Вчера на кръгла маса: „Лустрация. Декомунизация. Памет. Незавършената реформа“, от политическия съюз „Демократична България“ настояха за промени в конституцията, с които да бъде въведена лустрация за ръководни кадри на БКП и тоталитарните служби за сигурност. Лустрацията трябвало да е на „две скорости“ – за бивши комунисти и ченгета, и за такива, които не могат да преминат проверки за лоялност и интегритет. Те не трябвало да заемат публични длъжности за определен период от време.
„Ние като политически представители на демократичната общност, чиято основна черта е антикомунизмът, сме длъжни, макар и късно, да предприемем, всички онези действия, които са възможни, за да намерим механизъм този процес да започне отново“, коментира лидерът на ДСБ Атанас Атанасов.
Да, лустрацията е антикомунизъм. И ни най-малко не е късно за него. Проблемът е дали поискалите вчера лустрация са антикомунисти. Защото българската политическа класа от 1992 насам многократно доказва прикрития си комунизъм.
Кратка хронология на предателствата ѝ.
През 90-те години на миналия век членовете на Конституционния съд, две трети от които са политически назначения, методично отменяха лустрационните текстове в редица закони – Закона за банките и кредитното дело от 1992, т. нар. „Закон Панев“ за лустрация във висшето образование от 1992, първия Закон за досиетата от 1997, Закона за администрацията от 1998 г., Закона за дипломатическата служба от 2011, който забраняваше на хората от ДС да заемат определени постове в системата на външното министерство. Отмениха и чл.6 от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през май 2000, според който не трябваше да тече погасителна давност за престъпления и нарушения на гражданските права по време на комунистическото управление, дори тези престъпления и нарушения по времето на комунизма да не са били противозаконни.
Парламентът също се представи „достойно“. През 2002 Народното събрание отмени втория Закон за досиетата, разтури Комисията „Андреев” и запечата архива на Държавна сигурност. Агентите с картончета останаха анонимни (чак през 2006 третият, най-нов Закон за досиетата, най-после позволи да се огласяват и техните имена). През 2012 Народното събрание не прие внесения от тогавашния депутат от Синята коалиция Лъчезар Тошев проектозакон за 10-годишно ограничение за кадри на ДС да заемат ръководни постове в редица държавни институции и дружества, сред които МВР, Висшият съдебен съвет, военното министерство, Българската народна банка, разузнаването и службите за сигурност, „Националната електрическа компания“ и „Българския енергиен холдинг“, и дружествата с преобладаващо държавно участие. През септември 2015 с „плач и скърцане на зъби“, както пише в Библията, бе приет внесения от депутатите от Реформаторския блок Мартин Димитров и Петър Славов и от ГЕРБ Методи Андреев, законопроект за отпадане давността за престъпленията на българския комунизъм. Чрез поправка в Наказателния кодекс вносителите искаха поне част от престъпленията на комунизма да се третират по международното право като престъпления срещу човечеството и да се търси отговорност на престъпниците. През декември 2015 обаче главният прокурор Сотир Цацаров („Борисов, ти си го избра!“) атакува приетата поправка пред Конституционния съд с аргумента, че измененията не съответстват на принципите на равенство на гражданите пред закона, създават обратно действие за наказателни норми и дискриминират техните адресати на политически принцип. През октомври 2016 Конституционният съд я отмени.
През всичките тези години сегашни политици от партиите в Демократична България, Реформаторския блок и кой знае вече къде, имаха позиции във властта. Част от времето БЯХА НА ВЛАСТ. А един мандат – 1997-2001 – ИМАХА ЦЯЛАТА ВЛАСТ. И не направиха нищо. Нещо повече – НЕ КАЗАХА нищо. Не казаха, че в света не може да има модерна политика без дълбоко осмисляне на комунистическия опит от ХХ век. Не казаха, че комунистическото учение или негови елементи трябва да бъдат напълно отстранени от учебните програми в началния, среден и висш курс на обучение. Че мисия на просветените антикомунисти в България е да покажат моралната несъстоятелност на комунизма, да разобличават лъжите на комунистите, да защитават истината заради самата истина. Че антикомунизмът е борба за истината и че именно това му придава философско достойнство.
Подозирам, че сега изтупват лустрацията и декомунизацията от праха като последно, и бих казал, отчаяно средство, за връщане във властта. Само че ще спечели ли Демократична България следващите парламентарни избори с конституционно мнозинство, за да промени Конституцията и въведе лустрация (защото други партии няма да ги подкрепят)? Техен ли ще бъде следващият президент? Ще участват ли в избора на нов главен прокурор?
Иначе с удоволствие бих помогнал с каквото мога на работната им група. Стига наистина да иска да свърши някаква работа.