Категория: Икономика

Днес Корнелия Нинова отново лансира идеята за таван на цените на храните. Подобен таван вече се въвеждал в някои западни държави, това било единствената работеща мярка срещу повишаването на цените. Проверки на грамажа и етикетите няма да помогнат на хората, загрижи се социалистката. И размаха „най-убедителния“, а аз бих казал – най-комплексарски аргумент на всеки български политик: “ Как в Испания, Гърция, Франция може, а в България не може?“

Ами и там не може. Навсякъде контролът върху цените е икономически вреден, но политически полезен.Той внушава, че за високите цени са виновни алчните и ненаситни бизнесмени, а не инфлационната парична политика на некадърните чиновници.

Последствията са еднакви във всички времена и навсякъде по света. Брилянтният американски икономист и журналист Хенри Хазлит ги е описал в безсъмъртната си „Икономика в един урок“. Издадох тази книга през 2009 г. Сигурен съм, че нито един политик не я прочел. Нека го направят поне някои потребители.

Следва откъс от глава 17 на „Икономиката в един урок“ от Хенри Хазлит – „Когато държавата фиксира цени“. Ако не ви се чете целия откъс, резюмирам: „Когато държавата фиксира цени, става страшно“.

…Контролът върху цените внушава, че за високите цени е виновна алчността и ненаситността на бизнесмените, а не инфлационната парична политика на чиновниците.

Да видим най-напред какво става, когато държавата се опита да държи цената на една-единствена стока или на малка група стоки под цената, която би наложил свободният конкурентен пазар.

Когато държавата се опитва да фиксира пределни цени само за няколко стоки, тя обикновено избира определени стоки от първа необходимост с основанието, че е жизнено важно бедните да могат да ги получат на ”разумна” цена. Да кажем, че за тази цел са избрани хлябът, млякото и месото.

Доводът да се държат ниски цените на тези стоки е приблизително следният: ако оставим (да кажем) говеждото на милостта на свободния пазар, наддаването ще покачи цената му и само богатите ще могат да го купуват. Хората ще получат говеждо не според нуждите си, а според покупателната си способност. Ако задържим цената ниска, всеки ще получи полагащия му се дял.

Ако този довод е валиден, възприетата политика е непоследователна и половинчата. Защото ако не нуждата, а покупателната способност определя разпределението на говеждото при пазарна цена 2.25 долара за фунт, тя ще го определя (макар и може би в малко по-малка степен) и при, да кажем, нормативен таван на цената 1.50 долара за фунт. Всъщност доводът за покупателната-способност-вместо-нуждата остава в сила дотогава, докато изобщо искаме някакви пари. Той ще загуби силата си само ако раздаваме говеждото безплатно.

Плановете за фиксиране на пределни цени обикновено започват като опити „да се предотврати повишаването на разходите за живот”. Техните радетели несъзнателно приемат, че има нещо особено ”нормално” или неприкосновено в пазарната цена към момента, в който се въвеждат техните контролни мерки. Тази начална цена се разглежда като ”разумна”, а всяка цена над нея – като ”необоснована”, без оглед на настъпилите промени в условията на производство или търсене след първоначалното ѝ въвеждане.

…Но не можем да държим цената на която и да е стока под пазарното ѝ равнище, без да предизвикаме две последици. Първата е, че увеличаваме търсенето на тази стока. Понеже тя е по-евтина, хората не само са изкушени да купуват повече от нея, но и могат да си го позволят. Втората последица е, че намаляваме предлагането на тази стока. Понеже хората купуват повече, натрупаното количество по-бързо изчезва от рафтовете на магазините. Но освен това се потиска производството на тази стока. Печалбата от него намалява или изчезва. Маргиналните производители фалират.

Следователно, ако не правим нищо повече, резултатът от фиксирането на пределна цена за дадена стока ще бъде дефицит на тази стока. Но недостигът е точно обратното на това, което държавните регулатори първоначално са искали да постигнат. Те са искали изобилно предлагане именно на стоките, избрани за най-строго фиксиране на цените. Когато обаче ограничават заплатите и печалбите на производителите на въпросните стоки, без да въведат подобни ограничения за производителите на луксозни стоки, регулаторите потискат производството на стоките от първа необходимост с контролирани цени, и насърчават производството на не толкова необходимите стоки.

Някои от тези последици с течение на времето се забелязват от регулаторите, които въвеждат разнообразни нови мерки, за да ги избягнат. Между тези мерки са купонната система, контролът върху производствените разходи, субсидиите и всеобщото фиксиране на цените. Да ги разгледаме последователно.

Когато стане очевидно, че недостигът на някаква стока е следствие от фиксиране на цената ѝ под пазарното равнище, богатите потребители биват обвинени, че вземат ”по-голям от полагаемия им се дял”. Ако стоката е суровина за производството, отделни фирми биват обвинени, че се ”презапасяват” с нея. След това правителството въвежда набор от правила за това кой ще има предимство при закупуването на тази стока, или на кого и в какви количества тя ще се разпределя, или как ще се продава с купони.

Ако се възприеме купонна система, това значи, че всеки потребител може да получи не повече от определено количество, без значение колко е готов да плати, за да получи още.

Купонната система означава, че държавата е приела двойна ценова система или двойна парична система, в която всеки потребител трябва да има определен брой купони или ”точки” в допълнение към дадено количество обикновени пари. С други думи, държавата се опитва посредством купонната система да свърши част от работата, която свободният пазар би свършил посредством цените. Казвам само част от работата, понеже купонната система само ограничава търсенето, без същевременно да насърчи предлагането, което би направила по-високата цена.

Държавата може да се опита да осигури предлагането, като разшири контрола си върху производствените разходи на дадена стока. Например, за да задържи ниска цената на дребно на говеждото, тя може да фиксира неговата цена на едро, кланичната му цена, цената на живите говеда, цените на фуражите, заплатите на селскостопанските работници. За да задържи ниска цената на млякото, държавата може да опита да фиксира заплатите на шофьорите, които го превозват, цените на опаковките му, изкупната му цена, цените на фуражите. За да фиксира цената на хляба, тя може да фиксира заплатите във фурните, цената на брашното, печалбите на мелничарите, цената на житото и т.н.

Но докато държавата разширява фиксирането в посока назад, разширяват се и последиците, които първоначално са я тласкали към това действие. Ако допуснем, че правителството има решимост да фиксира тези разходи и способност да осъществи решенията си, тогава то просто създава на свой ред дефицит на различните фактори, които участват в производството на крайната стока – труд, фураж, жито, и т.н. Така държавата се принуждава да контролира все повече и повече. Крайният резултат е същият като при всеобщо фиксиране на цените.

Правителството може да опита да се справи с тази трудност чрез субсидии. То ще признае, че като държи цената на млякото или маслото под пазарното ѝ равнище или под равнището, на което фиксира останалите цени, може да причини недостиг поради понижените заплати и печалби в производството на мляко или масло. Държавата се опитва да компенсира това, като плаща субсидия на производителите на мляко и масло. Ако пренебрегнем свързаните с това административни трудности и допуснем, че субсидията осигурява точно желаното производство на мляко и масло, ясно е, че макар тя да се изплаща на производителите, в действителност подпомага потребителите. Защото производителите в крайна сметка не получават повече за своето мляко и масло, отколкото щяха да получат, ако можеха да искат свободната пазарна цена; но потребителите получават мляко и масло доста под свободната им пазарна цена и следователно са субсидирани с тази разлика, т.е. със сумата на субсидията, привидно платена на производителите.

Ако обаче за субсидираната стока не са въведени купони, то хората с най-високи доходи ще могат да купят най-много от нея. Това означава, че те са субсидирани в по-голяма степен от хората с малка покупателна способност.

Кой ще субсидира потребителите, ще зависи от това кои категории хора се облагат с данъци. Така хората като данъкоплатци ще субсидират самите себе си като потребители. В тази бъркотия става малко трудно да се проследи точно кой и кого субсидира. Това, което се забравя, е, че субсидиите се плащат от някого и че не е открит начин обществото да получи нещо срещу нищо.

За кратки периоди от време фиксирането на цените често създава впечатление, че е успешно. Може да изглежда, че то работи добре, особено при война, когато се подкрепя от патриотизма и чувството за криза. Но колкото по-дълго е в сила, толкова повече нарастват трудностите му. Когато цените произволно се поддържат ниски чрез държавна принуда, търсенето хронично надхвърля предлагането. Видяхме, че ако държавата се опита да предотврати дефицита на дадена стока, като намали и цените на труда, суровините и другите фактори, определящи производствените ѝ разходи, то тя създава на свой ред недостиг на тези фактори.

Но ако държавата тръгне по този път, тя не само ще сметне за необходимо да разшири контрола върху цените в посока назад или ”вертикално”; тя ще сметне за не по-малко необходимо да разшири ценовия контрол ”хоризонтално”. Ако въведем купони за дадена стока и хората не могат да получат достатъчно количество от нея, а все още имат свободна покупателна способност, те ще се насочат към някакъв заместител. С други думи, купоните за всяка стока, която става дефицитна, трябва да увеличат натиска върху другите стоки, които все още са без купони.

Ако приемем, че държавата успее да предотврати черния пазар (или поне му попречи да се развие достатъчно, за да премахне значението на държавните цени), то продължаването на контрола върху цените ще я принуди да въвежда купони за все повече и повече стоки. Купонната система няма да се ограничи с потребителите. Тя не се ограничи с потребителите по време на Втората световна война. Всъщност тя беше приложена най-напред за разпределяне на суровините между производителите.

Казано накратко, естествената последица от всеки решителен и всеобхватен контрол върху цените, който се опитва да запази някакво тяхно историческо равнище, ще е казармена икономика. Заплатите ще бъдат поддържани ниски толкова твърдо, колкото и цените. Трудът ще бъде разпределян толкова безкомпромисно, колкото и суровините. В резултат държавата не само ще казва на всеки потребител точно по колко от всяка стока може да получи; тя ще казва и на всеки производител точно с какво количество от всяка суровина и с какво количество труд може да разполага. Наддаването за работници ще се търпи не повече от наддаването за материали.

Резултатът ще бъде бетонирана тоталитарна икономика със строго регламентиране на всяка стопанска дейност и с поставяне на всеки работник под произвола на държавата, а накрая и с изчезване на всички свободи, с които сме свикнали.

Превод: Майя Маркова

Хенри Хазлит

Откъс от „Икономиката в един урок“, която издадох през 2009 г.

Вярата, че синдикатите могат значително и трайно да повишат реалните заплати на всички трудещи се, е едно от големите заблуждения на нашия век. Това заблуждение идва най-вече от неспособността да се разбере, че заплатите се определят основно от производителността на труда.

… Всеки работодател желае да увеличи собствената си печалба максимално. Ако хората са готови да работят за по-малко от стойността, която му носи техният труд, защо той да не се възползва от това? И как може да го направи? Например, вместо да гледа как друг работодател печели 2 долара седмично от труда на даден работник, защо да не привлече работника с по-висока заплата и да печели от труда му, макар и само 1 долар седмично? Докато работодателите се конкурират за работна ръка, ще бъдат склонни да наддават за нея, докато достигнат действителната ѝ пазарна стойност.

Всичко това не означава, че съществуването на синдикатите е неоправдано и те не могат да бъдат полезни. Основната функция, която те следва да изпълняват, е да подобряват условията на труд на местно равнище и да се грижат всичките им членове да получават действителната пазарна стойност на своята работна сила.

…Но както показва опитът, синдикатите лесно могат (особено ако трудовото законодателство е едностранчиво и стоварва принудата си само върху работодателите) да надхвърлят своите полагаеми функции, да действат безотговорно и да възприемат късогледо и противообществено поведение. Пример за това са всички случаи, когато синдикатите се опитват да фиксират заплатите на своите членове над действителната им пазарна стойност. Такива опити винаги водят до безработица. Освен това те могат да бъдат осъществени само чрез някаква заплаха или принуда.

Един от видовете принуда е да се ограничи членството в съюза, като се въведат показатели, различни от професионалната квалификация. Ограничението може да бъде най-различно. То може да е налагане на твърде високи начални вноски за новите работници, въвеждане на произволни изисквания за членство, явна или прикрита религиозна, расова или полова дискриминация, ограничаване на абсолютния брой членове или отхвърляне, при необходимост със сила, на стоките, произведени не само от нечленуващи в профсъюза работници, а дори и от членове на асоциирани профсъюзи от други градове или щати.

Стачката е най-ясният пример как заплатите на синдикалните членове се вдигат или запазват над действителната си пазарна стойност чрез заплаха и сила. Наистина стачката може да бъде и мирна. Докато е такава, тя е допустимо средство на работниците да се борят за интересите си, макар че трябва да се използва рядко и в краен случай. Ако твърдоглав работодател плаща твърде малко на работниците си, възможно е те да го освестят, като групово го лишат от труда си. Той може да установи, че за заплатите, които старите му работници отхвърлят, не може да наеме на тяхно място нови, които да са също толкова добри.

Но правотата на работниците става подозрителна в мига, в който те прибягнат до заплахи или насилие, за да наложат исканията си – например поставят стачни постове, за да не могат другарите им да продължат работа или работодателят трайно да наеме на тяхно място нови хора. Защото стачните постове всъщност се използват преди всичко не срещу работодателя, а срещу други работници, желаещи да заемат освободените места при същите заплати, които старите работници отхвърлят. Този факт показва, че новите работници не могат да намерят нищо по-добро от това, срещу което старите протестират. Следователно, ако старите работници успеят чрез сила да попречат на новите да заемат местата им, те са попречили на тези нови работници да направят най-добрия възможен избор и са ги принудили да се примирят с нещо по-неизгодно. Това означава, че стачниците се стремят към привилегировано положение спрямо другите работници и използват сила, за да го запазят.

…Предизвиканото повишаване на заплатите не причинява безработица, само ако вдигането на заплатите е било съпроводено със съответно увеличаване на паричната маса и банковите кредити; а дори и тогава е малко вероятно да се въведат такива отклонения в размера на заплатите, без да се стигне до ”острови” на безработица, особено в професиите, където заплатите са били повишени най-много. При липса на такава парична инфлация предизвиканите повишения на заплатите ще доведат до масова безработица.

…Не е задължително безработицата, изразена в проценти, да бъде най-висока там, където заплатите са били вдигнати най-много. Тя ще се измества и разпределя според относителната еластичност на търсенето на даден вид труд, а също и според това как е ”скачено” търсенето на различни видове труд. И все пак, ако всички тези фактори се вземат предвид, дори групите работници с най-силно увеличени заплати вероятно ще се окажат в по-лошо положение отпреди, ако освен работещите разгледаме и безработните им членове. А от психологическа гледна точка, разбира се, претърпените щети ще бъдат още по-големи, понеже загубата на безработните несравнимо надвишава печалбата на тези, които малко са увеличили покупателната си способност.

…Това ни отвежда до същината на въпроса. Обикновено се приема, че извоюваното повишение на заплатите е за сметка на печалбата на работодателя. Разбира се, това може да се случи за кратки периоди или при особени обстоятелства. Ако заплатите бъдат повишени във фирма, която поради усилена конкуренция не може да вдигне цените си, повишението ще се извлече от печалбите. По-малко вероятно е това да се случи, ако повишението засяга цял отрасъл. Ако той няма външни конкуренти, може да си позволи да повиши цените и така да прехвърли бремето на увеличените заплати върху потребителите. Последните, най-вероятно работници в по-голямата си част, ще се окажат с намалени реални заплати, защото трябва да плащат повече за въпросната стока. Наистина и в този случай даденият отрасъл може да понижи печалбата си, понеже в резултат от вдигнатите цени продажбите на продуктите му могат да намалеят. Освен печалбата обаче най-вероятно ще се понижи заетостта и оттам съответно ще падне общата сума на заплатите.

…Така че експлоатацията на капитала от труда е в най-добрия случай временна. Краят ѝ ще дойде бързо. Всъщност той най-често ще настъпи не точно както описахме в нашия хипотетичен пример, а чрез докарване на маргиналните фирми до фалит, растеж на безработицата и неизбежни промени на заплатите и печалбите, докато се стигне до положение, в което изгледите за разумна (или още по-голяма) печалба отново съживят производството и заетостта. Но междувременно всички ще са обеднели заради безработицата и свитото производство, причинени от експлоатацията на капитала. Макар че трудът за известно време ще разполага с по-голям относителен дял от националния доход, като абсолютна величина националният доход ще е намалял; така че относителната печалба на работниците за този кратък период е пирова победа. Изразено в действителна покупателна способност, не само капиталът, а и трудът е получил по-малко.

Така стигаме до заключението, че синдикатите, макар да могат за известно време да осигурят парично повишение на заплатите на своите членове (донякъде за сметка на работодателите и в по-голяма степен за сметка на нечленуващите в синдикатите работници), в последна сметка не могат да постигнат никакво действително повишение на заплатите на работниците като цяло.

…Но доколкото това погрешно убеждение съществува и е основа за действията на синдикатите, крайният им резултат е да намалят производителността в сравнение с това, което би била без тях. Следователно дългосрочният резултат за всички групи работници е понижаване на реалните заплати – т.е. заплатите, измерени с покупателна способност – под равнището, което иначе биха могли да достигнат. Действителната причина за огромното увеличаване на действителните заплати през последното столетие, да повторим, е натрупването на капитал и позволеният от него невероятен технически напредък.

Превод:  Майя Маркова

По мотиви от биографията „Лешек Балцерович“ от Витолд Гадомски, която издадох през 2009 г. Професор Балчерович бе лично на премиерата на книгата в БАН.

На 24 септември 2018 икономиката на Полша беше призната за развита и страната първа от бившия социалистически блок влезе в групата на 25-те водещи икономики в света. Това стана, след като Варшава беше включена в нова категория на борсовия индекс FTSE Russell на Лондонската борса.  За пръв път от близо 10 години страна от групата на „напреднали развиващи се“ се изкачва в този индекс . Смяната в индексацията ще промени фундаментално инвеститорското отношение към Полша.

Този успех има предистория и име. Името на предисторията е „шокова терапия“. Името на автора ѝ – проф. Лешек Балцерович.

Разбира се, Балцерович не винаги е бил професор. Дванадесетгодишният Лешек – отличник с наднормено тегло, решава, че ще стане лекоатлет . Спортът значи  много в неговия живот, защото е упорита работа върху себе си, усилие и контрол на постигнатите резултати. Всичко това е част от характера на Балцерович.

През първите години от следването негова страст е леката атлетика. Тренира много. Учи лесно и без проблеми взима  с отличен изпитите си във Висшето училище по планиране и статистика. Надява се, че следването ще му даде възможност да пътува. Планира да завърши и втора специалност – журналистика. Мечтае за пост на кореспондент в чужбина. Икономиката ще стане негова страст години по-късно

След дипломирането си става член на Полската обединена работническа партия. След години обяснява, че причините за това решение са прагматизмът и наивността. Неговият прагматизъм му подсказва, че партийната книжка е необходима, за да направиш кариера в Полската народна република, особено ако си завършил икономически университет. В същото време Балцерович наивно вярва, че комунистическата система ще се развива в посока на по-голяма рационалност. Използва принадлежността си към управляващата партия като трамплин за кариерата си, но не заема партийни постове.

Още в края на 80-те години Балцерович е убеден, че няма смисъл да се търси така наречения „трети път” между социализма и капитализма. Смята, че всяко излизане от системата на свободния пазар води до създаване на по-малко ефективна икономическа система, и накрая до патология. Пазарът притежава всички предимства. Ето защо е необходимо да бъде въведен без корекции.

В полския Институт по проблемите на марксизма-ленинизма Балцерович създава и екипа, който по-късно ще осъществи „шоковата терапия“. В края на 80-те години той вече има обмислена концепция, знае грешките, които трябва да се избягват, знае кои проблеми ще бъдат най-трудни за решаване. Познава като никой друг историята на провалените реформи в комунистическите страни, и повече или по-малко успешните терапии в страните, който се борят с висока инфлация.

Неговата шокова терапия едва ли щеше да бъде толкова успешна, ако Балцерович беше политик и възприемаше волята на народа  като глас Божи. Но той е икономист и не приема „колективната мъдрост на обществото”. Не разбира и не цени и нуждата от политическия театър. Вместо това взема рационални икономически решения. Често казва, че ако има дори и 1% шанс, че нещо може да се подобри, трябва  да се опита. И разбира се, отхвърля стратегията на „малките стъпки”, тъй като смята, че тя води до блокиране на реформите. Крилата му фраза „Има два начина да се проведат ефективни реформи: бързо или много бързо”, ще остане ненадминато обобщение на полския изход от комунизма. 

Когато все пак Балцерович става политик – два пъти вицепремиер и финансов министър, е политик, който говори истината, дори ако тя не е популярна. Липсва му „щипка политически блясък”. Ако притежаваше умението да „очарова” обществото”, щеше да бъде отличен политик. Но посредствен икономист.

А той е легендарен икономист.  Човекът, който от рибената комунистическа супа направи аквариума на развитата полска икономика.

Фредерик Бастиа

Петиция от производителите на свещи, свещички, лампи, клечки, улични лампи, щипци за чистене и загасяне на свещи, гасители, и от производителите на лой, масло, смола, спирт и изобщо на всичко, свързано с осветлението

До уважаемите членове на Камарата на представителите

Господа,

Вие сте на прав път. Вие отхвърляте абстрактни теории и малко почитате изобилието и ниските цени. Вие сте загрижени най-вече за съдбата на производителя. Вие искате да го освободите от външна конкуренция, т.е. да съхраните вътрешния пазар за вътрешната промишленост.

Ние дойдохме да ви предложим чудесна възможност за вашата — как да я наричаме? Вашата теория? Не, нищо не е по-измамно от теорията. Вашата доктрина? Вашата система? Вашият принцип? Но вие не харесвате доктрините, вие се гнусите от системите, а колкото до принципите, вие отричате, че има такива в политическата икономия;следователно ние ще я наричаме вашата практическа дейност — вашата практика без теория и без принцип.

Ние страдаме от гибелната конкуренция на един съперник, който очевидно работи при условия, далеч по-благоприятни от нашите за производство на светлина, така че наводнява с нея вътрешния пазар на невероятно ниска цена. От момента, в който той се появява, нашите продажби спират, всички потребители се обръщат към него, и един отрасъл от френската индустрия, чиито подразделения са безбройни, изведнъж е докаран до пълна стагнация. Този конкурент, който е не друг, а слънцето, води война с нас толкова безмилостно, че ние предполагаме, че той е бил настроен срещу нас от коварния Албион (великолепна е дипломацията в наши дни!), най-вече защото той има към този високомерен остров респект, който не показва към нас[1].

Ние ви молим да бъдете така добри и да прокарате закон, изискващ затваряне на всички прозорци, капандури, тавански прозорци, вътрешни и външни кепенци, завеси, двукрили прозорци, кръгли прозорчета, капаци на прозорци и транспаранти – накратко всички отвори, дупки, цепнатини и пролуки, през които светлината на слънцето има навика да влиза в къщите в ущърб на нашите добри индустрии, с които, горди сме да кажем, ние сме надарили страната – една страна, която не може да забрави благодарността си към нас и да ни изостави в такава неравна битка, без да ни предаде.

Бъдете достатъчно добри, уважаеми депутати, да приемете молбата ни сериозно и не я отхвърляйте без поне да изслушате причините, които ние ще издигнем в нейна защита. Първо, ако вие изолирате колкото е възможно повече всеки достъп до естествена светлина и следователно създадете нужда от изкуствена светлина, коя индустрия във Франция няма да бъде в края на краищата насърчена?

Ако Франция потребява повече лой, ще има повече говеда и овце и следователно ние ще имаме повече разчистени поля, месо, вълна, кожа и особено тор, който е основата на цялото земеделско богатство.

Ако Франция потребява повече масло, ще се увеличи култивирането на мак, маслини и семе от рапица. Тези ценни, но изхабяващи почвата растения, ще дойдат точно в подходящото време да ни позволят да вложим в доходоносна употреба увеличеното плодородие, което ще придаде на почвата отглеждането на говедата.

Нашите високи пусти полета ще бъдат покрити със смолисти дървета. Многобройни рояци пчели ще събират от нашите планини благоуханните богатства, които днес похабяват своя аромат като цветята, от които произхождат. Следователно всеки клон на земеделието ще просперира.

Същото важи и за превоза на стоки. Хиляди кораби ще се ангажират в китолов и за кратко време ще имаме флота, способна да поддържа честта на Франция и да удовлетворява патриотичните аспирации на подписалите се просители, свещари, и т.н.

Но какво да кажем за специалните дейности на парижката промишленост[2]? От сега нататък вие ще видите позлата, бронз и кристал в свещниците, лампите, полилеите, големите свещници, искрящи в просторни пазари, в сравнение с които днешните са само бараки.

Няма да има нито един беден събирач на смола по височините на неговите пясъчни дюни, нито един клет миньор в дълбочините на неговия черен изкоп, който да не получи по-висока заплата и да не се радва на повишено благоденствие. Има нужда само от малко размисъл, господа, за да се убедите, че няма да има може би нито един французин, от богатия акционер на компанията Анзин до най-простия продавач на кибрит, чието положение не би се подобрило от успеха на нашата петиция.

Ние предугаждаме вашите възражения, господа; но няма дори едно от тях, което да не сте взели от старите плесенясали книги на защитниците на свободната търговия. Предизвикваме ви да произнесете всичко и да видим дали всяка ваша дума няма да рикошира незабавно към самите вас и принципите на цялата ваша политика.

Навярно ще ни кажете, че въпреки че ние може да спечелим от този протекционизъм, Франция няма да спечели, защото потребителите ще поемат разходите?

Ние имаме готов отговор:

Вие повече нямате правото да споменавате за интересите на потребителя. Вие го жертвате всеки път, когато според вас неговите интереси противоречат на интересите на производителя. Вие правите това, за да насърчите индустрията и да увеличите заетостта. По същата причина трябва да го направите и този път. Всъщност вие самите може да се досетите това наше възражение. Когато се казва, че потребителят има интерес от свободното внасяне на желязо, въглища, сусам, жито и текстил, вие отговаряте: “Да, но производителят има интерес от тяхното недопускане.” Много добре, несъмнено ако потребителите имат интерес от допускането на естествена светлина, производителите имат интерес от нейната забрана. “Но”, вие може все пак да кажете, “производителят и потребителят са един и същ човек. Ако производителят печели от протекционизма, той ще направи фермера благоденстващ. От друга страна, ако земеделието е преуспяващо, то ще отвори пазари за произведените стоки”. Много добре, ако ни дадете монопол в производствата на светлина по време на деня, първото нещо което ще направим, е да изкупим големи количества лой, дървени въглища, масло, смола, восък, спирт, сребро, желязо, бронз и кристал, за да снабдяваме нашата индустрия; и още повече ние и нашите многобройни доставчици, ставайки богати, ще консумираме много и всички области на вътрешната индустрия ще станат проспериращи.

Ще ни кажете ли, че светлината на слънцето е безплатен подарък от природата, и че да се отказват такива подаръци би било равносилно на отхвърляне на богатството само по себе си под претекста да се насърчат средствата за придобиването му?

Но ако заемете тази позиция, вие нанасяте смъртоносен удар по своята собствена политика. Спомнете си, че досега винаги сте изключвали външните стоки заради и според това доколко те се приближават до безвъзмездни подаръци. Вие имате само наполовина толкова добра причина за да се съгласявате с исканията на други монополисти, колкото имате да задоволите нашата молба, която е в пълно съответствие с вашата установена политика; но да отхвърлите нашите искания точно защото са по-добре обосновани, отколкото на който и да е друг, би било равносилно на приемане на равенството + * + = -;с други думи, би било трупане на абсурд върху абсурд.

Трудът и природата си сътрудничат в променливи пропорции, зависещи от страната и климата, в производството на една стока. Частта, която природата допринася, е винаги безплатна;частта, допринесена от човешкия труд, е тази, която съставлява стойността и за която се плаща.

Ако един портокал от Лисабон се продава на половината от цената на един портокал от Париж, това е защото естествената светлина на слънцето, която, разбира се, е безплатна, прави за първия това, което втория дължи на изкуствено отопление, а за изкуственото отопление неизбежно трябва да се плати на пазара.

Следователно, когато един портокал пристигне от Португалия, някой може да каже, че той ни е даден наполовина безплатно или, с други думи, на половин цена, сравнена с този от Париж.

Сега, точно на база на неговата полубезплатност (извинете думата), вие поддържате тезата, че той не трябва да бъде внасян. Вие питате: “Как може френският труд да издържи на конкуренцията на външния труд, когато първият трябва да върши цялата работа, докато последният трябва да прави само половината, а слънцето се грижи за останалото?”Но ако фактът, че един продукт е наполовина безплатен, ви кара да го изключите от конкуренцията, как може неговата пълна безплатност да ви кара да го допуснете до конкурентната борба? Или вие не сте последователни, или трябва, след изключване на това, което е полубезплатно като вредно за вътрешната ни индустрия, да изключите и това, което е напълно безплатно, с целия си разум и с двойно усърдие.

Да вземем друг пример: когато един продукт — въглища, желязо, жито или текстил — идва от чужбина и когато можем да го придобием с по-малко труд, отколкото ако сме го произвели сами, разликата е един безплатен подарък, който ни е дарен. Размерът на този подарък е пропорционален на размера на разликата. Той е ¼, ½ или ¾ от стойността на продукта, ако чужденецът иска от нас само ¾, ½ или ¼ от нашата цена. Той е толкова безплатен подарък, колкото е светлината, с която слънцето ни дарява, без да иска нищо от нас. Въпросът, и ние го повдигаме формално, е дали това, което желаете за Франция, е ползата от безплатно потребление, или предполагаемите предимства на тежкото производство. Направете вашия извод, но бъдете логични; защото докато вие забранявате, както правите, външните въглища, желязо, жито и текстил според това доколко техните цени доближават нула, би било много непоследователно да приемате светлината на слънцето, чиято цена е нула през целия ден!

Превод: Георги Ангелов

[1] Бастиа има предвид мъгливия островен климат на Великобритания, Б.пр.

[2] Става въпрос за занаятите в Париж, Б.пр.

Откъс от книгата „Времето на убийците“ от Клеър Стърлинг , Издателска къща МаК ООД, София, 2006

…Мумчу не можеше да прости това предателство: “Мога да потвърдя, че огромно количество оръжие е било доставено на турските терористи чрез България. Оръжието идва от различни страни, главно Белгия, Италия и Франция. Тези грешки и престъпления са срам за страна, наричаща се социалистическа, която дава свобода на действие на контрабандисти на оръжие и наркотици. Наркотици се изнасят от Турция и се разменят за оръжия, транспортирани от Европа. България е основна част от тази мръсна търговия. Небезизвестната българска държавна организация „Кинтекс” изпраща оръжия на десните и левите терористи в моята страна” – казва той пред италианския социалистически вестник “Аванти!”

“От години се борим да разкрием външните и вътрешните източници на тероризма.. .. да разобличим българската връзка с контрабандата и турските фирми. Оказаха ни огромен натиск поради това проследяване, сблъскахме се с протежета…” – пише той в книгата си “Контрабанда и тероризъм”, бестселър през онази зима в Турция.

Книгата на Мумчу е пълна с непроизносими имена и градове, които не са на картата. Но фактите сами говорят. Той разказва как през 1965 г. в София е била създадена държавната организация за износ-внос „Кинтекс”, и за дебюта на Абузер Угурлу като Кръстник следващата година. Първата пратка с оръжие на Угурлу била заловена през септември 1967 г. : 1070 броя леко автоматично оръжие, 400 револвера и “голямо количество амуниции”. Оръжието било доставено „по море от Прага до Варна, от Варна до Трабзон”, турското пристанище на Черно море.

През септември 1973 г. военен турски съд издал заповед за арест на Угурлу. Обвинен бил в незаконни доставки на оръжие от България за Турция за времето от 1967 г. до 1973 г.: 70731 оръжия с различна направа, и 27 601 000 патрона.

Мумчу пише, че тогава Угурлу бил избягал от Турция. Адресът му бил: ул. „Арх. Миланов” № 18, София, България”.

Тук е важно да отбележа следното:

През онези години, от 1967 г. до 1973 г., турският тероризъм се ражда, расте и набира сили. Едва ли е случайно, че точно по това време бил изграден българският контрабанден канал на оръжие. Сега е ясно, че българските власти нарочно са подхранвали турското терористично чудовище – въоръжавали са и двете му страни. Това е бил част от големия съветски план за унищожаване на турската демокрация. Турската мафия, създадена от българските тайни служби, е била инструмент за това.

Когато денят на равносметката настъпи и се разбушува международна буря заради участието на българските власти в покушението срещу папата, западните анализатори положиха изключителни усилия да прикрият тази неудобна истина. Те твърдяха, че ако турската мафия е била свързана с Агджа, то това се е отнасяло само до бизнеса на мафията. Ако „Кинтекс” е бил свързан по някакъв начин с турската мафия, и това било само бизнес. Всички източноевропейски страни имали остра нужда от твърда валута. Ако българската митница си е затваряла очите за изобилния оръжеен поток през България, това не значи непременно, че са го правили по заповед отгоре – дори и в комунистическа страна има корумпирани ченгета.

Но тези твърдения бяха измамнически, или тези хора просто не искаха да видят истината.

Мумчу не беше първия, който писа за политическите връзки на турската мафия.

Десет години по-рано няколко журналисти от “Нюздей” се натъкнали на „Кинтекс”. Събирали материали за контрабандните канали на наркотици от Турция до САЩ за книгата си “Пътят на хероина”. Книгата беше рядка и ми отне време, докато я закупя. Главата за България започва така:

“Беше последният ни ден в България. Колата ни зави по Площада на свободата, мина край откритите кафенета и статуята на руския цар, възседнал бронзов кон. Отправихме се към кубето на катедралата “Александър Невски”, след това наляво към ЦУМ и влязохме в тясна улица с едри павета, пълна с хора и магазини.

С нас пътуваха двама контрабандисти, с които се бяхме запознали в Истанбул. Колата спря пред безименно, квадратно, ново здание от бетон и стъкло. Няколко мъже стояха на входа и ни гледаха.

„Това е новото здание на „Кинтекс” – каза един от контрабандистите.”

Журналистите от “Нюздей” били по следите на канал за наркотици, не на оръжия, което още тогава говори за многостранните контрабандни функции на „Кинтекс”. Описанието им, от преди повече от десет години, ми звучи съвсем познато.

„Галип Лабернас, бившият бос на контрабандистите на наркотици в Истанбул, бе чувал за „Кинтекс”. По време на разговора ни в истанбулския му апартамент той ни каза: „Има една важна агенция в българското правителство, която даде картбланш на някои от най-големите ни контрабандисти да организират канал за морфин през страната. Знаем, че е така, но не знаем много подробности. Агенцията се казва „Кинтекс”.

“Известен търговец на опиум в Истанбул, който нямаше нищо против да говори за колегите си поименно, изведнъж млъкна, когато го запитахме за „Кинтекс”: „Чувал съм, това е българската връзка”. И веднага смени темата.”

“Източник от посолството на САЩ в Анкара: „Не знаем много, само това че „Кинтекс” е официалната организация за внос-износ на Народна Република България. Организацията трябва да развива износа и да контролира вноса. Изглежда, че е обикновена държавна организация”.

Един от контрабандистите, пътуващ с журналистите от “Нюздей” твърди нещо различно: “Кинтекс” има огромно влияние в страната…повече е от държавна организация. Ако „Кинтекс” реши, че няма да внасяте контрабандно стоки в България, ще си имате големи неприятности’ “.

Другият контрабандист добавя: “Ако имате връзки в тази организация, може да пренасяте наркотици през България без абсолютно никакви проблеми’ “.

Първият контрабандист описва дейността си до 1972 г.: “Да кажем, че искате да пренасяте американски цигари в Турция. Обаждате се на посредника, който работи с „Кинтекс”. Той изпраща името ви в София за проверка. Българските агенти в Истанбул също ви проверяват. Ако имате опит в контрабандата и нямате връзки с полицията, започвате работа с „Кинтекс”.

“България е единствената страна по целия път от Истанбул до Марсилия, в която всяка кола се спира и проверява. Но ако имате връзки с „Кинтекс”, няма да имате проблеми”. Единият контрабандист казва “Изпращате съобщение до София с описание на колата или камиона ви, както и регистрационния номер. Съобщавате приблизително кога ще прекосите границата. Тогава „Кинтекс” изпраща човек на границата, който урежда колата ви да не бъде претърсвана“.

Превод: Огнян Дъскарев

Тъкмо бях решил пак да громя политическото инженерство на ГЕРБ, и обединената част от управляващата коалиция така се стисна за гушите, че за малко да се хване за палците. Но премиерът привика на пожар тримата патриоти в Министерския съвет и след два часа цялото каре плюс писаря ни успокои и заплаши едновременно. Успокои ни, че коалицията е стабилна, осъзната и безалтернативна. Заплаши ни, че ако не си изкара мандата, България ще бъде завладяна от невиждан и нечуван хаос. И тъй като очевидно ще изкарат поне до есента, тоест ще имат време и за политинженерство, все пак четете този текст.

Четете го, и за да не стане като с Кейнс. През 1936 г. лорд Кейнс публикува своята прочута „Обща теория за заетостта, лихвите и парите“. Фон Хайек е силно изкушен да разгроми това недоразумение, наречено книга, но се въздържа по много човешка причина – през 1934 г. е публикувал унищожителна рецензия срещу вече забравения „Трактат за парите“ на Кейнс, а Кейнс, вместо да се разсърди, пренебрежително свил рамене със следните думи: „О, няма значение; аз вече не вярвам в тия неща“. Хайек явно не искал да се повтори същата ситуация и не написал нищо срещу „Общата теория…“ След това често съжалявал. Още повече съжаляваме ние, защото кейнсианството даде теоретично обоснован модел за законна кражба чрез инфраструктурни проекти на всички правителства от Рузвелт насам.

Затова продължавам да нищя политическото инженерство, чиято цел е да изкове новия български консерватизъм. Писах в „Битката за България“ , че „консерватизирането“ на българската политика става по руски модел, и откроих ролята на Института за дясна политика в процеса. Миналата седмица се включи и огледалният му образ – Институт за нов икономически напредък. Двата института от 5 години поддържат топла връзката между ГЕРБ и БСП и методично се опитват да възстановят двупартийния модел в България. Естествено, с основни партии ГЕРБ и БСП, и всички останали партии или всмукани , или обезличени от тях.

На 20 юли 2018 в „Панорама“ председателят на Института за нов икономически напредък Росен Карадимов, последен председател на комунистическия комсомол, два пъти депутат от БСП, радостно съобщи, че светът се е върнал 28 години назад. В хубавия смисъл, да не си помислите нещо друго! Коментирайки срещата Путин-Тръмп, Карадимов пътем прогнозира, че на следващите избори за европарламент в него масово ще влязат националистически и консервативни сили. Те няма да взривят базата на ЕС, но за да оцелее, евросъюзът ще бъде принуден да жертва либералната си надстройка. 

Тук за включилите се в политическото инженерство „десни“ младежки клубове и общества, които не са учили марксизъм-ленинизъм, се налага да поясня – базата и надстройката са термини от марксисткото обществознание. Според него общественото битие, респективно начинът на производство на материалните блага, е определящият елемент в структурата на една обществено-икономическа формация. Това е базата. Надстройката са идеологическите възгледи, обществените организации и учреждения, както и идеологическите отношения. „Основната идея на Маркс и Енгелс – пише Ленин – се състоеше в това, че обществените отношения се делят на материални и идеологически. Последните са само надстройка над първите“. Тоест, запазвайки базата, запазвате материалното, елиминирайки надстройката, елиминирате идеологическото. Взимате парите, но не и законите, по които те се правят. Да не говорим за идеите, които стоят в основата на законите.

Не бях чувал скоро толкова откровена и изчистена формулировка на отколешната комунистическа мечта за незаконно забогатяване. За сметка на капитализма, разбира се, и по-конкретно – на Европейския съюз. Не случайно комунисти, нарекли се социалисти, ни вкараха в него. Сега комунисти, нарекли се консерватори, искат хем да сме вътре, хем вън. Ако изтръгнете класическите му либерални корени, върху които е построен, Европейският съюз ще увисне във въздуха. На практика ще престане да съществува – или ще се трансформира в Евразийски.

За щастие тази трансформация е невъзможна именно заради идеологическата котва на Европейския съюз. Неговите бащи-основатели – Робер Шуман (французин, роден в Люксембург), Конрад Аденауер (Германия) и Алчиде де Гаспери (Италия), следват класическия либерален възглед за Европа. Класическият либерален възглед разглежда индивидуалната свобода като най-важната културна ценност на европейците и християнството. Според този възглед суверенните европейски държави защитават правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници, като по този начин позволяват свободната размяна на стоки, услуги и идеи.

С всиките си кусури Европейският съюз оцеля над 60 години именно защото стъпи върху либерализма. Политическият проект на либерализма се нарича капитализъм. Капитализмът на свободната конкуренция създава условия за политическа свобода, тъй като отделя икономическата власт от политическата и по този начин позволява на едната да уравновеси другата. Никое друго обществено-политическо-икономическо обществено устройство не прави това. Не е възможно да сложите марксистка надстройка над либералната база. То е все едно да карате Кадилак, но да живеете в сламена колиба. Рано или късно ще си построите имение – или ще си купите Запорожец.

Вдъхновявани от „нелибералната демокрация“ на Путин, Орбан, Качински и сие, българските политическите инженери искат да запазят свободния пазар, тоест икономическата свобода, но да унищожат политическата свобода. Това няма как да стане. Затова политинженерите маскират марксизма като консерватизъм.

В България им помага…БСП. За целта партията написа цяла „Визия за България“, която щяла да бъде алтернатива не само на управлението на ГЕРБ, но и на целия преход. (Документът можете да прочетете тук )

Според изпълнителния директор на Института за дясна политика Георги Харизанов визията предлагала „одържавяване, национализация и наливане на държавни пари в губещи сектори…завръщане към годините на плановата икономика, на централизацията и на държавната собственост в най-важните сектори“. „Това е разговор как да продължим назад, а не как да продължим напред“, заключава Харизанов.

Така е. Но това „назад“ прекрасно урежда ГЕРБ, който и при трите свои управления прави именно това, което препоръчва БСП – „Повече държава там, тогава, където и когато това е необходимо“. Или поне му се иска, защото не винаги може. Помните ли фашисткия девиз „Всичко в държавата, нищо против държавата, нищо извън държавата“? Припомнете си и коментара, полезно е.

ГЕРБ иска, но не му стиска. Затова във „Визия“-та си БСП от свое име описва мокрия му сън: край на „крайно либералното отношение по отношение на обществени процеси, изискващи повече държавна намеса и контрол“, „поглед първо към държавата като инвеститор номер едно“, „раздвижване на националния капитал“, „създаване на „национални индустриални зони“, „премахване на търговския статут на държавните лечебни заведения“…

Това не е „връщане назад“ към комунизма. Ако беше, нямаше да бъдат допускани концесии и чуждестранни инвестиции, които предоставят природните ресурси на страната на чужди експлоататори, нито публично-частно партньорство, нито съществуването на частна собственост изобщо. Щеше да има сал една всемогъща държава.

Това е „път напред“ към етатизма. Етатизъм ала Путин, в резултат на който делът на държавата в руската икономика вече е повече от 60% и който изследователи на политиката му с основание наричат „протофашизъм“. Редица източноевропейски страни тръгнаха по този път – не случайно при представянето на „Визията..“ Корнелия Нинова посочи като възможна посока… пътят на Вишеградската четворка.

„Визия за България“ е една розова мечта, която бързо почернява, когато обикновеният човек се събуди пред празния хладилник, с треперещи болни ръце и липса на помощ“, както писа ляв критик  на програмата. Но тя е много удобна на „десните идеолози“, защото демонтира вместо тях неудобния „неолиберален модел, довел до изключване ролята на държавата в ключови сектори и мащабни деформации в икономиката, в законодателството и регулациите“.

Накратко: и „отляво“, и „отдясно“, ни „омагьосват“. Искат да заменим свободата си за някаква имагинерна и невъзможна сигурност, която и през ум не им минава да осигурят. Истинската им цел е да крадат. Не само безсрамно, неограничено и безнаказано, но и без какъвто и да е външен контрол. Добър или лош, през последните 12 години той идваше от Европейския съюз. Ако следващата пролет в неговия парламент масово нахлуят новите варвари – националисти и консерватори от бившия Източен блок, те няма да се опитат да разрушат Евросъюза. Кой е луд да коли кокошката, която снася златни яйца? Ще се опитат да го варваризират, като го принудят да „жертва своята идеологическа надстройка“. Тогава няма да има кой да упражнява никакъв законов контрол – нито над страните-членки, нито върху самия съюз при търговията му с други страни.

Всички политически инженери в България – пишман-консерватори, комични националисти и „социално загрижени“ етатисти, са насъсквани от Путин. Глобалната им цел е един беззъб, разединен и изпразнен от идеологическо съдържание Европейски съюз.

Трябва локално да ѝ попречим.

След Европейския съюз, Лили Павлова поема разцъфващите ни връзки с Китай.

Министерството на китайските работи ще бъде в Илиенци.

Първото е вярно, второто – не. В смисъл, че ако струпат ново министерство на Лилето, то в никакъв случай няма да е на толкова непрестижно място. Но и двете новини са еднакво „сериозни“. Благодарение на Борисов Китай ще построи два ядрени реактора и две магистрали в България толкова, колкото Станишев внесе природен газ от Катар, а Ахмед Доган – биволи от Индия. Китай просто е новата дъвка на управляващите след току-що приключилото европредседателство. И – както те се надяват – нова касичка за партийните обръчи от (предимно строителни) фирми, след като през 2020 пресъхнат европейските фондове за магистрали.

Дъвката е за огрооомни балончета. Само делегацията, която премиерът Ли Къцян доведе миналия четвъртък в София, бе от 700 души. Те дойдоха за среща във формата 16+1 – тоест, със страните от Източна и Централна Европа. Срещата е шеста поред – първата беше през 2012 във Варшава, но съм сигурен, че поне 6 милиона 990 хиляди българи чуват за този формат за първи път. Както сигурно за стотен път около 500 милиона европейци чуха, че Китай иска да се съобразява с правилата на Европейския съюз за прозрачност и обществени поръчки, докато развива бизнес отношенията си с Централна и Източна Европа. Новото за тях е, че България ще учи Китай как да прави това!!!

Касичката обаче ще бъде като детска играчка. Нали си спомняте „Опасен чар“: „Куче касичка, къща -касичка, заек-касичка… имаме и модерни: зарче-касичка и шлем-касичка“. Китай е Русия на квадрат: колкото и „много“ да ни даде, в пъти повече ще вземе. Който мисли, че може да излъже китаец, да се пробва в Илиенци.

За управляващите бизнесът с Китай е чиста конюнктура. За Поднебесната империя обаче стъпването в Източна Европа е от стратегически интерес. При това десетилетен – комунистически Китай има дълга традиция на сътрудничество с 16-те бивши комунистически държави от Източна Европа. Затова още на първата среща в този формат – във Варшава през 2012, когато премиер беше Вън Цзябао, Китай отпусна кредитна линия в размер на 10 милиарда долара за различни инфраструктурни и екологични проекти. Сега обещанията са за няколко пъти повече, след като само при посещението си в София Къцян обеща милиард и половина евро на Българската банка за развитие (ББР). Реалните пари за ББР обаче са 95 милиона евро, и никой не знае или не казва за какво ще бъдат използвани.

Точно това е големият проблем. За Китай държавите-членки на ЕС от региона са входна врата за инвазия към стратегическите пазари на Западна Европа. Удобно място за заобикаляне на европейските директиви чрез политическо лобиране на най-високо ниво. Особено подходяща е България. Не случайно още през 2013 Карел де Гухт, еврокомисар по въпросите на търговията, заяви, че Китай се опитва да изправя европейците едни срещу други. Китайското правителство обикновено отговаря, че в много сфери на политиката за развитие, както и в инфраструктурата в източна и Централна Европа, „съществуват китайски алтернативи“.

Тези алтернативи обаче не са пазарни. Финансират се от трите най-големи китайски държавни банки. Чрез отпускането на държавни кредити Китай оказва политическо влияние върху страните-рецепиенти. И макар че избраният наскоро за пожизнен президент Си Цзинпин подчертава постоянно, че Пекин няма интерес да изнася своя политически модел в други страни, Китай също толкова постоянно го прави.

„Китайският модел“ е вид пазарен социализъм, патент на Китайската комунистическа партия от времето на Дън Сяопин, който покойният вече стратег на БСП Александър Лилов рекламираше през 90-те години на миналия век. И не само рекламираше – записа го в първата след падането на комунизма програма на БСП “Нови времена, нова България, нова БСП“, приета на общопартиен референдум на 15 октомври 1994: “БСП е за съчетаване на приватизационните подходи. Пазарният и социалният път на приватизация не бива да се противопоставят. Стопанският потенциал на страната е изграждан с усилията на цялото общество и затова БСП отстоява правото на българските граждани да участват,включително и безвъзмездно,в преразпределянето на националния капитал“.

Раоботническо-мениджърската приватизация, измислена от Виденов и осъществена при Костов, бе може би най-яркият пример на такова преразпределение. Свободни икономически зони пък искаше да прави „теоретикът на новото българско ляво“ Александър Томов, когато напусна БСП през 1994 и основа първо ГОР, а после и Българската евролевица. На 15 януари 1998 г. Парламентарната група на Евролевицата даже внесе Закон за свободните зони в българския парламент. Аргументът на Томов беше, че България се нуждае от чужди инвестиции и няма нищо лошо да се създадат свободни зони на територията на България както в периода до приемането на страната в Европейския съюз, така дори и след това. „Убедени сме, че подобно решение ще разкрепости българската икономика, ще създаде по-голяма пазарна среда, ще помогне за това ние да имаме повече чужди инвестиции. България не може изведнъж да се придвижи към равнището на обмен на инвестиции, както е в цивилизования свят. Но България може да направи това чрез влекачи, може да направи това чрез отворени зони“, каза лидерът на Евролевицата на 1 ноември 2000, когато законопроектът му се добра до пленарна зала след тригодишен престой във фризера. Любопитен съм кой от управляващите или от присъдружните им партии в парламента ще изтупа от праха свободните икономически зони. Бих заложил на Веселин Марешки.

Всъщност вече 30 години България се развива по китайски модел – частични икономически реформи, съпроводени с отказ от радикална политическа промяна, и съсредоточаване на управлението в ръцете на няколко десетки знатни семейства. В икономически план сме типична пирамидална олигархия от азиатски тип, съставена от едри „назначени бизнесмени“, псевдополитици, шпиони и мутри, която се възпроизвежда чрез държавната власт. Стремейки се да запазят заграбеното през преходния период, тези хора корумпират политиката и правораздаването. Благодарение на тях през последните 11 години, като членове на ЕС, отказваме да изградим европейския модел на либерална демокрация – общество, основано на права на собственост, пазари и власт на закона, за краткост наречено капитализъм. А от година-две „тинк-танкове“ на управляващите започват да подготвят почвата за преход към „нелиберална демокрация“ по руски модел. Чудя се дали сега ще започнат да пропагандират китайския…

Това впрочем никак не е безобидно. И не е за смях. Опасността от „китаизиране“ на България, тоест от връщане на комунизма с човешко лице, е много реална. Почтно толкова, колкото от „русизирането“ – преход към православно-патриотичен „капитализъм“ от протофашистки тип. 

Двамата президенти също не са много различни. През март 2018 Путин бе избран от руснаците за президент за четвърти път, а Цзинпин – преизбран от парламента за президент на Китай без ограничение на броя на мандатите. Открийте 10-те разлики между Поднебесната империя и Третия Рим. И смисълът за българите да бъдат част от която и да е от тях.

Освен за един конкретен българин, който люто завижда на двамата свои „колеги“ за гарантирания им престой във властта.