ВОЛ ЗА ВЪЛК, ИЛИ ОТНОВО ЗА НАЦИОНАЛНИЯ НИ ПРАЗНИК

Хора, подхвърлиха ни кокалче! Втори ден коментираме да бъде ли 24 май национален празник, за да неглижираме другите промени в конституцията, предлагани от (част от) управляващата коалиция. Доказва го максимално високата трибуна, от която това предложение бе направено (в пакет конституционни промени) – в сравнение със „скромната“ промяна на Кодекса на труда, чрез която през май миналата година ГЕРБ лансираха същата идея, а ПП-ДБ се въздържаха или гласуваха против. И от личния ангажимент на премиера с идеята. И от днешния анонс на заместник-прдеседателя на парламента Никола Минчев, че не изключва провеждането на референдум по този повод.

Добре, щом искат да спорим – ще спорим. Вариантът да приемем безкритично предложението, понеже всички партии, готови да променят конституцията, го харесват, сигурно работи за техните членове, активисти и придворни журналисти и анализатори. Повечето от нас обаче не са такива. И този път ще трябва да ни чуят.

Аз съм човек на словото и духа и нямам съмнение, че 24 май е най-светлият български празник. Но НЕ Е САМО БЪЛГАРСКИ ПРАЗНИК! 24 май е официален празник и в Северна Македония, и църковно-държавен празник в русия.

В сегашната политическа конюнктура това би трябвало да са достатъчно убедителни аргументи, за да изберем друга дата. Ако не са, и ако работим за вечността, тогава да спазим световната традиция националният ни празник да носи символиката на държавността. Първата опция е национален празник да е денят, в който България обявява своята независимост.

Тоест, 22 септември. На тази дата през 1908 България и българите вече са съзрели за мисълта, че националната независимост (от една или друга империя) си има цена. Тя никак не е била ниска – България е трябвало да се откаже от безмитна търговия с Османската империя, да приеме загубата на огромните източни пазари за износа на жито, животни и манифактура. И дори за баснословна сума да откупи част от източните железници.

Предците ни са били готови да платят. Но само с пари. И най-вече за да бъде легитимиран в международен план българският княз.

На 6 септември 1885 бащите им са били готови да платят с кръвта си. През 1895, в своя „Отговор на речта на г. Стоилова“, Стамболов прекрасно откроява значението на Съединението: „Княза царува седем години без благоволението на Русия; Той ще може и още седемдесет години да царува, ако волята на народа му служи като яка основа. Като не мога да призная, че ний сме имали нужда от Русия до сега, считам за престъпление, да тьрсим помирение с Русия, само за да се признае Княза. Ний, Българите, сме обикновено добри домакини; знаем да харчим малко, да правим икономия; кой от нас би дал един вол за един вълк? Така именно бихме постъпили, ако се откажехме от нашата Самостоятелност с непризнат Княз срещу печалба на зависимост с признат Княз! Княза се намира тук заради България, а не България заради Княза!“

Затова аз съм за 6 септември. Без Съединението нямаше да я има Независимостта.

От какво обаче отклонява погледа ни поредният спор за националния празник?

От две фундаментални промени в конституцията, чиито формулировки вчера се оказаха значително смекчени в сравнение с предварителните анонси: вместо да бъдат премахнати, служебните правителства и главният прокурор остават. Само че мандатът на служебните правителства щял да бъде скъсен до месец, а на главния прокурор щяла да бъде отнета възможността методически да надзирава прокурорите.

Решение, достойно за Хашековата „Партия за умерен прогрес в рамките на закона“. Но след Първата световна война Хашек я разпуска, а ако се вярва на пророчествата на мастит главен редактор, ние тепърва ще създаваме българската „Партия за умерен прогрес в рамките на закона“ като „партия на умерените евроскептици“. Тя нямало да бъде нито прекалено обсесивна като „Възраждане“, нито прекалено конформистка като ПП-ДБ, но щяла да „гледа с критично мислене към либералния консенсус, европейските регулации и дори войната в Украйна“.

Конституционни промени като бявените вчера само наливат вода в мелницата на такива все още неродени Петковци. И дават на вече родените – БСП, ИТН, „Възраждане“, поредни поводи да им слагат прът в колелата. Защото нали от ПП-ДБ не се съмняват, че тези три партии ще набучат на копията си Решение № 3 от 10 април 2003 г. по к.д. № 22/2002 г., и ще сезират Конституционния съд с презумпцията, че дори в осакатения си вид предлаганите промени изискват свикване на Велико народно събрание? Като това така или иначе ще се случи, защо „новата коалиция“ се самоограничава? Наистина ли лидерите ѝ мислят, че сезирането на Конституционния съд ще им се размине? Не им подхожда на образованието и претенциите.

А ако не мислят, защо не го сезират те? По-точно – защо не го направиха ПРЕДИ да обявят идеите си? Да, знам, че Конституционният съд вече се е произнасял по темата. Но няма да е прецедент да бъде питан за един и същи казус по различен начин. И в различно време. Конституционният съд е пар екселанс политически орган по начина на съставянето си, и нетовите членове прекрасно се ориентират в политическата конюнктура. Ако бъдат попитани както трябва, от когото трябва и когато трябва, те ще отговорят каквото трябва.

Но може би това „прозорче на възожности“ вече е затворено. И новата коалиция по-скоро е доволна от това…

Тогава защо почти сформираното конституционно мнозинство не заработи за свикване на Велико народно събрание? При това с единствената цел да бъде отменена ретроградната институция на Великото народно събрание, която по същество е руска? И каквато институция освен в България, има само в Монголия? Тази идея се търкаля от години в публичното пространство и „политическият елит“ бяга като дявол от тамян от нея. Защо? Защото „ВНС можело да прави всичко, което пожелае“! А обикновеното НС да не би да не може??? А вие, които сте в обикновеното НС, нали ще бъдете и в (последното) Велико НС? При това ще сте почти двойно повече – 400 вместо 240. Повече ли си вярвате в обикновените народни събрания? И какво ви пречи в конституционния проект за свикване на ВНС, което да закрие ВНС-тата, да впишете задължение избраното 8-мо ВНС да съкрати 160 от 400-те си депутати, и да продължи работа като обикновено 50 НС? Или ви е страх да не би самите вие да не се окажете сред тези 160?

Та така с 24 май. Въпросът не е в националния празник. Въпросът е в националния интерес. И кой му служи. И най-вече – кой го предава.

16.06.201816.06.2020

Hе се уповавайте на князе

Това е глава от книгата на добрия ми приятел Джон Хамилтън „Чашата на гадателката“, която издадох през 2006 г.

През лятото на 2006г. тайнствеността и благородническото сияние, които някога обкръжаваха Симеон II, бивш цар на българите, бяха мъртви. Властта се изплъзна от ръцете му, но богатството му остана непокътнато.

Това бе отблъскващият край на горчива приказка за изгубено величие, приказка, която би могла да бъде истинска история за лично тържество и реабилитация. Симеон, който бе роден, за да управлява, беше изгонен от революцията, живя петдесет години в изгнание, после безскрупулно си възвърна властта и парите. Но се опетни с това, което си взе обратно.

Кой сгреши – той или българите? На пръв поглед изглежда, че животът на Симеон е неразделно свързан със съдбата на България, която премина през бурните години на фашизъм и монархия, до комунистическа диктатура и съвременна рекламна демокрация. Вярно е, че не би могъл да напише началото на живота си, но със сигурност след това е бил е господар на дните си. Те започват през щастливата 1937, когато всеки ученик получава по-висока бележка и всеки офицер – пистолет, специален подарък, за да бъде ознаменувано рождението на наследника на Борис III, който вече е установил личен фашистки режим, неподвластен на Народното събрание.

Скръбта дошла рано и попарила живот, пълен с обещания и привилегии. Симеон си спомня, че един военен прекъснал игрите му във Врана, дворецът близо до София, с думите “Ваше Величество!” Веднага разбрал значението им – баща му, който малко преди това се е завърнал от среща в Берлин със съюзника си Адолф Хитлер, е мъртъв. Било през 1943, и Симеон е само на шест години. Носил короната в следващите три. През 1946 заминал в изгнание с майка си и сестра си. Комунистическото правителство конфискувало именията на короната, разпуснало регентската власт и екзекутирало регентите, включително Кирил, чичото на Симеон. Установена била република.

Последвали петдесет години на унижения и изгнание. Трудно е да си представим дребната низост да бъдеш цар без трон, без страна и пари, да си принуден да работиш като търговски пътник за европейски компании в Близкия изток. В края на 60-те той се отказал от стремежите си. Никога не осъдил публично диктатурата в България, никога не се възпротивил на нарушаването на човешките права, не помогнал на демокрацията и дисидентството. Уроците по български били прекратени и Симеон започнал житейските уроци по търсене на препитание. Живеел със семейството си в буржоазния, монархически, почтителен и обожаващ звездите Мадрид.

И тогава – шок! Злата империя, чийто край никой не виждал, внезапно и окончателно починала.

Симеон не се зарадвал, не се втурнал назад. Шест години мълчаливо наблюдавал какво се случва с българите, които се борели да намерят пътя си.

Сетне се върна. Но не за да помага. Изминаха единадесет години и тогава той влезе в политиката.

През 2001 Симеон организира политическо нападение, което му донесе поста на министър-председател. По думите на личния му представител Асен Ошанов, един от малкото хора, които ми казаха, че вярват във величието на патрона си: “Симеон беше изхвърлен като парцал, но се завърна триумфално след 50 години. Той е сред десетте най-добри политици на света”.

Симеон се самопредстави за безкористен герой. В интервю за Еl Mundo, година след като стана премиер, се казва, че той работи до късно през нощта във Врана, в компанията само на една статуя на Дон Кихот. Ето как царят описа живота си: “Самота. Пълна самота. Пълна. В известна степен все едно, че съм в манастир. Съвсем сам”.

Но трудно е да си представим този благороден образ на фона на това, което последва. В трудната, объркана парламентарна 2006, един италиански бизнесмен фатално опетни репутацията на Симеон с обвинения в корупция. В България много хора повярваха на това, въпреки че обвиненията бяха енергично опровергани. В същото време Народното събрание, доминирано от социалистите, гласува да не бъде поставян под въпрос начинът, по който Симеон си възвърна царските имоти за 250 милиона долара, конфискувани преди шестдесет години от комунистите. Така бяха отхвърлени предположенията, че дворците, ловните хижи и горите, на са били лично негови, а на короната, и следователно са държавна собственост. Но в резултат на дългата и жалка битка за имотите, царят изглеждаше алчен опортюнист.

Един месец по-късно, вече с осигурени милиони, 69-годишният Симеон обяви ефективния край на политическата си кариера. Партията му НДСВ бе загубила властта в резултат на парламентарните избори. Сега, съобщи той, партията няма да издигне кандидат за предстоящите президентски избори.

“Тъй като ръководителят няма да се кандидатира, логично е партията да не издига кандидат” – обясни той с тон на наранено благоразумие. Представлението беше типично за Симеон – надменен, дървен маниер и резервираност. Като че беше в плен на безсмисленото и превзето убеждение, че всичко се върти около него. След като той не може да предложи кандидат на избирателите, значи няма такъв.

… Имаше твърде много неизвестности. И в добрите балкански традиции, лавината от слухове и клюки, някои безумни и комични, бързо запълваше тези бели петна. Хората казваха, че е забравил български, затова думите му са толкова надути и архаични. Други мислеха, че страда от деменция или от болестта на Алцхаймер. Твърдяха, че не прекъсва речта си, за да търси думи, а за да си събере мислите.

Направил е парите си като търговец на оръжие. Изхарчил всичко за комар и влязъл в българската политика да си плати дълговете. Бил на заплата при руската мафия, плащали му българските олигарси, работил за КГБ, имал връзки с Ку Клукс Клан, затова имената на децата му започвали с “к”. И така нататък.

Имаше и други слухове, всички родени от пълното незнание на обществото за истинския характер на Симеон и опасението, че може би той няма искрено да работи за страната си. Всъщност това беше голямата въпросителна. За какво се е върнал в България – за собствена изгода, или заради съдбата му на цар на българите?

…В началото на кампанията си през 2001 Симеон обясни причините за това пред редакторите на големите вестници, които беше извикал във Врана:

“Не е свързано, както някои хора предполагат, с амбиции за власт и с това, че съм роден, за да управлявам. Нито е заради партийни интереси, слава Богу, аз съм свободен и независим човек, нито пък е популизъм, защото Симеон не знае какво е да лъжеш народа си, който толкова много обича. Аз съм изпълнен с историческа отговорност, и ще я поема в нашата Родина, ако ми се даде възможност. Това няма да ме направи по-властен или известен”.

Но беше ли искрен? Ясно бе, че не се интересува от възстановяването на монархията. За това нямаше обществена подкрепа и като че ли наследникът на престола Кубрат също не проявяваше интерес. Така че само заради имотите си ли се бе върнал Симеон?

Много хора подкрепяха тази теория, но за мен това не бе убедително. Връщането на собствеността му за него беше от огромно значение, но това изобщо не обясняваше действията му. Не вярвах и в така голямата му любов към българите. Ако това беше истина, щеше да се върне България, за да помогне на народа си през първите десет години на преход и страдания.

След десетки интервюта с бивши сътрудници на царя и внимателно изучаване на речите му, стигнах до заключението, че е подвластен на едно силно, сложно желание – желанието да отмъсти на нещастната страна, която го бе отхвърлила. Това беше неговата история – от беден и дори донякъде абсурден член на маловажна европейска династия, той се бе превърнал в най-могъщият монарх на континента, монарх с истинска власт. Жаждата за власт беше основната му движеща сила. И нищо друго.

В журналистическото си разследване открих какви трикове и стратегии е използвал, за да вземе властта. Това беше един забележителен заговор. Политическото му движение беше изцяло създадено в чужбина. В различни европейски столици бяха сключени многобройни сделки, които му донесоха пари, експерти, медийна подкрепа, дори партийна машина. Вторият му син, принц Кирил Преславски, му осигури младостта, богатството, финансовите знания на българския Сити клуб, базиран в Лондон. На среща във Виена беше създадено ядрото от хора, на които щеше да разчита в Народното събрание. Всичко това беше извършено потайно, и изникна в българското общество като свършен факт. И на обикновените хора много им хареса.

Но докато се опитвах преди всичко да науча от подддръжниците и съветниците на Симеон горните подробности и планове, с помощта на които се беше върнал в България, неизменно започвахме да говорим и за характера, за личните му качества. В резултат се роди един безскрупулен, отмъстителен образ – основа на всичките му действия.

…Затова не бях изненадан, когато председателят на комисията, на която за кратко беше разрешено да надникне в най-важните архиви на ДС, заяви, че досието на Симеон внезапно е закрито през 1963, когато бил на 26 години. Комунистите му дали кодовото име “Паразит”. Дълги години го следели и сигурно научили всичко важно за него по онова време. Фактът, че такава информация е съществувала за такава значима личност, е ужасен. Но още по-ужасно е, че тайните на Симеон са на неизвестно място. Може би са били унищожени, което не е лошо. Или са заровени дълбоко в архивите. Може би са в Москва, или в частния сейф на разузнавача, който го е разследвал. Кой знае? Можем само да гадаем. Но дали някой притежава досието на Симеон, ключ към истинският образ на този загадъчен човек?