Етикет: КГБ

МЕМОРАНДУМ ДО ЦРУ

На вниманието на г-н Джеймс Улси, директор на ЦРУ

Аз съм беглец от КГБ, който пристигна в САЩ през 1961, за да предупреди американското правителство за дългосрочната съветска стратегия за разгром на Съединените щати. През октомври 1961 предадох на г-н Маккоун, тогавашния директор на ЦРУ, съдържанието на доклад на Шелепин, бивш председател на КГБ, изнесен на конференция на КГБ през 1959. Докладът съдържаше призив за създаването на контролирана от КГБ “опозиция” в Съветския съюз като съществена част от стратегия, водеща до бъдеща либерализация на режима.

След 1963 аз аргументирах, че широко огласените китайско-съветски различия имат за цел да скрият общата китайско-съветска стратегия, с други думи, че “разцеплението” е съвместна стратегическа операция, за да бъде подведен Западът. Между 1963 и 1969 моята гледна точка за “разцеплението” беше обсъждана в ЦРУ. Имам основание да смятам, че информацията за наличието на вътрешен дебат в ЦРУ е изтекла към КГБ и чрез него към съветското ръководство, което взема драстични мерки, за да разреши спора в ЦРУ в своя полза.

През 1969 в сътрудничество с техните китайски съюзници те инсценираха враждебни военни действия на далекоизточната си граница по модела на действителните гранични сблъсъци между Съветския съюз и Япония в този регион през 1938. Въз основа на американските разузнавателни спътници експертите на ЦРУ приеха сблъсъците за автентични и като ясно доказателство, че китайско-съветският разрив също е автентичен.

Аз продължих да настоявам, че сателитната информация сама по себе си не може да хвърли светлина върху стратегическите намерения и планове зад един привиден военен конфликт. Секретна информация от надеждни човешки източници също е необходима. По това време чрез инфилтрация от страна на КГБ ЦРУ беше изгубило своите надеждни човешки източници и не беше в състояние да ги замени: поради това то беше сляпо. Американските политици също приеха “разцеплението” за истинско и повярваха, че Съединените щати и СССР вече имат общ интерес с оглед на растящата опасност от един атомно въоръжен, твърдолинеен режим в Китай. На този фон американското правителство започна преговорите САЛТ със СССР през 1969 и за разведряване с китайското ръководство през 1971.

Очевидният конфликт на китайско-съветската граница и опитът за либерализация в Чехословакия през 1968 забавиха завършването на книгата ми “Нови лъжи за старото”, която беше предадена на ЦРУ за разрешение за печат през 1980 и издадена през 1984. Забавянето не промени моята теза, че опитът за либерализация в Чехословакия беше репетиция за предстоящата политическа и икономическа либерализация на системата в СССР и целия комунистически блок. В “Нови лъжи за старото” аз предсказах, че тази либерализация в СССР ще бъде съпроводена от въвеждането на контролирана от КГБ политическа “опозиция”, разрушаването на Берлинската стена и обединението на Германия. Казах също така, че по всяка вероятност Западът ще приеме тези развития за чиста монета. Предсказанията ми бяха правилни. По-важно е обаче, че те бяха правилни, защото се базираха на моите знания за съветската политическа стратегия.

В течение на много години до неотдавна аз изпращах меморандуми до директорите на ЦРУ, в които се опитвах да проследя и обясня тази стратегия, истинското значение на политическите и икономически реформи на съветската система и ролята на КГБ при създаването на контролирана политическа опозиция в системата. Опитах се също така да обясня ролята, която играе дезинформацията в тази стратегия. В моите меморандуми аз аргументирах, че изобилието от информация не води автоматично до разбиране. От края на 1950-те години нататък западното разузнаване загуби своето разбиране за комунистическите и в частност съветските развития, защото не знаеше за приемането на дългосрочната политическа стратегия чрез стратегическа дезинформация. По онова време ЦРУ беше неинформирано, защото беше загубило своя истински високопоставен агент в Съветското военно разузнаване (ГРУ) подполковник Попов, който бе заменен от провокатора на КГБ Пенковски.

През 1960-те и 1970-те години провалът на Запада да схване съветската политическа стратегия беше прикриван от факта, че Съединените щати бяха в състояние да се въоръжават с темпото на СССР и поддържаха силен военен възпиращ потенциал. Но провалът в разбирането стана явен, когато реформите на “перестройката”, която беше продукт на повече от двайсет и пет години подготовка, изненадаха Запада и бяха сляпо възприети от Запада като пришествие на западна демокрация и истински пазарни реформи в Русия, заслужаващи западна политическа подкрепа и икономическа помощ.

Два подхода са възможни към развитията в бившия Съветски съюз и комунистически Китай. Първият е подходът на човека от улицата, който безкритично приема онова, което вижда по телевизията и печата, официалните руски изявления и символични актове като премахването на избрани статуи на Ленин и Дзержински и снимки на празни рафтове в магазините. На тази несъстоятелна основа той вади далеко отиващи заключения, че руснаците умират от глад, че комунизмът е рухнал, че СССР се е разпаднал, че комунистическата партия е забранена, че “студената война” е свършила и че всеки момент може да избухне гражданска война. Той интерпретира реформите в Русия, за които чете във вестниците и за които гледа “анализи” по телевизията, като спонтанен продукт на истински политически натиск и поради това развива свръхоптимистични надежди за бъдещето на демокрацията в Русия.

За съжаление именно този подход на човека от улицата доминира умовете на западните политици. Старата генерация от скептични кремълолози си е отишла. Техните приемници поради липса на собствени възгледи повтарят идеи и дезинформация от мейнстрийма от телевизионни интервюта, инсценирани телеспектакли и изрезки от вестници. Резултатът е еуфория, нереалистични очаквания и несъстоятелни отговори като този, демонстриран ярко от бившия президент Никсън с неговия призив за масивна икономическа помощ за Русия.

Алтернативният подход и да се изучава дългосрочната комунистическа стратегия, приета през 1958-60 и да се проучи пълното значение на прехода от “диктатура на пролетариата” към “общонародната държава”, който е постигнат от руското “развито социалистическо общество”.

На този документиран фон политическите и икономически реформи и “демократизацията” на Русия може да се разглеждат като планиран продукт на двайсет и пет годишна подготовка и репетиции в СССР и Източна Европа. “Реформите” на “екскомунистите“ и техният стил на “демокрация” са много характерни за тях.

“Общонародната държава” е адаптация на идеята на Ленин за отмиране на държавата (която също така гледа напред във времето, когато ще има комунистическо световно правителство), и нейната замяна с масова обществена организация. Нито “гласността”, нито “перестройката” са истински. Американците само демонстрират своята наивност, като очакват достоверни отговори от руснаците например на въпроса дали Олджър Хис е бил съветски агент. Заниманието с въпроса за MIA (изчезнали по време на бойни действия американски военни – „Missing in Action“) в Русия представлява горещ интерес за засегнатите американски семейства. Разследвания за местонахождението на изчезналите войници са напълно оправдани; но те не са достатъчни.

Преди да се потопи в по-дълбоко политическо и военно партньорство в Русия и още да развърже кесията, Конгресът трябва да изиска от руските лидери пълно и откровено признание и публично обяснение на факта, че техните предшествници са избили 20 милиона руснаци, украинци, белоруси, молдовци, латвийци, литовци, естонци, евреи и други. Конгресът също така би трябвало да изиска информация колко тайни агенти има сред така наречените „демократи” в Русия и Източна Европа.

Липсата на откровеност и обществен дебат в Русия по тези и други фундаментални теми показва, че „гласността”, „демократизацията”, премахването на статуи и привидната забрана на комунистическата партия, не са нищо повече от козметични промени. Без свободни и открити дискусии не може да се появи автентична опозиция и да замести сегашната псевдоопозиция. Неразкрити като истинските наследници на комунизма, каквито са, съветските стратези остават на кормилото и продължават да омагьосват Запада да ги поддържа. Всъщност от сегашната система не е реалистично да се очаква дългосрочно нещо добро. Когато икономическата й ситуация се подобри, може да се очаква, че Русия ще се върне към враждебността си към Запада: западната вяра в рухването на комунизма ще се окаже илюзия.

Съветските стратези реформираха своята система, въведоха своя собствена система на псевдодемокрация и направиха промени в икономиката. Те замениха остарялото и дискредитирано управление на комунистическата партия с нова, контролирана масова политическа структура. Но при това те запазиха същия политически елит, същата армия с нейните политически комисари, по същество същото разузнаване и тайни служби и други елементи на бившата съветска система като Института на Арбатов за изследвания на САЩ и Канада и други ключови институции като Института за Европа, работещ под надзора на Академията на науките.

Политическият елит все още се състои от 25 милиона „бивши” комунисти и 50 милиона млади комунисти, които са най-активният политически елемент в Русия и „независимите държави” и държат реалната власт. Този елит създава, инфилтрира и направлява новите партии и опозиционни групи, дори антисемитските, според изискванията на стратегията. Елитът получава указания чрез различни държавни и полуофициални канали. „Реформираният” КГБ и неговите агенти продължават да са активни, особено в чувствителни области като антисемитските операции, където използват опита на тайната полиция, наследен от царисткия и сталинисткия период. Политическият елит не смята комунизма за разгромен. Напротив, той вижда „реформите” и демократизацията като средство за продължаване на своята отдавнашна стратегия за „конвергенция” и победа над Запада.

Американското разузнаване изглежда подценява морала на руската армия и нейните генерали. Моите наблюдения на техните действия ме навеждат на мисълта, че моралът им е висок. Те не са победени военно или политически. Напротив, те печелят стратегическата битка със САЩ и Западна Европа с политически средства и с помощта на финансови инжекции от западни източници. Това улеснява задачата на техните политически комисари. Те очевидно ще запазят повече от достатъчно ядрени оръжия, за да гарантират, че ОНД/Русия ще има статут на свръхдържава. Съединените щати не разбират развитието в Русия, но Арбатов и неговият екип в Института добре разбират развитието в САЩ. Арбатов (1923-2010) е един от главните стратегически съветници на руското ръководство. Неговата самообявена цел е да изтрие образа на Русия като на враждебна на Съединените щати сила. Неотдавнашното предаване от страна на руснаците на американския посланик в Москва на микрофони от сградата на американското посолство, е инспирирано от същия мотив.

Само че няма автентична, широко базирана, организирана политическа опозиция в Русия, и няма основа, на която тя би могла да бъде изградена. Мнимата опозиция съществува, за да заблуждава и манипулира възприятията и реакциите на автентичните демократи на Запад. Западът не успява да схване манталитета на руските лидери и надценява тяхната воля да се реформират. Те имат същия манталитет като предшествениците си, които приеха все още действаща дългосрочна стратегия. Именно тези хора не само екзекутираха агента на ЦРУ Попов, но и нaправиха филм как бива изгорен жив, който да бъде показван на млади офицери, за да ги възпре да последват примера на Попов.

Зад маската на дипломатическо и политическо сътрудничество и партньорство със Съединените щати сегашните руски лидери следват стратегията на своите предшественици и работят за „Новия световен ред“.

Когато моментът дойде, маските ще паднат и руснаците с китайска помощ ще се опитат да наложат своята система на Запада при техните условия като кулминацията на „Втора октомврийска социалистическа революция“.

В тази светлина е лесно да се разбере защо руснаците не са се отказали нито от своята военна мощ, нито от своите политически комисари, защо руски войски все още остават в Източна Германия, Полша и Прибалтика, защо руснаците не бързат да постигнат смислени военни споразумения със Съединените щати, защо „реформираните” служби за разузнаване и сигурност продължават да действат, защо властта е все още в ръцете на „екс”-комунисти, защо водещи съветски стратези като Арбатов и Яковлев запазват своето влияние и защо така наречените руски „демократични” лидери имат тесни връзки с комунистически Китай.

В миналото, когато СССР се възприемаше като монолит и съветските парламентарни институции се разглеждаха само като машини за формално одобрение, съветската преговорна тактика със Запада повече или по-малко се разбираше. Сега вече това не е така. С въвеждането на контролирана политическа опозиция и новата структура на ОНД с нейните така наречени «независими» държави като Украйна, Казахстан и Беларус, се откриват много нови възможности за укрепване на на руската позиция чрез дезинформация. Руските преговарящи се налагат над американската страна, понеже техните ходове са планирани въз основа на политическа стратегия и измамни преговорни техники, които американците не разбират.

Администрацията на Буш с поглед към историята претупа набързо заключителната фаза на преговорите за последния договор за ядрените ракети, които умишлено бяха бавени от руснаците почти до края на мандата на администрацията. Незнаейки за дългосрочните руски намерения, администрацията се доверява на Елцин и според „висши представители на администрацията” е направила значителни отстъпки. Тези отстъпки са направени, „за да се помогне на Елцин да защити договора срещу критика”, вярвайки погрешно, че той се намира под натиск от страна на „консерваторите”, както това би могло да се случи със западен политик. В действителност понеже „консервативната опозиция” се координира чрез политическия елит с Елцин и неговите стратези, нейната активност може да бъде засилвана и намалявана, за да е съзвучна с нуждите на руските преговарящи. Аналогично предполагаеми трудности в украинския и други парламенти може да се използват, за да се ускорява или отлага ратификацията и да се изстискват допълнителни отстъпки от американците. Подписвайки договора с отиващата си администрация, руснаците са създали база за натиск върху новата администрация да продължи този процес по-нататък и по-бързо.

Съединените щати не разбират истинската природа на отношенията между руските и комунистическите китайски лидери. Вашингтон смята, че през 1980-те години се е осъществило истинско подобрение на отношенията между китайците и Горбачов и Елцин. Аз виждам тези контакти като доказателство, че „перестройката” не е изненада за китайците, че те напълно разбират реалностите зад нея и че тяхното стратегическо сътрудничество продължава както от края на 1950-те години до днес, само че сега с откритото признаване на техните добри отношения. Съединените щати разглеждат продажбата от страна на руснаците на цели фабрики и нови оръжейни системи на китайците като продиктувани от руското желание да облекчат своите сегашни икономически затруднения. Според мен това обаче е умишлен трансфер на напреднала технология на стар и верен съюзник.

Американските представители броят ракети, но няма разбиране за продължаващото китайско-руско сътрудничество. Недостатъчно внимание беше обърнато на факта, че Елцин сигнализира своето съгласие за неотдавнашния договор за намаляване на ракетите от Пекин. Неговото посещение там, както и по-раншните посещения на Шеварднадзе и Горбачов, показват приемствеността на това сътрудничество. Няма съмнение, че Елцин е обсъдил новия договор с китайците и е постигнал съгласие с тях за него. Няма да е изненада, ако някои от съветските ракети попаднат в Китай. Ще се използва маскировка, за да се прикрие техния транспорт. Руският капацитет за маскировка лесно би могъл да надделее над американския капацитет да верифицира унищожаването на ракетите.

Моята преценка е, че когато дългосрочната стратегия е разработена и приета в периода 1958-60, Съветският съюз и Китай са се уговорили да планират и да се подготвят за реформа и либерализация на техните режими, като междувременно следват различни пътища. Либерализацията представлява част от стратегически план за постигане на разоръжаване на Запада и конвергенция на комунистическата и западната система при условията на комунистите.

Сегашните руски и китайски лидери са изправени пред три центъра на ядрена военна сила, с които трябва да се разправят: Съединените щати, Западна Европа и Израел. Те смятат, че ще са в състояние да неутрализират американската военна мощ чрез комбинация от своя нов „демократичен образ”, „партньорство” със Съединените щати и преговори и споразумения за разоръжаване. Западна Европа ще бъде неутрализирана чрез концепцията за обща европейска сигурност и членството на източноевропейските «независими» страни в западноевропейските институции. Ядрената мощ на Израел, която няма да бъде редуцирана в резултат на промените в бившия СССР, ще остане постоянна грижа за руснаците и китайците. Назначението на Примаков, който е експерт по Близкия Изток, за началник на руското външно разузнаване, показва важността на този театър за руското ръководство. Не може да се изключи, че под маската на сътрудничество със Запада за неразпространение на ядрено оръжие руснаците биха могли чрез разузнавателния си капацитет в региона да подготвят тайна операция за саботаж на израелските ядрени инсталации. Операцията би могла да се извърши от привидни арабски или ирански мюсюлмански фундаменталисти или съветски учени или генерал-ренегат на служба на някоя друг терористична група.

Вярно е, че моята оценка за развитието в Русия и Китай с оглед на тяхната съвместна стратегия е в остро противоречие с гледните точки на западните правителства и техните разузнавателни служби. Вярно е обаче също, че аз предрекох либерализацията на СССР много преди да се чуе за „перестройката”. По онова време аз бях в малцинство: бях съвсем сам. Но моите прогнози се потвърдиха и един консервативен специалист по комунизма, Brian Crouzier, обърна внимание на това. ЦРУ напоследък беше критикувано за неуспеха си да предскаже „либерализацията”. Ако управлението беше вземало моите възгледи повече под внимание, можеше да избегне тази критика.

Аз продължавам да съм убеден, че сегашните възгледи на западните политици и медии за развитието в Русия са погрешни и свръхоптимистични. Историята е демонстрирала способността на комунизма да заблуждава своите собствени граждани и своите опоненти. Октомврийската революция обеща на руснаците хляб, мир и свобода, а впоследствие уби 20 милиона от тях. „Партньорството” на Съветския съюз със западните съюзници срещу нацистите, вместо да доведе и до сътрудничество след победата, беше използвано, за да улесни съветското превземане на Източна Европа. Последва още една вълна от убийства и репресии. Същите процеси съпровождаха налагането на комунизма в Китай. Във всеки един от тези случаи надеждите и очакванията на Запада бяха попарени. Бруталността на комунизма се оказа крайно неприятна изненада.

Поради неспособността на западните политици да разберат китайско-съветската стратегия особено след началото на „перестройката” се опасявам, че има реален шанс руските и китайските лидери да осъществят своята стратегия на конвергенция със Запада в следващите десетина години.

Експериментите с фалшива демокрация от страна на т. нар. бивши комунисти представляват критичен тест за западните разузнавателни служби. Ако не успеят да ги оценят правилно, както и техните възможни последици, техните грешки е напълно възможно да доведат до кръвопролитие в Съединените щати и Западна Европа.

Западното разузнаване на бива да се плаши нито от политически натиск, нито от тежестта на конвенционалната мъдрост. То не бива да разчита само на технически публични източници на информация. Нуждата от надеждна тайна информация за стратегическите намерения на руското и китайското ръководство е крайно необходима, както и необходимостта от воля да се мисли немислимото.

Сега, когато Вие поемате отговорността да водите ЦРУ и да го приспособите към така наречената ситуация „след студената война”, Ви изпращам подбор от меморандуми, адресирани към Вашите предшественици, в които се опитвам да проследя и обясня „реформите” на руснаците от гледна точка на тяхната дългосрочна стратегия. Целта на изпращането на моите меморандуми до Вас е да се опитам да опровергая преобладаващото неадекватно и подвеждащо възприятие на човека от улицата на събитията в Русия и Китай.

Знам, че с встъпването си в новата длъжност ще имате да четете огромно количество материали. Но аз Ви съветвам настоятелно да прочетете моите меморандуми, защото те са уникални предвид факта, че държат сметка за китайско-съветската стратегия за дезинформация- Според мен те дават и разбиране за стратегическото мислене, което лежи в основата на действията на Елцин, Горбачов, Примаков и корпуса от техни помощници и съветници. Меморандумите също така представляват коректив на еуфорията и предупреждение за предизвикателството, пред което въпреки привидностите все още е изправена западната демокрация.

В средата на 1960-те години, когато г-н McCone беше директор на Централното разузнаване (DCI), а г-н Angleton началник на контраразузнаването, информацията, която предоставях за новата стратегия на базата на доклада на Шелепин от 1959, беше вземаната насериозно. В по-късните години ЦРУ във все по-голяма степен започна да игнорира моите предупреждения. Моята надежда е, че предвид правилността на моите предсказания за „перестройката” новото ръководство на ЦРУ няма да отхвърли безцеремонно моите нови предупреждения за измамната природа на сегашната система и нейните антизападни планове. Ако още веднъж се оказа прав, а конвенционалната мъдрост погрешна, последиците наистина ще са сериозни. След повече от 30 години сътрудничество с ЦРУ моето политическо завещание към управлението е следното:

Игнорирайте руските и китайските стратегически планове на собствен риск.

С уважение: АНАТОЛИ ГОЛИЦИН, февруари 1993

Вчера, 11 февруари 2019 г., столичните общински съветници от ГЕРБ и БСП се обединиха около идеята да се сложи възпоменателна плоча на Сергей Антонов на сектор „Излитащи“ на Терминал 1 на Софийското летище. Според тях Антонов е несправедливо обвинен за атентата срещу папа Йоан Павел Втори, а годините, прекарани в италиански затвор преди оневиняването му, са разклатили непоправимо здравето му. Идеята е на Инициативен комитет „Памет за Сергей Антонов“, сред чиито членове „блестят“ имената на Виктор Вълков, Любен Гоцев, Вежди Рашидов, Боян Радев, ген. Стоян Топалов, почетен председател на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, и прочие престарели рицари на плаща и кинжала.

Почти 40 години след атентата срещу папа Йоан Павел Втори, „българската следа“ очевидно още смущава сънищата им. Може би защото бе един от най-големите провали на техен колега с лабилна психика и съмнителни професионални умения, който опетни имиджа на комунистическите тайни служби за десетилетия напред.

Атентатът без съмнение е бил проектиран и организиран от ГРУ по указание на съветския министър на отбраната маршал Устинов. Дали убийството на папата е целяло провокирането на социални вълнения в Полша, които да оправдаят нахлуване на Варшавския договор там, или по този начин ГРУ е искало да отмъсти на КГБ, тогава ръководен от Юрий Андропов, под чието влияние ЦК на КПСС два пъти отказва да разреши подобна инвазия, вече не е толкова важно. Но отдавна е доказано, че крайното решение било взето през ноември 1980 г. на тайно заседание на министрите на отбраната на Варшавския договор в Букурещ. И тъй като предложението на съветския военен министър Дмитрий Устинов да бъде убит папа Йоан Павел Втори не било прието с достатъчен ентусиазъм, с операцията било натоварено ГРУ. По този начин цялата отговорност по операцията поемал именно предложилият я Устинов.

ГРУ поискало в заем от КГБ един от най-добрите техни терористи, легендиран като десен и напълно управляем – „сивият вълк“ Мехмет Али Агджа . С помощта на няколко турски офицери, които се надявали, че Агджа ще елиминира активисти на турската левица в чужбина, ГРУ организирало бягството му от затвор в Турция, където чакал изпълнение на смъртната си присъда. Агджа бил прехвърлен в СССР и обучаван неопределено време в Крим, вероятно в лагери близо до Симферопол.

Обучавали го да стреля в профил, който се движи бавно, поставен на открит джип, и да се прицелва в долната част на целта. Терористът бил обучаван и да превъзмогне страха от линчуването на тълпата, и обучен да стреля с много бърза последователност, дори ако е неустойчив сред множество хора. Заплашили го, че ще го върнат на турците, ако не доведе операцията докрай, и със смърт, в случай че се предаде на полицията в някоя западна страна, и по-специално на италианската, признавайки своите планове.

Връзката на ГРУ и РУМНО с Агджа била сложна и минавала през КГБ и германските тайни служби (ЩАЗИ) като медиен дезинформатор. Агджа може дори да не е знаел за кого точно работи. Българското и съветското военно разузнаване обаче били в тясна връзка помежду си. Агджа бил вербуван в София и инструктиран от КГБ в Техеран. А българинът Сергей Антонов, ръководител-полети на представителството на авиокомпания „Балкан” в Рим, същият, на когото сега искат да поставят паметна плоча, в качеството си на агент „Крум“ на ПГУ на ДС режисирал атентата в Рим.

На процеса Али Агджа заяви, че в деня на атентата Антонов е бил на местопрестъплението. Неговата функция била да изведе убийците след атентата с кола до българското посолство, където ги чакал „дипломатически” ТИР, който след това щял да ги прехвърли на сигурно място зад граница. През 2005 г. италианската парламентарна комисия, разследваща дейността на руските специални служби в Италия, по-известна като Комисията „Митрохин“, доказа, че именно Сергей Антонов е мъжът зад Агджа на известната любителска снимка, направена веднага след атентата на пл. “Свети Петър”. На снимката Антонов наблюдава с изумление как папата се свлича след изстрелите. След това е забелязан да бяга от местопрестъплението.

На 25 ноември 1982 г., повече от година след атентата, служителят на Българска гражданска авиация (БГА) „Балкан“ в Рим – Сергей Антонов, е арестуван от италианските власти по обвинение за участие в подготовката на атентата срещу папа Йоан Павел Втори. Късно вечерта на 1 декември 1982 г. , след като вестниците публикуват снимките на Антонов на площад “Свети Петър”, българското посолство „ражда” комюнике, разпространено от италианската информационна агенция АНСА, с което „уведомява общественото мнение, че въпросната снимка изобщо не изобразява доктор Антонов.”

Медийните дезинформатори от ЩАЗИ широко разпространяват версията, че това е американски турист от унгарски произход. Истинско разследване на снимката с така наречения “американски гражданин от унгарски произход” и невероятната му прилика с Антонов, на практика обаче не е имало. Заради противоречивите показания на Агджа по време на процеса, през 1986 г. Антонов е освободен „поради липса на доказателства“. Не защото е невинен!

Ето какво обаче констатира т. нар .“експертиза Карлези”, назначена от комисията Митрохин на 5 юли 2005 г. Целта й е да “потвърди точната идентичност на един субект, присъстващ на няколко снимки, направени на площад “Свети Петър” по време на атентата срещу Светия отец Йоан-Павел ІІ, имащ изключителна прилика със Сергей Иванов Антонов на серия от снимки, представени по време на процеса пред Апелативния съд със съдебни заседатели – Рим”.

„Заключенията, до които – след 3 месеца изследвания с най-прецизна научна апаратура и 3D софтуер – достигнаха двамата експерти Карлези и Гавацени, е, че има пълна съвместимост между човека от снимката на атентата срещу папа Йоан-Павел ІІ на площад “Свети Петър”, и Сергей Иванов Антонов, доколкото съществува пълно анатомично и антропометрично съответствие между двата субекта (съответстващи 99 % от измерванията) при липса на различия“.

„Снимките за сравняване бяха дигитализирани, като някои елементи, чиито размери после бяха пресметнати в пиксели и съпоставени, бяха изолирани“, пише в експертизата. „Бяха изследвани: челюстта, която също като ушната раковина има висока идентификационна стойност; върхът на долната устна; гънката на брадичката; глабелата (пространството над носа между очите на височината на веждите); върхът на носа; точката на отражение на крилото на носа; свързването на хеликса на ушния лобул; средната опорна точка на рамката на очилата; ушната раковина – но само като изучаване общите размери на ухото, а не морфологично, понеже двете снимки са противоположни и не представят една и съща страна – дебелината на стъклата на очилата“.

Ето резултатите от експертизата:

а) челюстната извивка на Антонов бе съпоставена с тази от фотограмата на площад “Свети Петър”: има пълно съответствие на движението и пропорциите, и двете изображения фактически могат да бъдат наложени едно върху друго.

б) челюстният ъгъл има аналогична ширина;

в) мандибулата е с отклонения в нормата и при двата субекта от двете снимки: погониона, т.е. най-ниската и издадена точка на челюстна издатина и в двата случая е в позиция на нормална челюстна ротация;

г) отправни точки в кранио-каудално отношение, връх на долната устна, бразда на брадичката и погонион: абсолютно съответствие в размерите на междинните дистанции и общата дистанция от 64 пиксела. Няма никакво различие;

д) анатомични отправни точки, глабелата, върхът на носа, точка на отражение на крилото на носа: пълно съответствие между разстоянията на точките: няма никакво различие върху разстояние от 124 пиксела;

е) анатомични отправни точки, точка на свързване на хеликса, точка на свързване на ушната раковина, средна опорна точка на рамката на очилата: пълно съответствие в размерите;

ж) дебелина на стъклата на очилата: посредством анализа на движение на светлината, минаваща през тях и необходимите пропорции, дебелината е оценена между 4 и 7 милиметра, и е съвместима с тази на очилата на Антонов от снимките, направени по време на процеса“.

От главните действащи лица в тази история само убиецът – Мехмет Али Агджа е още жив. Но на него никой не се кани да вдига паметник.

Всъщност 12 години и другарите на Сергей Антонов не се сетиха да го обезсмъртят. Какъв ти паметник – те не дойдоха на погребението му през август 2007! Сега се канят да извличат предизборни дивиденти.

Мога само да им пожелая „успех“ като този на провалилия се през 1981 г. в Рим техен колега.

Хенри Кам, в.„Ню Йорк таймс”, 13 октомври 1968 

Москва – За три дни миналата седмица Пражката пролет изглежда, че пристигна в една мръсна московска улица. От сутрин до вечер дисиденти, несъгласни със съветската действителност открито представяха убежденията си пред събралите се неформални групи, докато полицията блокира движението на съседните улици.

Бунтовните интелектуалци говореха и пред очите на КГБ (тайната полиция), защото знаеха, че мнозина, с които разменяха мисли са редовни членове на службите за сигурност, или работят неофициално за тях.

Ако интелектуалците се бяха събрали на друго място и в друго време със сигурност щяха да бъдат арестувани, както петимата дисиденти, заради които стояха пред съда на мръсната улица.

Вътре петимата, Лариса Даниел, Павел Литвинов, Вадим Делоне, Константин Бабицки, Владимир Дремлюга, са изправени пред съда, задето около обед на 25 август 1968 на Червения площад за няколко минути открито изказаха мнението си за нахлуването в Чехословакия.

Същото стори и Наталия Горбаневская, поетеса, която избягна съда, защото има две малки деца, и Виктор Файнберг, изкуствовед, изгубил четири зъба при ареста и затова властите решиха, че не е за пред ограничената публика на политическия процес. Вместо това го изпратиха в психиатрична клиника.

За трима от обвиняемите правителството възроди старото царско наказание за радикални политически агитатори – заточение. Останалите двама получиха присъди в затворнически лагер.

Литвинов, 30-годишен физик, внук на Максим Литвинов, външния министър на Сталин, беше осъден на пет години заточение в отдалечена, все още неназована област на Русия. Г-жа Даниел, съпруга на Юлий Даниел, затвореният писател, беше изпратена на каторга за четири години на подобно място. Бабицки, 40-годишен езиковед получи три години заточение.

Дремлюга, 28 годишен, безработен, беше осъден на максималния срок – три години затвор. Делоне, на 33 години, студент и поет, получи три и половина години затвор и му беше заповядано да лежи още четири месеца – остатък от предишна условна присъда.

Иронията тук е, че само когато няколко дисиденти се опитват да събудят съвестта на политически инертната нация, се появяват публично други дисиденти, като слушателите им са хора, имунизирани против радикални идеи. Това показва безкрайно малката активност на малкото на брой съветски дисиденти.

Средният гражданин изобщо не знае, че петима мъже и две жени заклеймиха агресията на страната си, поради което бяха дадени под съд, защото пречели на автомобилното движение в огромния и пуст Червен площад. Единствените граждани, които знаеха бяха изпратени в мръсната улица да се преструват на обикновени комсомолци и работници. Задачата им е да наблюдават и фотографират неколцината, отхвърлили чрез необяснима лична алхимия конформизма на единственото общество, което познават; същото общество вече ги прокуди.

Но дисидентите не могат да се променят.  В друга съдебна зала Лариса Даниел заяви: „Не мога да сторя нищо друго”. Те познават само тези, които ги мразят. Мразят ги, задето са се осмелили да протестират. Познават ги и тези, които ги обичат, защото са толкова малко и имат нужда от подкрепа. Двама от основните участници в уличните демонстрации (те нямат водачи) миналата седмица само свиха рамене в отговор дали  някой друг освен тях знае за протеста им.

Но Владимир Дремлюга, заклеймен в съда като провинциален Дон Жуан, отговори в сряда на въпроса на съдията, който искаше да знае дали е правилна постъпката му на Червения площад: „Бих ли отишъл в затвора за нещо, което не е правилно?”

Малката група не се колебае да изразява мненията си не защото съветското общество днес е по-толерантно към несъгласните. В думите им се чете отчаяние, заради това че бледата светлинка на свободата от ерата на бившия премиер Никита Хрушчов в началото на десетилетието, сега е задушена. Смелостта им е родена от това отчаяние.

Те знаят, че някои, особено сред учените, са недоволни от безкрайните ограничения на всекидневието. Но те казват, че повечето от учените не се интересуват от политика и само страстта може да донесе свободата. Знаят, че има известни поети-дисиденти в чужбина, но ако наистина искат да бъдат такива, защо не са тук, с нас – питат радикалите.

Те не са политически наивни, въпреки че притежават благородството и страстта на Дон Кихот, видение от друг свят. И двамата са като Вадим Делоне, земен и емоционален, който без никаква поза заяви на съдията преди произнасянето на присъдата: „За три минути на Червения площад бях свободен човек. Радвам се, че ще получа вашите три години за това”.