(Номен)клатурчици – 2

калина илиева

Номенклатурчиците далеч не са само в съдебната власт. Тази власт се оформи като еквивалент на комунистическото Политбюро заради общия интерес на партийните елити, дошли под строй от комунизма, да не бъдат съдени за кражбите и некомпетентността си. Но далеч не тя роди прословутите „калинки“. Те по естествен път избуяха под сянката на „революционерите“, извършили Великата герберска революция.

Тя избухна в края на 2006, когато бившият главен секретар на МВР и вече столичен кмет първи мандат Бойко Борисов, създаде ГЕРБ. Основна причина за появата му бе сривът на десните партии, предизвикан от кризата на легитимността им вследствие на клиентелизъм, самозатваряне около тесен елитарен кръг, неспособност за адекватна и смислена комуникация със собствения електорат, и безкрайни лидерски битки. Почти същите хора правят същото и сега, но вече почти претопени от ГЕРБ. Преди 13 години ГЕРБ се самоопредели като дясна партия, макар да „всмука” симпатизанти както на СДС и НДСВ, така и на БСП, „Атака“ и негласуващи. Ако имаше повече проблеми и по-малко генерали вляво, партията на Борисов щеше да бъде лява.

Самият Борисов обра болшинството гласове на първите парламентарни избори, на който партията му се яви през 2009, с демонстративната си опозиционност срещу партийните елити и представителите на съдебната власт, срещу всички, на които масовият избирател вменява отговорността за проблемите в страната. Съвсем скоро обаче индивидуално и колективно се вля в редиците на тези, които критикуваше, за да постигне властовите си интереси.

Защо се връщам толкова назад? Защото съм сигурен, че вече никой не помни варненската съдийка Душана Здравкова, пръв председател на неправителственото сдружение „Граждани за европейско развитие на България“. Това бе прототипът на ГЕРБ преди немските политически фондации „Ханс Зайдел“ и „Конрад Аденауер“ да бабуват на партизирането му. Никой не помни и първата външна министърка на Борисов – Румяна Желева, провалила се с гръм и трясък на изслушването като български кандидат-еврокомисар в европарламента. Именно Желева свърза ГЕРБ с баварския Християнсоциален съюз. Малко хора помнят и ракетата-носител на Борисов в политиката – бизнес-медийното сдружение „Глобална България“. Още по-малко хора изобщо знаят, че прототип на нарицателното „калинки“ бе 28-годишната злополучна изпълнителна директорка на Фонд „Земеделие“ Калина Илиева, чиято немска диплома през 2010 се оказа фалшива. Калина бе дъщеря на шефа на столичната пожарна и протеже на първия земеделски министър на ГЕРБ Мирослав Найденов, който пък бе пръв душманин на бившия Втори в ГЕРБ Цветан Цветанов…

Никой вече не помни тези хора, а те изнесоха на плещите си „Великата герберска революция“. Бяха нейния „революционен авангард“ – или ако предпочитате, децата, които революцията по правило изяжда. Защото са по-малко, защото са по-възрастни, по-уморени и по-малко пробивни от „втората вълна“, която неминуемо идва след тях. Вълната на номенклатурата.

Как се образува номенклатурата? Като към отговорните длъжности във все по-разрастващия се „партиен и държавен апарат“ се устремят глутници кариеристи. Те трябва да отговарят на много прости изисквания, за да заемат желаната длъжност. В края на краищата изискванията се свеждат до едно – да са членове на победилата и здраво хванала властта партия. Ако са сред основателите на ГЕРБ, им се признава и статут на активни борци срещу комунизма. Но този бонус понякога е нож с две остриета – справка изброените по-горе гербопроходци.

Основополагащ критерий за кариерата на номенклатурчиците са не комептентността и деловите им качества, а партийната лоялност. Комунистите я наричаха „политически качества“. Това означава за министър на правосъдието например вместо безпартийните проф. Живко Сталев или доц. Кристиян Таков (светла им памет!), да бъде предпочетен (много)партиеца Данаил Кирилов.

Това никак не е глупав подход. Когато правителството наистина има нужда от добри специалисти на ръководен пост, то просто ги „наема“ или направо купува от професионалните им общности. Списъкът е дълъг и тъжен, а покупката – съпроводена с интелектуални и професионални предателства. Но системата работи безотказно.

Назначаването на партийни послушковци – „калинки“ – на ръководни постове, има и много по-дълбок смисъл. Всеки номенклатурчик трябва да знае, че заема мястото си не по право, а по милост. По Височайшата милост на Първия. Ако тя секне, калинката моментално бива заменяна с друга калинка. Не случайно и по време на комунизма, и в посткомунизма в който живеем, най-популярната „мъдрост“ е „Незаменими хора няма“. А тя се прилага по-лесно спрямо Данаил Кирилов, отколкото спрямо Кристиян Таков. Следователно трябва да бъде назначен Данаил Кирилов.

И го назначават. Той пък от своя страна се опитва да стане незаменим с послушание. Готов е всячески да обслужва висшестоящите, за да задържи поста си и да получи още по-висок.

Не мислете обаче, че само партийното членство или височайше ходатайство е достатъчно, за да попаднеш, и особено за да се задържиш в номенклатурата. Трябва да ти знаят и номера на обувките. Или както Сталин още през 1923 обяснява на делегатите на ХII конгрес на ВКП(б): „…необходимо е хората да бъдат проучени до мозъка на костите“, необходимо е „да се познават, да имаме око за техните достойнства и недостатъци“.

Е, познават се. Специалните служби, прокуратурата и антикорупционните органи в България са много…да кажем, познавателни. И всеобхватни – обхващат всички области на икономиката и управлението. Пряко или косвено те „препоръчват“ на низшестоящите лицата, които трябва да бъдат избрани. Управляващата партия и властта се бюрократизират. Обществото се разделя на „ония там, горе“, и на „ние тук, долу“.

Ако се вгледаме в модела на съветска Русия, който за съжаление политическата ни класа в момента копира, след това разслояване следва гибелта на „старата гвардия“. Някои нейни представители си отиват сравнително лесно. Други – след ожесточена съпротива. Най-упоритите ги обвиняват, съдят и затварят. Затова „органите“ са особено ценен сегмент от номенклатурата.

…Но накрая и измислилият „тройките“ Ежов го обвиняват в държавна измяна и го разстрелват. И наследникът му Берия, макар и да става вицепремиер и вътрешен министър, също „намазва куршума“. И така докато падне и Горбачов.

Фандъкова като Софиянски

На Йорданка Фандъкова ще й бъде толкова трудно да се откачи от кметския пост на София, колкото беше на Стефан Софиянски. По същите причини и заради същите хора, известни в политическите среди като братя Павлови. Любомир Павлов бе традиционен шеф на предизборните щабове на Софиянски, брат му Юлий – техен неизменен член. И ако Любомир изцяло се оттегли от политиката и бизнеса, Юлий Павлов вече четвърт век обслужва социологически партиите и кметовете, които управляват София.

В началото на този век двамата братя (не лично, разбира се) буквално изнасилиха Софиянски да се кандидатира за трети път. Новината за кандидатурата му „изтече“ още през април 2002 – две години преди изборите през 2004. Софиянски бе принуден да я „опровергава“ с уговорката, че само метрото би могло да го накара да се кандидатира за трети път. Е, през март 2003 „метрото“ (разбирай фирмите и олигарсите от „модела Софиянски“), го накара. През 2004 Софиянски спечели, но кметува само година. След това подаде оставка, за да отсъпи мястото си на Борисов. И макар да влезе в парламента, го повлякоха по съдилища…

Петнадесет години по-късно схемата се повтаря. На 15 юли 2019 излезе изследване на Центъра за анализи и маркетинг на Юлий Павлов, чиято прозрачна цел е да мотивира Фандъкова да се кандидатира за трети мандат. Намерен й е удобен съперник в лицето на Мая Манолова, и е „изследвано“, че ще я отвее с 13 % разлика на първия кръг и 10% на балотажа. (От друга страна БСП бележи странен ръст в София, макар да не съм забелязал кохорти червени бабички да напредват към столицата).

Накратко: ако Фандъкова пак се кандидатира, ще пропусне уникалния шанс да се оттегли с някакъв остатък от достойнство. Както го пропусна Софиянски.

Но пък който трябва, ще разкеши от „модела Фандъкова“. Останалите ще бъдем вкарани в поредното „информационно гето“, където хора с добри познания по маркетинг, специализирали в областта на социологията, социалния инженеринг и психологията на тълпата, са си присвоили монопола върху истината.

Ако, разбира се, за пореден път им позволим да ни направят на глупаци.

Клан-клан-недоклан

В Световния ден на театъра, 27 март 2019, първият и вторият в ГЕРБ изиграха посредствено ролите си в най-слабата постановка на „Много шум за нищо“ в българската политика. Цветан Цветанов напусна парламента, но остана заместник на Бойко Борисов в партията. Запази поста си и на председател на предизборния щаб на ГЕРБ. Бойко Борисов съхрани предизборно партията, но сериозно накърни личния си авторитет, като не посмя, или по-точно – не можа да отстрани заместника си (макар че му се искаше повече от всеки друг път). И Борисов, и Цветанов, постигнаха по една пирова победа. Студената война между тях не прерасна в гореща. Засега.

Едва ли обаче студеният им мир ще трае дълго. Едни избори – в случая за Европейски парламент, са достатъчно важни за всяка партия, за да тушират напреженията между нейните лидери, докато се проведат. След това обаче отложената битка се провежда още по-ожесточено. И е на живот и смърт.

Досега ГЕРБ се опазваше от вътрешни разцепления, типични, да не кажа хронични за останалите партии, защото Борисов отстраняваше когото иска и когато трябва. В същото време си гарантираше, че провинилият се активист няма да му „разбутва къщичката“. Очевидно вече няма тази вътрешнопартийна власт. Дали поради лична умора, политическо изхабяване, променена международна конюнктура – няма значение. Борисов не е това, което беше.

И Цветанов не е. Макар и арогантно защитаващ своята невинност, той все пак напусна парламента. Загуби по-малко, отколкото ако беше принуден да се оттегли от партийния си пост, но загуби много. Особено като утре се види, че парламентът събира кворум и без той да обикаля стаите на парламентарните групи, за да спазари гласовете им. Както впрочем стана и днес.

Но дори Цветанов и Борисов да си оближат раните, ГЕРБ няма да може. Покрай „Апартаментгейт“ стана кристално ясно, че в партията вече има непреодолими вътрешни напрежения. Няма начин те да „не избият“ нанякъде – най-често в изборните резултати. Може би не на първите възможни избори, но на вторите – със сигурност. А през тази година в България ще се проведат два редовни избора. Все по-вероятен става и трети. Но с него или без него, през октомври ГЕРБ неудържимо ще тръгне надолу, докато не се маргинализира и обезличи. Така стана със СДС, после с НДСВ, така става вече и с ГЕРБ. Агонията може да трае с години, но започне ли, не може да бъде спряна.

А защо агонията няма да започне още през май? Защото атаката срещу Цветанов, която той самият определи като „добре планирано мероприятие във връзка с предстоящите евроизбори и във връзка с много решения и коментари, които съм правил през всичките тези години“, временно ще сплоти ГЕРБ. Особено когато от това колко евродепутати ще заминат в Брюксел зависи главата на шефа на предизборния щаб. И особено ако герберите си дадат сметка, че зад въпросното мероприятие стои не Вашингтон, а Москва.

Изглежда обратното, но Цветанов никога не е имал толкова общо с американците, колкото с руснаците – вижте биографията му, особено шофьорлъка в ДС преди 10 ноември. Същото и с още по-голяма сила важи за Борисов. След 10 ноември той предпочете да напусне МВР вместо БКП, а когато през 2006 създаваше ГЕРБ, се самоопредели като десен, тъй като „в БСП има прекалено много генерали”. Новата партия „всмука” симпатизанти както на СДС и НДСВ, така и на БСП, „Атака“ и негласуващи. Да не припомням бизнес-съдружията на Борисов с босове на подземния свят. Това, че Щатите закичиха и двамата с по една -две дузини значки, не значи нищо. Щяха да го направят с всеки друг на техните позиции по една проста причина – те са легитимно избрани да управляват България. От нас. За трети път.

„Американците“ нямат много общо и с разкритията на „Свободна Европа“, освен че сайтът е финансиран от американския Конгрес. Какъв интерес биха имали да атакуват „най-проамериканския български политик“ два месеца преди изборите за Европейски парламент? Никакъв. Какъв интерес биха имали руснаците? Огромен. Правете си изводите сами.

Накрая – най-важното. Ако ГЕРБ си отива, кой идва? Или кой се връща?

Не знам колко автентична енергия за промяна е останала в обществото, и достатъчна ли ще е тя за структурирането на жизнеспособни алтернативи и вляво, и вдясно. Нуждата и от двете е въпиюща, но аз ще кажа за дясното. За лявото има кой да се грижи.

Има достатъчно десни обединяващи принципи и вдъхновяващи идеи. Следователно има и база за дясно единство – или по-точно единодействие. Сегашните десни политици и огромна част от техните поддръжници възприемат единността като една-единствена партия – или в най-добрия случай като една-единствена коалиция. Това е ясен признак за колективистично мислене, тоест, за лявост. Ако единната и монолитна левица, обединена в БСП, и огледалният ѝ образ в ГЕРБ, са успешните модели, защо да им търсим алтернативи? Който иска, да гласува за оригиналите, който не иска – да не гласува изобщо!

Това е мокрият сън и на двете големи партии в България и основна цел на политическото им инженерство. Добрата новина е, че то вече не работи. Лошата – че още няма алтернатива. А няма, защото разривът между политиката и реалния живот е толкова голяма, че хората не правят връзка между тях. Поради това все още не „привиждат” „нормални”, талантливи и достойни хора в ролята на политици.

Но пък и вече не приемат безкритично посредствените и недостойните. Коментарите в профилите на Борисов и Цветанов от „Апартаментгейт“ насам са ярко доказателство за това. Полуоставката на Цветанов – тоже.

За да завърша с оптимизъм, ще перифразирам любимия и на двамата Тодор Живков: „Е, айде, тая година полуоставка, догодина-цяла оставка!“

И в Псалом 91 пише така.

БСП и Радев готвят преврат

Вчера о.з. ген Радев си поиска още една звезда. Военните така са програмирани, чувал съм, биха дали ръка или крак за повишение. Накъде обаче може да расте един генерал, при това от запаса? В армията – наникъде. В новата си битност обаче само в една посока – премиер. В понеделник, 28 януари 2019, Румен Радев поиска точно това.

Съвсем доскоро бих заложил на схема, изкопирана от Русия: след две години, като им изтекат мандатите, Борисов и Радев си разменят креслата като Путин и Медведев. Все по-ясно става обаче, че Борисов „го нема в целата схема“. Решетников, разбирай Кремъл, е заложил изцяло на Радев. И крайната цел на плана не е изваждането на България от НАТО и ЕС. Много по-изгодно на Москва е да сме нейният троянски кон в двете организации, каквото и правителство да е на власт в София. Досега това се постигаше, трябва да признаем, с активното или пасивно съучастие и на НАТО, и на ЕС. От 2014 г. насам, заради поетата линия на твърда конфронтация със запада, играта загрубя и целта се промени. Крайната цел на Москва вече е превръщането на България в президентска република начело с Румен Радев.

Засега не го правят, макар Радев да игра с ръка, ако използвам познатата на премиера ни футболна лексика. Такива недвусмислени заявки за нов политически субект и за президентска република, каквито президента направи вчера, плачат за импийчмънт. Само дето ГЕРБ втори ден не го иска. Днешното изявление на Цвета Караянчева в Търново, че речта на Радев била мрачна, песимистична, очерняща и унижаваща България, и че сякаш е писана, за да бъде произнесена от президент на вражеска държава, няма да свърши работа. Трябва да се изкаже лично Борисов. Неговото мълчание е най-озадачаващо, още повече, че вчера Радев недвусмислено каза: не виждам възможност за диалог с правителството, въпросът за предсрочните избори да не е дали, а кога.

Не знам дали управляващите се страхуват от истинска конфронтация с Радев и защо. Вероятно скоро ще се разбере. Има обаче вариант и да не разбират, че времето на удобните пазарлъци с БСП и президента е свършило, и че страната всъщност е в нещо като революционна ситуация. Но тъй като подобно неразбиране ще докара много злини не само на тях, но и на България, си струва да бъде има бъде обяснено така, че да разберат – и да вземат мерки.

Това е „радикалната промяна на политическата среда и стила на управление“, която поиска държавният глава. Правенето на президентска партия е елемент от въпросната промяна, не нейна главна цел. И ако имат инстинкт за самосъхранение, „традиционните политически партии“, особено управляващата в момента, трябва всячески да се опитат да попречат на това.

Започвам хронологично.

Миналото лято БСП изработи, а на конгреса си миналата неделя прие „Визия за България“. Управляващите предпочетоха да я иронизират или игнорират, но това е стратегическа програма, предвидена да се осъществява в едно много близко бъдеще; с посланията, много близки не само до 500-те хиляди нейни избиратели. Най-вредните: държавата да се върне в икономиката, България да не влиза в еврозоната; да се отмени плоския данък; в българските търговски вериги да има определен процент храни „родно производство“; държавните и общинските болници на практика да се одържавят, и т.н.

БСП на практика се „орбанизира“, а ако дойде на власт, ще се опита да орбанизира и държавата. Дори да искат същото, ГЕРБ не може да не са обезпокоени от факта, че очевидно „национален консенсус“ по основните предложения на тази програма, която бе дискутирана половин година, и с която на уста хвърковата чета от 60 депутати от левицата няколко седмици обикаляше България, е постигнат. Затова в понеделник, ден след конгреса на БСП, Радев като един Бенковски се изправи пред нацията и каза: „“В сърцето на тирана отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. Сега Русия нека заповяда“. ( Само пътем да припомня, че Бенковски платил на панагюрските златари да му позлатят сабята и да изковат голям държавен печат, с 50 златни руски рубли. Априлското въстание с кланетата пък много вероятно да е било организирано от Азиатския департамент на Руската империя).

Над януарското такова, ако наистина се пече, тегне същата сянка. Есенните обиколки на червени депутати из страната бяха само най-видимата част от подготовката му. Междувременно, на заден план, БСП струпваше нов Отечествен фронт. За да стане по-ясно какво имам предвид, ще направя няколко исторически паралели.

В националния комитет на оригиналния Отечествен фронт през 1943 г. влизат деветнадесетомайските превратаджии Кимон Георгиев и Димо Казасов. През пролетта на 1944 година ОФ-ръководството обмисля съставянето на нелегално правителство на България. Кимон Георгиев е бил съгласен да го оглави. Заради слабостта на партизаните обаче се чака Червената армия. На 26 август 1944 комунистите пускат Окръжно номер 4, с което Георги Димитров нарежда на партийните ръководства, организации и членове, да призоват и вдигнат всички антифашистки сили за изгонване на хитлеристките войски, за събаряне на фашистката власт, и за установяване правителството на ОФ и народнодемократичната власт.

Почти същото се случва и сега. В новия Отечествен фронт ще влязат претъпкания с професори и академици комитет „Единение“, с който Радев се срещна миналия септември, доскоро никому неизвестното Движение за единение, начело със сина на личния телохранител на Людмила Живкова, което призовава за единение на българското войнство и за обединение на военно-патриотичните и родолюбиви организации в интерес на сигурността и просперитета на България, отломките от НДСВ, които гравитират около Радев, и т.н… Фронтът вероятно ще се официализира чрез Съвета за стратегическо развитие на България, който президентът се кани да свика като част от своята администрация, и в който ще влязат същите хора.

Е, затова на 27 януари 2019 БСП пусна новото Окръжно номер 4, а на 28 януари като един Георги Димитров се обърна към нацията. Истинската му роля обаче е на Кимон Георгиев. Ако му позволят да я изиграе.

Както казах в началото, крайна цел на тези усилия е превръщането на България в президентска република. Процесът е дълъг, но не невъзможен, макар да минава през Велико народно събрание и промяна на конституцията. И тук Радев беше пределно ясен: „Ако и следващият парламент излъчи компромисна и блокирана в зародиш коалиция, или пък формира безпринципна коалиция в името на властта, това ще бъде последното раздаване на картите в настоящата политическа система“, каза той.

Все още чакам отговора на Борисов. Време е !

https://www.facebook.com/AtlasInstitute/videos/394242307814397/?hc_ref=ARSe5ioL1vpzuzfTRflKfgBDktbFZ7ZslYY9Up8H1I7UjnwbzaSj5Nasl-U_eUzfYZY&__xts__[0]=68.ARBATsVdNTpt0p00gNIOTW8i_D_xXYmWEh1NFf1yMNHiksqadsPoMV-KThWHELD0depCzABClJNhGDZHTYSbc69DddqifwPsuaPNSGTwTtlVZT8Sk5z5BWNELSmNwLnJpZOv955AJZLeOBuyzbayMLhaSLtJkc61fQR1ZjpTY97af9S4U0T7GHvPBw6AUs_lIbgkovWbdycPxjPNZXLBGCJwX70xkeqhHI1a0y1-OnyZzyWpOMPyu4n0kcRV-LjSRjseZ5rdbi9-aI35FG6ks_sSUf-ERt1Hv_2TuwAtjaXBqZKUhX1atnkucalnd_iShsTUqit71ZAgjFzzVqRposq6J3A&__tn__=FC-R
Видеото на този текст

Пет за четири, може и за две

 

Имаше такъв популярен лозунг по комунистическо време : „Петилетката – за четири години!“ Не си спомням случай да не беше изпълнен. Героите на социалистическия труд „опраскваха“ петилетния план и за три години. Сегашните политици обаче ги удрят в земята – те срутват парламентите средно за две. Затова предсрочните парламентарни избори не само са възможни, но и стават все по-близки.

БСП и ДПС усилено работят по въпроса – от миналата седмица не се регистрират в пленарна зала, докато управляващите сами не си осигурят нужното за започване на заседанието мнозинство. Тактиката е особено болезнена при приемане на бюджет и БСП и ДПС сигурно ликуват вътрешно, гледайки как всеки ден ГЕРБ и патриотите „мобилизират“ своите депутати. Особено безкомпромисно е Движението, което оттегли офертата си за подкрепа на правителство на малцинството с негова подкрепа в рамките на този парламент и вече говори за „отстраняване“ на целия кабинет. Извънпарламентарната опозиция „хейти“ ежедневно и ежечасно, макар и след 11 ч. Майките на деца с увреждания – спешени и с коли, опъват палатки под прозорците, протестиращите срещу скъпите горива блокират пътища, емигрантите свикват митинги … Всички са срещу Борисов.

Най-силният опонент на Борисов обаче е.. самият Борисов. Нямам предвид, че насърчава или поне не противодейства активно на опитите на опозицията да предизвика предсрочни избори (мнозина подозират, че възнамерява да се оттегли предсрочно за трети път, за да се върне на бял кон за четвърти). Имам предвид най-вече огромното му его, безпардонността и некомпетентността му, в контрастно съчетание с умората и изпуснатите юзди – не само над коалиционните партньори, но и върху собствената партия и парламентарна група. Те ясно предвещават близкия край както на политическата кариера на Борисов, така и на едноименния политически модел.

Този модел, противно на всякаква политическа логика, оцеля толкова дълго, защото беше квазирелигиозен. Преди 12 години ГЕРБ създаде една огромна надежда, която никой досега не успя да изкорени…защото нямаше корен. Нямаше предистория. Нямаше прадеди. А като нямаш прадеди, няма нито кого да наследяваш, нито кого да предаваш. Такава квазирелигия най-добре се изповяда, като непрекъснато я променяш. И като непрекъснато ѝ изменяш.

Като всяка квазирелигия, и ГЕРБ си има своята есхатология, своя представа за край на света. Мнозинството от избирателите на ГЕРБ все още са обладани от нея. Тази есхатология е персонализирана в лицето на Борисов. Гербаджиите вероятно искрено вярват, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и неговия лидер.

Това е грешка по Фукуяма. През 1992 американският политолог написа в „Краят на историята и последният човек“, че либералната демокрация и свободният капитализъм са крайна точка в социокултурната еволюция на човечеството. Дори допусна, че са окончателна форма на човешко управление. Само три години по-късно обаче, в „Социалните добродетели и създаване на възход“, Фукуяма се обърна на 180 градуса с аргумента, че културата не може да бъде отделена от икономиката. После бе активен неоконсерватор, после през 2008 г. подкрепи Барак Обама… И „историята“ за него наистина свърши.

Така ще стане и с ГЕРБ и Борисов. И партията, и лидерът ѝ вече не са толкова…как да се изразя дипломатично… толкова „еластични“, колкото бяха. Когато си всякакъв, привличаш избиратели, които гласуват за предизвестения победител. Когато внушаваш сигурност и респект, привличаш избиратели, които гласуват за кандидати-мъжкари. Когато обаче се огънеш пред вътрешен или външен враг, преставаш да бъдеш мъжкар. И губиш едни избиратели. Ако не си мъжкар, не си и победител. Тогава губиш други избиратели. И постепенно се стопяваш. Снижаващата се непрекъснато подкрепа за ГЕРБ от 2009 година насам потвърждава това. Все по-крехките и неестествени коалиции, в които партията е принудена да участва – също.

Така че въпросът не е дали ще има предсрочни парламентарни избори, а кога ще бъдат те. Предобладаващото мнение е, че ГЕРБ ще ги слее с местните избори следващата есен. Нямам съмнение, че ще опита, съмнявам се обаче, че ще успее. Вече не съм сигурен, че правителството ще изкара и до евроизборите през май 2019. Вървят слухове, че обидени олигарси искат оставката на Борисов като Коледен подарък. А досега те са получавали всичко, каквото поискат. Не на последно място защото Борисов им го е давал. Не безвъзмездно, разбира се. И не от собствения си джоб. Но всяко нещо си има край.

Този край обаче може би ще е нечие чуждо начало. На президента, естествено. Той ще състави втори служебен кабинет за две години мандат. И този път едва ли в него ще има компромисни фигури като Огнян Герджиков. По-скоро ще има бъдещи строители на партията на президента. Или дори на президентската му република, за която Радев говори преди две седмици в Пловдив. Плахо се надявам най-после парламентарните партии да разберат какво бреме за тях е т. нар. „парламентарна рулетка“, описана в чл.99 на Конституцията, да се стегнат и да я отменят. Тя беше механизъм, предвиден да предотвратява предсрочни избори. Но ако не нарушаваше политическия баланс до началото на века – заради двупартийния модел и обикновено избирания от доминиращата партия в момента президент -, рулетката вече е заплаха за стабилността на системата. И плаче за отмяна.

Макар че ако бъдем точни, всички избори за парламент от началото на прехода насам, с изключение на периода 1997-2009 г. (три от осем обикновени Народни събрания), бяха предсрочни. И тепърва ще бъдат, ако се съди по установилото се статукво на коалиционни управления, кое от кое с по-неестествени „малки партньори“, наричани за благозвучие „резервни колела“. Занапред те ще са все по-малки и все по-неестествени, но няма да свършат. Двете големи партии периодично си ги отглеждат. И като узреят, ги берат.

Казаното по-горе дава положителни отговори на двата най-често задавани напоследък въпроса: има ли алтернатива сегашното управление и имат ли смисъл предсрочните избори. Да,  двете големи партии нямат алтернатива, но малките им коалиционни партньори имат. Да, предсрочните избори имат смисъл, даже само за да отстраниш тотално неадекватен малък партньор като сегашния. Като няма частични парламентарни избори, ще има предсрочни. Още един фундаментален дефект на конституцията, която плаче за генерална промяна. Мен ако питате, най-добре да приемем изцяло нов основен закон. И да преосновем държавата.

Ако миналото не може да ни събере, нека намерим поне допирни точки  за бъдещето.

Тримата от запаса

 

Не бързайте да се радвате. Не три – може да не се търкулне нито една министерска глава.

Поисканите и получени на 31 август 2018 оставки на министрите на регионалното развитие, транспорта и вътрешните работи, ще бъдат равносилни на три спечелени от опозицията вотове на недоверие. Защо Борисов да върши работата на Нинова?

За ГЕРБ транспортното и регионалното са ключови министерства – не от гледна точка на държавното управление, а от гледна точка на партийното финансиране. През строителството на пътища мощно текат „легалните“ корупционни потоци към върховете на партията. Там Борисов винаги е поставял най-верните си хора. През вътрешното министерство се отчитат „спонсорите“ от подземния свят. Тях Борисов ги държи на „ръчно управление“, затова слага най-неадекватните си хора начело на МВР. Няма логика толкова лесно да похарчи трима министри наведнъж (или по-скоро двама, защото единият от тримата, Московски, даже не си е подал лично оставката, бил „болен“). И то в момент, когато БСП официално заяви, че ще иска вот на недоверие на целия кабинет.

Пламенната вътрешнопартийна защита на Московски, Ненков и Радев, започна в момента, в който Борисов поиска и получи оставките им. Ден преди това във Фейсбук бе създадена на пожар страница на ГЕРБ, чието основно послание е „Аз подкрепям достойните министри!“ За два дни тя събра около 6100 приятели и още толкова последователи, което е изключено без стройна организация – не само технологична, но най-вече партийна. Макар че очевидно това не е официалната страница на Политическа партия ГЕРБ, никой от ГЕРБ не се е разграничил от нея. Напротив, коментарите под мемето в подкрепа на „тримата достойни“ са предимно „не подкрепям, не приемам, не съм съгласен/съгласна с оставките, тримата министри нямат никаква вина, ние, народът, трябва да ги върнем, не на оставките, стоп на Нинова…“ , и пр.

Вдъхновени медийни трубадури на ГЕРБ също се усъмниха в „политическия ефект от политическата отговорност“. Опозицията искала не главите на отделни министри, а на цялото правителство, протестиращите от Своге нямали намерение да спрат да протестират, коалиционните партньори продължавали да се мръщят, президентът играел „немци в тила“… Що да похарчим (без)ценните кадри!

И най-вероятно няма да ги похарчат. Оставките на тримата министри трябва да бъдат приети от парламента. ГЕРБ има мнозинство да не ги приеме. А нищо чудно Бойко просто да не ги внесе в парламента. Второто е даже по-вероятно, тъй като циркът с неприетата и после оттеглена оставка на Делян Добрев миналата година за малко да му излезе през носа.

Ситуацията може да бъде отиграна по два начина:

а) през партията. „Аз давам, ама партията не дава!“ е прекрасен аргумент, който обаче трябва да си мине по сценария: лидерът да поиска оставки, първичните партийни организации и трудовите колективи да защитят достойните професионалисти, подопечните медии да тиражират народната подкрепа, и чак тогава, за да не върви срещу волята на народа, „жестокостта“ на лидера да се сломи.

б) през коалиционните партньори. Борисов не е консултирал оставките с тях, както гневно призна вицето Симеонов. Той дори употреби думата „идиот“ в словосъчетанието: „Трябва да си идиот, за да смяташ, че с подаването на тези оставки се решава някакъв проблем“, без да уточни кой е идиота. Но изборът на идиоти в случая не е голям. Ако наистина и тримата нови министри пак са от квотата на ГЕРБ, коалиционните партньори ще са в правото си да не ги одобрят. Тогава премиерът ще има пълно основание да не внася оставките на старите министри в парламента, за да не предизвика падане на правителството.

Може, разбира се, тримата нарочени наистина да минат в запаса. Но това няма да реши никакъв стар проблем, а със сигурност ще създаде нови проблеми на ГЕРБ. Маньоврите за гасене на пожари чрез отвъртане на бушони стават все по-карикатурни и все по-силно снижават личния рейтинг на Борисов. Освен от президента и Мая Манолова, той вече е изпреварван по одобрение и от Слави Трифонов (!!!), а един от заместниците му, Красимир Каракачанов, му диша във врата.

Борисов е твърде честолюбив, за да допусне падането му да продължи.

Без закрила и пощада

 

С цената на 17 човешки живота трагедията край Своге извади на показ най-големите проблеми на управлението на България през последните 30 години. Груба грешка ще е да се вържем отново на изтъркания номер на политиците да търсим един-единствен виновник, когото да превърнем в изкупителна жертва. По-добре да погледнем на пътищата и превозните средства като символ на прогреса ни във всеки конкретен момент, а на произшествията с тези превозни средства – като еманация на регреса, на който сме способни. В България регресът е много по-голям от прогреса.

Да започнем с „човешкия фактор“.  Всички знаем, че болшинството от българските шофьори „не могат да карат“. С неумението си те често предизвикват или усложняват вече създадени опасни ситуации. Може да говоря на ангро или да обиждам някого, но обликът на група хора най-често се определя от „най-некачествения матрял“ в нея. А качеството на въпросния „матрял“ зависи от качеството на неговия живот. Повечето българи са фрустрирани от настоящето си. Свободата, на която 30 години поне формално се радваме, задълбочи тази фрустрация, а за някои може би дори я създаде. Свободата хвърли цялата вина за неуспехите и провалите ни върху нас самите. А провалилият се човек не изпитва уважение към страната и времето, в което живее. Той смята своя живот и настояще за безвъзвратно провалени и е готов да прахоса и разруши и едното, и другото: оттук и неговото безразсъдство и стремеж към хаос и анархия. Безразсъдството най-често се проявява на пътя. Мислим си, че там ще компенсираме липсата на много неща, които сме имали или искаме да имаме – най-вече самоуважение. Това ни прави безразсъдни. В комбинация с вродения ни анархизъм – и опасни. Ако шофьорът, когото неговите съселяни от Курило спонтанно защитиха, наистина се е разсеял, наистина е карал по-бързо, и т.н., трябва да понесе отговорността си. Но само за самото произшествие!

За отвратителните пътища-убийци отговорността е на строителите. Не знам всъщност дали да наричаме с тази горда дума хора, които слагат в асфалта варовик, пепел, стрит на прах стар асфалт; които „икономисват“ един или повече слоя от това, което полагат на пътя, и което очевидно не е асфалт; които заменят стоманата на мантинелите с ламарина; които слагат бордюр пред мантинела; които правят завои с обратни виражи на тесни места, и камиони и автобуси се принудени да навлизат в насрещното движение, за да ги вземат…Според мен такива хора са рушители. 

Само край Своге ли обаче пътищата са в това състояние ? Не. Само „Трейс“ ли ги „строи“ така? Не, строят така всички фирми, които печелят обществените поръчки за изграждане и ремонта на пътища – и Главболгарстрой, и Пътища-Пловдив, и ПСТ, и Агромах, и не знам още кой.

Какво обаче ще намерят полицаите в офисите на „Трейс“ в София и на „Мегаинвест-холд“ в Дупница, в които вчера и онзи ден нахлуха? „Мегаинвест холд“ се появява на мястото на пътната фирма на братя Галеви в Дупница, и работи активно със Столичната община.  „Трейс“  е спечелила 108 обществени поръчки за ремонта на пътища за 1 милиард лева. Нито собственикът на Трейс проф. д.ик.н. инж. Николай Михайлов, ръководител на катедра „Пътища“ към УАСГ, нито собственикът на „Мегаинвест холд“ Цветан Цветанов, водач на листа на ДПС, ще се напие колкото скандалния шеф на „Агромах“ Методи Бачев. Да припомня, че преди две години на кукерски събор в с. Черниче Бачев заяви, че кметът на Симитли е е… Бойко Борисов, . Няколко дни по-късно маскирани спецполицаи откриха 1 милион евро в брой в офиса му – за подкупи. (Впрочем пиянските откровения  на Бачев му струваха още милион и половина лева. Как ги загуби, виж тук. ) 

Така че в офисите и на двете фирми ще намерят само договори. Подписани, подпечатани, прошнуровани и прономеровани от министри и шефове на държавни агенции. Чисти и прости като къпани милиционери.

Стигаме до министерствата и агенциите. За да станат ясни обвързаностите им с фирмите-изпълнители на обществени поръчки, е достатъчно да споменем, че сегашният заместник-министър на регионалното развитие Деница Николова е била служител на Трейс Интернешънъл ЕООД, чийто собственик е Трейс Груп Холд АД. Същата талантлива дама дълго време е ръководила Управляващия орган на европейската Оперативна програма за регионално развитие. Била е и заместник-министър на Лиляна Попова, която замени Плевнелиев на министерския пост, след като той стана президент, и т.н. Нали сега си отговаряте на въпроса как е било възможно „Трейс“, приканена да си оправи дефектите по пътя край Своге, да се ослушва 7 пъти, за да изтече гаранционния срок на пътя и държавата да плати и ремонтите? Или как Агенция Пътна инфраструктура на юнашко доверие, само „по документи“, приема път, покрит с „асфалт“, в който има варовик? И т.н.

Накрая – за партиите. ГЕРБ и БСП отдавна втръснаха на всички с евтиното си театро по време на чие управление е станала една или друга далавера, причинила една или друга трагедия. Но този път махленските им свади по тв студиа и подопечни сайтове са отблъскващо цинични. Публична тайна е, че големите фирми плащат предизборните кампании на всички партии, които имат шанс да влязат в парламента, и след това тези партии им се отплащат с нагласени обществени поръчки. Огромен процент от получените пари обаче фирмите отново връщат на политиците, за да продължат да получават обществени поръчки. Също и за да не ги притесняват с дреболии като качество на ремонтите и строителството. ГЕРБ и БСП са еднакво виновни и за трагедията край Своге, и за станалите от 2001 г. насам трагедии, и за всички бъдещи такива трагедии. Фактът, че червените поискаха оставката на цялото правителство заради Своге, не ги облича в бяло. Нито пък прави непоискания още трети вот на недоверие печеливш.

Освен ако ДПС и „Атака“ не се присъединят към него. „Атака“ може и да го направи – Волен Сидеров по неизвестни причини не обича „Трейс“, а от 2012 насам вестникът му методично громи душманина Михайлов.  Вчера Сидеров заяви, че ще поиска всички договори, които през годините държавата е сключвала с „Трейс Груп Холд“ в първите работни дни след лятната ваканция. Нищо чудно да подкрепи и вот на БСП срещу коалиционния си партньор.

Няма шанс обаче ДПС да се присъедини към такъв вот. Кметът на Своге и бивш депутат от ДПС Емил Иванов, и собственикът на дупнишкия „Мегаинвест холд“ и бивш кандидат—депутат от ДПС, са близки приятели. Най-вероятно обща е и заверата с некачествения ремонт и варовиковия асфалт. 

Много е вероятно вот изобщо да няма. Борисов ще го изпревари, като жертва някой министър – най-вероятно Московски, и някоя по-дребна риба от изброените по-горе институции, още в началото на новия политически сезон. За да се изпълни реченото от него: „Към никого няма да има нито закрила, нито пощада“. 

Проблемът е, че ние самите нямаме закрила и пощада към себе си. Всеки има за какво да бъде съден за всяка трагедия. Шофьорите – за произшествието. Пътните фирми – за „строителството“. Чиновниците, които им го приемат – за корупция. Министрите – за некадърност. Всички останали – за бездушие и овчедушие.

И ще бъде така, докато не поискаме добро управление. За сведение на мътещите се нови български консерватори, „доброто управление“ е основно консервативно послание, което означава институциите да изпълняват функциите си прозрачно и некорумпирано, отчитайки се пред избирателите и подчинени на върховенството на закона. Единствено доброто управление може да създаде доверие и уважение към правителството и неговите институции. То обаче изисква цялостна реформа на политическата система, за да бъде промяната необратима.

Очевидно никой още не е готов за нея.

Каквото и да ви консерваторят, става дума за пари

 

Тъкмо бях решил пак да громя политическото инженерство на ГЕРБ, и обединената част от управляващата коалиция така се стисна за гушите, че за малко да се хване за палците. Но премиерът привика на пожар тримата патриоти в Министерския съвет и след два часа цялото каре плюс писаря ни успокои и заплаши едновременно. Успокои ни, че коалицията е стабилна, осъзната и безалтернативна. Заплаши ни, че ако не си изкара мандата, България ще бъде завладяна от невиждан и нечуван хаос. И тъй като очевидно ще изкарат поне до есента, тоест ще имат време и за политинженерство, все пак четете този текст.

Четете го, и за да не стане като с Кейнс. През 1936 г. лорд Кейнс публикува своята прочута „Обща теория за заетостта, лихвите и парите“. Фон Хайек е силно изкушен да разгроми това недоразумение, наречено книга, но се въздържа по много човешка причина – през 1934 г. е публикувал унищожителна рецензия срещу вече забравения „Трактат за парите“ на Кейнс, а Кейнс, вместо да се разсърди, пренебрежително свил рамене със следните думи: „О, няма значение; аз вече не вярвам в тия неща“. Хайек явно не искал да се повтори същата ситуация и не написал нищо срещу „Общата теория…“ След това често съжалявал. Още повече съжаляваме ние, защото кейнсианството даде теоретично обоснован модел за законна кражба чрез инфраструктурни проекти на всички правителства от Рузвелт насам.

Затова продължавам да нищя политическото инженерство, чиято цел е да изкове новия български консерватизъм. Писах в „Битката за България“ , че „консерватизирането“ на българската политика става по руски модели откроих ролята на Института за дясна политика в процеса. Миналата седмица се включи и огледалният му образ – Институт за нов икономически напредък. Двата института от 5 години поддържат топла връзката между ГЕРБ и БСП и методично се опитват да възстановят двупартийния модел в България. Естествено, с основни партии ГЕРБ и БСП, и всички останали партии или всмукани , или обезличени от тях.

На 20 юли 2018 в „Панорама“ председателят на Института за нов икономически напредък Росен Карадимов, последен председател на комунистическия комсомол, два пъти депутат от БСП, радостно съобщи, че светът се е върнал 28 години назад. В хубавия смисъл, да не си помислите нещо друго! Коментирайки срещата Путин-Тръмп, Карадимов пътем прогнозира, че на следващите избори за европарламент в него масово ще влязат националистически и консервативни сили. Те няма да взривят базата на ЕС, но за да оцелее, евросъюзът ще бъде принуден да жертва либералната си надстройка. 

Тук за включилите се в политическото инженерство „десни“ младежки клубове и общества, които не са учили марксизъм-ленинизъм, се налага да поясня – базата и надстройката са термини от марксисткото обществознание. Според него общественото битие, респективно начинът на производство на материалните блага, е определящият елемент в структурата на една обществено-икономическа формация. Това е базата. Надстройката са идеологическите възгледи, обществените организации и учреждения, както и идеологическите отношения. „Основната идея на Маркс и Енгелс – пише Ленин – се състоеше в това, че обществените отношения се делят на материални и идеологически. Последните са само надстройка над първите“. Тоест, запазвайки базата, запазвате материалното, елиминирайки надстройката, елиминирате идеологическото. Взимате парите, но не и законите, по които те се правят. Да не говорим за идеите, които стоят в основата на законите.

Не бях чувал скоро толкова откровена и изчистена формулировка на отколешната комунистическа мечта за незаконно забогатяване. За сметка на капитализма, разбира се, и по-конкретно – на Европейския съюз. Не случайно комунисти, нарекли се социалисти, ни вкараха в него. Сега комунисти, нарекли се консерватори, искат хем да сме вътре, хем вън. Ако изтръгнете класическите му либерални корени, върху които е построен, Европейският съюз ще увисне във въздуха. На практика ще престане да съществува – или ще се трансформира в Евразийски.

За щастие тази трансформация е невъзможна именно заради идеологическата котва на Европейския съюз. Неговите бащи-основатели – Робер Шуман (французин, роден в Люксембург), Конрад Аденауер (Германия) и Алчиде де Гаспери (Италия), следват класическия либерален възглед за Европа. Класическият либерален възглед разглежда индивидуалната свобода като най-важната културна ценност на европейците и християнството. Според този възглед суверенните европейски държави защитават правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници, като по този начин позволяват свободната размяна на стоки, услуги и идеи.

С всиките си кусури Европейският съюз оцеля над 60 години именно защото стъпи върху либерализма. Политическият проект на либерализма се нарича капитализъм. Капитализмът на свободната конкуренция създава условия за политическа свобода, тъй като отделя икономическата власт от политическата и по този начин позволява на едната да уравновеси другата. Никое друго обществено-политическо-икономическо обществено устройство не прави това. Не е възможно да сложите марксистка надстройка над либералната база. То е все едно да карате Кадилак, но да живеете в сламена колиба. Рано или късно ще си построите имение – или ще си купите Запорожец.

Вдъхновявани от „нелибералната демокрация“ на Путин, Орбан, Качински и сие, българските политическите инженери искат да запазят свободния пазар, тоест икономическата свобода, но да унищожат политическата свобода. Това няма как да стане. Затова политинженерите маскират марксизма като консерватизъм.

В България им помага…БСП. За целта партията написа цяла „Визия за България“, която щяла да бъде алтернатива не само на управлението на ГЕРБ, но и на целия преход. (Документът можете да прочетете тук )

Според изпълнителния директор на Института за дясна политика Георги Харизанов визията предлагала „одържавяване, национализация и наливане на държавни пари в губещи сектори…завръщане към годините на плановата икономика, на централизацията и на държавната собственост в най-важните сектори“. „Това е разговор как да продължим назад, а не как да продължим напред“, заключава Харизанов.

Така е. Но това „назад“ прекрасно урежда ГЕРБ, който и при трите свои управления прави именно това, което препоръчва БСП – „Повече държава там, тогава, където и когато това е необходимо“. Или поне му се иска, защото не винаги може. Помните ли фашисткия девиз „Всичко в държавата, нищо против държавата, нищо извън държавата“? Припомнете си и коментара, полезно е.

ГЕРБ иска, но не му стиска. Затова във „Визия“-та си БСП от свое име описва мокрия му сън: край на „крайно либералното отношение по отношение на обществени процеси, изискващи повече държавна намеса и контрол“, „поглед първо към държавата като инвеститор номер едно“, „раздвижване на националния капитал“, „създаване на „национални индустриални зони“, „премахване на търговския статут на държавните лечебни заведения“…

Това не е „връщане назад“ към комунизма. Ако беше, нямаше да бъдат допускани концесии и чуждестранни инвестиции, които предоставят природните ресурси на страната на чужди експлоататори, нито публично-частно партньорство, нито съществуването на частна собственост изобщо. Щеше да има сал една всемогъща държава.

Това е „път напред“ към етатизма. Етатизъм ала Путин, в резултат на който делът на държавата в руската икономика вече е повече от 60% и който изследователи на политиката му с основание наричат „протофашизъм“. Редица източноевропейски страни тръгнаха по този път – не случайно при представянето на „Визията..“ Корнелия Нинова посочи като възможна посока… пътят на Вишеградската четворка.

Визия за България“ е една розова мечта, която бързо почернява, когато обикновеният човек се събуди пред празния хладилник, с треперещи болни ръце и липса на помощ“, както писа ляв критик  на програмата. Но тя е много удобна на „десните идеолози“, защото демонтира вместо тях неудобния „неолиберален модел, довел до изключване ролята на държавата в ключови сектори и мащабни деформации в икономиката, в законодателството и регулациите“.

Накратко: и „отляво“, и „отдясно“, ни „омагьосват“. Искат да заменим свободата си за някаква имагинерна и невъзможна сигурност, която и през ум не им минава да осигурят. Истинската им цел е да крадат. Не само безсрамно, неограничено и безнаказано, но и без какъвто и да е външен контрол. Добър или лош, през последните 12 години той идваше от Европейския съюз. Ако следващата пролет в неговия парламент масово нахлуят новите варвари – националисти и консерватори от бившия Източен блок, те няма да се опитат да разрушат Евросъюза. Кой е луд да коли кокошката, която снася златни яйца? Ще се опитат да го варваризират, като го принудят да „жертва своята идеологическа надстройка“. Тогава няма да има кой да упражнява никакъв законов контрол – нито над страните-членки, нито върху самия съюз при търговията му с други страни.

Всички политически инженери в България – пишман-консерватори, комични националисти и „социално загрижени“ етатисти, са насъсквани от Путин. Глобалната им цел е един беззъб, разединен и изпразнен от идеологическо съдържание Европейски съюз.

Трябва локално да ѝ попречим.

Битката за България – 3 част

Първите две части можете да прочетете  тук и тук

Няколко пъти в този анализ твърдя, че „новият“ български консерватизъм не е идеология, а политически инженеринг, сделан в СССР. (Старият пък е внесен от „освободителите“ от Русия). Неколкократните провали консерватизмът да бъде наложен като политическа тенденция в България – първо след Освобождението, в ново време – чрез късния СДС на Петър Стоянов и Пламен Юруков и комичния РЗС на Яне Янев, доказаха, че подобна партия не може да пусне корени в България.

Консервативната тенденция трудно може да се утвърди при почти пълната липса на консерватори и на социална среда за тяхната поява. Преди години сегашният евродепутат Светослав Малинов направи сравнение между християндемокрацията и консерватизма, за да прогнозира накъде ще тръгне българската десница. Заключението му бе категорично в полза на християндемокрацията: “Целият арсенал на консерватизма е граден в различен контекст, използван е в различни битки и е бил насочван към други врагове. Ние можем да се възхищаваме на консерватизма и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но тази дистанция няма да намалее“. Но директивата е от високо място и затова политическите инженери опитват за пореден път. За консерватори са назначени т. нар „Обединени патриоти“, пословични с послушанието си към Путин и платената си любов към Русия. Май се канят за следващите избори да ги окрупнят и със „седесаря“ Божидар Лукарски и „реформатора“ Петър Москов. И всички заедно да тръгнат по сините стъпки.

Така кръгът на „прехода“ ще се затвори. Хит на евроизборите ще бъде новият консерватизъм. Негови носители – патриотите (изцяло) и БСП (в антиевропейската му част). Зад тях обаче ще стои ГЕРБ. А зад рамото на всички ще наднича Путин.

И това не са измишльотини. Заплахата е реална – и не е само за демокрацията. Заплашена е свободата в България. Щом новият консерватизъм ще омаловажава индивидуалните права и личната свобода, щом ще слага ограничения „пред алчността на бизнеса“, щом ще задушава свободата на словото – за каква свобода говорим? 

Има огромна разлика между свобода и демокрация. Подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода, а е само път към нея. Свободата е двигател на демокрацията, не обратното. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.

Това малко български политици го знаят. Затова вече 30 години ни представят демокрацията за свобода и социализма за капитализъм. И имат голям грях за настъплението на руския „консерватизъм“, който отрича свободата и прави фасадна демокрацията. Даже – съзнателно или несъзнателно – активно му помагат. Това не е никак трудно в една парламентарна демокрация, откакто всички имат право на глас. Самата идея, че е желателно и правилно всички важни решения, касаещи физическата, социалната и икономическата организация на обществото, да се взимат колективно от хората, е социалистическа. Именно затова авторитарист като Путин е толкова успешен. Той просто черпи с пълни шепи от вековния опит на СССР, убедил Запада, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество. Затова Съветският съюз, който беше класическа диктатура, минаваше за демократична държава. Същото сега важи за Путинова Русия, която минава за консервативна държава!

По волята на Москва ние също се консерватизираме. На 23 юни 2018 в  профила си във Фейсбук проф. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека – БАН, академично обясни защо: „…2. За съжаление старата десница се разпадна и няма вътрешен капацитет за победа. Колкото по-бързо приемем заявилите се най-мащабно – Герб и БСП, като покриващи идеологическия терен, толкова по-бързо ще дадем шанс на себе си и на тях да функционират на принципа на махалото. А то е нужно, за да се възприемат сами себе си като устойчиви и да капиталовлагат в развитието си;
3. Колкото повече грешат, толкова повече отварят поле за нови формации, които силно ще ни изпратят в полето на популизма и ще трябва отново да върнем часовника на нула;
4. Ранният етап на развитие на политическата култура в България не предполага етапа на развитие на политическите субекти подобно на Франция, Испания, Австрия, въпреки че не можем да останем незасегнати от влияния. Нашият етап на развитие съответства на класическото структуриране през 60-70 години в тези страни и е период, през който не може да не се премине. Разбиването му – забавя развитието ни.“

По-откровено от това – здраве му кажи! Основна, ако не единствена цел на консерватизирането на българския политически живот по руски образец, е да се даде алиби на критата до момента колаборация между ГЕРБ и БСП. Това няма да „направи филма шведски вместо съветски“, но ще даде възможност да бъде рекламиран като такъв. Защото двупартийността е елемент от класическа британска политическа конструкция – т. нар. Уестминстърски модел на демокрация. При него след мажоритарни избори с просто мнозинство победилата партия взима цялата власт. Това в оригинала се компенсира от „едноизмерността“ на двата големи политически съперника. Те имат различия единствено в социално-икономическата област. В българския случай такова различие няма, следователно няма да има и компенсация.

Освен че ще даде алиби на колаборацията ГЕРБ-БСП, моделът, наричан в България „двуполюсен“, ще легализира съществуващото сливане на законодателната и изпълнителната власт с отчетливо надмощие на изпълнителната, което също е важна характеристика на Уестминстърския модел. На думи БСП е категорично против това сливане и периодично го громи. Против е и мажоритарната избирателна система, която също е част от Уестминстърския модел. Но при оферта, на която не може да устои, бързо ще стане „за“ и за двете. Каква ще е офертата? Познахте – стабилност! Стабилността, с която ГЕРБ ни проглушава ушите през последната година. И която е другото име на „застой“.

Време е „градската десница“, начело на която все още са последни отломки от първите „водачи-демократи“, да си даде сметка, че „нея я нема в целата схема“. И да (се опита да) попречи на реализирането ѝ. Не очаквам за година десните да сглобят печеливш политически субект. Надявам се да успеят за три, ако ГЕРБ за трети път не се самосвали и няма предсрочни избори. Но ако и тогава не сколасат, могат поне да бият тревога за заплахата, надвиснала над свободата, която описах.

За да имат стимул да го направят, могат да започнат с обяснението, че „прагматизмът на консерватизма“ е абсолютно идентичен с компрометиралия ги слоган „няма ляво – няма дясно“. Прагматизмът няма цвят и посока. Той изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Тоест, консервативният прагматизъм е „няма ляво-няма дясно“ на квадрат.

Какво ще правят десните след това, е тяхна работа, но се надявам да не са само извънредни пресконференции в работно време.

Накрая да обобщя опасността за свободата с цитат от бащата на българския консерватизъм Стоян Михайловски. През 1925 г., в края на жизнения си път, в своите Размишления Стоян Михайловски се опитва да открие алтернатива на либерализма. И я намира във фашизма на Мусолини. Трябва да се яви – отбелязва той, желязната ръка, която ще постави всекиго на мястото му и ще докаже на българския народ, че ред не произлиза от безредие.

Христос казва: И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Иоан 8:32). По някои реакции на предишните две части от този текст съдя, че съм написал истината. Или поне съм разкрил част от лъжата.

Преди истината да те освободи, трябва да осъзнаеш коя лъжа те държи в плен.

Край

Битката за България – 1 част

 

Написах вчера сутринта този кратък коментар върху пост на приятел във Фейсбук:

„Кампанията либералите да бъда обявени за комунисти е част от стратегия комунистите да бъдат обявени за консерватори. А целта е ГЕРБ и БСП да управляват открито заедно.Три института трета година работят за нея – за дясна политика, за модерна политика и за икономически напредък. Пътем събират подкрепа от МКК и БЛО. Тук няма грам идеология“.

Вярно е. Но върху главата ми се изсипа огън и жупел.

Сега ще напиша точно обратното – част от споменатата стратегия е да изкарат всички комунисти либерали. И пак ще е вярно. Очаквам още повече огън и жупел.

Не ми се нагазва в дълбоки и мътни идеологически води, но все пак няколко кратки терминологични уточнения на понятията се  налагат.

Какво е (нео)консерватизъм? Това не е класическата анти-егалитарна, аристократична, анти-етатистка идеологическа сила (защото философска система консерватизмът никога не е бил) на Едмънд Бърк. Днес консерватизмът е движение на културално-консервативни етатисти. Тоест, дясна социалдемокрация.

Какво е (нео)либерализъм? Това не е „доминиращата глобална идеология, експериментирана първо от Пиночет в Чили след 1973 г., и наложена на света от Рейгън и Тачър през 80-те години, която доведе до неравенства, непознати в световната история“. Терминът е изобретен през 1938 от немския икономист и социолог Александър Рюстов, който е съгласен с марксистите и социалистите, че капитализмът е несъстоятелен и трябва да бъде отхвърлен, но търси своеобразен „трети път“ между свободното либерално и марксисткото колективистко общество. Днес либерализмът защитава всевъзможни „малцинствени“ права за сметка на неотменимите -живот, свобода и собственост, които са сърцевината му от Джон Лок насам. Тоест, е лява социалдемокрация.

Припознавате ли в двете описания ГЕРБ и БСП? Има ли принципна разлика между социализъм с повече или по-малко лед, чието истинско име е етатизъм? Има ли принципна разлика между левия и десния ви крак?

Разликата е в порядък, не по същество. „Либералите“ искат да прокарат етатизма на социалната държава стъпка по стъпка, чрез конкретни мерки, увеличаващи експоненциално властта на правителството. Целта на „консерваторите“ е само да бавят процеса.

Толкова за идеологията и пълната ѝ липса в българската политика.

Каква стратегия обаче имам предвид? Среди от ГЕРБ заедно със свои партньори от БСП от няколко години правят систематични опити да превърнат бившата комунистическа партия в коалиционен партньор. По един максимално труден начин обаче, наложен от нуждата да не бъдат отблъснати традиционните избиратели на БСП. За целта трябваше привидно да се запази опозиционния ѝ характер, и чак после екскомунистите да бъдат маркетирани като неолиберали. Според мен повече им подхожда „неоконсерватори“, но както писхах по-горе, особена разлика няма. А и самата БСП беше залитнала по социал-либерализма по времето на Станишев, каръщисвайки се с ДПС, та либералната ро(к)ля ще ѝ е по мярка.

След като на БСП бе отредена ролята на социаллиберална партия, а либералите – посочени за враг, ГЕРБ нахлузи консервативния костюм. Той, както се полага, е в три части: сако християнство, жилетка патриотизъм, панталони капитализъм. ГЕРБ наметна сакото като расо, „Патриотите“ се напъхаха с пъшкане в жилетката, за да може в двупартийния модел да бъде вкаран и удобен балансьор. В панталоните още няма никой.

След като „консерватизъм“ и “либерализъм” бяха превърнати в мъгляви, недефинирани и разтегливи понятия, които могат да бъдат употребявани така, че да означават всичко за всеки, „кливиджът“, тоест политическият разлом в България, бе трансформиран от „леви – десни“, в „консерватори-либерали“. За ГЕРБ трансформацията е факт – в интервю от 12 октомври 2017 пред сайта news.bg тогавашната директорка на Института за дясна политика Ирена Тодорова констатира : „Тогава (при създаването на института през 2013) либералните политолози нарекоха тази хипотеза глупост, а днес тя е общопризната и никой не е в състояние да опише политическите процеси, без да я използва. Включително и някогашните ѝ критици“. 

Каква е крайната цел на това политическо инженерство? Чиста и проста: в страната да останат две големи партии – ГЕРБ и БСП, които да управляват заедно или да се сменят във властта.

Тази цел сама по себе си не е тайна, но явно е „за служебно ползване“, след като разбуни толкова духове. Неин знаменосец е замисленият като мост между ГЕРБ и Реформаторския блок през 2013 г. Институт за дясна политика. Ръководителите му, между които вече има министър, заместник-министър и изпълнителен директор на Регионалния център на ЮНЕСКО в София, не крият амбицията си да управляват процеси, „които ще бъдат от съществено значение за българската политическа система през следващите години“. В месечния политически анализ на института от 5 май 2015 се констатира оформянето на либерално-консервативен разлом, който „…все повече измества традиционния кливидж на прехода, който се водеше по оста комунизъм-антикомунизъм. Развитието на политическия дебат по оста либерали-консерватори има потенциал да премести цели електорални масиви от левия спектър на прехода в десния на постпрехода и обратното – от десния спектър на прехода в левия на постпрехода“. 

Звучи като местене от единия в другия…да речем, джоб. И е такова. Само че председателите на Института за дясна политика Нено Димов и левият му партньор от Института за нов икономически напредък – Росен Карадимов, го наричат „завръщане на двуполюсния модел със силна опозиция“. Двамата участваха в изборното студио на БНТ на 26 март 2017, където Карадимов каза, че левицата възкръсна, а Димов – че големият губещ е Рефоматорският блок. Сделката изглеждаше финализирана. 

Само че през 2017 коалицията ГЕРБ-БСП, версии за която се лансираха до последния момент, се провали – най-вече заради амбицията на Корнелия Нинова да се утвърди на председателското място в БСП. Почвата за следващия мандат обаче се подготвя. През октомври 2017 Институтът за дясна политика поръча изследване, от което излезе, че според над 90% от българите смятат, че образованието и здравеопазването трябва да са безплатни; 86% са убедени, че държавата трябва да им намери работа; 44% намират, че държавната намеса в икономиката е нещо добро, и само 6% смятат пазарната икономика за ценност. Почти половината от хората (49%) са убедени, че в страната не може да се забогатее с труд. Това си е жив комунизъм, но при всички медийни коментари тези нагласи бяха наричани „консервативни“. „Един от базисните изводи от проучването е, че от гледна точка на социалните ценности българското общество се движи изцяло в консервативния спектър“, казва на 30 октомври пред тв Блумбърг Ирена Тодорова.

Къде е тук Русия? Отпред, отзад и отстрани. Не познавам сценаристите, но сценарият е изцяло кремълски, макар че не всички участници в него съзнават това. Съдя за това по последствията за българската политика, поразително сходни с процеси в руската.

Всички етапи от политическата кариера на Бойко Борисов, по примера на тази на Путин, са последователни телевизионни сюжети. С помощта на хора от комунистическите специални служби, “национално-отговорни бизнесмени“ и послушни медии, Борисов успя да изгради телецентрична държава, в която всички обществени институции от църквата до армията бяха подменени със съответната телевизионна картинка. Беше улеснен от предшествениците си – от тях наследи послушните медии. „Традиционните партии“, управлявали преди ГЕРБ, трябваше да възпитат у хората еднакви възгледи, за да компенсират сътворената от самите тях национална суматоха, за да не казвам катастрофа. За целта създадоха огромна пропагандна машина. Борисов с удоволствие и без мярка я ползва.

Но от няколко години му се появи проблем. Заради неизгодни за Кремъл решения, които бе принуден да взема, властта на Борисов започна да се оспорва. Не от конкурентни партии – от подкокоросвани от Кремъл конкурентни кланове. А за него е жизнено важно да остане начело на страната. За целта трябва да остане начело на партията си. Което означава – да я държи единна. За да сплотява единството ѝ, му трябва враг – виновник за всички беди на страната, който да се превърне в изкупителна жертва. Тази изкупителна жертва, по примера на Единна Русия, са либералите. Истинските защитници на свободата, не размахваните от партийната пропаганда като шутове и плашило ЛГБТ-та (виж снимката). Срещу тях в мнозинството хора започва да се разпалва истинска омраза. Чудя се дали не им се готви „окончателно решение“.

За целта обаче освен изпълнители, са нужни съюзници – младежта и интелигенцията.

Следва продължение