвърляне на властовите правомощия към по-долните управленски равнища, а с термина „децентрализация” – съпътстващите административни, организационни, планови, анализационни и финансови процеси.
    Най-яростните противници на деконцентрацията и децентрализацията в българското държавно управление са политическите партии. За тях и досега това е тема – табу. Причините са чисто егоистични. Спечелването на парламентарни избори и съставянето на правителство гарантира осъществяването на властови правомощия и управлението на значителни публични средства, респ. назначаването на съпартийци и изхранването на кръгове и обръчи. При децентрализирано управление, огромната част от пълномощията и средствата няма да са в централната власт, а следва да се предоставят на низовите нива, където доминиращи може да са политическите противници. Така че, децентрализираното държавно управление девалвира резултатите от една победа на парламентарните избори и предоставя публични ресурси на низовите нива, където не винаги същата партия управлява. Респективно, порциите намаляват, и партийните обръчи не са захранват пълноценно. Ето защо партиите мълчаливо, но крайно решително стоят в полза на сегашния доказано неефективен и нерационален свръхцентрализиран модел на държавното управление.

    * * *

    Всичко описано дотук е картина само на върха на айсберга на теорията и практиките на държавното управление. Проблематиката е много сложна и изисква опит, знания и умения за нейното анализиране и предлагането на подходящите решения. Изисква се желание и искрена отдаденост на делото за процъфтяване и развитие на страната.

    Набедените за политически елит в момента явно не се справят с управлението, присвояват и разпиляват огромна част от публичните средства и прахосват и малкото останал човешки капитал на нацията.

    Годо няма да дойде, а България очаква своите държавници.

    1. С твое разрешение бих качил този анализ на блога си от твое име като гост-автор.

      1. Калине, благодаря! Да, няма проблеми! Давам неограничено съгласие за цитиране, препечатване, разпространение и т..н. Мисля, че всички трябва да се борим за да си върнем държавата на народа и да подобрим решително държавното управление. Авторството ми при подобни случаи няма значение, но намирането на хора за реализация на реформата е сложно. Аз съм готов, при това като доброволец. Благодаря и бъди здрав!

  4. Поздравления, Калине – много добър текст! Но не съм изненадан – знам, че можеш! Поздрави!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.