Около 700 000 лондончани, включително кметът на града Садик Кан, поискаха в събота, 20 октомври 2018, нов референдум за или против споразумението за Брекзит. „Никой не е гласувал за това децата и внуците ни да живеят по-зле“, каза Кан. Според твърдите привърженици на Брекзит обаче, които организираха контрадемонстрации на следващия ден, 21 октомври 2018, с искане за възстановяване на Британската империя, нов референдум ще е предателство към демокрацията, защото народът се е произнесъл ясно, че не иска по никакъв начин да се остава в структурите на ЕС.
Вече две години „английският джентълмен“ е с ръка върху дръжката на вратата. За това време се изписаха тонове мастило, за да ни се обясни защо през 2016 г. англичаните взеха грешно решение. Но много малко бяха тези, които се опитаха да разберат логиката му. В основата на тази логика е родената на Острова философия на индивидуалната свобода и ограничената държава. Допреди четвърт век и Европейският съюз споделяше тази философия. Нещо повече – духът на Просвещението от 17 и 18 век бе вграден в него. Дух, роден от Славната революция, обоснован и оправдан от „Втория трактат за управлението“ на Джон Лок. Просвещението роди наченките на една нова идентичност на Запада. Европейският съюз, стъпил върху основните ценности: свобода, толерантност, братство, от които произтичат всички останали, бе негово съвременно проявление.
Със създаването на Европейската икономическа общност (ЕИО) – първообразът на ЕС преди 60 години, суверенните европейски държави защитиха правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници. Римският договор от 1957 г. позволи свободната конкуренция без бариери между държавите. ЕИО, а от 70-те години – и Европейската общност, в общи линии се развиваха в унисон с класическата либерална визия на основателите си.
Според британците обаче – в твърде общи линии. Вроденият им инстинкт за свобода и пълен национален суверенитет, „забави“ членството на Великобритания в ЕИО с цели 16 години, чак до 1973 г. Те бяха първите европейци, видели, че интеграцията в съюза бавно, но неотклонно излиза извън рамките на икономиката. Затова и първият референдум за оставане на Великобритания в общността се провежда през 1975 г. – едва две години след присъединяването ѝ.
Всъщност от 1973 г. балансът между тези, които подкрепят членството, и тези, които искат да излязат от ЕС, постоянно се променя. Общественото мнение в подкрепа на излизане от Европейската общност достигна върха си през 1980 г., когато 65% искаха да напуснат съюза. Тогава Тачър успя да предоговори членството на Великобритания в ЕС, което увеличи поддръжниците на оставане в Евросъюза. До 1987 г. 47% искаха да останат, а 39% – да излязат. От 90-те години искащите да останат част от вече превърналата се в съюз общност, водеха с удобно мнозинство в проучванията на общественото мнение, макар че лагерът за напускане периодично изравняваше резултата.
През 1992 г. обаче, с договора от Маастрихт, либералният модел за развитие на ЕС бе заменен с (полу)социалистически. Мечтаната от социалистите европейска мегадържава драстично противоречи на политическото и социално съдържание на либерализма. Британците издържаха четвърт век. През юни 2016 г. 52 % от тях казаха „сбогом“ на Брюксел. Всеки е имал своите основания за това, но вероятно общият аргумент на гласувалите за напускане – осъзнат или не – е бил моралната деградация на съюза. Лидерите му опорочиха нравствения закон и го замениха с политическа целесъобразност. Забравиха честността. Загърбиха толерантността. Ограничиха свободата. Замениха равенството с изравняване. И британците им обърнаха гръб. Те всъщност казаха на целия свят, че ценностите, върху които бе създаден Европейският съюз, са деградирали до интереси. Те станаха оня освободил се окован затворник, който според притчата за пещерата на Платон, е видял истинските неща, не сенките им. Защото е рискувал да излезе на светло.
Сега искат отново да ги вкарат в пещерата. Пещерата обаче е все така тъмна. Хората в нея все още виждат само стената в дъното ѝ, и сенките, проектирани върху нея. Ако освободилият се върне, “…сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха го и убили“. (Платон, „Държавата“, седма книга: „Сянката и пещерата“).
Британците решиха да осветят „пещерата“, ако малко неточно използвам тази метафора за ЕС. Вместо да им се смеем или да се опитаме да ги „убием“, нека видим кой иска да я разруши. И заедно да я опазим от него. 