ЕЛЕГИЯ ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА И ДЕМОКРАТИТЕ

Преди 34 години комунизмът „падна” в изненадана България. Оттогава ни представят демокрацията като негова алтернатива. Приписват ѝ чудодейни свойства, каквито тя никога не е притежавала. Възприемат всеки неин провал – победа на комунисти на избори, етническо напрежение, взрив на национализъм, срив на банкова система – като национална трагедия.

Кое са тези „те“? За съжаление – „демократите“, „сините“, „десните“, „добрите“, „промяната“ – наречете ги както щете. През тези 34 години те никога не обясниха, че подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода. Скриха и болезнената истина, че в демокрацията като такава не са вградени нито моралът, нито справедливостта.

Знам, че вярата в демокрацията е пуснала толкова дълбоки корени, че за повечето хора тя е станала синоним на всичко, което е (политически) правилно и морално. Символ на свобода (всички имат право да гласуват), на равенство (всички гласове имат еднаква стойност), на справедливост (всички са равни), на единство (всички решаваме заедно), и мир (демокрациите никога не започват несправедливи войни).

Само че по дефиниция демокрацията е колективистична система, въведена преди около 150 години, за да се осъществят социалистическите идеи в либералните, дотогава свободни, общества. Демокрацията, ОСОБЕНО пряката демокрация, за която толкова гласовито настояват напоследък най-недемократичните партии в България, е била съвместима със свободата само в малки общества или колективи. И никота не е била ЗА ВСИЧКИ. В древна Гърция жените, робите и чужденците не са гласували. Впрочем така е било по целия свят до средата на 19 век, когато „един призрак почва да броди из Европа…“ Останалото го знаем от най-мрачните страници на човешката история.

Парламентарната демокрация не е сред тях. Но не е и върховно достижение. Има по-добро от демокрацията, и това по-добро е Свободата.

Това е най-голямата истина, която демократите спестиха – че „демокрация” бе правилен отговор единствено на въпроса „Тоталитаризъм или демокрация?” Демокрацията е по-добра от тоталитаризма и по-лоша от свободата. Сега ще обясня защо.

Другият, по-важен въпрос, който не си зададохме и продължаваме да не си задаваме вече 34 години, е: „Капитализъм или комунизъм?” Ще му отговоря като свърша с демокрацията.

Няма съмнение, че демокрацията е по-добра от тоталитаризма . Тя осигурява свободни избори, многопартийна система, парламентарно управление, медиен плурализъм. Демокрацията означава участие. Но участие на личности, а не на колективи. Колективни решения трябва да се взимат и колективни действия трябва да се извършват само когато са необходими– чрез прилагане на познатите демократични процедури, които гарантират участието на индивида във вземането на колективно решение.Там, където индивидът може да се грижи за себе си – а той е съвсем способен да прави това в повечето случаи! -друг, включително държавата не трябва да се меси. Намесата винаги включва насилие, струва пари, и разрушава гражданското общество.

Затова рано или късно, но неизбежно, демокрацията придобива тоталитарни черти. Води до антагонизъм, намеса, инертност и разхищение на средства. И това не се случва само защото някои политици не се справят с работата си или защото на власт е дошла погрешната партия. Парламентарната демокрация централизира властта, като дава право на мнозинството в парламента да излъчва правителство. Това превръща законодателната и изпълнителната власти в оперативни инструменти на партийната централа с мнозинство в парламента. Избраният от това мнозинство кабинет става всесилен. Участието на гласоподавателите в управлението на държавата и възможността им да контролират ефективно властта съществува само на хартия.

Парламентарната демокрация „си е такава“. И е още по-лоша в лишено от гражданственост общество като българското. Общество, в което граждани сме само в извънработно време, след цял ден работа за държавата. Същата държава, която „демократите”, с които започнах, в началото на прехода искаха не да ограничат, а да победят. Те не разбираха, че без участието на държавните институции „системата” не може да се трансформира, че държавата не може да бъде отхвърлена или заобиколена, а трябва да бъде променена. И демократите като комунистите искаха обобществена икономика, просто я „подобряваха” с елементи на пазар. Казваха, че го правят, за да смекчат тежестта на прехода, че са длъжни да мислят за доброто на всички. В името на това добро периодично сключваха сделки с „врага”, които ни научиха да приемаме за нормални.

И те наистина са нормално в едно безконфликтно, откъснато от политиката и икономиката общество. В него сделките минават за „диалогичност“. Най-големите предатели се награждават със званието „консенсусни личности“. С тях „може да се работи“.

Разбира се, за да си предател, трябва да имаш кауза, която да предадеш. В парламентарната, наричана още консенсусна демокрация, каузи няма. Няма и предатели. Никой не прекрачва „границите на демокрацията“.

Само че тогава няма дясно. Парламентарната демокрация е лява. Тя, както вече обясних, е прикрит социализъм. Именно заради вярата, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество, Съветският съюз, който беше класическа диктатура, 70 години минаваше за демократична държава. До 24 февруари миналата година същото важеше и за путинова Русия. Слава Богу, сега вече не е така.

Отъждествявайки демокрацията със свободата, демократите всъщност лишиха българите от икономическия избор, наречен капитализъм. А той освен че гарантира икономическата, способства и за увеличаването на политическата свобода. Капитализмът отделя икономическата власт от политическата и я превръща в неин коректив. Именно затова толкова години демокрацията бе представяна за свобода, а тя от своя страна – за капитализъм.

Българските демократи подмениха тези истини с твърдения, че капитализмът се плаща с липса на сигурност, влошаваща се околна среда, по-висока престъпност, по-лошо образование, никаква солидарност.

Подобни твърдения са или израз на въпиющо невежество, или са интелектуално предателство. Пазарът е успешен именно защото е справедлив. Той е непрекъснат процес, който не може да бъде държан в застой, който изисква най-доброто от всеки човек и в замяна подобаващо го възмездява. Свободният пазар позволява на всеки да постига собствените си цели, като използва собствените си умения. Различните хора постигат различни успехи. Неравенството се дължи на техните способности. Ако хората са свободни, не могат да бъдат икономически равни.

Що се отнася до солидарността, държавата все по-трудно функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, става непосилна за икономиката. Обещанията на социалната държава вече не могат да бъдат изпълнявани.

Пиша тези неща от години и за това смятам за абсруден въпрос :“Защо ги пишеш точно сега“? Разбирай, преди избори. Разбирай – във вреда на демократите. Разбирай – без да посочиш алтернатива.

Както казах, пиша ги отдавна. Избори вече имаме през 4-5 месеца. Не мога да навредя на никого повече, отколкто той самият си вреди. А алтернатива… Мога да посоча, но не ѝ е дошло времето. Дали и кога ще стане действителност, е въпрос на надежда, не на прогноза.

Пък и преди да прегърнете алтернативата, първо трябва да отречете статуквото. Опитах се да обясня защо.

„ЧЕРНО-БЕЛИЯТ“ СВЯТ НА АЙН РАНД

На днешния ден преди 118 години е родена Алиса Зиновиевна Розенбаум ( Айн Ранд ) . От 2006 г. полагам систематични усилия да я представя на просветената и свободомислеща българска публика. Останаха малко хора, които да питат :“Коя е тая?“, като чуят името ѝ. Това е чудесен подарък за рожден ден.

Все пак има и неразбрали. Малко повече обективна информация за тях, за да не четат и не им преразказват конспиративни и левичарски сайтове.

Айн Ранд е един от най-великите американски философи и писатели на миналия век. Оказва мощно въздействие върху три поколения американци. През 40-те и 50-те години на ХХ век се прочува с провокативните теми на своите произведения. В проучване, спонсорирано от Конгресната библиотека, американците посочват „Атлас изправи рамене“ като книгата, повлияла най-силно на живота им (преди нея е само Библията). Когато през 1998 г. издателство „Модърн Лайбръри“ се обръща към читателите да назоват стоте най-велики книги на ХХ век, „Изворът“ и „Атлас изправи рамене“ са на първо и второ място в списъка. „Химн“ и „Ние, живите“ са на седмо и осмо, изпреварвайки „Великият Гетсби“, „Гроздовете на гнева“ и „Одисей“.

По произход Ранд е руска еврейка, родена в Петербург в семейството на аптекаря и фармацевтичен предприемач Зиновий Захарович. Починала в Ню Йорк през 1982 г. , на 77 годишна възраст. Най-голямата от три сестри – Алиса, Наташа и Нора.

Алиса е изключително надарено дете. Научава се да пише на 6 години, едва деветгодишна започва да пише кратки разкази и стихове, изучава усилено логика, геометрия и алгебра. „За да разбера света отвътре и отвън“, както споделя в дневника си по-късно.

След като болшевишката Октомврийска революция национализира собствеността на семейството ѝ и го праща в изгнание в Украйна, тя взима всички матури за средно образование за три месеца. През 1921 г. семейството се връща от в Русия. Ранд замисля бягството си и се подготвя пет години за него. Започва да учи английски, през 1924 г. завършва философия и история. След дипломирането си се записва отново да следва – киноизкуство, специалност “Сценарий“ в Петербургския университет., и взима три години за една. В края на 1925 г. получава разрешение да отиде на гости на роднини на майка си Анна в Чикаго. Напуска Русия на 26 януари 1926 година, току-що завършила философия, история и киносценарий Заминава за Калифорния, амбицирана да работи като сценарист в Холивуд.

Малко след пристигането си в Лос Анжелис се запознава с „кръстника на Холивуд“ – режисьора Сесил Б. Де Мил (Оскар за „Десетте Божи заповеди“ през 1952 с Чарлтън Хестон и Юл Брунер). Впечатлен от ерудицията и енергичността ѝ, Де Мил я кани да наблюдава работата му при снимането на филма за Христос „Царят на царете“ (1929). При снимките Айн се запознава и с Франк О’Конър, с когото се среща отново две години по-късно и започва връзка, която завършва с брак.

Въпреки това успешно начало, Ранд се изолира за около пет години от средите на киното. През тях прави всевъзможни опити да опознае Америка такава каквато е, и да открие мястото си в свободното общество. През 1931 г. става американска гражданка. Това събитие я изважда от петгодишното ѝ „многострадално интелектуално скитане“, както споделя в мемоарите си. Омъжва се за О’Конър и успява да приключи малко преди да навърши 28-та си година с „времето на блуждаене и търсене на идентичност след напускането на Русия“. Насърчена от съпруга си, Айн решава да започне да пише. Категорично се противопоставя на мистицизма и колективизма в руската литература и смята себе си за автор от европейска величина.

През зимата на 1932 г. Ранд продава първия си сценарий на Юнивърсал Пикчърс – за филма „Червен залог“ (1933) г. Първият ѝ роман, автобиографичният „Ние, живите, е публикуван през 1936 г. и е посрещнат от критици и читатели изключително негативно. Острата критика на комунизма в него, описаните лични спомени на Ранд, с които безпощадно разкрива истинското лице на системата на комунизма в СССР, карат много издатели да откажат печатането ѝ.

Следват Химн, Изворът (започнат 1935, издаден 1943), Атлас изправи рамене (започнат през 1946, издаден 1957) – прокапиталистически бестселъри, добили широка известност като контрапункт на левите марксически и маоистки движения на 1968-те в САЩ, Германия и Франция.

Ранд смята себе си за първата от завръщащите се в литературата романтици. Главната цел в творчеството ѝ е да изобрази идеалния човек, човекът, какъвто той може и трябва да бъде. Философията е необходимото средство за достигане на тази цел. Що се отнася до писателя, той трябва да бъде активен духовен лидер на своето време, а не нечий пасивен последовател, носещ се по течението. Той е длъжен да формира ценностите на своята култура, да изразява и конкретизира ценностните авторитети в човешкия живот. Това е същността на романтическата школа в литературата, типична за ранното творчество на Ранд (под влияние на Виктор Юго), и лесно откриваема във всичките й романи, където нещата са представени такива, каквито могат и трябва да бъдат (под влияние на Аристотел).

След 1949 г. Айн Ранд напуска Холивуд и се отдава изцяло на писането и изнасянето на лекции. Лекциите й през 60-те години затвърждават славата на Ранд като упорит, донкихотовски, драматично пламенен социален мислител. Била е гостуващ лектор в университетите Йейл и Принстън (1960), Колумбийския университет (1960, 1962), университета “Джон Хопкинс” (1961), Харвард (1962) и Масачузетския технологичен институт (1962). От 1961 г. до 1979 г. изнася ежегодни лекции във Форд Хол Форум, прочутата твърдина на свободното слово в кампуса на Североизточния университет в Бостън. Речите обикновено започват в седем и половина вечерта, но привържениците й, които пристигат от цял свят, за да я чуят – дори от Африка – се редят на опашка още през нощта. Тъй като след средата на 60-те години събитието се провежда в средата на април, то става известно като „обективистки Великден“. Междувременно клубове на Ранд никнат като гъби в кампусите на университети от Харвард и МТИ до Станфорд. Тя редовно говори по радио WKCR-FM в университета Кълъмбия и по WBAI-FM, радиостанцията на „свободното слово“ в Ню Йорк. Някои от лекциите ѝ се излъчват на живо по Националната образователна радиомрежа, предшественик на NPR.

Заедно с последователите си Натаниел Брандън и Алън Грийнспан години наред издава „Бюлетин на обективиста“, който прераства в сп. „Обективист“, издавано от 1962 до 1976 г. Създава собствен интелектуален кръг от ярки индивидуалисти, самонарекъл се „Колектива“.

През 1970-те години Ранд се концентрира върху систематичната разработка на своята философия и приложението ѝ спрямо актуалните обществени събития. Паралелно работи за няколко института и преподава като доцент. Публичната ѝ дейност, участието ѝ в политологични и философски дебати, са изключително интензивни и не намаляват до смъртта ѝ през 1982 г.

Ранд лансира едно фундаментално убеждение, до което много хора никога не достигат, други споделят само в младостта, и единици – до края на живота си. Убеждението, че идеите имат значение. Знанието има значение, Истината има значение. Разумът има значение. Липсата на разум е саморазрушителна.

Ранд вярва, че обществените тенденции се определят от идеите. Именно идеите създават и разрушават обществените системи. Следователно трябва да се защитават и разпространяват правилните идеи, правилната философия. Бедите на съвременния свят, включително и разрухата на капитализма, са причинени от алтруистичната, колективистична философия.

Ранд не одобрява тенденциите в политиката, икономиката, отношението към секса и жените, бизнеса, изкуството и религията на американското общество по времето, в което живее. Сама казва, че с творчеството си предизвиква културните традиции на последните 2500 години. И говори напълно сериозно.

Ранд нарича философията си „обективизъм“. Обобщава я по следния начин: „Моята философия, накратко, е концепцията за човека като героично същество, с неговото собствено щастие като морален смисъл на живота му, с продуктивното постижение като неговата най-благородна дейност, и разума като неговото съвършенство„.

Обективизмът е систематична философия за разума и свободата. На конференция, организирана от Рандом Хауз във връзка с публикуването на “ Атлас изправи рамене”, Айн Ранд е помолена да представи същността на обективизма, докато стои на един крак. Отговорът ѝ е:

Метафизика: Обективната реалност

Епистемология: Разум

Етика: Егоизъм

Политика: Капитализъм

Айн Ранд пише „За новия интелектуалец“ – своеобразен манифест на обективизма, събирайки внимателно философските откъси от романите си и заявявайки, че „кралете” и „мистиците” не бива повече да управляват този свят, защото точно те – човекът на силата и човекът на вярата – са го довели до морален колапс. Героите в „За новия интелектуалец”, чиито думи звучат като сентенции, извадени от контекста на повествованията си, произнасят истини, чиято актуалност ни боли да признаем днес: единствената сила на човека е неговият разум и негово най-естествено право е свободата на личен избор, свободата да се бори за своето щастие.

Добродетелта на егоизма” представя популярно етичния компонент от философската система на Айн Ранд. Ранд твърди, че егоизмът е необходим елемент на индивидуализма; че човек трябва да счита себе си за най-голямата ценност и да действа воден от собствения си  рационален интерес. Който отрича това исконно право на човека, директно атакува чувството му за собствено достойнство.

Това не е систематична дискусия по етика, а поредица от есета по онези етически теми, които се нуждаят от изясняване и днес. Книгата много точно намира междинното интелектуално равнище между философските абстракции и журналистическата конкретност на ежедневното битие, и напълно заслужено оглавява читателската класация на „Рандом хауз” за 100-те най-добри книги на ХХ век в областта на нехудожествената литература.

Новаторската теза на Айн Ранд, че не е необходимо нито ние да се жертваме за другите, нито да жертваме другите заради нас, полага етическата основа за индивидуалните права. Това е нейният безсмъртен принос към философското наследство на човечеството.

В “Капитализмът: непознатият идеал” Ранд идентифицира алтруизма като основна причина за колапса на модерния свят. Гледната ѝ точка е толкова радикално различна от общоприетия начин на мислене, че предизвиква философска революция. Тази книга нарушава мълчанието за истинската същност на капитализма, подложен от противниците си на линч, с който обявилите се за негови „защитници” мълчаливо са се съгласили. Една от най революционните и силни книги за капитализма и политиката, публикувани някога в България.

Впрочем всички нейни книги са такива. Приятно четене!

Съботно четиво: Консерватизмът: некролог

Айн Ранд

 Лекция в Принстънския университет, 7 декември 1960 г.

…В политическо отношение днешният световен конфликт е последен етап от битката между капитализма и етатизма.

Свободата в политически контекст означава свобода от държавната принуда. Тя не означава свобода от хазяина, свобода от работодателя или свобода от законите на природата, които не осигуряват на човека автоматично благоденствие. Това означава свобода от насилствената власт на държавата – и нищо повече.

Днешният световен конфликт е конфликт между индивидa и държавата, същият конфликт, който се води в цялата история на човечеството. Имената се променят, но същността и резултатите остават същите, независимо дали индивидът се бори срещу феодализма, срещу абсолютната монархия, срещу комунизма, фашизма, нацизма, социализма или социалната държава.

Ако подкрепя свободата, човек трябва да подкрепя правата на човека – правото му на живот, на свобода, на стремеж към щастие. Трябва да подкрепя политическата система, която гарантира и защитава тези права – политико-икономическата система на капитализма.

Индивидуалните права, свободата, справедливостта, прогресът, бяха философските ценности, теоретичните цели и практическите резултати от капитализма. Никоя друга система не може да ги създаде или поддържа; никоя друга система не го е правила и няма да го направи. Ако искате доказателство, разгледайте характера и функцията на базисните принципи; за свидетелства се обърнете към историята, както и към и днешното състояние на различни страни в Европа.

Въпросът не е робство за “добра” кауза, противопоставено на робство за “лоша” кауза; въпросът не е диктатура на “добра” банда срещу диктатура на “лоша” банда. Въпросът е свобода срещу диктатура. Едва след като хората са избрали робство и диктатура, те могат да започнат обичайната бандитска война на социализираните страни – днес тя се нарича битка на групите за натиск – за това коя банда ще управлява, коя кого ще поробва, чия собственост ще бъде открадната и в чия полза, кой ще бъде пожертван и за чии “благородни” цели. Всички подобни спорове идват по-късно и всъщност нямат никакво значение – резултатите винаги ще са същите. Първият избор – и единственото от значение е: свобода или диктатура, капитализъм или етатизъм.

…Шири се мнението, че онези, които подкрепят “консерваторите”, очакват от тях да поддържат системата, замаскирана чрез неясния израз “американски начин на живот”. Моралното предателство на “консервативните” лидери е във факта, че те се крият зад тази маскировка: те наистина нямат смелостта да признаят, че американският начин на живот е капитализмът, че това е политико-икономическата система, родена и утвърдена в Съединените щати, системата, която само за един век постигна равнище на свобода, на прогрес, на просперитет, на човешко щастие, ненадминати от всички останали системи и векове, взети заедно – и че това е системата, която сега с бездействието си оставят да загине.

Ако “консерваторите” не защитават капитализма, те не защитават нищо и не са нищо; те не могат да предложат на никого цел, посока, политически принципи, социални идеи, интелектуални ценности, водачество.

И въпреки това “консерваторите” не смеят да се застъпват за капитализма и да го бранят. Те са парализирани от дълбокия конфликт между капитализма и моралния кодекс, господстващ в нашата култура: морала на алтруизма. Алтруизмът твърди, че човекът няма право да съществува заради себе си, че службата в името на другите е единственото оправдание за съществуването му, и че саможертвата е най-висшият морален дълг, добродетел и ценност. Капитализмът и алтруизмът са несъвместими; те са философски противоположности; те не могат да съществуват едновременно в един и същи човек или общество. Конфликтът между капитализма и алтруизма подрива устоите на Америка от самото начало, и днес е достигнал своята връхна точка.

Американската политическа система е била основана върху друг морален принцип – върху принципа за неотменимото право на човека на собствен живот, тоест върху принципа, че човек има правото да съществува заради себе си, като не се жертва за другите, нито жертва другите заради себе си, и че хората трябва да си взаимодействат като продавачи и купувачи, чрез доброволен избор за взаимна изгода.

Но този етически принцип е бил само подразбиращ се в американската политическа система, той не е бил заявен недвусмислено, не е бил назован, не е бил формулиран под формата на цялостен философски етичен кодекс. Това е била неизпълнената задача, оставаща като фатален недостатък в нашата култура, която руши Америка днес. Капитализмът загива поради липса на морална основа и на пълноценна философска защита.

…Тъй като не смеят да се противопоставят на алтруистичния морал, “консерваторите” се опитваха да избягат от въпроса за морала или да го заобиколят. Това им струваше увереността, смелостта и каузата им. Вижте гузната уклончивост, извиняващата се плахост, странно неинтелектуалната, нефилософска нагласа, вложена от повечето “консерватори” в техните речи и текстове. Никой човек и никое движение не могат да постигнат успех без морална увереност, без да са изцяло и рационално уверени в моралната правота на каузата си.

…През последните години “консерваторите” постепенно стигнаха до смътното осъзнаване на слабостите в своята позиция, на философския недостатък, който трябваше да се поправи. Но средствата с които се опитват да го поправят, са по-лоши от самия него; средствата са дискредитиране и унищожаване на последните останки от правото им на интелектуално водачество.

Има три взаимносвързани аргумента, които се използват от днешните “консерватори” за оправдаване на капитализма, и те могат най-точно да се формулират така: аргументът на вярата, аргументът на традицията, и аргументът на греховността.

Усещайки потребността си от морална основа, много “консерватори” избраха религията като свое морално оправдание; те твърдят, че Америка и капитализмът са основани върху вярата в Бога. От политическа гледна точка подобно твърдение противоречи на фундаменталния принцип на Съединените щати: в Америка религията е частен въпрос, който не може и не бива да се въвлича в политическите проблеми.

От интелектуална гледна точка да основаваш правотата си върху вярата значи да признаеш, че разумът е на страната на противника ти – че не разполагаш с рационални аргументи. “Консерваторите” твърдят, че правотата им се корени във вярата, тоест те нямат рационални аргументи в подкрепа на американската система, нямат рационално основание за свободата, справедливостта, собствеността, индивидуалните права, които почиват върху едно мистично откровение и могат да се приемат само на вяра; те казват, че по отношение на разума и логиката противникът е прав, но хората трябва да подкрепят вярата като по-висша от разума.

…Да се чуе, че молитвата се предлага като единствено оръжие от представители на най-могъщата страна на света – страна, която уж е посветена на борбата за свобода – само това стигаше, за да дискредитира Америка и капитализма в очите на всекиго, и у дома, и в чужбина.

А сега да разгледаме вторият аргумент: опитът да се обоснове капитализмът на основата на традицията. Някои групи се опитват да заменят думата “консервативен” с точно обратната на днешната й употреба в Америка, да я върнат към значението от ХІХ век, и да я пласират сред обществото. Тези групи заявяват, че да бъдеш “консервативен” значи да поддържаш статуквото, даденото, утвърденото, независимо какво може да е то, независимо дали е добро или лошо, правилно или погрешно, защитимо или незащитимо. Те заявяват, че ние трябва да браним американската политическа система не защото е правилна, а защото предците ни са я избрали, не защото е добра, а защото е стара.

Америка е била създадена от хора, които са скъсали с всички политически традиции и са сложили началото на система без прецедент в историята, разчитайки единствено на “оставената сама на себе си” сила на своя ум. Но “неоконсерваторите” сега се опитват да ни кажат, че Америка е била плод на “вяра в разбулените истини” и на безкритично уважение към традициите от миналото (!).

…Апелът да се запази “традицията” сама по себе си може да се понрави само на онези, които са се предали, или никога не са смятали да постигнат каквото и да било в живота си. Това е апел, който се обръща към най-лошото у човека и отхвърля най-доброто; той се обръща към страха, леността, малодушието, конформизма, неувереността – и отхвърля съзидателността, оригиналността, смелостта, независимостта, упованието в себе си. Възмутително е подобен апел да се отправя към хората където и да било, но е особено възмутително тук, в Америка, страната, основана върху принципа, че човекът трябва да стои на собствените си крака, да живее както намери за добре, и непрестанно да напредва като продуктивен, съзидателен новатор.

Аргументът, че трябва да уважаваме “традицията” като такава, да я уважаваме само защото е “традиция”, означава, че трябва да приемаме ценностите, които други са избрали, само защото други са ги избрали – с неизбежното подразбиране: кои сме ние, че да ги променяме? Обидата към самоуважението на човека в подобен аргумент, и дълбокото презрение към човешката природа са очевидни.

Това ни води до третия – и най-лош! – аргумент, използван от някои “консерватори”: опитът капитализмът да се защити на основата на човешката греховност.

Този аргумент гласи следното: тъй като хората са слаби, податливи на грешки, не са всезнаещи и са покварени по природа, на никого не може да се повери отговорността да бъде диктатор и да управлява всички останали; следователно свободното общество е правилният начин на живот за несъвършените хора. Моля ви, осъзнайте напълно импликациите на този аргумент: тъй като хората са покварени, те не са подходящи за диктатура; заслужават само свобода; ако бяха съвършени, щяха да са достойни за тоталитарната държава.

…Циничните, изпълнени с омраза към човека поддръжници на тази теория презират всички идеи, надсмиват се над всички човешки стремления, и подиграват всички опити да се подобри съществуването на човека. “Не можете да промените човешката природа”, е изтърканият отговор, който те дават на социалистите. Така те признават, че социализмът наистина е идеалът, но човешката природа е недостойна за него; след което призовават хората да се борят за капитализма – борба, което човек би трябвало да започне, като сам си плюе във физиономията. Кой ще се бие и ще загине, за да брани статута си на жалък грешник? Ако в резултат от подобни теории хората започнат да презират “капитализма”, не се чудете и не приписвайте това на способностите на социализма.

Такива са уж защитниците на капитализма – и такива са аргументите, посредством които те предлагат той да бъде спасен.

Очевидно е, че с подобен род теоретични инструменти и с ненадминат рекорд от поражения, отстъпки, компромиси и предателства, днешните “консерватори” са безплодни, немощни и мъртви в културно отношение. Те нямат какво да предложат и не могат и да постигнат нищо.

…Във време, в което светът е раздиран от дълбок идеологически конфликт, не се нареждайте сред онези, които нямат идеология – както и идеи или философия, които да ви предложат. Не влизайте в битка, въоръжени единствено със стари лозунги, религиозни баналности и нищо не значещи общи приказки. Не се присъединявайте към никоя т. нар. “консервативна” група, организация или човек, защитаващи капитализма с който и да е от трите аргумента за вярата, традицията или греховността. Всеки доморасъл софист в който и да е селски дебат може да обори тези аргументи, и да ви обърне в бягство само за пет минути.

…Докато “консерваторите” си затварят очите за въпроса какво е разрушило капитализма, и просто апелират към хората да “се върнат”, те не могат да избягат от въпроса: към какво? И никое от техните бягства не може да прикрие факта, че негласният отговор е: към по-ранен етап от развитието на тумора, който ни изяжда днес и който почти е стигнал до последната си фаза. Този тумор е моралът на алтруизма.

Докато “консерваторите” отбягват въпроса за алтруизма, всички техни апели и аргументи се свеждат по същество до следното: защо не може просто да се върнем в XIX век, когато капитализмът и алтруизмът някак съществуваха заедно? Защо трябва да стигаме до крайности и да мислим за операция, когато по-ранните етапи на болестта бяха безболезнени?

Отговорът е, че фактите от реалността, включващи историята и философията, не могат да се заобиколят. Капитализмът беше унищожен от етиката на алтруизма. Капитализмът се основава върху индивидуалните права, а не върху жертвата на индивида за “общественото благо” на колектива. Капитализмът и алтруизмът са несъвместими. Въпросът е или-или. Твърде късно е за компромиси, за баналности, за таблетки аспирин.

Няма начин капитализмът – или свободата, или цивилизацията, или Америка – да се спаси другояче, освен чрез интелектуална операция, тоест чрез унищожаване на източника на унищожението, чрез отхвърляне на морала на алтруизма.

Ако искате да се борите за капитализма, трябва да приемете само един вид аргумент, единственият, който изобщо може да победи в спор по въпросите на морала: аргументът на основата на самоуважението. Това значи: аргументът на основата на правото на човека на съществуване, неговото неотменимо индивидуално право на собствения му живот.

… Онези, които искат да се борят за него, трябва да отхвърлят названието “консерватори”. “Консерватизмът” винаги е бил подвеждащо название, неподходящо за Америка. Днес вече няма какво да се “запази”: утвърдената политическа философия, интелектуалната правоверност и статуквото на колективизма. Онези, които отхвърлят всички основни постулати на колективизма, са радикали в буквалното значение на думата: “радикално” означава “фундаментално”.

Днес борците за капитализма трябва да бъдат не несъстоятелни “консерватори”, а нови радикали, нови интелектуалци и най-вече нови, ангажирани хора на морала.

Превод:  Милена Попова

Каквото и да ви консерваторят, става дума за пари

 

Тъкмо бях решил пак да громя политическото инженерство на ГЕРБ, и обединената част от управляващата коалиция така се стисна за гушите, че за малко да се хване за палците. Но премиерът привика на пожар тримата патриоти в Министерския съвет и след два часа цялото каре плюс писаря ни успокои и заплаши едновременно. Успокои ни, че коалицията е стабилна, осъзната и безалтернативна. Заплаши ни, че ако не си изкара мандата, България ще бъде завладяна от невиждан и нечуван хаос. И тъй като очевидно ще изкарат поне до есента, тоест ще имат време и за политинженерство, все пак четете този текст.

Четете го, и за да не стане като с Кейнс. През 1936 г. лорд Кейнс публикува своята прочута „Обща теория за заетостта, лихвите и парите“. Фон Хайек е силно изкушен да разгроми това недоразумение, наречено книга, но се въздържа по много човешка причина – през 1934 г. е публикувал унищожителна рецензия срещу вече забравения „Трактат за парите“ на Кейнс, а Кейнс, вместо да се разсърди, пренебрежително свил рамене със следните думи: „О, няма значение; аз вече не вярвам в тия неща“. Хайек явно не искал да се повтори същата ситуация и не написал нищо срещу „Общата теория…“ След това често съжалявал. Още повече съжаляваме ние, защото кейнсианството даде теоретично обоснован модел за законна кражба чрез инфраструктурни проекти на всички правителства от Рузвелт насам.

Затова продължавам да нищя политическото инженерство, чиято цел е да изкове новия български консерватизъм. Писах в „Битката за България“ , че „консерватизирането“ на българската политика става по руски модели откроих ролята на Института за дясна политика в процеса. Миналата седмица се включи и огледалният му образ – Институт за нов икономически напредък. Двата института от 5 години поддържат топла връзката между ГЕРБ и БСП и методично се опитват да възстановят двупартийния модел в България. Естествено, с основни партии ГЕРБ и БСП, и всички останали партии или всмукани , или обезличени от тях.

На 20 юли 2018 в „Панорама“ председателят на Института за нов икономически напредък Росен Карадимов, последен председател на комунистическия комсомол, два пъти депутат от БСП, радостно съобщи, че светът се е върнал 28 години назад. В хубавия смисъл, да не си помислите нещо друго! Коментирайки срещата Путин-Тръмп, Карадимов пътем прогнозира, че на следващите избори за европарламент в него масово ще влязат националистически и консервативни сили. Те няма да взривят базата на ЕС, но за да оцелее, евросъюзът ще бъде принуден да жертва либералната си надстройка. 

Тук за включилите се в политическото инженерство „десни“ младежки клубове и общества, които не са учили марксизъм-ленинизъм, се налага да поясня – базата и надстройката са термини от марксисткото обществознание. Според него общественото битие, респективно начинът на производство на материалните блага, е определящият елемент в структурата на една обществено-икономическа формация. Това е базата. Надстройката са идеологическите възгледи, обществените организации и учреждения, както и идеологическите отношения. „Основната идея на Маркс и Енгелс – пише Ленин – се състоеше в това, че обществените отношения се делят на материални и идеологически. Последните са само надстройка над първите“. Тоест, запазвайки базата, запазвате материалното, елиминирайки надстройката, елиминирате идеологическото. Взимате парите, но не и законите, по които те се правят. Да не говорим за идеите, които стоят в основата на законите.

Не бях чувал скоро толкова откровена и изчистена формулировка на отколешната комунистическа мечта за незаконно забогатяване. За сметка на капитализма, разбира се, и по-конкретно – на Европейския съюз. Не случайно комунисти, нарекли се социалисти, ни вкараха в него. Сега комунисти, нарекли се консерватори, искат хем да сме вътре, хем вън. Ако изтръгнете класическите му либерални корени, върху които е построен, Европейският съюз ще увисне във въздуха. На практика ще престане да съществува – или ще се трансформира в Евразийски.

За щастие тази трансформация е невъзможна именно заради идеологическата котва на Европейския съюз. Неговите бащи-основатели – Робер Шуман (французин, роден в Люксембург), Конрад Аденауер (Германия) и Алчиде де Гаспери (Италия), следват класическия либерален възглед за Европа. Класическият либерален възглед разглежда индивидуалната свобода като най-важната културна ценност на европейците и християнството. Според този възглед суверенните европейски държави защитават правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници, като по този начин позволяват свободната размяна на стоки, услуги и идеи.

С всиките си кусури Европейският съюз оцеля над 60 години именно защото стъпи върху либерализма. Политическият проект на либерализма се нарича капитализъм. Капитализмът на свободната конкуренция създава условия за политическа свобода, тъй като отделя икономическата власт от политическата и по този начин позволява на едната да уравновеси другата. Никое друго обществено-политическо-икономическо обществено устройство не прави това. Не е възможно да сложите марксистка надстройка над либералната база. То е все едно да карате Кадилак, но да живеете в сламена колиба. Рано или късно ще си построите имение – или ще си купите Запорожец.

Вдъхновявани от „нелибералната демокрация“ на Путин, Орбан, Качински и сие, българските политическите инженери искат да запазят свободния пазар, тоест икономическата свобода, но да унищожат политическата свобода. Това няма как да стане. Затова политинженерите маскират марксизма като консерватизъм.

В България им помага…БСП. За целта партията написа цяла „Визия за България“, която щяла да бъде алтернатива не само на управлението на ГЕРБ, но и на целия преход. (Документът можете да прочетете тук )

Според изпълнителния директор на Института за дясна политика Георги Харизанов визията предлагала „одържавяване, национализация и наливане на държавни пари в губещи сектори…завръщане към годините на плановата икономика, на централизацията и на държавната собственост в най-важните сектори“. „Това е разговор как да продължим назад, а не как да продължим напред“, заключава Харизанов.

Така е. Но това „назад“ прекрасно урежда ГЕРБ, който и при трите свои управления прави именно това, което препоръчва БСП – „Повече държава там, тогава, където и когато това е необходимо“. Или поне му се иска, защото не винаги може. Помните ли фашисткия девиз „Всичко в държавата, нищо против държавата, нищо извън държавата“? Припомнете си и коментара, полезно е.

ГЕРБ иска, но не му стиска. Затова във „Визия“-та си БСП от свое име описва мокрия му сън: край на „крайно либералното отношение по отношение на обществени процеси, изискващи повече държавна намеса и контрол“, „поглед първо към държавата като инвеститор номер едно“, „раздвижване на националния капитал“, „създаване на „национални индустриални зони“, „премахване на търговския статут на държавните лечебни заведения“…

Това не е „връщане назад“ към комунизма. Ако беше, нямаше да бъдат допускани концесии и чуждестранни инвестиции, които предоставят природните ресурси на страната на чужди експлоататори, нито публично-частно партньорство, нито съществуването на частна собственост изобщо. Щеше да има сал една всемогъща държава.

Това е „път напред“ към етатизма. Етатизъм ала Путин, в резултат на който делът на държавата в руската икономика вече е повече от 60% и който изследователи на политиката му с основание наричат „протофашизъм“. Редица източноевропейски страни тръгнаха по този път – не случайно при представянето на „Визията..“ Корнелия Нинова посочи като възможна посока… пътят на Вишеградската четворка.

Визия за България“ е една розова мечта, която бързо почернява, когато обикновеният човек се събуди пред празния хладилник, с треперещи болни ръце и липса на помощ“, както писа ляв критик  на програмата. Но тя е много удобна на „десните идеолози“, защото демонтира вместо тях неудобния „неолиберален модел, довел до изключване ролята на държавата в ключови сектори и мащабни деформации в икономиката, в законодателството и регулациите“.

Накратко: и „отляво“, и „отдясно“, ни „омагьосват“. Искат да заменим свободата си за някаква имагинерна и невъзможна сигурност, която и през ум не им минава да осигурят. Истинската им цел е да крадат. Не само безсрамно, неограничено и безнаказано, но и без какъвто и да е външен контрол. Добър или лош, през последните 12 години той идваше от Европейския съюз. Ако следващата пролет в неговия парламент масово нахлуят новите варвари – националисти и консерватори от бившия Източен блок, те няма да се опитат да разрушат Евросъюза. Кой е луд да коли кокошката, която снася златни яйца? Ще се опитат да го варваризират, като го принудят да „жертва своята идеологическа надстройка“. Тогава няма да има кой да упражнява никакъв законов контрол – нито над страните-членки, нито върху самия съюз при търговията му с други страни.

Всички политически инженери в България – пишман-консерватори, комични националисти и „социално загрижени“ етатисти, са насъсквани от Путин. Глобалната им цел е един беззъб, разединен и изпразнен от идеологическо съдържание Европейски съюз.

Трябва локално да ѝ попречим.

Битката за България – 3 част

Първите две части можете да прочетете  тук и тук

Няколко пъти в този анализ твърдя, че „новият“ български консерватизъм не е идеология, а политически инженеринг, сделан в СССР. (Старият пък е внесен от „освободителите“ от Русия). Неколкократните провали консерватизмът да бъде наложен като политическа тенденция в България – първо след Освобождението, в ново време – чрез късния СДС на Петър Стоянов и Пламен Юруков и комичния РЗС на Яне Янев, доказаха, че подобна партия не може да пусне корени в България.

Консервативната тенденция трудно може да се утвърди при почти пълната липса на консерватори и на социална среда за тяхната поява. Преди години сегашният евродепутат Светослав Малинов направи сравнение между християндемокрацията и консерватизма, за да прогнозира накъде ще тръгне българската десница. Заключението му бе категорично в полза на християндемокрацията: “Целият арсенал на консерватизма е граден в различен контекст, използван е в различни битки и е бил насочван към други врагове. Ние можем да се възхищаваме на консерватизма и да се опитваме да подражаваме на неговите високи образци, но тази дистанция няма да намалее“. Но директивата е от високо място и затова политическите инженери опитват за пореден път. За консерватори са назначени т. нар „Обединени патриоти“, пословични с послушанието си към Путин и платената си любов към Русия. Май се канят за следващите избори да ги окрупнят и със „седесаря“ Божидар Лукарски и „реформатора“ Петър Москов. И всички заедно да тръгнат по сините стъпки.

Така кръгът на „прехода“ ще се затвори. Хит на евроизборите ще бъде новият консерватизъм. Негови носители – патриотите (изцяло) и БСП (в антиевропейската му част). Зад тях обаче ще стои ГЕРБ. А зад рамото на всички ще наднича Путин.

И това не са измишльотини. Заплахата е реална – и не е само за демокрацията. Заплашена е свободата в България. Щом новият консерватизъм ще омаловажава индивидуалните права и личната свобода, щом ще слага ограничения „пред алчността на бизнеса“, щом ще задушава свободата на словото – за каква свобода говорим? 

Има огромна разлика между свобода и демокрация. Подмяната на диктатурата с демокрация не води автоматично до свобода, а е само път към нея. Свободата е двигател на демокрацията, не обратното. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане.

Това малко български политици го знаят. Затова вече 30 години ни представят демокрацията за свобода и социализма за капитализъм. И имат голям грях за настъплението на руския „консерватизъм“, който отрича свободата и прави фасадна демокрацията. Даже – съзнателно или несъзнателно – активно му помагат. Това не е никак трудно в една парламентарна демокрация, откакто всички имат право на глас. Самата идея, че е желателно и правилно всички важни решения, касаещи физическата, социалната и икономическата организация на обществото, да се взимат колективно от хората, е социалистическа. Именно затова авторитарист като Путин е толкова успешен. Той просто черпи с пълни шепи от вековния опит на СССР, убедил Запада, че социализмът е съвместим с демократично управление и дори че програмата на демокрацията може да се осъществи напълно само в социалистическо общество. Затова Съветският съюз, който беше класическа диктатура, минаваше за демократична държава. Същото сега важи за Путинова Русия, която минава за консервативна държава!

По волята на Москва ние също се консерватизираме. На 23 юни 2018 в  профила си във Фейсбук проф. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека – БАН, академично обясни защо: „…2. За съжаление старата десница се разпадна и няма вътрешен капацитет за победа. Колкото по-бързо приемем заявилите се най-мащабно – Герб и БСП, като покриващи идеологическия терен, толкова по-бързо ще дадем шанс на себе си и на тях да функционират на принципа на махалото. А то е нужно, за да се възприемат сами себе си като устойчиви и да капиталовлагат в развитието си;
3. Колкото повече грешат, толкова повече отварят поле за нови формации, които силно ще ни изпратят в полето на популизма и ще трябва отново да върнем часовника на нула;
4. Ранният етап на развитие на политическата култура в България не предполага етапа на развитие на политическите субекти подобно на Франция, Испания, Австрия, въпреки че не можем да останем незасегнати от влияния. Нашият етап на развитие съответства на класическото структуриране през 60-70 години в тези страни и е период, през който не може да не се премине. Разбиването му – забавя развитието ни.“

По-откровено от това – здраве му кажи! Основна, ако не единствена цел на консерватизирането на българския политически живот по руски образец, е да се даде алиби на критата до момента колаборация между ГЕРБ и БСП. Това няма да „направи филма шведски вместо съветски“, но ще даде възможност да бъде рекламиран като такъв. Защото двупартийността е елемент от класическа британска политическа конструкция – т. нар. Уестминстърски модел на демокрация. При него след мажоритарни избори с просто мнозинство победилата партия взима цялата власт. Това в оригинала се компенсира от „едноизмерността“ на двата големи политически съперника. Те имат различия единствено в социално-икономическата област. В българския случай такова различие няма, следователно няма да има и компенсация.

Освен че ще даде алиби на колаборацията ГЕРБ-БСП, моделът, наричан в България „двуполюсен“, ще легализира съществуващото сливане на законодателната и изпълнителната власт с отчетливо надмощие на изпълнителната, което също е важна характеристика на Уестминстърския модел. На думи БСП е категорично против това сливане и периодично го громи. Против е и мажоритарната избирателна система, която също е част от Уестминстърския модел. Но при оферта, на която не може да устои, бързо ще стане „за“ и за двете. Каква ще е офертата? Познахте – стабилност! Стабилността, с която ГЕРБ ни проглушава ушите през последната година. И която е другото име на „застой“.

Време е „градската десница“, начело на която все още са последни отломки от първите „водачи-демократи“, да си даде сметка, че „нея я нема в целата схема“. И да (се опита да) попречи на реализирането ѝ. Не очаквам за година десните да сглобят печеливш политически субект. Надявам се да успеят за три, ако ГЕРБ за трети път не се самосвали и няма предсрочни избори. Но ако и тогава не сколасат, могат поне да бият тревога за заплахата, надвиснала над свободата, която описах.

За да имат стимул да го направят, могат да започнат с обяснението, че „прагматизмът на консерватизма“ е абсолютно идентичен с компрометиралия ги слоган „няма ляво – няма дясно“. Прагматизмът няма цвят и посока. Той изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Тоест, консервативният прагматизъм е „няма ляво-няма дясно“ на квадрат.

Какво ще правят десните след това, е тяхна работа, но се надявам да не са само извънредни пресконференции в работно време.

Накрая да обобщя опасността за свободата с цитат от бащата на българския консерватизъм Стоян Михайловски. През 1925 г., в края на жизнения си път, в своите Размишления Стоян Михайловски се опитва да открие алтернатива на либерализма. И я намира във фашизма на Мусолини. Трябва да се яви – отбелязва той, желязната ръка, която ще постави всекиго на мястото му и ще докаже на българския народ, че ред не произлиза от безредие.

Христос казва: И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Иоан 8:32). По някои реакции на предишните две части от този текст съдя, че съм написал истината. Или поне съм разкрил част от лъжата.

Преди истината да те освободи, трябва да осъзнаеш коя лъжа те държи в плен.

Край

Във войната на идеи няма преки пътеки

Преди десет години световната финансова криза провокира много западни правителства да убеждават обществата си, че капитализмът е нестабилна система, осъдена периодично да преживява такива и дори още по-сериозни кризи, и да лансират възгледа, че държавата трябва да играе по-голяма роля в икономиката. Инерцията продължава и досега.

Особено в България. За една трета от пълнолетните българи това се разбира от само себе си. Толкова гласуват за екскомунистите и техните клонинги пред последните 30 години. Не е ясно дали тези хора наистина не разбират, че комунизмът/социализмът е синоним на престъпна и корумпирана политическата власт, на пълен контрол върху медиите, на подменена истина за миналото, на напълно деморализирана демокрация; че със своите измислени права на труд, на печалба, на заплата, на социална помощ, на безплатен кредит, и т.н., цял живот ги е лъгал и ограбвал. Не е и важно. Тези хора не избират социализма, защото е морален или изгоден. Избират го, защото им е познат. Те се страхуват от непознатото, не приемат предизвикателства и не поемат рискове, защото не могат да се справят с тях. Те искат времето да спре. „Те” – мутрите и милиционерите от т. нар. „национално отговорен капитал”. Възрастните, бедните, мързеливите и неграмотните. Придворните интелектуалци, които не могат да продадат интелекта си на пазара, защото е оскъден. Фалшивите капиталисти, фалшивите интелектуалци, фалшивият пролетариат…

Останалите две трети от българите обаче, които не гласуват или гласуват за десни партии, нямат право да мълчат, когато се атакува капитализма. Немалка част от тези хора са предприемачи – в България има близо четвърт милион фирми, в частния сектор са заети над милион и половина души. Те са се доказали чрез талантите, амбициите, творчеството и труда си, успели са единствено благодарение на това, което са създали и предложили на пазара. И ако целта на живота им наистина е техният собствен и на семействата им просперитет, са длъжни да защитават капитализма. Просперитетът е невъзможен в общество, в което няма свобода. Капитализмът е политическият проект на Свободата.

Свободните хора не са равни. Всеки от нас е уникално същество, и няма причина да очакваме, че действията и пазарните ни взаимоотношения биха дали еднакви резултати. Равните хора не са свободни. Единственият начин да уеднаквим доходите и благосъстоянието в едно общество е да подтиснем способностите на по-предприемчивите, които винаги са малцинство, за да можем да изравним скоростта им с тази на по-бавното мнозинство.

Отдавна не беше имало по-мракобесна атака срещу Свободата. Тя задължава привържениците на капитализма този път да водят битка с комунистите на тяхна територия – в полето на морала. Дългогодишната практика капитализмът да се защитава единствено на базата на неговата ненадмината и неоспорима икономическа ефикасност, почти доведе до разрушаването му. Сега той се нуждае от морална защита. Има право на нея, защото по природа е морален. А тъй като се основава на доброволни договаряния между хората – и благороден.

Моралната идея, на която трябва да се базира моралната защита на капитализма, е: индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро, да защитава своя рационален личен интерес. Това право произтича от неговата природа на човек и не предизвиква конфликт на интереси. Не може да има конфликт между хора, които си взаимодействат като търговци – дават ценност, за да получат ценност в замяна. Принципът на търговията е единственият рационален етичен принцип на всички човешки взаимоотношения. Това е принципът на Справедливостта

Няма начин капитализмът да победи другояче, освен като привържениците му широко разгласят принципите, същността, историята и моралното значение на капитализма. Като накарат цялото общество да осъзнае, че основният и най-важен политически въпрос на България продължава да бъде: капитализмът срещу социализма, или Свободата срещу робството. Като убедят обществото да направи избор в полза на Свободата.

Комунистите наричаха това идеологическа борба. Истинското й име е война на идеи. Войната на идеи в едно общество никога не спира, защото без нея няма развитие. Това е война за умовете и сърцата главно на младите – на години и по дух – които не се страхуват да знаят и не са готови да се предадат. Свободните хора имат всички шансове да я спечелят, ако престанат да търсят преки – тоест чисто икономически – пътеки при защитата на капитализма. В идеологията преки пътеки няма – или водят някъде другаде.

Тези, които не разбират това, са обречени да (се) загубят.

Свободата, без която не можем

В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Или хората ще могат да живеят своя живот както им харесва, доколкото зачитат същите права и на другите, или някои хора ще могат да използват сила, за да принудят другите да действат по начин, който те не желаят.

Философията на властта винаги е била по-привлекателна властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава –системите, въплътили тази философия, поразително си приличат помежду си.

Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот, и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат.

Философията на свободата е много проста. Тя се основава върху принципа на личната неприкосновеност. Всеки е отговорен за своя собствен живот. Всеки се ражда с неотменимите права на живот свобода и собственост, присъщи на природата му на разумно същество, което може да взима самостоятелни решения и да носи лични отговорност за тях. Всеки има право да защити собствения си живот, свобода и законно придобита собственост, от насилствената принуда на други хора, но няма право да използва насилие срещу живота, свободата или собствеността на другите хора. Всеки може да избира лидери за себе си, но не и да налага управляващи над другите. Всеки определя своите цели на основата на своите собствени ценности. Всеки може да бъде свободен.

Западът е завоювал водещата си позиция в света именно заради отношението си към свободата – социален идеал, чужд на източните народи. Борбата за свобода е основна тема в историята и на Европа, и на общностите, основавани от европейски емигранти навсякъде по света, особено в американските колонии на Великобритания. Западната философия като цяло е философия на свободата. „Грубият“ индивидуализъм е основна нейна характеристика.

Свободата е правото да живееш своя живот както избереш, докато не нарушаваш равните права на другите. Тя е творческият принцип на живота. Проблемът е, че плаши и поражда чувство за самота, което повечето хора превъзмогват с подчинение. Но все някога човек отказва да се подчинява, дори рискувайки да го изгонят от рая. И прави първата стъпка към свободата. След време се решава и на втората – да мисли, да говори и действа сам. Особено когато е много по-лесно да не прави нищо.

Идеята за свободата е толкова дълбоко загнездена в човешкото съзнание, че и най-жестоките атаки срещу нея не са успели да я омаловажат и подменят. Особено в Западната цивилизация, където свободата е била смятана за най-голяма ценност от незапомнени времена. При това тя не е била „давана” от конституции, харти с права или закони. Тези документи са целели само да съхранят свободата от посегателствата на властимащите.

Вярата в свободата и посвещението на свободата са неизкореними елементи от светоусещането на мислещия човек. Затова нейните врагове – тоталитаристите от всички разновидности- не я атакуват директно, а изопачават значението й. Преди три века „свобода” означаваше свобода от принуда, от произволна власт на човек над човека. От края на ХIХ век й се придава смисъл на освобождение от принудата на обстоятелствата, които неизбежно ограничават избора на всеки от нас. Свободата в този смисъл е само друга дума за власт. Стремежът към тази нова „свобода” се превърна в ново име на старото искане за преразпределяне на богатства.

Социализмът особено се отличи като неуморен „кръстник” на свободата. От век и половина привържениците му обещават някаква нова, икономическа свобода, без която политическата свобода не си заслужавала. Определят свободата като възможност да се правят „правилните“ неща, и разбира се, си присвояват правото да определят кое е правилно и кое – не. В техните очи свободата е синоним на всемогъщо правителство. Всъщност освобождаването на полицейската власт от всички ограничения е истинската цел на тяхната „борба за свобода”.

Никакво правителство, никакво гражданско право не може да гарантира и породи свобода, ако не поддържа и защитава основните институции на пазарната икономика. „Правителство” винаги означава принуда и по необходимост е нещо, обратно на свободата, пише Мизес. Правителството е гарант на свободата и е съвместимо с нея само ако обхватът му е адекватно ограничен до съхраняването на икономическата свобода. Където няма пазарна икономика, и най-добрите намерения на конституциите и законите си остават мъртва буква.

Идеите за свобода и робство имат смисъл само с оглед на начина, по който действа правителството. Ако правителството беше в състояние да разширява властта си до безкрайност, то би отменило пазарната икономика и би я заменило със стопроцентов тоталитарен социализъм. За да се предотврати това, е необходимо да се ограничава властта на правителството. Това е задачата на всички конституции, харти на права и закони. Това е значението на всяка борба за свобода, водена някога от хората.

Подмяната на диктатурата с демокрация обаче не води автоматично до свобода. Демокрацията – и то не винаги – е само път към свободата. Свободата е неин двигател. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метода за тяхното постигане. Демокрацията подпомага свободата и не поражда тирания.

Вследствие на тези премълчани истини многопартийната система, свободните избори и парламентаризмът бяха обожествени по модела на божественото право на кралете. Кралете бяха заменени от политици, намерили ново оправдание за властта си: божественото право на мнозинствата. С гласовете на мнозинството, манипулирано по всякакъв начин, на демократите бяха дадени права, които извън политиката никой не притежава – да лъжат, убиват, и крадат.

Това прекрасно урежда социалистите, които употребяват думите „свобода” и „демокрация” като синоними, след като предварително са извратили значението им. Човекът е свободен, докато насочва живота си съгласно собствените си планове. Човек, чиято съдба се определя от плановете на висша власт, в която е съсредоточено изключителното право да планира, не е свободен в смисъл, в който думата е била използвана и разбирана от всички хора преди семантичната революция, която вдигнаха социалистите преди век и половина. От Маркс насам те наричат „свободни” индивидите в система, в която единственото им право е да се подчиняват на заповед. Още по-голяма е гаврата им с понятието „демокрация”. И бившите комунисти на Изток, и „полезните идиоти” на Запад наричаха и наричат наричат „демокрация” съветската/руската диктатура. Наричаха и наричат синдикалното насилие и принуда „индустриална демокрация”. Наричат безумните претенции на новите леви – зелените – „екологична демокрация”. Говорят за благоденствие, не за свобода, сякаш може да има просперитет в робска държава!

Фридрих фон Хайек нарече «робство» това приближаване към държавен контрол върху икономиката. През 1944 г. той писа в „Пътят към робството”: „Единствената свобода е онази, която поражда пазарната икономика. В едно тоталитарно общество единствената свобода, останала на индивида, и то само защото не може да му бъде отнета, е свободата да извърши самоубийство”. През 1949 г. в «Човешкото действие» Лудвиг фон Мизес потсулира, че никакво правителство, никакво гражданско право не може да гарантира и породи свобода, ако не поддържа и защитава основните институции на пазарната икономика. През 1962 г. в «Капитализъм и свобода» Милтън Фридман установи и доказа неразривната връзка между икономическа и политическа свобода. Той убедително оспори твърдението, че личната свобода е политически проблем, а материалното благоденствие – икономически, и че което и да е политическо устройство може да бъде съчетано с което и да е икономическо. Единствената икономическа организация на обществото, която пряко осигурява политическа свобода, е капитализмът. Политическата свобода настъпва там и тогава, когато и където е установен свободен пазар и са развити капиталистическите институции.

Свободата има смисъл единствено в рамките на социалната система. Тя не е отшелничество. Нямате нужда от свобода на самотен остров – справка Робинзон Крузо. Но Свободата още по-малко е анархия. Живеейки в общество, човек се лишава от онази абсолютна „свобода” на животното да следва инстинктите си без оглед на последствията. Не може едновременно да се ползваш от предимствата на разделението на труда, и да се държиш по начин, който води до разрушение на същото това общество! Трябва да избереш между спазването на определени правила и нарушаването им с всички произтичащи от закона, който установява и гарантира тези права, последствия. Пазарът не пречи пряко на когото и да е да нанася произволна вреда на своите съграждани, само наказва подобно поведение.

Защитниците на свободата обаче от векове се сблъскват с един голям проблем. Свободата може да е най-висшата политическа ценност, но тя не е такава в общата скала на човешките блага. Много хора са склонни да заменят свободата за (винаги временна!) сигурност, защото не разбират, че именно свободата ще им донесе и сигурност, и икономически просперитет.

Трябва да им се обясни. Но само икономическите аргументи не са достатъчни. Обществото не познава икономическите учения. Във времена на криза чисто икономическите аргументи са дори контрапродукивни. Индивидуалистките аксиоми за естествените права, собствеността, неагресията, имат нужда от основания с по-дълбоко философско ядро. Това е моралната идея, че индивидът има право да служи на своето собствено добро, да защитава своя собствен рационален интерес. Според тази идея преследването на личното щастие не е нито етически банкрутирало, нито социално разрушително. Декларирайки, че индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро и да защитава своя рационален личен интерес, ние защитаваме себе си, своя труд, и своето и на децата си бъдеще. А като зачитаме собствеността и спазваме договорите, избягваме и войната на всеки срещу всички, респективно нуждата от налагането на социален контрол, за да бъде тази война предотвратена. Подобна етика изключва (само)жертвата и подкрепя морално икономическия аргумент в полза на свободното общество. Краткото име на това общество е капитализъм.

 

През последния четвърт век години в Западните Балкани беше изпробвано всичко с изключение на капитализма – и въпреки това капитализмът е обвиняван за катастрофалните резултати от експериментите. Етатизъм, социализъм, национализъм – колективизъм от всякакъв вид и цветове – всички бяха изпробвани и всички се провалиха. Идеологията на комунизма бе допълнена с ново съдържание, но крайната му цел остана непроменена – продължение на системата на всемогъщата държава. Най-новата фалшива алтернатива е евросоциализмът, безусловната вяра в мъдростта на политическия контрол и регулирането от централизираните институции на Евросъюза.Така че напредъкът, постигнат през цялата кратка история на свободата, не е необратим. Както през март 1961 г. в свое обръщение до Търговската камара във Финикс Роналд Рейгън каза: „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото”.

 

Ако не я защитим, свободата може да бъде потъпкана от национализма, религиозния фанатизъм, или в краен случай – от евросоциализма, оказали се нейни още по-беоспособни противници от комунизма. На тези лоши идеи трябва да противопоставим нащите добри идеи: отделяне на държавата от икономиката, свобода за упражняване на професия и стартиране на бизнес без нуждата от разрешителни, свобода на гражданите да внасят здравни и осигурителни вноски в дружества по техен избор. Трябва да помогнем на интелектуалния и стопански елит на страната да стъпи здраво върху реалността и да генерира повече полезни, практически изпълними идеи.

Накратко, както ни завеща Милтън Фридман, трябва да създадем такъв климат на обществено мнение и знание, който ще направи политически изгодно грешните хора, които се налага да избираме, да правят правилните неща.