Политиците ни много се обиждат, когато ги наречеш лъжци и крадци. Дори завоалирано, само за да се подмажеш на най-силния във властта, като уязвиш опърничавия му съюзник. Демонстрира го Валери Симеонов, когато снощи бесен напусна пресконференцията на „голямата коалиция“. „Внушавате, че управляващата коалиция регулира отношенията си чрез финансови податки. Заради подобни въпроси и намеци хората се отвращават от политиката. Категорично против съм такива инсинуации“ – „изригна“ вицето след въпрос дали финансовият министър Владислав Горанов присъства на политическия съвет, защото на него се е говорело само за пари.
Употребявам любим на жълтокафявите медии глагол, за да подчертая важната роля, което те играят в българската политика. („Народът се управлява от телевизора”). Разбира се, ролята на парите е още по-важна. На вчерашното заседание, както на предишното, както и на следващото, се е говорело и ще се говори само за пари. Парите, които политиците и спонсорите им ще загубят, ако „разтурят седянката“. ГЕРБ и „обединените“ патриоти ни я спретнаха след предсрочните парламентарни избори миналия май, но след евроизборите следващият май със сигурност ще я разтурят. Не сега обаче. Сега още не са задоволени интересите на спонсорите – поне на тези от строителния, транспортния и туристическия бранш. Затова поставените от тях министри ще останат на постовете си, докато спонсорираните са на власт. Вероятно до следващата есен, когато ще се избираме „две в едно“.
Дотогава ще има поне един ремонт на този кабинет и евентуално – служебен кабинет. Но няма да си отидат министрите, чиито оставки Борисов, уплашен за себе си, прибързано поиска. Вчера те практически бяха оттеглени чрез уж недостатъчно конкретен текст в коалиционното споразумение, което обаче ГЕРБ не бил нарушил. От тримата нарочени най-много да отгърми вътрешният Радев (особено ако го замени Цветан Цветанов). Ще му прави компания правосъдната Цачева. Тя ще замени в Конституционния съд Цанка Цанова, чиито мандат изтича този месец. Нищо чудно „шумомера“ Симеонов да се добере до мечтания пост на омразната му Ангелкова – както със закъснение разбрахме, туризмът още миналата година бил обещан на НФСБ, респективно на него. Може и още някой друг неудобен министър да изгори. Така Борисов ще мине с един масраф.
Както обаче вицето Симеонов емоционално заяви миналият петък, само идиот може да твърди, че с това проблемите в разпадащата се „голяма управленска коалиция“ са решени. Да не говорим за „малката“ – т.нар. Обединени патриоти. Тя още съществува само защото кум и кумец така здраво са се хванали за гушите, че не могат да се пуснат. Или ако се пуснат, ще паднат и двамата. „Началника“ вече и проформа не ги разтървава – делегирал е миротворческата функция на „синята каска“ Каракачанов. Той сигурно ще я свърши като ООН – или по-вероятно като Швейк, на когото поразително е заприличал.
Какво става с политическата криза обаче? Ами нищо, тече си. Даже се включват нови играчи. Вчера загрявка направи и президентът Радев. „Ако политическата класа е неспособна да се справи с проблемите, българите ще бъдат принудени да открият нови пътища за тяхното решаване“, каза той в годишното си обръщение към нацията по повод новия политически сезон. И натърти: „Ако политическата класа е неспособна да се справи с проблемите, българите ще бъдат принудени да открият нови пътища за тяхното решаване….В диалог и сътрудничество с Вас ще работя за извеждането на страната на нова перспектива за развитие.“
Изненадващо, почти неприкритата заявка за нов политически проект от страна на Радев бе подмината с мълчание от управляващите. За доста по-малко те буквално са разкоствали държавния глава. Сега си траят и това мълчание прилича на знак на съгласие. Всъщност и Радев даде гръб на ГЕРБ, като каза че „оставките вече не са решение, а бягство от реална отговорност“, и че „нов изборен цикъл в непосредствено бъдеще няма да отвори нова перспектива“. Какви нови пътища за справяне с проблемите ще търси държавния глава? И защо „неспособната да се справи с проблемите политическа класа“ изглежда съгласна с това?
Два са възможните отговори: или не може да попречи, или е намерила собствения си интерес. Два са и възможните „нови пътища“ – пряка демокрация и президентска република. Привържениците ѝ в България я разбират прекалено пряко – пряко допитване на народа за всяко нещо под формата на местни и национални референдуми. Пряк избор от народа с възможност за отзоваване на главния прокурор, министър-председателя, президента, министрите, кметовете, полицейските началници и т.н . Пряко гласуване от народа за разпределение на местните и национални бюджети, европейски фондове и проекти. Писах за тоя ляв анархизъм в „Хъшове с пагони“ . Едни „будни българи“– емигранти се канят да ни го презентират на 6 септември в Пловдив, навръх Съединението.
Друга група се стяга за такъв протест на 16 септември в София. Много е лесно такива обречени „мероприятия“ да бъдат отминати с мълчание. Но също е много вероятно т. нар. „задкулисие“ да използва организаторите им като attack dogs, за да тестват как ще се приемат такива послания.
Смея да прогнозирам – добре. Както се случи през януари-февруари 2013, когато Борисов за пръв път сдаде властта само няколко месеца преди да изтече мандата му. Отчаяните, обезверените, омерзените от политиката, и най-вече – фрустрираните хора, лесно се хващат на такива въдици. Най-често им се привижда Спасител на бял кон с хляб под мишница, но понякога бъркат този Спасител със себе си. Тогава става най-страшно – създават се Съвети на работническите и селски депутати, които управляват успоредно с правителството, докато не го свалят с военен преврат. Преди 100 години така направиха „варягите“ в Русия и потопиха страната и света в кръв. Даже Путин не хареса това.
Не вярвам и някой в България да го иска. По-скоро кръговете около, и по-скоро – ЗАД президента, които го избраха, ще се опитат да проиграят исландския вариант на мирна революция. След кризата от 2008 г. исландците си написаха онлайн нова конституция. За целта от 522 кандидати избраха 25 безпартийни граждани – юристи, журналисти, студенти и просто интелектуалци, всеки от които бе препоръчан от 30 други жители на страната. Учредителните заседания се провеждаха онлайн и гражданите можеха да пишат своите коментари и да дават предложения. Основният закон на страната беше утвърден след избори. И исландците „се оправиха“.
Радев не би поискал президентска република по много причини. Подозирам обаче, че би се изкушил да пробва този „нов път за справяне с проблемите“. Включително чрез служебното правителство, което ще назначи при едни предсрочни избори.
Само че крайнолевите съветници на президента със сигурност са му разказали само хепи-енда и са спестили пътя, по който исландците стигнаха до него. Те първо свалиха „марионетното си правителство“, после „се опълчиха на ЕС и МВФ“, като чрез референдум отказаха да плащат външния си дълг, достигнал 900% от БВП, оставиха трите си най-големи банки да фалират, вместо да ги спасяват, арестуваха и вкараха в затвора виновните за кризата. Чак тогава си написаха нова конституция по описания по-горе начин. Викинги, какво да ги правиш.
Радев е по-скоро варяг. Опасявам се, че може да увлече след себе си само мужици. Но няма лошо, нека да опита. Поне едноличното управление да стане двулично.