Етикет: Бойко Борисов

Мафията победи по точки в петия рунд. Уж три години й нанасяме тежки удари и даже веднъж я повалихме в нокдаун, но тя е корав боец. Агресивен и нападателен, удря под кръста и подкупва съдиите. Ние се оказахме демонстративно решителни, но задкулисно компромисни, удряхме леко и се уморихме бързо.

И след още пет пъти ще е така. И след десет. Сигурно и след 15. Евреите са бродили из пустинята 40 години, но Господ като огнен стълб е вървял пред тях и им е пращал манна небесна, докато стигнат Обетованата земя. Ние нямаме шанс. Не само защото не сме евреи, а защото си харесваме фараона и не искаме да напускаме Египет.

Резултатите от неделя бяха предизвестени. Ясно беше и че няма да решат нито един стар, но ще създадат много нови проблеми. Особено на първите две партии. От гледна точка на лидерите си те нямат печеливш ход. Ако не направят правителство, противниците им ще ги обвинят в престъпна безотговорност. Ако направят, привържениците им ще ги обявят за предатели.

Проблемът обаче не е в резултатите. Не е и в бюлетините. Не е дори в президента. Проблемът е, политиците не си говорят. И най-вече – че са лично и политически безотговорни.

Поне на теория, персоналната несъвместимост не би трябвало да е проблем. Не избираме депутатите да се обичат, избираме ги да работят заедно в наш интерес. Те обаче или не работят изобщо, или не работят за нас. И понеже работят само за себе си, не могат да имат партньори. А сам никой не може „да съшие прокъсаната обществена тъкан“, която с години всички са раздирали.

Защо сме го позволявали и защо продължаваме да им го позволяваме? Един възможен отговор: заради липсата на политическа култура. Липсата на политическа култура от своя страна се дължи на липсата на идеология.

Лудвиг фон Мизес пише в „Човешкото действие“, че обществото винаги е плод на идеологии. Действието се насочва от идеи. То реализира онова, което мисленето преди него е планирало. Няма идеологии – няма общество. Няма визии за бъдещето.

Би трябвало да няма и партии, защото липсата на идеология създава пречки и пред междупартийния диалог. Всички съвременни партии обещават на поддръжниците си сигурност и просперитет. Следователно за тях социалната организация и социалното действие са идеологически въпроси. Тоест, винаги е възможно някакво споразумение. Никоя партия не би тласнала страната си към анархия, която може да предотврати, ако пожертва някоя и друга идеологическа точка.

Нямаше да го правят и българските партии, ако имаха идеология. Но те не само че нямат, но и не искат да имат. През 2016 група активни граждани обявиха в манифест, че вече няма ляво-няма дясно, а има единствено гражданите срещу мафията. Година по-късно направиха новата партия Демократична България, за да отнемат от мафията контрола върху държавата и обществото. След неделя обаче са на път да й го върнат.

През 2022 още по-новата партия Продължаваме промяната декларира, че ще постига леви цели с десни средства. Но така отблъсна крайнолевите. И демотивира пенсионерите, макар да им увеличи пенсиите. И навреди на създателите си.

Така “няма ляво-няма дясно“ се трансформира в „няма първо място“.

Освен идеология обаче, политическите ни водачи не притежават и лидерски качества. И ако първата липса е по техен, макар и погрешен избор, за второто нямат вина. Просто така са селектирани. Два парадокса обясняват защо.

Първият е „пародоксът на средната класа“. Социалната прослойка, която цени принципите на индивидуалната свобода, правовата държава и демократичното управление, в България е толкова “очиновничена”, а най-независимата в интелектуално отношение част от нея е толкова пасивна, че 33 години всички партийни структури, които средната класа създаде или припозна, се провалиха.

Вторият парадокс е “парадоксът на режима”. Вместо след 1990 да бъде лустриран, комунистическият бюрократичен елит, по правило набиран измежду най-послушните и изпълнителни членове на БКП, бе трансформиран. Този противоестествен „подбор” от старата бюрокрация, съпроводен с изтласкването на най-смелите и самостоятелните от новата, създаваше все по-слаби и нерешителни бюрократи. Пример – служебните правителства на Радев, пък и всички правителства преди тях, определяни като “технократски”. Такова се задава пак.

Явно българската политика е достигнала долната си мъртва точка, в която понятието за власт не се свързва нито с доктрина, нито с традиция, нито дори с личността на вожда, а само с властта като такава. Власт, използвана единствено за лично обогатяване.

Такъв меркантилен „елит“ може да роди само „управление“, което иска всичко да е по старому: авторитетите да се признават, интелигенцията да си мълчи, системата да не се разклаща с опасни и непривични реформи. Девизът му е: не ни пипайте, и ние няма да ви пипнем. Целта му: всичко да остане както е било. За съжаление това иска и голяма част от обществото.

Ако реализира първия мандат, ГЕРБ ще направи точно такъв кабинет с точно такива хора. До обяд изглеждаше, че той ще е по модела на проектокабинета Габровски миналата есен, който от своя страна щеше да копира кабинета Беров. За по-младите, това правителство бе наричано благозвучно “правителство на мафията”. След пресконференцията на Борисов изглежда, че се върви към нова Тройна коалиция ГЕРБ-ДПС-БСП. Дали ще бъде формализирана с коалиционно споразумение, е чиста формалност.

На този фон е много вероятно редът на вторите – ПП-ДБ, изобщо да не дойде. Което вероятно ги изпълва с облекчение. Но ако все пак получат мандат, техният формат би бил близък не до Беров от края на 1992, а до Димитър Попов от края на 1990.

Що е правителство на мафията не е нужно да се обяснява, независимо дали премиер е Беров или Борисов. Какво обаче беше правителството на Попов? То бе съставено по Коледа 1990 и бе хем ширококоалиционно, хем програмно. Ширококоалиционно, защото в него имаше министри на СДС, БЗНС и БСП. Но имаше и седмина безпартийни министри, включително самият премиер. Програмно, защото стъпваше на Споразумението за гарантиране на мирния преход към демократично общество от 4 януари 1991. С две думи: при Попов имаше за всекиго по нещо.

Безпартиен премиер и общоприемливи министри ще се намерят и сега. Само не знам при тая липса на идеологичност и диалогичност кой ще им напише управленската програма. Че никой няма да я изпълнява, е ясно отсега.

Президентът ще свика 48-то Народно събрание следващата сряда, 19 октомври. Длъжен е да направи това до месец след провеждането на изборите, и от конституционна гледна точка даже избързва. На фона на продължаващата две години политическа криза в България обаче Радев необяснимо се бави. Какво чака? Или кого?

Мисля, че правилният въпрос е „Кого?“ А правилният отговор – Бойко Борисов. Избягвам да говоря персонално за политици, особено за бившия премиер, но сега се налага.Че Борисов и Радев играят комбина звучи невероятно на фона на ледените отношения между двамата до май тази година. Но ако се вгледаме в казаното и направеното от двамата след това, нещата си идват на мястото.

Борисов и Радев в съучастие свалиха правителството на четворната коалиция по поръчка на Кремъл. И пак по поръчка на Кремъл сега се опитват частично да го възстановят. С малката подробност, че искат водеща да бъде партията на бившия премиер, което значи самият той, тъй като когато казваме ГЕРБ, разбираме Борисов. В тази конфигурация на ДБ и Продължаваме промяната е отредена ролята на младши евроатлантически партньори.

На съучастниците им трябваше време, за да опитат да направят двете партии част от тази схема. Ако използваме любимата на Борисов футболна терминология, Радев тупаше топката, докато витошкият тигър рутеше Продължаваме промяната и Демократична България. Освен дебелашки комплименти, не липсваха подаръци и цветя. „Евроатлантическото мнозинство“ бе букетът, а „Кръглата маса“ – пръстенът в тези епична политическа свалка.

Христо Иванов, Кирил Петков и Асен Василев обаче излязоха непреклонни. Затова Борисов и прилежащите му медии и анализатори ги обвиниха в егоизъм и деструктивизъм.

Който повярва на тези обвинения, все едно че не е живял в България през последните 15 години. И в конкретния случай, и по принцип, егоизмът е фалшив виновник за реалните политически проблеми на България. Сега може свалените да изглеждат лоши, защото не искат да разговарят със свалилите ги, а това ще направи невъзможно съставянето на редовно правителство. Но на фона на събитията от близкото минало действията им са разумни. Следователно – не са морално укорими.

Макар че принцип егоизмът не е осъдителен.Той е заложен в природата на човека, който прави всичко, което прави, за да задоволи егото си. Предполага се, че пътем прегазва всички, които му пречат. Но истинският егоизъм не се състои в това да попречиш на другите да ти пречат. Истинският егоизъм се състои в това другите да не ти трябват. Състои се в преследването на смислени, важни за живота ти цели, които не си готов да жертваш заради никого. Такъв егоизъм е действие според ценностната йерархия на индивида. Такъв егоизъм предизвиква щастие и е себеориентиран.Това означава, с безсмъртните думи на Шекспир, „на себе си човек да е верен“.

Политиците ни не са такива „добродетелни егоисти“. Просто защото не защитават ценности, а преследват интереси. За разлика от ценностите, интересите рядко се припокриват. И ако не можеш да наложиш своя, обслужваш чуждия. Досега другите обслужваха политическите интереси на Борисов. Дойде време той да обслужва политическите интереси на другите, за да се съхрани – и политически, и физически.

За хора с миналото на Борисов присъствието във властта, или поне в политиката, е въпрос на оцеляване. И в мутренското, и в политическото си битие, той си създаде твърде много врагове. Достатъчно е да споменем Сретен Йосич. Без охрана от службите и вън от светлината на прожекторите Борисов е мишена. Вижте Путин – човекът, чийто интерес чрез Турски поток, в съучастие с Радев, Борисов обслужи. Путин се страхува за живота си, та какво остава за Борисов! По тези и много други причини бившият премиер няма да напусне лидерския пост на ГЕРБ на никаква цена и по ничий „съвет“ – нито от „Козяк“, нито от „Драган Цанков“. Това би означало да превъзмогне инстинкта си за самосъхранение, което е невъзможно. Но пак тази невъзможност превръща атавистичния страх на бившия премиер за живота и свободата му, в национален проблем.

Вместо безучастно да приемат този факт заедно с перспективата за още едни избори напролет, по-добре „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“ да се възползват от Борисовия страх. И да му поискат нещо, което той в никакъв друг случай не би дал. А именно – парламентарна подкрепа за максимално орязване на правомощията, или дори за премахване длъжността на главния прокурор. Да не се замита корупцията под килима, както миналата неделя пожела лидерът на Демократична България Христо Иванов, е добре. Още по-добре е обаче въпросният килим да се изтупа добре. И да се тупа, докато не остане грам прах под формата на всесилен главен прокурор.

Не съм юрист, но вярвам на анализите на юристи, че в момента главният прокурор е паралелна институция в българската прокуратурата. Той „осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на ВСИЧКИ ПРОКУРОРИ“, като това се отнася и до заместниците му, които са ръководители на Върховната касационна и Върховната апелативна прокуратура. Или правата за надзор и методическо ръководство, или цялата длъжност трябва да се премахне, и в Закона за съдебната власт да се въведат длъжностите ръководител на ВКП и ръководител на ВАП, компетентни само в тези прокуратури.

Това би било много по-ефикасна борба с корупцията от трудното разделяне на КПКОНПИ и още по-трудната смяна на верните на Гешев членове на Висшия съдебен съвет. Когато органът, призван да наказва корумпираните, ги прикрива, трябва да бъде реформиран първо той. И когато осемгодишните опити за „умерен прогрес в рамките на закона“ не дават никакъв резултат, трябва да се опита по друг, по-радикален начин. С промяна на конституцията, а ако трябва – и със свикването на Велико народно събрание.

Може и да сте забравили, но през август 2020 ГЕРБ поиска именно това. Тогава депутатите му внесоха в парламента проект за Конституция и проект на решение за произвеждане на избори за Велико Народно събрание, което да я приеме. БСП обаче обяви текстовете за „кьорфишек“, а от ДПС заявиха, че това е удар срещу демокрацията и държавността. През ноември 2020 със 111 гласа „за“ и 93 „против“ 44-тото Народно събрание отхвърли и двата проекта.Може ли през ноември 2022 ГЕРБ да предложи свикването на Велико народно събрание, което да премахне длъжността главен прокурор, и това предложение да мине?Чисто аритметимно – да. Дори без ДПС, Възраждане и Български възход, общият сбор на мандатите на другите 4 партии в 48-то Народно събрание е 162 – с двама повече от двете трети мнозинство, нужно да реши да се произведат избори за Велико Народно събрание. А ако БСП е против, но ДПС се присъедини към това антикорупционно, което би трябвало автоматично да означава – и евроатлантическо мнозинство, гласовете стават 178. Дали ще се съберат, зависи от това доколко е заплашен животът и доколко застрашена свободата на Бойко Борисов. И доколко опозицията е готова да се възползва от неговия страх.

Политическата съдба на България е по-важна от кожата на едно ченге.

Статия https://www.elconfidencial.com/espana/comunidad-valenciana/2019-10-05/revuelta-firmas-consul-bulgaria-valencia-plamen-georgiev_2269252/?fbclid=IwAR1fH7CNHpvkHle3jPDmYhKXahPonZCE5uFJhugl0UIyqckWc8n0h1KqL6U от Виктор Ромеро, публикувана в испанския в. „Ел Конфиденсиал“ на 5 октомври 2019

Стотици българи, живеещи в Испания, се бунтуват срещу назначаването на Пламен Георгиев Димитров за нов генерален консул на България във Валенсия. Предвижда се Георгиев да заеме новия си пост идната седмица на мястото на Цветелин Цолов, който бе преместен в Барселона след две години на поста. Назначението зависи от Правителството под ръководството на премиера Бойко Борисов и стана повод за силна полемика в страната, тъй като се случва, след като новият консул принудително напусна поста си на началник на Комисията за борба с корупцията и конфискация на нелегално придобито имущество. Става дума за органа, натоварен да следи за етичното поведение на българските управници и да контролира нарастването и законността на тяхното имущество.

Работата на Георгиев бе поставена под съмнение, след като се разкри, че не е декларирал строителството на нередовни строителни елементи в помещение на последния етаж, придобито от строителната фирма Артекс в сграда в дипломатическия квартал на София. Случаят е част от скандал с недвижимо имущество, известен като „Апартментгейт“, разкрит в началото на тази година след журналистическо разследване на европейската радиостанция Радио Свободна Европа / Radio Liberty RFE-RL, заедно с Антикорупционния фонд, една антикорупционна НПО, дигиталната медиа Бивол и телевизионната верига БТВ. Този държавен служител е придобил апартамент с повече от 400 квадратни метра площ на цена едва 265.000 евро, въпреки че официално е декларирал само 204 квадрата жилище за 146,000 евро.

Българската прокуратура започна разследване за тези покупки, без досега да е потвърдено наличие на подкуп или принуда. Но фактът, че точно Пламен Георгиев е бил най-висшият представител на органа, който трябва да следи и проверява законността на имуществото на държавните служители, го постави във фокуса на средствата за комуникация на източноевропейската държава, смятана за една от страните с най–голям индекс на корупция в Европейския съюз. След няколко седмици извън държавната сцена, Георгиев напусна поста си на 31 юли 2019, защитавайки невинността си, и обяви, че се връща в прокуратурата, откъдето бе тръгнал. Парламентът прие оставката му.

Пламен Георгиев подаде оставка, след като се оказа забъркан в „Апартментгейт“, но правителството на Борисов го изпраща във Валенсия с напълно платени разходи.
Георгиев не бе единственият висш публичен представител, който придобива имущество в същата сграда. Тогавашната министърка на Правосъдието Цецка Цачева подаде оставка на 23 март 2019, разобличена, че е купила апартамент на цена четири пъти под пазарната. Пет дни по-късно напусна поста си и Цветан Цветанов, лидерът на парламентарната група на управляващата партия ГЕРБ, смятан за „дясна ръка“ на премиера. Луксозната жилищна и офис сграда е могла да бъде построена през 2017 година благодарение на промяна в строителните правилници.

Въпреки това, изненадващо, няколко дни след като обяви желанието си да се върне в съдебните органи, българското правителство официално назначи държавния служител за генерален консул на страната във Валенсия. Това назначение подхрани полемиката в българските медии, които не разбират защо Борисов пази бившия антикорупционен шеф, и се съмняват, че той има необходимата подготовка, за да влезе в дипломатическия корпус. Георгиев е обявил, че знае испански език, въпреки че сертификатите, до които има достъп Ел конфиденсиал, акредитират само ниво Б1, много далеч от професионална или двуезична компетентност / Ц1 и Ц2/.

Генералното консулство на България във Валенсия обхваща област Валенсия, Мурсия, Кастилия – Ла Манча и Балеарските острови. Това дипломатическо поделение се занимава основно с улесняване на всякакви видове бюрократични постъпки за български граждани, постоянно или временно пребиваващи в Испания. Така те избягват пътуването до посолството в Мадрид за подновяване на лични документи или паспорти, служи за изборна секция и оказва помощ. Освен генералния консул и заместник консулът, в офиса на консулството (на улица Антони Суарес), работят около шест души.

Според източници, които познават отношението, което България дава на генералните си консули в Испания, Георгиев ще получава заплата от около 3300 евро на месец. Предишни консули са получавали освен това сумата от 500 евро месечно за съпругите си, по 200 за всяко дете и платен наем на жилище, намиращо се на ъгъла на бул. Франция с ул. Пинтор Маеля, една от луксозните зони на града. Българското правителство поема разходите за жилището и също така за частните училища на децата. Освен това плаща пътуванията до България на консула и семейството му.

Скорошното пристигане на Пламен Георгиев, предвидено за идната седмица, породи оплаквания от стотици българи, които се мобилизираха чрез дигиталната платформа Петиция, за да изискат обяснение от премиера Борисов и министъра на Външните работи Екатерина Захариева. Към писмото са прикрепени над 3 500 подписа, в голямата си част от български граждани, живещи в различни испански градове като Валенсия, Торевиеха, Мадрид или Бенидорм. Писмото е подкрепено също така от живеещи в самата България.

Кампанията срещу назначаването на Георгиев стигна дори до испанския Кралски дом под формата на жалба от „българската общност“, подадена до Хайме Алфонсин Алфонсо, началник на Сарсуела. По същия начин недоволството е изразено пред Женералитат Валенсиана, ръководена от Симо Пуиг. В изпратените писма новият консул се описва като човек с „тъмно минало“ и се твърди, че назначението на новия представител на дипломатическия корпус „е породило възмущението не само сред българите, живеещи в Испания, но и сред цялото българско население в страната и чужбина“.

Външно министерство вече е обяснило пред българските медии, че утвърждаването на назначението на консула е компетенция на правителството на изпращащата държава.

В Световния ден на театъра, 27 март 2019, първият и вторият в ГЕРБ изиграха посредствено ролите си в най-слабата постановка на „Много шум за нищо“ в българската политика. Цветан Цветанов напусна парламента, но остана заместник на Бойко Борисов в партията. Запази поста си и на председател на предизборния щаб на ГЕРБ. Бойко Борисов съхрани предизборно партията, но сериозно накърни личния си авторитет, като не посмя, или по-точно – не можа да отстрани заместника си (макар че му се искаше повече от всеки друг път). И Борисов, и Цветанов, постигнаха по една пирова победа. Студената война между тях не прерасна в гореща. Засега.

Едва ли обаче студеният им мир ще трае дълго. Едни избори – в случая за Европейски парламент, са достатъчно важни за всяка партия, за да тушират напреженията между нейните лидери, докато се проведат. След това обаче отложената битка се провежда още по-ожесточено. И е на живот и смърт.

Досега ГЕРБ се опазваше от вътрешни разцепления, типични, да не кажа хронични за останалите партии, защото Борисов отстраняваше когото иска и когато трябва. В същото време си гарантираше, че провинилият се активист няма да му „разбутва къщичката“. Очевидно вече няма тази вътрешнопартийна власт. Дали поради лична умора, политическо изхабяване, променена международна конюнктура – няма значение. Борисов не е това, което беше.

И Цветанов не е. Макар и арогантно защитаващ своята невинност, той все пак напусна парламента. Загуби по-малко, отколкото ако беше принуден да се оттегли от партийния си пост, но загуби много. Особено като утре се види, че парламентът събира кворум и без той да обикаля стаите на парламентарните групи, за да спазари гласовете им. Както впрочем стана и днес.

Но дори Цветанов и Борисов да си оближат раните, ГЕРБ няма да може. Покрай „Апартаментгейт“ стана кристално ясно, че в партията вече има непреодолими вътрешни напрежения. Няма начин те да „не избият“ нанякъде – най-често в изборните резултати. Може би не на първите възможни избори, но на вторите – със сигурност. А през тази година в България ще се проведат два редовни избора. Все по-вероятен става и трети. Но с него или без него, през октомври ГЕРБ неудържимо ще тръгне надолу, докато не се маргинализира и обезличи. Така стана със СДС, после с НДСВ, така става вече и с ГЕРБ. Агонията може да трае с години, но започне ли, не може да бъде спряна.

А защо агонията няма да започне още през май? Защото атаката срещу Цветанов, която той самият определи като „добре планирано мероприятие във връзка с предстоящите евроизбори и във връзка с много решения и коментари, които съм правил през всичките тези години“, временно ще сплоти ГЕРБ. Особено когато от това колко евродепутати ще заминат в Брюксел зависи главата на шефа на предизборния щаб. И особено ако герберите си дадат сметка, че зад въпросното мероприятие стои не Вашингтон, а Москва.

Изглежда обратното, но Цветанов никога не е имал толкова общо с американците, колкото с руснаците – вижте биографията му, особено шофьорлъка в ДС преди 10 ноември. Същото и с още по-голяма сила важи за Борисов. След 10 ноември той предпочете да напусне МВР вместо БКП, а когато през 2006 създаваше ГЕРБ, се самоопредели като десен, тъй като „в БСП има прекалено много генерали”. Новата партия „всмука” симпатизанти както на СДС и НДСВ, така и на БСП, „Атака“ и негласуващи. Да не припомням бизнес-съдружията на Борисов с босове на подземния свят. Това, че Щатите закичиха и двамата с по една -две дузини значки, не значи нищо. Щяха да го направят с всеки друг на техните позиции по една проста причина – те са легитимно избрани да управляват България. От нас. За трети път.

„Американците“ нямат много общо и с разкритията на „Свободна Европа“, освен че сайтът е финансиран от американския Конгрес. Какъв интерес биха имали да атакуват „най-проамериканския български политик“ два месеца преди изборите за Европейски парламент? Никакъв. Какъв интерес биха имали руснаците? Огромен. Правете си изводите сами.

Накрая – най-важното. Ако ГЕРБ си отива, кой идва? Или кой се връща?

Не знам колко автентична енергия за промяна е останала в обществото, и достатъчна ли ще е тя за структурирането на жизнеспособни алтернативи и вляво, и вдясно. Нуждата и от двете е въпиюща, но аз ще кажа за дясното. За лявото има кой да се грижи.

Има достатъчно десни обединяващи принципи и вдъхновяващи идеи. Следователно има и база за дясно единство – или по-точно единодействие. Сегашните десни политици и огромна част от техните поддръжници възприемат единността като една-единствена партия – или в най-добрия случай като една-единствена коалиция. Това е ясен признак за колективистично мислене, тоест, за лявост. Ако единната и монолитна левица, обединена в БСП, и огледалният ѝ образ в ГЕРБ, са успешните модели, защо да им търсим алтернативи? Който иска, да гласува за оригиналите, който не иска – да не гласува изобщо!

Това е мокрият сън и на двете големи партии в България и основна цел на политическото им инженерство. Добрата новина е, че то вече не работи. Лошата – че още няма алтернатива. А няма, защото разривът между политиката и реалния живот е толкова голяма, че хората не правят връзка между тях. Поради това все още не „привиждат” „нормални”, талантливи и достойни хора в ролята на политици.

Но пък и вече не приемат безкритично посредствените и недостойните. Коментарите в профилите на Борисов и Цветанов от „Апартаментгейт“ насам са ярко доказателство за това. Полуоставката на Цветанов – тоже.

За да завърша с оптимизъм, ще перифразирам любимия и на двамата Тодор Живков: „Е, айде, тая година полуоставка, догодина-цяла оставка!“

И в Псалом 91 пише така.

 

Имаше такъв популярен лозунг по комунистическо време : „Петилетката – за четири години!“ Не си спомням случай да не беше изпълнен. Героите на социалистическия труд „опраскваха“ петилетния план и за три години. Сегашните политици обаче ги удрят в земята – те срутват парламентите средно за две. Затова предсрочните парламентарни избори не само са възможни, но и стават все по-близки.

БСП и ДПС усилено работят по въпроса – от миналата седмица не се регистрират в пленарна зала, докато управляващите сами не си осигурят нужното за започване на заседанието мнозинство. Тактиката е особено болезнена при приемане на бюджет и БСП и ДПС сигурно ликуват вътрешно, гледайки как всеки ден ГЕРБ и патриотите „мобилизират“ своите депутати. Особено безкомпромисно е Движението, което оттегли офертата си за подкрепа на правителство на малцинството с негова подкрепа в рамките на този парламент и вече говори за „отстраняване“ на целия кабинет. Извънпарламентарната опозиция „хейти“ ежедневно и ежечасно, макар и след 11 ч. Майките на деца с увреждания – спешени и с коли, опъват палатки под прозорците, протестиращите срещу скъпите горива блокират пътища, емигрантите свикват митинги … Всички са срещу Борисов.

Най-силният опонент на Борисов обаче е.. самият Борисов. Нямам предвид, че насърчава или поне не противодейства активно на опитите на опозицията да предизвика предсрочни избори (мнозина подозират, че възнамерява да се оттегли предсрочно за трети път, за да се върне на бял кон за четвърти). Имам предвид най-вече огромното му его, безпардонността и некомпетентността му, в контрастно съчетание с умората и изпуснатите юзди – не само над коалиционните партньори, но и върху собствената партия и парламентарна група. Те ясно предвещават близкия край както на политическата кариера на Борисов, така и на едноименния политически модел.

Този модел, противно на всякаква политическа логика, оцеля толкова дълго, защото беше квазирелигиозен. Преди 12 години ГЕРБ създаде една огромна надежда, която никой досега не успя да изкорени…защото нямаше корен. Нямаше предистория. Нямаше прадеди. А като нямаш прадеди, няма нито кого да наследяваш, нито кого да предаваш. Такава квазирелигия най-добре се изповяда, като непрекъснато я променяш. И като непрекъснато ѝ изменяш.

Като всяка квазирелигия, и ГЕРБ си има своята есхатология, своя представа за край на света. Мнозинството от избирателите на ГЕРБ все още са обладани от нея. Тази есхатология е персонализирана в лицето на Борисов. Гербаджиите вероятно искрено вярват, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и неговия лидер.

Това е грешка по Фукуяма. През 1992 американският политолог написа в „Краят на историята и последният човек“, че либералната демокрация и свободният капитализъм са крайна точка в социокултурната еволюция на човечеството. Дори допусна, че са окончателна форма на човешко управление. Само три години по-късно обаче, в „Социалните добродетели и създаване на възход“, Фукуяма се обърна на 180 градуса с аргумента, че културата не може да бъде отделена от икономиката. После бе активен неоконсерватор, после през 2008 г. подкрепи Барак Обама… И „историята“ за него наистина свърши.

Така ще стане и с ГЕРБ и Борисов. И партията, и лидерът ѝ вече не са толкова…как да се изразя дипломатично… толкова „еластични“, колкото бяха. Когато си всякакъв, привличаш избиратели, които гласуват за предизвестения победител. Когато внушаваш сигурност и респект, привличаш избиратели, които гласуват за кандидати-мъжкари. Когато обаче се огънеш пред вътрешен или външен враг, преставаш да бъдеш мъжкар. И губиш едни избиратели. Ако не си мъжкар, не си и победител. Тогава губиш други избиратели. И постепенно се стопяваш. Снижаващата се непрекъснато подкрепа за ГЕРБ от 2009 година насам потвърждава това. Все по-крехките и неестествени коалиции, в които партията е принудена да участва – също.

Така че въпросът не е дали ще има предсрочни парламентарни избори, а кога ще бъдат те. Предобладаващото мнение е, че ГЕРБ ще ги слее с местните избори следващата есен. Нямам съмнение, че ще опита, съмнявам се обаче, че ще успее. Вече не съм сигурен, че правителството ще изкара и до евроизборите през май 2019. Вървят слухове, че обидени олигарси искат оставката на Борисов като Коледен подарък. А досега те са получавали всичко, каквото поискат. Не на последно място защото Борисов им го е давал. Не безвъзмездно, разбира се. И не от собствения си джоб. Но всяко нещо си има край.

Този край обаче може би ще е нечие чуждо начало. На президента, естествено. Той ще състави втори служебен кабинет за две години мандат. И този път едва ли в него ще има компромисни фигури като Огнян Герджиков. По-скоро ще има бъдещи строители на партията на президента. Или дори на президентската му република, за която Радев говори преди две седмици в Пловдив. Плахо се надявам най-после парламентарните партии да разберат какво бреме за тях е т. нар. „парламентарна рулетка“, описана в чл.99 на Конституцията, да се стегнат и да я отменят. Тя беше механизъм, предвиден да предотвратява предсрочни избори. Но ако не нарушаваше политическия баланс до началото на века – заради двупартийния модел и обикновено избирания от доминиращата партия в момента президент -, рулетката вече е заплаха за стабилността на системата. И плаче за отмяна.

Макар че ако бъдем точни, всички избори за парламент от началото на прехода насам, с изключение на периода 1997-2009 г. (три от осем обикновени Народни събрания), бяха предсрочни. И тепърва ще бъдат, ако се съди по установилото се статукво на коалиционни управления, кое от кое с по-неестествени „малки партньори“, наричани за благозвучие „резервни колела“. Занапред те ще са все по-малки и все по-неестествени, но няма да свършат. Двете големи партии периодично си ги отглеждат. И като узреят, ги берат.

Казаното по-горе дава положителни отговори на двата най-често задавани напоследък въпроса: има ли алтернатива сегашното управление и имат ли смисъл предсрочните избори. Да,  двете големи партии нямат алтернатива, но малките им коалиционни партньори имат. Да, предсрочните избори имат смисъл, даже само за да отстраниш тотално неадекватен малък партньор като сегашния. Като няма частични парламентарни избори, ще има предсрочни. Още един фундаментален дефект на конституцията, която плаче за генерална промяна. Мен ако питате, най-добре да приемем изцяло нов основен закон. И да преосновем държавата.

Ако миналото не може да ни събере, нека намерим поне допирни точки  за бъдещето.

 

Не бързайте да се радвате. Не три – може да не се търкулне нито една министерска глава.

Поисканите и получени на 31 август 2018 оставки на министрите на регионалното развитие, транспорта и вътрешните работи, ще бъдат равносилни на три спечелени от опозицията вотове на недоверие. Защо Борисов да върши работата на Нинова?

За ГЕРБ транспортното и регионалното са ключови министерства – не от гледна точка на държавното управление, а от гледна точка на партийното финансиране. През строителството на пътища мощно текат „легалните“ корупционни потоци към върховете на партията. Там Борисов винаги е поставял най-верните си хора. През вътрешното министерство се отчитат „спонсорите“ от подземния свят. Тях Борисов ги държи на „ръчно управление“, затова слага най-неадекватните си хора начело на МВР. Няма логика толкова лесно да похарчи трима министри наведнъж (или по-скоро двама, защото единият от тримата, Московски, даже не си е подал лично оставката, бил „болен“). И то в момент, когато БСП официално заяви, че ще иска вот на недоверие на целия кабинет.

Пламенната вътрешнопартийна защита на Московски, Ненков и Радев, започна в момента, в който Борисов поиска и получи оставките им. Ден преди това във Фейсбук бе създадена на пожар страница на ГЕРБ, чието основно послание е „Аз подкрепям достойните министри!“ За два дни тя събра около 6100 приятели и още толкова последователи, което е изключено без стройна организация – не само технологична, но най-вече партийна. Макар че очевидно това не е официалната страница на Политическа партия ГЕРБ, никой от ГЕРБ не се е разграничил от нея. Напротив, коментарите под мемето в подкрепа на „тримата достойни“ са предимно „не подкрепям, не приемам, не съм съгласен/съгласна с оставките, тримата министри нямат никаква вина, ние, народът, трябва да ги върнем, не на оставките, стоп на Нинова…“ , и пр.

Вдъхновени медийни трубадури на ГЕРБ също се усъмниха в „политическия ефект от политическата отговорност“. Опозицията искала не главите на отделни министри, а на цялото правителство, протестиращите от Своге нямали намерение да спрат да протестират, коалиционните партньори продължавали да се мръщят, президентът играел „немци в тила“… Що да похарчим (без)ценните кадри!

И най-вероятно няма да ги похарчат. Оставките на тримата министри трябва да бъдат приети от парламента. ГЕРБ има мнозинство да не ги приеме. А нищо чудно Бойко просто да не ги внесе в парламента. Второто е даже по-вероятно, тъй като циркът с неприетата и после оттеглена оставка на Делян Добрев миналата година за малко да му излезе през носа.

Ситуацията може да бъде отиграна по два начина:

а) през партията. „Аз давам, ама партията не дава!“ е прекрасен аргумент, който обаче трябва да си мине по сценария: лидерът да поиска оставки, първичните партийни организации и трудовите колективи да защитят достойните професионалисти, подопечните медии да тиражират народната подкрепа, и чак тогава, за да не върви срещу волята на народа, „жестокостта“ на лидера да се сломи.

б) през коалиционните партньори. Борисов не е консултирал оставките с тях, както гневно призна вицето Симеонов. Той дори употреби думата „идиот“ в словосъчетанието: „Трябва да си идиот, за да смяташ, че с подаването на тези оставки се решава някакъв проблем“, без да уточни кой е идиота. Но изборът на идиоти в случая не е голям. Ако наистина и тримата нови министри пак са от квотата на ГЕРБ, коалиционните партньори ще са в правото си да не ги одобрят. Тогава премиерът ще има пълно основание да не внася оставките на старите министри в парламента, за да не предизвика падане на правителството.

Може, разбира се, тримата нарочени наистина да минат в запаса. Но това няма да реши никакъв стар проблем, а със сигурност ще създаде нови проблеми на ГЕРБ. Маньоврите за гасене на пожари чрез отвъртане на бушони стават все по-карикатурни и все по-силно снижават личния рейтинг на Борисов. Освен от президента и Мая Манолова, той вече е изпреварван по одобрение и от Слави Трифонов (!!!), а един от заместниците му, Красимир Каракачанов, му диша във врата.

Борисов е твърде честолюбив, за да допусне падането му да продължи.

Преди няколко дни „българите в чужбина“ обявиха дата за сваляне на правителството. Емигранти от Германия, Англия, Испания, Швеция, Франция, Италия и пр., спонтанно решили да се завърнат в неделя, 16 септември 2018 в България, и да пометат мафията в парламента. Освен сваляне на правителството, искат и съд за всички управлявали от 1989 до сега. Хъшовете искат личности, избрани от народа, и управление по швейцарски модел. Решени са да потърсят сметка за откраднатото до момента. Нямало да преговарят с престъпници и национални предатели .

За какво все пак се борят?

За пряка демокрация, която разбират като „пряко допитване на народа за всяко нещо – местни референдуми, национални референдуми“. За „пряк избор от народа с възможност за отзоваване на всички длъжности в държавата – Главен прокурор, Министър председател, Президент, министри, кметове, полицейски началници и др“. За „пряко гласуване от народа за разпределение на местни и национални бюджети, европейски фондове и проекти“.

Какво още? Вижте тук.

Първата реакция на всеки здравомислещ човек при такава „новина“ е: „Пълни глупости! Кьорав емигрант няма да се върне, ще дойдат да си оправят зъбите, България не е Румъния, Борисов владее положението“ и пр. рационални аргументи. Които логично водят до извода: „Не се занимавайте с тези! Нищо няма да направят!“

Все пак реших да се занимая, защото съм абсолютно сигурен, че ако протестът въобще се случи, ще е римейк на сценария, който принуди Борисов да подаде оставка през февруари 2013. С малко конспиративно въображение могат да се видят доста вече приведени в действие негови елементи: компромат срещу премиера с къща, любовница, дете и остров; загадъчна чума по овце и кози; катастрофален срив на електронната инфраструктура на страната; внезапен фалит на застрахователна компания, ощетил четвърт милион българи; драма с децата с увреждания … Доста от тези събития (вероятно) имат и други обяснения, но съм убеден, че Борисов ги приема единствено като атаки срещу себе си и своята власт. Като имаме предвид миналото му, най-вероятно е прав. Това обяснява тържествената му клетва от 17 юли 2018:„Няма изобщо да им се дадем тоя път на старите ченгета!“

Проблемът е, че ако му поискат, ще им се даде. Борисов винаги се дава. Толкова е зависим, че е само въпрос на време някой достатъчно силен „гад“ да му предяви поредната сметка, след като не е бил достатъчно послушен. А недостатъчното послушание е предизвестено предвид добре познатия „балансиращ стил“ на българския министър-председател. Няма как да задоволиш интересите на всички, когато се опитваш да угодиш на всеки. Накрая дори заклетите врагове се обединяват срещу теб

Така че ако на 16 септември 2018 все пак има протест, той няма да е автентичен, а организиран от „стари ченгета“. Ако предпочитате – от „гадове мръсни“. Най-вероятно целта му ще бъде да се счупи нечия глава, за да се даде алиби на Борисов да подаде оставка. Обидно елементарен, лишен от всякакво въображение ченгеджийски сценарий. Но върши работа, особено когато статистите са искрени, а силите на реда изпълняват съвестно дълга си. Като румънските преди седмица.

Отдавна дебнещи на пусия „хъшове“ ще се възползват от патакламата. Вероятно те ще са и едни от тези, които са я вдигнали. Поне на думи. Всички споменати по-горе искания на бъдещите протестъри повтарят мотамо въпросите на прословутия „референдум на Слави“. Да ги припомня:

1. Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?

2. Подкрепяте ли броят на народните представители да бъде намален на 120?

3. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите?

4. Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?

5. Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?

6. Подкрепяте ли директорите на областните дирекции на Министерството на вътрешните работи и началниците на районните управления в областните дирекции на Министерството на вътрешните работи да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?

Да припомня също, че на всички тези въпроси бе отговорено от най-високите възможни инстанции. Конституционният съд определи като противоконституционни три от въпросите: гражданите да се произнасят за броя на депутатите, за избора на „местни шерифи“, както и повторно да бъдат питани за въвеждането на електронно гласуване. Задължителното гласуване, което бе въведено с аргумента, че така ще се неутрализира купения и корпоративния вот, се обезсмисли, след като законодателите се отказаха да въведат глоба за негласувалите. През юни 2017 парламентът отхвърли въвеждането на мажоритарна избирателна система, макар че ГЕРБ и Воля я подкрепиха. Що се отнася до партийните субсидии, с чието драстично намаляване ГЕРБ уж беше също съгласен, в момента представените в парламента партии получават по 11 лева за глас, а тези, които са получили над 1% – по 1 лев.

Умереният прогрес в рамките на закона бе постигнат.

Така че – „нема такава държава“. „Има ли такъв народ“ обаче? Спомняте си, че през февруари и май 2018 Слави Трифонов проведе „кастинг за политици“ с този слоган. Ако исканията на бъдещите протестъри, които четем,  са формулирани от селектираните от Слави кандидати за политическа слава, по-добре Дългия да си гледа телевизията. И да не си носи столчето пред парламента на 16 септември.

Единственото сериозно искане би било за управление чрез референдуми. Темата е огромна и ще я коментирам, ако такова искане сериозно се отправи. Засега само ще кажа, че това ще бъде опит да ни поробят чрез „свобода“, който трябва да бъде навреме пресечен.

Иначе съм дълбоко убеден, че децата ни няма да могат да направят нищо за себе си и за своите деца с правилата и законите, които им оставяме. Държавата ни се нуждае от незабавно преучредяване. Ако се опитам да се изразя на техния език – от преформатиране и рестарт. Нещо ще  трябва и да се дилейтне.

Те обаче ще решат какво, кога и как.

 

Борисов е уплашен. Толкова уплашен не е бил от февруари 2013, когато заради няколко статисти и малко червена боя подаде оставка за първи път. Всъщност преди пет години Кремъл чрез своите проксита в България свали правителството на ГЕРБ, защото спря Белене. Дали това няма да се случи отново и с третото правителство на ГЕРБ, което взе решение да възстанови строителството му?

Не питам сериозно, просто изтъквам потенциалния абсурд Русия да разклати кабинет, който на практика изпълнява основните ѝ искания в двете фундаментални за Кремъл посоки – енергетиката и военно-промишления комплекс. Пресният скандал с Очите/Бенчев наистина има потенциал да свали кабинета, но не заради Белене. Залогът вероятно е контрабандата през Турция, каналите за която са създадени още през 70-те години на миналия век от КГБ и Държавна сигурност с помощта на турската мафия. Зародишът им е добре описан  тук и тук. 

Очевидно контролът над тези канали периодично се сменя. И нарочените за смяна се съпротивляват с всички сили. А силите им, както се видя, обхващат всички партии и всички нива на властта. В състояние са да накарат дори един премиер-бабаит да пропусне златна възможност да уязви коленичилия си в поза партер основен опонент. „Ако очаквате да нападна г-жа Нинова, няма да го направя. Решението в такива случаи е веднага гонене, махане, и готово. Местните организации винаги могат да направят някоя беля“, изненадващо миролюбиво каза Борисов на 7 август 2018 при инспекция на строежа на магистрала Хемус. След неговото всеопрощаващо изявление дежурните обвинители на ГЕРБ – Тома Биков и Антон Тодоров, замлъкнаха. Скри се и централният защитник на БСП Кирил Добрев. Медиите, които са под техен контрол, вместо да разчепкат случая, го сметнаха за приключен.

Следствието обаче – и в прекия, и в преносния смисъл на думата – тепърва предстои. И тъй като Борисов е изпуснал духа от бутилката, а не е трябвало, сега се опитва да го вкара отново вътре.

Днес в обикновено добре информирания за ъндърграунда в. „Галерия“ се появи описание на случилото се, което ми звучи достоверно. Явно събитията са се случили в последователност, обратна на представената ни  от МВР и специализираната прокуратура. Акцията срещу бандата на Митьо Очите е била планирана във време, когато разследващите са знаели, че Очите заедно с Бенчо Бенчев и Несрин Узун ще е в Турция, за да стане ясна връзката му с тях. Очите всъщност не е бягал, а е отишъл на купон с любовницата си, организиран от Узун. Заповедта за задържането му от Интерпол и среднощното звънене до турския вътрешен министър е било за драматизъм – или за доказване международното могъщество на Борисов. А може и за двете. Всъщност бандитът е бил косвена жертва, истинската цел са били Бенчев и Узун. Чрез тях е трябвало да стане публично известна симбиозата между БСП, ДПС и престъпния свят, а ГЕРБ да се вживее в ролята на народен обвинител и пазител на морала в политиката. Превантивно или предизборно, скоро ще разберем.

Планът е изпълнен перфектно с неволната помощ на много наивните или много самонадеяни жертви. Засечката обаче започва оттук. ГЕРБ тъкмо тръгва да извлича медийните дивиденти от този безспорно скандален случай, и вместо „Напред! На нож!“, вождът дава команда „Отбой!“ Няма как това да е негово лично желание. И като знаем коя партия е атакувана, кой и откъде ѝ дърпа конците, и как този #Кой неведнъж успешно е скърцал със зъби на Борисов, не може да не видим дългата ръка на Москва.

Развитието на скандала започва подозрително да напомня за „яхтената афера“ от 2003 г. Тогава на мястото на Очите беше Иван Тодоров-Доктора, на мястото на специализираната прокуратура – главният секретар на МВР ген. Бойко Борисов, а на мястото на Бенчев, Узун и третия още неоткрит общински съветник – министрите на НДСВ Милен Велчев, Мирослав Севлиевски и Пламен Петров. Все още не съм съвсем сигурен кой е на мястото на Спас Русев.

Да припомня някои подробности от този забравен скандал. След като на 18 април 2003 г. контрабандист номер 1 – Доктора, бе неуспешно взривен на Цариградско шосе, в багажника на Мерцедеса му криминалистите намериха куфарче с различни скъпи предмети, документи, както и тефтер със списък на хора, на които Доктора е давал пари. Твърдеше се, че са намерени и снимки, направени на яхта в пристанище, оказало се Монако. За снимките не се знаеше нищо, докато в. „Труд” не написа за тях. Впоследствие стана ясно, че източник на информацията му е …главният секретар на МВР Бойко Борисов. Тогава той громеше контрабандните канали и западните служби го награждаваха с безброй значки, потупвания по рамото и “Конграчулейшън, дженерал!“

Няколко дни след публикацията в „Труд“ Спас Русев проговори: „Миналата година (2002), беше през ваканцията за 24-ти май, поканих на яхта семействата на Милен Велчев, Мирослав Севлиевски, Пламен Петров и други приятели за кръга на Формула 1 в Монако. Съжалявам, че дадох повод момчетата да бъдат атакувани в една компроматна война”. Пак по същото време Мирослав Севлиевски заяви, че „става дума за кукловоди, които са на много високо ниво, над нивото на самите участници в скандала, а интересите също са били огромни, за да почнат да дърпат конците”. Според Севлиевски целта бил Милен Велчев, тогава финансов министър, но покрай него изгорели той и Пламен Петров. За една бройка да отгърми и Бойко Борисов, който на 20 април 2003 докладва на Симеон за снимките (ако не се лъжа, „Труд“ писа същият ден за тях!), а на 25 април 2003 подаде оставка, която Симеон не прие. След години Борисов призна: „Това е случаят, заради който подадох оставка. „Контрабандист номер 1, Иван Тодоров – Доктора, финансов министър, парламентарен шеф, транспортен министър и перач на пари – ”Амигото”, играят карти на яхта в Монако и гледат заедно състезания! Не можеш да кажеш, че тези хора случайно са се събрали там”.

Ами не беше случайно. На 18 юни 2004 г. със съгласието на премиера Сакскобурготски министър Николай Василев продаде 65 % от БТК и третия мобилен оператор „Вивател“ на „Вива Венчърс” за 230 млн. евро при експертна оценка на компанията 1,2 млрд. евро. Тогава се твърдеше, че собственик на „Вива“ е американският инвестиционен фонд „Адвент“, но впоследствие се оказа, че той има само 13%. Скоро телекомуникационната ни компания се озова в ръцете на исландския милиардер Тор Бьорголфсон, който чрез СИБанк, от която притежаваше 34 %, първо купи почти всички акции на БТК, пуснати на борсата, а впоследствие чрез покупката на „Вива венчърс“ – и цялата компания. Западни медии многократно писаха, че капиталите на милиардера идват от руската мафия – не просто „първият милион“, но и парите, които инвестира из цяла Европа. Знаем колко близка е руската мафия до КГБ.

Бьорголфсон бе доведен в България от…Спас Русев.

„Яхтеният скандал“ бе „оперативно мероприятие“. Ако схемата му се повтаря 15 години по-късно, значи, че отново тече голяма битка между определени групировки, свързани с мафиотски структури, зад които стоят министри, политици, депутати, полицаи, а мощни кукловоди им дърпат конците. Включително на Бойко Борисов. Значи и че кукловодите нямат особено богато въображение. Но с политическа класа и организирана престъпност като българските то не им и трябва.

Остава да видим какъв друг залог има освен контрабандата. И в яхтения скандал, и в цариградския, имаше нещо повече от контрабанда. Зад всяко „нещо повече“ в България стои Русия. В комплект с част от „българските“ партии – и може би с участието на арестуваните в Истанбул.

 

„Новината“ за купения от премиера необитаем гръцки остров (Фидониси, 165 декара, на 100 км от София, виж снимката), така и щеше да мине незабелязана в маргиналния жълт сайт informiran.net, който я публикува на 19 юни 2018, ако самият Борисов не реагира гневно в неделя, 24 юни, след неформалната среща за миграцията в Брюксел. Сега дори покупката да не е истина, ще стане както във вица: Борисов не си е купил остров, но горчивият вкус у избирателите остава.

Гневната реакция на премиера бе предизвикана именно от този вкус. Той не го изпитва за първи път, но явно и не може да свикне с него. И реагира повече или по-малко гневно. Този път гневът му към „мръсниците долни жълти“ бе сравним само с обещанието, че „ще разнищи тези гадове докрай“, което даде през февруари, след като го обвиниха, че стои зад сделката с ЧЕЗ. И стана повод две телевизии – обществена и частна – да пресолят манджата за пореден път. Първо в неделя БНТ махна тази реплика от репортажа за срещата в Брюксел (която според кореспондентката на „Файненшъл таймс“ в Брюксел Борисов напуснал, за да гледа мача Япония-Сенегал, но за това никой не посмя да попита). После в понеделник Нова телевизия свали предаването „Часът на Милен Цветков“, където адвокат и гръцки бизнесмен щели да говорят по темата.

Никое от тези действия не бе обяснено от собствениците или ръководителите на въпросните медии, още по-малко коментирано от управляващите. Което ни даде пореден повод да се сетим, че сме на 111 място по свобода на словото в класацията на „Репортери без граница“ заради „концентрацията на медийна собственост и политическия контрол над редакционната политика“. И „под мустаците увиснали живота да псуваме сърдито“.

Цензура ли е това? Изглежда самоочевидно. Кого обслужва? Борисов, разбира се. Как го прави? Чрез пускане на „информационна завеса“. А мисията на свободното слово е да повдига, не да спуска подобни завеси. Да изобличава подмяната на интереса на обществото с този на властта. Ако обслужва тази подмяна, словото не е свободно.

Защо обаче словото ни не е свободно? За цензура или автоцензура става въпрос?

Може да е наивно след 30 години в занаята, но не вярвам, че съществува организирана конспирация за смълчаване на честните и смели гласове в публичното пространство. Факт е, че ръководствата на много медии са нетърпими тъкмо към тези гласове. Според мен обаче значителна част от българските медии имитират публичност, а ръководството на съответната медия избира да обслужва нечий партиен или корпоративен интерес не защото е принудено да го прави, а защото няма никаква друга идея какво да прави. Защото е напълно лишено от чувство за мисия и обществена роля.

Обяснимо – повечето медийни босове дойдоха под строй от комунизма. А комунизмът ги беше научил единствено да играят ролята на трансмисия, която свежда волята на овластените до съзнанието на масите. Вече няма отдели Пропаганда към ЦК на БКП, но има вътрешна автоцензура – още по-зловеща, защото е самоналожена. Медиите не отстояват ценностите на свободата и истината, и деградират до обслужващ персонал на силните на деня… по своя воля. Предателството е на много нива, но най-вече на ниво лидерство – наместо воини на свободното слово, шефовете на много медии предпочитат да станат част от поредния парвенюшки кръг, самопровъзгласил се за елит. Наместо да служат на каузи, избират да слугуват на интереси. Май само това умеят.

С две думи – медиите отново са КАПО по Ленин – тоест, Колективен Пропагандатор, Агитатор и Организатор.

Мога да спра дотук с драматичната констатация, че българските медии умеят само да са арогантно кресливи към врага и омерзително сервилни към силните на деня. Това обаче ще е вярно само докато държавата плаща на медиите. Когато медиите получават държавно финансиране, интересът им да печелят чрез продажба на реклами се изпарява. Колкото повече са „държавните поръчки” в медиите, толкова повече обемът на продажбите губи значение. И медиите продават себе си.

Държавните поръчки от години идват предимно чрез комуникационните стратегии на европейските оперативни програми. Общата сума, която правителството излива в националните, най-вече електронни медии, е от порядъка на 150 млн. лева годишно.С тях властта си купува медиен комфорт.

Очевидно системата трябва да се промени и единственият възможен начин това да се случи е пълната забрана държавата да плаща на медиите по какъвто и да е начин, за каквото и да било, с бюджетни средства!

Какви биха били последиците от това, ще коментирам, като си купя съседния остров.

Днес премиерът изненадващо отиде в парламента, за да отговори на БСП какви позиции ще защитава на неформалната среща на върха в Брюксел в неделя. Борисов заяви, че няма да подписва нищо там, но повтори позицията си от Пленарната среща на Конференцията на комисиите по европейските въпроси на парламентите на ЕС в понеделник: да бъдат затворени всички граници в Европейския съюз (ЕС), за да се спре потокът от нелегални мигранти. Да припомня, че на 18 юни 2018 Борисов каза: „Всичко да отиде на КПП. Ако не са спазени изискванията, който откъдето е дошъл, да се върне там, откъдето идва“.

Само дето нито в понеделник, нито днес, не обясни какво разбира под “затворени граници“. Те би трябвало да са такива и сега. Естествено, не са, но не имигрантите – или поне не само те – са ги „пробили“. В пъти по-виновни са корумпираните гранични полицаи, безскрупулните каналджии, които са в комбина с тях, и техните чадъри във властта. Да не забравяме и строителите на афифните телени огради, които всеки по-силен дъжд срутва в дерето. За тях премиерът не казва нищо, защото не може да каже нищо добро.

По суша имигрантите могат да минават „само през КПП-тата“ единствено ако по цялата останала част от съответната граница има достатъчно здрава ограда. Достъпът им по море може да бъде регулиран, ако се създаде европейска брегова охрана. Горещи точки за мигранти извън ЕС може да бъдат създадени, но няма как да работят по-добре от тези вътре в съюза – в Гърция и Италия. По принцип точките не са центрове за задържане или подслоняване, а екипи за подкрепа, съставени от европейски институции, работещи по миграционните въпроси и граничния контрол. На тях мигрантите просто подават молба за убежище в дадената държава, преместване в друга държава-членка, или връщане в държавата на произход. Тъй като процедурите са бавни, повече мигранти пристигат в горещите точки, отколкото ги напускат, и те са пренаселени. Ако механизмът не работи добре в европейски страни, трудно ми е да повярвам, че ще е по-ефикасен в азиатски или африкански.

Така че призивът на Борисов звучи добре за избирателите, но е практически неосъществим. По-реалистично е друго – притисната от коалиционния си партньор ХСС, Меркел да сключи двустранни спогодби по подобие на тази с Турция, със страните-членки с най-много мигранти като Испания и Италия, и да почне да плаща и на тях да задържат сегашните и да приемат обратно дошлите от тях в Германия мигранти. Вероятно ще хартиса някое евро и за опазващите сухопътните външни граници на съюза, тоест за нас. Но само ако Меркел остане канцлер до следващите редовни избори през 2021 г. А вече почти половината германци искат да си ходи.

Борисов може да е прав във второто си твърдение от понеделник – че незаконните имигранти могат да се превърнат в „източник на войни в Европа“. Зависи какво разбира под война, естествено, и между кого и кого си представя, че ще бъде водена. Ислямската и европейската цивилизации вече се сблъскаха фронтално, но за щастие все още в полето на ценностите. Ислямът на имигрантите-мюсюлмани стана по-консервативен дори от исляма в страните, откъдето дойдоха, защото го превърнаха в средство да пазят идентичността си в чуждата им културна среда. Но европейските общества ерозират. Проблемът е, че дори рискът да се разпадне самият съюз, трудно ще накара Брюксел да промени досегашната си имиграционна политика. По една проста причина: политиците в демократичните страни предпочитат мързеливи и неграмотни имигранти, които създават „социални” проблеми“, защото самите те процъфтяват от съществуването и „решаването“ на такива проблеми.

Изходът е европейците да престанат да предпочитат такива политици.