Manolov.blog

Европейският съюз да прекрати санкциите срещу Русия, след като САЩ въведоха мита за стоманата и алуминия, поиска миналата неделя австрийският вицеканцлер Хайнц-Кристиан Щрахе. В „новата обстановка била невъзможна честна търговия“, аргументира се той с въведените от САЩ мита за внос на стомана (25%) и алуминий (10%). Било време да „прекратим злощастните санкции и да нормализираме икономическите си отношения с Русия“. При работното си посещение в Австрия утре, 5 юни 2018, руският президент Путин горещо ще подкрепи идеята. Вероятно няма да са (много) против и Франция и Германия, чиито държавни глави посетиха Путин в средата на май 2018.

Всъщност проблем да бъдат прекратени „санкциите срещу Русия“, щастливи или злощастни, няма. Просто защото санкции срещу държавата Русия никога не е имало. От март 2014 г. ЕС постепенно налага ограничителни мерки срещу Русия, които визират главно финансовия, енергийния и отбранителния сектор. Мерките бяха приети в отговор на незаконното анексиране на Крим и умишленото дестабилизиране на Украйна от страна на Кремъл. Ограничителните мерки на ЕС са пет вида: дипломатически; индивидуални(замразяване на активи и ограничаване на пътуванията на определени лица); ограничения за икономическите отношения с Крим и Севастопол; икономически санкции; и ограничения за икономическото сътрудничество. В резултат на тях Русия вече не е член на Г-8 от юни 2014 и оттогава срещите на върха се провеждат във формат Г-7; на 149 лица и 38 образувания бях замразени активи и забрани пътуването в западни страни; Европейската инвестиционна банка спря да финансира Руската федерация; спряха преговорите за присъединяване на Русия към Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и към Международната агенция по енергетика (МАЕ), и т.н. Икономическите санкции бяха удължавани последователно с по 6 месеца след оценка на прилагането на договореностите от Минск. Другите видове европейски санкции са в сила до юни 2018 г.

Американските санкции са по-категорични, но също не са срещу страната Русия. Предпоследният техен вариант, приет през август 2017, бе насочен към руския енергиен сектор и налага нови ограничения върху инвестициите в руски компании. На американските фирми им бе забранено да участват в проекти, в които руски компании имат над 33% дял. Европа, и по-специално Германия, реагира параноично на възможността да бъде спрян газпромския проект „Северен поток 2“ и едва ли ще позволи това. Въведените на 6 април 2018 нови американски санкции срещу 24-ма руски олигарси, висши държавни служители и 15 компании, само за няколко часа доведоха до срив борсовите курсове и почти до фалит алуминиевия олигарх Олег Дерипаска. Силно се надявам европейските страни не му направят изкуствено дишане заради 10-те процента мито върху алуминия, внасян от ЕС в САЩ, които въведе Тръмп.

Ако европейските санкции бъдат отново продължени и след юни 2018, руската икономика ще започне да губи годишно по три и повече процента от своя БВП. Това може още да не засяга приближените до Кремъл олигарси, но засяга обикновените руснаци. Храните поскъпват, заплатите намаляват, курсът на националната валута спада, безработицата расте, появяват се купони за храна. Възможно ли е да е другояче? Не. Теоретично би могло санкциите, които удрят най-чувствителното място на Русия – износа на петрол и газ, да предизвикат реформиране на икономиката ѝ. Практически обаче това е изключено, защото би предизвикало неминуемо падане на режима на Путин, крепящ се на корупция и погазване на законността. Засега това е мираж – две трети от руснаците харесват и имат доверие на своя лидер, през март 2018 го преизбраха за четвърти път. Значи одобряват и действията му. Тоест, съгласни са да носят последствията от неговите действия. Включително и от санкциите. Проблемът е на другата една трета от руснаците, които не харесват Путин. Но такъв проблем имахме и ние, живелите комунизма, които не харесвахме Живков. Имаше такива малцинства и в останалите комунистически страни. Това не спря Запада по време на Студената война да налага далеч по-строги санкции върху Източния блок от сегашните санкции върху Русия. И слава Богу. Рейгън започна „Звездните войни“, Чернобил гръмна, комунизмът падна и СССР се разпадна.

Сега Путин иска да го възстанови. СССР, не комунизма. Време е Западът да разбере това, тоест, да „поумнее“, както го посъветва Тръмп. Сегашната „икономизирана външна политика“ спрямо Русия, която водят Германия и Франция, игнорира европейското разбиране за демокрация, индивидуални права и пазарна икономика. Външноикономическата политика не може да бъде деполитизирана! Икономизацията безкритично приема политическото статукво в ответната страна, за да използва актуалните търговски възможности. Така обаче си стеснява политическите.

Освен неетично, подобно поведение е и антипазарно. Късогледо. Опортюнистично. Разбира се, всички „велики сили” в различни моменти от своята история са сключвали сделки с авторитарни, полудиктаторски режими, но те рядко изчерпват цялостния им подход към международните икономически отношения. Мислещите администрации и държави стъпват върху предимствата на своите икономики и се опитват да ги институционализират във външната си политика.

Напоследък Германия, Франция, Австрия все по-рядко правят това. Надявам се да поумнеят.

Тези неща се говорят от 1987 г. , когато комунистите наляха основите на бъдещата електроцентрала. Проектът бе на „Атоменергопроект“ – Киев, и Енергопроект“ – София, предвиждащ изграждането на 4 блока WWER-1000/V 320. През 1990 г.  бе замразен, пак от комунистите, които фалираха държавата, а оттогава на площадката се извършват единствено консервационни работи. Или поне едни (без) риск инженери взимат парите за тях .  Измамите обаче остават едни и същи.

Ето най-важните 10 от тях:

Първа. „С АЕЦ Белене развиваме ядрената енергетика”. Не, само сторим нова ядрена централа ! Ядрена енергетика можем да развиваме като удължим живота на АЕЦ Козлодуй и я разширим с най-модерни реактори. Още по-добре да започнем да развиваме алтернативни източници на енергия. Или най-малкото да повишим енергийната си ефективност.

Втора. „Строи се втора ядрена централа”. Истината е: не се строи! Две десетилетия АЕЦ „Белене” е средство да се източват парите на българския данъкоплатец с откровени кражби, незаконни поръчки, безумни консултантски хонорари и подозрително високи комисионни.

Трета. „АЕЦ Белене ще е  нова централа”. АЕЦ Белене ще е на 25 години, ако почне да се стори утре. Реакторите са модел от 1993 г. от поколение 2+. Сега се строят нови ядрени централи от поколение 3+ , а вече  има и 4-то поколение. Да не говорим за модулните ядрени реактори, които чукат на вратата.

Четвърта. „Цената на електроенергията ще бъде ниска”. Разчетите на HSBC показаха, че продажната цена на тока на АЕЦ Белене трябва да бъде три пъти по-висока от сегашната на АЕЦ „Козлодуй”, за да се откупи инвестицията за 18 години.

Пета. „Има външно търсене на електроенергия в региона”. Може, но не и на тази цена! Защото международната цена на произвежданата електроенергия в региона и сега е по-ниска от цената на електроенергията, продавана от АЕЦ „Козлодуй”.

Шеста. „Има стратегически инвеститори за нова ядрена централа” – индийци, китайци, руснаци… Такива няма, защото няма крайна стойност на инвестицията, защото няма финансиране и кредит, а държавата и българската енергетика нямат възможности да финансират или гарантират кредит.

Седма. „Ще дадем само каквото сме дали досега”. Напротив, ако искаме да притежаваме  (поне)половината централа, ще дадем половината пари! Най-ниската оценка на инвестицията на консултанта HSBC  бе 10 милиарда и 353 милиона евро. При досегашните цени на тока на АЕЦ „Козлодуй“ срокът на откупуването й ще е 107 години.

Осма. „България има нарастваща нужда от електроенергия”. Истината е, че за 10 години номиналният БВП на страната се увеличи 2.3 пъти, а нетното вътрешно потреблението на ток – с 8.4 на сто. Като продължи да повишава енергийната си ефективност, българската икономика може да произведе 2 пъти по-голям от сегашния БВП с днешното потребление на електроенергия. Едва тогава ще достигне средната енергийна консумация в ЕС.

Девета. „Строителството на втора ядрена централа ще създаде много нови работни места и ще се повиши благосъстоянието”. Напротив, изграждането ѝ ще ликвидира част от останалите енергийни мощности в страната, особено големите ТЕЦ на български въглища, които ще се окажат излишни.

Десета. „Отработеното ядрено гориво ще се връща в Русия”. Законодателството на ЕС задължава всяка страна-членка да погребва отработеното гориво на своя територия. България ще бъде единствената страна в света, която ще създава радиоактивни отпадъци, за да продава навън чиста електроенергия.

Но ние се извинихме на Путин за непослушанието си през последните 10 години. И пак се каним да си вземем Беля на главата.

 

А, жегна ли ви публикацията за танковете „Абрамс” по Тверския булевард? Вече трети автор дращи по темата. Щом ви интересува, нека да ви разкажа как ще стане, скъпи приятели.

Колоната „Абрамс”-и ще мине по Тверския и ще спре на Манежния площад. Благодарните руснаци, забравили „Крим-наш”, ще хвърлят цветя на освободителите и с наведени от притеснение очи ще ги молят за хуманитарни консерви.

Аз ще си седя върху бронята, ще пуша мълчаливо и мълчаливо ще ви гледам. Понякога ще правя снимки. Вие ще се усмихвате срамежливо, ще размахвате американски флагчета и всячески ще демонстрирате дружелюбие.

Като изпуша цигарата, все така мълчаливо ще хвърля фаса, ще се гмурна в люка и след миг ще изляза в ръка със стар американски кожен колан със звездички върху токата. Ще кажа: „Е, хайде. Строй се в колона по двама!”

Сваляйте гащите, братци! Ся шъ съ лекуваме. От величие. От имперство. От шовинизъм. От ксенофобия. От лакомия за чужда земя. От мерак за война. От омраза. От човеконенавист. От робство. От мракобесие.
…
После ще потеглим към Останкино.

Не, няма смисъл да плачете. Да разправяте за ипотеката и за изхранването на децата. Че просто сте си вършели работата, че сте само шофьор или чистачка. Тогава трябваше да плачете. Днес е късничко. Лечението ще бъде комплексно. Този път няма да сбъркаме. Пък и на вас ви е провървяло. Чувате ли писъци? Откъм сградата на ФСБ? Там прилагат истинска терапия.

Ама вие какво си мислехте? Не, няма да стане като предишния път. Няма да има „О-Раша-Горбачьов-Перьестройкьа-Дружбьа“. Ъ-ъ. Веднъж се изхитрихте всичко да одрискате. Затова този път вместо „Ра-ра-распутин“ ще бъдат приложени програмата „Петрол срещу храни”, външно управление и денацификация. За около 20 години.

После ще посетим Олгино. Лайфнюз. Рен ТВ. И другите по списъка. Никого няма да пропуснем. Нищо няма да забравим. Тормоза. Насаждането на омраза. Призивите за превземане. За война. За убийства. Гадните колажи и репортажчета.

Коланът е от здрава дъбена кожа…

Това е само началото. Най-хубавото тепърва предстои. Вижте изглед от Хага. Оценете архитектурните достойнства на сградата на Международния съд…

… Но нямаме намерения да „подреждаме” Русия. Напротив. Категорично подкрепяме разпадането на шибаната ви империя…

Ядреното куфарче го сложете ей тук. Браво! Ето ви едно русенско варено.

Братлета, вие не разбирате най-важното: не сме дошли да ви освобождаваме.

А да ви лекуваме.

Не носим мир, а ЛУСТРАЦИЯ.

Така ще бъде двадесет години. Като в Германия.

Пък после ще видим…

Превод: Васил Данов

Международни медийни, правозащитни и всякакви други организации споделят от снощи „негативното си впечатление“ от мнимото убийство на руския журналист и писател Аркадий Бабченко, яростен критик на президента Владимир Путин и политиката му. Служител на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) подчерта, че Украйна е разпространила „фалшива информация„. Генералният секретар на „Репортери без граници” Кристоф Дьолоар осъди инсценировката на убийството на руския журналист от украинските служби и я нарече „печална”. „Повторната поява на Бабченко е „голямо облекчение”, но е жалко и достойно за съжаление, че украинските служби са си играли с фактите, независимо по какви причини”, каза Дьолоар. И добави, че е „твърде опасно, когато едно правителство си играе с истината, особено когато използва журналисти за измамите си“. Международната федерация на журналистите (МФЖ) окачестви инсценираното убийство на руския журналист и дисидент Бабченко, който изненадващо се появи жив и здрав на следващия ден, като „нетърпимо и недопустимо“. Говорителката на руското външно министерство Мария Захарова определи украинската операция като „маскарад“, имащ за цел „пропаганден ефект“.

Силни думи. Каква обаче е била „играта“? Какъв е „маскарадът“? Какъв ще бъде „пропагандният ефект“

Бабченко инсценира смъртта си като част от свръхсекретна операция на украинските служби за сигурност с цел да бъдат заловени евентуалните истински убийци, действащи по нареждане на Москва. Да, „убийството“ е било инсценировка на украинските тайни служби (СБУ) с цел да бъдат осветлени поръчителите на действително замислен атентат срещу Бабченко. И не, действията на СБУ може да „подкопаят сериозно доверието в Украйна“ само на тези, които никога не са го имали, и да го увеличат сред поддръжниците ѝ. Националните органи на реда на Украйна наистина „стават все по-силни в противодействието на руската агресия“, както ги похвали Порошенко. Да му мислят ФСБ и Путин.

Щях да се гордея, ако български специални служби бяха организирали и изпълнили такава наистина „ювелирна акция“. Защото при първата българска,обявена за „ювелирна“ операция, през 1994 г. в кв. „Белите брези“ в София две барети бяха застреляни от свои колеги от тогавашното специализирано звено за борба с масовите безредици към СДВР. През 1996 г. други трима елитни служители на МВР бяха застреляни при операция в столичния квартал „Люлин“. През 2014 г. В Лясковец самотен луд стрелец уби един и рани трима командоси, и т.н. Всички родни „ювелирни“ операции досега са дело на самонадеяни МВР-шефове и приключват с жертви.

Украинската не бе такава. В хода на контраоперативните действия бяха установени поръчителят на убийството, който е наел посредник, а последният е наел изпълнител. Заснето бе фактическото предаване на парите от поръчителя на посредника, заедно с инструкции как, кога и в какви срокове да бъде извършено деянието. Освен злополучния убиец и поръчителят му, СБУ залови цялото руско досие на Бабченко, банковите сметки на него и съпругата му, акаунти и копие със снимка от предпоследния му, издаден преди 13 години (!) руски паспорт, който могат да имат само руските специални служби. Нещо повече – стана ясно, че Бабченко е бил „винтик“ в далеч по-мащабна операция, замислена от ФСБ. С пари, дадени му от руския поръчител, посредникът е трябвало да закупи автомати Калашников, 1000 кг взривни вещества, неограничено количество патрони, РПГ и боекомплекти към тях. (Снимки от склада и оръжието също бяха показани на брифинга.) Цялото това оръжие е трябвало да бъде съхранявано в склад в Централна Украйна, близо до Киев. И да бъде използвано за убийства на граждани на Русия, напуснали страната поради политическите си възгледи – журналисти, общественици, публицисти, които открито критикуват руската власт.

Планът е повече от циничен, както го нарече Василий Грицак, ръководител на Службата за сигурност на Украйна. Престъпен е.

Това тепърва ще става ясно и на следващи брифинги, и по време на очаквания съдебен процес. Те няма да бъдат приятни на Русия. След Крим и МН-17 тя може наистина да бъде „изправена на позорния стълб“.

Но не от Киев. От Москва. Хага е все по-близо.

Когато отивам в супермаркета, виждам същинско изобилие от храна. Толкова съм разглезен, че гледам на това изобилие като даденост. Дори понякога капризнича: „Как тоя скапан магазин няма …еди-какво си” – взависимост от настроението и непосредствената ми нужда. Очаквам да намеря каквото търся в този магазин – по всяко време на годината и денонощието, в каквото искам опаковка и в каквото ми е небоходимо количество. Няма значение, че дори с подробна карта не мога да намеря съседната улица –производителите и търговците са длъжни да намерят мен. И те са го направили, за да спечелят. Без предварителен план и централен планиращ орган. Благодарение на безкрайно сложния спонтанен ред, познат като “свободен пазар.”

Пазарът възниква, защото хората са осъзнали, че е възможно да постигнат повече в сътрудничество с други хора, отколкото сами. Онези, които критикувайки пазара, казват, че хората “са направени за сътрудничество, не за конкуренция,” пропускат да осъзнаят, че пазарът в действителност е сътрудничество. Всъщност пазарът е хора, които се конкурират, за да си сътрудничат по-добре.

Свободният пазар е събирателно понятие за размяната, която непрекъснато се извършва в обществото – доброволната и взаимноизгодна размяна. Когато си купувам вестник от будката за вестници (все по-рядко!), разпространителят и аз разменяме две вещи: аз се разделям с пет лева, а разпространителят се разделя със списанието. Предприемаме размяната, защото всяка страна очаква да спечели от нея. Следващият път ще я повторим размяната (или ще я откажем), защото в близкото минало очакванията ни са се сбъднали (или не са). Търговията, или размяната, се осъществява, защото и двете страни имат полза; ако не очакваха да спечелят, нямаше да се съгласят на размяна.

На свободния пазар икономическата полза от труда на даден човек се определя по един единствен принцип: чрез доброволното съгласие на тези, които желаят да изтъргуват в замяна своя труд или продукти. Това доброволно съгласие представлява признаване на факта, че човек работи, за да поддържа собствения си живот, че трябва да се направлява от собствения си рационален интерес, и че ако иска да търгува с другите, не може да очаква жертви от тяхна страна, т.е. не може да очаква да получи блага, без да предложи съизмерими блага в замяна. Единственият критерий за това какво е съизмеримо, е свободната, доброволна, ненасилствена преценка на участниците в размяната.

В България все още широко битува убеждението, че при търговията едната страна може да извлече полза само за сметка на другата, и че при всяка сделка има победител и победен, „експлоататор” и „експлоатиран”. Желанието да се търгува обаче означава, че и двете страни имат полза от това. Според жаргона на модерната теория на игрите търговията е ситуация на „печеля аз – печелиш ти”; това е игра на „положителна сума”, отколкото „на сума нула” или „на отрицателна сума”.

Много хора приемат, че пазарите са необходими, но смътно чувствуват, че „в тях има нещо неморално”. Те се страхуват, че пазарите водят до неравенство, и не харесват „егоистичния интерес”, който се отразява в тях. Вече сме говорили за кретивната сила на човешкото его и за това че именно на него се дължи човешкия прогрес. Казаното за творците важи и за предприемачите – те също са творци. Те са Производители и Създатели – хора с независима мисъл и кураж да преследват мечтите си. Дължим им благодарност за това, че непрекъснато откриват ново знание и раждат нови идеи. Те са постоянни благодетели на човечеството – макар да получават заплащане за идеите и откритията си, това заплащане е нищожно в сравнение с ползата от техните идеи и открития за потребителите. Производителите и Създателите не получават интелектуален бонус, който да добавят към собствения си интелектуален потенциал и да направят още по-голеим открития или да родят още по-новаторски идеи. В същото време Изпълнителят, човекът, който оставен сам на себе си, ще умре от глад в резултат на своята безнадеждна неспособност да твори и създава, получава наготово всичко от техните мозъци. Такова е естеството на “конкуренцията” между интелектуално силните и интелектуално слабите. Такъв е моделът на “експлоатация”, за който предприемачите са непрекъсанто ругани.

Противниците на пазара обаче твърдят, че свободният пазар е “нечестен” както за обикновения човек, така и за гения. Те често питат: “ Защо Азис трябва да изкарва повече пари от Айнщайн“? Отговорът е прост: ако много хора откриват полза в музиката на Азис, те имат пълното право да харчат парите си за удоволствието да го гледат или слушат. Богатството на Азис не е иззето от тези, които не ги интересува неговата музика (аз съм един от тях), нито от Айнщайн. В едно свободно общество никой не препречва пътя на Айнщайн и не го лишава от подкрепа на съответното интелектуално ниво – или поне не би трябвало да го прави.

Пазарите често биват наричани “жестоки” и “безскрупулни.” Това е дълбоко невярно. Свободният пазар позволява на всички да постигат своите цели, използвайки собствените си умения. Пазарът изисква най-доброто от всеки и подобаващо то възмездява. Пазарът е успешен именно защото е справедлив. Той е непрекъснат процес, който не може да бъде държан в застой.

Наистина всяка година десетки хиляди фирми успяват, а други десетки, може би стотици хиляди, излизат от бизнеса. Това е “съзидателното разрушение” на пазара. Колкото и жестока да изглежда присъдата на потребителите за някой, който губи работно място или инвестиция, пазарът работи на принципа на равенството. На свободния пазар никоя фирма не получава специални привилегии от държавата и трябва постоянно да задоволява потребителите, за да остане в бизнеса.

Това не се учи в държавните училища. В държавните училища се славослови правителството. Там се преподава, че правителството реформира като Робин Худ, героят на английската балада, който взема от богатите и дава на бедните. Обаче привържениците на свободния пазар знаят, че единствено властимащите имат полза от действията на правителството. Овластеният елит поддържа вечен мита за Робин Худ, за да спечели мълчаливото съгласие на народа за собствената си официална кражба. В края на краищата в легендата за Робин Худ престъпниците са принц Джон и шерифа на Нотингам – властимащи лица, които употребяват силата на правителството, за да крадат както от богатите (като Робин от Локсли), така и от бедните, за да дадат на себе си.

Защо хората продължават да приемат това състояние на нещата, при което правителството е един институционализиран крадец? При това крадецът е по-благороден от политика когато ти вземе парите, си отива и те оставя на мира. Когато политикът ти взима парите, той остава наоколо, за да контролира живота ти и дори да те убеждава, че този контрол трябва да те прави щастлив.

Джордж Вашингтон някога е казал: “Правителството не е разум, то не е красноречие. Правителството е сила”. Употребата на сила обаче не е по-етично средство за постигане на нашите социални цели, отколкото за постигане на нашите лични цели. Употребата на сила, с изключение на случаите на самоотбрана, приема, че целта оправдава средствата.

Поддръжниците на свободния пазар допускат обратното – че етичното решаване на проблемите е и най-практичното, и най-хуманното. Стремежът на хората да си сътрудничат и да подобряват собствения си живот, животът на семействата си и на съседите си, е естествен. Личните възнаграждения и наказания за успех и провал на пазара са трудният, но ефикасен път към по-голямо знание, мъдрост и благоденствие. Без правителствена принуда хората ще са по-мотивирани да произвеждат богатство и да го разпределят според собствените си ценности – включително ценностите на щедрост и състрадание.
Свобода, конкуренция, нововъведения и отговорност – всички са част от невероятно сложна пазарна формула за постигане на всичко, което хората в едно общество ценят. Намирането на доброволни решения на обществените проблеми е по-трудно от правенето на закони – но резултатите са много по-трайни и много по-задоволяващи.

Мнозинството българи все още не разбират това. И въпреки всичко в битката на идеи, която е основа на развитието на всяко общество, в борбата между насилие и свобода, насилието няма шанс.

Доверието на хората в демократично избраните им политици е достигнало най-ниската си точка за всички времена. Но въпреки че кризата на демокрацията е широко призната, към самата демократична система не се отправя никаква критика. Никой не я вини за проблемите, които предизвиква. Политическите лидери неизменно твърдят, че тези проблеми се дължат на твърде много свобода, а не на твърде много демокрация. Единствената разлика е, че социалдемократите негодуват срещу „прекомерната“ икономическа свобода, а консерваторите – срещу „прекомерната“ социална свобода.

Демокрацията се е превърнала в религия – модерна, светска религия. Държавата е нейният Бог, политиците са нейните жреци, изборите – нейните съкровени тайнства. Но за разлика от истинската религия, при демокрацията и вярващи, и атеисти са убедени, че Богът- държава върши добрините си напълно безкористно. Че е същински пазител на обществения интерес и не иска нищо в замяна. Че само раздава безплатно хляб, риба и други блага на всеки, който пожелае. И пак остават кошове с трохи.

Никой не каза, че повечето демократични страни години наред взимаха заеми, харчеха и налагаха данъци с размах, който докара света до финансовата криза от 2008 г. Злощастната намеса на правителствата в икономиките и финансите на съответните страни попречи на по-бързото и всеобхватно възстановяване. Правителствата се опитаха да дадат рамо на раздутите сектори, като увеличат харченето в тях. Те плащаха субсидии на желаещите да си купят нови коли, за да подкрепят автомобилната индустрия, и започнаха големи инфраструктурни проекти, за да помогнат на строителния сектор. Особено облагодетелстван бе секторът, който финансира производството на автомобили и строителството – банковият. Нещо повече, правителствата подкрепиха пряко и финансовия сектор, като гарантираха задълженията му, национализираха банки, изкупуваха активите им или купуваха дялове от тях. В същото време заради регулираните трудови пазари безработицата хвръкна до небето. Приходите на правителствата от данъци върху дохода и социални осигуровки тръгнаха рязко надолу. Социалните разходи се увеличиха. И то не само в Гърция. Ако говорим в проценти от брутния вътрешен продукт, социалните разходи на Германия – 26,7 %, и на Франция – 28,7 %, бяха и все още са по-високи от гръцките – 20,6% от БВП.

Така че Европа има да спасява и демокрацията, и парите си. Но първо парите, защото без тях не може да гарантира демокрацията. Не е ясно дали вече ще може и с тях, но все пак за начало трябва да бъде НАИСТИНА гарантирана независимостта на Европейската централна банка (ЕЦБ), която ги печати. Въпреки уверенията на германските политици, че ЕЦБ ще бъде копие на Бундесбанк и така ще „пренесе“ стабилността на Бундесбанк към останалата част от Европа, случи се точно обратното. Освен ценовата стабилност, ЕЦБ трябваше и „да поддържа общите икономически политики на общността“. Ако официалната инфлация бе ниска, ЕЦБ печаташе евро, за да подкрепя икономическите политики. От март 2015 година вече няма таван на тази поддръжка. Тогава ЕЦБ стартира мащабната си програма за „количествени улеснения“, тоест за изкупуване на държавни облигации, чрез която до септември 2016 г. вливаше в икономиката на еврозоната по 60 млрд. евро месечно.

Програмата уж спря, но направи, каквото можа. Остава да се надяваме, че количествените улеснения няма да доведат до качествени изменения в и без това разклатения ЕС. Две-три нови Гърция чакат на опашка да го съборят. България е една от тях.

Драмата с дясното обединение, макар през последните години да придоби фарсов характер, има и един полезен „страничен ефект” – подновяването на разговора за идеите и принципите, тоест за морала, в българската политика. Разбира се, верността към принципи и идеи, с които кръгове във всяка от двете основни десни партии обясняват желанието или съпротивата си да се коалират помежду си, прикрива други сметки и интереси. Но доколкото сключването или провалът на предизборна дясна коалиция може да предизвика нови интриги, но няма да родят нови принципи и идеи, ще кажа няколко думи за принципите и идеите. На моя десен политик – но и всички мислещи избиратели. В лявата политика далеч няма повече морал…

Връзката между морал и идеология е пряка – моралът е набор от ценности и идеи, т.е етичен кодекс, който от своя страна е елемент на философията, без която не може да има политика, която пък се базира на идеология – системата от ценности и идеи, която освен да обясни обществото, мотивира и направлява определен тип обществени действия. Идеологията и разговорът за нея обаче се натоварват със значения, които не притежават, и надежди, които не могат да оправдаят. Разчита се една обща идея, каквато десните партии никога не са имали, да им донесе толкова гласове, колкото скоро не са получавали.

Разговор за морала в българската политика обаче си струва да се води колкото дълго трябва, макар драмата на партиите в България да не е морална. Тя е идеологическа, организационна и личностна. Не се решава с механични коалиции. Още по-малко – с връщане или генериране на ценности и добродетели в обществото. Това не е работа на политическите партии. Не е работа дори на политиката. Работа е на философията – и най-вече на самото общество.

Политиката е неотделима част от философските системи. Ако философията обуславя зараждането, промените, развитието и краха на всяка социална система, партиите се застъпват за определени политически принципи като следствие и основно практическо приложение на своите фундаментални философски принципи. Само в политиката, базирана върху философия, има морал, макар огромна част от българските политици да смятат, че тя е територия отвъд доброто и злото, и често да обещават да отнемат на едни онова, което им принадлежи, за да дадат на други нещо, което не им принадлежи. Засега това е печеливша стратегия, тъй като се базира на първичния инстинкт на човека да се стреми към благоденствие и да бяга от тегобите. И ще бъде такава, докато сред достатъчно голяма част от обществото не се утвърди морал, който ще постулира хората да не разчитат на държавата, а да се оправят сами в живота. Този морал обаче ще бъде наложен от гражданите. Когато се появят достатъчно граждани с такъв морал, ще се появяват и политици, готови да го спазват, за да бъдат избрани. Тогава ще се роди и автентичното дясно в България.

Засега няма достатъчно такива граждани, или ако има, повечето от тях не гласуват. В резултат не се появяват и достатъчно такива политици. Така че дори да се окаже възможно, дясното обединение няма да бъде печелившо. Това може би е драма за апаратите, но не и избирателите. Поне за част от тях по-важният въпрос е дали дясното обединение е нужно. За да се отговори на този въпрос аргументирано, а не конюнктурно, първо трябва да бъдат дефинирани понятия като философия, морал и политика, и потърсена органичната връзка между тях.

Моралът на десните е рационалният егоизъм, според който човешкото благо не изисква човешки жертви, а рационалните интереси на хората не влизат в конфликт, тъй като хората си взаимодействат едни с други като търговци – дават ценност, за да получат ценност в замяна. Този етически принцип доведе Западния свят до невиждан разцвет и срути комунизма в Източна Европа. Но България т. нар. „десни” не го заявиха недвусмислено, не го назоваха, не формулираха цялостен етичен кодекс на неговата основа. Затова и не постъпваха нито разумно, нито почтено, нито справедливо, през последните 30 години.

Следователно дясното обединение между тези партии, начело с тези лидери, на тази основа, с тези послания, не е въпрос на живот и смърт. Поне не на избирателя. Ще стане, когато стане. Когато му дойде времето.

И в Библията така пише: кривото не може да се изправи, това, което е недовършено, не може да се брои. Пише, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.

И че всеки край е начало.

Българската политическа система е в криза. Трудно е да се каже дали някога след Съединението е била във възход, но сегашната криза е толкова очевидна, че партии и коалиции от партии сериозно обмислят възможността в тях да се членува…без да се членува. Освен индивидуално членство, се обмислят и процедури за групово членство на неправителствени организации, както и „гражданско участие“ (каквото и да означава това) за най-неорганизираните. И макар първите сигнали за подобно „отваряне“ да идват отдясно, сигурен съм, че скоро няма да остане партия, която да не предостави възможност на неизхабени и обществено авторитетни личности да се политизират, без да се партизират.

Процесът е не само естествен – той е много закъснял. Или по-точно – бе изкуствено задържан от партиите, които никак не бяха склонни да делят с „външни хора“ монопола си върху властта.  Не че сега имат по-голямо желание да делят, просто имат по-малка възможност да пречат. Постоянното намаляване на гласуващите предизвиква криза не само на партийното, но и на политическото представителство. Избирателите не могат да чуят политическо послание, което да харесат, защото няма нищо, което да прилича достатъчно на партия, за да им го поднесе.  

Само че това, което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола. Личностите са в правото си да не се идентифицират идеологически, или да направят погрешен избор – просто такъв е личният им избор. В правото си са и да влязат в погрешните идеологически групи или движения, само за да „направят нещо”. Нищо, че не знаят точно какво. Или пък че „нещото“ е толкова голямо, че за един управленски мандат за него не може да се направи нищо.

Правенето на каквото и да е, само за да се прави нещо, е политическо действие, което неизбежно се проваля. Част от провала му е помощта, която привържениците на самоцелното – или безцелно – действие, оказат на идеологическите си опоненти, улеснявайки ги да оборят собствените им идеи. Толкова за Юпитер (индивидите).

Волът обаче (т.е., партиите), не могат още дълго да си позволяват да не се идентфицират идеологически . Четвърт век те умишлено не дефинираха своята идеологическа идентичност, отказвайки да отговарят на фундаментални въпроси. А тези въпроси са философски, защото политиката е дял от философията. И преди да има десни и леви „политики“, е имало десни и леви философии. Левите философии налагат колективна представа за добро и правилно, като не признават на човека правото му да греши дори спрямо себе си. Десните признават правото на индивида да ръководи собствената си съдба, като следва своите възгледи, вярвания, нагласи и желания, стига да зачита същите права и на останалите. Лявото е власт, дясното – свобода Лявото са интереси. Дясното – ценности. Дясното е апология на индивидуализма, свободния пазар и свободната конкуренция.Това му позволява да изгради цялостна идея за света и действителността, и за разлика от всички останали колективистични идеологии, чиито изходен пункт са потребностите на общността, единствен да говори с езика на правата на личността.

Политиката е практическо приложение на философията. Тя не може да бъде постигната без идеология. Идеологията е нещо като политически наръчник „Как да се държим в обществото?“ Всеки конкретен порядък в обществените дела е резултат от идеологии.

Обществото винаги е плод на идеологии. Тези идеологии го предшестват във времето. Делата следват думите; действието винаги се предхожда от идеи и реализира онова, което мисленето преди него е планирало.

Следователно идеите имат значение. Днешните идеи са утрешната политика. Затова не трябва да се присъединяваме към партии без философска рамки или с философска рамка, която не приемаме, само за да „направим нещо“. Това нещо обикновено е нищо.

Разбира се, идеите се развиват. Нова идеология сменя старата. Нови хора с ново мислене идват на власт. Как обаче ще упражняват властта, ако нямат идеология? Ако заявим, че вече няма идеологии, твърдим ли, че може да няма и власт? Тогава за какво се борят носителите на идеологията, че вече няма идеологии? Особено когато правят партия?

Един вероятен отговор е: за благоденствието на хората. Но благоденствието е невъзможно без социално сътрудничество, социална организация и социално действие. А това са „идеологически въпроси“. Разбира се, винаги може някоя и друга идеологическа точка да се жертва пред лицето на реален или измислен риск. Най-често наричат този риск „опасност от анархия“ . Почти винаги обаче този риск е преувеличен или направо измислен. Рисковете са само оправдание за безпринципния компромис в името на властта.

Партии, които заявяват, че е настъпил краят на идеологиите, би трябвало да не се интересуват от властта. Би трябвало и да не правят и компромиси, защото са „консенсусни“, тоест, направили са ги предварително. Консенсусът означава да признаеш всяко не-крайно мнение или действие, всеки умерен, за прав.

Често наричат това «демокрация». Може и да е, ако «демокрация» означава забрана на споровете и конфликтите. Защото идеологическите спорове са в основата на общественото развитие. Така е при капитализма, обратното е при комунизма. Днес комунизмът е заменен от политическа коректност, която също не допуска идеологически спорове. Значи политическата коректност е лява.

Ако си «никакъв», си ляв. Между дясната идеология и липсата на идеология има само лява идеология.

Или, както пише американската философка и писателка Айн Ранд: „Ако един човек има смесени убеждения, лошото в него подронва, възпира, сразява и в крайна сметка руши доброто. Какъв е моралния статус на свободна страна, чието правителство нарушава „отвреме-навреме“ правата на гражданите?“

Няма такъв статус, защото такава страна не е свободна. Следователно не е и морална.

През 1917 г. руските селяни викаха: “Земя и свобода!” Но получиха Ленин и Сталин.

През 1933 г. германците искаха жизнено пространство. Но получиха Хитлер.

През 1793 г. французите викаха: “Свобода, равенство, братство!” Получиха Наполеон.

През 1778 г. американците не викаха нищо. Те просто провъзгласиха индивидуалните права и водени от политическите философи – Бащи на нацията им, ги постигнаха. Съградиха Република, която потомците им с доста голям успех ерозираха…

Никоя революция, независимо колко е справедлива, и никое движение, независимо колко е популярно, не са направили добро на човечеството без политическа философия, която да ги води, която да определя посоката и целта им. И обратно – липсата на идеология винаги е спомагала за разпространението на злото. Разбира се, можем да не признаем, че злото е зло. Но тогава ще става все по-рисковано да признаваме, че доброто е добро. И ще се върнем към комунизма.

Някои вече го живяхме. И не ни хареса.

Преди десет години световната финансова криза провокира много западни правителства да убеждават обществата си, че капитализмът е нестабилна система, осъдена периодично да преживява такива и дори още по-сериозни кризи, и да лансират възгледа, че държавата трябва да играе по-голяма роля в икономиката. Инерцията продължава и досега.

Особено в България. За една трета от пълнолетните българи това се разбира от само себе си. Толкова гласуват за екскомунистите и техните клонинги пред последните 30 години. Не е ясно дали тези хора наистина не разбират, че комунизмът/социализмът е синоним на престъпна и корумпирана политическата власт, на пълен контрол върху медиите, на подменена истина за миналото, на напълно деморализирана демокрация; че със своите измислени права на труд, на печалба, на заплата, на социална помощ, на безплатен кредит, и т.н., цял живот ги е лъгал и ограбвал. Не е и важно. Тези хора не избират социализма, защото е морален или изгоден. Избират го, защото им е познат. Те се страхуват от непознатото, не приемат предизвикателства и не поемат рискове, защото не могат да се справят с тях. Те искат времето да спре. „Те” – мутрите и милиционерите от т. нар. „национално отговорен капитал”. Възрастните, бедните, мързеливите и неграмотните. Придворните интелектуалци, които не могат да продадат интелекта си на пазара, защото е оскъден. Фалшивите капиталисти, фалшивите интелектуалци, фалшивият пролетариат…

Останалите две трети от българите обаче, които не гласуват или гласуват за десни партии, нямат право да мълчат, когато се атакува капитализма. Немалка част от тези хора са предприемачи – в България има близо четвърт милион фирми, в частния сектор са заети над милион и половина души. Те са се доказали чрез талантите, амбициите, творчеството и труда си, успели са единствено благодарение на това, което са създали и предложили на пазара. И ако целта на живота им наистина е техният собствен и на семействата им просперитет, са длъжни да защитават капитализма. Просперитетът е невъзможен в общество, в което няма свобода. Капитализмът е политическият проект на Свободата.

Свободните хора не са равни. Всеки от нас е уникално същество, и няма причина да очакваме, че действията и пазарните ни взаимоотношения биха дали еднакви резултати. Равните хора не са свободни. Единственият начин да уеднаквим доходите и благосъстоянието в едно общество е да подтиснем способностите на по-предприемчивите, които винаги са малцинство, за да можем да изравним скоростта им с тази на по-бавното мнозинство.

Отдавна не беше имало по-мракобесна атака срещу Свободата. Тя задължава привържениците на капитализма този път да водят битка с комунистите на тяхна територия – в полето на морала. Дългогодишната практика капитализмът да се защитава единствено на базата на неговата ненадмината и неоспорима икономическа ефикасност, почти доведе до разрушаването му. Сега той се нуждае от морална защита. Има право на нея, защото по природа е морален. А тъй като се основава на доброволни договаряния между хората – и благороден.

Моралната идея, на която трябва да се базира моралната защита на капитализма, е: индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро, да защитава своя рационален личен интерес. Това право произтича от неговата природа на човек и не предизвиква конфликт на интереси. Не може да има конфликт между хора, които си взаимодействат като търговци – дават ценност, за да получат ценност в замяна. Принципът на търговията е единственият рационален етичен принцип на всички човешки взаимоотношения. Това е принципът на Справедливостта

Няма начин капитализмът да победи другояче, освен като привържениците му широко разгласят принципите, същността, историята и моралното значение на капитализма. Като накарат цялото общество да осъзнае, че основният и най-важен политически въпрос на България продължава да бъде: капитализмът срещу социализма, или Свободата срещу робството. Като убедят обществото да направи избор в полза на Свободата.

Комунистите наричаха това „идеологическа борба”. Истинското й име е „война на идеи”. Войната на идеи в едно общество никога не спира, защото без нея няма развитие. Това е война за умовете и сърцата главно на младите – на години и по дух – които не се страхуват да знаят и не са готови да се предадат. Свободните хора имат всички шансове да я спечелят, ако престанат да търсят преки – тоест чисто икономически – пътеки при защитата на капитализма. В идеологията преки пътеки няма – или водят някъде другаде.

Тези, които не разбират това, са обречени да (се) загубят.