Пак искат да спасяват климата от хората. Преди 15 години Ал Гор и Междуправителственият панел за климатични промени взеха Нобелова награда за „усилията им да изградят и да разпространяват по-голямо познание за измененията на климата, предизвикани от човека, както и да поставят основите за мерките, които са необходими, за да се противодейства на такава промяна“. Преди две години и Грета Тунберг за малко да се докопа до Нобела, но Ковид й мина път. Онзи ден не я пуснаха на Световната конференция по климата в Глазгоу (КОП26), и тя заплаши, че независимо дали това харесва на политиците, които само се преструват, че приемат сериозно настоящето и бъдещето , и само правят бла-бла-бла, те сами ще направят промяната. „Правачи“ очевидно са тинейджърите-участници в нейните „Петъци за бъдеще“, които искат „справедливост по отношение на климата“.
И климатът иска справедливост по отношение на себе си, но вече 40 години никой не му я дава. Защото става дума не за екология, а за власт, неразривно свързана с отнемане на свобода. Не природата – свободата ни е заплашена от родения през 1992 г. в Рио де Жанейро енвиронментализъм – най-перфидната нелиберална, популистка идеология, която иска да замени демокрацията, свободния пазар, частната собственост, с „екологична диктатура”.
Още преди половин век Айн Ранд й направи ненадминат хирургически анализ. През 1971 г. тя писа, че зелените са новите леви, които ви вменяват вина, задето експлоатирате земята, въздуха и водата, вместо бедните. Вместо да плашат с кървава революция на пролетариата, зелените плашат с незнаен, космически катаклизъм, който не може да бъде доказан, проверен и потвърден. Еколозите са новите лешояди, които кръжат над огъня, дарен от Прометей на хората, за да го задушат, защото е първоначалният източник на замърсяване, образно ги описа Ранд. Бившият чешки президент Вацлав Клаус пък твърдеше, че паниката по повод глобалните климатични промени и последствията за света е изкуствено раздухвана. Нейната същност не е научна, а „злоупотреба с науката от страна на една бързо разпространяваща се тоталитарна идеология, наречена енвиронментализъм.
Ранд и Клаус оспорваха политическата злоупотреба с опазването на околната среда, не рационалният подход към проблема. Само че енвиронментализмът (или затоплизъм) няма нищо общо нито с рационалността, нито с природата, нито с естествените науки. Той е политическо движение и антипазарна идеология, която си поставя за цел да промени радикално света с цената на ограничаване на свободата на личността – и дори с цената на човешки животи.
Историята на енвиронментализма започна с качеството на водите в реките и езерата и със смога в промишлените райони. Продължи с изчерпването на ресурсите, пренаселването, пестицидите и химикалите, киселинните дъждове, озоновата дупка, парниковият ефект. Когато хората решаваха някой от тези проблеми по естествен начин, той беше услужливо забравян от проповедниците му.
Това е основен способ на популизма. Затоплистите са популисти. Характерна черта на популизма е отказът да се взимат под внимание алтернативите и да се отхвърля факта, че всяко „нещо” коства „нещо”. Това е червена нишка, която може да се проследи във всяка декларация, искане или действие на всички „зелени”, от които енвиронменталистите са най-агресивната част. А са агресивни, защото повечето са учени, които извличат финансова полза от изследването на феномена, и политици, които градят кариери на тази база поради липса на други каузи. Пазят си хляба, казано най-просто.
За енвиронменталистите конкретният обект на критика не е важен, важно е да се създаде несигурност, усещане за надвиснала заплаха, защото това позволява бързи и дори незабавни действия, за които не се пестят пари, а решенията се взимат без обсъждане „от когото трябва”. В случая – от Комисията по климатични изменения към ООН, т.нар. Междуправителствен панел.
България води активна политика в отговор на т.нар. климатични промени, и се кани още повече да я активизира. Тази политика обаче дава поле за сериозна държавна намеса в икономиката. Тя може и да води към по-чиста „зелена” икономика, но води и към по-бедна икономика. Българските управляващи удобно се правят, че не разбират това. През 2010 г. професорът по икономика от Университета в Съсекс Ричард Тол прогнозира, че политиката на насърчаване на „зелената” енергия на ЕС ще струва два пъти повече от необходимото, като загубата за обществото ще се равнява на загубата на една година икономически растеж на всеки десет години. („The Costs and Benefits of EU Climate Policy for 2020”, Richard Tol, June, 2010). Мисля, че със Зелената сделка очакванията му ще бъдат многократно надминати.
На срещата на Г-20 в Рим преди КОП26 в Глазгоу най-големите финансови играчи в света обещаха да инвестират 130 трилиона долара в частни капитали за намаляване на вредния ефект върху околната среда от икономиката. Благоразумно не уточниха (до)кога.
На КОП26 в Глазгоу богатите страни си спомниха, че през 2009 са обещали да предоставят $ 100 млрд. годишно до 2020 г. за финансиране на климатичните цели. Така трябваше да се помогне на по-бедните нации да намалят емисиите си и да изградят устойчиви системи за реакция при бури и наводнения. Сега си посипаха главата с екологична пепел и решиха КОП26 да изготви план за предоставяне на обещаните средства и да започне преговори за финансиране на нови цели до 2025 г. За това как тия цели да бъдат определяни и финансирани, тепърва ще се водят тежки пазарлъци. Основната цел обаче – до 2100 година повишаването на температурите да бъде задържано до 1,5 градуса – остава. Все така неизпълнима.
Но… срещата за климата продължава още седмица. И макар че нов договор и нова голяма победа няма да бъдат постигнати, богатите може и да пуснат някой нов лев…