Етикет: десни

 

На 1 август 2018 три малки десноцентристки партии – Единна народна партия, „Съюз на свободните демократи” и ПП „Движение демократично действие”, обявиха създаването на движение „Възход“, което освен тях, включва и неправителствени организации и граждани. Целта им е възстановят демократичното управление в страната.

Че демокрацията ни е фасадна и е във все по-голяма опасност, и за слепите е ясно. Но че никоя от вече съществуващите и новопоявяващи се партии, коалиции и сдружения, самоопределящи се като десни, няма да успее да я спаси сама, е още по-ясно. Затова след всяка такава новина реакциите на дясно мислещите хора в България са еднотипни: „Поредното мюре за разделяне на вота!“, „ И тия/тоя ли?!“, „ГЕРБ/БСП/Патриотите…си правят патерица“, „Ето още едни, за които няма да гласувам!“ , и още няколко дежурни коментара.

Доста често тези коментари са верни. Но в основата им няма конспирация, а житейска логика. От началото на т.нар. „преход“ минаха 30 години. През тях се извървяха поне три поколения политици със средна „продължителност на живота“ 10 години. Само най-възрастните от тях се оттеглиха/оттеглят окончателно от политиката. Останалите продължават, защото това се е превърнало в техен основен или единствен начин да си изкарват хляба. И понеже са самоуки, действат на принципа „проба-грешка“ и обратно. Опитват, докато стане, тоест, докато влязат във властта на съответстващо на амбициите им ниво. В зависимост от упоритостта и безскрупулността им тези опити са редки или чести, успешни или неуспешни, сравнително морални или изцяло неморални. От това зависи и отношението към тях, което варира от тотално отхвърляне до снизходително приемане.

Но ако отношението ни към политиците е рационално, очакванията са изцяло нерационални. Разбираме, че те са също толкова водени от личен интерес, колкото и всички останали, но очакваме когато влязат във властта, внезапно да бъдат обхванати от алтруизъм и да започнат да действат в името на „общото благо“ (каквото и да значи това). Това, разбира се, не става. Тогава вместо „Осанна!“ започваме да крещим „Разпни го!“

Политиците се отнасят към нас по сходен начин (макар много рядко да казват гласно за какви ни мислят като проф. Иво Христов). Но да оставим настрана дали за тях сме дебили или не. По-важното е, че смятат гласа ни за своя собственост – „Веднъж подаден – вечно подаден“! Всяка смяна от страна на избирателя на вота му за някоя партия, се приема от политиците в тази партия и от най-яростните им привърженици, за непростимо предателство.

И двете страни трябва „да си сменят чипа“. Избирателите – да разберат, че изборът им на „политическия пазар“ е много ограничен и се свежда само до избор между свобода/демокрация и етатизъм/тоталитаризъм. Че сделката винаги е „пакетна“ – заедно с една или няколко идеи, които ти харесват, взимаш и редица други, които не те вдъхновяват. И че е много вероятно надеждите ти да бъдат излъгани.

Политиците трябва да разберат, че избирателите им са наясно с техните мотиви да се занимават с политика. Че имат право да ги сменят като носни кърпички, защото „клиентът винаги има право“. Или като памперси – по същата причина. Трябва също да са убедени, че „честността е най-добрата политика“

Най-добрият терен, на който двата „отбора“ могат да се срещнат, е този на ценностите. Не на „общото благо“, в името на което едните избират другите, и в името на което другите се кълнат да им служат. Общото благо е твърде обтекаемо, неподдаващо се на дефиниция понятие. То има смисъл само ако се приеме като сбор от благата на инидивидите, които съставляват въпросното „общо“. Тогава обаче кой дефинира благото за индивида?

За да се състави общоприемлива дефиниция на „общо благо“, политиците и избирателите трябва да имат общи ценности и принципи. Ако не друго, драмата с дясното обединение може да поднови разговора за ценностите и принципите в българската политика. Част от тях са безспорни за всеки самоопределящ се като десен човек. Всеки политик, който иска гласа му, трябва да му ги предложи в предизборната си програма. Ако дойде на власт – да ги заложи в програмата си за управление.

Първата от тези ценности е неприкосновеността на живота, свободата и собствеността на всеки индивид. Те трябва да бъдат безусловно гарантирани и надеждно защитени. Първо с конституцията, после с всички други инструменти и институции, с които разполага държавата.

Това директно ни води към „размера на държавата“. Не съм чувал по-добра дефиниция от „Държавата трябва да е достатъчно силна, за да те пази, и достатъчно слаба, за да не те пороби“. Силна, но не силова държава, е съвременният прочит на тази класика – което значи държавата да се концентрира в легимните си функции да ни пази и да ни съди, и да не се меси в личния ни живот. Що се отнася до икономиката, там държавата трябва да запази известни регулаторни и преразпределителни функции, но те трябва да са точно разписани и строго лимитирани. Лимитирането на държавните разходи като част от БВП би могло да се предхожда от определяне на целево съотношение между „публични“, „частни“ и „смесени блага“ – защо не и в Конституцията.

Всичко това трябва да е съпроводено, или още по-добре – да води началото си от разбирането, че всеки носи индивидуална отговорност за своя собствен живот. Отделният човек, а не някакъв имагинерен колектив или общество, мисли, чувства и действа. Естествено следствие от това мислене е теорията за фундаменталните индивидуални човешки права на живот, свобода и собственост. От вярата в естествените човешки права произтича и вярата в ограничената държава.

Тук въобще не засягам универсална и неоспорима ценност като демокрацията, ползващото се с високо обществено одобрение членство на България в ЕС и НАТО, всеобщото желание за ниски данъци и висока лична сигурност, около които може да се генерира одобрение от много по-широки слоеве в обществото, отколкото от определящите се като десномислещи проценти от него.

Щом има достатъчно десни обединяващи приципи и вдъхновяващи идеи, има и база за дясно единение. Или по-точно – за дясно единодействие. Сега действащите десни политици и огромна част от техните поддръжници, възприемат единността като една-единствена партия – или в най-добрия случай като една-единствена коалиция. Това е ясен признак за колективистично мислене, тоест, за лявост. Разбирам, че пред очите на десните „политически бездомници“ са „успешните“ модели на единната и монолитна левица, обединена в БСП, и на огледалният ѝ образ в ГЕРБ. Не разбирам обаче защо тогава им търсят алтернативи, а не се влеят в или не гласуват за оригиналите (което е мокрият сън и на двете партии и основна цел на политическото инженерство, за което многократно пиша и ще продължавам да пиша).

Няма как да се родят нови алтернативи вдясно без създаването на нови формации вдясно. Няма как и поне част от лидерите да не са с „минало“ – описах по-горе защо. Всъщност дали тотално отричащите една или друга личност в съществуващите или появяващи се десни формации, сами биха издържали теста на личностния си пуризъм? Силно се съмнявам. „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък на нея (на блудницата, за който десен не е чел Библията)“.(Йоан 8:2-11)

Няма как да има възход, ако няма единство. Но единството вдясно не значи да вървим в единен строй като вляво. Значи общи и координирани действия в предварително уговорени посоки за постигането на основани на общи принципи цели.

„Възход“-ът пък не е „общо благо“, не е нещо отделно и по-висше от индивидуалното благо за всеки отделен член на едно общество. Ако беше, това щеше да означава, че под “общо благо” разбираме “благото на мнозинството”. За да се постигне то, трябва да бъде жертвано благото на малцинството. А най-малкото малцинство в света е отделният индивид. Тоест, трябва да бъдат жертвани индивидуалните ни права. Нарушаването на индивидуалните ни права означава отмяна на всички права. И което е по- страшно – обрича ни на подчинение на всяка шайка, която в момента представлява „мнозинството“ – докато друга, по-силна шайка, не я измести със същата цел.

Това си го имаме и сега. Ако искаме нов „Възход“, ни трябва ново „Синьо единство“. Но единство, постигнато по начина, който описах, и възход, изпълнен със съдържанието, което по-горе вложих.

Иначе окончателно ще деградираме до изконно българското „Чрез нахалство към прогрес“.

Пръв тази библейска мъдрост цитира в първите седмици след 10 ноември 1989 математикът Благовест Сендов, бъдещ председател на парламента. През юли 2014, след като пи кафе с Борисов и предаде Орешарски, председателят на ДПС Лютви Местан каза същото. На 11 юли 2018 го потрети бившият президент Росен Плевнелиев. „Всички лидери в дясното пространство трябва вкупом да си подадат оставките. Да се засрамят от ситуацията, в която поставиха около половин милион проевропейски, демократични, по-дясно ориентирани гласоподаватели. Единственото работещо решение е оставки на всички и един нов български Макрон – млад, чист, прогресивен, с много ясна дясна идеология. Който да може отново да ги обедини“, каза пред „24 часа“ Плевнелиев.

Плевнелиев не е единственият, който предлага сегашните десни партии да се саморазпуснат и нови хора да направят нова, автентична дясна партия. Разпускайки преди месец нейното „Синьо единство“, Надежда Нейнски каза същото:„…единствено верния път напред – кухите партийни структури да се саморазпуснат, лидерите им да се откажат от смешната привилегия да се наричат „председател на нищото“ и да разчистят пространството за създаването на силна и модерна дясна партия“.

Вдясно нито ще ги послушат, нито ще ги чуят. Първо, защото с основание ще привидят зад призива им Борисов (Плевнелиев беше президент на ГЕРБ, а Нейнски е посланик в Турция, изпратен от ГЕРБ), а още през март бившият лидер на ДСБ Радан Кънев каза, че преди да се върви към ново обединение в дясно, всички партии там трябва да намерят своето място спрямо ГЕРБ. Второ, защото ако искаха, щяха да са го направили досега, без някой да ги подканя.

Писах преди месец в този блог, че дилемата „реорганизиране на наличните политически субекти ИЛИ старт на чисто”, е фалшива. „Професионалните политици“ вдясно трудно създадоха „Демократична България“, но това не тушира вътрешните напрежения между отделните части на обединението и не притъпи лидерските амбиции. „Автентичните десни“, които не се хранят от политиката, са за изцяло нов десен проект, но тъй като правенето или участието в партия не им е приоритет, такава партия още няма. И препоръчах двата проекта да се развиват успоредно, тъй като не стъпват върху едни и същи концепции и не си оспорват едни и същи симпатизанти. 

Още мисля така. Но „успоредността“ ще е възможна само до следващите евро- и местни избори. Както върви, сегашните десни ще загубят и евродепутата си (защото и в идеалния за тях случай няма как той да е повече от един), и общинските си съветници в София и големите градове. Не че не могат и тогава да пропуснат възможността да се саморазпуснат, но това вече няма да има значение. Дори да запазят „арогантността и политическия си инат, граничещ с некомпетентност“, в които ги обвини Плевнелиев, „старите десни“ вече няма да имат ресурса да пречат на създаването на изцяло нова дясна партия.

Ако някой „нов български Макрон“ вече мисли по въпроса, може би ще е разумно да изчака следващата есен, за да не го обвинят в деструктивизъм. Има предостатъчно подготвителна работа за вършене, преди да се тръгне към партийно строителство. Най-важната – и най-неблагодарна! – част от нея, е разработването на философския фундамент, върху който бъдещата дясна партия ще развива свободното българско общество. Сегашното не е свободно, защото прекалено много българи гласуват против промяната. Всеобщият морален разпад е следствие най-вече от факта, че всеки действа, мотивиран от краткосрочна материална изгода. Което означава, че политиката се прави само от политици, а за обществените дела се грижат само държавни служители, тъй като само на тях им се плаща за това. В резултат политиците и администраторите са практически безконтролни.

Една истинска дясна партия трябва да промени първо тази нагласа. Няма нищо по-трудно от това. Няма нищо по-трудно от осигуряването на истинска и безкористна подкрепа за една системна политика, ориентирана към свободата. За да може да я провежда без силна обществена съпротива, когато дойде на власт, един прозорлив бъдещ десен лидер първо трябва да си осигури подкрепа от хората, които формират общественото мнение – интелектуалците. Първо на тях той трябва да предложи нова либерална програма, която да запленява въображението. Либерализмът е философията на свободата, не консерватизмът – особено пропутинския му вариант, който група гербаджии се опитват да пробутат в България.

Накратко, новият десен лидер ще трябва да напише програма, която да не съдържа само „нещата такива, каквито са“, нито да е вид разводнен социализъм. В основата на тази програма трябва да стои истински либерален радикализъм. Именно такъв вид теоретизиране би привлякъл интелектуалците и би ги мотивирал да разпространяват идеите му, като така повлияят и върху развитието на обществото.

За целта идеите в програмата на лидера трябва да са достатъчно умозрителни и дори авантюристични, а самата програма да не е прекалено практична и да не се ограничава до политически възможното. Добре е тя да предлага промени в социалната структура, които надхвърлят дори богатото въображение на интелектуалците. Да бъде, както писа преди 70 години Фридрих фон Хайек, вид Либерална утопия. Комунистите спечелиха, защото имаха дързостта да бъдат утописти. Едно либерално „Мир! Хляб!Свобода!“ ще спечели на лидера подкрепата на интелектуалците и ще му осигури влиянието върху общественото мнение. Това, което днес изглежда безнадеждно далеч, ще стане възможно утре.

Макрон така дойде на власт. Бъдещият български десен лидер също може да напише книга, в която да предложи приемлив за България баланс между икономическия либерализъм и социалната защита. Разполага с година за това. „Революция: битката за България“ би било чудесно заглавие. С удоволствие ще му я издам.

След това българският Макрон с чиста съвест може да се отдаде на партийно строителство.