Публикации

Публикувано на

Българо-руският политически инженеринг

От царя и пъдаря до наши дни

Преди пет години написах кратък коментар върху пост на приятел във Фейсбук:

„Кампанията либералите да бъда обявени за комунисти е част от стратегия комунистите да бъдат обявени за консерватори. А целта е ГЕРБ и БСП да управляват открито заедно.Три института трета година работят за нея – за дясна политика, за модерна политика и за икономически напредък. Пътем събират подкрепа от МКК и БЛО. Тук няма грам идеология“.

Вярно е. Но върху главата ми се изсипа огън и жупел.

Сега ще напиша точно обратното – част от споменатата стратегия е да изкарат всички комунисти либерали. И пак ще е вярно. Очаквам още повече огън и жупел.

Не ми се нагазва в дълбоки и мътни идеологически води, но все пак няколко кратки терминологични уточнения на понятията са необходими.

Какво е (нео)консерватизъм? Това не е класическата анти-егалитарна, аристократична, анти-етатистка идеологическа сила (защото философска система консерватизмът никога не е бил) на Едмънд Бърк. Днес консерватизмът е движение на културално-консервативни етатисти. Тоест, дясна социалдемокрация.

Какво е (нео)либерализъм? Това не е „доминиращата глобална идеология, експериментирана първо от Пиночет в Чили след 1973 г., и наложена на света от Рейгън и Тачър през 80-те години, която довела до неравенства, непознати в световната история“. Терминът „неолиберализъм“ бе изобретен през 1938 от немския икономист и социолог Александър Рюстов, който е съгласен с марксистите и социалистите, че капитализмът е несъстоятелен и трябва да бъде отхвърлен, но търси своеобразен „трети път“ между свободното либерално и марксисткото колективистко общество. Днес либерализмът защитава всевъзможни „малцинствени“ права за сметка на неотменимите живот, свобода и собственост, които са сърцевината му от Джон Лок насам. Тоест, е лява социалдемокрация.

Припознавате ли в двете описания ГЕРБ и БСП – социализъм с повече или по-малко лед? Сложен на едно и също питие, което се нарича „етатизъм“?

Между етатизмите има „принципна разлика“ колкото между левия и десния ви крак. „Либералите“ искат да прокарат етатизма на социалната държава стъпка по стъпка, чрез конкретни мерки, увеличаващи експоненциално властта на правителството. Целта на „консерваторите“ е само да бавят процеса, не да го предотвратят.

Толкова за идеологията и пълната ѝ липса в българската политика. Какво политинженерство обаче имам предвид?

Среди от ГЕРБ заедно със свои партньори от БСП под натиск от Москва от години правят систематични опити да превърнат бившата комунистическа партия БСП в приемлив коалиционен партньор на сегашната комунистическа партия ГЕРБ. По един максимално труден начин обаче, наложен от нуждата да не бъдат отблъснати традиционните избиратели на БСП. За целта трябваше привидно да се запази опозиционния ѝ характер, и чак после екскомунистите да бъдат маркетирани като неолиберали. Според мен повече им подхожда „неоконсерватори“, но както писах по-горе, особена разлика няма. БСП беше залитнала по социал-либерализма по времето на Станишев, каръщисвайки се с ДПС,та либералната ро(к)ля преди пет години щеше да ѝ е по мярка. Сега облеклото е консервативно костюмче, а екскомунистите се самоопределят като социални консерватори.

Преди пет години консервативният костюм го беше нахлузил ГЕРБ. Той, както се полага, беше в три части: сако християнство, жилетка патриотизъм, панталони капитализъм. ГЕРБ облече сакото като расо, „Патриотите“ се напъхаха с пъшкане в жилетката, за да може в двупартийния модел да бъде вкаран и удобен балансьор. В панталоните още няма никой.

След като „консерватизъм“ и “либерализъм” бяха превърнати в мъгляви, недефинирани и разтегливи понятия, които могат да бъдат употребявани така, че да означават всичко за всеки, „кливиджът“, тоест политическият разлом в България, бе трансформиран от „леви – десни“, в „консерватори-либерали“. В интервю от 12 октомври 2017 пред сайта news.bg тогавашната директорка на Института за дясна политика Ирена Тодорова констатира: „Тогава (при създаването на института през 2013) либералните политолози нарекоха тази хипотеза глупост, а днес тя е общопризната и никой не е в състояние да опише политическите процеси, без да я използва. Включително и някогашните ѝ критици“. https://news.bg/…/izsledvane-tarsi-starite-i-novite…

Вдъхновявани от „нелибералната демокрация“ на Путин, Орбан, Качински и сие, българо-руските политически инженери искат да запазят свободния пазар, тоест икономическата свобода, но да унищожат политическата свобода. Това няма как да стане. Затова политинженерите маскират марксизма като консерватизъм.

Каква е крайната цел на това политическо инженерство? Чиста и проста като къпан милиционер: в страната да останат две големи партии – ГЕРБ и БСП, които да управляват заедно или да се сменят във властта.

Тази цел сама по себе си не е тайна, но явно е „за служебно ползване“, след като разбуни толкова духове. Нейн знаменосец е замисленият през 2013 г. като „мост между ГЕРБ и Реформаторския блок“ Институт за дясна политика. Ръководителите му, които станаха я министър, я заместник-министър , я изпълнителен директор на Регионалния център на ЮНЕСКО в София, не криеха амбицията си да управляват процеси, „които ще бъдат от съществено значение за българската политическа система през следващите години“. В месечния политически анализ на института от 5 май 2015 се констатира оформянето на либерално-консервативен разлом, който „…все повече измества традиционния кливидж на прехода, който се водеше по оста комунизъм-антикомунизъм. Развитието на политическия дебат по оста либерали-консерватори има потенциал да премести цели електорални масиви от левия спектър на прехода в десния на постпрехода и обратното – от десния спектър на прехода в левия на постпрехода“. https://fakti.bg/…/141817-zaforma-se-liberalno…

Звучи като местене от левия в десния крачол. И е такова. Само че тогавашният председател на Института за дясна политика Нено Димов и „левият“ му партньор от Института за нов икономически напредък – Росен Карадимов, го наричаха „завръщане на двуполюсния модел със силна опозиция“. Двамата участваха в изборното студио на БНТ на 26 март 2017, където Карадимов каза, че левицата е възкръснала, а Димов – че големият губещ е Рефоматорският блок. Сделката изглеждаше финализирана. https://www.mediapool.bg/analizatori-zavarna-se…

Коалиция ГЕРБ-БСП, версии за която се лансираха до последния момент, обаче не се сключи. Попречи личната амбиция на Корнелия Нинова да се утвърди на председателското място в БСП. Не се случи и в следващите години. Затова сега почвата се подготвя по-отдалеч. От сватовници.

На 20 януари 2023 младите публично се взеха. Борисов заяви, че БСП много се е променила и ГЕРБ ще преразгледа конгресната забрана да не влиза в коалиция с нея. Това вероятно ще стане през март 2023, защото първо схизмата ще вдигне конгресът на БСП на 11 февурари 2023. Бракът ще бъде консумиран през април, когато ще се състави новата „Три и половина коалиция“ – ГЕРБ, БСП, ДПС и ако пак го вкарат и в 49-тия парламент – Български възход.

Колко консервативна ще бъде новата управленска коалиция?

През октомври 2017 Институтът за дясна политика поръча изследване, от което излезе, че според над 90% от българите смятат, че образованието и здравеопазването трябва да са безплатни; 86% са убедени, че държавата трябва да им намери работа; 44% намират, че държавната намеса в икономиката е нещо добро, и само 6% смятат пазарната икономика за ценност. Почти половината от хората (49%) вярват, че в страната не може да се забогатее с труд.

Това си е жив комунизъм, но при всички медийни коментари тези нагласи бяха наричани „консервативни“. „Един от базисните изводи от проучването е, че от гледна точка на социалните ценности българското общество се движи изцяло в консервативния спектър“, казва на 30 октомври 2017 Ирена Тодорова. https://www.bloombergtv.bg/v-razvitie/2017-10-30/tsennostnata-matritsa-na-balgarina-ostava-konservativna

Къде е тук Русия? Отпред, отзад и отстрани. Сценарият е изцяло кремълски, дори не всички участници в него да съзнават това. И последствията за българската политика ще са сходни на тези в руската. Което през последната година стана особено опасно. Защото Борисов поразително прилича на Путин.

Всички етапи от политическата кариера на Бойко Борисов, по примера на тази на Путин, са последователни телевизионни сюжети. С помощта на хора от комунистическите специални служби, “национално-отговорни бизнесмени“ и послушни медии, Борисов успя да изгради телецентрична държава, в която всички обществени институции от църквата до армията бяха подменени със съответната телевизионна картинка. Беше улеснен от предшествениците си, от които до голяма степен наследи послушните медии. За да компенсират създадената от самите тях национална „суматоха“ по Радичков, управлявалите преди ГЕРБ „традиционни партии“ опитаха да възпитат у хората еднакви възгледи. За целта създадоха огромна пропагандна машина. Борисов с удоволствие я ползва.

Но от няколко години му се появи проблем. Заради неизгодни за Кремъл решения, които бе принуден да взема под натиск от Брюксел и Вашингтон, властта на Борисов започна да се оспорва. Не от конкурентни партии – от подкокоросвани от Кремъл конкуретни кланове. А за Борисов е жизнено важно да бъде начело на страната. За целта трябва да остане начело на партията си. Което означава да я държи единна. За да сплотява единството ѝ, му трябва враг – виновник за всички беди на страната, който да се превърне в изкупителна жертва. Тази изкупителна жертва, по примера на „Единна Русия“, са истинските защитници на свободата, не размахваните от партийната пропаганда като шутове и плашило ЛГБТ-та. Ако говорим за хора, това са оскъдните свободомислещи медии, журналисти и анализатори. Ако говорим за партии – това са Продължаваме промяната и Демократична България. Срещу тях в членската маса на ГЕРБ започва да се разпалва истинска омраза. Борисов не можа да ги купи и реши да ги чупи.

За целта обаче освен изпълнители, са нужни съюзници – младежта и интелигенцията. Защо трябват на една партия млади и интелигентни хора по принцип е безсмислен въпрос. Особено ако достатъчно много членове на партията са такива. Случаят с ГЕРБ обаче не е точно такъв. За БСП да не говорим. Очевидно се налага да се компенсира.

Сещам се за няколко причини. От 2007 до 2021 ГЕРБ беше спечелил 8 от 9-те избора, в които участва. От 2021 до 2023 обаче загуби последователно три. Партията на Борисов систематично губи подкрепа. В сравнение с първите парламентарни избори, които спечели през 2009 г. с 1 678 641 гласа, през 2013 ГЕРБ взе 530 хиляди гласа по-малко, тоест, загуби една трета от избирателите си. През април 2021 взе едва 837 707 гласа, тоест загуби 840 934 гласа. През октомври 2022, на изборите за 48 НС, ГЕРБ взе едва 634 627 гласа. За 13 години партията на Борисов се стопи с милион. Как да не се притесниш ?!

Електорален резерв в средните и възрастните поколения няма – те са устойчиво разпределени между ГЕРБ и БСП. Има обаче потенциал за привличане на млади хора, защото част от тях не гласуват изобщо, а друга част гласуват за малки, непредставени във властта партии. Това най-често са „градската десница“ и националистите. И ГЕРБ прави необходимото да привлече младите чрез младежките си структури и чрез нарочно създадени за целта неправителствени организации.

Втората причина е, че за изпълнителната власт трябват И качествени хора (нямам предвид министрите и депутатите). Една управляваща партия има да „запълва“ всевъзможни „властови дупки“ – селски, общински, областни, национални администрации, агенции, евроструктури, и т.н. Те, разбира се, са любимо място за уреждане на партийните партизани, но поне за част от позициите, особено „за навън“, трябват компетентни и образовани хора. Тях в редиците на първите партийци обикновено ги няма. Трябва или да се откраднат от малките партии, или да се вземат „от улицата“.

И третата причина е политическото изхабяване на лидера. Вярно, че мнозинството от потенциалните избиратели на ГЕРБ и Борисов са обладани от своебразна „политическа есхатология”. Те искрено мислят, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и Борисов. Може и Борисов да мисли така. Тези, които го вкараха и държат в политиката обаче, от 4-5 години са на друго мнение. Последно доказателство: въпреки че коленопреклонно се извини на Путин, на 31 май 2018 българският премиер се прибра скоропостижно от Москва след демонстративно пренебрежително отношение на руския президент към него. После кабинетът официално размрази Белене. Миналата година на Борисов се наложи да нарече батюшката „агресор“! Онзи ден заяви, че след петите предсрочни парламентарни избори ГЕРБ ще се коалира с БСП. БСП върви в коплект с ДПС и Български възпод. Очевидно Кремъл е все още достатъчно силен да дърпа конците в България…

Впрочем, всички политически инженери в България – пишман-консерватори, комични националисти и „социално загрижени“ етатисти, са насъсквани от Путин. Глобалната им цел е един беззъб, разединен и изпразнен от идеологическо съдържание Европейски съюз. В „консерватизирането“ на българската политика по руски модел обаче няма грам идеология. То е част от челобитието пред Путин. Именно затова ухажването и приобщаването на младите и интелигентни хора към ГЕРБ – извън тези, които са директно купени чрез позиции във властта – минава през „консерватизма“.

Нека ви разкажа за руския „консерватизъм“. Това е идеологията на „Единна Русия“ от 20 години. Путин се самоизживява като негов нов международен лидер поне през последните 15. От 2013 г., когато заради инвазията на Русия в Донбас и намесата ѝ във войната в Сирия разривът със Запада стана отчетлив, Путин обвинява държавите от ЕС, че съзнателно разрушават традиционните европейски ценности, националните обичаи и границите между етносите и културите. Противопоставя им „традиционните руски ценности“ – опора на Русия срещу размиването на моралните норми от западните елити. В публичните му изяви централно място заемат теми като семейството, човешкия живот и свободата на вероизповеданията, благодарение на които Русия се противопоставя на деморализацията от запад. Няма да припомням какви са отношенията между Путин и „колективния Запад“ сега, 11 месеца след вероломното му нападение над Украйна, което още не нарича война.

Как изглежда българската версия на консерватизма? Да припомня че, през 2013 Институтът за дясна политика (ИДП) лансира триадата „християнство-патриотизъм-капитализъм“ като визитка на новия български консерватизъм. Не съм чул да има промяна. Затова ще цитирам бившия изпълнителен директор на Инситута за дясна политика Георги Харизанов, който в коментар за Клуб Зет от април 2017 каза: „Консерватизмът не извежда на първо място индивидуалните права или личната свобода (въпреки липсата на конфликт с тях). Стъпвайки върху трите стълба християнство-партриотизъм-капитализъм, консерватизмът проповядва религиозни ценности, наричани също традиционни ценности или семейни ценности, и работи за правителство, което да налага тази ценностна система…Консерватизмът се бори за обществен морал чрез противопоставяне на прояви като употребата на наркотици и гей-браковете“. https://clubz.bg/52841-politicheskite_lyavo_i_dyasno_obyasneni_oshte_vednazh

Найс, а?

ГЕРБ рекрутираше млади хора по две линии – идеологическа и икономическа. По „идеологическа линия“ привличаше млади хора, свързани с Младежкия консервативен клуб, дясната платформа Мисълъ, „сайтът с открити консервативни пристрастия“ Петте кьошета. По икономическа приобщаваше млади интелигентни хора предимно от Българското либертарианско общество (БЛО), използвайки принципно верните им теоретични критики към бюркратизирането на ЕС и спорната полза от присъединяването на България към еврозоната. После се спекулираше с „неефективността“ на западните санкции срещу Русия, и с отрицателната роля на САЩ и положителната роля на Русия за (края на) войната в Сирия. Преди 2-3 години обаче, когато се появи Възраждане, покрай КОВИД-истерията, БЛО беше прилапано от Костя Копейкин.

Възраждане е част от българо-руското политическо инженерство, и съм изумен, че „партиите на промяната“ го неглижират. От четири години копейкаджиите се канят да инициират референдум срещу приемането на еврото в България, а от ноември миналата година събират подписи за целта. Лошото ми предчувствие е, че техните момци и моми по села и паланки ще ги съберат, докато ние, жълтопаветните интелигенти, улесняваме процедурата за поставяне на слънчеви панели по покривите. Да, по сегашния закон за референдумите такъв въпрос е недопустим. Но по СЕГАШНИЯ… Никой не знак какъв ще е бъдещият, ако ще го приема гореописаното мнозинство. Справка – връщането на харитените бюлетини.

Автентичните либерали не са единствената жертва на „консерватизма“ по руски. Жертва не е дори само демокрацията. Истинската жертва на всяко политинженерство е Свободата.

И така, „новият български консерватизъм“ не е идеология, а политически инженеринг, сделан в СССР. „Старият“ пък бе внесен от „освободителите“ от Русия. Неколкократните провали консерватизмът да бъде наложен като политическа тенденция в България – първо след Освобождението, в ново време – чрез късния СДС на Петър Стоянов и Пламен Юруков и комичния РЗС на Яне Янев, доказаха, че подобна партия не може да пусне корени в България. Но опитите продължават. Мястото на Яне е заето от Костя. „Редът, законността и справедливостта“ са заменени от „Възраждане“. На него такива глезотии не му трябват.

За наш късмет автентична консервативна тенденция трудно може да се утвърди в българския политически живот. Причината е обективна – почти пълната липса на социална среда за появата на консерватори. Преди години един от най-авторитетните изследователи на историята на политическите идеи у нас, доц. Светослав Малинов, прогнозира накъде ще тръгне българската десница след разпада на СДС. Изборът беше между консерватизъм и християндемокрация, а заключението – категорично в полза на християндемокрацията : “Целият арсенал на консерватизма е граден в различен контекст, използван е в различни битки и е бил насочван към други врагове. Ние можем да се възхищаваме на консерватизма и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но тази дистанция няма да намалее“, писа доц. Малинов. Но директивата е от високо място и затова политическите инженери опитват за пореден път. За консерватори първо бяха назначени „Атака“, после т. нар „Обединени патриоти“, пословични с послушанието си към Путин и добре платената си любов към Русия, сега в ролята са се вживели от „Възраждане“. И я играят с вдъхновение.

И така, „кръгът на прехода“ не се затвори нито на евроизборите през 2019, нито на серията парламентарни избори през 2021-2022 и тези, които предстоят през 2023. „Новият консерватизъм още шава. И ГЕРБ повече от всякога иска да му направи изкуствено дишане.

Заплахата за свободата не е измишльотина. Щом новият консерватизъм ще омаловажава индивидуалните права и личната свобода, щом ще слага ограничения „пред алчноста на бизнеса“, щом ще задушава свободата на словото – за каква свобода говорим? Може ли една фасадна демокрация да компенсира липсата на индивидуална свобода?

Има огромна разлика между свобода и демокрация. Подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода, а е само път към нея. Свободата е двигател на демокрацията, не обратното. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.

Това малко български политици го знаят. Затова вече 33 години ни представят демокрацията за свобода и социализма за капитализъм. И имат голям грях за настъплението на руския „консерватизъм“, който отрича свободата и прави фасадна демокрацията. Даже съзнателно и активно му помагат.

Това не е никак трудно в една парламентарна демокрация, откакто всички имат право на глас. Самата идея, че е желателно и правилно всички важни решения, касаещи физическата, социалната и икономическата организация на обществото, да се взимат колективно от хората, е социалистическа. Именно затова авторитарист като Путин е толкова успешен. Той просто черпи с пълни шепи от вековния опит на СССР, убедил Запада, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество. Затова Съветският съюз, който беше класическа диктатура, минаваше за демократична държава. Същото сега важи за Путинова Русия, която до 24 феврураи 2022 минаваше за консервативна държава. Сега вече е провалена държава, скоро ще стане държава-парий. Но за съжаление ще продължи да влияе върху българската политика. Около последните разкрития на Христо Грозев видяхме, че това ѝ струва жълти стотинки.Христо Грозев: ГРУ публикува в български медии срещу €150 | СЕГА (segabg.com)

По волята на Москва ГЕРБ се консерватизира от години. На 23 юни 2018 в профила си във Фейсбук проф. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека – БАН, „академично“ обясни защо:

„…2. За съжаление старата десница се разпадна и няма вътрешен капацитет за победа. Колкото по-бързо приемем заявилите се най-мащабно – ГЕРБ и БСП, като покриващи идеологическия терен, толкова по-бързо ще дадем шанс на себе си и на тях да функционират на принципа на махалото. А то е нужно, за да се възприемат сами себе си като устойчиви и да капиталовлагат в развитието си;

3. Колкото повече грешат, толкова повече отварят поле за нови формации, които силно ще ни изпратят в полето на популизма и ще трябва отново да върнем часовника на нула;

4. Ранният етап на развитие на политическата култура в България не предполага етапа на развитие на политическите субекти подобно на Франция, Испания, Австрия, въпреки че не можем да останем незасегнати от влияния. Нашият етап на развитие съответства на класическото структуриране през 60-70 години в тези страни и е период, през който не може да не се премине. Разбиването му забавя развитието ни.“

По-откровено от това – здраве му кажи! Основна, ако не единствена цел на консерватизирането на българския политически живот по руски образец, е да се даде алиби на дълго и старателно критата колаборация между ГЕРБ и БСП. Това няма да „направи филма шведски вместо съветски“, но ще даде възможност да бъде рекламиран като такъв.

За пореден път на 9 януари 2023 това направи Татяна Дончева в интервю за БНТ. Как ще се пренареди политическият пъзел? – Българска национална телевизия (bnt.bg) „Пренареждането на политическия пъзел“ отново се привижда на политинженерите като възстановяване на двупартийния англосаксонски модел на демокрация, заклеймен у нас като двуполюсен. Моделът бе методично разбиван през последните 20 години в България от царя насам. Очевидно е дошло време да бъде слепен. Парчетата са ясни – ГЕРБ и БСП. В момента се работи по лепилото. Иронично, и то ще е с корона, както беше чука. Царят разби двуполюсния модел през 2001, в стил Тарас Булба царят ще го възстанови през 2023. По-точно – политинженерите ще го въстановят от негово име. Не случайно от края на миналата година методично ексхумират НДСВ, а вчера му спретхана и конгрес. Още по-малко случайно седмица преди това руската посланичка Митрофанова намина да инструктира другарят цар, за което милостиво ни съобщи ….Московската патриаршия.

Ексхумацията на НДСВ – партия, която по българския закон би трябвало да е заличена поради неучастие в избори и непровеждане на конгреси – не е нужна за друго, освен да се преглътне „балансьорът ДПС“. Без надежден балансьор някоя колона от конструкцията ГЕРБ-БСП може да падне. С ДПС такъв риск няма. Столчето става трикрако , ерго – масксимално стабилно.

Както започна преходът, така ще завърши. По-точно – ще се върне в началото си. Змията ще захапе своята опашка. А ние за пореден път ще гризнем дръвцето.

Освен че ще даде алиби на колаборацията ГЕРБ-БСП, моделът, наричан в България „двуполюсен“, ще легализира съществуващото сливане на законодателната и изпълнителната власт с отчетливо надмощие на изпълнителната, която пък е функция на спечелилата изборите партия. На думи БСП е категорично против това и периодично го громи. Но при оферта, на която не може да устои, ще стане „за“ и за двете.

Каква ще е офертата? Естествено – оцеляването на лидера! От две години участието на БСП във властта, а скоро и влизането ѝ в парламента ще е под въпрос. Ако не ги гарантира, Нинова ще си ходи. Не в Москва. В Крушовица. Тя няма да допусне това.

Къде сме ние, истинските защитници на свободата? Градската десница, начело на която все още са последни отломки от първите „водачи-демократи“, я „нема в целата схема“. Или поне присъствието ѝ е крайно конюнктурно. Така че дори да опитат, и ДБ, и Продължаваме промяната, едва ли ще успеят да попречат на реализирането на двуполюсния план. Не очаквам и тази година да сглобят печеливш политически субект. Вече не знам колко време им трябва. Или може би – какви лидери…

Но десните могат поне да бият тревога за заплахата, надвиснала над свободата, която описах. Могат да започнат с обяснението, че “ прагматимният консерватизъм“ по руски е абсолютно идентичен с компрометиралия ги слоган „няма-ляво няма дясно“. Прагматизмът няма цвят и посока. Той изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Тоест, консервативният прагматизъм е „няма ляво-няма дясно“ на квадрат. И ще се провали като него.

Какво ще правят десните след това, си е тяхна работа, но се надявам да се заемат най-после с партийно строителство.

Накрая, да обобщя опасността за свободата с цитат от бащата на българския консерватизъм Стоян Михайловски. През 1925 г., в края на жизнения си път, в своите „Размишления“, Михайловски се опитва да открие алтернатива на либерализма. И я намира …във фашизма на Мусолини. „Трябва да се яви, отбелязва той, желязната ръка, която ще постави всекиго на мястото му и ще докаже на българския народ, че ред не произлиза от безредие“.

Силно се надявам новите двуполюсници поне да не размахват фашизма на путин като алтернатива. Скоро путин няма да го има. А дай Боже, и русия. Поне в сегашния ѝ вид.

Публикувано на

Германският (чети руският) народ трябва да плати обезщетение за грабежите, извършени от неговите управници и подвластните им тълпи

Лудвиг фон Мизес

Вчера на финала на Световното първенство по футбол ФИФА не позволи да се излъчи видеобръщение на украинския президент Владимир Зеленски, в което той призовава да се организира среща на върха, за да „се обединят всички страни около проблема (за постигане на световен мир). Украинската формула обаче сигурно е видяна от милиарди хора. Дали ще се осъществи и как , ще видим.

Малцина обаче знаят, че автор на част от мирната архитектура на света след Втората световна война, която русия нагло потъпка, дължим на един от най-големите икономисти и мислители на ХХ век – Лудвиг фон Мизес. Неговата прочута книга „Всесилната държва“, освен че за първи път поставя нацизма, етатизма и национализма в широкия контекст на международните отношения от края на XIX век до световните войни, завършва с провокативен план за бъдещето. Ето част от него.

Само заменете в текста нацистка Германия с путинова русия…

ХІІ. Проекти за мир

1. Контролът над въоръженията

Би било заблуда да приемем, че който и да е народ днес е готов да изостави протекционизма. Докато управляващите партии подкрепят държавната намеса в бизнеса и планирането в национален мащаб, те не могат да разрушат търговските бариери на своите страни. Следователно подбудите за войни и завоевания няма да изчезнат. Всеки народ трябва да бъде готов да отблъсне евентуално нападение. Готовността за война ще бъде единственият начин войната да се избегне. Старата пословица „Ако искаш мир, готви се за война” ще остане в сила.

Но дори премахването на търговските бариери не би осигурило мир, ако не бъдат премахнати и миграционните бариери. Народите на относително пренаселените страни едва ли ще се примирят със състояние на нещата, което им отрежда по-ниско жизнено равнище. От друга страна, очевидно никоя страна не би могла, без да рискува своята независимост, да отвори границите си за жадните за завоевания граждани на тоталитарните държави. Така сме принудени да признаем, че при сегашните условия няма начин да се отстранят основните причини за войната. И за предстоящия следвоенен период не се очертават по-топли международни отношения.

Съмнително е дали изобщо има смисъл да се сключва официален мирен договор с Германия след поражението й. През последните 30 години нещата силно се промениха. Международните договори като цяло и особено мирните оговори не са това, което бяха. И не са виновни само тези германци, които се хвалеха, че договорите са само хартийки. Съюзниците също носят вина.

Една от най-големите грешки, допуснати от съглашенските държави през 1919 г., е срамното уреждане на преговорите. От векове е прието при мирните преговори да се спазват добрите обноски. Делегатите на двете страни – победителите и победените, се отнасят помежду си като цивилизовани хора, събрали се да вършат работа. Победителите не унижават и не обиждат победените, а джентълменски се отнасят с тях като с равни. Проблемите се обсъждат спокойно и учтиво. Такива са вековните правила и обичаи на дипломацията.

Но страните от Съглашението нарушиха тези правила. Те с удоволствие използваха възможността да унижават и обиждат германските представители. Принудиха ги да стоят в отредените им сгради и поставиха охрана на входа, така че никой да не може да излезе. Германците като затворници бяха отведени от гарата до квартирата, от квартирата до заседателната зала и после обратно по същия начин. А когато влязоха в залата, представителите на страните-победителки отвърнаха на поздрава им с нескрито презрение. Не се допуснаха никакви разговори между германските пратеници и тези на победителите. На германците се връчи проекто-договор и им се каза да дадат писмен отговор в определен срок.

Това поведение беше непростимо. Щом съглашенските страни са били решени да не спазват утвърдената традиция за обсъждане на договора, трябвало е да уведомят германските власти предварително. Тогава германците не биха пратили делегация от видни личности. При избраната от победителите процедура германското представителство би могло да се осигури и от обикновен куриер. Но наследниците на Талейран и Дизраели искаха да се насладят на победата си докрай.

Разбира се, дори ако съглашенските държави не се бяха държали така оскърбително, същината на Версайския договор нямаше да се промени. Щом войната е завършила не с патово положение, а с победа на едната страна, мирният договор се диктува. Победените се съгласяват с условия, които не биха приели при други обстоятелства. Мирният договор по същество е принуда. Победените отстъпват, защото не могат да продължат да воюват. Договор между отделни лица може да се обяви от съда за нищожен, ако едната страна успее да докаже, че е била принудена да го подпише под натиск. Но тези понятия на гражданското право не се отнасят за договорите между суверенни държави. Тук още важи правото на по-силния.

Германската пропаганда смеси двата очевидно различни случая. Германските националисти защитаваха тезата, че Версайският договор е нищожен, защото е бил диктуван на Германия, а не доброволно приет от нея. Според тях отделянето на Елзас, Лотарингия, полските провинции и Северен Шлезвиг е невалидно, защото Германия го е приела под натиск. Но те не бяха последователни и не приложиха същия довод към договорите, чрез които Прусия след 1740 г. е придобила Силезия, Западна Прусия, Позен, Саксония, Рейнската област, Вестфалия и Шлезвиг-Холщайн. Пропуснаха да отбележат факта, че Прусия е завладяла и анексирала без какъвто и да е договор Хановерското кралство, Хесенското курфюрство, княжество Насау и свободния град Франкфурт. От дванадесетте провинции, които през 1914 г. съставят кралство Прусия, девет са заграбени след успешни войни между 1740 и 1866 г. Елзас и Лотарингия през 1871 г. също не са отстъпени доброволно на Райха от французите.

Но с националистите просто не може да се спори. Германците са напълно убедени, че когато те прилагат сила към други народи, това е честно и справедливо, а когато към тях се прилага сила, това е престъпление. Те няма да се съгласят с мирен договор, който не задоволява апетита им за още пространство. Дали ще започнат нова агресивна война, няма да зависи от това дали надлежно ще подпишат мирен договор. Безсмислено е да се очаква от германските националисти да спазват условията на какъвто и да е договор, ако условията за ново нападение изглеждат благоприятни.

Новата война ще бъде неизбежна, ако Съюзниците не успеят да наложат световен ред, който да попречи на германците и другите страни от Оста да се въоръжат отново. Докато съществува икономически национализъм, Съюзниците трябва да бъдат безкрайно бдителни.

Съюзът на страните-победителки следва да се запази трайно. Германия, Италия и Япония трябва да бъдат изцяло разоръжени. Трябва да им се отнеме правото да притежават войска, флота и въздухоплаване. Може да им се позволи да поддържат малобройни и леко въоръжени полицейски сили. Но не трябва да се допуска никакво оръжейно производство. Оръжията и боеприпасите за полицията следва да се доставят от Съюзниците. На страните от Оста не трябва да се позволява да произвеждат или притежават самолети. Гражданското им въздухоплаване следва да се осъществява от чужди авиокомпании със самолети и пилоти от чужбина. Но основното средство срещу превъоръжаването им трябва да бъде строг контрол от страна върху вноса от страна на Съюзниците. Трябва да се спре всякакъв внос към страните-агресори, ако те започнат някакво военно производство или ако се опитат да трупат запаси от внесените суровини. Такъв контрол не е трудно да се установи. А ако някоя страна, оправдавайки се с неутралитет, откаже да подпомогне тези мерки безусловно, то ще се наложи същите методи да се приложат и спрямо нея.

Никакво производство на заместители не може да подкопае ефективността на този проект. Но ако промяна в техническите възможности застраши работата на контролната система, няма да бъде трудно да се принуди засегнатата страна да отстъпи. Пълната забрана върху вноса на храни е много ефективно оръжие.

Това решение на проблема не е много лицеприятно, но е единственото, което би могло да работи задоволително – при условие, че страните-победителки запазят съюза си и след войната.

Погрешно е едностранното разоръжаване да се смята за несправедливо към победените. Ако не планират нови агресии, те не се нуждаят от оръжия. А ако мечтаят за нови войни, но липсата на оръжия ги възпира, едностранното разоръжаване в крайна сметка ще е от полза и за тях, а не само за победителите. Дори да им се наложи да се лишат от средства да нападат другите народи, независимостта и правото им на самоуправление няма да пострадат.

Трябва да виждаме действителността каквато е, а не каквато ни се иска да бъде. Ако след тази война на германците не бъде веднъж завинаги попречено да разпалват нови войни, те рано или късно ще опитат отново. И тъй като страните-победителки няма да им дадат желаното световно господство, германците няма да се откажат от агресивните си планове, докато разполагат с двете си стратегически предимства – многобройно население и разположение по вътрешните линии. Нацизмът ще бъде възкресен в нов облик и под ново име.

Освен това мирният договор трябва изрично да предвижда наказания за тези нацисти, които носят отговорност за убийства и мъчения на невинни хора. Той трябва да принуди германския народ да плати обезщетение за грабежите, извършени от неговите управници и подвластните им тълпи. Това няма да съживи убитите. И след като са минали години, няма да е възможно дори да се обезщети справедливо всеки пострадал. Но е изключително важно да се държат германците отговорни за действията им. Би било абсурдно злодеянията им да останат ненаказани. Нацистите биха оценили това като успех и оправдание за поведението им. Биха си помислили: „В края на краищата постигнахме поне частичен успех, като намалихме числеността и богатството на „низшите” раси. Основното бреме на тази война падна върху тях, а не върху нас.” Би било наистина срамно германците да пострадат от последиците на своята агресия по-малко от нейните жертви.

Пактът Келог-Бриан е обявил войната за незаконна. Германия, Италия, Япония, Унгария и Румъния са подписали този документ. Ако в него изобщо има някакъв смисъл, той е, че агресорите са виновни за незаконно деяние и трябва да понесат отговорността за него. Тези граждани на въпросните страни, които не са се противопоставили на диктаторите открито, не могат да се смятат за невинни.

Всички усилия за траен мир ще бъдат напразни, ако хората не спрат да се кланят на лъжливи герои и да жалят победения агресор повече от жертвите му. Почитта към Наполеон І, която през ХІХ век е почти всеобща в Европа, е обида за здравия разум. Той няма никакво оправдание за нахлуванията си в Испания и Русия. Нито пък е мъченик – дори в изгнанието си на остров Св. Елена се радва на много по-удобен живот от хилядите хора, осакатени заради него. Възмутително е, че отговорните за нахлуването в неутрална Белгия през 1914 г. остават ненаказани. Това постфактум показва, че те са били прави да наричат договорите хартийки1. Преобладаващото извън Франция и Белгия мнение за германските репарации е съвсем погрешно и насърчава германския национализъм. Такива грешки в бъдеще трябва да се избягват.

Превод: Майя Маркова

1 Така Теобалд фон Бетман-Холвег, германски канцлер от 1909 до 1917 г., нарича Лондонския договор от 1839 г., гарантиращ неутралитет на Белгия (бел. прев.).

Публикувано на

ДА УКРЕПИМ ВСИЧКО, КОЕТО НИ СВРЪЗВА!

Реч на германския президент Валтер Щайнмайер, 28 октомври 2022 пред Германска национална фондация

Забележителна реч на германския президент след посещението му в Украйна миналата седмица. Макар да има лична вина за съглашателската политика на Германия спрямо Русия през годините, и да може да бъде подозиран в преследване на политически цели с тази реч, Щайнмайер искрено преживява своя катарзис. Не си правя никакви илюзии, че българският му колега е способен на такъв подвиг.

Тъй като никъде в българска медиа не видях превод на цялата реч на Щайнмайер (защо ли ???), предлагам ви моя непрофесионален вариант.

Всеки човек в страната ни, който се събуди на 24 февруари и видя ракетните атаки над Киев, колоните танкове по украинските улици, огромния мащаб на руската инвазия – всеки, който се събуди с тези картини, знаеше, че от тази сутрин светът беше станал различен.
Никой не е изпитал ужаса на онази сутрин толкова дълбоко, колкото жителите на самата Украйна. Седях с някои от тях във вторник в Корюковка, малко градче близо до беларуската граница, в подземно бомбоубежище. Тези хора ми разказаха своите истории, разказаха ми за този 24 февруари, за ужаса на войната, избухнал в техния напълно нормален живот: ужасният шум от бомбардировките, димът, огънят, техният внезапен, оголен страх – тези мъже и жени трепереха, докато ми говореха. Възрастна жена разказа как е гледала безкраен конвой от руски танкове, камиони и военна техника заедно с внука си. Внукът я погледнал и попитал: „Бабо, ще умрем ли?“ Бабата не могла да отговори на въпроса му – нещо, което и днес я просълзява.

Всеки от вас ще запомни този 24 февруари като мен. Воят на сирените и тъмният дим над Киев, ужасните картини от онази сутрин ми въздействаха, нещо повече – те белязаха окончателния, горчив провал на години политически усилия, включително и моите, да предотвратя точно този ужасен момент.

24 февруари беше епохална промяна. Това ни потопи и тук, в Германия, в едно различно време, в една несигурност, която смятахме, че сме оставили зад гърба си; време, белязано от война, насилие и разселване, поради опасения, че войната ще се разпространи в Европа като горски пожар. Време на сериозни икономически катаклизми, на енергийна криза и скок на цените. Време, в което нашият успешен модел на глобално свързана национална икономика беше под натиск. Време, в което сплотеността на обществото, доверието в демокрацията, всъщност доверието в самите нас, бяха накърнени.

Политиката не може да прави чудеса. Никой, включително федералният президент, не може да разсее всяка тревога в това дълбоко несигурно време. Напротив, смятам, че много от тези опасения са основателни. Изживяваме най-дълбоката криза в нашата обединена Германия. Но аз твърдо вярвам, че ако вземем този момент, тази епохална промяна, ако придобием разбиране за епохата, която е приключила, и новата епоха, която е започнала – тогава ще имаме по-остър усет за това, което сега се иска от нас, и съм сигурен, че няма да се наложи да посрещнем тази нова епоха уплашени и беззащитни.

В годините преди 24 февруари вятърът духаше в гърба на Германия . Това бяха години, определени от радостното събитие на германското единство, мирното изтегляне на руските войски, края на блоковата конфронтация и сближаването на Европа. Бяха години, в които мирът изплащаше дивиденти и в които ние, германците в сърцето на обединена Европа, спечелихме много.

И нашият собствен германски късмет оформи представата ни за света. Бяхме убедени, че сме заобиколени от приятели и войната в Европа е станала немислима.
Свободата и демокрацията сякаш се налагаха навсякъде, търговията и просперитетът изглеждаха възможни във всички посоки.

Въпреки всички кризи от онова време и въпреки че не се случи всичко, на което се надявахме, тези години бяха добри! Германия, страна с тъмна история, беше израснала до част от общността на държавите, беше уважавана, дори популярна сред своите партньори, с нарастващи възможности за влияние и нарастваща отговорност в света. Германия, толкова малка страна в глобален мащаб и практически лишена от собствени природни и други ресурси, се превърна в силна, модерна, глобално свързана икономика – благодарение на доброто образование и обучение, желанието за реформи и търговските отношения със света.

И така, казвам, че тези години с вятъра в гърба ни бяха добри години. Нищо не ни падна от небето. Работихме за мир и просперитет. Разчитахме на международно сътрудничество и играехме по правилата.

Тогава дойде 24 февруари. На 24 февруари Путин не просто наруши правилата и сложи край на играта. Той хвърли дъската на пода!

Бруталната агресивна война на Русия в Украйна превърна в пепел европейския ред за сигурност. В своята имперска мания руският президент наруши международното право, заграби земя, постави границите под въпрос. Руската атака е атака срещу всички уроци, които светът е научил от двете световни войни.

Но тези споделени уроци за мир избледняват. Общата основа, връзките, диалогът в рамките на общността от държави, все повече се заменят от борби за идеология и господство. Стремежът на Китай към икономическа и политическа мощ е важен фактор. Тази борба ще оформи международните отношения в обозримо бъдеще. Светът е на път към фаза на конфронтация – въпреки че зависи от сътрудничеството по-спешно от всякога. Изменението на климата, загубата на видове, пандемиите, гладът и миграцията – нищо от това не може да бъде решено без готовност и желание за международно сътрудничество.

Какво означава това за Германия? Идват по-трудни години, трудни години. Дивидентите от мира се изчерпаха. За Германия започва епоха, в която трябва да се борим смело с насрещния вятър.

За да надделеем в това време, можем да надграждаме върху силата и мощта, които сме спечелили през последните години. Ще ни помогне опитът, който сме придобили при преодоляването на други тежки кризи. Въпреки всички наши опасения, не трябва да забравяме, особено сега, че имаме силна икономика, по-силна от много други. Имаме добри научни изследвания, силен бизнес и способна държава. Имаме силна средна класа.

Но наред със силните страни, които са ни помагали досега, имаме нужда от нещо повече: трябва да станем способни да се справяме с конфликти, вътрешни и външни. Нуждаем се от волята да се утвърдим, както и от силата да правим жертви. Нямаме нужда от военен манталитет – но това, от което се нуждаем, е устойчивост и дух на съпротива!

Това включва преди всичко силен и добре оборудван Бундесвер. Нещо, което се очаква от хората в нашата страна, но и от нашите съседи и партньори. Ние сме силната държава в сърцето на Европа. Ние сме длъжни да дадем своя дял в колективната отбрана – днес много повече, отколкото във време, когато други, особено САЩ, ни взеха под своя защита. Дълго време можехме да разчитаме на другите и можем да продължим да го правим, но сега и другите трябва да могат да разчитат на нас.

Уверявам нашите партньори, че Германия приема своята отговорност в рамките на НАТО, в рамките на Европа. Това се потвърждава от решенията за политиката за сигурност, които федералното правителство взе след преломния 24 февруари. Това се потвърждава и от широкия обществен консенсус, подкрепящ тези решения.

И – това е особено важно за мен – това се потвърждава и от нарастващото осъзнаване и нарастващото уважение към нашия Бундесвер в нашето общество. Най-после! Крайно време е. Това общество се нуждае от силен Бундесвер – но Бундесверът също се нуждае от общество, което го подкрепя! Ще продължа да защитавам това като федерален президент.

Устойчивостта и способността за справяне с конфликти изискват още повече. С нарастването на очакванията към нас, нарастват и критиките, с които се сблъскваме. Трябва да отговорим на това зряло и да не използваме незабавно всяка външна критика като оръжие във вътрешнополитически конфликти.

Ще трябва да свикнем, че държава като нашата е подложена на критика. Просто погледнете САЩ – те имат много практика в това. САЩ са водеща световна сила. Критикуват ги за това, което правят, и за това, което не правят. Не могат да се оправдават с други или да се обръщат към по-висши авторитети. Те трябва да знаят какво правят и защо.

А Германия? Не, Германия не е световен лидер. Но сме едни от най-големите в Европа. От нас се очаква лидерство в интерес на Европа. Аплодисментите на публиката. не са важни. Важното е укрепването на Европа. Колкото по-несигурен става светът около нас, толкова по-сигурни трябва да сме в този споделен път!

Да гледаме напред към това ново време с отворен ум също означава да си задаваме трудни въпроси. Светът е различен след тази епохална промяна – и това означава, че трябва да захвърлим старите начини на мислене и старите надежди.

Това се отнася особено за нашата визия за Русия. Знам, че много хора в нашата страна чувстват връзка с Русия и нейния народ, обичат руската музика и литература. Нещо повече, в Източна Германия има много различни спомени за четиридесет години споделена история, които отекват и днес. На изток и на запад сме благодарни за чудото на обединението и не забравяме, че дължим мирния характер на това събитие на Михаил Горбачов. Когато съветските войски се върнаха у дома без нито един изстрел, това даде надежда на много хора за мирно бъдеще.

Споделях тази надежда и тя мотивира работата ми в продължение на много години. Но когато погледнем днешна Русия, няма място за старите мечти. Нашите страни днес се противопоставят.

Путин командва армия-агресор, а украинците защитават страната си, чиято независимост изграждат тридесет години. Агресивната война на Русия разруши мечтата на Горбачов за „общ европейски дом“. Това е посегателство срещу закона, срещу принципите на отказа от насилие и ненарушими граници. Това е атака срещу всичко, което и ние, германците, поддържаме. Всеки, който вдига рамене и пита „Какво общо има войната с нас в Германия?“, говори без чувство за отговорност или история. Ние като германци не можем да надделеем в Европа с това отношение – това е грешно!

Ние подкрепяме Украйна и ще го правим толкова дълго, колкото е необходимо. Това включва военна подкрепа – вашият президент току-що ми каза колко животоспасяващи са германските системи за противовъздушна отбрана. Тя включва финансова и политическа подкрепа. И това включва необходимата подкрепа за бързо възстановяване след отвратителните атаки на Русия срещу електроснабдяването, отоплението, топлата вода и всички форми на жизненоважна инфраструктура с наближаването на зимата.

И не говоря само за политическа подкрепа. Има толкова много хора в Германия, които са готови да помогнат, които са приели бежанци или ги придружават в първите им стъпки в нашите училища, предприятия и публични органи. Има безброй инициативи на гражданското общество, както и общински партньорства и мрежи, които предоставят практическа помощ на място в Украйна. За това днес бих искал да благодаря на всички в нашата страна, на всички вас, които предоставяте тази жизненоважна помощ и гарантирате, че тя продължава – благодаря!

И тъй като тази война засяга и нас, няма начин да избегнем икономическия натиск върху Русия. Това е, което казвам особено на онези, които ме питат защо трябва да носим тежестта на война в друга държава. „Не ни ли ощетяват санкциите повече от всеки друг? Не можехме ли просто да ги пуснем?“ В момента често чувам подобни въпроси и не искам да ги отхвърлям, защото страховете зад тях са реални. Трябва да отговорим на тези въпроси.

Санкции, прекъсване на контакт, доставка на оръжие за бушуваща война. Нищо от това не е обикновено, нищо в него не е съвместимо с нашите виждания за мирно съвместно съществуване. Но ние не живеем в идеален свят. Ние живеем в конфликт. И затова имаме нужда от инструменти за конфликт. Да, санкциите имат цена, включително и за нас. Но каква би била алтернативата? Да стоим безучастно и да наблюдаваме тази престъпна агресия? Просто продължавате, сякаш нищо не се е случило? В наш интерес е да се противопоставим на закононарушенията на Русия заедно с нашите партньори. В наш интерес е да се освободим от зависимостта си от режим, който изпраща танкове срещу съседна държава и използва енергията като оръжие. В наш интерес е да се защитим и да намалим уязвимостта си. Никой не е казал това по-ясно и кратко от естонския министър-председател: „Газът може да е скъп, но свободата е безценна.“

Казах, че живеем в конфликт и че тази война засяга и нас. Но това, което е също толкова важно за мен е, че страната ни не е във война. И ние не искаме това да се променя. Всяко разпространение на тази война, да не говорим за ядрена ескалация, трябва да бъде предотвратено.

Знам, че много хора у нас копнеят за мир. Някои смятат, че не полагаме сериозни усилия, че ни липсва желание за преговори. Мога да ви уверя, че на никой здравомислещ човек не му липсва воля. Но истината е, че в лицето на злото добрата воля не е достатъчна.
Защото бруталните атаки на Русия през последните осем месеца не са нищо друго освен неуважение към човешкия живот. Предполагаем мир, който възнаграждава действия като тези, мир, който узаконява заграбването на земя от Путин, не е мир. Това би означавало терор за много хора в Украйна, би ги оставило на милостта на произволното насилие на техните руски окупатори. Още по-лошо – един фиктивен мир само би увеличил глада на Путин. Молдова и Грузия, както и нашите партньори от НАТО в Балтика, живеят в страх.

Хората в Украйна, мъжете, жените и децата, които ежедневно се крият в мазетата си от руските ракетни атаки, желаят мир още по-отчаяно от нас! Но те са прави, когато казват, че мирът, за който копнеем, трябва да бъде справедлив. Мир, който запазва независимостта и свободата на Украйна. Един несправедлив мир не е мир – той носи семето на нови войни в себе си. Не, един несправедлив мир би укрепил всички онези по света, чийто глад за власт не познава закони и правила.

Искаме мир, но доставяме оръжие на военна зона; подкрепяме едната страна във войната, без ние самите да сме във война; налагаме санкции на другите, но и самите ние страдаме от тях – това наистина са противоречия и всеки ден чувам колко немци са изпълнени със съмнение или дори отчаяние от тях.

За нас, германците, това е изпитание за нашата смелост. Това ново време поставя по-голямо предизвикателство, отколкото сме се сблъсквали от дълго време. Това е изпитание за нашата храброст, от което никой няма да ни освободи и от което няма лесно измъкване. Как можем да надделеем, ако самите ние сме обхванати от несигурност? Откъде да черпим сили да устоим на противоречията, когато самите ние сме измъчвани от съмнения?

Вярвам, че този момент на криза трябва да бъде преди всичко момент на самоутвърждаване за нас. Нека в умовете ни няма съмнение, че това, което ни прави такива, каквито сме, ще издържи. Дори във времена, когато трябва да се борим смело с насрещния вятър, ние оставаме силна демокрация в сърцето на Европа. Свободна република на самоопределящи се граждани.

Това, което тази епохална промяна променя, не са ценностите, които защитаваме. Но трябва да дефинираме целите си по-стриктно и да ги адаптираме към новите предизвикателства.

Искаме след две години да можем да кажем, че сме преминали през най-лошия икономически спад.

Искаме след 5 години да можем да кажем, че Украйна не само е утвърдила своя суверенитет, но и не трябва да се страхуваме от нови войни в Европа.

Искаме след 10 години да можем да кажем, че сме удържали обществото единно, хванали сме по-слабите от неговите членове за ръката и сме ги подкрепили, а мнозинството е запазило доверието си в демокрацията.

Искаме след 15 години да можем да кажем, че въпреки войната и кризата сме гарантирали, че идните поколения също ще могат да се радват на добър живот на нашата Земя.

Да, вероятно няма да можем да пишем историята на успеха на нашата страна със същото темпо, с което го направихме през последните три десетилетия. Същественото отново става важно и заслужава всичките ни усилия.
Съвсем съзнателно казвам „нашите“ усилия. Съграждани, това ново време изисква действие от всеки от нас! Може би беше възможно, когато вятърът беше в гърба ни, да се справим, без да допринесем много. Може би беше възможно да оставим политиката на други хора. Това вече не е така. Германия, нашата страна, се нуждае от вашата воля за промяна, нуждае се от вашия принос към нашата общност, за да можем да стигнем там, където искаме да бъдем!

И така, какво означава да се концентрирате върху същественото? И какво сме готови да очакваме от себе си?

Ясно е, че през следващите години ще трябва да приемем, че трябва да се правят жертви. Повечето вече са усетили ефекта. Всички трябва да допринесем с каквото можем. Тази криза изисква да се научим отново да бъдем скромни.

Това може да прозвучи като подигравка в ушите на онези, които и днес не свързват двата края. Знам, че въпреки че живеем в богата страна, мнозина не могат да правят жертви – защото те вече правят жертви по цял ден, всеки ден. Тази криза засяга хора, които дори преди началото на войната са се сблъсквали с ежедневна борба за оцеляване; да си плащат наема или да осигурят добър живот на децата си. Тази криза засяга компаниите, самостоятелно заетите лица, магазините, които някога са имали добър бизнес, но сега са във финансови затруднения поради прекъснати вериги за доставки и високи разходи за енергия.

Ето защо всеки дебат трябва да започва с уверението: правителството няма да ви изостави! Ще използва ресурсите си, за да помогне на тези, които не могат да се справят сами. Помощни пакети и специален кризисен фонд, мерки за овладяване на цената на природния газ, жилищни помощи и подкрепа за малки и големи предприятия – всичко това подчертава желанието за помощ. Тази подкрепа трябва бързо да достигне до нуждаещите се.

Никоя страна в Европа не може да направи толкова, за да помогне на своите граждани, колкото ние. И все пак нашата държава също няма да може да облекчи всяко бреме. И не е необходимо да го прави. Защото и тази криза се отразява на много, които – слава богу – се справят добре и са в позиция на сила. Тези години, когато вятърът беше в гърба ни, те постигнаха просперитет и финансова сигурност. Те могат да правят жертви, без да се излагат на екзистенциална опасност. И наистина, има желание да се правят жертви. Нека имаме вяра в нашата средна класа!

И накрая, тази криза засяга и мнозина в нашата страна, които са заможни – дори и богатите. Хора, които имат на какво да се облегнат и могат да поемат по-голяма тежест. Те трябва да помогнат на другите сега, така че огромната цена на крайно необходимото облекчение да може дори да бъде поета.

Те трябва да помогнат сега, за да се избегне нова несправедливост. Впечатляващите помощни пакети са важни – но не по-малко важно е да се уверите, че тежестта се разпределя справедливо.

Скъпи сънародници,

Напълно съм наясно, че никой не обича да прави жертви. Но бих искал да променим гледната си точка. Вместо първият ни въпрос да бъде: „Кой може да ме освободи от това бреме?“, трябва да питаме: „Това ще ни помогне ли да преминем през тази криза заедно?“ Това е отношението, което трябва да приемем, за да изкараме тази зима заедно.

Но също така трябва да бъдем честни, че преминаването през тази зима няма да е краят. Колкото и да сме притеснени за инфлацията, енергийните цени и войната в момента, след като тази зима отмине и излезем от икономическата криза, нещата няма да станат пак каквито бяха. Защото, въпреки че войната премести някои точки по-надолу в политическия дневен ред, изменението на климата ни призовава да действаме – особено сега! Притеснявам се, че светлината на прожекторите е изместена от задачата, пред която е изправено човечеството. Климатичните промени не спират по време на войната в Украйна.

Ясно е, че ако искаме да намалим драстично емисиите и да се освободим от изкопаемите горива, ще трябва да се откажем от някои много обичани навици, малки и големи. Ще трябва да погледнем как – и колко бързо – се движим, какво ядем, как строим и къде живеем. И в тези области всеки може да допринесе. Нека да започнем веднага. Всяка стъпка, колкото и малка да е, е по-добре от никаква.

И пак тези индивидуални усилия няма да са достатъчни. Нашата страна и нашият успешен икономически модел ще претърпят историческа трансформация. Оставяме зад гърба си индустриалната ера, която се захранваше от изкопаеми горива и осигури основата за възхода на Германия като експортна нация. И навлизаме в епоха без въглища, петрол и газ, епоха, в която Германия ще трябва да се наложи отново. Въпреки многото предизвикателства, това крие големи възможности за страната ни. Всъщност да се възползват от тези възможности, за да изградят нов просперитет на нова и по-добра основа – това е основната задача на инженерите и разработчиците, фирмите и лицата, вземащи политически решения, сега трябва да се справят.

И тъй като глобалното изменение на климата може да бъде предотвратено само чрез съгласувани действия, ние също трябва да сме сигурни, че институциите и сътрудничеството, преодоляващи нарастващите геополитически различия, ще издържат. Нова конфронтация между блокове, разделящи света на две и противопоставящи ни срещу тях, не е в наш интерес. Да, трябва да станем по-малко уязвими и да намалим едностранните зависимости. Това не означава да станете по-малко взаимосвързани със света, а по-скоро по-взаимно свързани. Не поддържаме връзки само с малцина, а разпределяме както нашите възможности, така и рисковете. Така че моят съвет е в хода и след тази епохална промяна, нека не забравяме всичко, което направи германската външна политика силна: да бъдем силно закотвени в Европа, да се стремим към международно сътрудничество, да установяваме общи правила, да следваме диалог между партии с различно мислене и стремеж към установяване на партньорства с различни от нас. Това не е въпрос на стил. Това е въпрос на оцеляване.

Без борба с изменението на климата всичко става безсмислено. Трябва да вложим цялата си сила в тази битка. Нека сега докажем колко силно можем да се справим със задачата на трансформацията. Нека да дадем на нашите деца и на децата на нашите деца добър живот на нашата планета. Това зависи от всички нас.

Ние правим жертви, за да преминем през тази криза. Ние се трансформираме, за да запазим нашата планета. Има и трето нещо, което тези времена изискват от нас. Имаме нужда от активни – или по-конкретно – устойчиви граждани.

Защото докато се борим с насрещния вятър, атаките срещу нашето свободно общество се увеличават. Путин се опитва да раздели Европа и инжектира тази отрова в сърцето на нашето общество. Ние сме уязвими, защото сме отворени и искаме да останем отворени. Железопътният транспорт, неограниченият интернет, софтуерът на нашите мобилни телефони и нашите енергийни доставки – всичко това вече е било мишена на атаки. Ще трябва да свършим по-добра работа, за да се защитим.

Нашата демокрация също е част от критичната ни инфраструктура. И е под натиск. Ние сме единствените, които можем да я защитим. Ние, демократите, трябва да направим повече от това да говорим. Трябва да се ангажираме и отново да покажем устойчивост и дух на съпротива.

Устойчивите граждани отстояват това, в което вярват, и изразяват своите опасения – но също така отказват да бъдат кооптирани от тези, които атакуват нашата демокрация.

Устойчивите граждани правят разлика между необходимата критика на политическите решения и тоталните атаки срещу нашата политическа система.

Устойчивите граждани могат да се справят с несигурността и не се подвеждат от онези, които обещават прости решения. Но те с право очакват политиците да останат фокусирани в тези трудни времена върху това, което е най-важно, и очакват прагматизмът да надделее.

Устойчивите граждани изискват пространство, в което да живеят както намерят за добре –
но те не забравят колко много зависим един от друг.

Устойчивите граждани очакват нещо от себе си: уважение и разум. Това е единственият начин да осигурим ефективна противоотрова срещу отровата на популизма, срещу опасността да се отчуждим.

И това е, върху което трябва да се съсредоточим, докато се борим смело с насрещния вятър. Вместо да се отдалечаваме един от друг, трябва да укрепим всичко, което ни свързва.

Например връзките между младите и старите. Много по-млади хора са нетърпеливи и обвиняват по-възрастните, че са били твърде небрежни към нашата планета и твърде колебливи в промяната на курса. По-младите се чувстват измамени – а по-възрастните смятат, че не получават достатъчно признание за всичко, което са направили за децата и страната си. Нека не настройваме поколенията едно срещу друго. Това няма да създаде допирни точки. Защото в крайна сметка всички имаме една и съща цел. Искаме да променим страната си, искаме да я направим по-добра – и единственият начин да го направим е чрез съвместни действия. Всички ние трябва да приемем трансформацията сериозно. И затова по-възрастните, моето поколение, трябва сега въпреки напредналата ни възраст да преосмислим това, с което сме свикнали, и да помогнем тази промяна да се случи. А на по-младите, вие, които също сте тук в тази зала, казвам, че сега зависи от вас да поемете отговорност, да играете активна роля, включително като критикувате, но не по деструктивен начин. Трябва да промените страната ни и може би дори да се справите по-добре с това от предишните поколения. Имате моята подкрепа.

Или нека да разгледаме недоразуменията между източната и западната част на страната ни. Много хора в източните части на Германия в момента преживяват рецидив към 90-те години на миналия век, последният път, когато защитените структури се разпаднаха и поминъкът изчезна. Каква част от тези преживявания и този страх бяха наистина усетени на запад? Този път трябва да свършим по-добра работа, тъй като сме изправени пред криза, която отново има по-голямо въздействие на изток. Защото дори 32 години след обединението е по-трудно да се осигури енергоснабдяването на изтока, а доходите са по-ниски и хората там имат по-малко спестявания. Укрепването на всичко, което ни свързва, означава днес да гарантираме, че старите спомени няма да се върнат в източните части на Германия. Знам, че хората са силно притеснени. Но също така знам колко ярко е слънцето точно зад хоризонта, колко много предприемачи и иновативни технологии от световна класа се секат в източните части на Германия, благодарение на нейните първокласни университети и изследователски институции. Компания в провинция Тюрингия спечели Deutscher Zukunftspreis два пъти последователно. Дългоочакваните мощности за производство на полупроводници се създават в Саксония, а скоро и в Саксония-Анхалт. Водещи компании в областта на електромобилитеотварят магазини в Бранденбург. Всичко това не са само отделни островчета на надежда. Нека работим за изграждането на тази нова, устойчива сила в източните части на Германия. Това е нашата обща задача.

Укрепването на това, което ни свързва, е задача и за градските и селските райони. Мнозина, които живеят в селските райони (всъщност мнозинството от хората у нас), не се идентифицират с дебатите, които водим в столицата. Тези дискусии често са по-далеч от техните действителни проблеми, отколкото следващият медицински специалист или пощенската служба. По същия начин мнозина в големите градове гледат романтично или надменно на онези, които живеят в провинцията. Те копнеят за тихия, спокоен живот – но искат да му се наслаждават само през уикендите. Това, което често липсва, е честната оценка на различните условия, в които живеят хората в градските и селските райони, както и желанието да се вземат насериозно нуждите на хората в страната и да се запази стандартът на живот в селата и малките градове. Това изисква повече от надеждна интернет връзка. Това означава да обръщате внимание и да показвате съпричастност. Нека да продължим напред и да си създадем навик да гледаме отвъд границите на собствения си живот и реалности. Дължим го на себе си!

Богати и бедни, млади и стари, жители на градовете и селата – да укрепим това, което ни свързва, независимо от кое поколениея и коя сфера на живота сме! Благодарен съм на всеки, който мисли за нещо повече от собствените си нужди. Много хора у нас правят това и те са гръбнакът на нашето общество. И все пак похвалата за доброволческата работа вече не трябва да се ограничава до неделните проповеди. Вярно е, че доброволчеството, както го познаваме, започва да излиза от мода и отговорността лежи върху все по-малко рамене. И все пак да помагаме на другите – особено във времена, когато вятърът е в лицето ни – е от решаващо значение. Всъщност системно релевантни. Ето защо трябва да намерим нови начини за борба с отчуждението и за укрепване на нашата общност и дух на заедност.

Затова направих предложение. Не очаквам идеята за задължителна социална услуга навсякъде да бъде посрещната с аплодисменти. Искам да има честен дебат в обществото, от което всички сме част. Това е дебат, който се надявам да не завърши отново без резултат. Твърдо вярвам, че не е излишно да питаме хората какво са готови да допринесат за сближаването.

Демокрацията няма да функционира без сплотеност. А сплотеността няма да се появи сама. Изисква се практика. Това се случва чрез хората и съпричастността; ражда се от отговорност и милосърдие. Самото отхвърляне на идеята за задължителна социална услуга не е отговор на предизвикателствата на нашето време. Може би има и други убедителни идеи. Но ако безкрайните призиви за укрепване на сплотеността не водят до резултати, тогава ще имаме нужда от повече: повече идеи и повече хора, които поне веднъж в живота си се посвещават на това да помогнат за облекчаване на тревогите на другите, да помогнат на хора, които преди са били напълно непознати, да им се посветят за определен период от време. По този начин можем да укрепим това, което ни свързва – и това е, от което се нуждаем сега – сега повече от всякога.

Да бъдем граждани по време на криза, да докажем, че можем да устоим на насрещния вятър – това изисква много. Днес, за първи път в историята на обединена Германия, сме на кръстопът. Осмеляваме ли се да тръгнем към нов ден и епоха? Готови ли сме да направим това, за което сме призовани?

Твърдо вярвам, че изправяйки се пред това предизвикателство, можем да подхранваме нова сила и ново единство. Няма да е лесно. Ще трябва да преминем през период на трудности и несигурност, преди отново да стъпим на твръда почва. Надявам се да не се изпускаме от поглед в тези трудни времена, да не хабим енергията си в ежедневни конфронтации с другите. Ако проявим солидарност, ако проявим смелост и амбиция, съм убеден, че ще се справим със задачата, която ни е поставена.

Ние ще запазим нашата свобода и нашата демокрация. Ние ще превърнем Германия в нов тип индустриализирана държава – лидер в технологиите и добър стопанин на климата, в сърцето на Европа. Взаимносвързана, но по-малко уязвима. Издръжлива, но не войнолюбива. Отворена, приятелска страна с повече нови международни партньори.

Страната ни е достатъчно силна, за да издържа на кризи. Имаме хора, които отново и отново полагат необходимата работа, бизнесмени, изследователи, инженери, квалифицирани работници. Страната ни има необходимите знания и идеи, опита на много поколения и амбицията на младото поколение.

Нека имаме вяра един в друг – и нека имаме вяра в себе си. Нека не се обезсърчаваме от вятъра в лицето ни, който носи този нов ден и епоха. Не трябва всички да правим едно и също, а да имаме обща цел: укрепване на всичко, което ни свързва!

Това е задачата. Нека се заемем с нея!

Публикувано на

ЗА КОЖАТА НА ЕДНО ЧЕНГЕ

Президентът ще свика 48-то Народно събрание следващата сряда, 19 октомври. Длъжен е да направи това до месец след провеждането на изборите, и от конституционна гледна точка даже избързва. На фона на продължаващата две години политическа криза в България обаче Радев необяснимо се бави. Какво чака? Или кого?

Мисля, че правилният въпрос е „Кого?“ А правилният отговор – Бойко Борисов. Избягвам да говоря персонално за политици, особено за бившия премиер, но сега се налага.Че Борисов и Радев играят комбина звучи невероятно на фона на ледените отношения между двамата до май тази година. Но ако се вгледаме в казаното и направеното от двамата след това, нещата си идват на мястото.

Борисов и Радев в съучастие свалиха правителството на четворната коалиция по поръчка на Кремъл. И пак по поръчка на Кремъл сега се опитват частично да го възстановят. С малката подробност, че искат водеща да бъде партията на бившия премиер, което значи самият той, тъй като когато казваме ГЕРБ, разбираме Борисов. В тази конфигурация на ДБ и Продължаваме промяната е отредена ролята на младши евроатлантически партньори.

На съучастниците им трябваше време, за да опитат да направят двете партии част от тази схема. Ако използваме любимата на Борисов футболна терминология, Радев тупаше топката, докато витошкият тигър рутеше Продължаваме промяната и Демократична България. Освен дебелашки комплименти, не липсваха подаръци и цветя. „Евроатлантическото мнозинство“ бе букетът, а „Кръглата маса“ – пръстенът в тези епична политическа свалка.

Христо Иванов, Кирил Петков и Асен Василев обаче излязоха непреклонни. Затова Борисов и прилежащите му медии и анализатори ги обвиниха в егоизъм и деструктивизъм.

Който повярва на тези обвинения, все едно че не е живял в България през последните 15 години. И в конкретния случай, и по принцип, егоизмът е фалшив виновник за реалните политически проблеми на България. Сега може свалените да изглеждат лоши, защото не искат да разговарят със свалилите ги, а това ще направи невъзможно съставянето на редовно правителство. Но на фона на събитията от близкото минало действията им са разумни. Следователно – не са морално укорими.

Макар че принцип егоизмът не е осъдителен.Той е заложен в природата на човека, който прави всичко, което прави, за да задоволи егото си. Предполага се, че пътем прегазва всички, които му пречат. Но истинският егоизъм не се състои в това да попречиш на другите да ти пречат. Истинският егоизъм се състои в това другите да не ти трябват. Състои се в преследването на смислени, важни за живота ти цели, които не си готов да жертваш заради никого. Такъв егоизъм е действие според ценностната йерархия на индивида. Такъв егоизъм предизвиква щастие и е себеориентиран.Това означава, с безсмъртните думи на Шекспир, „на себе си човек да е верен“.

Политиците ни не са такива „добродетелни егоисти“. Просто защото не защитават ценности, а преследват интереси. За разлика от ценностите, интересите рядко се припокриват. И ако не можеш да наложиш своя, обслужваш чуждия. Досега другите обслужваха политическите интереси на Борисов. Дойде време той да обслужва политическите интереси на другите, за да се съхрани – и политически, и физически.

За хора с миналото на Борисов присъствието във властта, или поне в политиката, е въпрос на оцеляване. И в мутренското, и в политическото си битие, той си създаде твърде много врагове. Достатъчно е да споменем Сретен Йосич. Без охрана от службите и вън от светлината на прожекторите Борисов е мишена. Вижте Путин – човекът, чийто интерес чрез Турски поток, в съучастие с Радев, Борисов обслужи. Путин се страхува за живота си, та какво остава за Борисов! По тези и много други причини бившият премиер няма да напусне лидерския пост на ГЕРБ на никаква цена и по ничий „съвет“ – нито от „Козяк“, нито от „Драган Цанков“. Това би означало да превъзмогне инстинкта си за самосъхранение, което е невъзможно. Но пак тази невъзможност превръща атавистичния страх на бившия премиер за живота и свободата му, в национален проблем.

Вместо безучастно да приемат този факт заедно с перспективата за още едни избори напролет, по-добре „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“ да се възползват от Борисовия страх. И да му поискат нещо, което той в никакъв друг случай не би дал. А именно – парламентарна подкрепа за максимално орязване на правомощията, или дори за премахване длъжността на главния прокурор. Да не се замита корупцията под килима, както миналата неделя пожела лидерът на Демократична България Христо Иванов, е добре. Още по-добре е обаче въпросният килим да се изтупа добре. И да се тупа, докато не остане грам прах под формата на всесилен главен прокурор.

Не съм юрист, но вярвам на анализите на юристи, че в момента главният прокурор е паралелна институция в българската прокуратурата. Той „осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на ВСИЧКИ ПРОКУРОРИ“, като това се отнася и до заместниците му, които са ръководители на Върховната касационна и Върховната апелативна прокуратура. Или правата за надзор и методическо ръководство, или цялата длъжност трябва да се премахне, и в Закона за съдебната власт да се въведат длъжностите ръководител на ВКП и ръководител на ВАП, компетентни само в тези прокуратури.

Това би било много по-ефикасна борба с корупцията от трудното разделяне на КПКОНПИ и още по-трудната смяна на верните на Гешев членове на Висшия съдебен съвет. Когато органът, призван да наказва корумпираните, ги прикрива, трябва да бъде реформиран първо той. И когато осемгодишните опити за „умерен прогрес в рамките на закона“ не дават никакъв резултат, трябва да се опита по друг, по-радикален начин. С промяна на конституцията, а ако трябва – и със свикването на Велико народно събрание.

Може и да сте забравили, но през август 2020 ГЕРБ поиска именно това. Тогава депутатите му внесоха в парламента проект за Конституция и проект на решение за произвеждане на избори за Велико Народно събрание, което да я приеме. БСП обаче обяви текстовете за „кьорфишек“, а от ДПС заявиха, че това е удар срещу демокрацията и държавността. През ноември 2020 със 111 гласа „за“ и 93 „против“ 44-тото Народно събрание отхвърли и двата проекта.Може ли през ноември 2022 ГЕРБ да предложи свикването на Велико народно събрание, което да премахне длъжността главен прокурор, и това предложение да мине?Чисто аритметимно – да. Дори без ДПС, Възраждане и Български възход, общият сбор на мандатите на другите 4 партии в 48-то Народно събрание е 162 – с двама повече от двете трети мнозинство, нужно да реши да се произведат избори за Велико Народно събрание. А ако БСП е против, но ДПС се присъедини към това антикорупционно, което би трябвало автоматично да означава – и евроатлантическо мнозинство, гласовете стават 178. Дали ще се съберат, зависи от това доколко е заплашен животът и доколко застрашена свободата на Бойко Борисов. И доколко опозицията е готова да се възползва от неговия страх.

Политическата съдба на България е по-важна от кожата на едно ченге.

Публикувано на

ЗА НУЖДАТА ОТ ИМУЩЕСТВЕН И ОБРАЗОВАТЕЛЕН ЦЕНЗ

Моля убедените демократи, политкоректните, мултикултурните, както и тия вляво, вдясно и в средата от центъра, да си затворят очите и да си запушат ушите. Може даже да спрат да четат. Защото ще кажа, че ако искаме да живеем нормално, трябва да гласуваме нормално. А за да гласуваме нормално, трябва да въведем имуществен и образователен ценз.

Почвам с образователния, че е по-лесно смилаем. Според Чл. 23. на конституцията училищното обучение до 16-годишна възраст е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Трябва ви за работа, трябва ви за книжка (изм. чл. 151, ал. 2 от ЗДвП, Държавен вестник, бр. 77, 26 септември 2017 г.), но не ви трябва за гласуване !!! Все едно че тия, които управляват държавата, не отнемат повече животи от някой, който си кара само колата!

Що се отнася до имуществения ценз, не си го представяйте като прогресивно данъчно облагане със стръмна скала, при която най-богатият има примерно 1 милион гласа. За страна като България за начало е достатъчно избирателят ИЗОБЩО да плаща някакъв данък. Тоест, да има собственост. Или поне да си плаща сметките – тоест, да не е неизправен длъжник. Трябва да сте изправни длъжници, ако искате да пътувате в чужбина, но не трябва, ако решите да гласувате! Що за малоумие ? Що за двойни стандарти?

Впрочем, прогресивното данъчно облагане ни е „подарък“ от световните войни. Благодарение на него бе създадена „социалната държава“. След 1945, вместо да финансират военни разходи, правителствата започнаха да раздават социални помощи. Това, което бе замислено като изключение по време на война, се превърна в правило по време на мир. Заприлича на кейнсианската рецепта за държавни харчове като начин да се излезе от Великата депресия. Тя толкова се хареса на политиците, че на тях и през ум не им мина да я скъсат, когато депресията – заедно с Втората световна война – накрая свърши. Държавата обаче продължи да бъде кредитор от последна инстанция. От 1933 та до днес, когато се нарага, политиците ни засипват с „вертолетни пари“. Напоследък все по-често,включително предишните управляващи, загубили изборите вчера. Е, донесе ли им увеличението на пенсиите, на минималната работна заплата и на детските надбавки, гласовете на пенсионери, нискоквалифицирани работници и млади майки? Вместо да спечелят още 100-200 хиляди гласа, те ги загубиха. Защото гласовете, към които се стремяха, никога не са били техни. „Продължаваме промяната“ се самообявиха за лявоцентристи, защото не посмяха открито да кажат, че са откровено леви. Затова се принудиха несръчно да плагиатстват откровено левите програми на БСП, докато бяха в коалиция с тях. Логиката на събитията, създадена от общите им базисни принципи с левите, ще продължи да ги тегли все по-вляво.

Но това си е проблем, ако го възприемат като такъв, на „Продължаваме промяната“. Как гласуваме е наш проблем. Гласуването ни е корумпирано поне колкото държавата, която всеки нов управляващ се кълне, че ще избави от корупцията. Сега то е право без отговорност – неприкрит продукт на политическа търговия. Всеки политик прави подаръци към избирателите в стремеж да купи достатъчно от техните гласове. И то далеч не само в изборния ден. Тъй като тези подаръци трябва да бъдат финансирани отнякъде, а не е хубаво да се вдигат данъци, всички политически партии взимат неограничено количество заеми. Дълговите тавани пробиха небето, но продължават да растат като бобеното зърно на Джак. Просто като фасул, както обичаме да казваме в България. Един такъв Джак за четвърти път се кани да ни става премиер.

Еднаквата тежест на гласа на всеки гражданин може да е демократичен, но не е справедлив отговор на въпроса как да избираме управниците си.

Въвеждането на „плосък данък“ не решава проблема, както видяхме през годините. Нужен е имуществен ценз. Какъв точно – трябва да определим след широк обществен дебат.

Пътем не е лошо да си изясним и отношението към демокрацията. Вече 33 години некомпетентни и злонамерени политици ни я представят като Откровение. Приписват ѝ чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. Затова възприемаме всеки неин провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система – като национална трагедия. Почти така се коментира от вмера и наистина тъжният факт, че „Възраждане“ удвои гласовете си за година.

За три десетилетия с гласовете на мнозинството, манипулирано по всякакъв начин, дадохме на демократите права, които извън политиката никой не притежава. Права да лъжат и крадат. Права да са нещо като „Банда на демокрацията”, която с гласуване може да разполага с живота, свободата и собствеността ни, както намери за добре. В замяна те ни „щадяха“. Как? Като периодично сключваха сделки с „врага”, които ни научиха да приемаме за нормални. Демократите станаха абонати за властта точно както тези, срещу които се „бореха“. Станаха част от целокупния политически елит, който няма намерение да променя или подменя толкова удобна политическа система като парламентарната демокрация и толкова удобна система избирателна система като всеобщото избирателно право.

А трябва. Различните хора постигат различни успехи. Неравенството се дължи на техните способности. Ако хората са свободни, не могат да бъдат нито икономически, нито политически равни.

Както е казал Аристотел, най-несправедливото нещо е да изравняваш неравните неща.

Публикувано на

СТРАХЪТ ИЗЯЖДА ДУШАТА

Канят се да ви страхуват! Ама много! Със студ, глад, бедност, американски централи, еврогейове… Накратко – с капитализма и четирите годишни времена!

Всъщност не се канят, а го правят. От години, но от февруари насам – много целенасочено и методично. Откакто Русия нападна Украйна и разпали война в сърцето на Европа, хибридната война навлезе в нов етап. Страхуването, което е в основата ѝ – също. Пикът му за България ще бъде по време на предизборната кампания за 48-то Народно събрание. Тези, които ще ни плашат 24 по 7, са руските петоколонници, образно наречени от предците ни „рубладжии“. Мястото, на което ще го правят – тази част от българските медии, която е напълно или частично под контрола на Кремъл.

Със съжаление трябва да призная, че въпросната част включва най-тиражните медии и най-известните им журналисти. Медийната среда в България е силно замърсена. Тя никога не е била бистро планинско езеро, но сега в блатото на корпоративните интереси, престъпните картели, политическото влияние, правителствения натиск, и разбира се – корупцията, които дотогава я деформираха, мощно цопна и хибридната пропаганда. Руската връзка, дотогава крита от кумова срама, лъсна в новините и най-вече – в политическите предавания на мейнстрийм медиите. В резултат голяма част от българската общественост е манипулирана в проруска и антиамериканска посока. Целта е да се убедят българите да търсят алтернатива, идваща от Евразия.

Това не е много трудно с елит, който, ако използвам едно определение на английския философ и политик Франсис Бейкън, е „ненационален“. Според Бейкън за такъв елит собствените интереси винаги са над интересите на страната и народа. Членовете му никога нямат готовност да жертват нищо в полза на своя народ или страна. Олигарсите са класически представители на този вид елит. Те защитават до смърт своите бизнес интереси, наричайки ги национални, защото разбират, че чуждите конкуренти ще ги смачкат извън „тяхната държава“. Все пак ненационалният елит не е съвсем ялов – той може да удържа позиции или да реализира по-слаби стратегии. Но не може да чертае нови перспективи за държавата и да води народа към тях.

Преобладаващият тип избиратели в България улесняват ненационалния елит. Той определено не е прозападен, както и българите не са. Но и да беше, за 33 години видяхме, че Западът не можа да изтръгне бившите комунистически от изостаналостта и стагнацията, наследени от комунизма. Във великолепната си книга „Истинският вярващ“, Ерик Хофър, американски историк и философ, обяснява защо: демокрациите нито са склонни, нито са способни да разпалват ентусиазма на масите в домодерните страни. Напротив, Западът разпали антизападен кипеж, който пробуди Изтока от вековния му застой. Путин толкова рязко се събуди, че когато се почувства достатъчно силен, тръгна да променя световния ред.

От всичко казано дотук излиза, че страхуването е фасулска работа. Единственият му антидот е критичното мислене – прилагането на здрав разум, основан на доказателства, в определянето на едно твърдение като вярно или невярно. Но за това трябват знания, а за придобиването им са нужни усилия. Трябва време – за месец не можеш да научиш на критично мислене човек, който никога не е мислел сам. Трябва и увереност в себе си, каквато пасивните и плъзгащи се по течението хора обикновено нямат, защото не са постигнали кой знае какво в живота си. А тези хора са най-много и гласуват най-често. Особено когато ги е страх. Опасно е да се живее, когато гладът и студът са по петите ни. Тогава хората избират познатото зло. Което е и целта на страхуването.

Това сякаш прави мисията на искащите промяна невъзможна, а връщането на статуквото – сигурно. Така и ще говорят политиците на статуквото по медиите от мейнстрийма. Освен да плашат с глад, студ и бедност, ще обезверяват с несигурност.

Политиците на промяната обаче имат своя Хаймарс, който може да достигне окупираните от статуквото територии. Те трябва да разпалят, дори да раздухат надежда – надеждата за по-добър живот. И това като страхуването не е трудно – животът без кражба и лъжа със сигурност е и по-богат, и по-сигурен. Но за целта тези, които са крали досега, не трябва да бъдат избирани, а съдени, а тези, които ще управляват занапред, не трябва да лъжат и крадат. Преди това обаче трябва да ги изберат.

И накрая, в този изпълнен с цитати на по-умни от мен хора коментар, една застраховка по Монтен: „Всичко, което казвам, е под формата на беседа, и нищо под формата на съвет. Едва ли бих говорил толкова смело, ако очаквах да ми повярват“.

Публикувано на

ПРОВЕРЕТЕ ПРЕДПОСТАВКИТЕ СИ!

Странна политическа шизофрения тресе от месец политическият ни елит. Със сигурност той е боледувал и преди, но сега заболяването на здравия му разум е особено видимо. Състои се в противоречието между рационални аргументи при вземането на решения, и ирационални очаквания за изпълнението им.

Дилемата е: предсрочни избори или технократско правителство. Тя терзае две от партиите в доскоро управляващата коалиция – Продължаваме промяната и Демократична България. Промяната иска избори, ДБ – ново правителство в рамките на този парламент.

И двете решения на политическата криза имат своите аргументи, да ги наречем предпоставки. Парадоксът е, че от сходни предпоставки се стига до противоположни решения, при това с надеждата, че те ще доведат до еднакъв резултат.

Това е логическо, философско, политическо и каквото друго искате противоречие. А в природата в противоречия не съществуват. Природата е една безкрайна и вечна хармония. Затова ако решите, че сте се натъкнали на противоречие, проверете предпоставките си, и ще откриете, че една от тях е погрешна.

Погрешната предпоставка в първото решение – предсрочни парламентарни избори през есента, е очакването на Продължаваме промяната, че след два месеца ще вземе толкова гласове в повече отпреди девет месеца, че ще съумее да състави ако не самостоятелно, то поне категорично доминирано от нея коалиционно правителство. Без Има такъв народ, а в идеалния случай – и без БСП.

Ще ги разочаровам – за девет месеца толкова много нови гласовоподаватели не се раждат, и толкова много стари не се преразпределят. В идеалния за ПП вариант те би трябвало да имат 90 плюс мандата, а Демократична България – 30 плюс. При положение, че според досегашните заявки, партиите се явят самостоятелно на изборите, и направят следизборна управленска коалиция.

Това е възможно само в един идеален свят, в който теоретичните математически модели, маскирани като „социологически“ проучвания, работят безотказно като природните закони. Или в един измислен свят, където тези закони не действат. Не живеем в нито един от тези два свята.

67-те народни представители на Промяната могат да станат 100, а 16-те на Демократична България – 32, само ако ги няма „Борисов, Пеевски, Трифонов и Митрофанова“, както правилно идентифицира силите, свалили правителството му, Кирил Петков. Но не знам дали си дава сметка, че това са само агентурни псевдоними на комунистическата номенклатура и нейните тайни служби, които превърнаха България в своя псевдокапиталистическа бащиния. Чрез десетилетни колосални кражби те натрупаха практически неограничен ресурс. Да, именно те свалиха Петков и колкото пъти да дойде на власт, толкова пъти ще се опитва да го свалят. А преди това ще му пречат да спечели властта с лъжи и интриги и с (по)мощта на партиите си, с медиите си, със социолозите и политолозите си, с платените тролове в интерент и безплатните полезни идиоти в села и малки градове, с руските шпиони в службите и държавната администрация…

Комунистическите ченгета са дяволски изчадия. Те са сили на мрака, и да искат, не могат да направят нищо светло. И като дявола никога не се предават. Губят битки, но продължават войната. Справка – Путин и кариерата му след 1989-та. Душманите на Промяната са „хората на Путин“ в България. И все още я владеят. България може да бъде променена само ако скъса пъпната връв с Русия. Това може да направи единствено идеологически мотивирана партия/партии с абсолютно мнозинство в парламента и силна обществена подкрепа. Сама Продължаваме промяната не разполага с нито едно от двете. С помощта на Демократична България (може би) ще разполага. „Продължаваме промяната на Демократична България“ би било подходящо име за ПРЕДИЗБОРНА коалиция между двете партии.

Погрешната предпоставка във второто решение – технократско правителство с мандата на Демократична България, изпълянващо програмата на проектокабинета Василев и с премиер Никола Минчев.

Самата формула „технократско правителство с премиер политик“, е вътрешно противоречива. Няма как министрите да са „технократи“, а премиерът им – бивш председател на Парламента! Дори лидерите на Продължаваме промяната да са технократи по произход, с влизането си в политиката те станаха политици. Ще станат отново технократи, ако излязат от нея. Дотогава и начинът им на мислене, и действията им, ще са политически. Това важи и за технократите, които биха влезли в правителството. С това те автоматично ще изгубят не само технократския си статус, но и възможноста да мислят като технократи.

Сега да предположим, че технократското правителство ще има технократ за премиер. Някой дежурен професор, има ги в изобилие. Такъв тип правителство предполага неполитическа програма с ограничени цели. Проектопрограмата на несъстоялия се кабинет Василев не може да бъде изпълнявана от технократски кабинет. Освен че компресира в 6 месеца цял четиригодишен мандат, тази програма си постави суперполитически цели като енергийна независимост, съдебна реформа и борба с корупцията. Как си представяте такива цели да бъдат постигнати от технократски кабинет? При това поддържан от политици, поне половината от които активно ще пречат на осъществяването им?

А ако кабинетът ще е технократски, и ще му се поставят неполитически цели, защо да го назначават политици? По-добре това да направи президентът. Всъщност „технократско правителство“ в България е синоним на служебно правителство. В Италия, най-често давана за пример на успешни технократски правителства, служебни кабинети няма. Мен ако питате, не трябва да има и в България, но това е тема на друг анализ.

И така, истинската дилема пред Продължаваме промяната и Демократична България, е: политически кабинет с мандата на Демократична България, но с премиер от Продължаваме промяната, или предсрочни избори, на които двете партии се явяват в предизборна коалиция и ги печелят с абсолютно мнозинство.

Всичко друго налива вода в мелницата на силите на мрака. И пречи на всякава промяна и демократизация.

Публикувано на

ПРОМЯНАТА НА ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖИ

Колкото по-ясно става, че ще има избори наесен, толкова по-очевидна е нуждата от общо явяване на ПП и ДБ на тях.От 2009 г. разочарованите от десните партии устойчиво се разпределят приблизително в следното съотношение – половината престават да гласуват, около една четвърт са твърдо зад ГЕРБ, а останалите 25 на сто подкрепят някоя друга формация, в това число партии като „Атака“ и „Възраждане”. Миналата есен Продължаваме промяната промени това съотношение за сметка на псевдонационалистите, но с ковид-кризата и Македония те отново набраха скорост. Няма никаква гаранция, че този октомври те ще повторят успеха си от миналия ноември. Подобни щастливи стечения на обстоятелствата рядко се повтарят.

Затова вариантът за общо явяване на изборите тази есен на ПП и ДБ не само трябва да бъде обсъждан. Трябва максимално бързо да бъде приет и да бъде потърсена подкрепата за него на гласувалите и за двете партии. Впрочем ПП ВСЕ ОЩЕ не е регистрана като партия! След учредителното събрание през април, ПП още няма подадени документи за регистрация в съда. Срокът изтича след две седмици, трябва и поне месец, докато излезе самата регистрация. Може да се окаже, че Кирил Петков и Асен Василев отново ще се нуждаят от „ракета-носител“, за да участват в изборите!

Но дори това да не се случи, предизборната коалиция с ДБ е задължителна. Преговорите за нея трябва да започнат с взаимно преглъщане на егото. Ако щете – със смирението, за което заговори дори нарцис като Борисов! Смирението е добродетел, не подчинение. Победа, не поражение. Това, че сте смирени, не означава че сте унижени. Гордостта е смъртен грях. Двойна коалиция обаче няма да е достатъчна за спечелване на изборите. Задължително е двете партии да се огледат и около себе си и да се „отворят“ и към организации и личности, които не са техни формални членове.

Има световни практики в това отношение. Добър начин да се случи такова отваряне е чрез някакъв вид дългосрочно споразумение, което гарантира непрекъснато взаимодействие между политическите субекти и гражданските структури. Последните трябва да са активен участник във формиране на политики, определяне на конкретните проблеми, генериране на идеи и експертната работа за създаване на ефективни решения. Партиите като политически субекти да поемат ангажимента да изразяват интересите на гражданите и гражданските сдружения, а те от своя страна се включат със своя експертен потенциал във формирането на политики. Този съюз може да бъде скрепен чриз вътрешнокоалиционни националнопредставителни избори на лидер, ръководство и програма на коалицията ПРЕДИ тя да се яви на избори през тази есен. ДБ има изпробвана в практиката електронна платформа за „праймъриз“. И няма значение, че избирателната ни система е пропорционална, а предсрочните избори ще са за парламент, а не за президент. Разривът между политиката и реалния живот е толкова голяма, че хората вече не правят връзка между политиката и ежедневието. Поради това не „привиждат” „нормални”, талантливи и достойни хора в ролята на политици. Ето един начин за селектирането им!

В противен случай една не особено многобройна, но изключително важна от гледна точка на позициите си в обществото негова част, пак ще бъде лишена от политическо представителство – частта на умните, инициативни и предприемчиви българи, които така плашат ретроградното статукво. Това няма да е драма за тях – те се оправят сами, но би могло да се превърне в изборен провал за една демократична коалиция, която ги пренебрегне. Може пък след изборите тези индивидуалисти с предприемчив дух да станат ядро на „партия от нов тип“ – отворена, диалогична, не толкова централизирана, която уважава личността и ѝ помага да се развива. И най-вече: оглавявана от ТАКИВА личности. Това прилича повече на политически клуб – с алтернативни форми на организационен живот, със защита на професионални или съсловни интереси, с конкретни политики. И ПП, и ДБ са такива по дух.

Така би била решена дилемата на дясното от разпада на СДС насам: „реорганизиране на наличните политически субекти или старт на чисто”. Преди 5 години „Демократична България“ избра първия път, но това не тушира вътрешните напрежения между отделните съставни части на коалицията и не притъпи лидерските амбиции. Не изключвам възможността една предизборна коалиция като описаната по-горе след изборите да прерасне в така мечтаната „голяма дясна партия“, която да управлява България. И двата пътя, които по принцип са успоредни, а не се пресичат!- да се слеят.

Преди това обаче трябва да бъдет спечелени следващите избори. Опитах се кажа как.

Публикувано на

СКОРО ЩЕ СИ ЯДАТ ПРИКЛАДИТЕ НА ПУШКИТЕ

Днес в Официалния вестник на ЕС бе публикуван шестия пакет от санкции срещу Русия заради войната в Украйна. Поредният номер е символичен – списъкът е като есе, писано от отличник.

Европейските лидери заслужиха отлична оценка не заради дълго уговаряната и в крайна сметка компромисна забрана за покупката, вноса или преноса на руски суров петрол и петролни изделия. Там са по-скоро за 4. Пиша им щестица заради „ограниченията за износ на стоки и технологии с двойна употреба, както и на стоки и технологии, които може да допринесат за технологичното подобряване на отбраната и сигурността на Русия“.

С тези ограничения цивилизованият свят на практика възстанови КОКОМ и направи Руската федерация ембаргова държава. Което е много добра новина!

КОКОМ бе съкращението на Координационния комитет за многостранен контрол на износа, който осъществяваше контрола върху експорта на така наречените стратегически стоки за бившия СССР и социалистическите страни. Той функционираше от 1 януари 1950 г. до 31 март 1994 г. Предхождаше го тайно „джентълменско споразумение“, сключено през ноември 1949 г. по инициатива на САЩ, със 17 държави -15 от НАТО (всички без Исландия) плюс Япония и Австралия. Продукцията, подложена на експортен контрол, беше групирана в три списъка: оръжие и боеприпаси, както и материали и технологии за тяхното производство; оборудване, свързано с използването на атомната енергия; промишлено оборудване с двойно предназначение, което би могло да се използва и за военни цели. От 1996 г. действа НЕОКОКОМ, на който макар и трудно, и България стана член при Виденов.

Ембаргото върху стоките и технологиите с възможно двойно предназначение принуди Народна република България да създаде специализирано звено в Държавна сигурност за кражба на интелектуална собственост от западни фирми. Компютърните и оръжейни технологии, както и рецептите за антибиотици, бяха най-желаната плячка за “научно-техническото ни разузнаване”. Още повече, че бяхме “специализирани“ в тези производства по линия на СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ, пародиен соцеквивалент на Европейския съюз).

Разцветът на промишления шпионаж бе в средата на 80-те години на миналия век. КГБ и Щази бяха особено ловки крадци… и не по-малко предприемчиви търговци. Останалите соцстрани плащаха с „твърда валута“ откраднатото на съветските и германски другари. А повечето от тази понякога струваща милиони заппадногермански марки информация и документация бе „извлечена“ от официални фирмени брошури и от каталози, подарявани на промишлени изложби. Другото бяха статии и снимки от западни вестници…

Е, руските разведчици пак ще им се наложи да правят така (макар че се съмнявам някога да са спирали). И преди приемането на Шестия пакет поради забраната за продажба на западни технологии руските инженери почнаха да влагат във военното оборудване на армията компютърни чипове, предназначени за домакински уреди. Така старият виц за самвовара, който накрая все се оказвал „Калашников“, придоби плът и кръв.

Ние, българите, обаче трябва да сме много внимателни с руския КОКОМ. Български посредници винаги са се изкушавали да помагат на братушки, заобикалящи някакво западно ембарго. Наскоро „Ройтерс“ разкри схема, чрез която руски бизнесмен изпращаше забранени за експорт в Русия американски чипове чрез български посредник. Българите монтираха чиповете на платки и повторно ги изнасяха в Москва. И днес чрез реално съществуващи компании и кухи фирми руската армия продължава да се снабдява с нужните чипове за направата на оръжия.

Руснаците имат много пушки. Скоро ще почнат да ядат прикладите им.

Публикувано на

АЙДЕ ТОЯ ПЪТ ДА НЕ ЧУВАМЕ „ГЛАСА НА НАРОДА“!

Звънки удари на сърп и чук се носят откъм парламента. „Възраждане“ кове референдум срещу въвеждането на еврото от 1 януари 2024. За да „предотврати национално предателство“!

Няма да коментирам смисъла и ползата от влизането ни в еврозоната, нито времето, когато това трябва да стане (защото с присъединяването си към ЕС сме се съгласили, че ВСЕ НЯКОГА ще приемем единната европейска валута). Ще кажа няколко думи за референдумите като такива, защото левите почнаха прекалено често да спекулират с тях като символ на неосъщественото народовластие. Толкова често, че направо „референдумизираха“ социалистическия идеал. Което само добави нова щипка лицемерие към старата лудост.

Референдумите в България отколе са начин да се стори социализъм. До 10 ноември 1989 е имало само три – на 19 ноември 1922 г., на 8 септември 1946 г., и на 16 май 1971 г. На първия национален референдум, свикан от земеделското правителство, са осъдени т. нар. „виновници за националните катастрофи”. На втория, свикан от отечественофронтовското правителство, Царство България е провъзгласено за Народна Република България. На третия, свикан от комунистическото правителство, е приета Втората републиканска конституция (1971-1991 г.), по-известна като Живковската конституция.

На този фон изключването от обхвата на действащия Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление на „въпросите за допълнение и изменение на Конституцията, въпроси от компетенциите на Великото народно събрание, въпроси на държавния бюджет и данъчното облагане”, е направо политическа мъдрост.

Макар че и с разрешените за референдум въпроси имаме печален опит. Между 2013 и 2016 г. проведохме три „всенародни допитвания“. За улеснение ще ги наричам по имената на инициаторите им : БСП-референдум (2013, за Белене, провален поради ниско участие), президентски референдум (2015, за електронно гласуване,  иницииран от Росен Плевнелиев и спечелен, но електронно гласуване все още няма) , шоу-референдум (2016, иницииран от Слави Трифонов, с 6 въпроса, които или бяха обявени за конституционно несъобразни, или обезсмислени с последващи законови актове). Седми за еврото, осми за излизане от ЕС и девети за излизане от НАТО не ни трябват!

Но ни трябва политическа, а в случая – и логическа култура. За специализирани, свързани с експертна оценка неща, каквото е влизането или излизането в международни съюзи, не се питат лаици. Още по-малко се питат манипулативно, както стана през 2013 на „ядрения референдум“, организиран по инициатива на БСП. Социалистите събраха над 770 000 подписа с въпроса: „За“ или „против“ строежа на АЕЦ „Белене“? Впоследствие обаче ГЕРБ редактира въпроса на: „Да се развива ли ядрената енергетика в България чрез изграждането на нова ядрена електроцентрала?“ След като първоначално бяха „за“, в последния момент привържениците на Борисов не гласуваха или гласуваха с „не“. Референдумът се провали.

Така ще стане и с еврото, ако Копейкин събере 48 подписа на депутати или поне 200 000 подписа на простосмъртни, за да разгледа Народното събрание предложението за референдум. Срокът е 3 месеца, през което време лидерът на „Възраждане“ ще се „конвъртне“ поне 90 пъти. Но ще си направи брутален политически пиар както със зелените сертификати и оръжието за Украйна, и бадева ще качи още някой процент.

Управляващата коалиция не трябва да допуска референдум за еврото не само защото такъв по закон не може да бъде проведен според чл.9, ал 4 на Закона: „Референдум по въпроси, уредени в сключени от Република България международни договори, може да се произвежда преди тяхната ратификация“. Не трябва да допуска, защото „пряката демокрация“ може лесно да бъде „продадена“ на бедни и лошо управлявани страни като България. „Пряката демокрация“ по български няма нищо общо с демокрацията. А няма, защото е вдъхновявана от „нелибералната демокрация“ на Путин. Политинженерите на Кремъл от години маскират марксизма като консерватизъм. Затова дирижираните и финансирани от тях български партии не искат политически плурализъм, върховенство на закона, спазване на основните човешки права и свободи, разделение на властите и развито гражданско общество, каквито са елементите на пряката демокрация в цивилизования свят. Искат „контролирана демокрация“, в която парламентът служи като гумен печат на батюшката-цар. Е, и покривът на парламента върши някаква работа. На него по стар български обичай побиваме знамето. „По заповед на щуката“, т.е. на Путин, то ще бъде „неоконсервативно“.

И леко опърпано. Консервативният политинженерен байряк първо го вя ГЕРБ, после БСП, после обединените и разединени патриоти, сега в редичката клефуцат Възраждане и Български възход. Всички искат европейските пари, които се задават. Но не искат законите, по които те се правят. Още по-малко са петимни за идеите, които стоят в основата на законите.

Така че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари. И референдумите са начин да се доберат до тях.