Етикет: война

Западът няма да налага повече енергийни санкции на Русия, бе до вчера преобладващото мнение на анализатори, които следят ескалацията на санкциите на САЩ и ЕС през последните 40 дни. Обичайните заподозрени колаборационисти са Германия, Франция и Италия. Приглася им Унгария на Орбан, и в немалка степен – България на все още твърде мощните енергийни олигарси.

На този фон снощи дойде съобщението, че прибалтийските републики се отказват от руския газ. Днес разбрахме за руския геноцид в градчето Буча край Киев. Мисля, че самоцелната азиатска жестокост на руснаците ще отвори оконателно очите на Европа. И тя, независимо от цената, ще спре доставките на руски газ.

Може би не веднага, но със сигурност. И това би трябвало много повече да ни радва, отколкото да ни притеснява. С трите си милиарда кубически метра годишно потребление, България има достатъчно алтернативи. Петнайсетте млрд куб метра газ, които отиват към Сърбия, а не трите милиарда, които остават в България, са проблем. Всъщност проблем е не газът, а тръбите, по които тече „отката“, от който се храни огромна част от българската политическа класа.

Чудовищната корупция се плиска по газопровода от комунистическо време. Тогава с половината от транзитирания през България газ (около 6 млрд куб м ) СССР изплащаше дяловото участие на НРБ в строежа на газопровода Оренбург- западна граница на Съветския съюз. Продължилото десетилетия бартерно споразумение генерира чудовищна, проточила се в два века корупция. Бартерът дискриминираше тежко останалите участници на пазара и беше невъзможен без политическа подкрепа. “Изгодната сделка“ с газа бе изцяло подвластна на “братската дружба“ с Русия.

Но през 1997 изплащането на дълга приключи и всички сделки трябваше да стават на търговски принцип. Оттогава Русия иска да сложи ръка на българската газопреносна система. За да попречи на това, през 1995 червеният премиер Жан Виденов създаде Закона за концесиите. Така трябваше да се осуети или поне обезсмисли възможността „Газпром” да контролира и държи изключителните права върху българските газопроводи. Година по-късно Кремъл го свали. После през 2003 се опита да купи Булгаргаз за 300 милиона долара, включващи монопола, преносната мрежата, хранилището и контрактите, гарантирани от държавата. Накрая през 2014 Русия почна да строи Южен поток, който през 2021 завърши под името Турски поток.

При силна политическа воля може да бъде намерена алтернатива на нужните ни количества газ до края на тази година, когато изтича договорът ни с Газпром. Но това изисква разкъсване на корупционните енергийни вериги, с които българо-руските газовици са приковали България към Газпром. И ще означава провал на стратегическия план на Русия да въведе нещо като газов борд в България и да прекрои българското политическо пространство по руски образец.

Тази опасност бе съвсем реална миналата година, когато Русия чрез свои политически проксита хвърли страната в едногодишна политическа криза и успя да наложи преизбирането на прокремълския президент Румен Радев. Късането на руските доставки на газ ще бъде знак за постигането не на енергийна, а на национална независимост. Това важи не само за България, но и за най-зависимите от руски газ западни страни. И техните проценти са функция на купуването на немски, френски, италиански и пр. политици, с газо- и петрорубли.

Едва ли ще има по-подходящо време да се еманципираме от Русия. За подобна цел няма неприемливо висока цена. Цената вече се мери не в милиарди долари, а в литри кръв. За колкото повече руски жестокости в Украйна узнаваме, толкова правителствата на Германия, Унгария, Австрия, Италия и Нидерландия, които се противопоставяха на строгите санкции в енергийния сектор, стават все по-готови да ги наложат.

Интересът от откъсване от руската енергийна зависимост вече не е само икономически, а политически. Бих казал – и общ(ностен). И ще бъде задоволен – вероятно под американски натиск. Но това е още по-хубаво. Само война можеше да смекчи атавистичния антиамериканизъм на част от западните общества, който Русия с удоволствие подхранваше.

Клането в Буча, за което разбрахме днес https://www.svobodnaevropa.bg/a/31783432.html, преля чашата. Буча е новата Сребреница. Путин ще е новият Карадажич. Спирането на газовите доставки ще е новата европейска съвест.

Откъс от книгата „Бъ лгария: военният трофей на Сталин“ от Георги Боздуганов, която издадох през 2014 г.

На 4 септември 1944 г. премиерът Муравиев прочита по националното радио декларация за програмата на правителството, което ще поддържа политика на пълен неутралитет с прекратяване на участието в Тристранния пакт…..На 5 септември Министерският съвет заседава през целия ден. Научавайки за пленените български военни, министрите взимат решение да скъсат дипломатическите отношения с Райха. Нотата е връчена на Бекерле в 3 часа през нощта на 5 срещу 6 септември, защото той е открит чак по това време. На заседанието е поставен и въпросът за обявяване война на Германия. Военният министър генерал Маринов се противопоставя категорично и настоява за отлагане. Изтъква, че това решение би поставило под заплаха войсковите части в Сърбия и Македония.

По време на вечерното заседание на кабинета пристига новината, че Съветският съюз е обявил война на България.

Червената армия вече е готова за нахлуване. Забавянето, необходимо на Москва да изпревари България и да й обяви война, преди България да обяви война на Германия, е успяло.

На следващия ден копие от съветската нота е връчено на Муравиев. В началото на текста се изразява разбиране, че „малката страна България не е била в състояние да се съпротивлява на мощните въоръжени сили на Германия по времето, когато тя държеше в ръцете си почти цяла Европа”. Следват обвинения как България е подпомагала Германия, а не е скъсала с нея, и констатацията, че на дело и досега България се намирала в състояние на война със Съветския съюз – затова и СССР й обявява война.

Правителството незабавно иска примирие и взима решение да обяви война на Райха. След дълги дебати, отново по настояване на министър Маринов, е прието обявяването на война на Германия да бъде оповестено чак на 8 септемри.

Посланиците на Съединените щати и Великобритания са уведомени от Молотов за обявената от Съветския съюз война на България, без никакви предварителни консултации. Те остават изненадани и искат обяснения. На 6 септември британският посланик Кларк-Кер пита Молотов за причините за това неочаквано решение, когато България е на крачка от подписване на примирие със Съюзниците. Искали са да попречат на сключването на примирието или искат да участват в преговорите? Възнамеряват ли да нахлуват в България, или имат специфични изисквания към българското правителство? Молотов отговаря, че причините за обявяване на война са описани в съветската нота. Преминава към дълги и объркани обяснения, от които поне няколко трябва специално да бъдат отбелязани.

„Съветското правителство е получило “непотвърдени” сведения, че на 5 септември през нощта България е скъсала отношенията с Германия”. Непотвърдени ли? Нотата е връчена през нощта на Бекерле, съветските посолства в София и Анкара са уведомени веднага, и правителственото решение е оповестено от всички медии. Наркомът (народен комисар, т.е. министър, в случая на външните работи, б.м.) продължава: „Съветският съюз е призовавал 3 години България да скъса с Германия”. Пак е “забравил”, че до преди по-малко от месец (12 август 1944 г. ) Съветският съюз е искал възстановяване на консулства и премахване на германските десантни лодки и хидроплани, и че и двете му желания са били изпълнени.

Молотов неколкократно споменава на Кларк-Кер, „че сега няма нужда да се бърза“ и казва, че съветските интереси ще бъдат най-добре защитени, като се остави България за известно време „ДА СЕ ВАРИ В СОБСТВЕН СОС“ – това е емоционалният израз на истинската кремълска признателност за всичко, сторено от България през петте години война. Относно навлизането на Червената армия и съветските окупационни планове, Молотов смънква, че „тези въпроси ще зависят от военните решения, а и политическите съображения могат да тласнат съветското ръководство да въведе войските на българска земя”.

На снимката: Молотов се среща с Хитлер в Берлин, 11 ноември 1940 г.