Етикет: демокрация

Преди 34 години комунизмът „падна” в изненадана България. Оттогава ни представят демокрацията като негова алтернатива. Приписват ѝ чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. Възприемат всеки неин провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система – като национална трагедия.

Кое са тези „те“? За съжаление – „демократите“, „сините“, „десните“, „добрите“, „промяната“ – наречете ги както щете. През тези 34 години те никога не обясниха, че подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода. Скриха и болезнената истина, че в демокрацията като такава не са вградени нито моралът, нито справедливостта.

Знам, че вярата в демокрацията е пуснала толкова дълбоки корени, че за повечето хора тя е станала синоним на всичко, което е (политически) правилно и морално. Символ на свобода (всички имат право да гласуват), на равенство (всички гласове имат еднаква стойност), на справедливост (всички са равни), на единство (всички решаваме заедно), и мир (демокрациите никога не започват несправедливи войни).

Само че по дефиниция демокрацията е колективистична система, въведена преди около 150 години, за да се осъществят социалистическите идеи в либералните, дотогава свободни, общества. Демокрацията, ОСОБЕНО пряката демокрация, за която толкова гласовито настояват напоследък най-недемократичните партии в България, е била съвместима със свободата само в малки общества или колективи. И никота не е била ЗА ВСИЧКИ. В древна Гърция жените, робите и чужденците не са гласували. Впрочем така е било по целия свят до средата на 19 век, когато „един призрак почва да броди из Европа…“ Останалото го знаем от най-мрачните страници на човешката история.

Парламентарната демокрация не е сред тях. Но не е и върховно достижение. Има по-добро от демокрацията, и това по-добро е Свободата.

Това е най-голямата истина, която демократите спестиха – че „демокрация” бе правилен отговор единствено на въпроса „Тоталитаризъм или демокрация?” Демокрацията е по-добра от тоталитаризма и по-лоша от свободата. Сега ще обясня защо.

Другият, по-важен въпрос, който не си зададохме и продължаваме да не си задаваме вече 34 години, е: „Капитализъм или комунизъм?” Ще му отговоря като свърша с демокрацията.

Няма съмнение, че демокрацията е по-добра от тоталитаризма . Тя осигурява свободни избори, многопартийна система, парламентарно управление, медиен плурализъм. Демокрацията означава участие. Но участие на личности, а не на колективи. Колективни решения трябва да се взимат и колективни действия трябва да се извършват само когато са необходими– чрез прилагане на познатите демократични процедури, които гарантират участието на индивида във вземането на колективно решение.Там, където индивидът може да се грижи за себе си – а той е съвсем способен да прави това в повечето случаи! -друг, включително държавата не трябва да се меси. Намесата винаги включва насилие, струва пари, и разрушава гражданското общество.

Затова рано или късно, но неизбежно, демокрацията придобива тоталитарни черти. Води до антагонизъм, намеса, инертност и разхищение на средства. И това не се случва само защото някои политици не се справят с работата си или защото на власт е дошла погрешната партия. Парламентарната демокрация централизира властта, като дава право на мнозинството в парламента да излъчва правителство. Това превръща законодателната и изпълнителната власти в оперативни инструменти на партийната централа с мнозинство в парламента. Избраният от това мнозинство кабинет става всесилен. Участието на гласоподавателите в управлението на държавата и възможността им да контролират ефективно властта съществува само на хартия.

Парламентарната демокрация „си е такава“. И е още по-лоша в лишено от гражданственост общество като българското. Общество, в което граждани сме само в извънработно време, след цял ден работа за държавата. Същата държава, която „демократите”, с които започнах, в началото на прехода искаха не да ограничат, а да победят. Те не разбираха, че без участието на държавните институции „системата” не може да се трансформира, че държавата не може да бъде отхвърлена или заобиколена, а трябва да бъде променена. И демократите като комунистите искаха обобществена икономика, просто я „подобряваха” с елементи на пазар. Казваха, че го правят, за да смекчат тежестта на прехода, че са длъжни да мислят за доброто на всички. В името на това добро периодично сключваха сделки с „врага”, които ни научиха да приемаме за нормални.

И те наистина са нормално в едно безконфликтно, откъснато от политиката и икономиката общество. В него сделките минават за „диалогичност“. Най-големите предатели се награждават със званието „консенсусни личности“. С тях „може да се работи“.

Разбира се, за да си предател, трябва да имаш кауза, която да предадеш. В парламентарната, наричана още консенсусна демокрация, каузи няма. Няма и предатели. Никой не прекрачва „границите на демокрацията“.

Само че тогава няма дясно. Парламентарната демокрация е лява. Тя, както вече обясних, е прикрит социализъм. Именно заради вярата, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество, Съветският съюз, който беше класическа диктатура, 70 години минаваше за демократична държава. До 24 февруари миналата година същото важеше и за путинова Русия. Слава Богу, сега вече не е така.

Отъждествявайки демокрацията със свободата, демократите всъщност лишиха българите от икономическия избор, наречен капитализъм. А той освен че гарантира икономическата, способства и за увеличаването на политическата свобода. Капитализмът отделя икономическата власт от политическата и я превръща в неин коректив. Именно затова толкова години демокрацията бе представяна за свобода, а тя от своя страна – за капитализъм.

Българските демократи подмениха тези истини с твърдения, че капитализмът се плаща с липса на сигурност, влошаваща се околна среда, по-висока престъпност, по-лошо образование, никаква солидарност.

Подобни твърдения са или израз на въпиющо невежество, или са интелектуално предателство. Пазарът е успешен именно защото е справедлив. Той е непрекъснат процес, който не може да бъде държан в застой, който изисква най-доброто от всеки човек и в замяна подобаващо го възмездява. Свободният пазар позволява на всеки да постига собствените си цели, като използва собствените си умения. Различните хора постигат различни успехи. Неравенството се дължи на техните способности. Ако хората са свободни, не могат да бъдат икономически равни.

Що се отнася до солидарността, държавата все по-трудно функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, става непосилна за икономиката. Обещанията на социалната държава вече не могат да бъдат изпълнявани.

Пиша тези неща от години и за това смятам за абсруден въпрос :“Защо ги пишеш точно сега“? Разбирай, преди избори. Разбирай – във вреда на демократите. Разбирай – без да посочиш алтернатива.

Както казах, пиша ги отдавна. Избори вече имаме през 4-5 месеца. Не мога да навредя на никого повече, отколкто той самият си вреди. А алтернатива… Мога да посоча, но не ѝ е дошло времето. Дали и кога ще стане действителност, е въпрос на надежда, не на прогноза.

Пък и преди да прегърнете алтернативата, първо трябва да отречете статуквото. Опитах се да обясня защо.

Първите две части можете да прочетете  тук и тук

Няколко пъти в този анализ твърдя, че „новият“ български консерватизъм не е идеология, а политически инженеринг, сделан в СССР. (Старият пък е внесен от „освободителите“ от Русия). Неколкократните провали консерватизмът да бъде наложен като политическа тенденция в България – първо след Освобождението, в ново време – чрез късния СДС на Петър Стоянов и Пламен Юруков и комичния РЗС на Яне Янев, доказаха, че подобна партия не може да пусне корени в България.

Консервативната тенденция трудно може да се утвърди при почти пълната липса на консерватори и на социална среда за тяхната поява. Преди години сегашният евродепутат Светослав Малинов направи сравнение между християндемокрацията и консерватизма, за да прогнозира накъде ще тръгне българската десница. Заключението му бе категорично в полза на християндемокрацията: “Целият арсенал на консерватизма е граден в различен контекст, използван е в различни битки и е бил насочван към други врагове. Ние можем да се възхищаваме на консерватизма и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но тази дистанция няма да намалее“. Но директивата е от високо място и затова политическите инженери опитват за пореден път. За консерватори са назначени т. нар „Обединени патриоти“, пословични с послушанието си към Путин и платената си любов към Русия. Май се канят за следващите избори да ги окрупнят и със „седесаря“ Божидар Лукарски и „реформатора“ Петър Москов. И всички заедно да тръгнат по сините стъпки.

Така кръгът на „прехода“ ще се затвори. Хит на евроизборите ще бъде новият консерватизъм. Негови носители – патриотите (изцяло) и БСП (в антиевропейската му част). Зад тях обаче ще стои ГЕРБ. А зад рамото на всички ще наднича Путин.

И това не са измишльотини. Заплахата е реална – и не е само за демокрацията. Заплашена е свободата в България. Щом новият консерватизъм ще омаловажава индивидуалните права и личната свобода, щом ще слага ограничения „пред алчността на бизнеса“, щом ще задушава свободата на словото – за каква свобода говорим? 

Има огромна разлика между свобода и демокрация. Подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода, а е само път към нея. Свободата е двигател на демокрацията, не обратното. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.

Това малко български политици го знаят. Затова вече 30 години ни представят демокрацията за свобода и социализма за капитализъм. И имат голям грях за настъплението на руския „консерватизъм“, който отрича свободата и прави фасадна демокрацията. Даже – съзнателно или несъзнателно – активно му помагат. Това не е никак трудно в една парламентарна демокрация, откакто всички имат право на глас. Самата идея, че е желателно и правилно всички важни решения, касаещи физическата, социалната и икономическата организация на обществото, да се взимат колективно от хората, е социалистическа. Именно затова авторитарист като Путин е толкова успешен. Той просто черпи с пълни шепи от вековния опит на СССР, убедил Запада, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество. Затова Съветският съюз, който беше класическа диктатура, минаваше за демократична държава. Същото сега важи за Путинова Русия, която минава за консервативна държава!

По волята на Москва ние също се консерватизираме. На 23 юни 2018 в  профила си във Фейсбук проф. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека – БАН, академично обясни защо: „…2. За съжаление старата десница се разпадна и няма вътрешен капацитет за победа. Колкото по-бързо приемем заявилите се най-мащабно – Герб и БСП, като покриващи идеологическия терен, толкова по-бързо ще дадем шанс на себе си и на тях да функционират на принципа на махалото. А то е нужно, за да се възприемат сами себе си като устойчиви и да капиталовлагат в развитието си;
3. Колкото повече грешат, толкова повече отварят поле за нови формации, които силно ще ни изпратят в полето на популизма и ще трябва отново да върнем часовника на нула;
4. Ранният етап на развитие на политическата култура в България не предполага етапа на развитие на политическите субекти подобно на Франция, Испания, Австрия, въпреки че не можем да останем незасегнати от влияния. Нашият етап на развитие съответства на класическото структуриране през 60-70 години в тези страни и е период, през който не може да не се премине. Разбиването му – забавя развитието ни.“

По-откровено от това – здраве му кажи! Основна, ако не единствена цел на консерватизирането на българския политически живот по руски образец, е да се даде алиби на критата до момента колаборация между ГЕРБ и БСП. Това няма да „направи филма шведски вместо съветски“, но ще даде възможност да бъде рекламиран като такъв. Защото двупартийността е елемент от класическа британска политическа конструкция – т. нар. Уестминстърски модел на демокрация. При него след мажоритарни избори с просто мнозинство победилата партия взима цялата власт. Това в оригинала се компенсира от „едноизмерността“ на двата големи политически съперника. Те имат различия единствено в социално-икономическата област. В българския случай такова различие няма, следователно няма да има и компенсация.

Освен че ще даде алиби на колаборацията ГЕРБ-БСП, моделът, наричан в България „двуполюсен“, ще легализира съществуващото сливане на законодателната и изпълнителната власт с отчетливо надмощие на изпълнителната, което също е важна характеристика на Уестминстърския модел. На думи БСП е категорично против това сливане и периодично го громи. Против е и мажоритарната избирателна система, която също е част от Уестминстърския модел. Но при оферта, на която не може да устои, бързо ще стане „за“ и за двете. Каква ще е офертата? Познахте – стабилност! Стабилността, с която ГЕРБ ни проглушава ушите през последната година. И която е другото име на „застой“.

Време е „градската десница“, начело на която все още са последни отломки от първите „водачи-демократи“, да си даде сметка, че „нея я нема в целата схема“. И да (се опита да) попречи на реализирането ѝ. Не очаквам за година десните да сглобят печеливш политически субект. Надявам се да успеят за три, ако ГЕРБ за трети път не се самосвали и няма предсрочни избори. Но ако и тогава не сколасат, могат поне да бият тревога за заплахата, надвиснала над свободата, която описах.

За да имат стимул да го направят, могат да започнат с обяснението, че „прагматизмът на консерватизма“ е абсолютно идентичен с компрометиралия ги слоган „няма ляво – няма дясно“. Прагматизмът няма цвят и посока. Той изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Тоест, консервативният прагматизъм е „няма ляво-няма дясно“ на квадрат.

Какво ще правят десните след това, е тяхна работа, но се надявам да не са само извънредни пресконференции в работно време.

Накрая да обобщя опасността за свободата с цитат от бащата на българския консерватизъм Стоян Михайловски. През 1925 г., в края на жизнения си път, в своите „Размишления“ Стоян Михайловски се опитва да открие алтернатива на либерализма. И я намира във фашизма на Мусолини. „Трябва да се яви – отбелязва той, желязната ръка, която ще постави всекиго на мястото му и ще докаже на българския народ, че ред не произлиза от безредие“.

Христос казва: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Иоан 8:32). По някои реакции на предишните две части от този текст съдя, че съм написал истината. Или поне съм разкрил част от лъжата.

Преди истината да те освободи, трябва да осъзнаеш коя лъжа те държи в плен.

Край

Доверието на хората в демократично избраните им политици е достигнало най-ниската си точка за всички времена. Но въпреки че кризата на демокрацията е широко призната, към самата демократична система не се отправя никаква критика. Никой не я вини за проблемите, които предизвиква. Политическите лидери неизменно твърдят, че тези проблеми се дължат на твърде много свобода, а не на твърде много демокрация. Единствената разлика е, че социалдемократите негодуват срещу „прекомерната“ икономическа свобода, а консерваторите – срещу „прекомерната“ социална свобода.

Демокрацията се е превърнала в религия – модерна, светска религия. Държавата е нейният Бог, политиците са нейните жреци, изборите – нейните съкровени тайнства. Но за разлика от истинската религия, при демокрацията и вярващи, и атеисти са убедени, че Богът- държава върши добрините си напълно безкористно. Че е същински пазител на обществения интерес и не иска нищо в замяна. Че само раздава безплатно хляб, риба и други блага на всеки, който пожелае. И пак остават кошове с трохи.

Никой не каза, че повечето демократични страни години наред взимаха заеми, харчеха и налагаха данъци с размах, който докара света до финансовата криза от 2008 г. Злощастната намеса на правителствата в икономиките и финансите на съответните страни попречи на по-бързото и всеобхватно възстановяване. Правителствата се опитаха да дадат рамо на раздутите сектори, като увеличат харченето в тях. Те плащаха субсидии на желаещите да си купят нови коли, за да подкрепят автомобилната индустрия, и започнаха големи инфраструктурни проекти, за да помогнат на строителния сектор. Особено облагодетелстван бе секторът, който финансира производството на автомобили и строителството – банковият. Нещо повече, правителствата подкрепиха пряко и финансовия сектор, като гарантираха задълженията му, национализираха банки, изкупуваха активите им или купуваха дялове от тях. В същото време заради регулираните трудови пазари безработицата хвръкна до небето. Приходите на правителствата от данъци върху дохода и социални осигуровки тръгнаха рязко надолу. Социалните разходи се увеличиха. И то не само в Гърция. Ако говорим в проценти от брутния вътрешен продукт, социалните разходи на Германия – 26,7 %, и на Франция – 28,7 %, бяха и все още са по-високи от гръцките – 20,6% от БВП.

Така че Европа има да спасява и демокрацията, и парите си. Но първо парите, защото без тях не може да гарантира демокрацията. Не е ясно дали вече ще може и с тях, но все пак за начало трябва да бъде НАИСТИНА гарантирана независимостта на Европейската централна банка (ЕЦБ), която ги печати. Въпреки уверенията на германските политици, че ЕЦБ ще бъде копие на Бундесбанк и така ще „пренесе“ стабилността на Бундесбанк към останалата част от Европа, случи се точно обратното. Освен ценовата стабилност, ЕЦБ трябваше и „да поддържа общите икономически политики на общността“. Ако официалната инфлация бе ниска, ЕЦБ печаташе евро, за да подкрепя икономическите политики. От март 2015 година вече няма таван на тази поддръжка. Тогава ЕЦБ стартира мащабната си програма за „количествени улеснения“, тоест за изкупуване на държавни облигации, чрез която до септември 2016 г. вливаше в икономиката на еврозоната по 60 млрд. евро месечно.

Програмата уж спря, но направи, каквото можа. Остава да се надяваме, че количествените улеснения няма да доведат до качествени изменения в и без това разклатения ЕС. Две-три нови Гърция чакат на опашка да го съборят. България е една от тях.