Етикет: ЕС

На 15 април 2019 президентът на ПЕС Сергей Станишев написа в ЕuObserver https://euobserver.com/opinion/144661 “фундаментална статия с непреходно значение“, както обичаше да квалифицира пасквилите си в „часовете“ Блъсков-баща.

Заглавието е повече от красноречиво: „Време е левите да спасят Европа. Отново.“

Лъжите и изопачаванията на истината в този кратък текст са толкова много, че се чудя откъде да започна. Затова по ред.

Лъжа номер 1: „Обединена Европа била осъществената концепция за „социалдемократическия консенсус“ след Втората световна война“.

И тримата бащи-основатели на Европейския съюз – Робер Шуман (французин, роден в Люксембург), Конрад Аденауер (Германия) и Алчиде де Гаспери (Италия), са немскоезични католици и следват класическия либерален възглед за Европа. Те са християн-демократи. Класическият либерален възглед разглежда индивидуалната свобода като най-важната културна ценност на европейците и християнството. Според този възглед суверенните европейски държави защитават правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници, като по този начин позволяват свободната размяна на стоки, услуги и идеи. Каква социалдемокрация, какви 5 лева!

Лъжа номер 2. “От началото на икономическата криза през 2008 до днес, Европа, притеснена от възможността за нов финансов колапс, постепенно премина в ръцете на десните партии. И това се оказа фатално.“

Няма как Европа да е преминала в ръцете на десните партии, тъй като такива в ЕС днес няма. Практически няма и в САЩ.

Основните фактори, които предизвикаха кризата през 2008 г., бяха лихвената политка на Федералния резерв и бюджетните излишъци на бързо развиващите се нови икономики. Не знам за новия, но „старият“ финансов колапс на еврото се случи при председател на Европейската комисия – социалист, за да не кажа маоист – Жозе Мануел Барозу.

Самото евро също е социалистически проект. Мотор на неговото създаване бе френският социалист Жак Делор, десет години председател на Европейската комисия. През април 1989 г. бе публикуван неговият тристепенен план за въвеждането на еврото. Той бе окончателно приет през 1991 в Маастрихт, когато в името на обединението си Германия сложи марката на дръвника. Кризата на еврото бе следствие на социалистическата политика на преразпределение чрез ЕЦБ. До колапса на Гърция преразпределението се прикриваше чрез сложните монетарни механизми на евросистемата. През 2010 г. пряката финансова подкрепа от една страна за друга стана съвсем очевидна.

Оттук нататък Станишев смело спекулира с „нашите базисни ценности, формулирани още от френските революционери: Свобода, Равенство, Братство“ (сам по себе си девизът е масонско лого), и безотговорно подменя съдържанието на всяко едно от тези понятия, за да го нагоди към социализма. Ето как.

Лъжа номер 3. „Десницата подмени Свободата с подчинението на човека на „изискванията на пазара”.

Вярата в свободата и посвещението на свободата са неизкореними елементи от светоусещането на мислещия човек. Затова нейните врагове – тоталитаристите от всички разновидности – не я атакуват директно, а изопачават значението й. Социализмът особено се отличи като неуморен „кръстник” на свободата. От век и половина привържениците му обещават някаква нова, икономическа свобода, без която политическата свобода не си заслужавала. В техните очи свободата е синоним на всемогъщо правителство. Но никакво правителство не може да гарантира и породи свобода, ако не поддържа и защитава основните институции на пазарната икономика. Където няма пазарна икономика, и най-добрите намерения на конституциите и законите си остават мъртва буква.

Лъжа номер 4. „Десницата подмени Равенството с възстановяване на феодални по същността си отношения на неравенство”.

Още Аристотел е казал, че най-голямото неравенство е да изравняваш неравните неща. Хората са различни помежду си по пол, възраст, умствени способности, произход, навици, умения, знания и др. Следователно немислимо е между тях да има равенство в труда, в разпределението и потреблението на благата. Възможно е да има само равенство във възможностите да се трудят и печелят. Между неравенството и бедността има разлика. Неравенството е степен на имуществено диференциране на отделните слоеве на обществото, бедността е икономическо и психическо състояние на отделния индивид. Неравенството поражда бедност, но само по себе си то не е бедност. И феодализмът няма нищо общо.

Лъжа номер 5. „Десницата изтръгна Братството от сърцето на европейската идея”.

Тук само ще цитирам Бастиа: „Изобщо не мога да си представя как братството може да бъде въведено със закон, ако свободата не е разрушена със закон и правосъдието не е потъпкано със закон.”

Лъжа номер 6. „Управляващата десница влезе в опасен флирт именно с пророците на омразата. За да остане в управлението на Европа, десницата прегърна национализма и се опитва да легитимира цяла плеяда от крайни реакционери, националисти и ксенофоби“.

Грях ми на душата, тук ще се съглася със Станишев. Особено ако става дума за ГЕРБ. Само че каква „десница“ е ГЕРБ?

Ще си позволя да цитирам няколко реда от апокрифен текст на един съвременен класик: сегашният герберски бард Антон Тодоров. В априлския брой (2008) на отдавна несъществуващото списание ВМ, на което бях зам.-главен редактор, му пуснах текста „Последният спасител“(посветен на Бойко Борисов, естествено). В него между другото пише: „…Тъй като основна причина за появата на новата партия бе сривът на десните партии, предизвикан от кризата на легитимността им вследствие на клиентелизъм, самозатваряне около тесен елитарен кръг, неспособност за адекватна и смислена комуникация със собствения електорат и безкрайни лидерски битки, ГЕРБ се самоопредели като дясна формация, макар да „всмука” симпатизанти както на СДС и НДСВ, така и на БСП, „Атака“ и негласуващи. Ако имаше сериозни проблеми вляво, партията на Борисов щеше да има лява ориентация. (А може би и генералите в БСП са са му дошли в повече – пред време на въпрос защо не се е насочил вляво, неформалният лидер на ГЕРБ отговори: „Там има прекалено много генерали”. Това очевидно е сериозен аргумент „против” за човек, който на левия преден калник на джипа си е нарисувал трите звезди от бившия си пагон, над които на английски пише: „Полицейски генерал”). Внушително и просто…“

Колко десни са Салвини, Орбан, Качински и сие, е тема на друг дълъг и тъжен разговор. Краткият отговор е: почти колкото ГЕРБ.

Така че време е да се спасим от левите – и в България, и в Европа. Веднъж завинаги.

На 9 януари 2019 италианският вицепремиер и вътрешен министър Матео Салвини, и лидерът на управляващата партия в Полша Ярослав Качински обсъдиха възможността за сформиране на „съюз на европейските скептици“ за изборите за Европейски парламент през май. Ако мислят този съюз само между собствените си партии, и само за следващите евроизбори, той е реалистичен. Лидерът на „Лига“ Салвини многократно и по различни поводи критикува ЕС и от доста време пледира за създаването на „реформистки“ блок, който да може да промени отвътре евроинституциите. Председателят на „Право и справедливост“ Качински също настоява за реформи, които да ограничат правомощията Брюксел и да ги върнат на националните столици.

Реалистично ли е обаче съюът им да се превърне в италианско-полска ос, която да замени френско-германската? Може ли движения като Лигата и „Право и справедливост“ да дадат нов живот на Европа през пролетта? Ще възроди ли тази „европейска пролет“ новите европейски ценности? Ще престане ли след изборите през май 2019 „Европа да се управлява от банки и финансисти“?

Отговорът на всички тези въпроси е отрицателен. Както няколко пъти писах по адрес на българските „неоконсерватори“, каквото и да ви консерваторят, става дума за пари. Европейските им колеги – полски, унгарски, италиански, чешки – не са много по-различни. Тези страни пренебрегват и нарушават – а още по-често само заплашват, че ще пренебрегнат или нарушат! – правилата на ЕС, единствено за да получат някакви отстъпки от него. И дават заден ход в момента, в които се изправят пред реалната опасност да бъдат финансово санкционирани. Защото са в ЕС заради парите.

Поне за Полша – най-големият получател на европейски фондове за инфраструктура, това е официално потвърдено. Миналият януари Донлад Туск, председател на Европейския съвет, заяви в интервю, че страната му е в ЕС само заради парите, и че ако Полша се превърне в нетен платец на съюза, управляващите, които се интересуват само от баланса на сметките, но не и от общия пазар, правовия и законов ред в ЕС, могат да инициират референдум за излизането ѝ от съюза. Това обаче ще се случи само ако предложението да се спират еврофондовете за държави, които не спазват върховенството на закона и нарушават правилата на Европейския съюз, бъде приложено. В случая на Полша – заради спорната ѝ съдебна реформа. То обаче не бе приложено, защото през ноември 2018 депутатите на „Право и справедливост“ промениха спорните закони (за промяна на съдебната система и провеждането на избори), заради които Европейската комисия ги бе предупредила, че може да замрази гласа на страната и да ѝ ограничи еврофондовете .

Италия пък, една от основателките на ЕС, (засега) уважава европейските ценности, но не и европейските финансови правила. Изправена пред риска да бъде санкционирана за прекален бюджетен дефицит – почти 2,5% от БВП, в средата на декември 2018 Италия предложи на Европейската комисия да го намали до 2,04 %. Правителството било „успяло да възстанови известни финансови ресурси“ за целта.

За лупингите на българското правителство, разкъсващо се между желанието на премиера да чуе поредния „конграчулейшън“, и мъжката дружба с унгарския му колега Орбан, благословена от Путин, не си струва дори да говорим.

Накратко: европейските консерватори са много по-силни в думите, отколкото в делата. Това не им пречи да събират одобрението на тази част от собствените си общества, която винаги е (искала да бъде) лъгана от поредните спасители. Понякога това стига за спечелване на национални избори. Едва ли ще е достатъчно обаче за общоевропейски.

Дори бъдещата италианско-полската ос да се създаде, дори да прерасне в италиано-полско-унгарско-чешка за изборите през май 2019, няма да бъде онази идеологическо-управленска алтернатива на „стара Европа“, за която претендира. Не е достатъчно богата за това. Струва ми се, че не е и достатъчно иновативна.

На 22 януари 2019 в Аахен Ангела Меркел и Еманюел Макрон ще подпишат договор – прототип за бъдещето на Европейския съюз. Областите на границата между Франция и Германия ще бъдат окуражени да сформират “евроокръзи” с общо водоснабдяване, електричество и мрежи за обществен транспорт. Берлин и Париж ще стимулират финансово тези зони чрез споделяне на болници, общи бизнес планове и проекти за околната среда. Предвижда се също така “хармонизиране” на бизнес регулации и координация на икономическата политика от общи експертни съвети. Министрите на едната страна редовно ще присъстват на заседанията на Министерски съвет на другата. Берлин и Париж ще разменят и държавни служители и дипломати. В областта на отбраната се предвижда създаването на “обща култура и общо разполагане” отвъд националните граници.

Да, това е пилотен проект на почти полувековната концепция за „Европа на регионите“, най-добре изложена от швейцареца Дени дьо Ружмон. През 1980 г. той описа кризата на централистичната държава така: държавите “са твърде малки, за да играят ефективна роля в световен мащаб или за да осигурят своята отбрана, и твърде големи, за да могат наистина да изпълнят своите региони с живот и да решат проблемите на безработицата, екологията и образованието”. За решаването на тези проблеми дьо Ружмон предлагаше европейските региони да се формират заедно, във взаимна зависимост с ЕС. Без автономни региони няма да има и жизнеспособно европейско обединение, твърдеше той.

Ше въдхне ли експеримента на Франция и Германия нов живот на този задълго изоставен от ЕС проект, засега не е ясно. Ясно е обаче, че „новата ос Италия-Полша“ няма да успее да противопостави равностойни „европейски отечества“ на обвързаните помежду си региони, които „старата ос Германия-Франция“ се опитва да наложи. Всъщност, трудно ще противопостави и равностойни теоретични аргументи. По една проста причина – новите консерватори се обявяват против либерализма. И не използват меродавните му аргументи срещу нуждата от общоевропейски политически съюз, и в частност срещу„Европа на регионите“.

А такива аргументи не липсват. Например:

• вдъхновената от либерализма политическа система на Европа не бива да бъде лекомислено разрушавана чрез замяна на индивидуалните права и отговорности с групови претенции
• не бива да се допусне социалната система на Европа да бъде смазана под товара на всевъзможни стимули за бездействие, щедри социални разходи, огромно преразпределяне на доходите и всякакви други форми на държавен патернализъм.
• идейната система на Европа трябва да се основава на свободата, личната отговорност, индивидуализма, естествената загриженост за другите и истински морал в ежедневния живот.
• унификацията на процеса за взимане на решения на ниво Европейски съюз и хармонизацията на всякакви обществени „параметри“ са стигнали твърде далеч и вече не са нито рационални, нито икономически изгодни.

Накратко: Европа има нужда от повече либерализъм.

„Новите консерватори“ обаче говорят най-общо за нуждата от „система от връзки между отделните страни, която да се основава върху добросъседски отношения между свободни, суверенни държави, обвързани единствено с международни договори и споразумения“. И се сърдят, че Брюксел им се меси. Вероятно Качински, Орбан, Салвини и сие си мислят, че в един „Европейски съюз на отечествата“ ще могат не само да провеждат своята „независима национална политика“, но и да я налагат на другите членове на ЕС.

Много се лъжат. В една „Европа на отечествата“ най-силно ще се чува думата на най-силното отечество. Това ще е Европа не на две, а поне на три-четири скорости, и баш-националистите със сигурност няма да са в първата. Просто защото страните им не са достатъчно богати – не на последно място заради некадърното им управление. Примерът от миналата седмица с неуспешния опит на 7 източноевропейски страни да отменят пакета „Мобилност“ бе достатъчно красноречив. Те може би ще постигнат отлагане на гласуването, но нямат никакъв шанс да го спечелят, независимо дали ще го гласува този или следващият европарламент. При това гласуване Италия ще е за, а Полша – против. Никаква ос Полша-Италия няма да има.

Защото бос на обут не вярва. Нито сега, нито занапред.

 

Около 700 000 лондончани, включително кметът на града Садик Кан, поискаха в събота, 20 октомври 2018, нов референдум за или против споразумението за Брекзит. „Никой не е гласувал за това децата и внуците ни да живеят по-зле“, каза Кан. Според твърдите привърженици на Брекзит обаче, които организираха контрадемонстрации на следващия ден, 21 октомври 2018, с искане за възстановяване на Британската империя, нов референдум ще е предателство към демокрацията, защото народът се е произнесъл ясно, че не иска по никакъв начин да се остава в структурите на ЕС.

Вече две години „английският джентълмен“ е с ръка върху дръжката на вратата. За това време се изписаха тонове мастило, за да ни се обясни защо през 2016 г. англичаните взеха грешно решение. Но много малко бяха тези, които се опитаха да разберат логиката му. В основата на тази логика е родената на Острова философия на индивидуалната свобода и ограничената държава. Допреди четвърт век и Европейският съюз споделяше тази философия. Нещо повече – духът на Просвещението от 17 и 18 век бе вграден в него. Дух, роден от Славната революция, обоснован и оправдан от „Втория трактат за управлението“ на Джон Лок. Просвещението роди наченките на една нова идентичност на Запада. Европейският съюз, стъпил върху основните ценности: свобода, толерантност, братство, от които произтичат всички останали, бе негово съвременно проявление.

Със създаването на Европейската икономическа общност (ЕИО) – първообразът на ЕС преди 60 години, суверенните европейски държави защитиха правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници. Римският договор от 1957 г. позволи свободната конкуренция без бариери между държавите. ЕИО, а от 70-те години – и Европейската общност, в общи линии се развиваха в унисон с класическата либерална визия на основателите си.

Според британците обаче – в твърде общи линии. Вроденият им инстинкт за свобода и пълен национален суверенитет, „забави“ членството на Великобритания в ЕИО с цели 16 години, чак до 1973 г. Те бяха първите европейци, видели, че интеграцията в съюза бавно, но неотклонно излиза извън рамките на икономиката. Затова и първият референдум за оставане на Великобритания в общността се провежда през 1975 г. – едва две години след присъединяването ѝ.

Всъщност от 1973 г. балансът между тези, които подкрепят членството, и тези, които искат да излязат от ЕС, постоянно се променя. Общественото мнение в подкрепа на излизане от Европейската общност достигна върха си през 1980 г., когато 65% искаха да напуснат съюза. Тогава Тачър успя да предоговори членството на Великобритания в ЕС, което увеличи поддръжниците на оставане в Евросъюза. До 1987 г. 47% искаха да останат, а 39% – да излязат. От 90-те години искащите да останат част от вече превърналата се в съюз общност, водеха с удобно мнозинство в проучванията на общественото мнение, макар че лагерът за напускане периодично изравняваше резултата.

През 1992 г. обаче, с договора от Маастрихт, либералният модел за развитие на ЕС бе заменен с (полу)социалистически. Мечтаната от социалистите европейска мегадържава драстично противоречи на политическото и социално съдържание на либерализма. Британците издържаха четвърт век. През юни 2016 г. 52 % от тях казаха „сбогом“ на Брюксел. Всеки е имал своите основания за това, но вероятно общият аргумент на гласувалите за напускане – осъзнат или не – е бил моралната деградация на съюза. Лидерите му опорочиха нравствения закон и го замениха с политическа целесъобразност. Забравиха честността. Загърбиха толерантността. Ограничиха свободата. Замениха равенството с изравняване. И британците им обърнаха гръб. Те всъщност казаха на целия свят, че ценностите, върху които бе създаден Европейският съюз, са деградирали до интереси. Те станаха оня освободил се окован затворник, който според притчата за пещерата на Платон, е видял истинските неща, не сенките им. Защото е рискувал да излезе на светло.

Сега искат отново да ги вкарат в пещерата. Пещерата обаче е все така тъмна. Хората в нея все още виждат само стената в дъното  ѝ, и сенките, проектирани върху нея. Ако освободилият се върне, “…сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха го и убили“. (Платон, „Държавата“, седма книга: „Сянката и пещерата“).

Британците решиха да осветят „пещерата“, ако малко неточно използвам тази метафора за ЕС. Вместо да им се смеем или да се опитаме да ги „убием“, нека видим кой иска да я разруши. И заедно да я опазим от него. 

Миналата седмица лидерът на френската крайна десница Марин Льо Пен призова европейските популистки партии да се обединят на изборите за Европейски парламент през 2019 и на мястото на изчерпания Европейски съюз да учредят „Съюз на европейските нации“. Льо Пен бе провокирана от стартираната на 12 септември 2018 наказателна процедура срещу Унгария по т.7 от Договора за ЕС заради „ясен риск страната да извърши тежко нарушение на ценностите, на които се основава съюза“. Евродепутатите от ГЕРБ гласуваха срещу процедурата.

На 20 септември 2018 , в отсъствието на Борисов, двете вицета Симеонов и Каракачанов плюс Нено Димов, прокараха решение на правителството, че при евентуално гласуване да бъде ли лишена Унгария от право на глас в ЕС, България ще наложи вето. Същият ден, на неформалната среща на евролидерите в Залцбург, Борисов защити Орбан пред Еворпейската комисия. Унгарски  сайт отбеляза събитието с красонречиво заглавие : „Най-корумпираната държава в ЕС (за България става дума, ако някой се направи, че не е разбрал) защитава Орбан и неговото правителство пред Европейската комисия“.

Оттогава на новоизлюпените български консерватори им замириса на кръв. Те и преди това се бяха превъзбудили  от възможността да се разправят с либералите и соросоидите, но процедурата срещу Унгария (която вероятно никога няма да завърши) им дойде дюшеш. Орбан се превърна първо в национален, а после и в европейски герой – пламенен борец срещу диктатурата на лошия Брюксел, оглозгал почти до кокал 110-годишния, свято пазен български суверенитет. Новите български консерватори като същи матросовци заслониха с гърдите си  Орбан и зачакаха картечните откоси на Меркел и Макрон. Да се чуди човек дали да се нареди до тях, или да им издигне паметник, когато паднат в неравен бой с врага.

А врагът всъщност е общ – ако наистина новите български консерватори се борят срещу онези евролидери  и евродепутати, които искат  да ни наложат един все по-хомогенизиран, наднационален, командван от (евро)комисари Съветски съюз в задния двор.

В началната фаза на европейската интеграция до средата на осемдесетте години, либерализационният модел наистина преобладаваше. Днес обаче в ЕС триумфално шества хармонизационния. Само много пристрастен наблюдател може „да не види“ това. Само много пристрастен наблюдател може и да „не забележи“, че либералите водят борба за възстановяване на първоначалния модел на европейска интеграция от 30 години – откакто социалистът Жак Делор започна да търси „душата на Европейския съюз“. 

Идеите за интернационализма – глобализма – мултикултурализма – универсализма, никога не са били либерални. Те винаги са били социалистически. А това, което Льо Пен нарича „съюз на европейските нации“, е много близо до либерализационния модел на европейска интеграция. Този модел се основава на междудържавно сътрудничество, при което действащи лица са отделните европейски страни. Те запазват голяма част от контрола върху политическите, социалните и икономическите системи в собствените си ръце, като премахват само ненужните бариери, поставени пред действията на гражданите от държавните граници.

Приравняването на хармонизацията с либерализма е лоша политика – ако плашенето на хората изобщо може да се нарече политика. „Новите консерватори“ в типично комунистически стил твърдят,  че съответната национална държава, често с многовековна история, ще отмре за сметка на нещо, което все още е само „набор от наднационални институции“, а не единна държава. И не могат или не искат да си дадат сметка, че с общи усилия  ЕС може да си остане НАЙ-МНОГО набор от наднационални институции. Може част от излишните институции да бъдат закрити или принудени да работят в полза на гражданите, а не на политиците. Може даже самата идея данъци, социални помощи, всякакви видове „стандарти“, да се„хармонизират“ под мъдрото ръководство на европейската бюрокрация и европейските политици, да бъде преосмислена.

Нищо не пречи на новите консерватори да се присъединят към тази борба на старите либерали. Тогава те наистина от принципни позиции ще са се противопоставили на „намесата на омразния Брюксел”. Само че „новите български консерватори“ не защитават националните традиции срещу заплащващия ги мултикутурен социализъм. Те защитават българския политически елит. А българският политически елит се бори с  правилата на ЕС, защото те му пречат да лъже и краде. Скандалният случай с изгарянето на документи край Радомир, свидетелстващи за функционирането на широко разклонена в държавната администрация мрежа за източване на еврофондове, за пореден път доказва това .

Българският политически елит е лъжлив и крадлив, защото  е (пост)комунистически. България е дълбоко затънала в блатото на комуноидния манталитет и ние, либералите, тоест защитниците на свободата, трябва да хвърлим много усилия, за да я измъкнем оттам. „Новите български консерватори“ едва ли ще помогнат. Помощ от автентичните обаче – ако такива изобщо има – ще е добре дошла.

Ограничим ли корупцията на елита, ще преборим и комунизма. Защото, както казваше Кенеди, комунизмът никога не е идвал на власт в страна, която не е разрушена от война, от корупция или и от двете.

Вече писах , че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари. Смятам да го повтарям, докато Картаген бъде разрушен.

 

 

 

 

 

 

 

„Имаме ценности, те са нашата основа и всеки път, когато ги предаваме, правим нещата още по-лоши. Европейските ценности са зачитането на човешките права и правата на отделните хора, уважението към другите държави, тяхната почтеност и солидарността, които ни държат заедно“, каза вчера френският президент Макрон на работната среща за миграцията в Брюксел.

По този начин той даде най-сигурната рецепта този проблем никога да не бъде решен ефективно. Първо, защото самите европейски страни, особено най-големите – Франция и Германия, често отстъпват от общите принципи и ценности на съюза заради собствения си интерес, и второ – защото принципите и ценностите на мигрантите тотално не съвпадат с тези на европейците.

Не искам да подценявам френския президент с предположението, че се заблуждава относно възможността проблемът с мюсюлманската емиграция да се реши на ценностно ниво, нито да го обиждам с подозрението, че всъщност не иска този проблем да бъде решен. Но спирането на бъдещите мигранти да влизат в Европа чрез задържането им в „горещи точки“, „приемни лагери“ или „регионални външни центрове за настаняване“, в Либия, Албания и други африкански или азиатски държави, е практически невъзможно. Или поне през годините, откакто идеята се обсъжда, не бе намерен начин тя да се осъществи. Сега обаче, под натиска на Вишеградската четворка, новото правителство в Италия и новия канцлер в Австрия, поясът от, да ги нарека обобщено, „бежански лагери“ извън границите на ЕС, изглежда спасителен.

Всъщност добре е първо да прецизираме терминологията, за да е ясно дали когато казваме „регионални външни центрове за настаняване“, „приемни лагери“, или „горещи точки“, става дума за едно и също нещо. Горещите точки, които бяха създадени в Италия и Гърция, не са бежански лагери. Както вече писах, те са екипи за подкрепа, съставени от европейски институции, работещи по миграционните въпроси и граничния контрол. На тях мигрантите просто подават молба за убежище в дадената държава, преместване в друга държава-членка, или връщане в държавата на произход. Тъй като процедурите са бавни, повече мигранти пристигат в горещите точки, отколкото ги напускат, и те са пренаселени. Няма признаци, че тази тенденция ще се промени. Ако „горещите точки“ в Африка, Азия или Балканите ще представляват нещо друго, това веднага трябва да бъде казано, за да не създаде по-големи проблеми, отколкото ще реши. Защото струпването за кратко време на стотици хиляди, да не говорим за милиони хора, на едно място, има взривоопасен потенциал. 

Много по-важен от липсата на дефиниции и правила за функциониране на „точките“ обаче е фактът, че държавите, в които бежанците ще бъдат спирани, за да не влизат в Европа, споделят принципи и ценности, много по-близки до тези на мигрантите, отколкото на европейците. (Да не говорим, че не бих нарекъл Либия, с която Италия разговаря, точно държава.) Основното различие в принципите и ценностите минава през религията.

Християнството е единствената монотеистична религия, в която човек е надарен със свобода, с възможност за самоопределяне към Бога и нравствените ценности. Свободата е необходимо условие за достойнството на човека, за осмислен и пълноценен човешки живот. Човек е свободен, защото е Божие творение, защото е сътворен по Божи образ и притежава богоподобна духовна природа.

Мнозинството мюсюлмани отхвърлят основните принципи на обединена Европа – свободата и демокрацията, не само защото не ги познават, но и защото не разбират същността им. Същността им е дълбоко противоположна на теократичния тоталитаризъм, какъвто сам по себе си е ислямът. В тази религия Аллах ръководи всичко. Аллах решава човешката съдба. Аллах не дава никакъв избор, никаква възможност за разум и разсъждение. За Аллах хората не са негови деца: те са поданици, роби.

Що се отнася до основната европейска ценност, както я формулира Макрон – зачитането на човешките права и правата на отделните хора – ако човекът има някакви права в исляма, те започват и завършват с вярата в Бог. В исляма няма автономен индивид, личност извън общността. Логично няма и свобода. Всъщност в Корана никъде не се употребява арабското съществително „хуррийа“, което значи „свобода“. Ако пък говорим „за уважението към другите държави“, ми е трудно да си представя как биха го проявили мюсюлмани, чието базирано на исляма разбиране за права оправдава дискриминацията, жестокостите, мъчителните убийства на неверници….

Силно се съмнявам, че европейските бюрократи ще успеят „конврътнат“ ценностно политиците и обществата в Либия, Албания и където и да е другаде извън ЕС. Ако там все пак се построят бежански лагери, то ще е защото ЕС ще е платил за тях. Ако италианското правителство склони да приеме обратно мигрантите от австрийско-германската граница с първоначална регистрация в Италия, то ще е защото Германия ще е платила за това.

Но тогава това ще е операция „спасяването на Меркел“, не на Европа. И единственият начин европейските лидери да постъпят принципно и в съответствие с ценностите на ЕС, е открито да го признаят.