Битката за България – 3 част

Първите две части можете да прочетете  тук и тук

Няколко пъти в този анализ твърдя, че „новият“ български консерватизъм не е идеология, а политически инженеринг, сделан в СССР. (Старият пък е внесен от „освободителите“ от Русия). Неколкократните провали консерватизмът да бъде наложен като политическа тенденция в България – първо след Освобождението, в ново време – чрез късния СДС на Петър Стоянов и Пламен Юруков и комичния РЗС на Яне Янев, доказаха, че подобна партия не може да пусне корени в България.

Консервативната тенденция трудно може да се утвърди при почти пълната липса на консерватори и на социална среда за тяхната поява. Преди години сегашният евродепутат Светослав Малинов направи сравнение между християндемокрацията и консерватизма, за да прогнозира накъде ще тръгне българската десница. Заключението му бе категорично в полза на християндемокрацията: “Целият арсенал на консерватизма е граден в различен контекст, използван е в различни битки и е бил насочван към други врагове. Ние можем да се възхищаваме на консерватизма и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но тази дистанция няма да намалее“. Но директивата е от високо място и затова политическите инженери опитват за пореден път. За консерватори са назначени т. нар „Обединени патриоти“, пословични с послушанието си към Путин и платената си любов към Русия. Май се канят за следващите избори да ги окрупнят и със „седесаря“ Божидар Лукарски и „реформатора“ Петър Москов. И всички заедно да тръгнат по сините стъпки.

Така кръгът на „прехода“ ще се затвори. Хит на евроизборите ще бъде новият консерватизъм. Негови носители – патриотите (изцяло) и БСП (в антиевропейската му част). Зад тях обаче ще стои ГЕРБ. А зад рамото на всички ще наднича Путин.

И това не са измишльотини. Заплахата е реална – и не е само за демокрацията. Заплашена е свободата в България. Щом новият консерватизъм ще омаловажава индивидуалните права и личната свобода, щом ще слага ограничения „пред алчността на бизнеса“, щом ще задушава свободата на словото – за каква свобода говорим? 

Има огромна разлика между свобода и демокрация. Подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода, а е само път към нея. Свободата е двигател на демокрацията, не обратното. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.

Това малко български политици го знаят. Затова вече 30 години ни представят демокрацията за свобода и социализма за капитализъм. И имат голям грях за настъплението на руския „консерватизъм“, който отрича свободата и прави фасадна демокрацията. Даже – съзнателно или несъзнателно – активно му помагат. Това не е никак трудно в една парламентарна демокрация, откакто всички имат право на глас. Самата идея, че е желателно и правилно всички важни решения, касаещи физическата, социалната и икономическата организация на обществото, да се взимат колективно от хората, е социалистическа. Именно затова авторитарист като Путин е толкова успешен. Той просто черпи с пълни шепи от вековния опит на СССР, убедил Запада, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество. Затова Съветският съюз, който беше класическа диктатура, минаваше за демократична държава. Същото сега важи за Путинова Русия, която минава за консервативна държава!

По волята на Москва ние също се консерватизираме. На 23 юни 2018 в  профила си във Фейсбук проф. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека – БАН, академично обясни защо: „…2. За съжаление старата десница се разпадна и няма вътрешен капацитет за победа. Колкото по-бързо приемем заявилите се най-мащабно – Герб и БСП, като покриващи идеологическия терен, толкова по-бързо ще дадем шанс на себе си и на тях да функционират на принципа на махалото. А то е нужно, за да се възприемат сами себе си като устойчиви и да капиталовлагат в развитието си;
3. Колкото повече грешат, толкова повече отварят поле за нови формации, които силно ще ни изпратят в полето на популизма и ще трябва отново да върнем часовника на нула;
4. Ранният етап на развитие на политическата култура в България не предполага етапа на развитие на политическите субекти подобно на Франция, Испания, Австрия, въпреки че не можем да останем незасегнати от влияния. Нашият етап на развитие съответства на класическото структуриране през 60-70 години в тези страни и е период, през който не може да не се премине. Разбиването му – забавя развитието ни.“

По-откровено от това – здраве му кажи! Основна, ако не единствена цел на консерватизирането на българския политически живот по руски образец, е да се даде алиби на критата до момента колаборация между ГЕРБ и БСП. Това няма да „направи филма шведски вместо съветски“, но ще даде възможност да бъде рекламиран като такъв. Защото двупартийността е елемент от класическа британска политическа конструкция – т. нар. Уестминстърски модел на демокрация. При него след мажоритарни избори с просто мнозинство победилата партия взима цялата власт. Това в оригинала се компенсира от „едноизмерността“ на двата големи политически съперника. Те имат различия единствено в социално-икономическата област. В българския случай такова различие няма, следователно няма да има и компенсация.

Освен че ще даде алиби на колаборацията ГЕРБ-БСП, моделът, наричан в България „двуполюсен“, ще легализира съществуващото сливане на законодателната и изпълнителната власт с отчетливо надмощие на изпълнителната, което също е важна характеристика на Уестминстърския модел. На думи БСП е категорично против това сливане и периодично го громи. Против е и мажоритарната избирателна система, която също е част от Уестминстърския модел. Но при оферта, на която не може да устои, бързо ще стане „за“ и за двете. Каква ще е офертата? Познахте – стабилност! Стабилността, с която ГЕРБ ни проглушава ушите през последната година. И която е другото име на „застой“.

Време е „градската десница“, начело на която все още са последни отломки от първите „водачи-демократи“, да си даде сметка, че „нея я нема в целата схема“. И да (се опита да) попречи на реализирането ѝ. Не очаквам за година десните да сглобят печеливш политически субект. Надявам се да успеят за три, ако ГЕРБ за трети път не се самосвали и няма предсрочни избори. Но ако и тогава не сколасат, могат поне да бият тревога за заплахата, надвиснала над свободата, която описах.

За да имат стимул да го направят, могат да започнат с обяснението, че „прагматизмът на консерватизма“ е абсолютно идентичен с компрометиралия ги слоган „няма ляво – няма дясно“. Прагматизмът няма цвят и посока. Той изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Тоест, консервативният прагматизъм е „няма ляво-няма дясно“ на квадрат.

Какво ще правят десните след това, е тяхна работа, но се надявам да не са само извънредни пресконференции в работно време.

Накрая да обобщя опасността за свободата с цитат от бащата на българския консерватизъм Стоян Михайловски. През 1925 г., в края на жизнения си път, в своите Размишления Стоян Михайловски се опитва да открие алтернатива на либерализма. И я намира във фашизма на Мусолини. Трябва да се яви – отбелязва той, желязната ръка, която ще постави всекиго на мястото му и ще докаже на българския народ, че ред не произлиза от безредие.

Христос казва: И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Иоан 8:32). По някои реакции на предишните две части от този текст съдя, че съм написал истината. Или поне съм разкрил част от лъжата.

Преди истината да те освободи, трябва да осъзнаеш коя лъжа те държи в плен.

Край

Цената на демокрацията

Доверието на хората в демократично избраните им политици е достигнало най-ниската си точка за всички времена. Но въпреки че кризата на демокрацията е широко призната, към самата демократична система не се отправя никаква критика. Никой не я вини за проблемите, които предизвиква. Политическите лидери неизменно твърдят, че тези проблеми се дължат на твърде много свобода, а не на твърде много демокрация. Единствената разлика е, че социалдемократите негодуват срещу „прекомерната“ икономическа свобода, а консерваторите – срещу „прекомерната“ социална свобода.

Демокрацията се е превърнала в религия – модерна, светска религия. Държавата е нейният Бог, политиците са нейните жреци, изборите – нейните съкровени тайнства. Но за разлика от истинската религия, при демокрацията и вярващи, и атеисти са убедени, че Богът- държава върши добрините си напълно безкористно. Че е същински пазител на обществения интерес и не иска нищо в замяна. Че само раздава безплатно хляб, риба и други блага на всеки, който пожелае. И пак остават кошове с трохи.

Никой не каза, че повечето демократични страни години наред взимаха заеми, харчеха и налагаха данъци с размах, който докара света до финансовата криза от 2008 г. Злощастната намеса на правителствата в икономиките и финансите на съответните страни попречи на по-бързото и всеобхватно възстановяване. Правителствата се опитаха да дадат рамо на раздутите сектори, като увеличат харченето в тях. Те плащаха субсидии на желаещите да си купят нови коли, за да подкрепят автомобилната индустрия, и започнаха големи инфраструктурни проекти, за да помогнат на строителния сектор. Особено облагодетелстван бе секторът, който финансира производството на автомобили и строителството – банковият. Нещо повече, правителствата подкрепиха пряко и финансовия сектор, като гарантираха задълженията му, национализираха банки, изкупуваха активите им или купуваха дялове от тях. В същото време заради регулираните трудови пазари безработицата хвръкна до небето. Приходите на правителствата от данъци върху дохода и социални осигуровки тръгнаха рязко надолу. Социалните разходи се увеличиха. И то не само в Гърция. Ако говорим в проценти от брутния вътрешен продукт, социалните разходи на Германия – 26,7 %, и на Франция – 28,7 %, бяха и все още са по-високи от гръцките – 20,6% от БВП.

Така че Европа има да спасява и демокрацията, и парите си. Но първо парите, защото без тях не може да гарантира демокрацията. Не е ясно дали вече ще може и с тях, но все пак за начало трябва да бъде НАИСТИНА гарантирана независимостта на Европейската централна банка (ЕЦБ), която ги печати. Въпреки уверенията на германските политици, че ЕЦБ ще бъде копие на Бундесбанк и така ще „пренесе“ стабилността на Бундесбанк към останалата част от Европа, случи се точно обратното. Освен ценовата стабилност, ЕЦБ трябваше и „да поддържа общите икономически политики на общността“. Ако официалната инфлация бе ниска, ЕЦБ печаташе евро, за да подкрепя икономическите политики. От март 2015 година вече няма таван на тази поддръжка. Тогава ЕЦБ стартира мащабната си програма за „количествени улеснения“, тоест за изкупуване на държавни облигации, чрез която до септември 2016 г. вливаше в икономиката на еврозоната по 60 млрд. евро месечно.

Програмата уж спря, но направи, каквото можа. Остава да се надяваме, че количествените улеснения няма да доведат до качествени изменения в и без това разклатения ЕС. Две-три нови Гърция чакат на опашка да го съборят. България е една от тях.