Преди 34 години комунизмът „падна” в изненадана България. Оттогава ни представят демокрацията като негова алтернатива. Приписват ѝ чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. Възприемат всеки неин провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система – като национална трагедия.
Кое са тези „те“? За съжаление – „демократите“, „сините“, „десните“, „добрите“, „промяната“ – наречете ги както щете. През тези 34 години те никога не обясниха, че подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода. Скриха и болезнената истина, че в демокрацията като такава не са вградени нито моралът, нито справедливостта.
Знам, че вярата в демокрацията е пуснала толкова дълбоки корени, че за повечето хора тя е станала синоним на всичко, което е (политически) правилно и морално. Символ на свобода (всички имат право да гласуват), на равенство (всички гласове имат еднаква стойност), на справедливост (всички са равни), на единство (всички решаваме заедно), и мир (демокрациите никога не започват несправедливи войни).
Само че по дефиниция демокрацията е колективистична система, въведена преди около 150 години, за да се осъществят социалистическите идеи в либералните, дотогава свободни, общества. Демокрацията, ОСОБЕНО пряката демокрация, за която толкова гласовито настояват напоследък най-недемократичните партии в България, е била съвместима със свободата само в малки общества или колективи. И никота не е била ЗА ВСИЧКИ. В древна Гърция жените, робите и чужденците не са гласували. Впрочем така е било по целия свят до средата на 19 век, когато „един призрак почва да броди из Европа…“ Останалото го знаем от най-мрачните страници на човешката история.
Парламентарната демокрация не е сред тях. Но не е и върховно достижение. Има по-добро от демокрацията, и това по-добро е Свободата.
Това е най-голямата истина, която демократите спестиха – че „демокрация” бе правилен отговор единствено на въпроса „Тоталитаризъм или демокрация?” Демокрацията е по-добра от тоталитаризма и по-лоша от свободата. Сега ще обясня защо.
Другият, по-важен въпрос, който не си зададохме и продължаваме да не си задаваме вече 34 години, е: „Капитализъм или комунизъм?” Ще му отговоря като свърша с демокрацията.
Няма съмнение, че демокрацията е по-добра от тоталитаризма . Тя осигурява свободни избори, многопартийна система, парламентарно управление, медиен плурализъм. Демокрацията означава участие. Но участие на личности, а не на колективи. Колективни решения трябва да се взимат и колективни действия трябва да се извършват само когато са необходими– чрез прилагане на познатите демократични процедури, които гарантират участието на индивида във вземането на колективно решение.Там, където индивидът може да се грижи за себе си – а той е съвсем способен да прави това в повечето случаи! -друг, включително държавата не трябва да се меси. Намесата винаги включва насилие, струва пари, и разрушава гражданското общество.
Затова рано или късно, но неизбежно, демокрацията придобива тоталитарни черти. Води до антагонизъм, намеса, инертност и разхищение на средства. И това не се случва само защото някои политици не се справят с работата си или защото на власт е дошла погрешната партия. Парламентарната демокрация централизира властта, като дава право на мнозинството в парламента да излъчва правителство. Това превръща законодателната и изпълнителната власти в оперативни инструменти на партийната централа с мнозинство в парламента. Избраният от това мнозинство кабинет става всесилен. Участието на гласоподавателите в управлението на държавата и възможността им да контролират ефективно властта съществува само на хартия.
Парламентарната демокрация „си е такава“. И е още по-лоша в лишено от гражданственост общество като българското. Общество, в което граждани сме само в извънработно време, след цял ден работа за държавата. Същата държава, която „демократите”, с които започнах, в началото на прехода искаха не да ограничат, а да победят. Те не разбираха, че без участието на държавните институции „системата” не може да се трансформира, че държавата не може да бъде отхвърлена или заобиколена, а трябва да бъде променена. И демократите като комунистите искаха обобществена икономика, просто я „подобряваха” с елементи на пазар. Казваха, че го правят, за да смекчат тежестта на прехода, че са длъжни да мислят за доброто на всички. В името на това добро периодично сключваха сделки с „врага”, които ни научиха да приемаме за нормални.
И те наистина са нормално в едно безконфликтно, откъснато от политиката и икономиката общество. В него сделките минават за „диалогичност“. Най-големите предатели се награждават със званието „консенсусни личности“. С тях „може да се работи“.
Разбира се, за да си предател, трябва да имаш кауза, която да предадеш. В парламентарната, наричана още консенсусна демокрация, каузи няма. Няма и предатели. Никой не прекрачва „границите на демокрацията“.
Само че тогава няма дясно. Парламентарната демокрация е лява. Тя, както вече обясних, е прикрит социализъм. Именно заради вярата, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество, Съветският съюз, който беше класическа диктатура, 70 години минаваше за демократична държава. До 24 февруари миналата година същото важеше и за путинова Русия. Слава Богу, сега вече не е така.
Отъждествявайки демокрацията със свободата, демократите всъщност лишиха българите от икономическия избор, наречен капитализъм. А той освен че гарантира икономическата, способства и за увеличаването на политическата свобода. Капитализмът отделя икономическата власт от политическата и я превръща в неин коректив. Именно затова толкова години демокрацията бе представяна за свобода, а тя от своя страна – за капитализъм.
Българските демократи подмениха тези истини с твърдения, че капитализмът се плаща с липса на сигурност, влошаваща се околна среда, по-висока престъпност, по-лошо образование, никаква солидарност.
Подобни твърдения са или израз на въпиющо невежество, или са интелектуално предателство. Пазарът е успешен именно защото е справедлив. Той е непрекъснат процес, който не може да бъде държан в застой, който изисква най-доброто от всеки човек и в замяна подобаващо го възмездява. Свободният пазар позволява на всеки да постига собствените си цели, като използва собствените си умения. Различните хора постигат различни успехи. Неравенството се дължи на техните способности. Ако хората са свободни, не могат да бъдат икономически равни.
Що се отнася до солидарността, държавата все по-трудно функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, става непосилна за икономиката. Обещанията на социалната държава вече не могат да бъдат изпълнявани.
Пиша тези неща от години и за това смятам за абсруден въпрос :“Защо ги пишеш точно сега“? Разбирай, преди избори. Разбирай – във вреда на демократите. Разбирай – без да посочиш алтернатива.
Както казах, пиша ги отдавна. Избори вече имаме през 4-5 месеца. Не мога да навредя на никого повече, отколкто той самият си вреди. А алтернатива… Мога да посоча, но не ѝ е дошло времето. Дали и кога ще стане действителност, е въпрос на надежда, не на прогноза.
Пък и преди да прегърнете алтернативата, първо трябва да отречете статуквото. Опитах се да обясня защо.