Категория: Политика

Днес отбелязваме Деня за памет за жертвите на комунизма. В нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 е изпълнена смъртната присъда, издадена от Първи състав на „Народния съд” срещу регентите Принц Кирил Преславски Сакскобургготски, Богдан Филов и ген. Никола Михов, министър-председателите Иван Багрянов и Добри Божилов, 22 министри, 67 народни представители (вместо първоначално предвидените 25) и 8 царски съветници. Те са осъдени въз основа на приетата от правителството на Отечествения фронт Наредба-закон за създаването на Народен съд на 6 октомври 1944 г.

През 2011 г. по инициатива на бившите президенти Желю Желев и Петър Стоянов, Народното събрание обяви 1 февруари за Ден за почит към жертвите на комунизма. България обаче още не се е противопоставила открито на комунистическото си минало, защото преобладаваща част от обществото не схвана комунистическото безвремие като резултат от собствената си политическа воля. Което не прави бившата комунистическа партия по-малко престъпна.

Проф. Асен Игнатов прекрасно описа това умствено заболяване в книгата си „Психология на комунизма“. Комунизмът не е само идеология, но и култура, и стил на обществено поведение, и драматичен дефицит на морални ценностти, на ангажираност и на грижа за ближния.

Най-характерните черти на комунизма са:
– ирационалност
– амбивалентност на комунистическото съзнание
– страх от отговорност
– обезсмислена работа на съветници и експерти
– паралелизъм партия-държава
– догматизъм

Целта на комунизма е продукт най-малко на два ирационални импулса:
– копнеж за пълно ощастливяване на човечеството и готовност това ощастливяване да бъде постигнато с груба сила
– двойственост на мислене и действие.

Комунистите имат комплекс за малоценност. Комунистът не е убеден в идеите си, той само фанатично вярва в тях.

Комунистическото общество е геронтократично. Затова не е изненадващ съюза между стари и нови еснафи – възрастни хора, които не са приемали комунистическия строй, започват да откриват положителни черти в него.

Типичният комунист е бездарен човек, който се обединява с останалите бездарници на основата на общата посредственост – така приспива комплекса си за малоценност. Поведението му е псевдорелигиозно. Комунистическата екзалтация е религиозна по характер, партията си изработва цяла своя мистична система, има своите апостоли и евангелисти, своя рай. Партията е въплъщение на божествената „историческа необходимост“.

Комунизмът е демоничен строй, структурите му са създадени така, че за индивида да не остане никакъв изход, да му се внуши, че в този свят всичко е предвидено, че е хванат в непробиваема репресивна мрежа (адресни регистрации, изходни визи, пълна цензура). ИНДИВИДЪТ Е АБСОЛЮТНО БЕЗСИЛЕН СРЕЩУ РЕЖИМА. Всичко това обаче се дължи на селската недоверчивост на комунистическите лидери, притежаващи селски манталитет.

България дълбоко е затънала в блатото на комуноидния манталитет и трябва да хвърлим всички усилия, за да я изтеглим оттам. Най-сигурният начин за това е като преборим корупцията, която комунистите от престъпление превърнаха в норма на обществено поведение. Вече обаче съм скептичен, че искаме и можем да направим това сами…

Вечна памет на мъчениците на комунизма! Дано се окажем достойни за жертвата им!

Точно преди една година, на 29.01.2022, рупорът на путинската пропаганда Петър Волгин „пророчески“ предсказа, че русия няма да нападне Украйна:

„Глобални медии като CNN и BBC постоянно ни втълпяват как, ако не днес, то задължително утре Русия ще нападне Украйна. Става дума за елементарно пропагандистко клише, според което руснаците са агресивните злодеи, а на украинците е отредена /уж/ прекрасната роля на невинната жертва. В крайна сметка, изглежда, че самите автори на този бездарен сюжет все пак са повярвали в него, защото всеки ден изглеждат все по-изненадани от факта, че руснаците не нападат Украйна.

Ако притежаваха поне капка здрав разум, авторите на тези глупотевини може би щяха да осъзнаят, че Русия няма никакво намерение да напада когото и да било. И не защото управляващите в Москва са миролюбиви ангели. Не, това са прагматично мислещи хора, които чудесно разбират, че едно евентуално нападение няма да им донесе нищо повече от това, което вече си имат.“

Войната в Украйна, започнала след вероломното нахлуване на русия в съседната държава, продължава вече 11 месеца. През това време много хора написаха много неща. Например СЕМ по адрес на Волгин.

„Зад фасадата на легитимния принцип на плурализъм на мненията, преекспонирайки го като оправдание, в изданията на „Политически НЕкоректно“ с водещ П. Волгин се разпространяват опорни точки на една агресивна антизападна пропаганда и руска дезинформация.“

Такъв беше мъдрият извод на регулатора в мониторинговия му доклад от април 2022 за това как програма Хоризонт отразява войната в Украйна. „В стремеж да се представят всички гледни точки се постига обратният ефект и усещането за предоставяне трибуна на руската пропаганда“, пишеше още в доклада. Пишеше също, че се изказвали основно проруски настроени слушатели, което създавало усещането, че такова е преобладаващото обществено мнение в страната. Но лично Волгин не бил нарушил нито закона, нито морала.

През декември 2022 във втори анализ на „Политически некоректно“ СЕМ повторно констратира, че Волгин е плуралист и отразява различни гледни точки.

На 13 януари 2023 СЕМ стартира ТРЕТИ пореден мониторинг на предаванията на Петър Волгин и „12 плюс 3“ заради пропутинска пропаганда. Бас държа, че ще потрети. Скоро ще го прочетем.

Волгин обаче е мегазвезда и не може да чака. „Медиите са под контрол!“ – проплака той в „Политически некоректно“ още на следващия ден, 14 януари 2023. И вероятно от скромност цитира Чомски. А можеше себе си. През 2000 г. Волгин, чиято истинска фамилия е Петров, пророкува „Медиен апокалипсис“. През следващите 20 години благодарение на него и такива като него апокалипсисът наистина се случи. От Ансамбъла на Трудовата повинност през ученическия драмсъстав, през Двореца на пионерите, през радиотеатъра, през Волга, та чак до канала на Перловската река, великата шаячна правда пак ни заля.

Затънали сме до гуша в сивото ѝ блато. Направо се давим в него. Давим се най-вече заради неограничения достъп на димящи-над-водата-извън-контролни-политически некоректни- деконструктори, до националните средства за масова информация. Тоест, до каналите за разпространение на идеи. Достъп, допуснат, протежиран, формализиран и в случая на Волгин – фетишизиран, от българските политици и чиновници-петоколонници.

През 2013-2014 г. си мерих Конструкцията с Деконструкцията му. Бяхме един след друг в събота по обед. Лично и многократно съм се убеждавал в …да кажем, положителните черти на характера му. Няма да ви разказвам как излизаше на верев, със забит в земята поглед от студиото, правейки се, че не ме вижда, нито първоначално учудилия ме факт, че никой не искаше да бъде редактор на моето предаване.

Впоследствие разбрах, че и двете са от страх. На Волгин – от истината и морала, съчетани с професионализъм, на колегите – от страх пред самия него. Освен водещ на Деконструкция, той беше и продуцент на 12+3, и в това си качество поръчваше материали и съответно – осигуряваше хонорари на повечето репортери от програма Хоризонт. И още го прави !!!

В БНР има практика кандидатите за нови предавания да представят концепции, и предаванията „да тръгват“, само ако Програмният съвет на БНР ги одобри. От първия до последния ден нито едно от предаванията на Волгин нито един ден не е изпълнявало програмната си концепция! Предостатъчно основание и „Конструкция“ преди, и „Политически некоректно“ сега, да бъдат свалени от ефир.

Ръководството на БНР обаче, от политически страх и управленско безсилие, им прави огледални аналози. А СЕМ снизходително омаловажава медийните провокация на петоколонниците в обществените медии. С частните твърди, че по закон не се занимава. Не е вярно, но и да се занимаваше, все тая.

А най-хубавото е, че ние, българските данъкоплатци, финнасираме петоколонниците. През май 2022 сайтът Актуално.ком попита БНР по Закона за достъп до обществена информация каква е заплатата на екипа на „Политически некоректно“. Оказа се, че водещите получават бруто… 4505,15 лв.

Четирихилядници, нещо? Когато водих „Конструкция“ в БНР, ми плащаха в пъти по-малко в сравнение с Волгин и едвам ме изтърпяха един сезон. Приех го като комплимент. Но да ми развяват това лице като знаме на свободата на словото, да ми го дават за професионален и морален пример, приемам за обида! Не само към мен, но и към гилдията, и към професията!

За съжаление не е само той и не са само БНР и БНТ. Много български медии и журналисти от години участват в руската хибридна война срещу България и Свободния свят. „Контролните“ органи СЕМ и КРС, по-пробити и от тях, не ги санкционират. „Аргументират се“ с наличието на свободата на словото и с липсата на цензура в България. Затова ефирът е залят от пропаганда, открито враждебна на уж окончателния цивилизационен избор, който направихме преди 25 години. А тези, които държат маркучите, пардон, микрофоните ѝ, освен твърде добре платени. са и безнаказани!

Да са живи и здрави да си харчат парите, които като първи балъци десетилетия наред им даваме. Да не се правят обаче на носители на изконни човешки и професионално ценности!

Не защото е политически некоректно. А защото е тъпогрозно.

От царя и пъдаря до наши дни

Преди пет години написах кратък коментар върху пост на приятел във Фейсбук:

„Кампанията либералите да бъда обявени за комунисти е част от стратегия комунистите да бъдат обявени за консерватори. А целта е ГЕРБ и БСП да управляват открито заедно.Три института трета година работят за нея – за дясна политика, за модерна политика и за икономически напредък. Пътем събират подкрепа от МКК и БЛО. Тук няма грам идеология“.

Вярно е. Но върху главата ми се изсипа огън и жупел.

Сега ще напиша точно обратното – част от споменатата стратегия е да изкарат всички комунисти либерали. И пак ще е вярно. Очаквам още повече огън и жупел.

Не ми се нагазва в дълбоки и мътни идеологически води, но все пак няколко кратки терминологични уточнения на понятията са необходими.

Какво е (нео)консерватизъм? Това не е класическата анти-егалитарна, аристократична, анти-етатистка идеологическа сила (защото философска система консерватизмът никога не е бил) на Едмънд Бърк. Днес консерватизмът е движение на културално-консервативни етатисти. Тоест, дясна социалдемокрация.

Какво е (нео)либерализъм? Това не е „доминиращата глобална идеология, експериментирана първо от Пиночет в Чили след 1973 г., и наложена на света от Рейгън и Тачър през 80-те години, която довела до неравенства, непознати в световната история“. Терминът „неолиберализъм“ бе изобретен през 1938 от немския икономист и социолог Александър Рюстов, който е съгласен с марксистите и социалистите, че капитализмът е несъстоятелен и трябва да бъде отхвърлен, но търси своеобразен „трети път“ между свободното либерално и марксисткото колективистко общество. Днес либерализмът защитава всевъзможни „малцинствени“ права за сметка на неотменимите живот, свобода и собственост, които са сърцевината му от Джон Лок насам. Тоест, е лява социалдемокрация.

Припознавате ли в двете описания ГЕРБ и БСП – социализъм с повече или по-малко лед? Сложен на едно и също питие, което се нарича „етатизъм“?

Между етатизмите има „принципна разлика“ колкото между левия и десния ви крак. „Либералите“ искат да прокарат етатизма на социалната държава стъпка по стъпка, чрез конкретни мерки, увеличаващи експоненциално властта на правителството. Целта на „консерваторите“ е само да бавят процеса, не да го предотвратят.

Толкова за идеологията и пълната ѝ липса в българската политика. Какво политинженерство обаче имам предвид?

Среди от ГЕРБ заедно със свои партньори от БСП под натиск от Москва от години правят систематични опити да превърнат бившата комунистическа партия БСП в приемлив коалиционен партньор на сегашната комунистическа партия ГЕРБ. По един максимално труден начин обаче, наложен от нуждата да не бъдат отблъснати традиционните избиратели на БСП. За целта трябваше привидно да се запази опозиционния ѝ характер, и чак после екскомунистите да бъдат маркетирани като неолиберали. Според мен повече им подхожда „неоконсерватори“, но както писах по-горе, особена разлика няма. БСП беше залитнала по социал-либерализма по времето на Станишев, каръщисвайки се с ДПС,та либералната ро(к)ля преди пет години щеше да ѝ е по мярка. Сега облеклото е консервативно костюмче, а екскомунистите се самоопределят като социални консерватори.

Преди пет години консервативният костюм го беше нахлузил ГЕРБ. Той, както се полага, беше в три части: сако християнство, жилетка патриотизъм, панталони капитализъм. ГЕРБ облече сакото като расо, „Патриотите“ се напъхаха с пъшкане в жилетката, за да може в двупартийния модел да бъде вкаран и удобен балансьор. В панталоните още няма никой.

След като „консерватизъм“ и “либерализъм” бяха превърнати в мъгляви, недефинирани и разтегливи понятия, които могат да бъдат употребявани така, че да означават всичко за всеки, „кливиджът“, тоест политическият разлом в България, бе трансформиран от „леви – десни“, в „консерватори-либерали“. В интервю от 12 октомври 2017 пред сайта news.bg тогавашната директорка на Института за дясна политика Ирена Тодорова констатира: „Тогава (при създаването на института през 2013) либералните политолози нарекоха тази хипотеза глупост, а днес тя е общопризната и никой не е в състояние да опише политическите процеси, без да я използва. Включително и някогашните ѝ критици“. https://news.bg/…/izsledvane-tarsi-starite-i-novite…

Вдъхновявани от „нелибералната демокрация“ на Путин, Орбан, Качински и сие, българо-руските политически инженери искат да запазят свободния пазар, тоест икономическата свобода, но да унищожат политическата свобода. Това няма как да стане. Затова политинженерите маскират марксизма като консерватизъм.

Каква е крайната цел на това политическо инженерство? Чиста и проста като къпан милиционер: в страната да останат две големи партии – ГЕРБ и БСП, които да управляват заедно или да се сменят във властта.

Тази цел сама по себе си не е тайна, но явно е „за служебно ползване“, след като разбуни толкова духове. Нейн знаменосец е замисленият през 2013 г. като „мост между ГЕРБ и Реформаторския блок“ Институт за дясна политика. Ръководителите му, които станаха я министър, я заместник-министър , я изпълнителен директор на Регионалния център на ЮНЕСКО в София, не криеха амбицията си да управляват процеси, „които ще бъдат от съществено значение за българската политическа система през следващите години“. В месечния политически анализ на института от 5 май 2015 се констатира оформянето на либерално-консервативен разлом, който „…все повече измества традиционния кливидж на прехода, който се водеше по оста комунизъм-антикомунизъм. Развитието на политическия дебат по оста либерали-консерватори има потенциал да премести цели електорални масиви от левия спектър на прехода в десния на постпрехода и обратното – от десния спектър на прехода в левия на постпрехода“. https://fakti.bg/…/141817-zaforma-se-liberalno…

Звучи като местене от левия в десния крачол. И е такова. Само че тогавашният председател на Института за дясна политика Нено Димов и „левият“ му партньор от Института за нов икономически напредък – Росен Карадимов, го наричаха „завръщане на двуполюсния модел със силна опозиция“. Двамата участваха в изборното студио на БНТ на 26 март 2017, където Карадимов каза, че левицата е възкръснала, а Димов – че големият губещ е Рефоматорският блок. Сделката изглеждаше финализирана. https://www.mediapool.bg/analizatori-zavarna-se…

Коалиция ГЕРБ-БСП, версии за която се лансираха до последния момент, обаче не се сключи. Попречи личната амбиция на Корнелия Нинова да се утвърди на председателското място в БСП. Не се случи и в следващите години. Затова сега почвата се подготвя по-отдалеч. От сватовници.

На 20 януари 2023 младите публично се взеха. Борисов заяви, че БСП много се е променила и ГЕРБ ще преразгледа конгресната забрана да не влиза в коалиция с нея. Това вероятно ще стане през март 2023, защото първо схизмата ще вдигне конгресът на БСП на 11 февурари 2023. Бракът ще бъде консумиран през април, когато ще се състави новата „Три и половина коалиция“ – ГЕРБ, БСП, ДПС и ако пак го вкарат и в 49-тия парламент – Български възход.

Колко консервативна ще бъде новата управленска коалиция?

През октомври 2017 Институтът за дясна политика поръча изследване, от което излезе, че според над 90% от българите смятат, че образованието и здравеопазването трябва да са безплатни; 86% са убедени, че държавата трябва да им намери работа; 44% намират, че държавната намеса в икономиката е нещо добро, и само 6% смятат пазарната икономика за ценност. Почти половината от хората (49%) вярват, че в страната не може да се забогатее с труд.

Това си е жив комунизъм, но при всички медийни коментари тези нагласи бяха наричани „консервативни“. „Един от базисните изводи от проучването е, че от гледна точка на социалните ценности българското общество се движи изцяло в консервативния спектър“, казва на 30 октомври 2017 Ирена Тодорова. https://www.bloombergtv.bg/v-razvitie/2017-10-30/tsennostnata-matritsa-na-balgarina-ostava-konservativna

Къде е тук Русия? Отпред, отзад и отстрани. Сценарият е изцяло кремълски, дори не всички участници в него да съзнават това. И последствията за българската политика ще са сходни на тези в руската. Което през последната година стана особено опасно. Защото Борисов поразително прилича на Путин.

Всички етапи от политическата кариера на Бойко Борисов, по примера на тази на Путин, са последователни телевизионни сюжети. С помощта на хора от комунистическите специални служби, “национално-отговорни бизнесмени“ и послушни медии, Борисов успя да изгради телецентрична държава, в която всички обществени институции от църквата до армията бяха подменени със съответната телевизионна картинка. Беше улеснен от предшествениците си, от които до голяма степен наследи послушните медии. За да компенсират създадената от самите тях национална „суматоха“ по Радичков, управлявалите преди ГЕРБ „традиционни партии“ опитаха да възпитат у хората еднакви възгледи. За целта създадоха огромна пропагандна машина. Борисов с удоволствие я ползва.

Но от няколко години му се появи проблем. Заради неизгодни за Кремъл решения, които бе принуден да взема под натиск от Брюксел и Вашингтон, властта на Борисов започна да се оспорва. Не от конкурентни партии – от подкокоросвани от Кремъл конкуретни кланове. А за Борисов е жизнено важно да бъде начело на страната. За целта трябва да остане начело на партията си. Което означава да я държи единна. За да сплотява единството ѝ, му трябва враг – виновник за всички беди на страната, който да се превърне в изкупителна жертва. Тази изкупителна жертва, по примера на „Единна Русия“, са истинските защитници на свободата, не размахваните от партийната пропаганда като шутове и плашило ЛГБТ-та. Ако говорим за хора, това са оскъдните свободомислещи медии, журналисти и анализатори. Ако говорим за партии – това са Продължаваме промяната и Демократична България. Срещу тях в членската маса на ГЕРБ започва да се разпалва истинска омраза. Борисов не можа да ги купи и реши да ги чупи.

За целта обаче освен изпълнители, са нужни съюзници – младежта и интелигенцията. Защо трябват на една партия млади и интелигентни хора по принцип е безсмислен въпрос. Особено ако достатъчно много членове на партията са такива. Случаят с ГЕРБ обаче не е точно такъв. За БСП да не говорим. Очевидно се налага да се компенсира.

Сещам се за няколко причини. От 2007 до 2021 ГЕРБ беше спечелил 8 от 9-те избора, в които участва. От 2021 до 2023 обаче загуби последователно три. Партията на Борисов систематично губи подкрепа. В сравнение с първите парламентарни избори, които спечели през 2009 г. с 1 678 641 гласа, през 2013 ГЕРБ взе 530 хиляди гласа по-малко, тоест, загуби една трета от избирателите си. През април 2021 взе едва 837 707 гласа, тоест загуби 840 934 гласа. През октомври 2022, на изборите за 48 НС, ГЕРБ взе едва 634 627 гласа. За 13 години партията на Борисов се стопи с милион. Как да не се притесниш ?!

Електорален резерв в средните и възрастните поколения няма – те са устойчиво разпределени между ГЕРБ и БСП. Има обаче потенциал за привличане на млади хора, защото част от тях не гласуват изобщо, а друга част гласуват за малки, непредставени във властта партии. Това най-често са „градската десница“ и националистите. И ГЕРБ прави необходимото да привлече младите чрез младежките си структури и чрез нарочно създадени за целта неправителствени организации.

Втората причина е, че за изпълнителната власт трябват И качествени хора (нямам предвид министрите и депутатите). Една управляваща партия има да „запълва“ всевъзможни „властови дупки“ – селски, общински, областни, национални администрации, агенции, евроструктури, и т.н. Те, разбира се, са любимо място за уреждане на партийните партизани, но поне за част от позициите, особено „за навън“, трябват компетентни и образовани хора. Тях в редиците на първите партийци обикновено ги няма. Трябва или да се откраднат от малките партии, или да се вземат „от улицата“.

И третата причина е политическото изхабяване на лидера. Вярно, че мнозинството от потенциалните избиратели на ГЕРБ и Борисов са обладани от своебразна „политическа есхатология”. Те искрено мислят, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и Борисов. Може и Борисов да мисли така. Тези, които го вкараха и държат в политиката обаче, от 4-5 години са на друго мнение. Последно доказателство: въпреки че коленопреклонно се извини на Путин, на 31 май 2018 българският премиер се прибра скоропостижно от Москва след демонстративно пренебрежително отношение на руския президент към него. После кабинетът официално размрази Белене. Миналата година на Борисов се наложи да нарече батюшката „агресор“! Онзи ден заяви, че след петите предсрочни парламентарни избори ГЕРБ ще се коалира с БСП. БСП върви в коплект с ДПС и Български възпод. Очевидно Кремъл е все още достатъчно силен да дърпа конците в България…

Впрочем, всички политически инженери в България – пишман-консерватори, комични националисти и „социално загрижени“ етатисти, са насъсквани от Путин. Глобалната им цел е един беззъб, разединен и изпразнен от идеологическо съдържание Европейски съюз. В „консерватизирането“ на българската политика по руски модел обаче няма грам идеология. То е част от челобитието пред Путин. Именно затова ухажването и приобщаването на младите и интелигентни хора към ГЕРБ – извън тези, които са директно купени чрез позиции във властта – минава през „консерватизма“.

Нека ви разкажа за руския „консерватизъм“. Това е идеологията на „Единна Русия“ от 20 години. Путин се самоизживява като негов нов международен лидер поне през последните 15. От 2013 г., когато заради инвазията на Русия в Донбас и намесата ѝ във войната в Сирия разривът със Запада стана отчетлив, Путин обвинява държавите от ЕС, че съзнателно разрушават традиционните европейски ценности, националните обичаи и границите между етносите и културите. Противопоставя им „традиционните руски ценности“ – опора на Русия срещу размиването на моралните норми от западните елити. В публичните му изяви централно място заемат теми като семейството, човешкия живот и свободата на вероизповеданията, благодарение на които Русия се противопоставя на деморализацията от запад. Няма да припомням какви са отношенията между Путин и „колективния Запад“ сега, 11 месеца след вероломното му нападение над Украйна, което още не нарича война.

Как изглежда българската версия на консерватизма? Да припомня че, през 2013 Институтът за дясна политика (ИДП) лансира триадата „християнство-патриотизъм-капитализъм“ като визитка на новия български консерватизъм. Не съм чул да има промяна. Затова ще цитирам бившия изпълнителен директор на Инситута за дясна политика Георги Харизанов, който в коментар за Клуб Зет от април 2017 каза: „Консерватизмът не извежда на първо място индивидуалните права или личната свобода (въпреки липсата на конфликт с тях). Стъпвайки върху трите стълба християнство-партриотизъм-капитализъм, консерватизмът проповядва религиозни ценности, наричани също традиционни ценности или семейни ценности, и работи за правителство, което да налага тази ценностна система…Консерватизмът се бори за обществен морал чрез противопоставяне на прояви като употребата на наркотици и гей-браковете“. https://clubz.bg/52841-politicheskite_lyavo_i_dyasno_obyasneni_oshte_vednazh

Найс, а?

ГЕРБ рекрутираше млади хора по две линии – идеологическа и икономическа. По „идеологическа линия“ привличаше млади хора, свързани с Младежкия консервативен клуб, дясната платформа Мисълъ, „сайтът с открити консервативни пристрастия“ Петте кьошета. По икономическа приобщаваше млади интелигентни хора предимно от Българското либертарианско общество (БЛО), използвайки принципно верните им теоретични критики към бюркратизирането на ЕС и спорната полза от присъединяването на България към еврозоната. После се спекулираше с „неефективността“ на западните санкции срещу Русия, и с отрицателната роля на САЩ и положителната роля на Русия за (края на) войната в Сирия. Преди 2-3 години обаче, когато се появи Възраждане, покрай КОВИД-истерията, БЛО беше прилапано от Костя Копейкин.

Възраждане е част от българо-руското политическо инженерство, и съм изумен, че „партиите на промяната“ го неглижират. От четири години копейкаджиите се канят да инициират референдум срещу приемането на еврото в България, а от ноември миналата година събират подписи за целта. Лошото ми предчувствие е, че техните момци и моми по села и паланки ще ги съберат, докато ние, жълтопаветните интелигенти, улесняваме процедурата за поставяне на слънчеви панели по покривите. Да, по сегашния закон за референдумите такъв въпрос е недопустим. Но по СЕГАШНИЯ… Никой не знак какъв ще е бъдещият, ако ще го приема гореописаното мнозинство. Справка – връщането на харитените бюлетини.

Автентичните либерали не са единствената жертва на „консерватизма“ по руски. Жертва не е дори само демокрацията. Истинската жертва на всяко политинженерство е Свободата.

И така, „новият български консерватизъм“ не е идеология, а политически инженеринг, сделан в СССР. „Старият“ пък бе внесен от „освободителите“ от Русия. Неколкократните провали консерватизмът да бъде наложен като политическа тенденция в България – първо след Освобождението, в ново време – чрез късния СДС на Петър Стоянов и Пламен Юруков и комичния РЗС на Яне Янев, доказаха, че подобна партия не може да пусне корени в България. Но опитите продължават. Мястото на Яне е заето от Костя. „Редът, законността и справедливостта“ са заменени от „Възраждане“. На него такива глезотии не му трябват.

За наш късмет автентична консервативна тенденция трудно може да се утвърди в българския политически живот. Причината е обективна – почти пълната липса на социална среда за появата на консерватори. Преди години един от най-авторитетните изследователи на историята на политическите идеи у нас, доц. Светослав Малинов, прогнозира накъде ще тръгне българската десница след разпада на СДС. Изборът беше между консерватизъм и християндемокрация, а заключението – категорично в полза на християндемокрацията : “Целият арсенал на консерватизма е граден в различен контекст, използван е в различни битки и е бил насочван към други врагове. Ние можем да се възхищаваме на консерватизма и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но тази дистанция няма да намалее“, писа доц. Малинов. Но директивата е от високо място и затова политическите инженери опитват за пореден път. За консерватори първо бяха назначени „Атака“, после т. нар „Обединени патриоти“, пословични с послушанието си към Путин и добре платената си любов към Русия, сега в ролята са се вживели от „Възраждане“. И я играят с вдъхновение.

И така, „кръгът на прехода“ не се затвори нито на евроизборите през 2019, нито на серията парламентарни избори през 2021-2022 и тези, които предстоят през 2023. „Новият консерватизъм още шава. И ГЕРБ повече от всякога иска да му направи изкуствено дишане.

Заплахата за свободата не е измишльотина. Щом новият консерватизъм ще омаловажава индивидуалните права и личната свобода, щом ще слага ограничения „пред алчноста на бизнеса“, щом ще задушава свободата на словото – за каква свобода говорим? Може ли една фасадна демокрация да компенсира липсата на индивидуална свобода?

Има огромна разлика между свобода и демокрация. Подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода, а е само път към нея. Свободата е двигател на демокрацията, не обратното. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.

Това малко български политици го знаят. Затова вече 33 години ни представят демокрацията за свобода и социализма за капитализъм. И имат голям грях за настъплението на руския „консерватизъм“, който отрича свободата и прави фасадна демокрацията. Даже съзнателно и активно му помагат.

Това не е никак трудно в една парламентарна демокрация, откакто всички имат право на глас. Самата идея, че е желателно и правилно всички важни решения, касаещи физическата, социалната и икономическата организация на обществото, да се взимат колективно от хората, е социалистическа. Именно затова авторитарист като Путин е толкова успешен. Той просто черпи с пълни шепи от вековния опит на СССР, убедил Запада, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество. Затова Съветският съюз, който беше класическа диктатура, минаваше за демократична държава. Същото сега важи за Путинова Русия, която до 24 феврураи 2022 минаваше за консервативна държава. Сега вече е провалена държава, скоро ще стане държава-парий. Но за съжаление ще продължи да влияе върху българската политика. Около последните разкрития на Христо Грозев видяхме, че това ѝ струва жълти стотинки.Христо Грозев: ГРУ публикува в български медии срещу €150 | СЕГА (segabg.com)

По волята на Москва ГЕРБ се консерватизира от години. На 23 юни 2018 в профила си във Фейсбук проф. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека – БАН, „академично“ обясни защо:

„…2. За съжаление старата десница се разпадна и няма вътрешен капацитет за победа. Колкото по-бързо приемем заявилите се най-мащабно – ГЕРБ и БСП, като покриващи идеологическия терен, толкова по-бързо ще дадем шанс на себе си и на тях да функционират на принципа на махалото. А то е нужно, за да се възприемат сами себе си като устойчиви и да капиталовлагат в развитието си;

3. Колкото повече грешат, толкова повече отварят поле за нови формации, които силно ще ни изпратят в полето на популизма и ще трябва отново да върнем часовника на нула;

4. Ранният етап на развитие на политическата култура в България не предполага етапа на развитие на политическите субекти подобно на Франция, Испания, Австрия, въпреки че не можем да останем незасегнати от влияния. Нашият етап на развитие съответства на класическото структуриране през 60-70 години в тези страни и е период, през който не може да не се премине. Разбиването му забавя развитието ни.“

По-откровено от това – здраве му кажи! Основна, ако не единствена цел на консерватизирането на българския политически живот по руски образец, е да се даде алиби на дълго и старателно критата колаборация между ГЕРБ и БСП. Това няма да „направи филма шведски вместо съветски“, но ще даде възможност да бъде рекламиран като такъв.

За пореден път на 9 януари 2023 това направи Татяна Дончева в интервю за БНТ. Как ще се пренареди политическият пъзел? – Българска национална телевизия (bnt.bg) „Пренареждането на политическия пъзел“ отново се привижда на политинженерите като възстановяване на двупартийния англосаксонски модел на демокрация, заклеймен у нас като двуполюсен. Моделът бе методично разбиван през последните 20 години в България от царя насам. Очевидно е дошло време да бъде слепен. Парчетата са ясни – ГЕРБ и БСП. В момента се работи по лепилото. Иронично, и то ще е с корона, както беше чука. Царят разби двуполюсния модел през 2001, в стил Тарас Булба царят ще го възстанови през 2023. По-точно – политинженерите ще го въстановят от негово име. Не случайно от края на миналата година методично ексхумират НДСВ, а вчера му спретхана и конгрес. Още по-малко случайно седмица преди това руската посланичка Митрофанова намина да инструктира другарят цар, за което милостиво ни съобщи ….Московската патриаршия.

Ексхумацията на НДСВ – партия, която по българския закон би трябвало да е заличена поради неучастие в избори и непровеждане на конгреси – не е нужна за друго, освен да се преглътне „балансьорът ДПС“. Без надежден балансьор някоя колона от конструкцията ГЕРБ-БСП може да падне. С ДПС такъв риск няма. Столчето става трикрако , ерго – масксимално стабилно.

Както започна преходът, така ще завърши. По-точно – ще се върне в началото си. Змията ще захапе своята опашка. А ние за пореден път ще гризнем дръвцето.

Освен че ще даде алиби на колаборацията ГЕРБ-БСП, моделът, наричан в България „двуполюсен“, ще легализира съществуващото сливане на законодателната и изпълнителната власт с отчетливо надмощие на изпълнителната, която пък е функция на спечелилата изборите партия. На думи БСП е категорично против това и периодично го громи. Но при оферта, на която не може да устои, ще стане „за“ и за двете.

Каква ще е офертата? Естествено – оцеляването на лидера! От две години участието на БСП във властта, а скоро и влизането ѝ в парламента ще е под въпрос. Ако не ги гарантира, Нинова ще си ходи. Не в Москва. В Крушовица. Тя няма да допусне това.

Къде сме ние, истинските защитници на свободата? Градската десница, начело на която все още са последни отломки от първите „водачи-демократи“, я „нема в целата схема“. Или поне присъствието ѝ е крайно конюнктурно. Така че дори да опитат, и ДБ, и Продължаваме промяната, едва ли ще успеят да попречат на реализирането на двуполюсния план. Не очаквам и тази година да сглобят печеливш политически субект. Вече не знам колко време им трябва. Или може би – какви лидери…

Но десните могат поне да бият тревога за заплахата, надвиснала над свободата, която описах. Могат да започнат с обяснението, че “ прагматимният консерватизъм“ по руски е абсолютно идентичен с компрометиралия ги слоган „няма-ляво няма дясно“. Прагматизмът няма цвят и посока. Той изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Тоест, консервативният прагматизъм е „няма ляво-няма дясно“ на квадрат. И ще се провали като него.

Какво ще правят десните след това, си е тяхна работа, но се надявам да се заемат най-после с партийно строителство.

Накрая, да обобщя опасността за свободата с цитат от бащата на българския консерватизъм Стоян Михайловски. През 1925 г., в края на жизнения си път, в своите „Размишления“, Михайловски се опитва да открие алтернатива на либерализма. И я намира …във фашизма на Мусолини. „Трябва да се яви, отбелязва той, желязната ръка, която ще постави всекиго на мястото му и ще докаже на българския народ, че ред не произлиза от безредие“.

Силно се надявам новите двуполюсници поне да не размахват фашизма на путин като алтернатива. Скоро путин няма да го има. А дай Боже, и русия. Поне в сегашния ѝ вид.

Следва текста на декларация, разпространена днес от бивши български министри на отбраната. Напълно се солидализирам!

България трябва спешно да помогне за отбраната на УкрайнаДекларация-призив на бивши министри на отбраната на Република БългарияВече 33 дни украинският народ отблъсква агресията на Кремъл с неимоверна храброст и саможертва. Безразборните бомбардировки на агресора над мирните градове и села причиняват хиляди невинни жертви сред цивилното население, включително жени, деца и възрастни. Милиони са прокудени от домовете си и търсят закрила в чужбина. Военната машина на Кремъл извършва военни престъпления. Демократичният свят остро осъжда агресията на Путин и неговата клика и застава единно зад справедливата кауза на Украйна.

В предните редици на солидарността са държавите от ЕС и НАТО, които освен убежище за бежанците, предоставят на Украйна и материална помощ, включително средства за отбрана, с които да се удържа агресора.Днес гражданите на Украйна защитават не просто своята страна. Те защитават границите на Европа, към която искат да принадлежат и която Путин е обявил за враг.

Сред враговете е приписана и България.Всеки изход от войната, който е наложен със силата на оръжието на агресора, ще бъде удар не просто по авторитета на демократичния свят, но и по доверието в способностите на неговите организации, НАТО и ЕС да защитават своите ценности и интереси. Затова и отбраната срещу агресията на Путин в Украйна е наша обща кауза.

В тези драматични дни България продължава да се откроява сред съюзниците си от ЕС и НАТО със своята нерешителна и двусмислена политика относно оказването на военно-техническа помощ за Украйна. Това нанася щети на авторитета на страната. Остава без отговор принципният въпрос защо присъединяването към съюзните усилия би създало опасност за България? Защо именно България, за разлика от всички останали държави от ЕС и НАТО би била заплашена от Путин? Защо именно България, за разлика от граничещите с конфликта страни, би била въвлечена в конфликта?

Трябва ясно да заявим, че именно проявите на колебливост и неувереност, на подкопаване на съюзната солидарност, превръщат България в лесна плячка за геополитическия опортюнизъм, който търси слабите места, върху които да стовари ударите си- били те хибридни или други. Българският „неутралитет“ към войната в Украйна е пряка заплаха за интересите на сигурността ни.

България трябва час по скоро да стане част от общоевропейския и евро-атлантически отговор на агресията срещу Украйна и да се включи с каквото е по възможностите ни в отбранителните доставки. Призоваваме народните представители, независимо от политическата си принадлежност, незабавно да започнат консултации за приемане на решение на парламента, което да даде необходимия мандат на изпълнителната власт да се включи в общоевропейското усилие за укрепване на отбраната на Украйна. Най-бързо това може да стане със средства от наличностите на българската армия, без де е необходимо включването на основни бойни платформи и въоръжения. На предприятията от българската отбранителна индустрия трябва да бъде възложено своевременното възстановяване на съответните боекомплекти за гарантиране боеспособността на нашите въоръжени сили.

Време за губене няма! Трябва да изпълним дълга си към украинския народ преди да е станало късно!

София, 28 март 2022 г.

Бойко Ноев, министър на отбраната 1994-1995 г. и 1999-2001 г.

Николай Свинаров, министър на отбраната 2001-2005 г.

Аню Ангелов, министър на отбраната 2010-2013 г.

Тодор Тагарев, министър на отбраната 2013 г.

Велизар Шаламанов, министър на отбраната 2014 г.

Николай Ненчев, министър на отбраната 2014-2017 г.

Следобед на площад „Батенберг“ в София ще има антивоенен концерт. Елате всички да подкрепим Украйна!

Васко Кръпката и приятели прекрасно знаят какво да пеят, но все пак една идея: да завършат концерта с „Момичето с перлените коси“ и да я посветят на Румен Радев. В някои кръгове на обществото легендарната песен, с която унгарците сваляха комунизма, е по-известна като „Батальонът се строява“. Надявам се – за последен път в чест на „старото“. И също така се надявам то наистина да се уволнява.

Тъй като е унгарска, песента ще е и „поздрав“ към Орбан. Единствено с Унгария си правим компания в гълъбарника на заклетите „пацифисти“, чието истинско име е „путинисти“. От Нова година президентът е неприкритият им водач в България.

Почти през целия първи мандат на Радев много мислещи и почтени българи се питаха „тоя от кои е“. Формалната му биография на „натовски генерал“ и острата му схватка с мутренското правителство на Борисов заблудиха немалко българи и миналият ноември. Те пак гласуваха за него въпреки процеденото по време на дебата с Герджиков :“Руски е, чий да е!“ по отношение на Крим. Заблудата все пак да го смятаме за „наш“ продължи до 24 февруари т.г. Вчера, когато Радев категорично заяви, че „няма да допусне въвличането на България във войната“, защото цената я плащат хората, а не „телевизионните проповедници“, и най-слепите прогледнаха.

Няма да потварям очевидната истина, че ВЕЧЕ сме въвлечени във войната дори само като членове на НАТО и ЕС, с които Русия воюва вече месец. И че само Орбан и Радев още „не са разбрали това“. Струва си да поговорим за цената.

За руснаците тя може да е „одна за всех“ и те може да „не постоят (да не се пазарят)“ за нея. В примитивните общества животът няма висша стойност. В цивилизованите има. И ние „се пазарим“ за ВСЕКИ живот. Да, най-лесно е той да бъде отнет по време на война. Но с диктатори като Путин тази война продължава безкрайно. Диктаторите никога не се примиряват със загубата си в една война. В случая с Путин – със загубата на Студената война. Когато победителят милостиво и не много далновидно ги остави „да налеят врат“, те пак я подклаждат. И я правят гореща, а като се видят натясно – и не дай Боже, ядрена.

Светът не трябва да прави втори път грешката от 1990. Путин трябва да бъде разгромен, а това няма как да стане без военна операция по суша. В обозримо бъдеще НАТО и/или САЩ ще изпратят мироопазващи сили в Украйна. Но след това Русия трябва да бъде ДЕПУТИНИЗИРАНА така, както Германия беше денацифицирана.

Денацификацията е вид лустрация. Тя изчиства нацистката идеология и практика от следвоенното германско и австрийско общество. Не само армията – и законодателството, културата, пресата, икономиката, образованието и политиката на двете страни. Законът за денацификация на Дуайт Айзанхауер от 1945 г. бе част от плана „5 Д“, съгласуван от съюзниците на конференцията в Потсдам през юли 1945: денацификация, демократизация, демилитаризация, децентрализация и демонтаж на нацистката икономическа система. Окупационните власти не приемаха аргументи като „не бях, не членувах, не участвах“; човек трябваше да докаже своята непричастност и невинност, попълвайки обширен въпросник, чиито отговори бяха проверявани в нацистките архиви. Поне три следвоенни поколения на Германия и Австрия живяха с вината за предизвиканата от родителите им опустошителна война.

И това беше справедливо. Нито Хитлер, нито Сталин, нито Путин и техните престъпления срещу човечеството, биха били възможни без подкрепата на преобладаващата част от обществото.Това трябва да се случи и с Русия и няколко нейни поколения. ПОД СТРИКТЕН ЗАПАДЕН КОНТРОЛ! В следпутинска Русия няма да има здрави вътрешни сили, способни да изградят ново общество върху нови основи. Отново: за да не се повтаря путинизма, както не се повтори нацизма, Русия трябва да бъде депутинизирана!

(Много важно, особено за България: оригиналната денацификация започна с пълното „зануляване“ на нацистката съдебна система. ВСИЧКИ съдии бяха сменени, макар че поне половината останали бяха бивши членове на нацистката партия. Създадените 545 трибунала (съставени от председател, прокурор и двама или трима експерти), обаче действаха под стриктен съюзнически контрол. През тях преминаха близо 3,5 милиона германци. Бяха осъдени 613 хиляди души, включително австрийци. 1600 от тях бяха признати за главни военни престъпници).

70 процента от руснаците все още подкрепят Путин. Останалите 30 процента просто не пият.

Що се отнася до Радев, ако не вземе бързо завоя от каски към ракети, както го взе от одеяла към каски, да хваща самолета за Москва. Поне може сам да го кара.

Всичко е на нервна почва, казват бабите. И от лошо управление, допълвам аз.

Нямаше да сме чак толкова изнервени, обезсърчени, песимистични, цинични, ако бяхме управлявани добре.

Лошото управление не е запазена марка само на ГЕРБ. За век и половина съществуване като независима държава, едва ли се събират и 15 години, в които България да е била упрлавлявана добре. Последните 30 определено не са сред тях.

Когато обаче има криза, причината за която и краят на която не се виждат, управленските дефицити бодат очите. И слепите вече видяха, че властимащите паникьосано правят неща, които взаимно се изключват, и които в повечето случаи не само не постигат целите си, но и противоречат на здравия разум.

Трябва ни друго управление.

Като казвам „друго управление“ нямам предвид „друга форма на управление“. Нито монархия, нито президентска република. След като царят беше премиер, а после влезе в коалиция със социалистическа партия, и на най-заклетите монархисти вече и през ум не им минава да възстановяват монархията.

Що се отнася до президентската република, теоретично тя е по-добра от парламентарната, при която законодателната и съдебна власт не са достатъчно добре разделени заради доминацията на кабинета над парламента, дължаща се на подкрепата, с която правителството се ползва от парламентарното мнозинство. При президентската са. Разбира се, имам предвид американският модел президентска република. При него президентът е представител на изпълнителната власт, който прилага на практика приетите от парламента закони. Той е подпомаган от кабинета, който му е пряко подчинен, заседава само по негово искане и гласува само ако президентът изрично поиска това. Но не е всесилен. Правомощията му върху законодателния процес са ограничени до вето, което се преодолява от конгреса с 2/3 мнозинство. Освен това, независимо че се назначават от него, деветте члена на Върховния съд, могат да отхвърлят президентски решения без право на обжалване. Да не говорим, че всички избори са можаритарни и регионални – нещо, което за България е в сферата на (не)научната фантастика.

Не че президентът не мечтае, понякога и на глас, за президентска република. Но неговата мечта е в стил „Кремъл“, където президентът е цар. Ако ще е цар, поне да е роден като такъв. А Радев не е, за разлика от Симеон.

Като казвам „друго управление“, имам предвид добро управление. Доброто управление означава институциите да изпълняват функциите си прозрачно и некорумпирано, отчитайки се пред избирателите и подчинени на върховенството на закона.

Нещо подобно е говорил френският президент Митеран на срещата си с африкански лидери през м. май 1990. Контекстът е бил много конкретен – икономическа помощ ще се раздава само на режими, осигуряващи добро управление, а под последното се разбира постъпателно развитие на западен тип демокрация и защита на правата на човека от страна на местните правителства. Накратко, икономиката върви в единство с политиката и гражданския сектор, и цялата тази комбинация представлява “доброто управление”.

Много жалко, но 30 години след падането на комунизма България е на африканско ниво на политическо развитие. Затова си струва да припомня основните характеристики на доброто управление:

• отчетност – разграничаване на политически от административни функции
• прозрачност – предоставяне на широката общественост открито, ясно и своевременно пълна информация относно стратегията, оценките, решенията, свързани с водената от управляващите политика
• некорумпираност – пълна информация за личното състояние на политиците и финансирането на изборните кампании на партиите
• върховенство на закона – управлението да се води според законите и всеки гражданин, засегнат от някое управленско решение, да може да оспори законността му пред съд, ръководен от независим съдия

Отчетното, прозрачно и отговорно, т.е., доброто управление, може да бъде постигнато единствено чрез постоянен контрол от страна на гражданите върху институциите. Особено когато комай единственото, което тезци институции ни разрешават, е да дишаме. И когато се канят да изхарчат 10 милиарда лева наши пари абсолютно безконтролно и безотчетно, „за да запазят живота ни“.

Но както пишеше преди години на един трафопост, той пък един живот…

От нас зависи да е по-добър.

Начетох се на дивотии през последните дни – включително от умни и образовани хора. Извънредното положение било само инструмент, с който се налагали извънредните мерки, нямало как иначе да затвориш граници и да спреш свободното движение. Оставянето на ресторантите да работят било груба грешка, която ни плъзгала към италианската трагедия. Разпространението на слухове и внушения, които оспорват решенията на правителството, можело да нанесат ужасяващи щети, били по-отвратителни от ефективно предателство. Не сме във война, но трябва да бъдем отговорни и дисциплинирани, да следваме указанията на правителството, за да излезем бързо от изпитанието!

Хора, слагате съчки под собствената си клада!

Хаосът се намира в изобилие именно там, където някой се опитва да въведе ред. Особено ако този някой е българското правителство и неговия Национален оперативен щаб, много показателно съкращаван като НОЩ. Да не говорим за „генералите“ начело на правителството и щаба. Апропо, от снощи първият има всички основания да ревнува от втория. Половината „мрежа“ номинира Мутафчийски за премиер, другата половина – за президент. Борисов май ще вземе бързи мерки…

Не знам дали коронавирусът е генномодифициран, за да стане биологично оръжие, но знам, че паниката е политически модифицирана. Когато можеш да създаваш само хаос, не ти остава нищо друго, освен да го „лекуваш“ с паника.

Никой не полудява по-бързо от нормалния човек. А попадне ли в тълпа, поддаде ли се на влиянието на няколко „водачи“, индивидът драстично започва да се различава от собствения си „аз“. Държи се като хипнотизиран. Губи чувството си за самосъхранение. Пример? Много, но ето ви един драстичен. На 4 август 1789 френското дворянство гласува доброволно срещу собствените си привилегии, и така директно се самообезглави.

Коронавирусът заплашва живота ни. Но „борейки“ се с него, политиците заплашват свободата ни. Или по-точно – карат ни да избираме между двете! Това е фалшива дилема! Това е все едно да питаш някого хубави или умни жени предпочита. Правилният въпрос е: хубави или грозни? Или: умни или глупави?

Фалшивите дилеми ма­со­во се из­пол­зват за раз­ли­чен вид ма­ни­пу­ла­ции, ка­то цел­та е да се „до­ка­же“ не­що, ком­би­ни­рай­ки го с оче­вид­но не­при­ем­ли­ва за ад­ре­са­та на ма­ни­пу­ла­ци­я­та по­ста­нов­ка. Да противопоставяш живота/сигурността на свободата, при положение, че без свобода няма нито живот, нито сигурност, е груба манипулация. И обикновено цели бавно да ни „свари“ като жаба, поставена в хладка вода, чиято температура постепенно се увеличава.

Ни най-малко не оспорвам нуждата от спазването на повишени санитарни изисквания, самодисциплина и отговорно поведение. Но всяко ораничение на индивидуалните ни права трябва да става с приет от парламента закон! При това права, които не пречат на карантината (като свободното придвижване или събиранията на много хора на едно място), няма причина да бъдат ограничавани. А другите трябва да ги ограничават легитимни органи, не струпани набързо „щабове“ с хиперактивни генерали и прокурори начело.

Иначе както сега обсъждаме нещо, което доскоро смятахме за немислимо, след дни ще почнем да го смятаме за уместно – впрочем, много българи вече го смятат!!! – и накрая ще се примирим с новото нормално, което е узаконило немислимото някога.

И бавно ще ни сварят в хладка вода.

Навръх Освобождението премиерът Борисов ни обяви за победители в Петгодишната война. Еворпейският съюз я води с “Газпром” от април 2015, когато Брюксел официално обвини руската държавна компания в злоупотреба с монополно положение на пазарите на 8 източноевропейски държави. Преди това обаче Еврокомисията три години разследва “Газпром“ и стигна до извода, че руснаците са ограничавали търговците, на които са продавали синьо гориво, налагали са високи цени в 5 държави и са обвързвали доставките с ангажименти по отношение на инфраструктурата за пренос на газ. В резултат „Газпром“ продавал на различни цени газа на България, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша и Словакия.

На 3 март 2020 премиерът обяви очакваната новина, че след едногодишни преговори „Газпром“ и „Булгаргаз“ са постигнали 40% намаление на цената на природния газ за България. Намалението влиза в сила от август 2019 г. и „Булгаргаз“ ще върне 150 млн. лв. на индустрията.

България последна побеждава в тази обречена за Русия война. За да не плати милиарди евро глоби, до днес “Газпром” намали цените за другите седем източноевропейски страни страни на ЕС, освен за България. В резултат през третото тримесечие на 2019 г. България се превърна в страната с най-скъпия газ в ЕС.

Силно подозирам, че днешната отстъпка е за сметка на съгласието ни “Турски поток” да продължи през територията на България под името “Балкански поток” и да подновим строежа на АЕЦ “Белене” – ангажименти, които третото правителство на ГЕРБ напоследък пое. Това ме кара да мисля, че българската политическа класа е успяла да се спазари комисионните й, които ще загуби от предоговорената цена на газа, да „се пренасочат“ към газопровода и атомната електроцентрала. Става все по-вероятно обаче тази сметка да се окаже без кръчмаря.

Без съмнение „День газовой победы“ е символично избран. И историческият паралел е не с 3 март 1878, а с 3 март 1918. Благодарение на невероятните победи на българските воини, на този ден преди 102 години България подписва като победителка Брест-Литовския мирен договор с победената Съветска Русия. Русия губи 1 милион кв. км територия и 60 милиона население, и се задължава се да изплати 6 млн. марки и контрибуции в натура, част от които получава и България.

Но нека днес не се делим на русофили и русофоби – както от политическа, така и още повече от историческа гледна точка. Първо – защото за политиците история, преди те самите да дойдат на власт, няма. Второ – защото не бих препоръчал подхода им към историята. Политиците искат историята да не им пречи. Подходът на обществото трябва да е друг. Определил го е още през 1894 г. един друг български премиер, Стефан Стамболов: „Ний требва, ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение, води към едно свободно бъдеще“. И е платил с живота си за това.

Останалите българи сме плащали кеш. И през 1878-ма, и през 1944-та. В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор изрично е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя“. Със съгласието на великите сили почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. Руското императорско правителство в Санкт Петербург изчислява т. нар. „окупационен дълг на България към Русия“ на базата на следните показатели: колко струва на правителството издръжката във военно време на един войник и един кон; какво е заплащането на офицерите и чиновниците във военното ведомство по това време; какви са всекидневните разходи за лечението на ранените руски войници в болниците; какви са разноските за транспорт в течение на 9 месеца; и каква е издръжката на руските учреждения в България. В последното перо влиза личната заплата на руския императорски комисар, която е била 600 хил. златни лева – с един лев повече от цивилната листа на българския княз. „Тоталът“, както се изразяват днешни политици, възлиза на „21 236 500 рубли и 87 копейки за издържанието на 50 000 души в България и в Румелия“. Стойността на 32 тона злато в днешни пари. Дългът е разделен поравно между Княжество България и Източна Румелия, и окончателно уреден чак през 1920 г. със споразумение между руското болшевишко правителство и правителството на Александър Стамболийски. Тези факти могат да се прочетат в документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм в България“, чийто предговор е написан лично от Васил Коларов.

Второто ни „освобождение“- от „фашистко робство“ през 1944 г., също ни е излязло през носа. Тогава руските окупатори са били 10 пъти повече – според Георги Боздуганов, автор на книгата „България: военният трофей на Сталин“, броят на съветските войници в България през 1944-1945 г. достига 600 000 души! Потресаваща е и цената на тази втора окупация: само за първите четири месеца след подписването на примирието тя възлиза на 20 558 194 361 лева, или по 152 милиона лева на ден, според изчисленията на тогавашния министър на финансите. За сравнение издръжката на германските военнослужещи в страната за три години и половина ни струва 3 656 852 000 лева, което е пет и половина пъти по-малко от издръжката на Червената армия за четири месеца!

Свободното бъдеще на България, бленувано от Стамболов, минава през трето освобождение от Русия – този път от енергийно робство. Днес с помощта на Европа спечелихме важна битка от тази война. Ще спечелим и войната.

„Наше дело правое, враг будет разбит, победа будет за нами!“

Честит празник!

Днес се навръшват 166 години от рождението на великия българин Стефан Стамболов. Почитаме паметта му с една непроизнесена негова реч в отговор на тронното слово на министър-председателя Константин Стоилов. Стоилов произнася това слово си на 24 октомври 1894 г. по време на Първата редовна сесия на Осмото Обикновено Народно събрание. Тази му реч става известна и с наименованието  като „Декларация по външната политика“. Тя на практика изиграва ролята на пълен преврат и поврат на Стамболовата външна политика. Народното събрание гласува речта да се разпространи като отделна брошура.

Стефан Стамболов, вече свален от власт и вън от парламента, публикува своя отговор също в брошура с псевдоним „Аспарух“, публикувана за първи път докато е жив. Текстът по-долу е според издадената през 1915 г. брошура от Иван Цанков, който се намесва в Стамболовия текст с актуални за 1915 г. коментари. Те се отнасят до управлението на русофилските правителства на народняците и цанковистите след падането на Стамболовия режим и са също толкова интересни за съвременния читател. В текста са оградени със средни скоби.

Господа Представители,

Шумните ръкопляскания, които последваха. речта, са напълно заслужени от оратора. Известен е г. Стоилов по красноречието си, и – ако сградата на Народното събрание беше школа за реторика, – то за нас нямаше друго, освен да ръкопляскаме и ний. Но, в салона на Народното събрание ний се намираме не в школа за реторика, а в място, гдето се средоточава в този момент българската съдба.

[Двадесет години оттогава, но като че ли времето на нищо не ни е научило. И днес още за мнозинството от нашите „държавни“ мъже, Народното събрание служи – „школа за риторика“.]

За това, колкото много да ръкопляскаме на г. Стоилова, като на оратор, толкова трябва и да съдим политиката, която се крие и която се обяви в хубавите думи на оратора.

Г. Стоилов се е възползувал от телеграмата на руския император до княза, в която императора благодари на княза за чувствата, изказани от него от страна на българския народ. Получванието на подобна телеграма, като се счита вече за един успех в наченатото дело, разположи твърде приятно болшинството на Събранието към по-нататъшните декларации на г. Стоилова. Това първо съобщение беше един вид captatio benevolentiae за всичките, които придават голяма важност на възстановлението приятелски отношения с Руската империя. И така, декларациите на г. Стоилова се приеха с едно настроение на духовете, което беше по-благоприятно, за да се изслуша някой роман, от колкото едно сухо, но ясно и точно определение на българската външна политика.

Съжалявам, че не можах да се присъединя към тези романтически чувства; считам за свой дълг да се не отвлека от хладнокръвно обсъждане на нашето положение, и Ви моля, другари българи, да ме изслушате, не със същото удоволствие, с което изслушахте г. Стоилова но с повече внимание към логиката.

Главната идея на г. Стоилова е, че българския народ се нуждае от руското приятелство и че Княза и правителството ще положат всичките си усилия, за да осъществят горещото желание, диктувано от чувствата на българския народ, както и от интересите на България. За това народа нека има доверие в княза и правителството, които се надяват да довършат добре наченатото дело. И народа в лицето на своите представители ръкопляска.

Вий много си улеснявате задачата, уважаемий г. Стоилов! И вий, господа представители, се задоволихте с много малко! Наместо да ни се каже, в какво състоят нашите политически интереси, и могат ли те да се гарантират с приятелството на руското правителство, Вий, г. Стоилов, ни разведохте по една отдавна покосена вече ливада! Ни дума не казахте за това, което се отнася до интересите ни и какво именно искате Вий да достигнете с руското приятелство!

[И чул ли е някой от Вас и сега, след 20 год., в какво собствено се състои руското приятелство?]

Ний мислихме, че ще бъдем щастливи, да чуем по този въпрос една думица от Ваший отговорен за външната ни политика другар, г. Григор Начевич, но, говориха членове от разни партии, даже от социалистическата, а г. Григор Начевич предпочете да имитира пруский маршал Молтке, който имаше за девиза: Да говориш е сребро, а да мълчиш – злато. Аз бих молил г. Молтке-Начевича за в бъдеще да не потайва своята мъдрост, защото инак може да се дойде до печалното заключение, че България, ако вече не може без Русия, то поне ще може без Григора Начевич.

Но да дойдем на предмета си. – България има нужда от Русия, казвате Вий, г. Стоилов. Вярно ли е това? Не желая, да ме считате за неблагодарен человек и признавам, че България дължи своето политическо въздигане на жертвите на братский нам руски симпатичен народ. Тези чувства са силни у нас българите, и както нас ще ги пазят и синовете ни; но те нямат нищо общо с чувствата ни към руското правителство, върху което добродушний руски народ няма ни най-малко влияние. Вий, г. Стоилов, експлоатирате тези ни чувства към руский народ за в полза на Вашите комбинации с руското правителство!

[Съвсем вярно! Българите са обичали и обичат руския народ, който има в недрата на нашето Отечество костите на хиляди руси, но не и руското правителство което не ни даде възможност да използуваме трудното положение в което се намираше Турция на 1897 год. във войната й с Гърция. А знае се какви бяха резултатите от тази война: Гърция макар и побeдена сполучи да извоюва автономията на Крит под управлението на един гръцки княз, а България, послушно оръдие на Русия, се задоволи с няколко ордена и един черен хат!!]

Политиката на Великите сили, а особено на Русия, е политика за уголемяване своята сила.

[Какво по-красноречиво доказателство за това от войната, която води днес? И император, и министри и депутати и преса единодушно заявяват че целта на тиранската борба, която води днес Русия е: Цариград руски. Никой от тях, обаче, не спомена нито дума за Българска Македония!]

Ний го виждаме в Азия, и, ако не пречеше Тройний съюз, бихме го видели и в Европа. Руската политика, която имаше за цeл освобождението на южните славяни, не забравяше и целта да уголеми влиянието си.

[Четете ли какво става днес в Австрийска Галиция завладяна от руския император?]

Ний всички знаем, че във времето на покойний княз Александър руските представители си служеха почти с всички средства да укрепят тука руското влияние, и то в ущърб на една българска България. И кой не помни телеграмата от императора Александра, с която се канeше обединителя на двете страни на Отечеството ни и славния български пълководец да напусне българския трон? Защо? Защото такава е била волята не на руский народ, а на покойний император, който не желаеше една самостоятелна и голяма България. Вий викате: невярно? Аз ви казвам, и историята повтаря: вярно! Ако не е вярно, че руското правителство, или руский автократ не желае да види Отечеството ни самостоятелно и голямо, защо бидоха повикани назад руските офицери, когато ний стояхме пред една война с Турция или със Сърбия? И защо ни се отнима един благороден, заслужен княз, който предпочете – при всичката си наклонност да обожава руското правителство – да бъде български княз, отколкото да бъде сатрап, както бухарский емир?

[И наистина, на какво друго, ако не на едно бухарско емирство приличаше България през 1913 год.?]

И защо Каулбарс наченваше всяка своя реч с историческите думи: „Волята на Императора е …“

[Историческите думи на Каулбарс: Волята на императора е … се повтаряха също и от Неклюдов, а днес си служат с тях и нашите русофили.]

И защо нам се препоръчи Мингрелския княз на хилядо овци, като наследник на княз Александра? Защо най-сетне избраний от народа сегашен княз не се призна през цели седем години? – От доброжелателство за една самостоятелна България ли? Колкото и да викате вий, историята вика по-силно, и тя ни казва: Руското правителство не желае една самостоятелна България!

Това е естествено. Политиката, която се диктува не от народа, а от разни интереси на един автократ, ще бъде всякога стремление да се уголеми силний в ущърб на слабий. От официална гледна точка на руското правителство, ний бяхме длъжни да изплатим освобождението си с независимостта си; ний не искахме да угодим на този императорски план и следствието на това беше, е и ще бъде руското недоверие, руското приследвание, в което руский народ не само не участвува, но още ни изказва симпатиите си. Така ще се продължи работата, догдето даваме възможност на официалната Русия да си служи с нас за своите по-нататъшни планове. Вий не сте забравили съдбата на Полша, на Финландия, на Бухара, и Вий знаете, че Русия от благодарност на своята вярна и храбра съюзница Румъния й отсече Бесарабия, като я награди с едно парче наша земя, Добруджа!

Земнитe полюси стават по-студени, Русия все по-вече гледа към юг, към топлината, към изхода на своята флота от Черно море. Преследванието на тези интереси изключва уважението на нашите интереси.

[Войната ни с Турция на 1912 и 1913 год. потвърди напълно тази мисъл.]

Досега ний имаме само доказателства, че в официална Русия липсва уважението на нашите интереси, да живеем по своему и да се управляваме сами.

[Очебиещ пример е Сръбско-българския договор сключен на 29 февруари 1912 г. под покровителството на „славянския“ император Николай II.]

И като е било тъй, и като няма ни най-малко основание, щото в бъдеще да бъде инак, то питам Ви, г. Стоилов, който сте отговорен пред народа и пред историята за решенията, които предлагате на Народното представителство, нужно ли е нам това, което наричате Вий „приятелство“ с Русия?

[А днес ние питаме неговите политически последователи какво ни донесе това приятелство?]

Ако това беше истинско приятелство, покровителство против врагове; ако приятелството, което чувствува за нас руский народ и което ний всички му връщаме н оценяваме, беше и приятелството на руското правителство, с царя начело, то Вий бихте били в правото си, ако отговорите: Да! И кой щеше да вика: не? Но приятелството, което може да съществува между някои, даже между всичките народи, няма нищо общо с приятелството или неприятелството между правителствата им.

[Истина призната от всички, но за нещастие на българския народ, не от нашите русофили!]

То е печално, но е тъй. За това и с искрено убеждение ви отговарям, г. Стоилов, че България не се нуждае от такова руско „приятелство!“ Отивам и по-далеч: Подобно „приятелство“ на официална Русия е вредително за нас. Вредителността ще се покаже най-напред, когато руските представители, за усилвание на своето влияние в България прибягнат пак към онези интриги, които преди десет години хвърлиха раздора помежду ни, и между нас и короната.

[Същото което се повтори и през 1913 г. от нашата русофилска преса, но за щастие на България не успя.]

Може да има някои представители, които ще кажат, че имаме нужда от признаванието на княза. Аз не зная, как тази просяшка идея е хванала корен в България. Недостойно е за един цял народ, да моли отвън да му признаят княз или крал, когато той сам си го признава! Нашата народна гордост би трябвало да ни въздържи от подобни молби и спекулации!

[А основата на външната политика на русофилските партии у нас е: „по корема си да се влачим, но с Русия да вървим!“]

Догдето ний признаваме един княз и една България, само със силата на оръжието те би трябвало да могат ни ги отне.

[Но българи ли са онези, които проповядват и днес между народа, че ако бъде посегнато на нашата политическа независимост, било то и от Русия, българския народ не би трябвало да я защити със силата на оръжието!]

А подобна сила не се е показала до сега. Князът царува седем години без благоволението на Русия; Той ще може и още седемдесет години да царува, ако волята на народа му служи като яка основа. Като не мога да призная, че ний сме имали нужда от Русия досега, считам за престъпление, да търсим помирение с Русия, само за да се признае княза. Ний, българите, сме обикновено добри домакини; знаем да харчим малко, да правим економия; кой от нас би дал един вол за един вълк? Така именно бихме постъпили, ако се откажехме от нашата самостоятелност с непризнат княз срещу печалба на зависимости с признат княз! Князът се намира тук заради България, а не България заради княза. За това, за някои лични и ефимерни изгоди, България не трябва да страдае! И аз съм българин, и на мене е мил напредъкът на Отечеството, и аз не бях последний в редовете на храбрата ни войска – понеже се отказах от отпуска си за Париж, г. Тодоров, когато се мобилизира войската ни –, за това съвестта ми и разума ми диктуват, да повдигна тука гласът си против необмислената политика, която, зарад печалбата на една смешна формалност, туря в опасност жизнените интереси на сегашна България и на потомството.

[И наистина, каква полза на България принесе тази „смешна формалност“?

а) Покръстването на престолонаследника.

б) Приемането на емигрантите – офицери в българската армия,

в) Спазване на един безумен неутралитет на 1897 год. през Гръцко-турската война.

г) Назначаването на един сръбски владика – Фирмилиян за владика на чистия български град в Македония – Скопие. Някои български политици казваха: „въпроса за една килимявка“.

д) Отнемането от българското правителство грижата за съдбата на Македония и дълбоко подкрепване на българския народ с илюзията, че Македония ще бъде освободена с помощта на руски корпуси. Къде бяxa тези корпуси през 1912–1913 години? Да, те позволиха на румънските войски да влезнат в България!!!

е) И като венец на всичко – фаталния за България договор със Сърбия от 1912 год.]

Чух, ако се не лъжа, викът: ами Македония? – И да не бяха ми напомнили за нещастната братска страна, гдето произвола и страданията са достигнали вече до върха си, уверявам Ви, че пак не бих я забравил.

[И днес нещастна Македония няма да бъде забравена!]

– Фактът, че г. Стоилов не счете за нужно и думица да каже за нещастната Македония – вероятно, защото според правителствений в. „Мир“, там царува ред, радост, справедливост, и ханъмките играят хоро с раите.

[Кой не си спомня какви бяха изявленията на русофила г. д-р Данев след обиколката му из Македония?]

– Мълчанието на г. Стоилов по този важен за всеки българин въпрос, казвам, би ми позволило и аз да не говоря по това, но аз напротив ще свърша обсъждането на политическото положение именно с македонский въпрос.

Че тамошното население се готви вече, да отхвърли ярема на турската власт, ний всинца го знаем, и няма за какво да не го изказваме. Това се дължи на варварската тамошна администрация, която, наместо да изпълнява предписанията на чл. 23 на Берлинский договор, сключва съюз с разбойниците и ненаказано извършва зверства и незаконности, които пресичат търпението вече на търпеливий от векове македонец. Но как мислите Вий, господине, трябва ли за подобрението живота на македонеца непременно да се надяваме на Русия? Не вярвам да има българин, който да не се интересува от все сърце по този въпрос. Въобще, ний всинца желаем едно и също, само пътищата за постигане целта са различни. По моето мнение, ний и за Македония нямаме нужда от Русия; и за Македония руското „приятелство“ не обещава нищо добро. Веднъж установено, че руската политика се стреми за уголемявание руското влияние, и че всичките средства – благородни, както освободителни войни; не благородни, както изгонване князе – не са, освен средства, ясно е, че и освобождението на Македония не ще има друга цел, освен здраво вкоренявание на руското влияние. Вий викате „Европа!“ г. Стоилов? Много вярно; Европа е там, и мислите ли, че Европа няма да позволи, на Русия да пожъне плодът на своята работа и на своите жертви? Почакайте малко, ще дойдем и до Европа. Констатирам тук само, че и вий, чини ми се, с викът си „Европа!“ признавате че на Македония, ако русите я освободят от турците, ще трябва второ освобождение: именно европейците да я освободят от русите. Ако това е тъй, виждам с удоволствие, че ще се разберем. Но да се не отделим от предмета.

Казах, че освобождението на Македония, въздиганието на Санстефанска България, от страна на Русия, не би имало друга главна цел, освен заробванието на цялото ни Отечество, и България, и Тракия, и Македония. Защото, ако още веднъж храбрия руски солдатин потегли към Юг, ако още веднъж сто хиляди руски братя бъдат готови да оставят костите си около Вардар и Езерата, гдето вълните тихо и търпеливо се удрят в стените на Самуиловите палати, бъдете уверени, че руското правителство или ще знае по-добре да се възползува от победите си, от колкото преди шестнадесет години, или ще принуди европейската дипломация, която се води от същите принципи, ни по-добри ни по-лоши, да се съгласи с Русия; а в първий, както в вторий случай разноските ще платим ний! Пуста политика! Но кой е виновен, че се търпи подобна политика, която компромитирва най-благородните съединени с нея цели? Не ли са самите народи, които имат силата да правят добро, но които в ръцете на правителствата често вършат зло?

Щом Русия се готви да направи една крачка напред за изпълнение на това, което наричат историческата задача на Русия, ний виждаме, че и противниците на Русия се притичат да пречат на това изпълнение.

То е печално от една страна. Но ний, като хора, нито слепи, нито глухи, не трябва сега да cедим да плачем, че лошата Европа не ще позволи на нашите северни братя, да освободят онези, които безмилостно са изложени на всички страдания, които ний сами знаем от турско време. Ний трябва ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение води към едно свободно бъдеще.

[Гениална мисъл!]

Има ли такъв път и къде е той? То е въпросът, по който ще Ви помоля да ми направите честта да изслушате моето мнение.

Най-напред Ви моля, Господа, да се откажем от онзи лош навик, тъй разпространен между нас българите, да търсиме във всяко едно действие низки мотиви, да обвиняваме политический си противник в долни, най-долни качества, само за туй, че е противник. То е знак на една дивотия, която си няма вече място в един макар млад, но опитен вече народ, който трябва да се научи да уважава различни мнения.

[За жалост тази дивотия и днес се проявява!]

Аз не вярвам да има някой между нас, който да е готов да отстъпи съзнателно и най-малко от нашата независимост; не вярвам че действията на тъй наречените русофили у нас са били причинени от руски рубли, от лични облаги, както уверяват някои. Аз напротив съм убеден, че всички у нас русофили са действували от дълбоко убеждение; аз виждам в тях не черни души предатели, но честни съграждани, които искат да работят с нас за една и същата цел – напредъкът на Отечеството.

Така щото и аз ще настоявам и Вий да уважавате мнението на другите, което няма нищо общо с ниски цели и мотиви.

Казах, че и за освобождението на Македония няма полза от руското „приятелство“, и Ви предложих въпроса: има ли път за освобождението на нашите братия, и без да се доверяваме на Русия?

[И наистина, през 1912 и 1913 г. ние се опитахме с помощта на руското приятелство да освободим Македония, за това и не успяхме – това знаят днес и децата.]

Моят отговор е, че има такъв път, който като изключва опасностите за народното ни съществувание, дава ни надежда за пълно удовлетворение на народния идеал.

Този път е, да принудим Западните сили, да земат инициатива за освобождението на Македония! – Вий протестирате? Вий викате: Не! Не! Никога!? Знаете ли Вий, че приличате на онези хора, които са привикнали да влизат в стаята си през прозорец, а после, когато се направи вратата, все продължават да си влизат и излизат през прозореца, защото тъй го знаят от по-напред?

[Това се обяснява с русофилския инат.]

Западните сили, от които някои са готови да пречат на Русия, когато тя иска да напредва към Юг, имат интерес, щото на Балканский полуостров да съществуват малки, независими от никого държавици, защото те не само са безопасни за Запад, но още му служат като крепости против Русия.

[И днес Съюза на Централните европейски империи иска една силна България като крепост против ламтежите на Русия към Юг.]

Стига работата в Македония да дойде дотам, щото раята да земе оръжие в ръцете, и ще видите, че ще можем да сполучим да имаме поне Англия, Италия и Австрия на своя страна, които, за да предварят Русия, с колективни постъпки, ще могат да сполучат, щото дадените на европейските провинции в Берлинский договор права да се осъществят.

[А днес и Германия.]

Ний бихме били прави да се съмняваме в това, ако бихме искали, щото Западните сили да се безпокоят за хубавите очи на македонките; когато в действителност те в такъв момент действуват за себе си, за своите интереси, които никога не позволяват, щото руски крак да стъпи на брега на Средиземно море.

Някой вика: Босна и Херцеговина! Иска да каже: Ако Македония се освободи от Австрия, или с нейната помощ, то непременно една част, ако не цялата, ще се окупира вечно от Австрия, както Босна и Херцеговина. Който споделя това много разпространено у нас мнение, твърде малко знае вътрешното положение на Австрия. Там равновесието е така балансирано, щото една малка прибавка към едната или другата страна е равносилна с една вътрешна катастрофа. Турнете си ръката на сърцето и се попитайте: какво ще бъде последствието, ако Австрия си присвои още една част от Турската империя, и тя населена с българи? Не усещате ли отговора, че то ще бъде вечна борба с немирни елементи, които се стремят към свободата, че то ще бъде отравяние на австрийското държавно тяло? И мислите ди Вий, че други по-малко ни знаят, отколкото ний сами се знаем? Австрия няма вътре оная сила, която да може лесно да свърши с нас: нейний стомах не ще може да ни смеле. Ако ний вътре в Австрия бъдем нейни отчаяни врагове, то вън от нея, съставляющи свободна държавица до нейните граници, ще бъдем нейни искрени приятели, готови да се борим против всички, които искат да си послужат с нас, като с мост, за достигание разрушителните си за Европейский запад цели.

И още една твърде важна причина има, която ни кара да виждаме приятелите си на Запад, а противниците си на Изток. Всичките Западни държави се управляват по конституция; абсолютизма е свойство на Изток. А влиянието на народа върху външната политика на конституционните държави в настоящето време вече е много силно. Развитието на многошумний социален въпрос парализира силата на тези държави; то ги прави почти неспособни вече да водят нападателни войни. То е и главната причина за прехваленото миролюбие на Тройния съюз. За това е повече от вероятно, че в случай на размирия в Македония, Западните сили колективно ще се застъпят за нас, за правдата, и за себе си, за да попречат на Русия да им не стане по-опасна неприятелка. А от нас зависи да се възползуваме от това положение. Начинът за това не е мъчно да се намери; но, мисля, добре ще сторя, ако не говоря за сега за него.

Така ний виждаме, че доброто за нас няма да ни дойде никога от Русия, а от собствените ни сили и от Европейский запад.

[Войната ни с Турция през 1912–1913 година и всичките съглашения на Русия са заинтересованите в Балканите западни държави по Македонският въпрос потвърждават тази мисъл. И по всяка вероятност окончателната съдба на Македония ще бъде решена от изхода на днешната война в която участвуват всичките Велики сили.]

Следователно: нямаме нужда от официална Русия! нито за сега, нито за в бъдеще! Ако можахме да търпим руското неприятелство девет години, без да ни се повредят интересите, то не вярваме, да можем и девет години да търпим руското приятелство без значителни повреди на истинските ни интереси.

Главната идея на г. Стоилов е погрешна, заблуждение, опасна, – и който внимателно я съзира, ще я осъди както мене. Ний трябва да бъдем благодарни на братский нам руски народ, за гдето ни освободи, ний трябва да го възпеем в поезия, в романи и романси, както нашия симпатичен съгражданин Иван Вазов, а в тази минута и Константин Стоилов, са го направили с много талант. Но в политиката трябва нашата девиза да е: – махнете ръцете!

Като свършвам общите бележки върху речта на г. Стоилов, дохождам до подробностите.

Прекрасната реч на г. Стоилова е пълна с неточности и противоречия, неща позволени във всяка поезия.

Г. Стоилов говори за външната политика и каза, че тя е в зависимост от вътрешната. А против външната политика на бившия кабинет каза, че няма нищо; само вътрешната му политика трябвало да се измени. Ний всички очакваме от г. Стоилов, да ни развие сега, как мисли той, с изменение, и с радикално изменение на вътрешната политика да дойде до по-добри резултати по външната политика, без да я измени! Наместо това чухме само сладки думи по външната политика; а за новата вътрешна политика едвам една думица. Това е логика на поет, а не на държавен мъж.

Но да оставим на страна този недостатък.

Г. Стоилов иска да бъде добре с Портата и с царя! Задача достойна за един дипломат; но за жалост, не ни каза, как именно иска той да се реши тази проблема. Сладки думи за Портата, сладки думи за царя – и свършена работа! Официална Русия, каза г. Стоилов, не е престанала да ни показва своята благосклонност! От какви факти черпи ораторът-поет това убеждение? На която партия и да принадлежим ний, всякой ще си каже, че от 1885 год., от деня, когато се прокламира Съединението между двете Българии, Русия, т. е. официална Русия не е правила нищо, освен да ни пречи. Свалянето на княз Александра, което последва подир всички затруднения, направени нам по Съединението, не признаванието на княз Фердинанда и пр., и пр. са факти всякому известни. И г. Стоилов смее да ни говори за благосклонност, показана на България от официална Русия! Явно е, че господин Стоилов, като министър-председател, днес не говори толкоз за нас, за България, колкото за чужбина, а особено за Русия, гдето мисли ще направи впечатление със своята сладкарница. А това не трябваше да бъде така. Народ[ното] събрание е свята ограда, гдето не трябва да се играят комедии, даже не от прочути артисти. Думите на г. Стоилов имат за цел да улеснят възстановлението на добри отношения с царя. Нищо повече. Предвид на тази комедия, която се разиграва в Народното събрание от страна на министър-председателя би било почти излишно, да се зимат думите му за сериозни, било че те заслужват ръкопляскание, или пък критика.

Но, като захванахме работата, нека да я свършим.

Ако днес нашето правителство, въпреки всичките докачения, станали от осем, даже от девет години на сам акробатствува пред официална Русия със сладки думи, с явно кривение и насилие на истината, то за това заслужва не одобрение, но сериозен укор от страна на народното представителство. И то даже в случай, че възстановлението на тъй наречените „добри“ отношения с Русия, не би било против интересите на България. Ний трябва да се пазим добре, да не се отвличаме от течението на вчерашний и днешний ден; инак то ще ни занесе, кой знае къде, и после няма да намерим правий си път! За това аз обсъждам всичко, което усилва това течение, всичко което ни представя пред Русия, като че ний сме виновни, че отношенията ни не са добри! Виновност от нашата страна няма; ако не считаме за виновност желанието на народа да стои на български крака, а не на руски. – Вий викате: Не е вярно! Стамболов докачил Русия!

Ще Ви отговоря, успокойте се!

Вий и други хора – това го казвам в скоби – правите голяма грешка, че сравнявате Стамболовото управление в последната му осма година със Стоиловото управление в първата му година. В първо време, Стамболовото управление, комуто доброволно са помагали мнозина от Вас и всички назначени на 18-й май сегашни министри, без изключение не беше лошо. То стана лошо, нетърпимо, може би вследствие на много причини, за които няма място да говоря тука. Да видим, какво ще се каже след осем години за Стоиловото управление, ако то се задържи на власт толкоз време! Вий знаете, че и сега вече има съграждани, които водиха отчаяна борба против г-на Стамболова и неговата система, и които днес викат, че в последното Стамболово време не е съществувала подобна тирания, както вече в първата година на Стоиловото! Вий викате: не е вярно! други викат вярно! Къде е истината? Въпросът не е разрешен. Възможно е, следователно, Стоиловото управление да се отбие малко по-малко към онзи път, който ний знаем като Стамболовски. – Но на предмета.

Г. Стамболов докачил Русия, викате Вий, и г. Стоилов прибавя, че князът нищо не е направил за да отдели Русия повече, отколкото тя беше отделена, когато той прие българската корона. Много се лъжите, г. Стоилов, ако мислите, че с подобни фрази ще можете да убедите някого. Колкото и да е докачил г. Стамболов Русия, всичко това е шега в сравнение с провокиранието на официална Русия от самий княз, който дойде тук въпреки изричната и повторена и потретена руска протестация, и царува благополучно. Всякой ден – даже и да беше ходил г. Стамболов в Москва, да иска прошка от царя, – тази провокация щеше да се повтаря при всяко изгрявание на слънцето! И както всяка сутрина се е викало на Ксеркса Персийский: „Господарю, напомни си за атиняните!“ така се викаше всяка сутрина и на руский автократ: „Государь, вспомни Болгар!“ Причината на това беше княза, а не г. Стамболов. И макар че днес на руския трон стои един млад и – до колкото можем да знаем – по-мек человек, то пак същото викание и днес се повтаря пред него, макар г. Стамболов и да не е вече на власт.

[Има 20 години от смъртта на Стамболова, но този вик още се повтаря от официална Русия.]

Ето Ви, господа, доказателство, че княза, т. е. народната воля, е докачил Русия, а не г. Стамболов, нито някой друг отделен българин! Или Вий, г. Стоилов, искате да кажете, че Стамболов въпреки народната воля е довел и държал княза, и с това е направил престъплението да докачи Русия? – Някои от Вас викат: „Стамболист! Видите, господа, на това обвинение гледам твърде хладнокръвно. Не съм аз от онези, които имат за принцип да защищават всички дела на Стамболова, но не съм и от онези, които го обвиняват за всичките му дела. Който иска да бъде справедлив, така и трябва да постъпва. И сам г. Стоилов, при всичките си ораторски способности, по отношение към външната политика и той не смее да се нарича антистамболист.

Аз Ви моля, оставете тези лични въпроси! Времето ни е скъпо и принадлежи на България, а не на г. Стамболова, нито на г. Стоилова.

[Днес в България нищо по-евтино от времето няма!!!??]

След като констатирах, че не Стамболов, но народната воля, на основание на която князът царува, е провокирала Русия, минавам към една друга погрешка на г. Стоилов.

Това което Вий, г. Стоилов, ни казвате по отношение към нашата вътрешна политика, е тоже нищо, освен една много хубава и симпатична фраза. Друго нищо, ама абсолютно нищо. Че законност, свобода, напредък и пр. трябва да царуват, и то не само в малките, но още повече в най-големите държави, мисля, че не е някое ново откритие. Но че нашата външна сила се състои само в едно вътрешно добро управление, то е ново. Вий и тука се показвате поет! Трябвало би, действително, тъй да бъде, както казвате Вий! Трябвало би умният, умереният, работливият человек да е най-силен! А така също и една малка, но разумно организирана и управлявана държава би трябвало не само да внушава навсякъде уважение, но даже да има решителен глас! Ангелска утопия, догдето съществува съвременната политика! Мислите ли вий, че малката Дания не беше хубаво управлявана, когато Австрия и Прусия успяха да й отнемат в 1864 год. провинциите Шлезвиг и Холщайн! Или че Швейцария има сигурно международно положение по причина на своето по- евтино управление? Не е така, и вий можете да се уверите, че колкото и да е добро или да се одобрява нашето управление, ний по външната си сигурност ни най-малко не печелим. Всичко, което говорите по това, не е освен покана да се разтурят старите партии и да се състави нова, която да ви поддържа. Нямам нищо против това невинно желание; но онези които сляпо влизат в редовете на последователите ви, нека не забравят, че съгласието им, съдействието им, се спечели с мотиви, които не издържат критика. Ако би могъл българский въпрос да се свърши с уважение и почитание, уверявам ви, че той отдавна би се свършил.

[В това най-добре трябва да бъдат убедени днес г. г. Гешев и Данев, които не само с уважение и почитание към Русия не успяха да разрешат българският въпрос, но даже и с познатото тяхно раболепство пред нея не можаха да постигнат това.]

Българский народ си спечели всеобщо уважение чрез храбростта на своите капитани-пълководци и солдати! Българский народ, който не позволи на една шайка предатели да се подиграят с неговите князе Александър и Фердинанд, който в тях защити своя собствен живот и своята независимост от Северната Империя, си спечели през десет години в цяла Европа – без изключение и на неофициална Русия – такова уважение, каквото рядко намираме в историята на малките народи! А какво ни помага това пред официалната Русия? Положително нищо! Защото там, гдето единствено има опасност за нас, не искат България нито да бъде уважавана, нито неуважавана. Там искат само едно: България да не стои на свои, но да стои на руски крака.

[И наистина, страхът за образуването от Македония на една автономна област, която би засилила един ден България, застави руския дипломатически посланик в Цариград Зиновиев да подбуди турското правителство да вземе строги мерки за унищожението на българските комитети, които работиха именно за тази автономия.]

Не е ли вярно?

Свършихте ли с виковете: „Неверно!“? Да Ви напомня ли пак за Негово Високопревъзходителство генерала Каулбарса? Първата му и последна дума беше: „Волята на императора е…“ Какво имаха у нас да търсят волите на някои императори, ако не с цел, да ни подчинят на тази воля? Дали сте чували, например, английский представител да тръби в салона си и по улици и по митинги: „Волята на индийската императрица е …“? Ний сме големи деца, добродушни идеалисти, ако вярваме, че нашето земание-давание с Русия има нещо общо с уважение, с добра или лоша вътрешна политика. Даже нашите социалисти не отиват дотам със своя идеализъм, но казват – твърде уместно – че смешно е, ний да се мъчим да сключим мир с Русия, догдето там не се управлява по конституция. Вий, господа консерватори, пак тропате и викате, както по-преди, когато говориха социалистите! Какво заключение да направя от това? Че и думата Конституция Ви е също, както червеното платно за бика. Не е ли така? Вий викате: Не! Добре, но тогава защо протестирате Вий, когато ний, като искрени приятели на руский народ, му изказваме надежда, че и той ще се удостои скоро с една конституция? Някой от ораторите ви, г. Добринович, мисля, викаше на един от социалистите, да земе пушка и да извоюва конституция за руский народ! Социалистите са на мнение, че този съвет е доста на мястото си, защото ний българите дължиме на руский народ, загдето той ни освободи; за това, ако дойде ден, може и някои от нас да излязат за освобождението на руский народ, и така да отплатим старий си дълг. Но, ако ни е позволено тука, в Българското Народно събрание, да кажем една дума, която не се отнася към нашето Отечество, то е, че от цяло сърце желаем, щото надеждата, която има руский народ в младий император, да се изпълни без помощта на г. г. Габровски и Сакъзов.

Да приемем сега за минутка, че действително една нова вътрешна политика би имала и важни последствия по външното положение. В този случай позволете ми, да Ви попитам, г. министре- председателю, в какво състои новата вътрешна политика? Колкото и безпристрастно да гледам около си, не мога да намеря, освен твърде малко похвално ново. Унищожението на няколко изборни учреждения, въпреки желанието на избирателите, задържането на Каравелова в затвора и на Цанкова в странство, агитационните пътувания на военний министър, оставянието без наказание многобройните нападения на политически противници в домовете им, употреблението на полицията и на войската при изборите, уволнението на стотини чиновници, които са служили вярно на Отечеството, заместванието им с хора, които да служат вярно вам, това и много други факти, – много ново не е, а още по-малко е нещо похвално, нещо, което да ни спечели уважението на външний свят, за да се реши по-скоро българский въпрос, както казвате вий. Много белгийско всичко това тоже не е.

Един от вашите консерватори, г. Йонов – ний сме длъжни да споменем името му за една бъдеща културна история на България, – действително ни удостои с един нов принцип по вътрешната политика, не само в България, но и в целий свят. Той вика гордо и тържествено: „От сиромах няма полза!“ – Вий ни туряте в мъчно положение, г. Йонов! Да крием истината: да лъжем, не ни се иска; да отговаряме на този белгиец, както трябва, няма да бъде в полза на достойнството на нашите народни избиратели и избраници. И така, ще ви кажем само: Махнете сиромасите и света ще се разтури! Махнете богатите и нищо няма да се измени! Прочее, приемете уверението на отличното почитание, което пазим към подобни стълбове на белгийската ни вътрешна политика.

Вий, г. Стоилов, обещахте на българската младеж, че ще се погрижите, да дадете на наший обществен живот това, което му е в действителност липсвало – идеали. Къде са тези идеали? Не само от фактите не можем да заключим, че те съществуват, но даже Вий не счетохте за нужно, да ни ги развиете днес, когато искате от нас, да се основем на доверието по външната Ви политика!

Не се съмнявам, уважаемий г. Стоилов, че Вий сте имали искреното намерение, да изпълните обещанията си. Но, известни са нам влиянията, на които Вий се изложихте и се излагате и днес, влияния, които ще Ви пречат толкова, щото не ще можете да намерите сам себе си. Когато Маргарита видя Фауста с Мефисто, тя му каза:

„Болка усещам неизлечима.

Когато те виждам в тази дружина!“

След толкоз бележки по речта на г. Стоилов, по които не мога да се съглася с него или с неговите приятели, щастлив се считам, че в едно напълно съм съгласен с г. Стоилов, То е апелът, който той прави към своите съотечественици, да се откажат вече от нещастните русофилски и русофобски партии.

Много е вярно, че всяко стремление има наклонност към крайности. За това опасно е, да се наричаме русофили. Но това – съществувание на подобни партии – не зависи изключително от нас. У нас руската политика държи изкуствено отворена една стара рана: непризнатото ни международно положение. Как искате Вий сега, да се игнорира това, когато Вий сами предавате на признаванието или непризнаванието една прекалена важност? Вий сами г. Стоилов, и Вашите хора, в действителност поддържате делението на тези фракции, което Вий тъй справедливо осъдихте. От две едно: или българский народ споделя Вашето мнение, че признаванието на княза е въпрос от извънредна важност, и тогава ще имаме русофилски и русофобски партии или изпълнението на тази международна формалност не ни интересува, и тогава ще имаме партии, които се делят както в други държави. Вий днес ни удостоихте с цяла една ода за слава на добрите отношения с Русия; как искате сега да го забравим и да се групираме по вътрешни въпроси, когато според Вас недобрите отношения с официална Русия са не естествени, безполезни, вредителни? Не каните ли с това народа, да прави всичко за достигание по-добри отношения? А това, при обстоятелствата на положението, е равносилно със съставяние русофилска партия, която да се различава от старата русофилска партия, почти само по числеността си. И онези, които не споделят мнението Ви, не се ли принуждават с това, да излязат да изкажат и те мнението си и да се групират в явно русофобска партия?

Разумното желание, да се съставят партии изключително по вътрешни въпроси, или по-точно по разлика на избраний път за достигание общата цел: напредъка на Отечеството ни, ще може единствено тогава да се достигне, когато се избере средство противоположно на онова, което рекомандувате Вий, когато ний приемаме за принцип, че сме господари в страната си, че безразлично е нам, какво мислят в чужбина за нас, дали ще благоволят да признаят един ден избраний княз, или не.

Вий, г. Стоилов, твърдите, че новата вътрешна политика ще ни докара и успехи по външната политика; Вий ни дума не казвате, каква ще бъде тази нова вътрешна политика, която да служи за основа на външната; Вий искате да се не делим вече по външната политика, а по вътрешната, която грижливо поставяте пред нас; а на всичко това отгоре, да Ви гласуваме доверие по външната Ви политика, която се не различава от старата, освен чрез голямото количество сладки думи, и по адреса на официална Русия, която – изключая последната телеграма на царя – ни е обсипвала със своята неблагосклонност.

И като придавате на руското благоволение много по-голяма важност отколкото заслужава, Вий ни повиквате, да оставим княза и правителството да се грижат за тази цел. А знаете ли Вий, че народа, в случай на несполука, ще направи отговорен освен правителството и княза? Ако всичките тези изгоди за народа, които Вий тъй лекомислено туряте пред очите му, не се осъществят, народа трябва да си каже: „Ето – единствената пречка е княза! Без този княз щяхме да се помирим, щяхме да имаме благоволението на Официална Русия“! – А после? Вий сами ще си дадете отговор. В това предложение, княза да се погрижи, Вий не принасяте заслуга на княза, макар че го желаете.

Кажете ми откровено: не е ли по-добре за наший народ, не е ли по-разумно за нашата политика, не е ли по-достойно за княза, правителството и народа, да си гледаме работата без да се унижаваме пред когото и да е, без да признаваме, че един български въпрос съществува без да чакаме помощ за нашите народни стремления от там, гдето помощта си много скъпо продават?

Вашата реч, г. Стоилов, прилича на Панаховата придворна сладкарница: сладки работи за всички и за всекиго! Има малки шекерчета с полумесец, има други с „Андреевский кръст“, има други с княжеската корона и най-сетне и с българский лев. Който яде от едните трябва да яде и от другите и ще си повреди стомаха; – по-добре, да ги гледаме, да заминем и да ядем една чиста българска чорба.

Не щем руските шекерчета, защото има вътре отрова; не щем турските шекерчета, защото ще ги платят нещастни наши македонски братя; не щем и княжеските и народните ви шекерчета, защото не сме деца и защото и за княза и за народа трябва по-чиста, по-съдържателна, по-здрава храна!

Историята ще ни съди всички; тя ще покаже, кой е предвиждал по-добрий път за развитието на народа ни.

[Исус Христос е казал: „който има уши нека слуша“.]

Никой от нас не е пророк, да предвижда бъдещето, но с днешната си декларация искам да се отбележи в историята, заедно на г-н Стоиловата реч, и този скромен факт, че целий български народ, при всичкото уважение, което може да има лично за г. Стоилов, не е бил съгласен с тъмната поето-шекерджийска политика на сегашний министър-председател.

В ранните часове на 8 януари 2020 Техеран атакува две бази с американски военни на територията на Иран като отговор на убийството на ген. Солеймани на 3 януари 2020. На 9 януари 2020 ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен призова САЩ и Иран незабавно да спрат да използват оръжия, „за да се даде пространство за диалог за деескалиране на ситуацията“. Същият ден генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг осъди „ответните“ иранските ракетни удари по цели на САЩ и международната коалиция в Ирак. Днес ще заседава Съветът за сигурност на ООН, но на заседанието няма да присъства външния министър на Иран Мохамад Джавад Зариф, тъй като САЩ му отказаха виза. Също днес, в София по инициатива на президента се събра и Консултативният съвет по национална сигурност, който обсъди заплахите за националната ни сигурност с оглед ситуацията в Близкия изток.

Общата позиция на участниците в него очаквано бе сходна на европейската: кризата в Близкия изток трябва да бъде разрешена чрез дипломатически средства, има необходимост от спешна деескалация на напрежението и въздържане от употреба на сила. Което е относително добра новина, защото повечето български политици, коментирали до момента убийството на генерал Солеймани, го окачествиха като политическа грешка, прогнозираха, че то увеличава рисковете от дестабилизация в Близкия изток и в целия свят, а най-левите от тях по стар комунистически обичай заклеймиха авантюристичната политика на САЩ. Парламентарно представените партии не направиха това. Но подкрепиха „решение“, което затвърждава, а не променя създалото се през последните години статукво в Близкия изток. Поддържането му от страна и на ЕС, и на България, е политически недалновидно. Ситуацията в региона няма дълго да остане такава, каквато е сега. България пропусна възможността да направи изпреварващ ход, подкрепяйки неизбежните бъдещи действия на САЩ, а вероятно и на НАТО, в региона. Тези бъдещи действия няма как да бъдат насочени към запазване на сегашното статукво, най-малкото защото то вече не урежда едната от двете страни в конфликта. По-силната. Тази, с която (само на на думи) сме евроатлантически съюзник. И която пази Западната цивилизация.

Нямам никакви претенции да познавам ситуацията в региона, особено в детайли. Но колкото и драматични да изглеждат, събитията от началото на тази година със сигурност не са начало на война в Близкия изток, а още по-малко прелюдия към Трета световна война. Подобни неща в региона са се случвали в продължение на десетилетия и ще продължават да се случват, ако някоя от двете страни не промени сегашните си позиции.

А те са много ясни: Иран иска да унищожи „Големия сатана“ в лицето на САЩ, САЩ колебливо се защитава. Тази колебливост се демонстрираше от редица американски президенти: и от Клинтън, и от Рейгън, и от Буш-старши, и най-вече от Обама. Бе предизвикана от опасенията и на самите Съединени щати, и на света, че ако САЩ употребят „прекомерна сила“ спрямо Иран, това може да пренареди постигнатото крехко равновесие в региона. Но въпросното равновесие вече е толкова едностранно неизгодно на САЩ, че Тръмп като че ли е решил да му сложи край.

Всъщност колебливостта на САЩ спрямо Иран води началото си още от Труман и Айзенхауер. Преди 70 години те отстъпиха правата на Запада върху петрола в Залива, въпреки че този петрол по право би трябвало да принадлежи на онези западни фирми и страни, чиято наука, технология и капитал, направиха откриването и използването му възможно. Първата страна, която през 1951 национализира добива и преработката на петрол, бе Иран. Останалите, наблюдавайки изплашеното мълчание на САЩ и Запада, побързаха да грабнат своето парче от плячката.

Това мълчание бе не политическо, а философско: западните лидери, срамуващи се от богатството на страните си, мълчаливо се съгласяваха с обвиненията на диктаторите от Близкия изток, че богатият Запад краде петрола им, който по право им принадлежи. В резултат, поради огромните приходи от продажби на петрол, Иран стана несъмнен лидер на държавите от Близкия изток. От теократичната революция през 1979 насам играе и ролята на главен спонсор на ислямското фундаменталистко движение.

Освен от гузността, моллите бяха окуражени и от слабостта на американските президенти – на Картър през 1979, който не успя за защити взетите за заложници свои сънародници в американското посолство в Техеран, на Рейгън, който не успя да отмъсти, когато 241 американски морски пехотинци бяха заклани в Ливан през 1983, на Буш-старши, който през 1991 не окупира Ирак… Ядрената сделка, която Обама сключи с Иран през 2015, пък окончателно убеди моллите, че каквото и да правят, няма защо да се страхуват от ответни действия от страна на САЩ.

Тръмп като че ли променя това десетилетно статукво. Превантивни атаки като тази срещу Солеймани вероятно все по-често ще заменят „тактиката на възпиране“. Тя е контрапродуктивна, защото вменява отговорност за действията на един терорист единствено на самия него. А в случая отговорността не е индивидуална: тя е в още по-голяма степен на правителствата, които подкрепят терористите. Иранското е най-важното сред тях.

Именно режими като иранския правят ислямистките терористични актове възможни. Затова зверствата на терористите са не само престъпления, но и актове на война. Правилният отговор е война за самозащита. Или както каза след ударите на 11 септември 2001 тогавашният заместник-министър на отбраната Пол Уолфовиц: „Ние трябва да сложим край на държавите, които спонсорират тероризма“. А те го спонсорират по една много проста причина – искат да унищожат САЩ и Израел, и да ислямизират свободния свят.

Това е нескритата цел на Иран. През март 2015 г. върховният ръководител на Иран и виден ислямски учен Али Хаменей извика няколко пъти „Смърт на Америка!“ по време на реч пред огромна, екзалтирана тълпа. „Смърт на Америка!” е припев, който иранците припяват постоянно – на политически митинги и дори на петъчните молитви. Заедно с припева често се гори и американското знаме.

За ислямския тероризъм Иран днес е това, което през 40-те години беше Германия за нацизма. Каквото и друго да прави, САЩ ще може да сложи край на този тероризъм едва когато ефикасно попречи на Иран да го подкрепя.

Борбата срещу тероризма обаче не е борба срещу Иран.Това е сблъсък на култури. Това е борба на идеи, която в крайна сметка може да се спечели, само като на лошите идеи се противопоставят добри идеи. Като Иран, ако използвам предишната си алюзия с нацизма, се деислямизира така, както след Втората световна война Германия се денацифицира.

Но борбата на идеи не обезценява решаващата роля на въоръжените сили. Напротив, увеличава тяхната ефективност, като ги насочва към правилната цел. Дългогодишните преговори и икономическият натиск са се проваляли прекалено често и твърде зрелищно, за да продължават Съединените щати да разчитат на тях в отношенията с Иран. Тръмп го разбра. ООН и Европа тепърва ще го разбират – вероятно по-бързо, отколкото са свикнали.

Изглежда, че американската администрация преоформя политиката си спрямо Иран. Тя не може да не си дава сметка, че американската общественост очаква правителството не просто да обуздава (отвреме-навреме и за известно време) тероризма. Очаква да го изкорени.

Освен президент, Тръмп е и върховен главнокомандващ. Моментът е много подходящ да реши кое е неговото първо задължение: да спасява американците, или да пази правителствата, които заговорничат да ги убият.

Изборът на първото е най-сигурният начин „да направи Америка отново велика“.