СМЕШЕН ПЛАЧ!

Малко да се опита някой да въведе ред в чудовищните кражби, които вече 33 години наричаме политика, и го обявяват ни повече, ни по-малко, за фашист! С това прозвище се сдоби вчера финансовият министър Асен Василев заради „изтеклия“ към БНР законопроект за мерки за превенция и защита на националната сигурност от рискове за икономическата и финансовата система на държавата. Законопроектът бе набързо обявен за мракобесен, Междуведомствения съвет, който ще брани държавата от рискове за икономическата и финансовата система – за протиконоституционен, а списъците на извършващите финансови престъпления“ – за нарушаване правата на човека.

Все силни думи. Максимално силни. Думи като куршуми, чиято ако не единствена, то поне основна цел е да предотвратят всяка възможност извършващите престъплението „кражба“ да бъдат наказани ако не от българската, то поне от чужда държава, която покрай себе си пази и нас.

Нали никой не се съмнява, че името на Човека, който опозицията и повечето управляващи, стреснати от силните епитети защитават, е Делян Пеевски? Нали не сте забравили, че миналото лято подопечната на ГЕРБ/ДПС и лично на Пеевски прокуратура запита Департамента по правосъдието на САЩ на базата на каква информация бяха наложени санкциите на Делян Пеевски, Илко Желязков, Александър Манолев, Петър Харалампиев, Красимир Томов? Нали помните, че тази зима два различни тричленни състава на Върховния административен съд (ВАС) обявиха за нищожни части от акта на Министерския съвет, свързан със санкциите по закона „Магнитски“? Същият този съд, чиийто председател Георги Чолаков онзи ден се скара на депутатите, че приемат поправка в Закона за досиетата, която позволява на Комисията да обявява имената на комунистическите ченгета? На практика през февруари 2022 Върховният административен съд обяви за нищожно решението на служебното правителство да създаде т.нар. „черен списък“ на хора и фирми след санкциите по глобалния закон. Сега финансовият министър се опитва да създаде отново този списък с нарочен закон. И го обявяват за фашист!

Ще отворя малка скоба, за да обясня нелепостта на епитета „фашизъм“, особено в устата на „бивши“ комунисти. Фашизмът централизира властта, не позволява опозиция или критика, съсредоточава контрола над всички видове дейност в ръцете на държавата, но ЗАПАЗВА ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ! Комунизмът, освен тоталния контрол върху обществото, установява контрол и върху средствата за производство, капитала, земята и т.н., в името на пролетариата. По-точно казано – направо ги краде. Така че закон, който отнема чужда собственост, би трябвало да бъде наречен комунистически, а не фашистки. Ама обръща ли им се езика на всичките бивши комунисти, разпределени във всичките настоящи партии ???

Да продължа по същество: такъв закон трябва да има, такива списъци трябва да се направят, такива последствия включените в тях (проверка по Закона за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество) трябва да понесат. ЗАЩОТО СТАВА ДУМА ЗА НАГЛИ И ЧУДОВИЩНИ КРАЖБИ! Мога да разбера гневните реакции на бившите управляващи от ГЕРБ и прокситата им от ДПС – те опоскаха държавата и се страхуват от възмездие. Но съм неприятно изненадан от паническите оправдания на партии от управляващата коалиция, която дойде на власт с посланието „нулева толерантност срещу корупцията“. Какво друго, ако не нулева толерантност срещу корупцията, е подобен закон? При това не само националната, но и глобалната? Защо се плашат от сянката си? Кого „внимават да не обидят“? Защо?

Ако е заради опасенията за злоупотреби и субективните преценки на политици, които могат да използват закона за разправа с политически противници, това са пълни глупости. По-големи дори от епитета „фашистки“, с който очевидно оттук нататък ще бъде „брандиран“ всеки опит да се бори корупцията, облечена във власт. Списъците били тоталитарен инструмент – сякаш ги няма за всичко в живота, което е някакъв дефицит – в случая дефицит на справедливост. Финансовият министър щял да взема субективни решения, понеже е политик. Нима решенията на председателя на Върховния административен съд или главният прокурор са гарантирано обективни, понеже са юристи??? От какъв зор тогава да ги сменяме, като толкова право съдят ? И не беше ли съдебната реформа основен приоритет на управляващата коалиция наред с борбата срещу корупцията? Прави ли си още някой илюзии, че с тази прокуратура и този съд тази корупция ще векува?

И друга илюзия вече трябва да не си правят продължаващите промяната – че ще се радват на медийния комфорт и социлогическото благоразположение, които им помогнаха да дойдат на власт. Злополучният проекозакон изтече през националното радио, което поне през последните години бе бащиния на ДПС (както впрочем и БНТ). Няма как журналист да се добере до подобен документ, ако не му бъде подхвърлен. Жокер – най-острите критики към законопроекта отправиха от ИТН…

С такива приятели на Кирил и Асен не им трябват врагове.

Никой не е забравен, нищо не е забравено!

До редакцията на в. „Дума“

Копие: Градска организация на БСП – София

Група на социалистите

в Столична община

Право на отговор на Инициативния комитет „Памет за утре“, внесено в Столична община на 24 юли 2019

Уважаеми дами и господа,

Пишем ви в отговор на позицията на ръководството на Градската организация на БСП в София и общинските съветници от групата на социалистите в Столична община, огласена на 22 юли 2019 г. В тази позиция ние, членовете на Инициативен комитет „Памет за утре“, сме обявени за фашисти. Обвинени сме, че искаме „да използваме млади хора като оръдие за осъществяване на профашистки идеи“. Организираната от нас на 9.9. 2019 г. обиколка по места на паметта, свързани с комунистическото минало на България, е квалифицирана като „престъпно деяние“. Първите хора в държавата са призовани да приложат цялата строгост на закона спрямо нас.

Разбираме „милите хора“, който използват носталгията по собствените си привилегии, за да запазят и малкото им останало влияние в обществото. Но това е груба манипулация, която няма да търпим.

Не я търпи и Европа. На 27 юни 1996 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа описа многобройните и крайно опасни последици за демократичния процес, произтичащи от несъстоялата се радикална декомунизация, в своята Резолюция 1096: „…установяване на режим на олигархия вместо на демокрация, на корупция вместо на правова държава, и на организирана престъпност вместо зачитане правата на човека“ (нещо, което БСП често констатира).

През май 2000 г. Народното събрание прие Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. В него ясно се казва, че „Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа“. Според закона това управление „е отнемало на гражданите всяка възможност за свободна изява на политическата воля; системно е нарушавала основните човешки права и основните принципи на демократичната и правова държава; служело си е с екзекуции, нечовешки затворнически режим, лагери за принудителен труд, мъчения, подлагане на жестоки насилия, освидетелстване или настаняване в психиатрични заведения, лишаване от право на собственост, възпрепятстване и забрана за получаване на образование и упражняване на професия; възпрепятствало е свободното движение в и извън страната; лишавало е от гражданство.

Това правеха и комунистите, и фашистите, и нацистите по време на своите тоталитарни управления. На 3 юни 2008 г. в Пражката декларация за европейската съвест и комунизма световно известни политици, историци, политически затворници, учени, писатели и дисиденти, подчертаха важните сходства между нацизма и комунизма „с оглед на отблъскващата и ужасяващата им същност и техните престъпления срещу човечеството“. Те декларираха, че „милионите жертви на комунизма и техните семейства имат правото да получат справедливост, съчувствие, разбиране и признание за своите страдания по същия начин, по който бяха морално и политически признати жертвите на нацизма“. Предупредиха, че „гузната съвест, произтичаща от комунистическото минало, е тежко бреме за бъдещето на Европа и за нашите деца“.

През 2018 г. БСП се опита да изчисти гузната си съвест. В своя декларация от 15 февруари 2018 г., прочетена от трибуната на българския парламент, партията на Благоев, Димитров и Живков пое политическата отговорност на своята предшественичка БКП „за допуснатите от нея грешки и деформации“. БСП се извини „на всички граждани на страната, включително и на партийните членове, които през този период бяха незаконно, необосновано или несправедливо репресирани, тероризирани или унижавани“.

Година по-късно основната партийна организация на БСП се вживява в ролята на „Народен“ съд. Надяваме се да не изпълни присъдите, които раздава.

Обратното на комунизма не е фашизмът. Обратното на комунизма е демокрацията. Разбираме, че демокрацията отне много на БСП. Но демокрацията е за всички. Затова сме готови да поведем и социалисти по пътят към собственото им спасение.

Готови сме и да поемем своята част от вината за това мрачно време. Тази вина не е персонална или политическа. Това е вината на хора, живели комунизма. Това е метафизична вина.

Поемаме тази вина и призоваваме и опонентите ни да направят същото. За да може ние, живелите комунизма, най-после да се опростим и помирим. И заедно да построим мост на паметта между нас и нашите деца.

ВСИЧКИ млади хора са добре дошли на „Обиколката на паметта“ на 9 септември 2019 г.

За да има памет за утре!

София, 23 юли 2019 За Инициативен комитет „Памет за утре“

……………………………….. (Калин Манолов)

Гражданската декомунизация на България

Докладът ми на конференцията „Комунистическото минало и процесът на демократизация в България“, проведена на 16 ноември 2018 в София

Проучването на комунизма и престъпленията му, в сравнение с историята на нацистките престъпления, непростимо изостава – независимо от факта, че в последно време изследванията се увеличават, а поне част от престъпленията вероятно ще се изучават в училище.

Всички сме виновни за това. Всички сме копелета на комунизма, както каза Адам Михник. Но някои все пак са по-виновни от другите. Сега ще ги изброя поименно заедно с греховете им.

Греховете на учените

Престъпленията на комунизма в България не са подлагани на оценка нито от историческа, нито от морална гледна точка. Да не говорим от политическа, от каквато бяха (почти) оправдани.

Защо е това „академично” мълчание по отношение на комунизма? Нима сме изправени пред невъзможността да го проумеем? Не е ли това страх от истината?

В своята фундаментална „Черна книга на комунизма“ Стефан Куртоа, Никола Верт и колегите им формулираха три причини за странното мълчание.

  • Първата причина – близостта на комунистическата идея с революцията. Откровено революционните групи пренебрегват всяка критика относно престъпленията на техните предшественици. Те не се колебаят да оправдават и развяват като знамена престъпници като Сталин, Ленин, Троцки или Мао. За тях те са герои на революцията. 

  • Втората причина се дължи на факта, че СССР бе съюзник на Запада във Втората световна война. Това превърна етикета „антифашизъм“ в критерий за идеологическа праведност на левицата, позволи на комунистите се представят за най-яростните борци срещу фашизма. Антифашизмът се превърна в запазена марка за комунизма.

  • Третата причина за прикриването на престъпните измерения на комунизма, бе Холокоста. След 1945 г. геноцидът на евреите стана символ на модерното варварство до такава степен, че зае цялото пространство, запазено за възприемането на масовия терор на ХХ век. Фокусирането върху изключителната жестокост на Холокоста не позволи да бъдат видени масовите престъпление на комунистическия свят. Хората отказаха да приемат и повярват в парадокса, че победителите на най-страшния геноцид са използвали същите методи.

Нашият грях

Що се отнася до България, комунизмът и престъпленията му не бяха изследвани, защото самият комунизъм бе обявен за несъществуващ.

Тоталитарната същност на комунизма и престъпленията на комунистите бяха отречени. Това обрече фактите за престъпленията на десетилетна забрава. Доведе и до логическия парадокс да няма враг, срещу когото антикомунистите да се борят. А ако не е имало враг, ако той не е извършвал престъпления, не е имало и нужда от борба с тях. Това пък бе индулгенция за съвестта на тези, които бяха призвани да се борят с комунизма, а не го направиха: духовниците и интелектуалците на България. Ако не техните деца, Господ и Историята ще ги съдят.

Резолюция 1096 на Съвета на Европа от юни 1996 г. ясно предупреди за последствията, ако едно комунистическо довчера общество не се декомунизира: „Следствията, произтичащи от неуспеха на процеса на прехода, са многобройни и крайно опасни. В най-добрия случай ще се установи режим на олигархия вместо на демокрация, на корупция вместо на правова държава и на организирана престъпност вместо зачитане правата на човека. В най-лошия случай, ние ще присъстваме на “нежна реставрация” на тоталитарния режим, дори и на премахване със сила на зараждащата се демокрация“.

Не го направихме и нежната реставрация на тоталитарния режим е ако не факт, то поне в ход. Доста напреднал ход.

Това е нашата вина.

Преди да я анализирам по-подробно, накратко ще опиша благодатната почва, в която семената на мълчанието за престъпленията на комунизма попаднаха в България.

Греховете на Запада

Наториха я нашите западни партньори. На нуждата от декомунизация по модела на денацификацията, Западът предпостави, а до голяма степен – и противопостави! – интелектуалния контрапункт на т. нар. „преход“. Появи се символиката на „долината на сълзите” по Ралф Дарендорф. Нежните революции в бившите комунистически страни бяха обявени за бледо копие на Великата френска и другите „големи” Революции, бяха вкарани в парадигмата на така наречената „трета вълна” на демократизацията, започнала през 70-те години на миналия век с разпада на авторитарните режими в Южна Европа, Латинска Америка, Азия и Африка. С активната или пасивна западна подкрепа в България се проведе доминирана от комунистите Кръгла маса, после и фалшифицирани от БКП избори, в резултат на които едно Велико събрание с абсолютно комунистическо мнозинство прие новата българска конституция.

Именно Конституцията крепи неокомунистическата структура на властта в България от 1991 г. насам. Различни партии по различни поводи спорадично призовават за нейната промяна, но никоя политическа сила не пледира сериозно за приемането на изцяло нова конституция, която да стане фундамент за преосноваването на държавата.

Греховете на партиите

Прикритият комунизъм на т. нар. „българска политическа класа” се прояви най-ярко по отношение на най-близката ни история. Презумпцията на всички партии бе „историята да не пречи”. Затова от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през май 2000 г., отпадна чл.6, според който не трябваше да тече погасителна давност за престъпления и нарушения на гражданските права по време на комунистическото управление, дори тези престъпления и нарушения по времето на комунизма да не са били противозаконни. Престъпленията на комунизма не бяха приравнени на престъпленията срещу мира и човечеството, за които единствено не тече давност по цял свят. Затова когато през септември 2015 г. парламентът с триста зора гласува поправка в Наказателния кодекс, която отмени давността, през октомври 2016 г., сезиран от главния прокурор Цацаров, Конституционният съд обяви за противоконституционни тези поправки.

Греховете на Конституционния съд

Конституционният съд – откровено политически орган според начина на конструирането му – години наред методично отменяше лустрационните текстове в законите, в които те все пак успяваха да се промъкнат.

Първо в Закона за банките и кредитното дело от 1992 г., който забраняваше избирането и назначаването в ръководните органи на банките на функционери на комунистическата партия и нейните сателитни организации, и на служители на бившата Държавна сигурност.

После в първия Закон за досиетата от 1997 г., когато конституционните съдии изключиха от обхвата на закона себе си, президента и вицепрезидента, и всички лица, чиито имена и псевдоними фигурират само в картотеката и регистрационния дневник на Държавна сигурност – понеже нямало достатъчно доказателства за сътрудничеството им.

През 1998 г. конституционните съдии отмениха и петгодишното ограничение в Закона за администрацията за заемане на ръководни длъжности в нея от бивши комунистически функционери и сътрудници на Държавна сигурност.

Греховете на парламента

Когато обслужващата въпросните функционери и служители функция на Конституционния съд стана прекалено явна, политиците взеха нещата в свои ръце.

През 2002 г. Народното събрание отмени втория Закон за досиетата, разтури Комисията “Андреев” и запечата архива на Държавна сигурност.

На практика частична лустрация в България бе извършена само в две области – в науката (чрез “Закона Панев”), и в ръководствата на радиото и телевизията (чрез Закона за радио и телевизия). Първата обаче бе прекратена през 1995 г. преди да изтече законовия срок, а през 2013 г. Конституционния съд постанови, че бивши щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност могат да заемат постове в Съвета за електронни медии (СЕМ) и в ръководствата на държавни медии.

Лустрацията – начин да изкупим греховете си

По отношение на несъстоялата се лустрация пак трябва да откроим „заслугата“ на Конституционния съд. Според неговото тълкувателно решение от 2013 г. „негативната оценка по отношение на дейността на тайните служби на тоталитарната държава не бива да влияе върху упражняването на конституционните права на гражданите в съвременното демократично общество“. Било недопустимо и „тази негативна обществена оценка за миналото да бъде основание за ограничаване на конституционните права на български граждани при действието на демократичния основен закон на страната от 1991 г.“

Такова мислене е комунистическо, не демократично. Лустрацията не е измислена след падането на Берлинската стена. Тя е заимствана от закона за денацификация на Дуайт Айзанхауер от 1945 г. Този закон пък е част от плана „5 Д“, съгласуван от съюзниците на конференцията в Потсдам през юли 1945 г. : денацификация, демократизация, демилитаризация, децентрализация и демонтаж (на нацистката икономическа система). След падането на Стената, на 20 декември 1991 г., Бундестагът прие и Закон за архивите на службите за държавна сигурност на бившата Германска демократична република (Закон за архивите на Щази). Тоест, безспорно демократични страни като Германия, не смятат лустрацията по отношение на нацисти и комунисти, за нарушаване на гражданските права.

Примери за следване има. Остава да има желание.

То понякога проблясва дори в партии и институции. Два скорошни примера.

На 5 юли 2018 г. на кръгла маса: „Лустрация. Декомунизация. Памет. Незавършената реформа“, от политическия съюз „Демократична България“ настояха за промени в конституцията, с които да бъде въведена лустрация за ръководни кадри на БКП и тоталитарните служби за сигурност. Остава да влязат в парламента, да съберат конституционно мнозинство и да ги прокарат. Дълбоко съм скептичен обаче дали и кога ще се случи това.

На 6 ноември 2018 г., в навечерието на ВОСР, със 7 на 5 гласа Конституционният съд остави в сила решението на парламента от 21 февруари 2018 г. да  освободи предсрочно от поста зам.-председател на НС Валери Жаблянов. Спомняте си, Жаблянов нарече Народния съд „едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие“. Основният мотив на конституционните съдии бе …лустрационен! Цитирам: „Настоящият конституционен спор изисква да се припомни, че през 2000 г. 38то НС прие Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, който макар и с подчертано декларативен характер е отговор на публичния интерес и дава израз на оценката на обществото за визирания в закона исторически период на държавно развитие на страната…При действащата разпоредба на чл. 2, ал.1, т. 3 от цитирания закон, с която се осъжда „безпрецедентната разправа с народните представители от ХХV Народно събрание и всички невинно осъдени от така наречения „Народен съд“, подобно поведение е в противоречие с чл. 67, ал. 2 от Конституцията.

Така че ледът се пука, господа съдебни заседатели. И понеже говоря за гражданска декомунизация на България, моето предложение като гражданин: това Народно събрание да приеме Закон за ограничения при заемането на ръководни длъжности в Република България (Закон за лустрацията). Смятам това за негов абсолютен законодателен приоритет!

Проект за такъв закон има от 2012 г. Негов автор е Лъчезар Тошев. Той въвежда ограничения за срок от 10 години на заемането на ръководни длъжности в държавната и общинската администрация, Висшия Съдебен Съвет, Министерство на отбраната, Българската Народна Банка, съвременните служби за разузнаване и сигурност, МВР, институцията на Омбудсмана и ръководните органи на Националната Електрическа Компания ЕАД и Българския Енергиен Холдинг ЕАД, както и в дружествата с преобладаващо държавно участие, на лица, които са били щатни или нещатни сътрудници на бившата Държавна сигурност и разузнавателните служби на българската народна армия. При всички лустрационни закони, прилагани в европейските държави, има принцип за преценяване на всеки случай индивидуално, от независим орган, избиран от парламента с голямо мнозинство. Той е спазен и в българския закон.

Призовавам всички граждани, институции, неправителствени и политически организации, които са длъжни по закон или искат по своя воля да защитят правата на гражданите в Република България, да съдействат за изработването, приемането и прилагането на ефикасно декомунизационно законодателство. Само то ще ни позволи да научим истината за най-близката си история и да започнем на чисто.

Краят остава за нас

Още по-важно от това да започнем декомунизацията, е да я завършим. Защо това не е лесно описа още през 1985 г. в своята „Психология на комунизма” видният български философ проф. Асен Игнатов. Книгата му бе издадена в Мюнхен, тъй като пред 70-те години проф. Игнатов емигрира в Германия. Цитирам: „Периодично ще се появяват нови комунизми. „Комунистообразни” феномени вероятно ще съпровождат цялата човешка история. Архитипът, който стои в основата на комунизма, е дълбоко ирационален. Поради това не може да се разчита, че горчивият опит на човечеството от войнствените утопии ще направи бъдещите поколения по-умни и предпазливи. Човечеството имаше достатъчно възможности да разбере цялата опасност, стерилност и безплодност на опитите за основно обновяване на обществото. Въпреки това то отново повтаря същите грешки“.

За да завърша оптимистично, налага се още един цитат. През март 1961 г., в свое обръщение до Търговската камара във Финикс Роналд Рейгън каза:Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото“.

Роналд Рейгън за империята на злото

В речта си пред Националната асоциация на евангелистите в Орландо, Флорида, на 8 март 1983 г., Рейгън нарича СССР „Империя на злото“ и обявява борбата си срещу нея за своя главна задача.

Речта е на тема Религиозната свобода и Студената война . Първата ѝ част е посветена на моралните и религиозните проблеми на американското общество. В нея Рейгън се застъпва за традиционните устои – поддържа въвеждането на молитви в училищата, изказва се против абортите . Продължавайки към проблема за злото и греха, той отбелязва, че САЩ  също не са лишени от тях. След това Рейгън преминава към темата за комунизма  като въплъщение на злото. Характеризира СССР  като тоталитарна  държава и обвинява комунистическите лидери в принципна аморалност. Заедно с това Рейгън изразява намерението си да се договори с Москва за съкращаване на ядрените оръжия, в името на мира.

В края на тази реч се намира и знаменития пасаж, благодарение на който речта на Рейгън се прославя като Речта на злото и влиза в световната история:

Нека възнесем нашите молитви за спасение на тези, които живеят в мрака на тоталитаризма, да се помолим те да открият радостта от познаването на Бога . Но докато не те направят това, нека бъдем уверени, че те ще проповядват превъзходството на онази държава, която обявява своето превъзходство над личността и предсказваща своето превъзходство над всички останали народи в света, и ще бъдат център на злото в съвременния свят (…) Ако историята ни учи на нещо, това е, че е глупаво да се правят отстъпки на агресора, като се представя желаното за действително. Това е предателство към нашето минало и пренебрежение към собствената ни свобода. И така, в своите обсъждания и предложения за замразяване на ядреното въоръжение аз настоятелно Ви моля да избягвате съблазънта на гордостта, съблазънта необмислено да се обявявате за по-важни от всичко и да обявявате за еднакво виновни и двете страни, игнорирайки историческите факти и агресивните пориви на империята на злото, за да можете просто да наречете надпреварата във въоръжаването „гигантско неразбирателство“ и по този начин сами да се отстраните от борбата между справедливостта и несправедливостта, между доброто и злото.

Във войната на идеи няма преки пътеки

Преди десет години световната финансова криза провокира много западни правителства да убеждават обществата си, че капитализмът е нестабилна система, осъдена периодично да преживява такива и дори още по-сериозни кризи, и да лансират възгледа, че държавата трябва да играе по-голяма роля в икономиката. Инерцията продължава и досега.

Особено в България. За една трета от пълнолетните българи това се разбира от само себе си. Толкова гласуват за екскомунистите и техните клонинги пред последните 30 години. Не е ясно дали тези хора наистина не разбират, че комунизмът/социализмът е синоним на престъпна и корумпирана политическата власт, на пълен контрол върху медиите, на подменена истина за миналото, на напълно деморализирана демокрация; че със своите измислени права на труд, на печалба, на заплата, на социална помощ, на безплатен кредит, и т.н., цял живот ги е лъгал и ограбвал. Не е и важно. Тези хора не избират социализма, защото е морален или изгоден. Избират го, защото им е познат. Те се страхуват от непознатото, не приемат предизвикателства и не поемат рискове, защото не могат да се справят с тях. Те искат времето да спре. „Те” – мутрите и милиционерите от т. нар. „национално отговорен капитал”. Възрастните, бедните, мързеливите и неграмотните. Придворните интелектуалци, които не могат да продадат интелекта си на пазара, защото е оскъден. Фалшивите капиталисти, фалшивите интелектуалци, фалшивият пролетариат…

Останалите две трети от българите обаче, които не гласуват или гласуват за десни партии, нямат право да мълчат, когато се атакува капитализма. Немалка част от тези хора са предприемачи – в България има близо четвърт милион фирми, в частния сектор са заети над милион и половина души. Те са се доказали чрез талантите, амбициите, творчеството и труда си, успели са единствено благодарение на това, което са създали и предложили на пазара. И ако целта на живота им наистина е техният собствен и на семействата им просперитет, са длъжни да защитават капитализма. Просперитетът е невъзможен в общество, в което няма свобода. Капитализмът е политическият проект на Свободата.

Свободните хора не са равни. Всеки от нас е уникално същество, и няма причина да очакваме, че действията и пазарните ни взаимоотношения биха дали еднакви резултати. Равните хора не са свободни. Единственият начин да уеднаквим доходите и благосъстоянието в едно общество е да подтиснем способностите на по-предприемчивите, които винаги са малцинство, за да можем да изравним скоростта им с тази на по-бавното мнозинство.

Отдавна не беше имало по-мракобесна атака срещу Свободата. Тя задължава привържениците на капитализма този път да водят битка с комунистите на тяхна територия – в полето на морала. Дългогодишната практика капитализмът да се защитава единствено на базата на неговата ненадмината и неоспорима икономическа ефикасност, почти доведе до разрушаването му. Сега той се нуждае от морална защита. Има право на нея, защото по природа е морален. А тъй като се основава на доброволни договаряния между хората – и благороден.

Моралната идея, на която трябва да се базира моралната защита на капитализма, е: индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро, да защитава своя рационален личен интерес. Това право произтича от неговата природа на човек и не предизвиква конфликт на интереси. Не може да има конфликт между хора, които си взаимодействат като търговци – дават ценност, за да получат ценност в замяна. Принципът на търговията е единственият рационален етичен принцип на всички човешки взаимоотношения. Това е принципът на Справедливостта

Няма начин капитализмът да победи другояче, освен като привържениците му широко разгласят принципите, същността, историята и моралното значение на капитализма. Като накарат цялото общество да осъзнае, че основният и най-важен политически въпрос на България продължава да бъде: капитализмът срещу социализма, или Свободата срещу робството. Като убедят обществото да направи избор в полза на Свободата.

Комунистите наричаха това идеологическа борба. Истинското й име е война на идеи. Войната на идеи в едно общество никога не спира, защото без нея няма развитие. Това е война за умовете и сърцата главно на младите – на години и по дух – които не се страхуват да знаят и не са готови да се предадат. Свободните хора имат всички шансове да я спечелят, ако престанат да търсят преки – тоест чисто икономически – пътеки при защитата на капитализма. В идеологията преки пътеки няма – или водят някъде другаде.

Тези, които не разбират това, са обречени да (се) загубят.

Свободата, без която не можем

В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Или хората ще могат да живеят своя живот както им харесва, доколкото зачитат същите права и на другите, или някои хора ще могат да използват сила, за да принудят другите да действат по начин, който те не желаят.

Философията на властта винаги е била по-привлекателна властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава –системите, въплътили тази философия, поразително си приличат помежду си.

Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот, и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат.

Философията на свободата е много проста. Тя се основава върху принципа на личната неприкосновеност. Всеки е отговорен за своя собствен живот. Всеки се ражда с неотменимите права на живот свобода и собственост, присъщи на природата му на разумно същество, което може да взима самостоятелни решения и да носи лични отговорност за тях. Всеки има право да защити собствения си живот, свобода и законно придобита собственост, от насилствената принуда на други хора, но няма право да използва насилие срещу живота, свободата или собствеността на другите хора. Всеки може да избира лидери за себе си, но не и да налага управляващи над другите. Всеки определя своите цели на основата на своите собствени ценности. Всеки може да бъде свободен.

Западът е завоювал водещата си позиция в света именно заради отношението си към свободата – социален идеал, чужд на източните народи. Борбата за свобода е основна тема в историята и на Европа, и на общностите, основавани от европейски емигранти навсякъде по света, особено в американските колонии на Великобритания. Западната философия като цяло е философия на свободата. „Грубият“ индивидуализъм е основна нейна характеристика.

Свободата е правото да живееш своя живот както избереш, докато не нарушаваш равните права на другите. Тя е творческият принцип на живота. Проблемът е, че плаши и поражда чувство за самота, което повечето хора превъзмогват с подчинение. Но все някога човек отказва да се подчинява, дори рискувайки да го изгонят от рая. И прави първата стъпка към свободата. След време се решава и на втората – да мисли, да говори и действа сам. Особено когато е много по-лесно да не прави нищо.

Идеята за свободата е толкова дълбоко загнездена в човешкото съзнание, че и най-жестоките атаки срещу нея не са успели да я омаловажат и подменят. Особено в Западната цивилизация, където свободата е била смятана за най-голяма ценност от незапомнени времена. При това тя не е била „давана” от конституции, харти с права или закони. Тези документи са целели само да съхранят свободата от посегателствата на властимащите.

Вярата в свободата и посвещението на свободата са неизкореними елементи от светоусещането на мислещия човек. Затова нейните врагове – тоталитаристите от всички разновидности- не я атакуват директно, а изопачават значението й. Преди три века „свобода” означаваше свобода от принуда, от произволна власт на човек над човека. От края на ХIХ век й се придава смисъл на освобождение от принудата на обстоятелствата, които неизбежно ограничават избора на всеки от нас. Свободата в този смисъл е само друга дума за власт. Стремежът към тази нова „свобода” се превърна в ново име на старото искане за преразпределяне на богатства.

Социализмът особено се отличи като неуморен „кръстник” на свободата. От век и половина привържениците му обещават някаква нова, икономическа свобода, без която политическата свобода не си заслужавала. Определят свободата като възможност да се правят „правилните“ неща, и разбира се, си присвояват правото да определят кое е правилно и кое – не. В техните очи свободата е синоним на всемогъщо правителство. Всъщност освобождаването на полицейската власт от всички ограничения е истинската цел на тяхната „борба за свобода”.

Никакво правителство, никакво гражданско право не може да гарантира и породи свобода, ако не поддържа и защитава основните институции на пазарната икономика. „Правителство” винаги означава принуда и по необходимост е нещо, обратно на свободата, пише Мизес. Правителството е гарант на свободата и е съвместимо с нея само ако обхватът му е адекватно ограничен до съхраняването на икономическата свобода. Където няма пазарна икономика, и най-добрите намерения на конституциите и законите си остават мъртва буква.

Идеите за свобода и робство имат смисъл само с оглед на начина, по който действа правителството. Ако правителството беше в състояние да разширява властта си до безкрайност, то би отменило пазарната икономика и би я заменило със стопроцентов тоталитарен социализъм. За да се предотврати това, е необходимо да се ограничава властта на правителството. Това е задачата на всички конституции, харти на права и закони. Това е значението на всяка борба за свобода, водена някога от хората.

Подмяната на диктатурата с демокрация обаче не води автоматично до свобода. Демокрацията – и то не винаги – е само път към свободата. Свободата е неин двигател. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метода за тяхното постигане. Демокрацията подпомага свободата и не поражда тирания.

Вследствие на тези премълчани истини многопартийната система, свободните избори и парламентаризмът бяха обожествени по модела на божественото право на кралете. Кралете бяха заменени от политици, намерили ново оправдание за властта си: божественото право на мнозинствата. С гласовете на мнозинството, манипулирано по всякакъв начин, на демократите бяха дадени права, които извън политиката никой не притежава – да лъжат, убиват, и крадат.

Това прекрасно урежда социалистите, които употребяват думите „свобода” и „демокрация” като синоними, след като предварително са извратили значението им. Човекът е свободен, докато насочва живота си съгласно собствените си планове. Човек, чиято съдба се определя от плановете на висша власт, в която е съсредоточено изключителното право да планира, не е свободен в смисъл, в който думата е била използвана и разбирана от всички хора преди семантичната революция, която вдигнаха социалистите преди век и половина. От Маркс насам те наричат „свободни” индивидите в система, в която единственото им право е да се подчиняват на заповед. Още по-голяма е гаврата им с понятието „демокрация”. И бившите комунисти на Изток, и „полезните идиоти” на Запад наричаха и наричат наричат „демокрация” съветската/руската диктатура. Наричаха и наричат синдикалното насилие и принуда „индустриална демокрация”. Наричат безумните претенции на новите леви – зелените – „екологична демокрация”. Говорят за благоденствие, не за свобода, сякаш може да има просперитет в робска държава!

Фридрих фон Хайек нарече «робство» това приближаване към държавен контрол върху икономиката. През 1944 г. той писа в „Пътят към робството”: „Единствената свобода е онази, която поражда пазарната икономика. В едно тоталитарно общество единствената свобода, останала на индивида, и то само защото не може да му бъде отнета, е свободата да извърши самоубийство”. През 1949 г. в «Човешкото действие» Лудвиг фон Мизес потсулира, че никакво правителство, никакво гражданско право не може да гарантира и породи свобода, ако не поддържа и защитава основните институции на пазарната икономика. През 1962 г. в «Капитализъм и свобода» Милтън Фридман установи и доказа неразривната връзка между икономическа и политическа свобода. Той убедително оспори твърдението, че личната свобода е политически проблем, а материалното благоденствие – икономически, и че което и да е политическо устройство може да бъде съчетано с което и да е икономическо. Единствената икономическа организация на обществото, която пряко осигурява политическа свобода, е капитализмът. Политическата свобода настъпва там и тогава, когато и където е установен свободен пазар и са развити капиталистическите институции.

Свободата има смисъл единствено в рамките на социалната система. Тя не е отшелничество. Нямате нужда от свобода на самотен остров – справка Робинзон Крузо. Но Свободата още по-малко е анархия. Живеейки в общество, човек се лишава от онази абсолютна „свобода” на животното да следва инстинктите си без оглед на последствията. Не може едновременно да се ползваш от предимствата на разделението на труда, и да се държиш по начин, който води до разрушение на същото това общество! Трябва да избереш между спазването на определени правила и нарушаването им с всички произтичащи от закона, който установява и гарантира тези права, последствия. Пазарът не пречи пряко на когото и да е да нанася произволна вреда на своите съграждани, само наказва подобно поведение.

Защитниците на свободата обаче от векове се сблъскват с един голям проблем. Свободата може да е най-висшата политическа ценност, но тя не е такава в общата скала на човешките блага. Много хора са склонни да заменят свободата за (винаги временна!) сигурност, защото не разбират, че именно свободата ще им донесе и сигурност, и икономически просперитет.

Трябва да им се обясни. Но само икономическите аргументи не са достатъчни. Обществото не познава икономическите учения. Във времена на криза чисто икономическите аргументи са дори контрапродукивни. Индивидуалистките аксиоми за естествените права, собствеността, неагресията, имат нужда от основания с по-дълбоко философско ядро. Това е моралната идея, че индивидът има право да служи на своето собствено добро, да защитава своя собствен рационален интерес. Според тази идея преследването на личното щастие не е нито етически банкрутирало, нито социално разрушително. Декларирайки, че индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро и да защитава своя рационален личен интерес, ние защитаваме себе си, своя труд, и своето и на децата си бъдеще. А като зачитаме собствеността и спазваме договорите, избягваме и войната на всеки срещу всички, респективно нуждата от налагането на социален контрол, за да бъде тази война предотвратена. Подобна етика изключва (само)жертвата и подкрепя морално икономическия аргумент в полза на свободното общество. Краткото име на това общество е капитализъм.

 

През последния четвърт век години в Западните Балкани беше изпробвано всичко с изключение на капитализма – и въпреки това капитализмът е обвиняван за катастрофалните резултати от експериментите. Етатизъм, социализъм, национализъм – колективизъм от всякакъв вид и цветове – всички бяха изпробвани и всички се провалиха. Идеологията на комунизма бе допълнена с ново съдържание, но крайната му цел остана непроменена – продължение на системата на всемогъщата държава. Най-новата фалшива алтернатива е евросоциализмът, безусловната вяра в мъдростта на политическия контрол и регулирането от централизираните институции на Евросъюза.Така че напредъкът, постигнат през цялата кратка история на свободата, не е необратим. Както през март 1961 г. в свое обръщение до Търговската камара във Финикс Роналд Рейгън каза: „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото”.

 

Ако не я защитим, свободата може да бъде потъпкана от национализма, религиозния фанатизъм, или в краен случай – от евросоциализма, оказали се нейни още по-беоспособни противници от комунизма. На тези лоши идеи трябва да противопоставим нащите добри идеи: отделяне на държавата от икономиката, свобода за упражняване на професия и стартиране на бизнес без нуждата от разрешителни, свобода на гражданите да внасят здравни и осигурителни вноски в дружества по техен избор. Трябва да помогнем на интелектуалния и стопански елит на страната да стъпи здраво върху реалността и да генерира повече полезни, практически изпълними идеи.

Накратко, както ни завеща Милтън Фридман, трябва да създадем такъв климат на обществено мнение и знание, който ще направи политически изгодно грешните хора, които се налага да избираме, да правят правилните неща.