Етикет: избори

Мафията победи по точки в петия рунд. Уж три години й нанасяме тежки удари и даже веднъж я повалихме в нокдаун, но тя е корав боец. Агресивен и нападателен, удря под кръста и подкупва съдиите. Ние се оказахме демонстративно решителни, но задкулисно компромисни, удряхме леко и се уморихме бързо.

И след още пет пъти ще е така. И след десет. Сигурно и след 15. Евреите са бродили из пустинята 40 години, но Господ като огнен стълб е вървял пред тях и им е пращал манна небесна, докато стигнат Обетованата земя. Ние нямаме шанс. Не само защото не сме евреи, а защото си харесваме фараона и не искаме да напускаме Египет.

Резултатите от неделя бяха предизвестени. Ясно беше и че няма да решат нито един стар, но ще създадат много нови проблеми. Особено на първите две партии. От гледна точка на лидерите си те нямат печеливш ход. Ако не направят правителство, противниците им ще ги обвинят в престъпна безотговорност. Ако направят, привържениците им ще ги обявят за предатели.

Проблемът обаче не е в резултатите. Не е и в бюлетините. Не е дори в президента. Проблемът е, политиците не си говорят. И най-вече – че са лично и политически безотговорни.

Поне на теория, персоналната несъвместимост не би трябвало да е проблем. Не избираме депутатите да се обичат, избираме ги да работят заедно в наш интерес. Те обаче или не работят изобщо, или не работят за нас. И понеже работят само за себе си, не могат да имат партньори. А сам никой не може „да съшие прокъсаната обществена тъкан“, която с години всички са раздирали.

Защо сме го позволявали и защо продължаваме да им го позволяваме? Един възможен отговор: заради липсата на политическа култура. Липсата на политическа култура от своя страна се дължи на липсата на идеология.

Лудвиг фон Мизес пише в „Човешкото действие“, че обществото винаги е плод на идеологии. Действието се насочва от идеи. То реализира онова, което мисленето преди него е планирало. Няма идеологии – няма общество. Няма визии за бъдещето.

Би трябвало да няма и партии, защото липсата на идеология създава пречки и пред междупартийния диалог. Всички съвременни партии обещават на поддръжниците си сигурност и просперитет. Следователно за тях социалната организация и социалното действие са идеологически въпроси. Тоест, винаги е възможно някакво споразумение. Никоя партия не би тласнала страната си към анархия, която може да предотврати, ако пожертва някоя и друга идеологическа точка.

Нямаше да го правят и българските партии, ако имаха идеология. Но те не само че нямат, но и не искат да имат. През 2016 група активни граждани обявиха в манифест, че вече няма ляво-няма дясно, а има единствено гражданите срещу мафията. Година по-късно направиха новата партия Демократична България, за да отнемат от мафията контрола върху държавата и обществото. След неделя обаче са на път да й го върнат.

През 2022 още по-новата партия Продължаваме промяната декларира, че ще постига леви цели с десни средства. Но така отблъсна крайнолевите. И демотивира пенсионерите, макар да им увеличи пенсиите. И навреди на създателите си.

Така “няма ляво-няма дясно“ се трансформира в „няма първо място“.

Освен идеология обаче, политическите ни водачи не притежават и лидерски качества. И ако първата липса е по техен, макар и погрешен избор, за второто нямат вина. Просто така са селектирани. Два парадокса обясняват защо.

Първият е „пародоксът на средната класа“. Социалната прослойка, която цени принципите на индивидуалната свобода, правовата държава и демократичното управление, в България е толкова “очиновничена”, а най-независимата в интелектуално отношение част от нея е толкова пасивна, че 33 години всички партийни структури, които средната класа създаде или припозна, се провалиха.

Вторият парадокс е “парадоксът на режима”. Вместо след 1990 да бъде лустриран, комунистическият бюрократичен елит, по правило набиран измежду най-послушните и изпълнителни членове на БКП, бе трансформиран. Този противоестествен „подбор” от старата бюрокрация, съпроводен с изтласкването на най-смелите и самостоятелните от новата, създаваше все по-слаби и нерешителни бюрократи. Пример – служебните правителства на Радев, пък и всички правителства преди тях, определяни като “технократски”. Такова се задава пак.

Явно българската политика е достигнала долната си мъртва точка, в която понятието за власт не се свързва нито с доктрина, нито с традиция, нито дори с личността на вожда, а само с властта като такава. Власт, използвана единствено за лично обогатяване.

Такъв меркантилен „елит“ може да роди само „управление“, което иска всичко да е по старому: авторитетите да се признават, интелигенцията да си мълчи, системата да не се разклаща с опасни и непривични реформи. Девизът му е: не ни пипайте, и ние няма да ви пипнем. Целта му: всичко да остане както е било. За съжаление това иска и голяма част от обществото.

Ако реализира първия мандат, ГЕРБ ще направи точно такъв кабинет с точно такива хора. До обяд изглеждаше, че той ще е по модела на проектокабинета Габровски миналата есен, който от своя страна щеше да копира кабинета Беров. За по-младите, това правителство бе наричано благозвучно “правителство на мафията”. След пресконференцията на Борисов изглежда, че се върви към нова Тройна коалиция ГЕРБ-ДПС-БСП. Дали ще бъде формализирана с коалиционно споразумение, е чиста формалност.

На този фон е много вероятно редът на вторите – ПП-ДБ, изобщо да не дойде. Което вероятно ги изпълва с облекчение. Но ако все пак получат мандат, техният формат би бил близък не до Беров от края на 1992, а до Димитър Попов от края на 1990.

Що е правителство на мафията не е нужно да се обяснява, независимо дали премиер е Беров или Борисов. Какво обаче беше правителството на Попов? То бе съставено по Коледа 1990 и бе хем ширококоалиционно, хем програмно. Ширококоалиционно, защото в него имаше министри на СДС, БЗНС и БСП. Но имаше и седмина безпартийни министри, включително самият премиер. Програмно, защото стъпваше на Споразумението за гарантиране на мирния преход към демократично общество от 4 януари 1991. С две думи: при Попов имаше за всекиго по нещо.

Безпартиен премиер и общоприемливи министри ще се намерят и сега. Само не знам при тая липса на идеологичност и диалогичност кой ще им напише управленската програма. Че никой няма да я изпълнява, е ясно отсега.

Гледате тия дни и не вярвате на ушите си. В телевизорите, радиата и сайтовете дефилират субекти, които на две магарета сеното не могат да разделят, но искат държава да управляват да ги изберат. Чак незаконно заемащият поста генерален директор на БНТ Емил Кошлуков с половин уста се извине на драгите зрители и на основните си водещи за това, което им причинява по силата на член 18, алинея 3 от изборния кодекс. той задължава БНТ БНТ да предоставя еднакво време на всички регистрирани партии и кандидати. А там виждате какъв паноптикув е.

Питате се що за хора са тези ….? Отговорът е прост – това са хора втора ръка. Айн Ранд ги е описала преди 70 години. Не им давайте да вземат ръка.

„Те нямат собствено аз. Живеят чрез другите. Живеят сякаш „втора ръка“.

Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Не искаше да строи, а да му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други.

Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Такива са хората втора ръка.

Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?” Питат: „Това ли е истината според другите?” Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние.

Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо.

Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл или цел.

На престъпниците прощават. На диктаторите се възхищават. Престъпленията и насилието създават обвързаност. Форма на взаимна зависимост. А тези хора имат нужда от обвързаност. Трябва да налагат нищожните си личности на всеки, когото срещнат. Свободният човек ги убива – защото не ги допуска в себе си, а за тях това е единствената форма на живот. Забележи как злобно негодуват срещу всяка идея, насърчаваща независимостта. Забележи колко са злобни към свободния човек.

Мотивът за всички негови желания, усилия, мечти и амбиции, са другите хора. Той дори не се бори за материални блага, а за заблудата на човека втора ръка – славата. За клеймото на одобрението, но не собственото му одобрение. Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат.” И после се чуди защо е нещастен. Всяко щастие е съвсем лично.“ Айн Ранд, „Изворът“.

На 2 април не им давайте да вземат ръка.

Онзиденшната разходка на лидерите на „Да, България“ в Бояна поставя въпроси, които „демократичната общност“ не смее да си зададе. Защото няма да хареса отговорите им. И по-точно – защото единствените възможни отговори поставят под въпрос многократно декларираната непримирима (о)позиция на „Да, България“ спрямо ГЕРБ и ДПС.

Единствените двама души, при които биха могли да отиват Иванов и Атанасов в района, са Бойко Борисов (в държавната резиденция на премиера на „Секвоя“), и Ахмед Доган (в „сараите“ на „Беловодски път“). Да, наблизо в хотел „Берлин“ живее и Пеевски, но досега не се е чуло той да води политически преговори. Обединените арабски емирства също имат резиденция, но даже „Блиц“ не твърди, че лидерите на „Демократична България“ са договаряли внос на камили оттам.

Така че да се съсредоточим върху двете реалистични възможности – Борисов или Доган.

„Разобличителите“ твърдят, че срещата е била с премиера заради интервюто на Костов по бТВ, в което той прогнозира предизборна атака срещу „Демократична България“. Тази очевидно нелепа версия дава възможност на Атанасов и Иванов изобщо да не коментират разходката си в полите на Витоша. Не обаче и да я отрекат или омаловажат. Защото не могат. Нали не вярвате, че ня#Кой ще праща копоите на Блиц да снимат ПРЕД вратата, а сам няма да снима ВЪТРЕ? Поне ген. Атанасов като бивш шеф на контраразузнаването не би трябвало да си прави такива илюзии.

С кого и за какво са се срещали лидерите на „градската десница“? Да приемем, че наистина са посетили Борисов. В навечерието на избори единствената възможна тема са изборите, и то само в две посоки: пари и кандидати. ГЕРБ има пари, но още няма кандидат. „Демократична България“ има кандидат, но няма пари. Разбира се, ГЕРБ няма да припознаят арх. Игнатов като свой кандидат. Но няма и да издигнат Йорданка Фандъкова. Най-вероятно ще е заместникът й Дончо Барбалов, чрез когото схемата Цачева-Радев ще се повтори в София. Но и да не е той, няма да е Фандъкова.

Кой обаче е „софийският Радев“? Силно се съмнявам, че ще е Мая Манолова като „независим кандидат, подкрепен от БСП“. Манолова не желае да се ангажира с червената общинска листа, защото иска да доизкара мандата си като омбудсман, ако не спечели София. Освен това двете с Корнелия трудно се понасят. Кандидат на БСП най-вероятно ще е Калоян Паргов. Като председател на софийската организация на БСП и на групата червени съветници в Столична община, и му е ред, и му се пада. Разбира се, Корнелия Нинова може да го прескочи като Станишев, но се съмнявам, че толкова скоро ще си сложи нов таралеж в гащите.

Манолова най-вероятно няма да е кандидат на никого. Теоретично би могла да бъде кандидат не „тип Радев“, а НА Радев – по-точно на оръжейното лоби, което вкара самия него на „Дондуков“. Съпругът на Манолова, ексвоенният министър Ангел Найденов, е виден негов член. Генерал Деси обаче също не долюбва Мая. През такава въздушна защита даже пчеличка не може да прелети…

Другите опции за Манолова са да я подкрепи Слави Трифонов или да я издигне Доган. Някой казват, че няма разлика, тъй като Славчо е новият политически проект на Доган. Хоризонтът му обаче са парламентарните избори, затова засега е на стендбай. Както винаги – добре платен. А и Трифонов никога на никого не е бил опозиция. Той ще играе за ГЕРБ – независимо как и независимо чрез кого. Доган пък никога не е искал кмет на София по същата причина, по която не е искал и министър-председател, макар два от досегашните управленски мандати да бяха на ДПС. (Макар че ДПС можеха да имат и трети шанс, ако Борисов не беше натирил Цветанов в последния възможен момент. Но и тогава премиер щеше да е Цветанов, а не Карадайъ).

Най-вероятно Атанасов и Иванов наистина са са срещали с Борисов. Ако Фандъкова няма да е кандидатът на ГЕРБ, тогава може да са обсъждали какво се случва, ако арх. Игнатов спечели на евентуален балотаж с Калоян Паргов. Не обаче как една коалиция ГЕРБ- „Демократична България“ би управлявала София. А как ресурсите на София да бъдат (пре)разпределени между корпоративните лобита, които стоят зад тях. Това навежда и на допълнителния въпрос дали самият арх. Игнатов не е „нечий човек“…

Пиша това, защото преди десетина дни публично призовах партиите да не издигат доказано корумпирани личности; безогледни кариеристи; спечелили от конфликт на интереси; с агентурно минало; с необяснимо лично богатство; със задължения към държавата. И Христо Иванов и Атанас Атанасов безусловно се съгласиха с това.

Доколкото знам, в ГЕРБ е фрашкано с такива. Поне така казват от 2017 насам лидерите на „демократичната общност“. Доколкото си спомням, тя бе трудно създадена. И доколкото мога да преценя, е лесно разтурима.

Затова Иванов и Атанасов дължат отговор с кого и защо са се срещали на 27 август 2019 в Бояна. На общността, а не на мен.