Етикет: комунисти

Това прочувствено слово на Архимандрит Борис (впоследствие Неврокопски митрополит), е произнесено на 26 май 1925 г. и публикувано в „Църковен вестник“, бр. 23 от 1925 г.

Четиридесетият ден от смъртта на сто и четиридесетте софийски мъченици беше рядък ден. През този ден умря градът на живите и оживя градът на мъртвите. През този ден едно велико благоговейно чувство свърза живите с умрелите, – понесе ги от ранни зори към Божия храм за молитва и сля ги в жив непрекъснат поток, който се отля към верните жилища – за поклонение пред пресните, неизравнените гробове на мъчениците от столичната катедрала. Никога до сега софийските гробища не са виждали такова множество и такъв помен! Каква сила бе сляла в едно чувство, в едно желание, в една воля неизброимите хиляди познати и непознати, близки и далечни? Какво ги караше да обсипват с пролетни цветя свежите гробове на знайни и незнайни там покойници, – да свиват пред тях колене, да проливат над тях сълзи? Пред тези мъченишки гробове, които говорят неизказано много – много повече, отколкото говорят делата и подвизите на всички живи герои, като че ли ставаше някакво чудо: като че ли слепи проглеждаха, безжизнени се съживяваха, бездушни се одухотворяваха, безсъзнателни се осъзнаваха, помрачени се проясняваха! В този ден почувствахме и съзнахме най-дълбоко, че смъртта на мъчениците от Велики четвъртък спаси и осмисли нашия живот, че тя ще спасява и осмисля живота и на бъдещите поколения, – че от техните свещени гробове ще се роди нов живот на нашата земя, – тая земя, на която тъй скоро изгасва истинският живот!

Едва ли има друг народ, който тъй скоро и тъй дълбоко да е паднал от свест в безсъзнание, от светлина в помрачение, от ум в безумие, както сме паднали ние, българите, от свободните предели на нашата земя! Когато ние минахме от робство към свобода, ние донесохме със себе си много чисти сили и добродетели, и тъкмо тогаз, когато тези сили и добродетели трябваше да растат и цъфтят под благодатното слънце на свободата, когато трябваше да се обогатим с повече добродетели и изпълним своя живот с повече идеали, ние започнахме да потъмняваме и опустяваме!

Ние сподавихме и убихме творческия дух от епохата на Възраждането и освобождението, презряхме добродетелите на тази важна епоха, отхвърлихме нейните идеали и потъпкахме нейните завети. Ние, свободните, изгубихме онова ясно съзнание и онези ценни качества и достойнства, които имахме като роби. Ние започнахме да се отнасяме равнодушно и безразлично почти към всичко ценно и възвишено. Заразени от погрешната преценка на ценностите, която се опита да извърши съвременния дух, ние – без да преценяваме – обезценихме направо най-великите ценности. Притъпели в своето чувство и потъмнели в своя разсъдък, ние започнахме най-напред да се отнасяме равнодушно към истината и лъжата, към правдата и безправдието, към закона и беззаконието, към добродетелта и порока, към доброто и злото. Сетне се опитахме да заличим разликата между тези съвършено противоположни сили, и най-подир стигнахме до онова чудовищно състояние, в което прогласихме истината за лъжа, а лъжата за истина; честта за безчестие, а безчестието за чест; правдата за безправдие, а безправдието за правда; закона за беззаконие, а беззаконието за закон; добродетелта за порок, а порока за добродетел; родолюбието за родоотстъпничество, а родоотстъпничеството за родолюбие; човещината за дивотия и безсмислица.

По-страшно помрачение е невъзможно и немислимо!

Тази извратеност в чувствата и разбиранията, този хаос в ума и душата ни се отразиха в творчеството на много наши поети и писатели, в действителността на много държавници и народни служители. Животът и трагичният край на един от най-талантливите наши поети, който, след като възпя в своята поезия и въплъти в своя живот великолепно истината и правдата, започна да изповядва в мъчителни поетични творби, че душата му е останала вече само „пепелта на всички истини – лъжи“ и че в нея са умрели вече „и дявола и Бога“, – който, след зората на своя живот и творчество, тръгна, без да почака зараждащия се хубав ден, по странен път в непрогледна нощ и не се върна вече, – като че ли мъчителният живот и трагичният край на тоя „поет на нощта“, който изчезна в нея без време, отразиха типично мъката на нашата разпокъсана душа и трагизмът на нашия обезсмислен живот.

В нашия живот имало е не малко страдания и мъки, не малко тежки и трагични моменти. Но те като че ли не смекчаваха нашето сърце, не разведряваха наша душа, не проясняваха нашето съзнание. Сполетяха ни злополуки, но ние не се сепнахме; връхлетяха ни беди, но ние не се опомнихме; постигнаха ни нещастия, но ние не се свестихме; настъпиха сътресения, но ние не се стреснахме; струпаха се катастрофи, но ние не се вразумихме! Алчността беше почнала вече да поглъща всичко, но ние още продължавахме да бъдем алчни; продажността беше вече продала и предала всичко, но ние още продължавахме да бъдем продажни; безчестията ни бяха вече покрили със срам, но ние още продължавахме да бъдем безчестни; раздорите ни бяха вече разпокъсали и раздрали, но ние още продължавахме да бъдем раздорливи; враждите ни бяха вече изпояли, но ние още продължавахме да враждуваме; жестокостта беше вече убила у нас човешкия образ, но ние още продължавахме да бъдем жестоки и безчовечни! И трябваше да стане нещо необикновено, – нещо невидимо и нечуто, нещо невъобразимо и неизразимо, за да се опомним и вразумим! Трябваше между нас да се явят безумци, които да струпат върху главите ни покрива на Божия храм и да ни вразумят, защото ние презряхме увещанията на умните! Трябваше в тая нещастна страна да се родят чудовища, които да извършат нещо чудовищно: да дигнат ръка против Бога и човека, против Божия дом и родната земя, които да извършат предателството на Юда и братоубийството на Каин, за да видим колко голямо е било нашето помрачение и колко страшно е нашето падение!

Злодеянието от 16 април – най-черният ден в нашия живот! – е тъй необикновено и чудовищно, че ние отначало бяхме като вцепенени и не можехме да разберем какво става. През този ден, в който българското отечество и българското име бидоха потопени в най-голяма скръб и покрити с най-голям срам, вцепенението беше толкова голямо, че ние не можехме да видим всичката чудовищност на злодеянието, което извършиха децата на антихриста, и всичката милост и мъдрост на чудото, което Бог извърши с нас. Ние не можехме да оплачем достойно невинните жертви, защото не знаехме кого да оплакваме по-напред: тях или себе си. Ние не можахме да съпроводим до вечното жилище покойниците-мъченици, които със своята смърт продължиха нашия живот, защото не знаехме към кои да причислим себе си: към живите или към мъртвите. Трябваше да минат няколко безжизнени дни, трябваше да поотмине ужасът на безумието и смъртта, която се беше надвиснала над нашата страна и вледеняваше живота във всичко, за да можем да се свестим и да почнем да разбираме какво става с нас. Трябваше да дойде четиридесетия ден, за да можем да отдадем достойна почит на сто и четиридесетте мъченици, за да можем да разберем необходимостта и смисъла на тяхната изкупителна смърт и да почустваме спасителната сила на техния мъченически подвиг.

Трябва да се разбере, че онова, което става у нас, е необикновено. Събитията у нас отдавна са излезли от рамките на обикновеното и са минали границата на местното и ограниченото. Тези събития имат не само местно-български, не само европейски, но и световен космично-религиозен характер. У нас не може вече да се приказва за забежки – на тях ние отдавна не обръщаме никакво внимание, не може да се говори и за престъпления – те станаха за нас нещо обикновено. У нас се води вече необикновена борба между различни схващания и убеждения, различни течения и движение, разни слоеве и съсловия. В нашите явления се разкрива вековната вътрешна борба, която се води, откак злото проникна в човека и света: това е борбата между истината и лъжата, между добродетелта и порока, между правдата и безправдието, между светлината и тъмнината, между доброто и злото, между царството на Христа и царството на антихриста. Това е оная борба, която стана ожесточена и непримирима, откак Божествената Любов и Правда, Божествената Истина и Светлина, се въплътиха на земята и изобличиха злобата и неправдата, лъжата и тъмнината.

Злобата, неправдата, лъжата, тъмнината ненавиждат любовта, правдата, истината, светлината. Особено пък когато тези тъмни сили бъдат разкрити и изобличени със светлината на Божията любов и истина, тогава те стават демонично жестоки, и не щадят никаква любов, никаква правда, никаква истина! Иисус Христос разграничи и противопостави светлите и тъмните сили на света и турна началото на крайната борба между тях. „Огън дойдох да туря на земята…“ (Лука. 12:49), казва Той: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на Земята, не мир дойдох да донеса, а меч.“ (Мат. 10:21). Христовата светлина смущава тъмнината, Христовата истина тревожи лъжата, Христовата правда озлобява неправдата, Христовата любов ожесточава враждата. Озлобени и ожесточени, тези демонични сили в борбата се превръщат в огън и меч за света. И Христос иска безусловно от всеки свой последовател да мине през очистителния огън на тази борба, която Той пое и завърши победоносно. Той иска всеки да разграничи напълно ценностите и силите в живота и света и да определи ясно и решително своето отношение към тях. Всеки трябва да се определи: с истината ли или с лъжата, със светлината или с тъмнината, с правдата или с безправдието, с любовта или със злобата, с доброто ли или със злото, с Христа ли или с антихриста. Няма друго положение, няма друг път, няма безразлично отнасяне. Който не е с Христос, той е против Христа.

Иисус Христос казва за себе си, че светът го мрази, защото свидетелства, че неговите дела са зли (Йоан. 7:7), а на своите последователи предсказва, че светът ще мрази, ще преследва, ще мъчи, ще бичува, ще убива и тях заради неговото име (Мат. 10:16-22, 28; 24:9; Йоан. 15:18). И само оня, който претърпи до край, той ще бъде спасен (Мат. 24:13). Тези страдания и мъки са неизбежни и необходими за всеки, който живее и се бори в името на Христа, в името на неговата правда, неговата истина, неговата любов, – за всеки, който се бори за победата и тържеството на доброто. Най-високото съзнание, до което можем да се издигнем, след като сме почувствали и преживели в себе си доброто, е съзнанието, че за неговото тържество е необходимо пълното самопожертвуване, истинско мъченичество. До това велико съзнание иска да издигне Христос своите ученици и последователи. Той иска от тях да се отрекат от себе си, да вземат своя кръст и да тръгнат подир Него. Без това себеотречение няма спасение (Марк. 8:34 – 36). Без себеотречение и самопожертвувание не е извършено никакво велико дело, не е постигната никаква велика цел, не е създадено нищо възвишено и светло в никоя област от човека. Великите идеи се раждат с мъка, отглеждат се със страдания, постигат се с мъченичество. Те искат не само велики умове, които да ги въплътят. Една велика идея умира, когато няма кой да умре за нея. Правдата побеждава, когато има кой да се бори за нея. Истината тържествува, когато има кой да се жертва за нея. Великата сила, която пресъздаде и спаси света, която ще го пресъздава и спасява, докато той съществува, иде не от многолюдни сборища, а от една самотна Голгота; не от чудни и чудовищни оръдия, а от един прост кръст; не от скиптри и корони, а от трънени венци; не от дворци и палати, а от мъченически гробове. Тази спасителна сила ни е потребна всякога в живота, най-много в тежки моменти, каквито преживяваме ние сега. В такива моменти не е достатъчно да бъдем само редовни и почтени, умни и предвидливи, решителни и смели. Не е достатъчно да вършим добре своята работа и да изпълняваме добросъвестно своя дълг. Тези обикновени добродетели може би са достатъчни за обикновено време, само с тях негли може да минем в друго време, но не и сега. Тогава, когато трябва да се прави избор между гибел и спасение, когато трябва да се спасява, не е достатъчно само ум, съвест и воля: тогава необходимо е преди всичко пълно себеотречение и самопожертвувание, пълна готовност за мъченичество. В такова време не са достатъчни само подвизите на най-велики герои: в такова време необходими са преди всичко подвизите на велики мъченици. Такива подвизи се изискват в такова време от всички ни, а най-много от ония, които и по дълг, и по желание, трябва да бъдат готови да вземат своя кръст и да понесат едно мъченичество. Мнозина от ония, които в съдбоносни времена биват принудени да се самопожертвуват за една велика цел, едва ли са помисляли нявга в живота си, че ще настъпи миг, когато те ще трябва и ще имат силата да станат мъченици. Често пъти времето и нуждата събуждат сили у човека, които правят безволния твърд, страхливия – смел, малодушния – герой, малкия – велик, скромния – мъченик. Всяко време кое в себе си и тъмни сили, които носят за добрия човек мъки и страдания. Не е ли мъчение да бъдеш истинен между лъжци, честен между безчестни, свестен между безсвестни, смирен между надменни, щедър между алчни кротък между жестоки, добър между зли? Не и ли мъченичество да проповядваш истината тогава, когато господарува лъжата, да крепиш добродетелта тогава, когато се шири порокът, да защитаваш правдата тогаз, когато вилнее безправдието? Но истинското мъченичество почва тогава, когато се отречем от себе си напълно и се обречем изцяло на истината, правдата, доброто, любовта и се пожертваме за тях, – когато нашият живот бъде непрекъснато служение на тези светли сили и непрестанна жертва за тях, – когато ние им послужим и с живота, и със смъртта си.

От такова себеотречено служение, от такава жертва, от такова мъченичество има нужда човечеството, има вопиюща нужда нашата измъчена страна. В това служение, в това мъченичество живее духът, който преодолява опасностите и побеждава света, светът на похотта и надменността (1 Йоан) 2:16. Когато у нас оживее тоя дух, ние ще бъдем непобедими. Тогаз ние можем да бъдем угнетявани, но не угнетени, – отчайвани, но не отчаяни, – гонени, но не оставени, – погубване, но не погубени (2 Кор. 4:8-9). Тогаз ние ще имаме и великото ободрение на Голготския мъченик: „Дерзайте! Аз победих света!“ (Йоан. 16:33).

На днешния ден през 1967 в Боливия бе разстрелян Че Гевара. По този повод ви предлагам откъс от книгата „Истинският Че Гевара“ от Умберто Фонтова, която издадох през 2007 и заради която кубинското посолство ми се разсърди 🙂

…Два месеца след като пристига в Боливия и установява лагер в Nancahuazu, Че решава с няколко души да проучи околността и да „разузнае условията”. „Ще се върнем след няколко дни” – казва той на останалите партизани в лагера.

На по-малко от две мили от лагера Че и хората му се загубват. Две седмици по-късно им свършва храната. Един месец по-късно те продължават да бродят из джунглата, хранят се с маймуни и папагали, и постоянно и яростно се карат. Няколко души се разболяват от малария. Двама се удавили в една река, докато се опитват да я прекосят, натоварени с боеприпаси и шест автомата. Два дни след инцидента в реката измъчените партизани най-сетне се завръщат в лагера, деморализирани, болни, полугладни, начело с големия командир и партизанин. В лагера Гевара научава, че малкото боливийци в отряда са започнали да дезертират, а местните селяни са съобщили на властите за присъствието на „освободителите”.

Че, авторът на най-продаваното ръководство по партизанска война през миналия век, влиза в джунглата без да знае местния език и очевидно без да може да си служи с компас или карта. Гевара би могъл да използва небесната навигация или „звездните знаци” – начин за ориентиране, познат от палеолита. Но и това не направил.

Единствените боливийци, които Че успял да убеди да се присъединят към обречения му отряд, са ренегати комунисти и маоисти. Всъщност повечето били подмамени от него. Партизанският отряд на Гевара, състоящ се от около 45 души, носи гръмкото название „Национална освободителна армия”. В нито един момент от 11-месечната акция, боливийците не надвишават половината от членовете на отряда. Всички те дошли от градовете, медните мини, университетите, далеч от базата на партизаните. Местните селяни избягвали „Националната освободителна армия” като прокажени. На 25 март 1967 г. Националната конфедерация на боливийските селяни – автентична селска латиноамериканска организация, мобилизира членската си маса срещу „намесата на чужди елементи във вътрешните работи на нашата страна”.

Дълго преди туристите с маркови дрехи от Челси, Манхатън и Малибу да пътешестват по пътя на Гевара в Боливия, боливийските селяни са по следите му, но не с туристически брошури за „пътеките на Че”, а с мачете, вили и въжета.

Шестстотин боливийски доброволци от селскостопанския окръг Cochabamba създават селска милиция за борба с Гевара. Това са три пъти повече партизани, отколкото някога е имало във въстаническите отряди на Кастро и Гевара в Куба, и десет пъти повече, отколкото е съставът на боливийския отряд на Че в най-многобройния му период, включително подмамените миньори. И най-смешното от всичко е, че тези шестстотин души, които искали да сражават с Гевара, били селяни, не безработни адвокати, скучаещи студенти и уволнени преподаватели по философия.

… „Никак не е добре човек да се смее на каквото и да било свързано с Гевара, защото той изби толкова много хора“ – казва Феликс Родригес. Родригес, приятел на Pappy Шелтън, е офицер от ЦРУ от кубински произход, който играе ключова роля при залавянето на Гевара. „Но когато стане дума за партизанството на Че, просто не мога да не се смея. В Боливия той не успя да привлече нито един campesino (селянин) в отряда си! Нито един! Бих се против Виетконг, против Освободителния фронт в Салвадор, против сандинистите и на страната на контрите в Никарагуа. Така че знам нещо за партизанската война. Всички тези движения масово набираха хора от селското население, особено контрите”.

„Че успя да привлече няколко боливийци, но с измама. Разпитах няколко от тях“ – продължава Родригес. Че им казал, че ако дойдат при него, после ще им уреди да заминат за Куба, Русия или Китай да учат в университети. Когато му припомнили за това, той се намръщил: „Куба? Русия? За какво говорите? Кой е казвал нещо такова?“ Взел автомата и рекъл: „Добре дошли! Вече сте партизани. И не се опитвайте да бягате, защото армията ще ви убие“. Затова имало много дезертьори в отряда. Добра работа ни свършиха те. Съобщаваха ни за местонахождението на лагера им. Считаха, че са били измамени. Възползвах се от това в разузнавателната си работа”.

В началото на май 1967 г. Гевара пише: „Селската база все още не е разработена, въпреки че е възможно чрез терор да неутрализираме някои от тях. Подкрепата им ще дойде по-късно”.

Подкрепа никога не дошла. Вместо това, самите campesinos информирали армията за координатите на отряда. Селяните били в добри отношения с боливийската армия поради очевидни причини – тя била съставена главно от campesinos, не от брадати чужденци, които им крадели добитъка. „Нямаме нито един боливиец в отряда” – написал Че Гевара, освободител на боливийските селяни.

Един месец след началото на божественото приключение, малцината боливийци в отряда на Че започват да бягат. Дезертьорите информират боливийската армия за местонахождението на лагера точно когато Таня пристига с Дебре и Бустос. Близо до град Камири тя изоставя джипа си, в който има документи, снимки, паспортът й, както и списък на псевдонимите, които използва. Джипът е открит от полицията, която го предава на разузнавателния отдел на боливийската армия. Военните разузнавачи проследили и арестували всички връзки на Че в Ла Пас (те не били много).

… Поведението му веднага след като е пленен е много показателно. „Как се казваш, младежо?” – запитал той един от войниците. „Какво красиво име за боливийски войник!” – избъбрал Че, след като чул името.

Междувременно стрелбата продължавала. Хората му, за разлика от техния comandante, наистина се били до последния куршум. Скоро докарали ранен боливийски войник.

„Да се погрижа ли за него?” – запитал Гевара войниците, които го пленили.

„Защо? Да не си лекар?” – казал капитан Гари Прадо.

„Не, но имам някакви познания по медицина” – отговорил Че в жалък опит да спечели разположението на войниците, като признал най-сетне, че не е лекар.

„Какво ще правят с мен? – обърнал се Гевара отново към капитан Прадо. Предполагам, че няма да ме убиете. Със сигурност жив ще ви бъда по-полезен”.

Джулия Кортес, млада боливийска учителка от селото LaHiguera, занесла на Гевара храна в последния му ден. „Мислеше, че ще го оставят жив” – свидетелства тя. Казал й: „Ще ме отведат оттук. В техен интерес е да остана жив. За тях аз съм много ценен”.

Превод: Огнян Дъскарев

Историкът проф. Никола Алтънков, автор на фундаменталната „История на БКП“ (2018), внесе на 26 февруари 2019 сигнал в Софийска градска прокуратура с искане за разпускане на БСП като наследник на престъпна партия. Ето основанията му.

До Софийската градска прокуратура

СИГНАЛ

от Никола Георгиев Алтънков

Уважаеми градски Прокурор на София,

На 26 април 2000 г. ХХХVIII-то Народно събрание на Република България прие ЗАКОН ЗА ОБЯВЯВАНЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ В БЪЛГАРИЯ ЗА ПРЕСТЪПЕН (ЗОКРБП, подпечатан с официалния печат на Народното събрание, обн. ДВ, бр. 37 от 5 Май 2000 г.).

В неговия член 1 се постановява, че Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция.

Българската комунистическа партия (БКП) е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа.

В член 2 се констатира, че ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за действията на тази престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология, които в дейността си са били насочени към потъпкване на човешките права и демократичната система.

Посочените в член 1 и 2 обстоятелства дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен.

На 03.04.1990 г. БКП се преименува на Българска социалистическа партия (БСП).

В Устава на БСП, регистрирана по Закона за политическите партии, приет на нейния 49 конгрес на 05.02.2017 г., се казва, че БСП е наследник и продължител на над вековната история на създадената през 1891 г. Българска социалдемократическа партия.

Декларира се, че БСП съхранява и продължава демократичните традиции от историческото си наследство, подчертава се значението на революционните борби на поколения български социалдемократи, комунисти и социалисти за свобода и човешки права и се оценява „по достойнство съграденото в страната по време на социализма през втората половина на миналия век“.

Символите на Българската социалистическа партия са: 1. знаме с аленочервен цвят и надпис с бели букви „БСП“; … 3. червена петолъчка – исторически символ на борбите и на жертвите, дадени от партията. Празник на БСП е 2 август, денят на нейното основаване през 1891 г.

Ноторно е, че създадената на 02.08.1891 г. БСДП (преименувана през 1894 г. на БРСДП) се разцепва през 1903 г. на „тесни“ (т.с.) и „широки“ (ш.с.) социалисти. През 1919 г. като наследник на БРСДП (т.с.), се създава Българската комунистическа партия. Официално това става на 28 май 1919 г. на нейния ХХII конгрес в София, който се обявява за Първи конгрес на БКП (т.с.) и се заявява присъединяването ѝ към Третия Комунистически интернационал (Коминтерн). Така е създадена нов тип организация, основана на методи и принципи, различни от социалдемократическите, възприела курса на перманентна въоръжена борба. Това е линията на Владимир Илич Улянов (Ленин), оглавяваната от него Руска комунистическа партия (болшевики) и Коминтерна. По-късно БКП (т.с.) скъсва изцяло със социалдемокрацията и остава просто Българска комунистическа партия.

Именно това е партията, чийто режим, продължил от 1944 до 1989 г., е обявен със ЗОКРБП за престъпен. Видно от Устава на БСП, тя е наследник на БКП – приема за празник датата на създаването на партията-майка на БКП, изтъква значението на борбите на поколения комунисти, оценява като достойно създаденото у нас по време на социализма през втората половина на миналия век (именно в периода 09.09.1944 – 10.11.1989 г.), парадира с комунистически символи от времето на социализма у нас като аленочервено знаме и червена петолъчка, номерира конгресите си в хронология, започваща от 1891 г., и включваща и периода 1944-1989 г.

На 26 януари тази година в София се проведе Четвъртото заседание на 49-тия конгрес на БСП, Това е последното доказателство за настояването на БСП, че партията ѝ е наследник и горд продължител на БКП от годините 1919-1990.

Всичко това дава основание да се приеме, че като наследник на партия, чийто режим е обявен от ЗОКРБП за престъпен, дейността на БСП противоречи на Преамбюла и на членове 4, 6 и 11, ал. 4 от Конституцията на Република България (КРБ).

Съгласно императивната разпоредба на член 40, ал. 1, т. 2 от ЗПП горното е основание за разпускане на политическа партия.

Дейността на БКП, респективно на наследницата й БСП, се осъжда и от приетата на 25.01.2006 г. от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) Резолюция 1481 за международно осъждане на тоталитарните комунистически режими, от Пражката декларация от 03.06.2008 г. за европейската съвест и комунизма, подкрепена на 18.09.2008 г. от Народното събрание на РБ (НС), и от Резолюцията на Европейския парламент (ЕП) за европейската съвест и тоталитаризма от 25.03.2009 г., по които България е страна. Съгласно член 5, ал. 4 от КРБ международните актове, ратифицирани от НС, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Уважаеми градски Прокурор,

Съгласно гореизложеното Ви сезирам с този сигнал да упражните правомощието си по член 40, ал. 2 от ЗПП и да подадете иск до Софийския градски съд за разпускане на БСП на основание член 40, ал. 1, т. 2 от ЗПП.

С почит: Никола Алтънков

На 26 септември 1961 г.  в трудовия концентрационен лагер в Ловеч комунистите убиват Александър Георгиев Николов – Сашо Сладура.   

Сладура е известен български джазов музикант. Роден на 15 септември 1917 г. в Плевен. Неговият баща, инж. Георги Николов, е един от създателите на Борисовата градина. Майка му е чехкиня — дъщеря на управител на голям чешки замък.  Александър завършва италианско училище в Пловдив, френския колеж  „Сен Августин“ в Пловдив и след това учи музика в консерваторията в Прага. След като се завръща в България и след разформироването на Царския симфоничен оркестър, започва да свири като солист-цигулар в оркестъра на ресторант „България“. Става любимец на публиката и заради веселия си и шеговит нрав получава прякора Сашо Сладура. Солистка на оркестъра по това време е Леа Иванова.

Отношението на управляващите към джаза ясно личи от Протокол № 81 на заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 26.03. 1963 г. В него са записани поредица от мерки, които да се справят с „буржоазното влияние“ на музикалния стил, дошъл неканен отвъд океана. По „предложение“ на Комсомола върховният партиен орган си поставя за цел да се пребори веднъж завинаги с „опасната“ музика, която като зараза се разпространява сред младежта:

„Стремеж към лек живот, към подражателство и безгрижие проявяват и голяма категория млади хора от всички слоеве на младежта, но най-вече ученици и студенти. В София се прочуха така наречените „купони“. Това са младежки (главно ученически) сбирки по квартири, които по име заместват бившите журове, соарета, джабули и пр.

На някои от тях, тайно от възрастните, се пиянства и блудства, слуша се само креслива джазова музика. Въобще джазът има многобройни поклонници сред младежта.“

И още:

„Не са малко онези, които не признават друга музика освен джазовата. Такива младежи и девойки с часове стоят пред радиоапаратите, за да чуят и запишат изпълнението на изтъкнати западни естрадни певци и музиканти, стремят се да се сдобият с техни грамофонни плочи или магнетофонни записи. Тези младежи бурно аплодират сладникавите мелодии, които някои чуждестранни певци и инструменталисти изпълняват на концертите си у нас.

Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма сила това се отнася за дошлия от Запад танц „туист“. Това е един неестетичен, с много динамично темпо танц, който с фигурите си навява еротика и пошлост.

Освен това поради неестествените движения на тялото, той е вреден за здравето на танцуващите. Видни учени и лекари на Запад с тревога пишат за масови изкълчвания, за повреди на коляновото капаче, за развиване на сухожилията, получени в резултат на танцуването на „туист“.

До нас са достигнали оскъдни и откъслечни данни за Сладура, тъй като комунистическият режим унищожава информацията за него. Говори се, че е обичал да разказва вицове за Вълко Червенков. Сред най-популярните от тях е: Вълко Червенков си тръгва от ресторанта, в който Сашо свири, а той му казва: „Откога Ви чакаме да си тръгнете, г-н Червенков.“

Със заповед № 234 от 15 септември 1961 г. на Мирчо Спасов, Александър Николов е изпратен в трудовия концентрационен лагер в Ловеч, саркастично наречен „Слънчев ден“ . Конкретният повод: сравнява парламента с изгорял цирк.

В „Слънчев ден“ Сашо успява да преживее само 11 дни. След побои, малтретиране, унижения и подигравки,  е убит.

В Пловдив има негов паметник, а улица в софийския квартал „Кръстова вада“ е кръстена на негово име.

Откъс от книгата „Пътят към робството” на Фридрих Хайек. Посвещава се на новите български консерватори

Несъмнено една американска или английска “фашистка” система би се различавала до голяма степен от италианския или германския модел; ако преходът се осъществи без насилие, то несъмнено бихме могли да се надяваме на по-добър тип водач. Но това не означава, че нашата фашистка система ще бъде много по-различна, или по-толерантна, отколкото нейните първообрази. Имаме сериозни основания да смятаме, че най-лошите черти на тоталитарните системи са феномени, които тоталитаризмът рано или късно със сигурност ще възпроизведе.

Точно както демократичният държавник, наумил си да въвежда плановост в икономическия живот, ще се сблъска скоро с алтернативата или да възприеме диктаторско отношение към властта, или да зареже плановете си, така тоталитарният лидер ще се изправи много скоро пред избора между пренебрегване на обичайния морал и провала. Именно поради тази причина безскрупулните ръководители вероятно ще бъдат по-успешни в общество, клонящо към тоталитаризъм. Който не го е осъзнал, все още не е проумял колко дълбока е пропастта, която разделя тоталитаризма от индивидуалистичната по същността си Западна цивилизация.

Тоталитарният водач трябва да се огради с група, готова доброволно да се подчини на дисциплина от типа на тази, която със сила ще налага на останалата част от народа. Това, че социализъм може да се прилага на практика само с помощта на методи, които повечето социалисти са отрекли, е естествена поука, която много от социалните реформатори са извлекли от миналото. Старите социалистически партии бяха пропити със своите демократични идеали; те не притежаваха безогледността, необходима за извършване на избраната от тях задача. Факт е, че както в Германия, така и в Италия успехът на фашизма се предшестваше от отказа на социалистическите партии да поемат отговорност за управлението. Те просто с цялото си сърце не искаха да прилагат методите, които изискваше избраният от тях път. Те се вкопчваха в надеждата да се случи някое чудо, при което мнозинството да се съгласи и приеме определен план за организацията на цялото общество. Други вече си бяха научили урока, че в едно планово общество въпросът не може повече да бъде какво предпочита мнозинството от народа, а какво иска най-голямата единична група, чиито членове са постигнали достатъчно съгласие, за да стане възможно унифицирано направление на всички възможни дела.

Съществуват три главни причини, поради които една такава многобройна група със сравнително еднакви възгледи едва ли ще се сформира от най-добрите, а по-скоро от най-лошите съставни части на всяко общество.

Първата причина е, че колкото по-образовани и интелигентни са отделните лица, толкова по-диференцирани са вкусовете и възгледите им. Искаме ли да намерим група с висока степен на еднообразие, трябва да се насочим към райони с по-нисък морал и занижени интелектуални стандарти, в които преобладават по-примитивни нагони. С това не искаме да кажем, че мнозинството хора са с ниски морални стандарти; но истината е, че най-многолюдната група със сходни ценностни оценки е на хора с ниски стандарти.

Втората гласи, че поради малобройността на групата, която не може да придаде достатъчна тежест на лидерските тежнения на своя ръководител, той ще трябва да увеличи числеността й, като приобщи повече хора към тази елементарна доктрина. Той трябва да спечели подкрепата на покорните и наивните, без силни собствени убеждения, готови да припознаят конфекционни ценностни системи за свои, стига само достатъчно силно и постоянно да им се набиват в главите. Това ще са хора, чиито мъгляви и недооформени идеи лесно се люшкат в друга посока, чиито страсти и емоции се възпламеняват лесно, и благодарение на които редиците на тоталитарната партия набъбват.

И третата главна причина е, че за да изгради сплотена група поддръжници, лидерът трябва да се опре на общите човешки слабости. Изглежда е по-лесно да убедиш хората да подкрепят една отрицателна програма – да възбудиш омраза към врага, или завист към по-заможния – отколкото да ги мотивираш за каквато и да било положителна задача.

Контрастът между “ние” и “те” се използва винаги от водачи, търсещи предаността на големи човешки маси. Врагът може да е вътрешен, подобно на “евреина” в Германия, или “кулака” в Русия, или външен. Във всички случаи подобна техника осигурява по-голяма свобода на действие на водача, отколкото всяка друга положителна програма би могла да му даде.

Успехът в рамките на тоталитарна група или партия зависи до голяма степен от готовността да се вършат неморални неща. Принципът, че целта оправдава средствата, който в индивидуалистичната етика се разглежда като отрицание на морала, при колективистичната етика по необходимост се превръща във върховно правило. Няма буквално нищо, което праволинейният колективист да не е готов да извърши, ако то ще послужи “за доброто на всички”, защото за него това е единственият критерий за това какво би трябвало да се прави.

Щом един път човек приеме, че отделният индивид е само оръдие в служба на по-висша общност, наричана общество, или още по-добре нация или народ, или нещо от този род, повечето от характеристиките на тоталитаризма, които са ни вдъхвали ужас, изведнъж следват по необходимост. От колективистична гледна точка нетърпимостта и бруталното потъпкване на всяко несъгласие, измамата и шпионирането, пълното незачитане на живота и щастието на отделния човек, стават нещо естествено и неизбежно. Действия, които ни отвращават, като разстрел на заложници, или избиване на старци и болни, се разглеждат като продиктувани от целесъобразност; насилственото изтръгване на корени и преселване на стотици хиляди става част от политическата линия, поддържана от всички, с изключение на жертвите й.

Ето защо всеки, който желае да стане полезен помощник в управлението на тоталитарната държава, трябва да има готовност да престъпи всички морални норми, които някога е зачитал, стига това да е необходимо за постигане на поставената цел. В тоталитарната машина има специални предимства за безмилостните и лишените от скрупули. Нито Гестапо, нито администрацията на концентрационните лагери, нито Министерството на пропагандата, а още по-малко SA или SS (или техните руски еквиваленти) са подходящи места за проява на човеколюбие. Пътят към върха в тоталитарната държава минава именно през такива служби.

Видният американски икономист професор Франк Х. Найт съвсем точно отбелязва, че органите на властта в колективистичната държава ще трябва да са готови да се справят с подобни проблеми – все едно, дали искат или не: “а вероятността овластен човек да не харесва ролята си на властник, е толкова реална, колкото вероятността някой извънредно мекосърдечен човек да работи като надзирател на роби в плантация, които да управлява, като ги бие с камшик.”

Тук би трябвало да се изтъкне и още едно обстоятелство: колективизмът означава ликвидиране на истината. За да се задейства ефективно една тоталитарна система, не е достатъчно всеки да е принуден да работи за избрани от ръководителите цели; от съществено значение е хората да се накарат да припознават тези цели като свои собствени. Това се постига със средствата на пропагандата и с пълния контрол върху всички информационни източници.

Най-ефективният начин да се накарат хората да припознаят като свои ценностите, на които трябва да служат, е ако те се убедят, че става дума по принцип за същите идеали, на които са държали винаги, само че до тогава не са ги разбирали и схващали истински. И най-ефикасната техника за постигане на тази цел е да се използват стари формулировки, но с подменено съдържание. Малко са характерните белези на тоталитарните режими, които са толкова объркващи за повърхностния наблюдател, и в същото време толкова показателни за целия интелектуален климат, както пълното извращаване на езика.

Най-пострадала в това отношение е думата “свобода”. Това е дума, използвана така широко в тоталитарната държава, както и навсякъде другаде. Всъщност почти във всички случаи, когато свободата е била потъпквана, това е ставало в името на някаква нова, обещана на народа свобода. Дори между нас има привърженици на централното планиране, които ни обещават “колективна свобода”. Това е толкова подвеждащо, колкото всичко друго, казано от тоталитарните политици. Колективната свобода не е свобода на членовете на едно общество, а неограничена свобода на плановика да прави с обществото каквото му харесва. Това е доведено до абсурд смесване между свобода и власт.

Не е трудно да се лиши голямото мнозинство от хора от независимо мислене. Но малцинството, което ще запази склонността си към критичност, трябва също да бъде принудено да мълчи. Публичната критика, или дори изразяването на някакво съмнение трябва да се потиска, защото такива явления водят до отслабване на подкрепата за режима. Сидни и Беатрис Уеб описват така ситуацията в съветските предприятия: “Докато работата тече, всяко гласно изказано съмнение в успеха на плана се счита за акт на нелоялност или дори за предателство, поради възможното въздействие върху волята и усилията на останалата част от колектива”.

Контрол се упражнява дори върху субекти без видимо политическо значение. Теорията на относителността например се представя като “семитска атака срещу устоите на физиката на християнската и на северната раса”, и влиза в “конфликт с диалектическия материализъм и марксистката догма”. Всяка дейност трябва се оправдава чрез някаква съзнателна обществена цел. Не бива да има спонтанна, ненасочена дейност, защото тя може да доведе до непредвидени резултати, които не са част от плана.

Принципът на тотален контрол обхваща дори игрите и развлеченията. Оставяме на читателя да отгатне къде са били давани на шахматистите официални указания, че “трябва веднъж завинаги да приключим с неутралитета на шахмата. Трябва веднъж завинаги да заклеймим формулировката да се играе шахмат заради самата игра.”

Може би презрението към интелектуалната свобода не е нещо, което възниква само при установена тоталитарна система. Но то със сигурност е проявява навсякъде, където хората изповядват някаква колективистична вяра. Най-тежката репресия се извършва в името на социализма. Нетърпимостта към противоречащи идеи се възхвалява открито. Трагедията на колективната мисъл се състои в това, че когато обявява върховенството на разума, това завършва с потъпкването на самия разум.

Има един аспект в подмяната на моралните ценности, настъпили с напредъка на колективизма, върху който си струва да разсъждаваме специално. Добродетелите, на които все по-малко се държи в Англия и Америка, са точно онези, с които англосаксонците преди това с право се гордееха, и в които превъзходството им се признаваше от всички. Тези добродетели са независимост и разчитане на собствените сили, индивидуална инициатива и лична отговорност, ненамеса в делата на съседа и толерантност към различните, и накрая здравословно подозрение спрямо властта и силовото й прилагане

Почти всички традиции и институции, които в течение на векове са изваяли националния характер и целия морален климат на Англия и Америка, са именно тези, които настъплението на колективизма и склонността му към централизъм постепенно унищожава.

Превод: Йорданка Чакалова