На 1 август 2018 три малки десноцентристки партии – Единна народна партия, „Съюз на свободните демократи” и ПП „Движение демократично действие”, обявиха създаването на движение „Възход“, което освен тях, включва и неправителствени организации и граждани. Целта им е възстановят демократичното управление в страната.
Че демокрацията ни е фасадна и е във все по-голяма опасност, и за слепите е ясно. Но че никоя от вече съществуващите и новопоявяващи се партии, коалиции и сдружения, самоопределящи се като десни, няма да успее да я спаси сама, е още по-ясно. Затова след всяка такава новина реакциите на дясно мислещите хора в България са еднотипни: „Поредното мюре за разделяне на вота!“, „ И тия/тоя ли?!“, „ГЕРБ/БСП/Патриотите…си правят патерица“, „Ето още едни, за които няма да гласувам!“ , и още няколко дежурни коментара.
Доста често тези коментари са верни. Но в основата им няма конспирация, а житейска логика. От началото на т.нар. „преход“ минаха 30 години. През тях се извървяха поне три поколения политици със средна „продължителност на живота“ 10 години. Само най-възрастните от тях се оттеглиха/оттеглят окончателно от политиката. Останалите продължават, защото това се е превърнало в техен основен или единствен начин да си изкарват хляба. И понеже са самоуки, действат на принципа „проба-грешка“ и обратно. Опитват, докато стане, тоест, докато влязат във властта на съответстващо на амбициите им ниво. В зависимост от упоритостта и безскрупулността им тези опити са редки или чести, успешни или неуспешни, сравнително морални или изцяло неморални. От това зависи и отношението към тях, което варира от тотално отхвърляне до снизходително приемане.
Но ако отношението ни към политиците е рационално, очакванията са изцяло нерационални. Разбираме, че те са също толкова водени от личен интерес, колкото и всички останали, но очакваме когато влязат във властта, внезапно да бъдат обхванати от алтруизъм и да започнат да действат в името на „общото благо“ (каквото и да значи това). Това, разбира се, не става. Тогава вместо „Осанна!“ започваме да крещим „Разпни го!“
Политиците се отнасят към нас по сходен начин (макар много рядко да казват гласно за какви ни мислят като проф. Иво Христов). Но да оставим настрана дали за тях сме дебили или не. По-важното е, че смятат гласа ни за своя собственост – „Веднъж подаден – вечно подаден“! Всяка смяна от страна на избирателя на вота му за някоя партия, се приема от политиците в тази партия и от най-яростните им привърженици, за непростимо предателство.
И двете страни трябва „да си сменят чипа“. Избирателите – да разберат, че изборът им на „политическия пазар“ е много ограничен и се свежда само до избор между свобода/демокрация и етатизъм/тоталитаризъм. Че сделката винаги е „пакетна“ – заедно с една или няколко идеи, които ти харесват, взимаш и редица други, които не те вдъхновяват. И че е много вероятно надеждите ти да бъдат излъгани.
Политиците трябва да разберат, че избирателите им са наясно с техните мотиви да се занимават с политика. Че имат право да ги сменят като носни кърпички, защото „клиентът винаги има право“. Или като памперси – по същата причина. Трябва също да са убедени, че „честността е най-добрата политика“
Най-добрият терен, на който двата „отбора“ могат да се срещнат, е този на ценностите. Не на „общото благо“, в името на което едните избират другите, и в името на което другите се кълнат да им служат. Общото благо е твърде обтекаемо, неподдаващо се на дефиниция понятие. То има смисъл само ако се приеме като сбор от благата на инидивидите, които съставляват въпросното „общо“. Тогава обаче кой дефинира благото за индивида?
За да се състави общоприемлива дефиниция на „общо благо“, политиците и избирателите трябва да имат общи ценности и принципи. Ако не друго, драмата с дясното обединение може да поднови разговора за ценностите и принципите в българската политика. Част от тях са безспорни за всеки самоопределящ се като десен човек. Всеки политик, който иска гласа му, трябва да му ги предложи в предизборната си програма. Ако дойде на власт – да ги заложи в програмата си за управление.
Първата от тези ценности е неприкосновеността на живота, свободата и собствеността на всеки индивид. Те трябва да бъдат безусловно гарантирани и надеждно защитени. Първо с конституцията, после с всички други инструменти и институции, с които разполага държавата.
Това директно ни води към „размера на държавата“. Не съм чувал по-добра дефиниция от „Държавата трябва да е достатъчно силна, за да те пази, и достатъчно слаба, за да не те пороби“. Силна, но не силова държава, е съвременният прочит на тази класика – което значи държавата да се концентрира в легимните си функции да ни пази и да ни съди, и да не се меси в личния ни живот. Що се отнася до икономиката, там държавата трябва да запази известни регулаторни и преразпределителни функции, но те трябва да са точно разписани и строго лимитирани. Лимитирането на държавните разходи като част от БВП би могло да се предхожда от определяне на целево съотношение между „публични“, „частни“ и „смесени блага“ – защо не и в Конституцията.
Всичко това трябва да е съпроводено, или още по-добре – да води началото си от разбирането, че всеки носи индивидуална отговорност за своя собствен живот. Отделният човек, а не някакъв имагинерен колектив или общество, мисли, чувства и действа. Естествено следствие от това мислене е теорията за фундаменталните индивидуални човешки права на живот, свобода и собственост. От вярата в естествените човешки права произтича и вярата в ограничената държава.
Тук въобще не засягам универсална и неоспорима ценност като демокрацията, ползващото се с високо обществено одобрение членство на България в ЕС и НАТО, всеобщото желание за ниски данъци и висока лична сигурност, около които може да се генерира одобрение от много по-широки слоеве в обществото, отколкото от определящите се като десномислещи проценти от него.
Щом има достатъчно десни обединяващи приципи и вдъхновяващи идеи, има и база за дясно единение. Или по-точно – за дясно единодействие. Сега действащите десни политици и огромна част от техните поддръжници, възприемат единността като една-единствена партия – или в най-добрия случай като една-единствена коалиция. Това е ясен признак за колективистично мислене, тоест, за лявост. Разбирам, че пред очите на десните „политически бездомници“ са „успешните“ модели на единната и монолитна левица, обединена в БСП, и на огледалният ѝ образ в ГЕРБ. Не разбирам обаче защо тогава им търсят алтернативи, а не се влеят в или не гласуват за оригиналите (което е мокрият сън и на двете партии и основна цел на политическото инженерство, за което многократно пиша и ще продължавам да пиша).
Няма как да се родят нови алтернативи вдясно без създаването на нови формации вдясно. Няма как и поне част от лидерите да не са с „минало“ – описах по-горе защо. Всъщност дали тотално отричащите една или друга личност в съществуващите или появяващи се десни формации, сами биха издържали теста на личностния си пуризъм? Силно се съмнявам. „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък на нея (на блудницата, за който десен не е чел Библията)“.(Йоан 8:2-11)
Няма как да има възход, ако няма единство. Но единството вдясно не значи да вървим в единен строй като вляво. Значи общи и координирани действия в предварително уговорени посоки за постигането на основани на общи принципи цели.
„Възход“-ът пък не е „общо благо“, не е нещо отделно и по-висше от индивидуалното благо за всеки отделен член на едно общество. Ако беше, това щеше да означава, че под “общо благо” разбираме “благото на мнозинството”. За да се постигне то, трябва да бъде жертвано благото на малцинството. А най-малкото малцинство в света е отделният индивид. Тоест, трябва да бъдат жертвани индивидуалните ни права. Нарушаването на индивидуалните ни права означава отмяна на всички права. И което е по- страшно – обрича ни на подчинение на всяка шайка, която в момента представлява „мнозинството“ – докато друга, по-силна шайка, не я измести със същата цел.
Това си го имаме и сега. Ако искаме нов „Възход“, ни трябва ново „Синьо единство“. Но единство, постигнато по начина, който описах, и възход, изпълнен със съдържанието, което по-горе вложих.
Иначе окончателно ще деградираме до изконно българското „Чрез нахалство към прогрес“.