ЗА НУЖДАТА ОТ ИМУЩЕСТВЕН И ОБРАЗОВАТЕЛЕН ЦЕНЗ

Моля убедените демократи, политкоректните, мултикултурните, както и тия вляво, вдясно и в средата от центъра, да си затворят очите и да си запушат ушите. Може даже да спрат да четат. Защото ще кажа, че ако искаме да живеем нормално, трябва да гласуваме нормално. А за да гласуваме нормално, трябва да въведем имуществен и образователен ценз.

Почвам с образователния, че е по-лесно смилаем. Според Чл. 23. на конституцията училищното обучение до 16-годишна възраст е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Трябва ви за работа, трябва ви за книжка (изм. чл. 151, ал. 2 от ЗДвП, Държавен вестник, бр. 77, 26 септември 2017 г.), но не ви трябва за гласуване !!! Все едно че тия, които управляват държавата, не отнемат повече животи от някой, който си кара само колата!

Що се отнася до имуществения ценз, не си го представяйте като прогресивно данъчно облагане със стръмна скала, при която най-богатият има примерно 1 милион гласа. За страна като България за начало е достатъчно избирателят ИЗОБЩО да плаща някакъв данък. Тоест, да има собственост. Или поне да си плаща сметките – тоест, да не е неизправен длъжник. Трябва да сте изправни длъжници, ако искате да пътувате в чужбина, но не трябва, ако решите да гласувате! Що за малоумие ? Що за двойни стандарти?

Впрочем, прогресивното данъчно облагане ни е „подарък“ от световните войни. Благодарение на него бе създадена „социалната държава“. След 1945, вместо да финансират военни разходи, правителствата започнаха да раздават социални помощи. Това, което бе замислено като изключение по време на война, се превърна в правило по време на мир. Заприлича на кейнсианската рецепта за държавни харчове като начин да се излезе от Великата депресия. Тя толкова се хареса на политиците, че на тях и през ум не им мина да я скъсат, когато депресията – заедно с Втората световна война – накрая свърши. Държавата обаче продължи да бъде кредитор от последна инстанция. От 1933 та до днес, когато се нарага, политиците ни засипват с „вертолетни пари“. Напоследък все по-често,включително предишните управляващи, загубили изборите вчера. Е, донесе ли им увеличението на пенсиите, на минималната работна заплата и на детските надбавки, гласовете на пенсионери, нискоквалифицирани работници и млади майки? Вместо да спечелят още 100-200 хиляди гласа, те ги загубиха. Защото гласовете, към които се стремяха, никога не са били техни. „Продължаваме промяната“ се самообявиха за лявоцентристи, защото не посмяха открито да кажат, че са откровено леви. Затова се принудиха несръчно да плагиатстват откровено левите програми на БСП, докато бяха в коалиция с тях. Логиката на събитията, създадена от общите им базисни принципи с левите, ще продължи да ги тегли все по-вляво.

Но това си е проблем, ако го възприемат като такъв, на „Продължаваме промяната“. Как гласуваме е наш проблем. Гласуването ни е корумпирано поне колкото държавата, която всеки нов управляващ се кълне, че ще избави от корупцията. Сега то е право без отговорност – неприкрит продукт на политическа търговия. Всеки политик прави подаръци към избирателите в стремеж да купи достатъчно от техните гласове. И то далеч не само в изборния ден. Тъй като тези подаръци трябва да бъдат финансирани отнякъде, а не е хубаво да се вдигат данъци, всички политически партии взимат неограничено количество заеми. Дълговите тавани пробиха небето, но продължават да растат като бобеното зърно на Джак. Просто като фасул, както обичаме да казваме в България. Един такъв Джак за четвърти път се кани да ни става премиер.

Еднаквата тежест на гласа на всеки гражданин може да е демократичен, но не е справедлив отговор на въпроса как да избираме управниците си.

Въвеждането на „плосък данък“ не решава проблема, както видяхме през годините. Нужен е имуществен ценз. Какъв точно – трябва да определим след широк обществен дебат.

Пътем не е лошо да си изясним и отношението към демокрацията. Вече 33 години некомпетентни и злонамерени политици ни я представят като Откровение. Приписват ѝ чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. Затова възприемаме всеки неин провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система – като национална трагедия. Почти така се коментира от вмера и наистина тъжният факт, че „Възраждане“ удвои гласовете си за година.

За три десетилетия с гласовете на мнозинството, манипулирано по всякакъв начин, дадохме на демократите права, които извън политиката никой не притежава. Права да лъжат и крадат. Права да са нещо като „Банда на демокрацията”, която с гласуване може да разполага с живота, свободата и собствеността ни, както намери за добре. В замяна те ни „щадяха“. Как? Като периодично сключваха сделки с „врага”, които ни научиха да приемаме за нормални. Демократите станаха абонати за властта точно както тези, срещу които се „бореха“. Станаха част от целокупния политически елит, който няма намерение да променя или подменя толкова удобна политическа система като парламентарната демокрация и толкова удобна система избирателна система като всеобщото избирателно право.

А трябва. Различните хора постигат различни успехи. Неравенството се дължи на техните способности. Ако хората са свободни, не могат да бъдат нито икономически, нито политически равни.

Както е казал Аристотел, най-несправедливото нещо е да изравняваш неравните неща.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.