Етикет: енвиронментализъм

Чета тия дни за малоумен шведски „професор“ от Стокхолмското училище по икономика, който бил провел семинари за възможността от хранене с човешка плът. Шведският канал TV4 http://fbclid=IwAR2g_dMdWJU9P4moMhc-_scis2j0fA-JNoLk1If3Hzqd0kgGYaf6IEqvQGA дори направил сериозна дискусия на тема дали да почнем да ядем човешко месо, за да опазим природата.

„Професорът“ повдигнал въпроса за канибализма (нарочно няма да му спомена името и нарочно пиша „професор“ в кавички), за да не остави „необърнат камък“  в името на опазването на климата. Нямаше изобщо да се занимавам с него, ако идеята му не илюстрираше брилянтно една перфидна манипулативна технология, наречена „прозорец на Овертън“, и ако не подозирах, че „затоплистите“ готвят световна офанзива, след която от света може да не остане камък върху камък. Скорошната трансатлантическа разходка до Ню Йорк на Киборг Грета (с яхтата на принца на Монако, ако не знаете!), само ми подхранва подозренията.

„Прозорецът на Овертън“ служи не просто за промиване на мозъци. Чрез тази технология, стъпка по стъпка, обществото първо започва да обсъжда нещо неприемливо, после да го смята за уместно, и накрая се примирява с новата норма, която узаконява и защитава немислимото някога. Може да се онагледи с права, в двата края на която се поставят двете екстремни позиции по конкретното изследвано събитие, а по цялата дължина на правата се разполагат конкретни случили се (и все още неслучили се) събития, влияещи върху мнението на обществото. Прозорецът често се намира някъде в средата, където мненията са умерени. Той се е отворил, когато крайностите са се придвижили една към друга – от „немислимото“, съвършено чуждото за обществения морал, през „радикалното“, вече широко обсъждано, до стадия на „актуалната политика“, приета от масовото съзнание.

В учебниците прозорецът на Овертън най-често се илюстрира… с канибализма. Този прозорец се открехва, като желаната тема се премества от областта на немислимото в областта на радикалното – в сектора „разглеждане на позиции“. По този начин се гарантира преходът от непримиримо отрицателното отношение на обществото, към (по-)позитивно. Прозорецът вече е полуотворен. Стигне ли се до обсъждане на близката до канибализма позиция, наричана „радикална“ и обикновено маскирана като псевдонаучна (може да се свика етноложки симпозиум на тема „Екзотичните обреди на племената в Полинезия“, например), прозорецът е широко отворен. До легитимацията на канибализма има една крачка.

Как чрез канибализма може да се легитимира енвиронментализма, който за яснота наричам затоплизъм? Като на двете страни на правата се поставят затоплистите и отричащите ролята на човека в климатичните промени им, а по средата – „обикновените хора“, в общия случай умерено загрижени за природата. Затоплизмът може да стане приемлив, ако първо бъде отречен като еквивалент на канибализма, после умерената грижа за природата бъде маркетирана като радикалната му приемлива разновидност, и накрая се стигне до уж отречения затоплизъм.

Помнете ми думата – съвсем скоро някакви европейски или световни чиновници ще искат да определят начина, по който да живеем, от люлката ни до гроба! Защо ли? За пари. Много, много пари. Колкото повече ни изплашат, толкова повече ще ни одерат. То не бяха искания да се изплашим (Грета Тунберг), то не бяха прогнози за „климатична катастрофа“, то не бяха призиви за въвеждане на „извънредно положение за климата“… Всичко това създава впечатлението, че човечеството няма друг избор, освен да спре незабавно емисиите на всички парникови газове!

Но никой не казва колко ТОЧНО ще ни струва намаляването на земната температура с 2 градуса до 2100 г. Отвреме-навреме с половин уста някой ни информира с колко ще поскъпнат въглеродните емисии, с колко – бензина, с колко – тока, с колко – самолетните билети…

Силно подозирам, че съмнителното удоволствие да преборим глобалното затопляне ще ни струва трилиони. И това при положение, че климатът е хаотична система, усилията за механичен контрол върху която са безсмислени, защото подобни системи имат собствени организационни способности. Учените твърдят, че хаотичните системи включват безкрайно много самостоятелно и непредсказуемо работещи части, и притежават фундаментална склонност да се самоорганизират в стабилни и гъвкави работещи конфигурации, които постоянно се приспособяват към средата.

Контролът върху такива системи е по силите само на Господ. И той го упражнява перфектно от поне 4 милиарда години. Сега някакви чиновници искат да му свършат работата за по-малко от век! При това след като сами са създали много от проблемите, които искат да решават!

Трябва да сме луди да им го позволим. Или наистина да почнем да се самоизяждаме.

Днес, петък, 15 март 2019, десетки хиляди ученици в над 100 държави излязоха на протести срещу бездействието срещу климатичните промени. Те скандираха лозунги с искания правителствата да предприемат мерки срещу промените в климата и замърсяването на въздуха. „Всичко е заради парите, а не заради климата“, оплака се днес на демонстрацията в централния градски „Инвалиденпарк“ в Берлин 15-годишният немски ученик Мориц. За първи път той и връстниците му бяха придружени от родителите си, от учени и колоездачи.

Демонстрациите започнаха от движението на Грета Тунберг „Петъци за бъдеще“ (Fridays For The Future). В профила си в Туитър шведската тийнейджърка определя себе си като „16-годишна климатична активистка със синдром на Аспергер“. Няколко думи за този синдром може би ще обяснят нейната мотивация вече почти година да организира протести срещу климатичните промени, пропускайки петъчните си уроци.

Синдромът на Аспергер е аутистично психично разстройство, което се характеризира със значителни трудности в социалните контакти и невербалното общуване. То се отличава от други такива разстройства по относителното запазване на езиковото и познавателно развитие на болния. За хората със синдром на Аспергер обаче е типичен силен, почти маниакален интерес към дадена област. В случая на Грета това очевидно е екологията.

Девойката привлече световно внимание с речите си на конференция на ООН за изменението на климата в Полша през декември 2018 и на световния икономическия форум в Давос през януари 2019. „По отношение на климата трябва да признаем, че сме се провалили. Нямам нужда от вашата надежда, искам да изпаднете в паника, искам да действате все едно къщата ни гори. Защото е точно така“, каза Грета в Давос.

Не ми е много ясно обаче защо я следват здравите ѝ връстници. Още по-малко разбирам тримата норвежки депутати-социалисти, които онзи ден номинираха Грета за Нобелова награда за мир „заради активизма ѝ в сферата на екологията“. Ако спечели през декември пред другите 300 кандидати, шведската тинейджърка ще стане най-младата носителка на отличието. Малала Юсафзаи, която през 2014-та стана Нобелов лауреат за мир „за борба срещу потискането на деца и младежи и за правото на децата на образование“, бе на 17. Но тя просто искаше талибаните да ѝ позволят да учи. Грета иска да спаси климата от хората. Преди 12 години Ал Гор и Междуправителственият панел за климатични промени взеха Нобел за „усилията им да изградят и да разпространяват по-голямо познание за измененията на климата, предизвикани от човека, както и да поставят основите за мерките, които са необходими, за да се противодейства на такава промяна“. Сега е ред на Грета да бъде отличена за същото.

Като едното нищо. Но това ще е много несправедливо спрямо предшественичката ѝ, още по-невръстната канадска японка Севърн Сузуки. Докато бе още 9-годишна, Сузуки основа Environmental Children’s Organization (ECO) – група от деца, посветена на изучаването и преподаването на други младежи на проблемите на околната среда. Забележете, Севърн преподаваше, не бягаше от училище! И бе едва на 12, когато през 1992 разплака делегатите от Конференцията на ООН за устойчиво развитие в Рио де Жанейро. Отиде там с пари, събрани с помощта на членове на ECO, за да каже на възрастните, че трябва да се променят. Говори от името на всички гладни (защото няма какво да ядат)деца, и умрели (защото няма къде да отидат) животни. Сподели, че я е страх да излезе на слънце заради озоновите дупки. Заяви, че я е страх дори да диша, защото не знае какви химикали има във въздуха. Но през 1992 никой не предложи момиченцето за Нобелова награда.

Преди 27 години светът беше по-нормален. Но започна да се изкилифинчва доста преди Севърн и Грета да се родят. Още през 1971 Айн Ранд направи ненадминат хирургически разрез на зелените. В „Новата левица: антииндустриалната революция“ тя писа, че зелените са новите леви, които ви вменяват вина, задето експлоатирате земята, въздуха и водата, вместо бедните. Зелените плашат не с кървава революция на пролетариата, а с незнаен, космически катаклизъм, който не може да бъде доказан, проверен и потвърден. Те са новите лешояди, които кръжат над огъня, дарен от Прометей на хората, за да го задушат, защото е първоначалният източник на замърсяване.

На това място ще се изкуша да цитирам министъра на екологията д-р Нено Димов, когото запалих по Айн Ранд, и чиято книга „Околната среда: от енвиронментализма до свободата“ издадох през 2012. Пет години преди да стане министър, д-р Димов писа: „За разлика от комунизма, който обещаваше светло бъдеще, пред олтара на което всякакви жертви бяха оправдани, днешната му еволюирала разновидност използва заплахата – създава чувство за несигурност, предвиждане на изненадваща, неочаквана и голяма катастрофа. Такава атмосфера създава очакване, че трябва да се действа незабавно, пренебрегвайки тромавите демократични процедури, обществената осведоменост и дебат, без оглед на алтернативни варианти и разходи. Лично аз не желая да ми промиват мозъка толкова елементарно. И защо никъде няма дадена дума на оратори, говорещи в обратната посока – защитаващи темата за свободата например. Възможни са два варианта – или тази тема няма защитници и вече никой не се интересува от нея, или ѝ е наложено манипулативно вето. И интуитивният и логичният отговор са на страната на второто предположение“.

Абсолютно прав е Нено. На нас, живелите при комунизма, манипулацията с деца ни е добре позната. От петте ястребинчета през Митко Палаузов до Павлик Морозов и Зоя Космодемянская. Особено Зоя.

За по-младите: тя е 18-годишна съветска партизанка, заловена и обесена от немците през 1942 г. Наричат я „Орлеанската дева на Русия“. Развяват я като знаме, след като възрастен селянин разказва на военния кореспондент на „Правда“ Петър Лидов, че Космодемянская произнасяла реч, докато слагали примката на шията ѝ. След публикацията Сталин я обявява посмъртно за Герой на Съветския съюз. Още през 1944 съветската пропаганда прави филм за нея. Години по-късно обаче писателят А. Жовтис разкрива, че Зоя е страдала от шизофрения. Според него тя е боледувала още от 1939 г. и нееднократно е постъпвала в детското отделение на психиатрична болница, забравих къде. Нейни съученици потвърждават, че Зоя е страдала от нервно заболяване и не са я разбирали. Веднага след войната всички медицински експертизи и документи са били иззети от болницата.

Не знам колко от съучениците ѝ разбират Грета и тя доколко умее да общува с тях. И през ум не ми минава да се подигравам със здравето на когото и да било. Но да се героизират деца, чиито мозъци възрастните са промили, за да използват за политическа пропаганда, ми се струва най-малкото неморално. Ще ми се да е и подсъдно. Защото става дума не за екология, а за власт, неразривно свързана с отнемане на свобода. Става дума за заплаха не срещу природата. Заплахата е срещу свободата. Заплашва я роденият през 1992 в Рио де Жанейро енвиронментализъм – най-перфидната нелиберална, популистка идеология, която иска да замени демокрацията, свободния пазар, частната собственост, с „екологична диктатура”.

Енвиронментализмът е новата религия на презадоволения свят. Днес деца стават нейните светци. Или мъченици?