Лудвиг фон Мизес
Вчера на финала на Световното първенство по футбол ФИФА не позволи да се излъчи видеобръщение на украинския президент Владимир Зеленски, в което той призовава да се организира среща на върха, за да „се обединят всички страни около проблема (за постигане на световен мир). Украинската формула обаче сигурно е видяна от милиарди хора. Дали ще се осъществи и как , ще видим.
Малцина обаче знаят, че автор на част от мирната архитектура на света след Втората световна война, която русия нагло потъпка, дължим на един от най-големите икономисти и мислители на ХХ век – Лудвиг фон Мизес. Неговата прочута книга „Всесилната държва“, освен че за първи път поставя нацизма, етатизма и национализма в широкия контекст на международните отношения от края на XIX век до световните войни, завършва с провокативен план за бъдещето. Ето част от него.
Само заменете в текста нацистка Германия с путинова русия…
ХІІ. Проекти за мир
1. Контролът над въоръженията
Би било заблуда да приемем, че който и да е народ днес е готов да изостави протекционизма. Докато управляващите партии подкрепят държавната намеса в бизнеса и планирането в национален мащаб, те не могат да разрушат търговските бариери на своите страни. Следователно подбудите за войни и завоевания няма да изчезнат. Всеки народ трябва да бъде готов да отблъсне евентуално нападение. Готовността за война ще бъде единственият начин войната да се избегне. Старата пословица „Ако искаш мир, готви се за война” ще остане в сила.
Но дори премахването на търговските бариери не би осигурило мир, ако не бъдат премахнати и миграционните бариери. Народите на относително пренаселените страни едва ли ще се примирят със състояние на нещата, което им отрежда по-ниско жизнено равнище. От друга страна, очевидно никоя страна не би могла, без да рискува своята независимост, да отвори границите си за жадните за завоевания граждани на тоталитарните държави. Така сме принудени да признаем, че при сегашните условия няма начин да се отстранят основните причини за войната. И за предстоящия следвоенен период не се очертават по-топли международни отношения.
Съмнително е дали изобщо има смисъл да се сключва официален мирен договор с Германия след поражението й. През последните 30 години нещата силно се промениха. Международните договори като цяло и особено мирните оговори не са това, което бяха. И не са виновни само тези германци, които се хвалеха, че договорите са само хартийки. Съюзниците също носят вина.
Една от най-големите грешки, допуснати от съглашенските държави през 1919 г., е срамното уреждане на преговорите. От векове е прието при мирните преговори да се спазват добрите обноски. Делегатите на двете страни – победителите и победените, се отнасят помежду си като цивилизовани хора, събрали се да вършат работа. Победителите не унижават и не обиждат победените, а джентълменски се отнасят с тях като с равни. Проблемите се обсъждат спокойно и учтиво. Такива са вековните правила и обичаи на дипломацията.
Но страните от Съглашението нарушиха тези правила. Те с удоволствие използваха възможността да унижават и обиждат германските представители. Принудиха ги да стоят в отредените им сгради и поставиха охрана на входа, така че никой да не може да излезе. Германците като затворници бяха отведени от гарата до квартирата, от квартирата до заседателната зала и после обратно по същия начин. А когато влязоха в залата, представителите на страните-победителки отвърнаха на поздрава им с нескрито презрение. Не се допуснаха никакви разговори между германските пратеници и тези на победителите. На германците се връчи проекто-договор и им се каза да дадат писмен отговор в определен срок.
Това поведение беше непростимо. Щом съглашенските страни са били решени да не спазват утвърдената традиция за обсъждане на договора, трябвало е да уведомят германските власти предварително. Тогава германците не биха пратили делегация от видни личности. При избраната от победителите процедура германското представителство би могло да се осигури и от обикновен куриер. Но наследниците на Талейран и Дизраели искаха да се насладят на победата си докрай.
Разбира се, дори ако съглашенските държави не се бяха държали така оскърбително, същината на Версайския договор нямаше да се промени. Щом войната е завършила не с патово положение, а с победа на едната страна, мирният договор се диктува. Победените се съгласяват с условия, които не биха приели при други обстоятелства. Мирният договор по същество е принуда. Победените отстъпват, защото не могат да продължат да воюват. Договор между отделни лица може да се обяви от съда за нищожен, ако едната страна успее да докаже, че е била принудена да го подпише под натиск. Но тези понятия на гражданското право не се отнасят за договорите между суверенни държави. Тук още важи правото на по-силния.
Германската пропаганда смеси двата очевидно различни случая. Германските националисти защитаваха тезата, че Версайският договор е нищожен, защото е бил диктуван на Германия, а не доброволно приет от нея. Според тях отделянето на Елзас, Лотарингия, полските провинции и Северен Шлезвиг е невалидно, защото Германия го е приела под натиск. Но те не бяха последователни и не приложиха същия довод към договорите, чрез които Прусия след 1740 г. е придобила Силезия, Западна Прусия, Позен, Саксония, Рейнската област, Вестфалия и Шлезвиг-Холщайн. Пропуснаха да отбележат факта, че Прусия е завладяла и анексирала без какъвто и да е договор Хановерското кралство, Хесенското курфюрство, княжество Насау и свободния град Франкфурт. От дванадесетте провинции, които през 1914 г. съставят кралство Прусия, девет са заграбени след успешни войни между 1740 и 1866 г. Елзас и Лотарингия през 1871 г. също не са отстъпени доброволно на Райха от французите.
Но с националистите просто не може да се спори. Германците са напълно убедени, че когато те прилагат сила към други народи, това е честно и справедливо, а когато към тях се прилага сила, това е престъпление. Те няма да се съгласят с мирен договор, който не задоволява апетита им за още пространство. Дали ще започнат нова агресивна война, няма да зависи от това дали надлежно ще подпишат мирен договор. Безсмислено е да се очаква от германските националисти да спазват условията на какъвто и да е договор, ако условията за ново нападение изглеждат благоприятни.
Новата война ще бъде неизбежна, ако Съюзниците не успеят да наложат световен ред, който да попречи на германците и другите страни от Оста да се въоръжат отново. Докато съществува икономически национализъм, Съюзниците трябва да бъдат безкрайно бдителни.
Съюзът на страните-победителки следва да се запази трайно. Германия, Италия и Япония трябва да бъдат изцяло разоръжени. Трябва да им се отнеме правото да притежават войска, флота и въздухоплаване. Може да им се позволи да поддържат малобройни и леко въоръжени полицейски сили. Но не трябва да се допуска никакво оръжейно производство. Оръжията и боеприпасите за полицията следва да се доставят от Съюзниците. На страните от Оста не трябва да се позволява да произвеждат или притежават самолети. Гражданското им въздухоплаване следва да се осъществява от чужди авиокомпании със самолети и пилоти от чужбина. Но основното средство срещу превъоръжаването им трябва да бъде строг контрол от страна върху вноса от страна на Съюзниците. Трябва да се спре всякакъв внос към страните-агресори, ако те започнат някакво военно производство или ако се опитат да трупат запаси от внесените суровини. Такъв контрол не е трудно да се установи. А ако някоя страна, оправдавайки се с неутралитет, откаже да подпомогне тези мерки безусловно, то ще се наложи същите методи да се приложат и спрямо нея.
Никакво производство на заместители не може да подкопае ефективността на този проект. Но ако промяна в техническите възможности застраши работата на контролната система, няма да бъде трудно да се принуди засегнатата страна да отстъпи. Пълната забрана върху вноса на храни е много ефективно оръжие.
Това решение на проблема не е много лицеприятно, но е единственото, което би могло да работи задоволително – при условие, че страните-победителки запазят съюза си и след войната.
Погрешно е едностранното разоръжаване да се смята за несправедливо към победените. Ако не планират нови агресии, те не се нуждаят от оръжия. А ако мечтаят за нови войни, но липсата на оръжия ги възпира, едностранното разоръжаване в крайна сметка ще е от полза и за тях, а не само за победителите. Дори да им се наложи да се лишат от средства да нападат другите народи, независимостта и правото им на самоуправление няма да пострадат.
Трябва да виждаме действителността каквато е, а не каквато ни се иска да бъде. Ако след тази война на германците не бъде веднъж завинаги попречено да разпалват нови войни, те рано или късно ще опитат отново. И тъй като страните-победителки няма да им дадат желаното световно господство, германците няма да се откажат от агресивните си планове, докато разполагат с двете си стратегически предимства – многобройно население и разположение по вътрешните линии. Нацизмът ще бъде възкресен в нов облик и под ново име.
Освен това мирният договор трябва изрично да предвижда наказания за тези нацисти, които носят отговорност за убийства и мъчения на невинни хора. Той трябва да принуди германския народ да плати обезщетение за грабежите, извършени от неговите управници и подвластните им тълпи. Това няма да съживи убитите. И след като са минали години, няма да е възможно дори да се обезщети справедливо всеки пострадал. Но е изключително важно да се държат германците отговорни за действията им. Би било абсурдно злодеянията им да останат ненаказани. Нацистите биха оценили това като успех и оправдание за поведението им. Биха си помислили: „В края на краищата постигнахме поне частичен успех, като намалихме числеността и богатството на „низшите” раси. Основното бреме на тази война падна върху тях, а не върху нас.” Би било наистина срамно германците да пострадат от последиците на своята агресия по-малко от нейните жертви.
Пактът Келог-Бриан е обявил войната за незаконна. Германия, Италия, Япония, Унгария и Румъния са подписали този документ. Ако в него изобщо има някакъв смисъл, той е, че агресорите са виновни за незаконно деяние и трябва да понесат отговорността за него. Тези граждани на въпросните страни, които не са се противопоставили на диктаторите открито, не могат да се смятат за невинни.
Всички усилия за траен мир ще бъдат напразни, ако хората не спрат да се кланят на лъжливи герои и да жалят победения агресор повече от жертвите му. Почитта към Наполеон І, която през ХІХ век е почти всеобща в Европа, е обида за здравия разум. Той няма никакво оправдание за нахлуванията си в Испания и Русия. Нито пък е мъченик – дори в изгнанието си на остров Св. Елена се радва на много по-удобен живот от хилядите хора, осакатени заради него. Възмутително е, че отговорните за нахлуването в неутрална Белгия през 1914 г. остават ненаказани. Това постфактум показва, че те са били прави да наричат договорите хартийки1. Преобладаващото извън Франция и Белгия мнение за германските репарации е съвсем погрешно и насърчава германския национализъм. Такива грешки в бъдеще трябва да се избягват.
Превод: Майя Маркова
1 Така Теобалд фон Бетман-Холвег, германски канцлер от 1909 до 1917 г., нарича Лондонския договор от 1839 г., гарантиращ неутралитет на Белгия (бел. прев.).