НЕУТРАЛИТЕТЪТ Е ЗАПЛАХА ЗА СИГУРНОСТТА НИ!

Следва текста на декларация, разпространена днес от бивши български министри на отбраната. Напълно се солидализирам!

България трябва спешно да помогне за отбраната на УкрайнаДекларация-призив на бивши министри на отбраната на Република БългарияВече 33 дни украинският народ отблъсква агресията на Кремъл с неимоверна храброст и саможертва. Безразборните бомбардировки на агресора над мирните градове и села причиняват хиляди невинни жертви сред цивилното население, включително жени, деца и възрастни. Милиони са прокудени от домовете си и търсят закрила в чужбина. Военната машина на Кремъл извършва военни престъпления. Демократичният свят остро осъжда агресията на Путин и неговата клика и застава единно зад справедливата кауза на Украйна.

В предните редици на солидарността са държавите от ЕС и НАТО, които освен убежище за бежанците, предоставят на Украйна и материална помощ, включително средства за отбрана, с които да се удържа агресора.Днес гражданите на Украйна защитават не просто своята страна. Те защитават границите на Европа, към която искат да принадлежат и която Путин е обявил за враг.

Сред враговете е приписана и България.Всеки изход от войната, който е наложен със силата на оръжието на агресора, ще бъде удар не просто по авторитета на демократичния свят, но и по доверието в способностите на неговите организации, НАТО и ЕС да защитават своите ценности и интереси. Затова и отбраната срещу агресията на Путин в Украйна е наша обща кауза.

В тези драматични дни България продължава да се откроява сред съюзниците си от ЕС и НАТО със своята нерешителна и двусмислена политика относно оказването на военно-техническа помощ за Украйна. Това нанася щети на авторитета на страната. Остава без отговор принципният въпрос защо присъединяването към съюзните усилия би създало опасност за България? Защо именно България, за разлика от всички останали държави от ЕС и НАТО би била заплашена от Путин? Защо именно България, за разлика от граничещите с конфликта страни, би била въвлечена в конфликта?

Трябва ясно да заявим, че именно проявите на колебливост и неувереност, на подкопаване на съюзната солидарност, превръщат България в лесна плячка за геополитическия опортюнизъм, който търси слабите места, върху които да стовари ударите си- били те хибридни или други. Българският „неутралитет“ към войната в Украйна е пряка заплаха за интересите на сигурността ни.

България трябва час по скоро да стане част от общоевропейския и евро-атлантически отговор на агресията срещу Украйна и да се включи с каквото е по възможностите ни в отбранителните доставки. Призоваваме народните представители, независимо от политическата си принадлежност, незабавно да започнат консултации за приемане на решение на парламента, което да даде необходимия мандат на изпълнителната власт да се включи в общоевропейското усилие за укрепване на отбраната на Украйна. Най-бързо това може да стане със средства от наличностите на българската армия, без де е необходимо включването на основни бойни платформи и въоръжения. На предприятията от българската отбранителна индустрия трябва да бъде възложено своевременното възстановяване на съответните боекомплекти за гарантиране боеспособността на нашите въоръжени сили.

Време за губене няма! Трябва да изпълним дълга си към украинския народ преди да е станало късно!

София, 28 март 2022 г.

Бойко Ноев, министър на отбраната 1994-1995 г. и 1999-2001 г.

Николай Свинаров, министър на отбраната 2001-2005 г.

Аню Ангелов, министър на отбраната 2010-2013 г.

Тодор Тагарев, министър на отбраната 2013 г.

Велизар Шаламанов, министър на отбраната 2014 г.

Николай Ненчев, министър на отбраната 2014-2017 г.

ДЕПУТИНИЗАЦИЯ!

Следобед на площад „Батенберг“ в София ще има антивоенен концерт. Елате всички да подкрепим Украйна!

Васко Кръпката и приятели прекрасно знаят какво да пеят, но все пак една идея: да завършат концерта с „Момичето с перлените коси“ и да я посветят на Румен Радев. В някои кръгове на обществото легендарната песен, с която унгарците сваляха комунизма, е по-известна като „Батальонът се строява“. Надявам се – за последен път в чест на „старото“. И също така се надявам то наистина да се уволнява.

Тъй като е унгарска, песента ще е и „поздрав“ към Орбан. Единствено с Унгария си правим компания в гълъбарника на заклетите „пацифисти“, чието истинско име е „путинисти“. От Нова година президентът е неприкритият им водач в България.

Почти през целия първи мандат на Радев много мислещи и почтени българи се питаха „тоя от кои е“. Формалната му биография на „натовски генерал“ и острата му схватка с мутренското правителство на Борисов заблудиха немалко българи и миналият ноември. Те пак гласуваха за него въпреки процеденото по време на дебата с Герджиков :“Руски е, чий да е!“ по отношение на Крим. Заблудата все пак да го смятаме за „наш“ продължи до 24 февруари т.г. Вчера, когато Радев категорично заяви, че „няма да допусне въвличането на България във войната“, защото цената я плащат хората, а не „телевизионните проповедници“, и най-слепите прогледнаха.

Няма да потварям очевидната истина, че ВЕЧЕ сме въвлечени във войната дори само като членове на НАТО и ЕС, с които Русия воюва вече месец. И че само Орбан и Радев още „не са разбрали това“. Струва си да поговорим за цената.

За руснаците тя може да е „одна за всех“ и те може да „не постоят (да не се пазарят)“ за нея. В примитивните общества животът няма висша стойност. В цивилизованите има. И ние „се пазарим“ за ВСЕКИ живот. Да, най-лесно е той да бъде отнет по време на война. Но с диктатори като Путин тази война продължава безкрайно. Диктаторите никога не се примиряват със загубата си в една война. В случая с Путин – със загубата на Студената война. Когато победителят милостиво и не много далновидно ги остави „да налеят врат“, те пак я подклаждат. И я правят гореща, а като се видят натясно – и не дай Боже, ядрена.

Светът не трябва да прави втори път грешката от 1990. Путин трябва да бъде разгромен, а това няма как да стане без военна операция по суша. В обозримо бъдеще НАТО и/или САЩ ще изпратят мироопазващи сили в Украйна. Но след това Русия трябва да бъде ДЕПУТИНИЗИРАНА така, както Германия беше денацифицирана.

Денацификацията е вид лустрация. Тя изчиства нацистката идеология и практика от следвоенното германско и австрийско общество. Не само армията – и законодателството, културата, пресата, икономиката, образованието и политиката на двете страни. Законът за денацификация на Дуайт Айзанхауер от 1945 г. бе част от плана „5 Д“, съгласуван от съюзниците на конференцията в Потсдам през юли 1945: денацификация, демократизация, демилитаризация, децентрализация и демонтаж на нацистката икономическа система. Окупационните власти не приемаха аргументи като „не бях, не членувах, не участвах“; човек трябваше да докаже своята непричастност и невинност, попълвайки обширен въпросник, чиито отговори бяха проверявани в нацистките архиви. Поне три следвоенни поколения на Германия и Австрия живяха с вината за предизвиканата от родителите им опустошителна война.

И това беше справедливо. Нито Хитлер, нито Сталин, нито Путин и техните престъпления срещу човечеството, биха били възможни без подкрепата на преобладаващата част от обществото.Това трябва да се случи и с Русия и няколко нейни поколения. ПОД СТРИКТЕН ЗАПАДЕН КОНТРОЛ! В следпутинска Русия няма да има здрави вътрешни сили, способни да изградят ново общество върху нови основи. Отново: за да не се повтаря путинизма, както не се повтори нацизма, Русия трябва да бъде депутинизирана!

(Много важно, особено за България: оригиналната денацификация започна с пълното „зануляване“ на нацистката съдебна система. ВСИЧКИ съдии бяха сменени, макар че поне половината останали бяха бивши членове на нацистката партия. Създадените 545 трибунала (съставени от председател, прокурор и двама или трима експерти), обаче действаха под стриктен съюзнически контрол. През тях преминаха близо 3,5 милиона германци. Бяха осъдени 613 хиляди души, включително австрийци. 1600 от тях бяха признати за главни военни престъпници).

70 процента от руснаците все още подкрепят Путин. Останалите 30 процента просто не пият.

Що се отнася до Радев, ако не вземе бързо завоя от каски към ракети, както го взе от одеяла към каски, да хваща самолета за Москва. Поне може сам да го кара.

Трябва ни друго управление. Добро управление.

Всичко е на нервна почва, казват бабите. И от лошо управление, допълвам аз.

Нямаше да сме чак толкова изнервени, обезсърчени, песимистични, цинични, ако бяхме управлявани добре.

Лошото управление не е запазена марка само на ГЕРБ. За век и половина съществуване като независима държава, едва ли се събират и 15 години, в които България да е била упрлавлявана добре. Последните 30 определено не са сред тях.

Когато обаче има криза, причината за която и краят на която не се виждат, управленските дефицити бодат очите. И слепите вече видяха, че властимащите паникьосано правят неща, които взаимно се изключват, и които в повечето случаи не само не постигат целите си, но и противоречат на здравия разум.

Трябва ни друго управление.

Като казвам „друго управление“ нямам предвид „друга форма на управление“. Нито монархия, нито президентска република. След като царят беше премиер, а после влезе в коалиция със социалистическа партия, и на най-заклетите монархисти вече и през ум не им минава да възстановяват монархията.

Що се отнася до президентската република, теоретично тя е по-добра от парламентарната, при която законодателната и съдебна власт не са достатъчно добре разделени заради доминацията на кабинета над парламента, дължаща се на подкрепата, с която правителството се ползва от парламентарното мнозинство. При президентската са. Разбира се, имам предвид американският модел президентска република. При него президентът е представител на изпълнителната власт, който прилага на практика приетите от парламента закони. Той е подпомаган от кабинета, който му е пряко подчинен, заседава само по негово искане и гласува само ако президентът изрично поиска това. Но не е всесилен. Правомощията му върху законодателния процес са ограничени до вето, което се преодолява от конгреса с 2/3 мнозинство. Освен това, независимо че се назначават от него, деветте члена на Върховния съд, могат да отхвърлят президентски решения без право на обжалване. Да не говорим, че всички избори са можаритарни и регионални – нещо, което за България е в сферата на (не)научната фантастика.

Не че президентът не мечтае, понякога и на глас, за президентска република. Но неговата мечта е в стил „Кремъл“, където президентът е цар. Ако ще е цар, поне да е роден като такъв. А Радев не е, за разлика от Симеон.

Като казвам „друго управление“, имам предвид добро управление. Доброто управление означава институциите да изпълняват функциите си прозрачно и некорумпирано, отчитайки се пред избирателите и подчинени на върховенството на закона.

Нещо подобно е говорил френският президент Митеран на срещата си с африкански лидери през м. май 1990. Контекстът е бил много конкретен – икономическа помощ ще се раздава само на режими, осигуряващи добро управление, а под последното се разбира постъпателно развитие на западен тип демокрация и защита на правата на човека от страна на местните правителства. Накратко, икономиката върви в единство с политиката и гражданския сектор, и цялата тази комбинация представлява “доброто управление”.

Много жалко, но 30 години след падането на комунизма България е на африканско ниво на политическо развитие. Затова си струва да припомня основните характеристики на доброто управление:

  • отчетност – разграничаване на политически от административни функции
  • прозрачност – предоставяне на широката общественост открито, ясно и своевременно пълна информация относно стратегията, оценките, решенията, свързани с водената от управляващите политика
  • некорумпираност – пълна информация за личното състояние на политиците и финансирането на изборните кампании на партиите
  • върховенство на закона – управлението да се води според законите и всеки гражданин, засегнат от някое управленско решение, да може да оспори законността му пред съд, ръководен от независим съдия

Отчетното, прозрачно и отговорно, т.е., доброто управление, може да бъде постигнато единствено чрез постоянен контрол от страна на гражданите върху институциите. Особено когато комай единственото, което тезци институции ни разрешават, е да дишаме. И когато се канят да изхарчат 10 милиарда лева наши пари абсолютно безконтролно и безотчетно, „за да запазят живота ни“.

Но както пишеше преди години на един трафопост, той пък един живот…

От нас зависи да е по-добър.

Генерал до генерала, мила моя майно льо, щаб до щаба

Начетох се на дивотии през последните дни – включително от умни и образовани хора. Извънредното положение било само инструмент, с който се налагали извънредните мерки, нямало как иначе да затвориш граници и да спреш свободното движение. Оставянето на ресторантите да работят било груба грешка, която ни плъзгала към италианската трагедия. Разпространението на слухове и внушения, които оспорват решенията на правителството, можело да нанесат ужасяващи щети, били по-отвратителни от ефективно предателство. Не сме във война, но трябва да бъдем отговорни и дисциплинирани, да следваме указанията на правителството, за да излезем бързо от изпитанието!


Хора, слагате съчки под собствената си клада!


Хаосът се намира в изобилие именно там, където някой се опитва да въведе ред. Особено ако този някой е българското правителство и неговия Национален оперативен щаб, много показателно съкращаван като НОЩ. Да не говорим за „генералите“ начело на правителството и щаба. Апропо, от снощи първият има всички основания да ревнува от втория. Половината „мрежа“ номинира Мутафчийски за премиер, другата половина – за президент. Борисов май ще вземе бързи мерки…


Не знам дали коронавирусът е генномодифициран, за да стане биологично оръжие, но знам, че паниката е политически модифицирана. Когато можеш да създаваш само хаос, не ти остава нищо друго, освен да го „лекуваш“ с паника.


Никой не полудява по-бързо от нормалния човек. А попадне ли в тълпа, поддаде ли се на влиянието на няколко „водачи“, индивидът драстично започва да се различава от собствения си „аз“. Държи се като хипнотизиран. Губи чувството си за самосъхранение. Пример? Много, но ето ви един драстичен. На 4 август 1789 френското дворянство гласува доброволно срещу собствените си привилегии, и така директно се самообезглави.


Коронавирусът заплашва живота ни. Но „борейки“ се с него, политиците заплашват свободата ни. Или по-точно – карат ни да избираме между двете! Това е фалшива дилема! Това е все едно да питаш някого хубави или умни жени предпочита. Правилният въпрос е: хубави или грозни? Или: умни или глупави?


Фалшивите дилеми ма­со­во се из­пол­зват за раз­ли­чен вид ма­ни­пу­ла­ции, ка­то цел­та е да се „до­ка­же“ не­що, ком­би­ни­рай­ки го с оче­вид­но не­при­ем­ли­ва за ад­ре­са­та на ма­ни­пу­ла­ци­я­та по­ста­нов­ка. Да противопоставяш живота/сигурността на свободата, при положение, че без свобода няма нито живот, нито сигурност, е груба манипулация. И обикновено цели бавно да ни „свари“ като жаба, поставена в хладка вода, чиято температура постепенно се увеличава.


Ни най-малко не оспорвам нуждата от спазването на повишени санитарни изисквания, самодисциплина и отговорно поведение. Но всяко ораничение на индивидуалните ни права трябва да става с приет от парламента закон! При това права, които не пречат на карантината (като свободното придвижване или събиранията на много хора на едно място), няма причина да бъдат ограничавани. А другите трябва да ги ограничават легитимни органи, не струпани набързо „щабове“ с хиперактивни генерали и прокурори начело.


Иначе както сега обсъждаме нещо, което доскоро смятахме за немислимо, след дни ще почнем да го смятаме за уместно – впрочем, много българи вече го смятат!!! – и накрая ще се примирим с новото нормално, което е узаконило немислимото някога.


И бавно ще ни сварят в хладка вода.

3 март 2020 като 3 март 1918

Навръх Освобождението премиерът Борисов ни обяви за победители в Петгодишната война. Еворпейският съюз я води с “Газпром” от април 2015, когато Брюксел официално обвини руската държавна компания в злоупотреба с монополно положение на пазарите на 8 източноевропейски държави. Преди това обаче Еврокомисията три години разследва “Газпром“ и стигна до извода, че руснаците са ограничавали търговците, на които са продавали синьо гориво, налагали са високи цени в 5 държави и са обвързвали доставките с ангажименти по отношение на инфраструктурата за пренос на газ. В резултат „Газпром“ продавал на различни цени газа на България, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша и Словакия.

На 3 март 2020 премиерът обяви очакваната новина, че след едногодишни преговори „Газпром“ и „Булгаргаз“ са постигнали 40% намаление на цената на природния газ за България. Намалението влиза в сила от август 2019 г. и „Булгаргаз“ ще върне 150 млн. лв. на индустрията.

България последна побеждава в тази обречена за Русия война. За да не плати милиарди евро глоби, до днес “Газпром” намали цените за другите седем източноевропейски страни страни на ЕС, освен за България. В резултат през третото тримесечие на 2019 г. България се превърна в страната с най-скъпия газ в ЕС.

Силно подозирам, че днешната отстъпка е за сметка на съгласието ни “Турски поток” да продължи през територията на България под името “Балкански поток” и да подновим строежа на АЕЦ “Белене” – ангажименти, които третото правителство на ГЕРБ напоследък пое. Това ме кара да мисля, че българската политическа класа е успяла да се спазари комисионните й, които ще загуби от предоговорената цена на газа, да „се пренасочат“ към газопровода и атомната електроцентрала. Става все по-вероятно обаче тази сметка да се окаже без кръчмаря.

Без съмнение „День газовой победы“ е символично избран. И историческият паралел е не с 3 март 1878, а с 3 март 1918. Благодарение на невероятните победи на българските воини, на този ден преди 102 години България подписва като победителка Брест-Литовския мирен договор с победената Съветска Русия. Русия губи 1 милион кв. км територия и 60 милиона население, и се задължава се да изплати 6 млн. марки и контрибуции в натура, част от които получава и България.

Но нека днес не се делим на русофили и русофоби – както от политическа, така и още повече от историческа гледна точка. Първо – защото за политиците история, преди те самите да дойдат на власт, няма. Второ – защото не бих препоръчал подхода им към историята. Политиците искат историята да не им пречи. Подходът на обществото трябва да е друг. Определил го е още през 1894 г. един друг български премиер, Стефан Стамболов: „Ний требва, ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение, води към едно свободно бъдеще“. И е платил с живота си за това.

Останалите българи сме плащали кеш. И през 1878-ма, и през 1944-та. В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор изрично е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя“. Със съгласието на великите сили почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. Руското императорско правителство в Санкт Петербург изчислява т. нар. „окупационен дълг на България към Русия“ на базата на следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време на един войник и един кон; какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време; какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците; какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца; и каква е издръжката на руските учреждения в България. В последното перо влиза личната заплата на руския императорски комисар, която е била 600 хил. златни лева – с един лев повече от цивилната листа на българския княз. „Тоталът“, както се изразяват днешни политици, възлиза на „21 236 500 рубли и 87 копейки за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия“. Стойността на 32 тона злато в днешни пари. Дългът е разделен поравно между Княжество България и Източна Румелия, и окончателно уреден чак през 1920 г. със споразумение между руското болшевишко правителство и правителството на Александър Стамболийски. Тези факти могат да се прочетат в документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм в България“, чийто предговор е написан лично от Васил Коларов.

Второто ни „освобождение“- от „фашистко робство“ през 1944 г., също ни е излязло през носа. Тогава руските окупатори са били 10 пъти повече – според Георги Боздуганов, автор на книгата „България: военният трофей на Сталин“, броят на съветските войници в България през 1944-1945 г. достига 600 000 души! Потресаваща е и цената на тази втора окупация: само за първите четири месеца след подписването на примирието тя възлиза на 20 558 194 361 лева, или по 152 милиона лева на ден, според изчисленията на тогавашния министър на финансите. За сравнение издръжката на германските военнослужещи в страната за три години и половина ни струва 3 656 852 000 лева, което е пет и половина пъти по-малко от издръжката на Червената армия за четири месеца!

Свободното бъдеще на България, бленувано от Стамболов, минава през трето освобождение от Русия – този път от енергийно робство. Днес с помощта на Европа спечелихме важна битка от тази война. Ще спечелим и войната.

„Наше дело правое, враг будет разбит, победа будет за нами!“

Честит празник!

Отговор на речта на г. Стоилова

Днес се навръшват 166 години от рождението на великия българин Стефан Стамболов. Почитаме паметта му с една непроизнесена негова реч в отговор на тронното слово на министър-председателя Константин Стоилов. Стоилов произнася това слово си на 24 октомври 1894 г. по време на Първата редовна сесия на Осмото Обикновено Народно събрание. Тази му реч става известна и с наименованието  като „Декларация по външната политика“. Тя на практика изиграва ролята на пълен преврат и поврат на Стамболовата външна политика. Народното събрание гласува речта да се разпространи като отделна брошура.

Стефан Стамболов, вече свален от власт и вън от парламента, публикува своя отговор също в брошура с псевдоним „Аспарух“, публикувана за първи път докато е жив. Текстът по-долу е според издадената през 1915 г. брошура от Иван Цанков, който се намесва в Стамболовия текст с актуални за 1915 г. коментари. Те се отнасят до управлението на русофилските правителства на народняците и цанковистите след падането на Стамболовия режим и са също толкова интересни за съвременния читател. В текста са оградени със средни скоби.

Господа Представители,

Шумните ръкопляскания, които последваха. речта, са напълно заслужени от оратора. Известен е г. Стоилов по красноречието си, и – ако сградата на Народното събрание беше школа за реторика, – то за нас нямаше друго, освен да ръкопляскаме и ний. Но, в салона на Народното събрание ний се намираме не в школа за реторика, а в място, гдето се средоточава в този момент българската съдба.

[Двадесет години оттогава, но като че ли времето на нищо не ни е научило. И днес още за мнозинството от нашите „държавни“ мъже, Народното събрание служи – „школа за риторика“.]

За това, колкото много да ръкопляскаме на г. Стоилова, като на оратор, толкова трябва и да съдим политиката, която се крие и която се обяви в хубавите думи на оратора.

Г. Стоилов се е възползувал от телеграмата на руския император до княза, в която императора благодари на княза за чувствата, изказани от него от страна на българския народ. Получванието на подобна телеграма, като се счита вече за един успех в наченатото дело, разположи твърде приятно болшинството на Събранието към по-нататъшните декларации на г. Стоилова. Това първо съобщение беше един вид captatio benevolentiae за всичките, които придават голяма важност на възстановлението приятелски отношения с Руската империя. И така, декларациите на г. Стоилова се приеха с едно настроение на духовете, което беше по-благоприятно, за да се изслуша някой роман, от колкото едно сухо, но ясно и точно определение на българската външна политика.

Съжалявам, че не можах да се присъединя към тези романтически чувства; считам за свой дълг да се не отвлека от хладнокръвно обсъждане на нашето положение, и Ви моля, другари българи, да ме изслушате, не със същото удоволствие, с което изслушахте г. Стоилова но с повече внимание към логиката.

Главната идея на г. Стоилова е, че българския народ се нуждае от руското приятелство и че Княза и правителството ще положат всичките си усилия, за да осъществят горещото желание, диктувано от чувствата на българския народ, както и от интересите на България. За това народа нека има доверие в княза и правителството, които се надяват да довършат добре наченатото дело. И народа в лицето на своите представители ръкопляска.

Вий много си улеснявате задачата, уважаемий г. Стоилов! И вий, господа представители, се задоволихте с много малко! Наместо да ни се каже, в какво състоят нашите политически интереси, и могат ли те да се гарантират с приятелството на руското правителство, Вий, г. Стоилов, ни разведохте по една отдавна покосена вече ливада! Ни дума не казахте за това, което се отнася до интересите ни и какво именно искате Вий да достигнете с руското приятелство!

[И чул ли е някой от Вас и сега, след 20 год., в какво собствено се състои руското приятелство?]

Ний мислихме, че ще бъдем щастливи, да чуем по този въпрос една думица от Ваший отговорен за външната ни политика другар, г. Григор Начевич, но, говориха членове от разни партии, даже от социалистическата, а г. Григор Начевич предпочете да имитира пруский маршал Молтке, който имаше за девиза: Да говориш е сребро, а да мълчиш – злато. Аз бих молил г. Молтке-Начевича за в бъдеще да не потайва своята мъдрост, защото инак може да се дойде до печалното заключение, че България, ако вече не може без Русия, то поне ще може без Григора Начевич.

Но да дойдем на предмета си. – България има нужда от Русия, казвате Вий, г. Стоилов. Вярно ли е това? Не желая, да ме считате за неблагодарен человек и признавам, че България дължи своето политическо въздигане на жертвите на братский нам руски симпатичен народ. Тези чувства са силни у нас българите, и както нас ще ги пазят и синовете ни; но те нямат нищо общо с чувствата ни към руското правителство, върху което добродушний руски народ няма ни най-малко влияние. Вий, г. Стоилов, експлоатирате тези ни чувства към руский народ за в полза на Вашите комбинации с руското правителство!

[Съвсем вярно! Българите са обичали и обичат руския народ, който има в недрата на нашето Отечество костите на хиляди руси, но не и руското правителство което не ни даде възможност да използуваме трудното положение в което се намираше Турция на 1897 год. във войната й с Гърция. А знае се какви бяха резултатите от тази война: Гърция макар и побeдена сполучи да извоюва автономията на Крит под управлението на един гръцки княз, а България, послушно оръдие на Русия, се задоволи с няколко ордена и един черен хат!!]

Политиката на Великите сили, а особено на Русия, е политика за уголемяване своята сила.

[Какво по-красноречиво доказателство за това от войната, която води днес? И император, и министри и депутати и преса единодушно заявяват че целта на тиранската борба, която води днес Русия е: Цариград руски. Никой от тях, обаче, не спомена нито дума за Българска Македония!]

Ний го виждаме в Азия, и, ако не пречеше Тройний съюз, бихме го видели и в Европа. Руската политика, която имаше за цeл освобождението на южните славяни, не забравяше и целта да уголеми влиянието си.

[Четете ли какво става днес в Австрийска Галиция завладяна от руския император?]

Ний всички знаем, че във времето на покойний княз Александър руските представители си служеха почти с всички средства да укрепят тука руското влияние, и то в ущърб на една българска България. И кой не помни телеграмата от императора Александра, с която се канeше обединителя на двете страни на Отечеството ни и славния български пълководец да напусне българския трон? Защо? Защото такава е била волята не на руский народ, а на покойний император, който не желаеше една самостоятелна и голяма България. Вий викате: невярно? Аз ви казвам, и историята повтаря: вярно! Ако не е вярно, че руското правителство, или руский автократ не желае да види Отечеството ни самостоятелно и голямо, защо бидоха повикани назад руските офицери, когато ний стояхме пред една война с Турция или със Сърбия? И защо ни се отнима един благороден, заслужен княз, който предпочете – при всичката си наклонност да обожава руското правителство – да бъде български княз, отколкото да бъде сатрап, както бухарский емир?

[И наистина, на какво друго, ако не на едно бухарско емирство приличаше България през 1913 год.?]

И защо Каулбарс наченваше всяка своя реч с историческите думи: „Волята на Императора е …“

[Историческите думи на Каулбарс: Волята на императора е … се повтаряха също и от Неклюдов, а днес си служат с тях и нашите русофили.]

И защо нам се препоръчи Мингрелския княз на хилядо овци, като наследник на княз Александра? Защо най-сетне избраний от народа сегашен княз не се призна през цели седем години? – От доброжелателство за една самостоятелна България ли? Колкото и да викате вий, историята вика по-силно, и тя ни казва: Руското правителство не желае една самостоятелна България!

Това е естествено. Политиката, която се диктува не от народа, а от разни интереси на един автократ, ще бъде всякога стремление да се уголеми силний в ущърб на слабий. От официална гледна точка на руското правителство, ний бяхме длъжни да изплатим освобождението си с независимостта си; ний не искахме да угодим на този императорски план и следствието на това беше, е и ще бъде руското недоверие, руското приследвание, в което руский народ не само не участвува, но още ни изказва симпатиите си. Така ще се продължи работата, догдето даваме възможност на официалната Русия да си служи с нас за своите по-нататъшни планове. Вий не сте забравили съдбата на Полша, на Финландия, на Бухара, и Вий знаете, че Русия от благодарност на своята вярна и храбра съюзница Румъния й отсече Бесарабия, като я награди с едно парче наша земя, Добруджа!

Земнитe полюси стават по-студени, Русия все по-вече гледа към юг, към топлината, към изхода на своята флота от Черно море. Преследванието на тези интереси изключва уважението на нашите интереси.

[Войната ни с Турция на 1912 и 1913 год. потвърди напълно тази мисъл.]

Досега ний имаме само доказателства, че в официална Русия липсва уважението на нашите интереси, да живеем по своему и да се управляваме сами.

[Очебиещ пример е Сръбско-българския договор сключен на 29 февруари 1912 г. под покровителството на „славянския“ император Николай II.]

И като е било тъй, и като няма ни най-малко основание, щото в бъдеще да бъде инак, то питам Ви, г. Стоилов, който сте отговорен пред народа и пред историята за решенията, които предлагате на Народното представителство, нужно ли е нам това, което наричате Вий „приятелство“ с Русия?

[А днес ние питаме неговите политически последователи какво ни донесе това приятелство?]

Ако това беше истинско приятелство, покровителство против врагове; ако приятелството, което чувствува за нас руский народ и което ний всички му връщаме н оценяваме, беше и приятелството на руското правителство, с царя начело, то Вий бихте били в правото си, ако отговорите: Да! И кой щеше да вика: не? Но приятелството, което може да съществува между някои, даже между всичките народи, няма нищо общо с приятелството или неприятелството между правителствата им.

[Истина призната от всички, но за нещастие на българския народ, не от нашите русофили!]

То е печално, но е тъй. За това и с искрено убеждение ви отговарям, г. Стоилов, че България не се нуждае от такова руско „приятелство!“ Отивам и по-далеч: Подобно „приятелство“ на официална Русия е вредително за нас. Вредителността ще се покаже най-напред, когато руските представители, за усилвание на своето влияние в България прибягнат пак към онези интриги, които преди десет години хвърлиха раздора помежду ни, и между нас и короната.

[Същото което се повтори и през 1913 г. от нашата русофилска преса, но за щастие на България не успя.]

Може да има някои представители, които ще кажат, че имаме нужда от признаванието на княза. Аз не зная, как тази просяшка идея е хванала корен в България. Недостойно е за един цял народ, да моли отвън да му признаят княз или крал, когато той сам си го признава! Нашата народна гордост би трябвало да ни въздържи от подобни молби и спекулации!

[А основата на външната политика на русофилските партии у нас е: „по корема си да се влачим, но с Русия да вървим!“]

Догдето ний признаваме един княз и една България, само със силата на оръжието те би трябвало да могат ни ги отне.

[Но българи ли са онези, които проповядват и днес между народа, че ако бъде посегнато на нашата политическа независимост, било то и от Русия, българския народ не би трябвало да я защити със силата на оръжието!]

А подобна сила не се е показала до сега. Князът царува седем години без благоволението на Русия; Той ще може и още седемдесет години да царува, ако волята на народа му служи като яка основа. Като не мога да призная, че ний сме имали нужда от Русия досега, считам за престъпление, да търсим помирение с Русия, само за да се признае княза. Ний, българите, сме обикновено добри домакини; знаем да харчим малко, да правим економия; кой от нас би дал един вол за един вълк? Така именно бихме постъпили, ако се откажехме от нашата самостоятелност с непризнат княз срещу печалба на зависимости с признат княз! Князът се намира тук заради България, а не България заради княза. За това, за някои лични и ефимерни изгоди, България не трябва да страдае! И аз съм българин, и на мене е мил напредъкът на Отечеството, и аз не бях последний в редовете на храбрата ни войска – понеже се отказах от отпуска си за Париж, г. Тодоров, когато се мобилизира войската ни –, за това съвестта ми и разума ми диктуват, да повдигна тука гласът си против необмислената политика, която, зарад печалбата на една смешна формалност, туря в опасност жизнените интереси на сегашна България и на потомството.

[И наистина, каква полза на България принесе тази „смешна формалност“?

а) Покръстването на престолонаследника.

б) Приемането на емигрантите – офицери в българската армия,

в) Спазване на един безумен неутралитет на 1897 год. през Гръцко-турската война.

г) Назначаването на един сръбски владика – Фирмилиян за владика на чистия български град в Македония – Скопие. Някои български политици казваха: „въпроса за една килимявка“.

д) Отнемането от българското правителство грижата за съдбата на Македония и дълбоко подкрепване на българския народ с илюзията, че Македония ще бъде освободена с помощта на руски корпуси. Къде бяxa тези корпуси през 1912–1913 години? Да, те позволиха на румънските войски да влезнат в България!!!

е) И като венец на всичко – фаталния за България договор със Сърбия от 1912 год.]

Чух, ако се не лъжа, викът: ами Македония? – И да не бяха ми напомнили за нещастната братска страна, гдето произвола и страданията са достигнали вече до върха си, уверявам Ви, че пак не бих я забравил.

[И днес нещастна Македония няма да бъде забравена!]

– Фактът, че г. Стоилов не счете за нужно и думица да каже за нещастната Македония – вероятно, защото според правителствений в. „Мир“, там царува ред, радост, справедливост, и ханъмките играят хоро с раите.

[Кой не си спомня какви бяха изявленията на русофила г. д-р Данев след обиколката му из Македония?]

– Мълчанието на г. Стоилов по този важен за всеки българин въпрос, казвам, би ми позволило и аз да не говоря по това, но аз напротив ще свърша обсъждането на политическото положение именно с македонский въпрос.

Че тамошното население се готви вече, да отхвърли ярема на турската власт, ний всинца го знаем, и няма за какво да не го изказваме. Това се дължи на варварската тамошна администрация, която, наместо да изпълнява предписанията на чл. 23 на Берлинский договор, сключва съюз с разбойниците и ненаказано извършва зверства и незаконности, които пресичат търпението вече на търпеливий от векове македонец. Но как мислите Вий, господине, трябва ли за подобрението живота на македонеца непременно да се надяваме на Русия? Не вярвам да има българин, който да не се интересува от все сърце по този въпрос. Въобще, ний всинца желаем едно и също, само пътищата за постигане целта са различни. По моето мнение, ний и за Македония нямаме нужда от Русия; и за Македония руското „приятелство“ не обещава нищо добро. Веднъж установено, че руската политика се стреми за уголемявание руското влияние, и че всичките средства – благородни, както освободителни войни; не благородни, както изгонване князе – не са, освен средства, ясно е, че и освобождението на Македония не ще има друга цел, освен здраво вкоренявание на руското влияние. Вий викате „Европа!“ г. Стоилов? Много вярно; Европа е там, и мислите ли, че Европа няма да позволи, на Русия да пожъне плодът на своята работа и на своите жертви? Почакайте малко, ще дойдем и до Европа. Констатирам тук само, че и вий, чини ми се, с викът си „Европа!“ признавате че на Македония, ако русите я освободят от турците, ще трябва второ освобождение: именно европейците да я освободят от русите. Ако това е тъй, виждам с удоволствие, че ще се разберем. Но да се не отделим от предмета.

Казах, че освобождението на Македония, въздиганието на Санстефанска България, от страна на Русия, не би имало друга главна цел, освен заробванието на цялото ни Отечество, и България, и Тракия, и Македония. Защото, ако още веднъж храбрия руски солдатин потегли към Юг, ако още веднъж сто хиляди руски братя бъдат готови да оставят костите си около Вардар и Езерата, гдето вълните тихо и търпеливо се удрят в стените на Самуиловите палати, бъдете уверени, че руското правителство или ще знае по-добре да се възползува от победите си, от колкото преди шестнадесет години, или ще принуди европейската дипломация, която се води от същите принципи, ни по-добри ни по-лоши, да се съгласи с Русия; а в първий, както в вторий случай разноските ще платим ний! Пуста политика! Но кой е виновен, че се търпи подобна политика, която компромитирва най-благородните съединени с нея цели? Не ли са самите народи, които имат силата да правят добро, но които в ръцете на правителствата често вършат зло?

Щом Русия се готви да направи една крачка напред за изпълнение на това, което наричат историческата задача на Русия, ний виждаме, че и противниците на Русия се притичат да пречат на това изпълнение.

То е печално от една страна. Но ний, като хора, нито слепи, нито глухи, не трябва сега да cедим да плачем, че лошата Европа не ще позволи на нашите северни братя, да освободят онези, които безмилостно са изложени на всички страдания, които ний сами знаем от турско време. Ний трябва ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение води към едно свободно бъдеще.

[Гениална мисъл!]

Има ли такъв път и къде е той? То е въпросът, по който ще Ви помоля да ми направите честта да изслушате моето мнение.

Най-напред Ви моля, Господа, да се откажем от онзи лош навик, тъй разпространен между нас българите, да търсиме във всяко едно действие низки мотиви, да обвиняваме политический си противник в долни, най-долни качества, само за туй, че е противник. То е знак на една дивотия, която си няма вече място в един макар млад, но опитен вече народ, който трябва да се научи да уважава различни мнения.

[За жалост тази дивотия и днес се проявява!]

Аз не вярвам да има някой между нас, който да е готов да отстъпи съзнателно и най-малко от нашата независимост; не вярвам че действията на тъй наречените русофили у нас са били причинени от руски рубли, от лични облаги, както уверяват някои. Аз напротив съм убеден, че всички у нас русофили са действували от дълбоко убеждение; аз виждам в тях не черни души предатели, но честни съграждани, които искат да работят с нас за една и същата цел – напредъкът на Отечеството.

Така щото и аз ще настоявам и Вий да уважавате мнението на другите, което няма нищо общо с ниски цели и мотиви.

Казах, че и за освобождението на Македония няма полза от руското „приятелство“, и Ви предложих въпроса: има ли път за освобождението на нашите братия, и без да се доверяваме на Русия?

[И наистина, през 1912 и 1913 г. ние се опитахме с помощта на руското приятелство да освободим Македония, за това и не успяхме – това знаят днес и децата.]

Моят отговор е, че има такъв път, който като изключва опасностите за народното ни съществувание, дава ни надежда за пълно удовлетворение на народния идеал.

Този път е, да принудим Западните сили, да земат инициатива за освобождението на Македония! – Вий протестирате? Вий викате: Не! Не! Никога!? Знаете ли Вий, че приличате на онези хора, които са привикнали да влизат в стаята си през прозорец, а после, когато се направи вратата, все продължават да си влизат и излизат през прозореца, защото тъй го знаят от по-напред?

[Това се обяснява с русофилския инат.]

Западните сили, от които някои са готови да пречат на Русия, когато тя иска да напредва към Юг, имат интерес, щото на Балканский полуостров да съществуват малки, независими от никого държавици, защото те не само са безопасни за Запад, но още му служат като крепости против Русия.

[И днес Съюза на Централните европейски империи иска една силна България като крепост против ламтежите на Русия към Юг.]

Стига работата в Македония да дойде дотам, щото раята да земе оръжие в ръцете, и ще видите, че ще можем да сполучим да имаме поне Англия, Италия и Австрия на своя страна, които, за да предварят Русия, с колективни постъпки, ще могат да сполучат, щото дадените на европейските провинции в Берлинский договор права да се осъществят.

[А днес и Германия.]

Ний бихме били прави да се съмняваме в това, ако бихме искали, щото Западните сили да се безпокоят за хубавите очи на македонките; когато в действителност те в такъв момент действуват за себе си, за своите интереси, които никога не позволяват, щото руски крак да стъпи на брега на Средиземно море.

Някой вика: Босна и Херцеговина! Иска да каже: Ако Македония се освободи от Австрия, или с нейната помощ, то непременно една част, ако не цялата, ще се окупира вечно от Австрия, както Босна и Херцеговина. Който споделя това много разпространено у нас мнение, твърде малко знае вътрешното положение на Австрия. Там равновесието е така балансирано, щото една малка прибавка към едната или другата страна е равносилна с една вътрешна катастрофа. Турнете си ръката на сърцето и се попитайте: какво ще бъде последствието, ако Австрия си присвои още една част от Турската империя, и тя населена с българи? Не усещате ли отговора, че то ще бъде вечна борба с немирни елементи, които се стремят към свободата, че то ще бъде отравяние на австрийското държавно тяло? И мислите ди Вий, че други по-малко ни знаят, отколкото ний сами се знаем? Австрия няма вътре оная сила, която да може лесно да свърши с нас: нейний стомах не ще може да ни смеле. Ако ний вътре в Австрия бъдем нейни отчаяни врагове, то вън от нея, съставляющи свободна държавица до нейните граници, ще бъдем нейни искрени приятели, готови да се борим против всички, които искат да си послужат с нас, като с мост, за достигание разрушителните си за Европейский запад цели.

И още една твърде важна причина има, която ни кара да виждаме приятелите си на Запад, а противниците си на Изток. Всичките Западни държави се управляват по конституция; абсолютизма е свойство на Изток. А влиянието на народа върху външната политика на конституционните държави в настоящето време вече е много силно. Развитието на многошумний социален въпрос парализира силата на тези държави; то ги прави почти неспособни вече да водят нападателни войни. То е и главната причина за прехваленото миролюбие на Тройния съюз. За това е повече от вероятно, че в случай на размирия в Македония, Западните сили колективно ще се застъпят за нас, за правдата, и за себе си, за да попречат на Русия да им не стане по-опасна неприятелка. А от нас зависи да се възползуваме от това положение. Начинът за това не е мъчно да се намери; но, мисля, добре ще сторя, ако не говоря за сега за него.

Така ний виждаме, че доброто за нас няма да ни дойде никога от Русия, а от собствените ни сили и от Европейский запад.

[Войната ни с Турция през 1912–1913 година и всичките съглашения на Русия са заинтересованите в Балканите западни държави по Македонският въпрос потвърждават тази мисъл. И по всяка вероятност окончателната съдба на Македония ще бъде решена от изхода на днешната война в която участвуват всичките Велики сили.]

Следователно: нямаме нужда от официална Русия! нито за сега, нито за в бъдеще! Ако можахме да търпим руското неприятелство девет години, без да ни се повредят интересите, то не вярваме, да можем и девет години да търпим руското приятелство без значителни повреди на истинските ни интереси.

Главната идея на г. Стоилов е погрешна, заблуждение, опасна, – и който внимателно я съзира, ще я осъди както мене. Ний трябва да бъдем благодарни на братский нам руски народ, за гдето ни освободи, ний трябва да го възпеем в поезия, в романи и романси, както нашия симпатичен съгражданин Иван Вазов, а в тази минута и Константин Стоилов, са го направили с много талант. Но в политиката трябва нашата девиза да е: – махнете ръцете!

Като свършвам общите бележки върху речта на г. Стоилов, дохождам до подробностите.

Прекрасната реч на г. Стоилова е пълна с неточности и противоречия, неща позволени във всяка поезия.

Г. Стоилов говори за външната политика и каза, че тя е в зависимост от вътрешната. А против външната политика на бившия кабинет каза, че няма нищо; само вътрешната му политика трябвало да се измени. Ний всички очакваме от г. Стоилов, да ни развие сега, как мисли той, с изменение, и с радикално изменение на вътрешната политика да дойде до по-добри резултати по външната политика, без да я измени! Наместо това чухме само сладки думи по външната политика; а за новата вътрешна политика едвам една думица. Това е логика на поет, а не на държавен мъж.

Но да оставим на страна този недостатък.

Г. Стоилов иска да бъде добре с Портата и с царя! Задача достойна за един дипломат; но за жалост, не ни каза, как именно иска той да се реши тази проблема. Сладки думи за Портата, сладки думи за царя – и свършена работа! Официална Русия, каза г. Стоилов, не е престанала да ни показва своята благосклонност! От какви факти черпи ораторът-поет това убеждение? На която партия и да принадлежим ний, всякой ще си каже, че от 1885 год., от деня, когато се прокламира Съединението между двете Българии, Русия, т. е. официална Русия не е правила нищо, освен да ни пречи. Свалянето на княз Александра, което последва подир всички затруднения, направени нам по Съединението, не признаванието на княз Фердинанда и пр., и пр. са факти всякому известни. И г. Стоилов смее да ни говори за благосклонност, показана на България от официална Русия! Явно е, че господин Стоилов, като министър-председател, днес не говори толкоз за нас, за България, колкото за чужбина, а особено за Русия, гдето мисли ще направи впечатление със своята сладкарница. А това не трябваше да бъде така. Народ[ното] събрание е свята ограда, гдето не трябва да се играят комедии, даже не от прочути артисти. Думите на г. Стоилов имат за цел да улеснят възстановлението на добри отношения с царя. Нищо повече. Предвид на тази комедия, която се разиграва в Народното събрание от страна на министър-председателя би било почти излишно, да се зимат думите му за сериозни, било че те заслужват ръкопляскание, или пък критика.

Но, като захванахме работата, нека да я свършим.

Ако днес нашето правителство, въпреки всичките докачения, станали от осем, даже от девет години на сам акробатствува пред официална Русия със сладки думи, с явно кривение и насилие на истината, то за това заслужва не одобрение, но сериозен укор от страна на народното представителство. И то даже в случай, че възстановлението на тъй наречените „добри“ отношения с Русия, не би било против интересите на България. Ний трябва да се пазим добре, да не се отвличаме от течението на вчерашний и днешний ден; инак то ще ни занесе, кой знае къде, и после няма да намерим правий си път! За това аз обсъждам всичко, което усилва това течение, всичко което ни представя пред Русия, като че ний сме виновни, че отношенията ни не са добри! Виновност от нашата страна няма; ако не считаме за виновност желанието на народа да стои на български крака, а не на руски. – Вий викате: Не е вярно! Стамболов докачил Русия!

Ще Ви отговоря, успокойте се!

Вий и други хора – това го казвам в скоби – правите голяма грешка, че сравнявате Стамболовото управление в последната му осма година със Стоиловото управление в първата му година. В първо време, Стамболовото управление, комуто доброволно са помагали мнозина от Вас и всички назначени на 18-й май сегашни министри, без изключение не беше лошо. То стана лошо, нетърпимо, може би вследствие на много причини, за които няма място да говоря тука. Да видим, какво ще се каже след осем години за Стоиловото управление, ако то се задържи на власт толкоз време! Вий знаете, че и сега вече има съграждани, които водиха отчаяна борба против г-на Стамболова и неговата система, и които днес викат, че в последното Стамболово време не е съществувала подобна тирания, както вече в първата година на Стоиловото! Вий викате: не е вярно! други викат вярно! Къде е истината? Въпросът не е разрешен. Възможно е, следователно, Стоиловото управление да се отбие малко по-малко към онзи път, който ний знаем като Стамболовски. – Но на предмета.

Г. Стамболов докачил Русия, викате Вий, и г. Стоилов прибавя, че князът нищо не е направил за да отдели Русия повече, отколкото тя беше отделена, когато той прие българската корона. Много се лъжите, г. Стоилов, ако мислите, че с подобни фрази ще можете да убедите някого. Колкото и да е докачил г. Стамболов Русия, всичко това е шега в сравнение с провокиранието на официална Русия от самий княз, който дойде тук въпреки изричната и повторена и потретена руска протестация, и царува благополучно. Всякой ден – даже и да беше ходил г. Стамболов в Москва, да иска прошка от царя, – тази провокация щеше да се повтаря при всяко изгрявание на слънцето! И както всяка сутрина се е викало на Ксеркса Персийский: „Господарю, напомни си за атиняните!“ така се викаше всяка сутрина и на руский автократ: „Государь, вспомни Болгар!“ Причината на това беше княза, а не г. Стамболов. И макар че днес на руския трон стои един млад и – до колкото можем да знаем – по-мек человек, то пак същото викание и днес се повтаря пред него, макар г. Стамболов и да не е вече на власт.

[Има 20 години от смъртта на Стамболова, но този вик още се повтаря от официална Русия.]

Ето Ви, господа, доказателство, че княза, т. е. народната воля, е докачил Русия, а не г. Стамболов, нито някой друг отделен българин! Или Вий, г. Стоилов, искате да кажете, че Стамболов въпреки народната воля е довел и държал княза, и с това е направил престъплението да докачи Русия? – Някои от Вас викат: „Стамболист! Видите, господа, на това обвинение гледам твърде хладнокръвно. Не съм аз от онези, които имат за принцип да защищават всички дела на Стамболова, но не съм и от онези, които го обвиняват за всичките му дела. Който иска да бъде справедлив, така и трябва да постъпва. И сам г. Стоилов, при всичките си ораторски способности, по отношение към външната политика и той не смее да се нарича антистамболист.

Аз Ви моля, оставете тези лични въпроси! Времето ни е скъпо и принадлежи на България, а не на г. Стамболова, нито на г. Стоилова.

[Днес в България нищо по-евтино от времето няма!!!??]

След като констатирах, че не Стамболов, но народната воля, на основание на която князът царува, е провокирала Русия, минавам към една друга погрешка на г. Стоилов.

Това което Вий, г. Стоилов, ни казвате по отношение към нашата вътрешна политика, е тоже нищо, освен една много хубава и симпатична фраза. Друго нищо, ама абсолютно нищо. Че законност, свобода, напредък и пр. трябва да царуват, и то не само в малките, но още повече в най-големите държави, мисля, че не е някое ново откритие. Но че нашата външна сила се състои само в едно вътрешно добро управление, то е ново. Вий и тука се показвате поет! Трябвало би, действително, тъй да бъде, както казвате Вий! Трябвало би умният, умереният, работливият человек да е най-силен! А така също и една малка, но разумно организирана и управлявана държава би трябвало не само да внушава навсякъде уважение, но даже да има решителен глас! Ангелска утопия, догдето съществува съвременната политика! Мислите ли вий, че малката Дания не беше хубаво управлявана, когато Австрия и Прусия успяха да й отнемат в 1864 год. провинциите Шлезвиг и Холщайн! Или че Швейцария има сигурно международно положение по причина на своето по- евтино управление? Не е така, и вий можете да се уверите, че колкото и да е добро или да се одобрява нашето управление, ний по външната си сигурност ни най-малко не печелим. Всичко, което говорите по това, не е освен покана да се разтурят старите партии и да се състави нова, която да ви поддържа. Нямам нищо против това невинно желание; но онези които сляпо влизат в редовете на последователите ви, нека не забравят, че съгласието им, съдействието им, се спечели с мотиви, които не издържат критика. Ако би могъл българский въпрос да се свърши с уважение и почитание, уверявам ви, че той отдавна би се свършил.

[В това най-добре трябва да бъдат убедени днес г. г. Гешев и Данев, които не само с уважение и почитание към Русия не успяха да разрешат българският въпрос, но даже и с познатото тяхно раболепство пред нея не можаха да постигнат това.]

Българский народ си спечели всеобщо уважение чрез храбростта на своите капитани-пълководци и солдати! Българский народ, който не позволи на една шайка предатели да се подиграят с неговите князе Александър и Фердинанд, който в тях защити своя собствен живот и своята независимост от Северната Империя, си спечели през десет години в цяла Европа – без изключение и на неофициална Русия – такова уважение, каквото рядко намираме в историята на малките народи! А какво ни помага това пред официалната Русия? Положително нищо! Защото там, гдето единствено има опасност за нас, не искат България нито да бъде уважавана, нито неуважавана. Там искат само едно: България да не стои на свои, но да стои на руски крака.

[И наистина, страхът за образуването от Македония на една автономна област, която би засилила един ден България, застави руския дипломатически посланик в Цариград Зиновиев да подбуди турското правителство да вземе строги мерки за унищожението на българските комитети, които работиха именно за тази автономия.]

Не е ли вярно?

Свършихте ли с виковете: „Неверно!“? Да Ви напомня ли пак за Негово Високопревъзходителство генерала Каулбарса? Първата му и последна дума беше: „Волята на императора е…“ Какво имаха у нас да търсят волите на някои императори, ако не с цел, да ни подчинят на тази воля? Дали сте чували, например, английский представител да тръби в салона си и по улици и по митинги: „Волята на индийската императрица е …“? Ний сме големи деца, добродушни идеалисти, ако вярваме, че нашето земание-давание с Русия има нещо общо с уважение, с добра или лоша вътрешна политика. Даже нашите социалисти не отиват дотам със своя идеализъм, но казват – твърде уместно – че смешно е, ний да се мъчим да сключим мир с Русия, догдето там не се управлява по конституция. Вий, господа консерватори, пак тропате и викате, както по-преди, когато говориха социалистите! Какво заключение да направя от това? Че и думата Конституция Ви е също, както червеното платно за бика. Не е ли така? Вий викате: Не! Добре, но тогава защо протестирате Вий, когато ний, като искрени приятели на руский народ, му изказваме надежда, че и той ще се удостои скоро с една конституция? Някой от ораторите ви, г. Добринович, мисля, викаше на един от социалистите, да земе пушка и да извоюва конституция за руский народ! Социалистите са на мнение, че този съвет е доста на мястото си, защото ний българите дължиме на руский народ, загдето той ни освободи; за това, ако дойде ден, може и някои от нас да излязат за освобождението на руский народ, и така да отплатим старий си дълг. Но, ако ни е позволено тука, в Българското Народно събрание, да кажем една дума, която не се отнася към нашето Отечество, то е, че от цяло сърце желаем, щото надеждата, която има руский народ в младий император, да се изпълни без помощта на г. г. Габровски и Сакъзов.

Да приемем сега за минутка, че действително една нова вътрешна политика би имала и важни последствия по външното положение. В този случай позволете ми, да Ви попитам, г. министре- председателю, в какво състои новата вътрешна политика? Колкото и безпристрастно да гледам около си, не мога да намеря, освен твърде малко похвално ново. Унищожението на няколко изборни учреждения, въпреки желанието на избирателите, задържането на Каравелова в затвора и на Цанкова в странство, агитационните пътувания на военний министър, оставянието без наказание многобройните нападения на политически противници в домовете им, употреблението на полицията и на войската при изборите, уволнението на стотини чиновници, които са служили вярно на Отечеството, заместванието им с хора, които да служат вярно вам, това и много други факти, – много ново не е, а още по-малко е нещо похвално, нещо, което да ни спечели уважението на външний свят, за да се реши по-скоро българский въпрос, както казвате вий. Много белгийско всичко това тоже не е.

Един от вашите консерватори, г. Йонов – ний сме длъжни да споменем името му за една бъдеща културна история на България, – действително ни удостои с един нов принцип по вътрешната политика, не само в България, но и в целий свят. Той вика гордо и тържествено: „От сиромах няма полза!“ – Вий ни туряте в мъчно положение, г. Йонов! Да крием истината: да лъжем, не ни се иска; да отговаряме на този белгиец, както трябва, няма да бъде в полза на достойнството на нашите народни избиратели и избраници. И така, ще ви кажем само: Махнете сиромасите и света ще се разтури! Махнете богатите и нищо няма да се измени! Прочее, приемете уверението на отличното почитание, което пазим към подобни стълбове на белгийската ни вътрешна политика.

Вий, г. Стоилов, обещахте на българската младеж, че ще се погрижите, да дадете на наший обществен живот това, което му е в действителност липсвало – идеали. Къде са тези идеали? Не само от фактите не можем да заключим, че те съществуват, но даже Вий не счетохте за нужно, да ни ги развиете днес, когато искате от нас, да се основем на доверието по външната Ви политика!

Не се съмнявам, уважаемий г. Стоилов, че Вий сте имали искреното намерение, да изпълните обещанията си. Но, известни са нам влиянията, на които Вий се изложихте и се излагате и днес, влияния, които ще Ви пречат толкова, щото не ще можете да намерите сам себе си. Когато Маргарита видя Фауста с Мефисто, тя му каза:

„Болка усещам неизлечима.

Когато те виждам в тази дружина!“

След толкоз бележки по речта на г. Стоилов, по които не мога да се съглася с него или с неговите приятели, щастлив се считам, че в едно напълно съм съгласен с г. Стоилов, То е апелът, който той прави към своите съотечественици, да се откажат вече от нещастните русофилски и русофобски партии.

Много е вярно, че всяко стремление има наклонност към крайности. За това опасно е, да се наричаме русофили. Но това – съществувание на подобни партии – не зависи изключително от нас. У нас руската политика държи изкуствено отворена една стара рана: непризнатото ни международно положение. Как искате Вий сега, да се игнорира това, когато Вий сами предавате на признаванието или непризнаванието една прекалена важност? Вий сами г. Стоилов, и Вашите хора, в действителност поддържате делението на тези фракции, което Вий тъй справедливо осъдихте. От две едно: или българский народ споделя Вашето мнение, че признаванието на княза е въпрос от извънредна важност, и тогава ще имаме русофилски и русофобски партии или изпълнението на тази международна формалност не ни интересува, и тогава ще имаме партии, които се делят както в други държави. Вий днес ни удостоихте с цяла една ода за слава на добрите отношения с Русия; как искате сега да го забравим и да се групираме по вътрешни въпроси, когато според Вас недобрите отношения с официална Русия са не естествени, безполезни, вредителни? Не каните ли с това народа, да прави всичко за достигание по-добри отношения? А това, при обстоятелствата на положението, е равносилно със съставяние русофилска партия, която да се различава от старата русофилска партия, почти само по числеността си. И онези, които не споделят мнението Ви, не се ли принуждават с това, да излязат да изкажат и те мнението си и да се групират в явно русофобска партия?

Разумното желание, да се съставят партии изключително по вътрешни въпроси, или по-точно по разлика на избраний път за достигание общата цел: напредъка на Отечеството ни, ще може единствено тогава да се достигне, когато се избере средство противоположно на онова, което рекомандувате Вий, когато ний приемаме за принцип, че сме господари в страната си, че безразлично е нам, какво мислят в чужбина за нас, дали ще благоволят да признаят един ден избраний княз, или не.

Вий, г. Стоилов, твърдите, че новата вътрешна политика ще ни докара и успехи по външната политика; Вий ни дума не казвате, каква ще бъде тази нова вътрешна политика, която да служи за основа на външната; Вий искате да се не делим вече по външната политика, а по вътрешната, която грижливо поставяте пред нас; а на всичко това отгоре, да Ви гласуваме доверие по външната Ви политика, която се не различава от старата, освен чрез голямото количество сладки думи, и по адреса на официална Русия, която – изключая последната телеграма на царя – ни е обсипвала със своята неблагосклонност.

И като придавате на руското благоволение много по-голяма важност отколкото заслужава, Вий ни повиквате, да оставим княза и правителството да се грижат за тази цел. А знаете ли Вий, че народа, в случай на несполука, ще направи отговорен освен правителството и княза? Ако всичките тези изгоди за народа, които Вий тъй лекомислено туряте пред очите му, не се осъществят, народа трябва да си каже: „Ето – единствената пречка е княза! Без този княз щяхме да се помирим, щяхме да имаме благоволението на Официална Русия“! – А после? Вий сами ще си дадете отговор. В това предложение, княза да се погрижи, Вий не принасяте заслуга на княза, макар че го желаете.

Кажете ми откровено: не е ли по-добре за наший народ, не е ли по-разумно за нашата политика, не е ли по-достойно за княза, правителството и народа, да си гледаме работата без да се унижаваме пред когото и да е, без да признаваме, че един български въпрос съществува без да чакаме помощ за нашите народни стремления от там, гдето помощта си много скъпо продават?

Вашата реч, г. Стоилов, прилича на Панаховата придворна сладкарница: сладки работи за всички и за всекиго! Има малки шекерчета с полумесец, има други с „Андреевский кръст“, има други с княжеската корона и най-сетне и с българский лев. Който яде от едните трябва да яде и от другите и ще си повреди стомаха; – по-добре, да ги гледаме, да заминем и да ядем една чиста българска чорба.

Не щем руските шекерчета, защото има вътре отрова; не щем турските шекерчета, защото ще ги платят нещастни наши македонски братя; не щем и княжеските и народните ви шекерчета, защото не сме деца и защото и за княза и за народа трябва по-чиста, по-съдържателна, по-здрава храна!

Историята ще ни съди всички; тя ще покаже, кой е предвиждал по-добрий път за развитието на народа ни.

[Исус Христос е казал: „който има уши нека слуша“.]

Никой от нас не е пророк, да предвижда бъдещето, но с днешната си декларация искам да се отбележи в историята, заедно на г-н Стоиловата реч, и този скромен факт, че целий български народ, при всичкото уважение, което може да има лично за г. Стоилов, не е бил съгласен с тъмната поето-шекерджийска политика на сегашний министър-председател.

„Смърт на Америка!“ или „Америка отново велика“?

В ранните часове на 8 януари 2020 Техеран атакува две бази с американски военни на територията на Иран като отговор на убийството на ген. Солеймани на 3 януари 2020. На 9 януари 2020 ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен призова САЩ и Иран незабавно да спрат да използват оръжия, „за да се даде пространство за диалог за деескалиране на ситуацията“. Същият ден генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг осъди „ответните“ иранските ракетни удари по цели на САЩ и международната коалиция в Ирак. Днес ще заседава Съветът за сигурност на ООН, но на заседанието няма да присъства външния министър на Иран Мохамад Джавад Зариф, тъй като САЩ му отказаха виза. Също днес, в София по инициатива на президента се събра и Консултативният съвет по национална сигурност, който обсъди заплахите за националната ни сигурност с оглед ситуацията в Близкия изток.

Общата позиция на участниците в него очаквано бе сходна на европейската: кризата в Близкия изток трябва да бъде разрешена чрез дипломатически средства, има необходимост от спешна деескалация на напрежението и въздържане от употреба на сила. Което е относително добра новина, защото повечето български политици, коментирали до момента убийството на генерал Солеймани, го окачествиха като политическа грешка, прогнозираха, че то увеличава рисковете от дестабилизация в Близкия изток и в целия свят, а най-левите от тях по стар комунистически обичай заклеймиха авантюристичната политика на САЩ. Парламентарно представените партии не направиха това. Но подкрепиха „решение“, което затвърждава, а не променя създалото се през последните години статукво в Близкия изток. Поддържането му от страна и на ЕС, и на България, е политически недалновидно. Ситуацията в региона няма дълго да остане такава, каквато е сега. България пропусна възможността да направи изпреварващ ход, подкрепяйки неизбежните бъдещи действия на САЩ, а вероятно и на НАТО, в региона. Тези бъдещи действия няма как да бъдат насочени към запазване на сегашното статукво, най-малкото защото то вече не урежда едната от двете страни в конфликта. По-силната. Тази, с която (само на на думи) сме евроатлантически съюзник. И която пази Западната цивилизация.

Нямам никакви претенции да познавам ситуацията в региона, особено в детайли. Но колкото и драматични да изглеждат, събитията от началото на тази година със сигурност не са начало на война в Близкия изток, а още по-малко прелюдия към Трета световна война. Подобни неща в региона са се случвали в продължение на десетилетия и ще продължават да се случват, ако някоя от двете страни не промени сегашните си позиции.

А те са много ясни: Иран иска да унищожи „Големия сатана“ в лицето на САЩ, САЩ колебливо се защитава. Тази колебливост се демонстрираше от редица американски президенти: и от Клинтън, и от Рейгън, и от Буш-старши, и най-вече от Обама. Бе предизвикана от опасенията и на самите Съединени щати, и на света, че ако САЩ употребят „прекомерна сила“ спрямо Иран, това може да пренареди постигнатото крехко равновесие в региона. Но въпросното равновесие вече е толкова едностранно неизгодно на САЩ, че Тръмп като че ли е решил да му сложи край.

Всъщност колебливостта на САЩ спрямо Иран води началото си още от Труман и Айзенхауер. Преди 70 години те отстъпиха правата на Запада върху петрола в Залива, въпреки че този петрол по право би трябвало да принадлежи на онези западни фирми и страни, чиято наука, технология и капитал, направиха откриването и използването му възможно. Първата страна, която през 1951 национализира добива и преработката на петрол, бе Иран. Останалите, наблюдавайки изплашеното мълчание на САЩ и Запада, побързаха да грабнат своето парче от плячката.

Това мълчание бе не политическо, а философско: западните лидери, срамуващи се от богатството на страните си, мълчаливо се съгласяваха с обвиненията на диктаторите от Близкия изток, че богатият Запад краде петрола им, който по право им принадлежи. В резултат, поради огромните приходи от продажби на петрол, Иран стана несъмнен лидер на държавите от Близкия изток. От теократичната революция през 1979 насам играе и ролята на главен спонсор на ислямското фундаменталистко движение.

Освен от гузността, моллите бяха окуражени и от слабостта на американските президенти – на Картър през 1979, който не успя за защити взетите за заложници свои сънародници в американското посолство в Техеран, на Рейгън, който не успя да отмъсти, когато 241 американски морски пехотинци бяха заклани в Ливан през 1983, на Буш-старши, който през 1991 не окупира Ирак… Ядрената сделка, която Обама сключи с Иран през 2015, пък окончателно убеди моллите, че каквото и да правят, няма защо да се страхуват от ответни действия от страна на САЩ.

Тръмп като че ли променя това десетилетно статукво. Превантивни атаки като тази срещу Солеймани вероятно все по-често ще заменят „тактиката на възпиране“. Тя е контрапродуктивна, защото вменява отговорност за действията на един терорист единствено на самия него. А в случая отговорността не е индивидуална: тя е в още по-голяма степен на правителствата, които подкрепят терористите. Иранското е най-важното сред тях.

Именно режими като иранския правят ислямистките терористични актове възможни. Затова зверствата на терористите са не само престъпления, но и актове на война. Правилният отговор е война за самозащита. Или както каза след ударите на 11 септември 2001 тогавашният заместник-министър на отбраната Пол Уолфовиц: „Ние трябва да сложим край на държавите, които спонсорират тероризма“. А те го спонсорират по една много проста причина – искат да унищожат САЩ и Израел, и да ислямизират свободния свят.

Това е нескритата цел на Иран. През март 2015 г. върховният ръководител на Иран и виден ислямски учен Али Хаменей извика няколко пъти „Смърт на Америка!“ по време на реч пред огромна, екзалтирана тълпа. „Смърт на Америка!” е припев, който иранците припяват постоянно – на политически митинги и дори на петъчните молитви. Заедно с припева често се гори и американското знаме.

За ислямския тероризъм Иран днес е това, което през 40-те години беше Германия за нацизма. Каквото и друго да прави, САЩ ще може да сложи край на този тероризъм едва когато ефикасно попречи на Иран да го подкрепя.

Борбата срещу тероризма обаче не е борба срещу Иран.Това е сблъсък на култури. Това е борба на идеи, която в крайна сметка може да се спечели, само като на лошите идеи се противопоставят добри идеи. Като Иран, ако използвам предишната си алюзия с нацизма, се деислямизира така, както след Втората световна война Германия се денацифицира.

Но борбата на идеи не обезценява решаващата роля на въоръжените сили. Напротив, увеличава тяхната ефективност, като ги насочва към правилната цел. Дългогодишните преговори и икономическият натиск са се проваляли прекалено често и твърде зрелищно, за да продължават Съединените щати да разчитат на тях в отношенията с Иран. Тръмп го разбра. ООН и Европа тепърва ще го разбират – вероятно по-бързо, отколкото са свикнали.

Изглежда, че американската администрация преоформя политиката си спрямо Иран. Тя не може да не си дава сметка, че американската общественост очаква правителството не просто да обуздава (отвреме-навреме и за известно време) тероризма. Очаква да го изкорени.

Освен президент, Тръмп е и върховен главнокомандващ. Моментът е много подходящ да реши кое е неговото първо задължение: да спасява американците, или да пази правителствата, които заговорничат да ги убият.

Изборът на първото е най-сигурният начин „да направи Америка отново велика“.

Green New Deal: антииндустриалната революция

Днес Европейската комисия ще представи официално в Брюксел пакет от политики Green New Deal. Изпреварвам я с откъс от пророческото есе на Айн РандАнти-индустриалната революция“ от едноименния сборник, излязъл през 1971 г. Дано Европа през 2023 не бъде такава, каквато щеше да бъде през 1975.

…Ще започна с пренасяне на абстрактната идея в конкретни, специфични думи. Сега се счита, че технологиите са враг на човека и трябва да бъдат ограничени или премахнати. Да видим как тази идея може да бъде приложена в живота.

Представете си, че сте млад човек в 1975. Вие сте женен, имате две деца и скромна къща в предградията на голям град. Следва обикновен ден от всекидневието ви.

Ставате от сън в 5 сутринта, защото работите в града и трябва да сте в офиса в девет. Винаги закусвате нещо леко, само препечени филийки и кафе. Но електрическата кафе машина е изчезнала – вече не се произвеждат, тъй като се считат за луксозен каприз, освен това изразходват ток, което натоварва електроцентралите, а това замърсява въздуха. Правите кафето си в старомодна електрическа…не, нафтова печка. Имахте електрическа печка, но те вече са забранени със закон. Електрическият тостер също е изчезнал, затова изпичате филийките във фурната. За миг се разсейвате и филийките изгарят, няма време за други.

Когато имахте кола, за 25 минути се придвижвахте до офиса. Частните автомобили, обаче, са забранени и хората вече се движат с „градски транспорт”. Сега ви трябват два часа и половина, за да стигнете до офиса. Общинският автобус ви транспортира за малко повече от час, но когато е редовен. Вие не знаете дали ще закъснее и излизате половин час по-рано. Влачите се десет пресечки сред силния, студен утринен вятър до спирката и чакате там. Нямате избор – няма друг транспорт и това е известно на транспортната фирма.

Пристигате в града и вървите пеша дванадесет пресечки от автобусния терминал до офиса. Пристигате навреме. Ще работите до обед, после обядвате на бюрото – храна, която сте донесъл от къщи. На две пресечки от зданието, където работите някога имаше шест ресторанта , но ресторантите са известни замърсители – те създават боклуци. Сега има само един ресторант и той не е много добър – трябва да се редите на опашка. Освен това е по-евтино да си носите храна от къщи в стара кутия за обувки. Няма метални кутии – производството на метал е силно ограничено. Няма и найлонови торбички, които се считат за луксозен каприз; няма и термоси. Сандвичът ви е доста вкиснат, кафето е студено, но вие сте свикнал.

В късния следобед все по-често поглеждате към часовника и се борите с повтарящите атаки на врага ви: досадата. Вие работите за тази фирма от осем години; през последните три години сте мениджър на офиса, не очаквате повишение, нямате избор за друга работа – разширението на бизнеса в страната е прекратено. Борите се с досадата и си казвате, че сте изключителен щастливец, но без успех. Повтаряте си това, защото във вас пълзи страх, който не искате да признаете: компанията може да фалира. Знаете, че хартията консумира дървета, а те са жизнено важни за опазването на живота на земята. Горите не трябва да бъдат жертвани заради луксозни капризи. Фирмата, за която работите произвежда контейнери от пресована хартия.

На връщане в автобусния терминал се упреквате – не сте уморен, няма причина. Съпругата ви, повтаряте си вие, е истинската жертва. И това е вярно.

Тя става в 6 сутринта. Вие настоявате тя да спи, докато печката с въглища, която сте запалил малко да затопли къщата . Съпругата ви трябва да приготви закуска за петгодишния ви син. Няма корнфлейкс за закуска, тъй като те са забранени – не са достатъчно хранителни; няма портоколов сок в кутии – те замърсяват околната среда. Няма и електрически хладилници.

Съпругата ви трябва да кърми дъщеря ви, която е на шест месеца. Няма пластмасови бутилки, храни за бебета, памперси, съпругата ви е принудена да пере всеки ден на ръка пелените. Така тя пере и всичките ви дрехи, на ръка мие чиниите, защото няма луксозни капризи като перални, съдомиялни и елекрически ютии. Няма и прахосмукачки – тя чисти къщата с метла.

Няма шопинг центрове – те развалят красотата на природата. Съпругата ви върви пеша две мили до най-близкия магазин за хранителни продукти и чака на опашка около час. Покупките, които мъкне до къщи са доста тежки, но тя не се оплаква – журналистката, която има колонка във вестника писа, че това е добре за фигурата.

Тъй като няма консервирани и замразени храни, тя започва да приготвя вечерята три часа предварително – бели и реже на ръка хлъзгавите, съпротивляващи се зеленчуци.

Вие се прибирате в къщи, и съпругата ви се опитва да скрие умората си. Това е трудно, още повече, че няма козметика, което е извънредно голям личен каприз. Приключвате с вечерята, измиването на съдовете, децата са в леглата и вие двамата сте свободни. Но какво да правите с остатъка от вечерта? Няма телевизия, радио, електрически грамофон, записи на музика, няма автомобилни кина. В градчето, на шест мили има кино, но трябва да хванете общинския автобус навреме; не ви се тича до спирката.

Оставате в къщи. Няма какво да кажете на съпругата си – не искате да я депресирате с това, което е в главата ви. Знаете, че тя мълчи поради същата причина. Синът ви нямаше апетит на вечерята – боли го гърлото. Неясно си спомняте, че дифтеритът някога беше напълно ликвидиран, но напоследък има епидемия в училищата в страната; седемдесет и три деца починаха в съседния щат. Последният път, когато видяхте баща си, той се оплака от болки в гърдите. Отчаяно се надявате да не е сърдечна болест. Майка ви почина от сърдечен пристъп на 55 години и старият лекар спомена за апаратче, което можеше да я спаси; но то е продукт на много, много напреднала технология, която повече не съществува: нарича се пейсмейкър.

Поглеждате към съпругата си в полумрака. Електричеството се ограничава и се позволява само една крушка в стая. Въпреки това виждате, че тя се е прегърбила, а край устните и има бръчки. Съпругата ви е само на тридесет и две години, беше толкова красива, когато се запознахте в колежа. Тя учеше право, искаше да стане адвокат и можеше да съчетае кариерата си със задълженията на съпруга и майка. Но не можеше да я съчетае с тежкия физически труд и затова се отказа. В продължение на петнадесет часа този ден тя свърши работата на дванадесет машини. Тя трябва да го прави, за да не изчезнат от земята кафявия пеликан и бялата полярна мечка.

В десет часа вие изпитвате силна необходимост от сън, което заглушава всички други желания. Лежите в леглото до съпругата си, която изпитва същите чувства, като вас, а вие унесено се опитвате да си спомните какво бяха казали природозащитниците за радостите на необузданата сексуалност. Заспивате, и въздухът над покрива на къщата ви е чист, като арктически сняг. Но на прага на съня се питате колко дълго ще го дишате.

Това, разбира се, е фантазия. В действителния живот няма постепенна деградация на цивилизацията в диващина. Има катастрофа без възстановяване, дълга, провлечена агония, хаос, безсилие и безразборна, масова смърт. Няма „малко” отстъпление от прогреса, няма „ограничен прогрес”. Вие чувате днес много гласове, противопоставящи се на „неограничената технология”. Ограничена технология е противоречие в термините.

Не е фантазия безбройните начини, по които животът ви – значението му, удобството, безопасността, щастието, зависят от технологията. Целта на твърде краткия пример е да направите личен списък с нещата, които ще изгубите, ако бъдат премахнати технологиите. После мълчаливо благодарете винаги, когато използвате предметите, създадени от тях, които ви спестяват труд, време, т.е. спасяват живота ви.

Ако някой поиска да ви принизи до всекидневието, което описах, вие ще изкрещите в протест. Но защо? Това се предлага шумно, ясно и всеки ден навсякъде около вас. Има и по-лошо – то се предлага в името на любовта към човечеството.

Превод: Огнян Дъскарев

(Номен)клатурчици – 3

Току-що завършилото посещение на премиера Борисов в САЩ и подписаната от него и президентът Тръмп „Рамка за стратегическо партньорство“ е прекрасен повод да се вгледаме и в най-старателно критата характеристика на номенклатурата. Номенклатурчиците я наричат „да си пазим взаимно гърба“. Народът: „Гарван гарвану око не вади“. Мафията – „закон на омертата“.

Споменах в миналата част кариеристите, драпащи за власт. Те не са „правили революция“, но напират да заемат топлите местенца, след като вече е направена. Безспорно тези апаратчици са беззаветно предани на своя вожд. Но и той им е предан. Най-добре го бяха казали братята сърби по времето на Титова Югославия: „Тито е наш, ми смо Титови“ („Тито е наш, ние сме на Тито“).

Между вожда и номенклатурчиците съществува тясна връзка. Те са социалната опора на неговия режим, той е институционалната опора на тяхното благополучие. Това е брак по сметка, не по любов. Всеки номенклатурчик поотделно може да бъде понижен, уволнен, даже съден от вожда, но номенклатурата като цяло е недосегаема дори за него. Номенклатурчиците са негови протежета, но и той е тяхно протеже. Вождът се грижи за интересите и авторитета на номенклатурчиците както за своите интереси и за своя авторитет. Номеклатурчиците безпрекословно изпълняват неговата воля, докато той изпълнява тяхната. Номенклатурчиците и вождът им са колективен диктатор.

Така може да се живее дълго и щастливо. Но не вечно. В един хубав ден или вождът умира, или някой/нещо го принуждава „да обърне курса“. Какво се случва тогава?

Номенклатурата с всички сили се съпротивлява. Отначало тайно, после явно, и накрая, ако се наложи, обявява война на вожда. И побеждава. Изпраща стария вожд „с благодарност за приноса към партията и държавата“ и избира нов. Освен ако самата тя не бъде победена.

Какво може да обърне сегашния курс при толкова „стабилна“ власт и толкова добре подредена къщичка? В България за съжаление нищо. Извън България – Тръмп. По всичко личи, че метаните на Запад и целуването на…да речем, ръка, на Изток, скоро няма да са едновременно възможни. В някои части на света Путин и Тръмп може и да имат общи цели и интереси, но Балканите не са сред тях. Русия смята страните от региона за своя сфера на влияние и от 300 години гледа на тях като на предмостие към Проливите. През по-голямата част от това време обаче Турция е била в упадък. Сега Ердоган е почти толкова силен, колкото Путин. Двамата никога няма да бъдат съюзници в съперничеството с Америка, но е достатъчно да са едновременно срещу нея, за да потърси който и да е американски президент пренебрегвани дотогава съюзници. Като България.

По щастливо стечение на обстоятелствата този път България е на правилното място в правилното време. Не че можем да заместим Турция – нито една от натовските страни в региона сама по себе си не може. Но можем да сме част от един средиземноморско-черноморски вал, който нито Путин, нито Ердоган, могат поотделно да прегазят. И ще бъдем. Доброволно или доброзорно – зависи от Борисов. И от номенклатурата.

С какво промяната на курса ще засегне номенклатурчиците? Много просто – ще стане много трудно да крадат. Сега им е обидно лесно. “Рамката за стратегическо партньорство“ касае сигурността, отбраната и енергетиката. Именно там е грандкорупцията в България. Всички тези сфери са доминирани от Русия. От поддръжката на бойна техника, доставките на газ, доставките на ядрено гориво, българските олигарси, българските политици и българските номенклатурчици, крадат стотици милиони годишно. Русия ги калкулира в цената. Ние ги плащаме. Когато САЩ започне да доставя тези стоки и суровини, кражбите ще секнат – или поне драстично ще намалеят. Капиталистите не обичат да (ги) крадат.

Колкото и малки да са бъдещите размествания в изброените сфери, те са неизбежни. И ще предизвикат упорита, макар и безгласна съпротива. Загубят ли възможността да придобиват и увеличават собствеността си, тоест да крадат, номенклатурчиците ще загубят и властта си. Те не властват, защото имат, те имат, защото властват. И искат все повече власт. Човек може да се пресити от всичко, но не и от властта. Затова номенклатурчиците ще бойкотират всяка промяна, която ги ощетява, и ще се опитат да свалят всеки, който я извършва. Точно както „службите“ четвърт век пречеха да излезе наяве истината за престъпленията на Държавна сигурност и да бъдат огласени нейните служители и агенти. Който политик се опитваше да го направи, падаше от власт.

Но истината за ДС все пак излезе наяве. Ще излезе и тази за кражбите на номенклатурата. Бедна ни е фантазията да си представим техния размер. Още по-трудно ни е да си представим, че ще я кажат службите и прокуратурата. Но нека си спомним, че месец преди Борисов, в Съединените щати бяха новоизбраният главен прокурор, бъдещият шеф на КПКОНПИ, и шефовете на ДАНС, външното и военното разузнаване. При това седяха доста по-дълго от „премиера на Белгия“…

Така че който трябва, ще каже истината – или поне тази част от нея, която не може повече да бъде крита. По простата причина, че ще има кой друг да я каже. Все пак корупцията е „танго за двама“. При партньорство с руснаци втори няма. При партньорство с американци вторият е първи.

Колко ще ни възмути казаната част от истината и дали ще разклати властта, е друг въпрос. По-вероятно е Борисов да се задейства срещу номенклатурата, за да предотврати нейни действия срещу себе си. Вождът ще бъде принуден да се сбие с племето, което сам създаде. Можем само да се надяваме, че двете страни ще се омаломощят взаимно.

По-нереалистичната надежда е, че докато лошите се бият, зад ринга ще загрява някой добър, който ще играе с победителя от срещата между двамата лоши. И ще я спечели.

Но него трябва сами да си го създадем.

(Номен)клатурчици – 2

калина илиева

Номенклатурчиците далеч не са само в съдебната власт. Тази власт се оформи като еквивалент на комунистическото Политбюро заради общия интерес на партийните елити, дошли под строй от комунизма, да не бъдат съдени за кражбите и некомпетентността си. Но далеч не тя роди прословутите „калинки“. Те по естествен път избуяха под сянката на „революционерите“, извършили Великата герберска революция.

Тя избухна в края на 2006, когато бившият главен секретар на МВР и вече столичен кмет първи мандат Бойко Борисов, създаде ГЕРБ. Основна причина за появата му бе сривът на десните партии, предизвикан от кризата на легитимността им вследствие на клиентелизъм, самозатваряне около тесен елитарен кръг, неспособност за адекватна и смислена комуникация със собствения електорат, и безкрайни лидерски битки. Почти същите хора правят същото и сега, но вече почти претопени от ГЕРБ. Преди 13 години ГЕРБ се самоопредели като дясна партия, макар да „всмука” симпатизанти както на СДС и НДСВ, така и на БСП, „Атака“ и негласуващи. Ако имаше повече проблеми и по-малко генерали вляво, партията на Борисов щеше да бъде лява.

Самият Борисов обра болшинството гласове на първите парламентарни избори, на който партията му се яви през 2009, с демонстративната си опозиционност срещу партийните елити и представителите на съдебната власт, срещу всички, на които масовият избирател вменява отговорността за проблемите в страната. Съвсем скоро обаче индивидуално и колективно се вля в редиците на тези, които критикуваше, за да постигне властовите си интереси.

Защо се връщам толкова назад? Защото съм сигурен, че вече никой не помни варненската съдийка Душана Здравкова, пръв председател на неправителственото сдружение „Граждани за европейско развитие на България“. Това бе прототипът на ГЕРБ преди немските политически фондации „Ханс Зайдел“ и „Конрад Аденауер“ да бабуват на партизирането му. Никой не помни и първата външна министърка на Борисов – Румяна Желева, провалила се с гръм и трясък на изслушването като български кандидат-еврокомисар в европарламента. Именно Желева свърза ГЕРБ с баварския Християнсоциален съюз. Малко хора помнят и ракетата-носител на Борисов в политиката – бизнес-медийното сдружение „Глобална България“. Още по-малко хора изобщо знаят, че прототип на нарицателното „калинки“ бе 28-годишната злополучна изпълнителна директорка на Фонд „Земеделие“ Калина Илиева, чиято немска диплома през 2010 се оказа фалшива. Калина бе дъщеря на шефа на столичната пожарна и протеже на първия земеделски министър на ГЕРБ Мирослав Найденов, който пък бе пръв душманин на бившия Втори в ГЕРБ Цветан Цветанов…

Никой вече не помни тези хора, а те изнесоха на плещите си „Великата герберска революция“. Бяха нейния „революционен авангард“ – или ако предпочитате, децата, които революцията по правило изяжда. Защото са по-малко, защото са по-възрастни, по-уморени и по-малко пробивни от „втората вълна“, която неминуемо идва след тях. Вълната на номенклатурата.

Как се образува номенклатурата? Като към отговорните длъжности във все по-разрастващия се „партиен и държавен апарат“ се устремят глутници кариеристи. Те трябва да отговарят на много прости изисквания, за да заемат желаната длъжност. В края на краищата изискванията се свеждат до едно – да са членове на победилата и здраво хванала властта партия. Ако са сред основателите на ГЕРБ, им се признава и статут на активни борци срещу комунизма. Но този бонус понякога е нож с две остриета – справка изброените по-горе гербопроходци.

Основополагащ критерий за кариерата на номенклатурчиците са не комептентността и деловите им качества, а партийната лоялност. Комунистите я наричаха „политически качества“. Това означава за министър на правосъдието например вместо безпартийните проф. Живко Сталев или доц. Кристиян Таков (светла им памет!), да бъде предпочетен (много)партиеца Данаил Кирилов.

Това никак не е глупав подход. Когато правителството наистина има нужда от добри специалисти на ръководен пост, то просто ги „наема“ или направо купува от професионалните им общности. Списъкът е дълъг и тъжен, а покупката – съпроводена с интелектуални и професионални предателства. Но системата работи безотказно.

Назначаването на партийни послушковци – „калинки“ – на ръководни постове, има и много по-дълбок смисъл. Всеки номенклатурчик трябва да знае, че заема мястото си не по право, а по милост. По Височайшата милост на Първия. Ако тя секне, калинката моментално бива заменяна с друга калинка. Не случайно и по време на комунизма, и в посткомунизма в който живеем, най-популярната „мъдрост“ е „Незаменими хора няма“. А тя се прилага по-лесно спрямо Данаил Кирилов, отколкото спрямо Кристиян Таков. Следователно трябва да бъде назначен Данаил Кирилов.

И го назначават. Той пък от своя страна се опитва да стане незаменим с послушание. Готов е всячески да обслужва висшестоящите, за да задържи поста си и да получи още по-висок.

Не мислете обаче, че само партийното членство или височайше ходатайство е достатъчно, за да попаднеш, и особено за да се задържиш в номенклатурата. Трябва да ти знаят и номера на обувките. Или както Сталин още през 1923 обяснява на делегатите на ХII конгрес на ВКП(б): „…необходимо е хората да бъдат проучени до мозъка на костите“, необходимо е „да се познават, да имаме око за техните достойнства и недостатъци“.

Е, познават се. Специалните служби, прокуратурата и антикорупционните органи в България са много…да кажем, познавателни. И всеобхватни – обхващат всички области на икономиката и управлението. Пряко или косвено те „препоръчват“ на низшестоящите лицата, които трябва да бъдат избрани. Управляващата партия и властта се бюрократизират. Обществото се разделя на „ония там, горе“, и на „ние тук, долу“.

Ако се вгледаме в модела на съветска Русия, който за съжаление политическата ни класа в момента копира, след това разслояване следва гибелта на „старата гвардия“. Някои нейни представители си отиват сравнително лесно. Други – след ожесточена съпротива. Най-упоритите ги обвиняват, съдят и затварят. Затова „органите“ са особено ценен сегмент от номенклатурата.

…Но накрая и измислилият „тройките“ Ежов го обвиняват в държавна измяна и го разстрелват. И наследникът му Берия, макар и да става вицепремиер и вътрешен министър, също „намазва куршума“. И така докато падне и Горбачов.