Green New Deal: антииндустриалната революция

Днес Европейската комисия ще представи официално в Брюксел пакет от политики Green New Deal. Изпреварвам я с откъс от пророческото есе на Айн РандАнти-индустриалната революция“ от едноименния сборник, излязъл през 1971 г. Дано Европа през 2023 не бъде такава, каквато щеше да бъде през 1975.

…Ще започна с пренасяне на абстрактната идея в конкретни, специфични думи. Сега се счита, че технологиите са враг на човека и трябва да бъдат ограничени или премахнати. Да видим как тази идея може да бъде приложена в живота.

Представете си, че сте млад човек в 1975. Вие сте женен, имате две деца и скромна къща в предградията на голям град. Следва обикновен ден от всекидневието ви.

Ставате от сън в 5 сутринта, защото работите в града и трябва да сте в офиса в девет. Винаги закусвате нещо леко, само препечени филийки и кафе. Но електрическата кафе машина е изчезнала – вече не се произвеждат, тъй като се считат за луксозен каприз, освен това изразходват ток, което натоварва електроцентралите, а това замърсява въздуха. Правите кафето си в старомодна електрическа…не, нафтова печка. Имахте електрическа печка, но те вече са забранени със закон. Електрическият тостер също е изчезнал, затова изпичате филийките във фурната. За миг се разсейвате и филийките изгарят, няма време за други.

Когато имахте кола, за 25 минути се придвижвахте до офиса. Частните автомобили, обаче, са забранени и хората вече се движат с „градски транспорт”. Сега ви трябват два часа и половина, за да стигнете до офиса. Общинският автобус ви транспортира за малко повече от час, но когато е редовен. Вие не знаете дали ще закъснее и излизате половин час по-рано. Влачите се десет пресечки сред силния, студен утринен вятър до спирката и чакате там. Нямате избор – няма друг транспорт и това е известно на транспортната фирма.

Пристигате в града и вървите пеша дванадесет пресечки от автобусния терминал до офиса. Пристигате навреме. Ще работите до обед, после обядвате на бюрото – храна, която сте донесъл от къщи. На две пресечки от зданието, където работите някога имаше шест ресторанта , но ресторантите са известни замърсители – те създават боклуци. Сега има само един ресторант и той не е много добър – трябва да се редите на опашка. Освен това е по-евтино да си носите храна от къщи в стара кутия за обувки. Няма метални кутии – производството на метал е силно ограничено. Няма и найлонови торбички, които се считат за луксозен каприз; няма и термоси. Сандвичът ви е доста вкиснат, кафето е студено, но вие сте свикнал.

В късния следобед все по-често поглеждате към часовника и се борите с повтарящите атаки на врага ви: досадата. Вие работите за тази фирма от осем години; през последните три години сте мениджър на офиса, не очаквате повишение, нямате избор за друга работа – разширението на бизнеса в страната е прекратено. Борите се с досадата и си казвате, че сте изключителен щастливец, но без успех. Повтаряте си това, защото във вас пълзи страх, който не искате да признаете: компанията може да фалира. Знаете, че хартията консумира дървета, а те са жизнено важни за опазването на живота на земята. Горите не трябва да бъдат жертвани заради луксозни капризи. Фирмата, за която работите произвежда контейнери от пресована хартия.

На връщане в автобусния терминал се упреквате – не сте уморен, няма причина. Съпругата ви, повтаряте си вие, е истинската жертва. И това е вярно.

Тя става в 6 сутринта. Вие настоявате тя да спи, докато печката с въглища, която сте запалил малко да затопли къщата . Съпругата ви трябва да приготви закуска за петгодишния ви син. Няма корнфлейкс за закуска, тъй като те са забранени – не са достатъчно хранителни; няма портоколов сок в кутии – те замърсяват околната среда. Няма и електрически хладилници.

Съпругата ви трябва да кърми дъщеря ви, която е на шест месеца. Няма пластмасови бутилки, храни за бебета, памперси, съпругата ви е принудена да пере всеки ден на ръка пелените. Така тя пере и всичките ви дрехи, на ръка мие чиниите, защото няма луксозни капризи като перални, съдомиялни и елекрически ютии. Няма и прахосмукачки – тя чисти къщата с метла.

Няма шопинг центрове – те развалят красотата на природата. Съпругата ви върви пеша две мили до най-близкия магазин за хранителни продукти и чака на опашка около час. Покупките, които мъкне до къщи са доста тежки, но тя не се оплаква – журналистката, която има колонка във вестника писа, че това е добре за фигурата.

Тъй като няма консервирани и замразени храни, тя започва да приготвя вечерята три часа предварително – бели и реже на ръка хлъзгавите, съпротивляващи се зеленчуци.

Вие се прибирате в къщи, и съпругата ви се опитва да скрие умората си. Това е трудно, още повече, че няма козметика, което е извънредно голям личен каприз. Приключвате с вечерята, измиването на съдовете, децата са в леглата и вие двамата сте свободни. Но какво да правите с остатъка от вечерта? Няма телевизия, радио, електрически грамофон, записи на музика, няма автомобилни кина. В градчето, на шест мили има кино, но трябва да хванете общинския автобус навреме; не ви се тича до спирката.

Оставате в къщи. Няма какво да кажете на съпругата си – не искате да я депресирате с това, което е в главата ви. Знаете, че тя мълчи поради същата причина. Синът ви нямаше апетит на вечерята – боли го гърлото. Неясно си спомняте, че дифтеритът някога беше напълно ликвидиран, но напоследък има епидемия в училищата в страната; седемдесет и три деца починаха в съседния щат. Последният път, когато видяхте баща си, той се оплака от болки в гърдите. Отчаяно се надявате да не е сърдечна болест. Майка ви почина от сърдечен пристъп на 55 години и старият лекар спомена за апаратче, което можеше да я спаси; но то е продукт на много, много напреднала технология, която повече не съществува: нарича се пейсмейкър.

Поглеждате към съпругата си в полумрака. Електричеството се ограничава и се позволява само една крушка в стая. Въпреки това виждате, че тя се е прегърбила, а край устните и има бръчки. Съпругата ви е само на тридесет и две години, беше толкова красива, когато се запознахте в колежа. Тя учеше право, искаше да стане адвокат и можеше да съчетае кариерата си със задълженията на съпруга и майка. Но не можеше да я съчетае с тежкия физически труд и затова се отказа. В продължение на петнадесет часа този ден тя свърши работата на дванадесет машини. Тя трябва да го прави, за да не изчезнат от земята кафявия пеликан и бялата полярна мечка.

В десет часа вие изпитвате силна необходимост от сън, което заглушава всички други желания. Лежите в леглото до съпругата си, която изпитва същите чувства, като вас, а вие унесено се опитвате да си спомните какво бяха казали природозащитниците за радостите на необузданата сексуалност. Заспивате, и въздухът над покрива на къщата ви е чист, като арктически сняг. Но на прага на съня се питате колко дълго ще го дишате.

Това, разбира се, е фантазия. В действителния живот няма постепенна деградация на цивилизацията в диващина. Има катастрофа без възстановяване, дълга, провлечена агония, хаос, безсилие и безразборна, масова смърт. Няма „малко” отстъпление от прогреса, няма „ограничен прогрес”. Вие чувате днес много гласове, противопоставящи се на „неограничената технология”. Ограничена технология е противоречие в термините.

Не е фантазия безбройните начини, по които животът ви – значението му, удобството, безопасността, щастието, зависят от технологията. Целта на твърде краткия пример е да направите личен списък с нещата, които ще изгубите, ако бъдат премахнати технологиите. После мълчаливо благодарете винаги, когато използвате предметите, създадени от тях, които ви спестяват труд, време, т.е. спасяват живота ви.

Ако някой поиска да ви принизи до всекидневието, което описах, вие ще изкрещите в протест. Но защо? Това се предлага шумно, ясно и всеки ден навсякъде около вас. Има и по-лошо – то се предлага в името на любовта към човечеството.

Превод: Огнян Дъскарев

Съботно четиво: Консерватизмът: некролог

Айн Ранд

 Лекция в Принстънския университет, 7 декември 1960 г.

…В политическо отношение днешният световен конфликт е последен етап от битката между капитализма и етатизма.

Свободата в политически контекст означава свобода от държавната принуда. Тя не означава свобода от хазяина, свобода от работодателя или свобода от законите на природата, които не осигуряват на човека автоматично благоденствие. Това означава свобода от насилствената власт на държавата – и нищо повече.

Днешният световен конфликт е конфликт между индивидa и държавата, същият конфликт, който се води в цялата история на човечеството. Имената се променят, но същността и резултатите остават същите, независимо дали индивидът се бори срещу феодализма, срещу абсолютната монархия, срещу комунизма, фашизма, нацизма, социализма или социалната държава.

Ако подкрепя свободата, човек трябва да подкрепя правата на човека – правото му на живот, на свобода, на стремеж към щастие. Трябва да подкрепя политическата система, която гарантира и защитава тези права – политико-икономическата система на капитализма.

Индивидуалните права, свободата, справедливостта, прогресът, бяха философските ценности, теоретичните цели и практическите резултати от капитализма. Никоя друга система не може да ги създаде или поддържа; никоя друга система не го е правила и няма да го направи. Ако искате доказателство, разгледайте характера и функцията на базисните принципи; за свидетелства се обърнете към историята, както и към и днешното състояние на различни страни в Европа.

Въпросът не е робство за “добра” кауза, противопоставено на робство за “лоша” кауза; въпросът не е диктатура на “добра” банда срещу диктатура на “лоша” банда. Въпросът е свобода срещу диктатура. Едва след като хората са избрали робство и диктатура, те могат да започнат обичайната бандитска война на социализираните страни – днес тя се нарича битка на групите за натиск – за това коя банда ще управлява, коя кого ще поробва, чия собственост ще бъде открадната и в чия полза, кой ще бъде пожертван и за чии “благородни” цели. Всички подобни спорове идват по-късно и всъщност нямат никакво значение – резултатите винаги ще са същите. Първият избор – и единственото от значение е: свобода или диктатура, капитализъм или етатизъм.

…Шири се мнението, че онези, които подкрепят “консерваторите”, очакват от тях да поддържат системата, замаскирана чрез неясния израз “американски начин на живот”. Моралното предателство на “консервативните” лидери е във факта, че те се крият зад тази маскировка: те наистина нямат смелостта да признаят, че американският начин на живот е капитализмът, че това е политико-икономическата система, родена и утвърдена в Съединените щати, системата, която само за един век постигна равнище на свобода, на прогрес, на просперитет, на човешко щастие, ненадминати от всички останали системи и векове, взети заедно – и че това е системата, която сега с бездействието си оставят да загине.

Ако “консерваторите” не защитават капитализма, те не защитават нищо и не са нищо; те не могат да предложат на никого цел, посока, политически принципи, социални идеи, интелектуални ценности, водачество.

И въпреки това “консерваторите” не смеят да се застъпват за капитализма и да го бранят. Те са парализирани от дълбокия конфликт между капитализма и моралния кодекс, господстващ в нашата култура: морала на алтруизма. Алтруизмът твърди, че човекът няма право да съществува заради себе си, че службата в името на другите е единственото оправдание за съществуването му, и че саможертвата е най-висшият морален дълг, добродетел и ценност. Капитализмът и алтруизмът са несъвместими; те са философски противоположности; те не могат да съществуват едновременно в един и същи човек или общество. Конфликтът между капитализма и алтруизма подрива устоите на Америка от самото начало, и днес е достигнал своята връхна точка.

Американската политическа система е била основана върху друг морален принцип – върху принципа за неотменимото право на човека на собствен живот, тоест върху принципа, че човек има правото да съществува заради себе си, като не се жертва за другите, нито жертва другите заради себе си, и че хората трябва да си взаимодействат като продавачи и купувачи, чрез доброволен избор за взаимна изгода.

Но този етически принцип е бил само подразбиращ се в американската политическа система, той не е бил заявен недвусмислено, не е бил назован, не е бил формулиран под формата на цялостен философски етичен кодекс. Това е била неизпълнената задача, оставаща като фатален недостатък в нашата култура, която руши Америка днес. Капитализмът загива поради липса на морална основа и на пълноценна философска защита.

…Тъй като не смеят да се противопоставят на алтруистичния морал, “консерваторите” се опитваха да избягат от въпроса за морала или да го заобиколят. Това им струваше увереността, смелостта и каузата им. Вижте гузната уклончивост, извиняващата се плахост, странно неинтелектуалната, нефилософска нагласа, вложена от повечето “консерватори” в техните речи и текстове. Никой човек и никое движение не могат да постигнат успех без морална увереност, без да са изцяло и рационално уверени в моралната правота на каузата си.

…През последните години “консерваторите” постепенно стигнаха до смътното осъзнаване на слабостите в своята позиция, на философския недостатък, който трябваше да се поправи. Но средствата с които се опитват да го поправят, са по-лоши от самия него; средствата са дискредитиране и унищожаване на последните останки от правото им на интелектуално водачество.

Има три взаимносвързани аргумента, които се използват от днешните “консерватори” за оправдаване на капитализма, и те могат най-точно да се формулират така: аргументът на вярата, аргументът на традицията, и аргументът на греховността.

Усещайки потребността си от морална основа, много “консерватори” избраха религията като свое морално оправдание; те твърдят, че Америка и капитализмът са основани върху вярата в Бога. От политическа гледна точка подобно твърдение противоречи на фундаменталния принцип на Съединените щати: в Америка религията е частен въпрос, който не може и не бива да се въвлича в политическите проблеми.

От интелектуална гледна точка да основаваш правотата си върху вярата значи да признаеш, че разумът е на страната на противника ти – че не разполагаш с рационални аргументи. “Консерваторите” твърдят, че правотата им се корени във вярата, тоест те нямат рационални аргументи в подкрепа на американската система, нямат рационално основание за свободата, справедливостта, собствеността, индивидуалните права, които почиват върху едно мистично откровение и могат да се приемат само на вяра; те казват, че по отношение на разума и логиката противникът е прав, но хората трябва да подкрепят вярата като по-висша от разума.

…Да се чуе, че молитвата се предлага като единствено оръжие от представители на най-могъщата страна на света – страна, която уж е посветена на борбата за свобода – само това стигаше, за да дискредитира Америка и капитализма в очите на всекиго, и у дома, и в чужбина.

А сега да разгледаме вторият аргумент: опитът да се обоснове капитализмът на основата на традицията. Някои групи се опитват да заменят думата “консервативен” с точно обратната на днешната й употреба в Америка, да я върнат към значението от ХІХ век, и да я пласират сред обществото. Тези групи заявяват, че да бъдеш “консервативен” значи да поддържаш статуквото, даденото, утвърденото, независимо какво може да е то, независимо дали е добро или лошо, правилно или погрешно, защитимо или незащитимо. Те заявяват, че ние трябва да браним американската политическа система не защото е правилна, а защото предците ни са я избрали, не защото е добра, а защото е стара.

Америка е била създадена от хора, които са скъсали с всички политически традиции и са сложили началото на система без прецедент в историята, разчитайки единствено на “оставената сама на себе си” сила на своя ум. Но “неоконсерваторите” сега се опитват да ни кажат, че Америка е била плод на “вяра в разбулените истини” и на безкритично уважение към традициите от миналото (!).

…Апелът да се запази “традицията” сама по себе си може да се понрави само на онези, които са се предали, или никога не са смятали да постигнат каквото и да било в живота си. Това е апел, който се обръща към най-лошото у човека и отхвърля най-доброто; той се обръща към страха, леността, малодушието, конформизма, неувереността – и отхвърля съзидателността, оригиналността, смелостта, независимостта, упованието в себе си. Възмутително е подобен апел да се отправя към хората където и да било, но е особено възмутително тук, в Америка, страната, основана върху принципа, че човекът трябва да стои на собствените си крака, да живее както намери за добре, и непрестанно да напредва като продуктивен, съзидателен новатор.

Аргументът, че трябва да уважаваме “традицията” като такава, да я уважаваме само защото е “традиция”, означава, че трябва да приемаме ценностите, които други са избрали, само защото други са ги избрали – с неизбежното подразбиране: кои сме ние, че да ги променяме? Обидата към самоуважението на човека в подобен аргумент, и дълбокото презрение към човешката природа са очевидни.

Това ни води до третия – и най-лош! – аргумент, използван от някои “консерватори”: опитът капитализмът да се защити на основата на човешката греховност.

Този аргумент гласи следното: тъй като хората са слаби, податливи на грешки, не са всезнаещи и са покварени по природа, на никого не може да се повери отговорността да бъде диктатор и да управлява всички останали; следователно свободното общество е правилният начин на живот за несъвършените хора. Моля ви, осъзнайте напълно импликациите на този аргумент: тъй като хората са покварени, те не са подходящи за диктатура; заслужават само свобода; ако бяха съвършени, щяха да са достойни за тоталитарната държава.

…Циничните, изпълнени с омраза към човека поддръжници на тази теория презират всички идеи, надсмиват се над всички човешки стремления, и подиграват всички опити да се подобри съществуването на човека. “Не можете да промените човешката природа”, е изтърканият отговор, който те дават на социалистите. Така те признават, че социализмът наистина е идеалът, но човешката природа е недостойна за него; след което призовават хората да се борят за капитализма – борба, което човек би трябвало да започне, като сам си плюе във физиономията. Кой ще се бие и ще загине, за да брани статута си на жалък грешник? Ако в резултат от подобни теории хората започнат да презират “капитализма”, не се чудете и не приписвайте това на способностите на социализма.

Такива са уж защитниците на капитализма – и такива са аргументите, посредством които те предлагат той да бъде спасен.

Очевидно е, че с подобен род теоретични инструменти и с ненадминат рекорд от поражения, отстъпки, компромиси и предателства, днешните “консерватори” са безплодни, немощни и мъртви в културно отношение. Те нямат какво да предложат и не могат и да постигнат нищо.

…Във време, в което светът е раздиран от дълбок идеологически конфликт, не се нареждайте сред онези, които нямат идеология – както и идеи или философия, които да ви предложат. Не влизайте в битка, въоръжени единствено със стари лозунги, религиозни баналности и нищо не значещи общи приказки. Не се присъединявайте към никоя т. нар. “консервативна” група, организация или човек, защитаващи капитализма с който и да е от трите аргумента за вярата, традицията или греховността. Всеки доморасъл софист в който и да е селски дебат може да обори тези аргументи, и да ви обърне в бягство само за пет минути.

…Докато “консерваторите” си затварят очите за въпроса какво е разрушило капитализма, и просто апелират към хората да “се върнат”, те не могат да избягат от въпроса: към какво? И никое от техните бягства не може да прикрие факта, че негласният отговор е: към по-ранен етап от развитието на тумора, който ни изяжда днес и който почти е стигнал до последната си фаза. Този тумор е моралът на алтруизма.

Докато “консерваторите” отбягват въпроса за алтруизма, всички техни апели и аргументи се свеждат по същество до следното: защо не може просто да се върнем в XIX век, когато капитализмът и алтруизмът някак съществуваха заедно? Защо трябва да стигаме до крайности и да мислим за операция, когато по-ранните етапи на болестта бяха безболезнени?

Отговорът е, че фактите от реалността, включващи историята и философията, не могат да се заобиколят. Капитализмът беше унищожен от етиката на алтруизма. Капитализмът се основава върху индивидуалните права, а не върху жертвата на индивида за “общественото благо” на колектива. Капитализмът и алтруизмът са несъвместими. Въпросът е или-или. Твърде късно е за компромиси, за баналности, за таблетки аспирин.

Няма начин капитализмът – или свободата, или цивилизацията, или Америка – да се спаси другояче, освен чрез интелектуална операция, тоест чрез унищожаване на източника на унищожението, чрез отхвърляне на морала на алтруизма.

Ако искате да се борите за капитализма, трябва да приемете само един вид аргумент, единственият, който изобщо може да победи в спор по въпросите на морала: аргументът на основата на самоуважението. Това значи: аргументът на основата на правото на човека на съществуване, неговото неотменимо индивидуално право на собствения му живот.

… Онези, които искат да се борят за него, трябва да отхвърлят названието “консерватори”. “Консерватизмът” винаги е бил подвеждащо название, неподходящо за Америка. Днес вече няма какво да се “запази”: утвърдената политическа философия, интелектуалната правоверност и статуквото на колективизма. Онези, които отхвърлят всички основни постулати на колективизма, са радикали в буквалното значение на думата: “радикално” означава “фундаментално”.

Днес борците за капитализма трябва да бъдат не несъстоятелни “консерватори”, а нови радикали, нови интелектуалци и най-вече нови, ангажирани хора на морала.

Превод:  Милена Попова

Уудсток: отвъд легендата

 

Откъс от есето „Аполон и Дионисий“ от Айн Ранд, част от сборника „Новата левица: антииндустриалната революция“

…На 15 август 1969 триста хиляди души от цялата страна се събраха в Бетел, Ню Йорк, близо до градчето Уудсток, за да присъстват на рок-фестивал. …Фестивалът се проведе на празно пасище от 1000 акра, наето от организаторите от местен фермер. И така, 300 хиляди хипита се озоваха на пасището срещу 200 хиляди долара, платени за реклама и обявления.

…Не бяха осигурени жилищни и санитарни помещения, нито пунктове за хранене. Организаторите заявиха, че не са очаквали толкова много хора. „Нюзуик” описва така условията: „Първоначално осигурената храна почти веднага свърши…водата от кладенците пресъхна, или беше пълна с нечистотии. В петък вечерта заваля пороен дъжд, който превърна сцената в блато и наетата земя в тресавище…тълпи от мокри, болни, кървящи, настинали и кашлящи хипита със счупени кости и рани от бодлива тел и нокти се влачеха към приспособените болнични палатки…..Лекарите, наети за фестивала, обявиха медицинска тревога и 50 допълнителни лекари бяха докарани със самолет от Ню Йорк, за да се справят с кризата”. Според „Ню Йорк Таймс” от 18 август: „Когато бурята се разрази, поне 80 хиляди младежи седяха или стояха прави пред сцената и крещяха неприлични думи към тъмното небе, докато боклуците се свличаха по калния хълм с дъждовната вода. Други се подслониха в подгизналите палатки, навеси, коли, камиони…много момчета и момичета се лутаха голи сред бурята, покрити с червена кал”.

Наркотици били продавани, вземани и споделяни през цялото време. Свидетели твърдят, че 99% от тълпите пушели марихуана, а хашиш, хероин, ЛСД и други силни наркотици се продавали открито. Така наречените „наркотични пътешествия” били често явление на фестивала. Един млад мъж починал от свръхдоза хероин.

…Жителите на Бетел, най-близкото селище са жертвите на фестивала, защото бяха изоставени от агенциите, налагащи закона. Жертвите не са скитници, нито милионери, а фермери и собственици на малък бизнес, които неуморно работят, за да осигурят препитанието си. Разказите им, отпечатани в „Ню Йорк Таймс” от 20 август приличат на спомени на оцелели от чуждо нашествие. Ричард С. Джойнър, който работи в местната поща и универсалния магазин на шосе 17Б, заяви: „Младежите от фестивала буквално превзеха собствеността ми – направиха си лагер в двора ми, запалиха огън на терасата и използваха задния двор като тоалетна…” Кларънс У. Таунсенд, мениджър на ферма за млечни продукти от 15 акра, твърди: „Бях потресен от това изпитание…Хиляди коли се появиха в земята ни, младежите бяха навсякъде, превърнаха собствеността ни в помийна яма и караха с колите направо през царевицата. Не остана нито една здрава дървена ограда; те просто разрушаваха оградите и палеха огън с тях”. Друг фермер, Ройдън Габриел, каза: „Аз нямам ограда, но те използваха нивите ми като клозет, късаха царевицата и разпънаха навсякъде палатките си, въргаляха се навсякъде по земята ми….изкарах тридесетина от купата, които пушеха наркотици, ако дойдат отново догодина не знам какво ще правя, ако не мога да продам фермата, ще я запаля”.

Нечистоплътните апостоли на любовта не проявиха никаква любов и съчувствие към тези жертви, а някой ден хората ще разберат, че без съчувствие няма любов.

Организаторите на събитието също не проявиха един към друг всеобщата любов. „Ню Йорк Таймс” от 9 септември съобщава: „След затихването на възторга от трите дни на мир и музика, се появиха разкази за вътрешни скандали, сблъсъци и неразбирателство между четиримата млади бизнесмени с различни виждания”. Организаторите са четирима млади бизнесмени на около 20 години. Единият, наследник на голям аптекарски бизнес заяви, че ще покрие загубите на фестивала. Тъй като ордите на Уудсток нарушиха правилата за закупуване на билети и половината от тях не платиха билети от 7 долара, според споменатия наследник фестивалът се оказа „финансова катастрофа”. В по-ранни съобщения той твърди, че загубите му ще достигнат 2 милиона долара.

На 25 август „Ню Йорк Таймс” публикува статия със заглавие „Уудсток: какво се случи”. В статията имаше дълго интервю с шестима младежи – участници във фестивала. В интервюто се споменават само първите имена на пет момчета: Стив, Линдзи, Бил, Джими и Дан, и едно момиче: Джуди. Почти всички са студенти в колеж, най-младият е „16-годишен ученик в едно от добрите частни училища в града”. Всички са от семейства от средната класа без парични трудности.

Ще цитирам част от интервюто, което е забележителен психологически документ.

Въпрос: Защо поискахте да отидете на фестивала?

Линдзи: Заради музиката, заради музиката отидох. Това беше единствената причина.

Джуди: Там имаше най-страхотните звезди, за които съм чувала някога, повече от всяко друго място, включително и Нюпорт.

Въпрос: Имахте ли представа къде ще спите и какво ще ядете?

Джуди: Бяхме в две коли, четири момичета и две момчета, трябваше да се срещнем с други 20 или 30 души от Ню Хемпшир, които трябваше да носят палатка, но се разминахме. Разпръснахме се.

Въпрос: А храна?

Джуди: Носехме си торба с моркови и малко газирана вода.

Въпрос: Мислехте, че там ще купите храна?

Джуди: За храна не мислехме”.

Джуди отговаря какво е изпитала, когато наближила мястото на фестивала. „Почувствах, че сега сме толкова много, че сме силни. Винаги съм се чувствала малка, от малцинството, но тогава си помислих, че съм с моите хора, и вече не могат да ни определят като незначителни, различни.

Въпрос: Почувства това, преди да започне музиката?

Джуди: Изобщо не успях да се добера до концерта, не чух никаква музика.

Въпрос: През целия уикенд?

Джуди: Да, през целия уикенд”.

По-късно Джуди казва: „Всички присъстващи се чувстваха част от една общност…

Стив: Всички бяхме там, за да бъдем заедно, не че престанахме да бъдем отделни личности, но всички бяхме там, за да изразим начина си на живот…

Въпрос: Много неща ли използвахте заедно?

Глас: Всичко споделяхме…

Бил: Седях сред група от хора, слънцето напичаше…Внезапно някой ме сръга с кутия с шоколадови бонбонки: „Вземи няколко и предай нататък”…В събота следобед ми дадоха диня, отхапана три пъти. Отхапах и предадох нататък, защото няколко души три реда по-нагоре казаха да дам на другите от динята”.

По-нататък в интервюто: „Много от хората носеха наркотици, главно марихуана…Често младежите си разменяха с готовност стаф…Имаше и с пари – търговци на наркотици свободно се движеха сред тълпата…Повечето хора считаха, че наркотиците са важна част от фестивала.

Въпрос: Каква част от времето бяхте здраво надрусани?

Линдзи: Около 102% от времето.

Въпрос: Можеше ли фестивалът да се проведе без наркотици?

Стив: Сигурен съм, че имаше хора, които биха създали проблеми, ако нямаше наркотици”. Едно от момчетата отбелязва, че някои от по-възрастните посетители използвали кокаин. „Въпрос: По-възрастните? Колко възрастни?

Джуди: Около 24- 26 годишни”.

Участниците в интервюто са запитани какви искат да станат в бъдеще. Следват отговорите:

Джими: През целия си живот имах всичко, което искам. И до края на живота си трябва да имам всичко, каквото и да е то, само че вече трябва да мисля как да си го осигуря. Но не искам да работя, защото не мога да имам всичко, ако вися на едно място от 9 до 5.

Джуди: Ще опитам всичко поне по веднъж. Живях в комунална ферма в Кейп и ми харесваше, много ми допадаше там. Винаги съм искала да се върна там и да отглеждам домати, зеленчуци.

Въпрос: Искаш ли семейство?

Джуди: Искам едно дете, за да оставя потомство. Но не искам семейство, не ми трябва такава голяма отговорност, искам да пътувам, да замина по всяко време, не искам ограничения.

Въпрос: Сексът беше ли важен на фестивала?

Дан: Това беше само част от фестивала, не знам дали важна или не.

Стив: Да си признаем – във всяка тълпа от 500 хиляди души, събрани за три дни, сексът е неизбежен.

Джими: В Уудсток имаше секс, колкото и на всяко друго място.

Дан: Хората спазваха някакви обществени изисквания, чакаха да се стъмни.

Въпрос: Искате да кажете, че е имало някакво приличие?

Дан: Да, така беше. Хората все още имат някакви ограничения, но не много”.

Достатъчно ли е? Някога да сте мислили, че това не е случайно, а е точен психологически механизъм, който кара такива хора да наричат опонентите си „прасета”? Именно тези са младежите, които медиите възхваляват като носители на „новата култура” и движение с огромна морална стойност.

Превод: Огнян Дъскарев