АЙДЕ ТОЯ ПЪТ ДА НЕ ЧУВАМЕ „ГЛАСА НА НАРОДА“!

Звънки удари на сърп и чук се носят откъм парламента. „Възраждане“ кове референдум срещу въвеждането на еврото от 1 януари 2024. За да „предотврати национално предателство“!

Няма да коментирам смисъла и ползата от влизането ни в еврозоната, нито времето, когато това трябва да стане (защото с присъединяването си към ЕС сме се съгласили, че ВСЕ НЯКОГА ще приемем единната европейска валута). Ще кажа няколко думи за референдумите като такива, защото левите почнаха прекалено често да спекулират с тях като символ на неосъщественото народовластие. Толкова често, че направо „референдумизираха“ социалистическия идеал. Което само добави нова щипка лицемерие към старата лудост.

Референдумите в България отколе са начин да се стори социализъм. До 10 ноември 1989 е имало само три – на 19 ноември 1922 г., на 8 септември 1946 г., и на 16 май 1971 г. На първия национален референдум, свикан от земеделското правителство, са осъдени т. нар. „виновници за националните катастрофи”. На втория, свикан от отечественофронтовското правителство, Царство България е провъзгласено за Народна Република България. На третия, свикан от комунистическото правителство, е приета Втората републиканска конституция (1971-1991 г.), по-известна като Живковската конституция.

На този фон изключването от обхвата на действащия Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление на „въпросите за допълнение и изменение на Конституцията, въпроси от компетенциите на Великото народно събрание, въпроси на държавния бюджет и данъчното облагане”, е направо политическа мъдрост.

Макар че и с разрешените за референдум въпроси имаме печален опит. Между 2013 и 2016 г. проведохме три „всенародни допитвания“. За улеснение ще ги наричам по имената на инициаторите им : БСП-референдум (2013, за Белене, провален поради ниско участие), президентски референдум (2015, за електронно гласуване,  иницииран от Росен Плевнелиев и спечелен, но електронно гласуване все още няма) , шоу-референдум (2016, иницииран от Слави Трифонов, с 6 въпроса, които или бяха обявени за конституционно несъобразни, или обезсмислени с последващи законови актове). Седми за еврото, осми за излизане от ЕС и девети за излизане от НАТО не ни трябват!

Но ни трябва политическа, а в случая – и логическа култура. За специализирани, свързани с експертна оценка неща, каквото е влизането или излизането в международни съюзи, не се питат лаици. Още по-малко се питат манипулативно, както стана през 2013 на „ядрения референдум“, организиран по инициатива на БСП. Социалистите събраха над 770 000 подписа с въпроса: „За“ или „против“ строежа на АЕЦ „Белене“? Впоследствие обаче ГЕРБ редактира въпроса на: „Да се развива ли ядрената енергетика в България чрез изграждането на нова ядрена електроцентрала?“ След като първоначално бяха „за“, в последния момент привържениците на Борисов не гласуваха или гласуваха с „не“. Референдумът се провали.

Така ще стане и с еврото, ако Копейкин събере 48 подписа на депутати или поне 200 000 подписа на простосмъртни, за да разгледа Народното събрание предложението за референдум. Срокът е 3 месеца, през което време лидерът на „Възраждане“ ще се „конвъртне“ поне 90 пъти. Но ще си направи брутален политически пиар както със зелените сертификати и оръжието за Украйна, и бадева ще качи още някой процент.

Управляващата коалиция не трябва да допуска референдум за еврото не само защото такъв по закон не може да бъде проведен според чл.9, ал 4 на Закона: „Референдум по въпроси, уредени в сключени от Република България международни договори, може да се произвежда преди тяхната ратификация“. Не трябва да допуска, защото „пряката демокрация“ може лесно да бъде „продадена“ на бедни и лошо управлявани страни като България. „Пряката демокрация“ по български няма нищо общо с демокрацията. А няма, защото е вдъхновявана от „нелибералната демокрация“ на Путин. Политинженерите на Кремъл от години маскират марксизма като консерватизъм. Затова дирижираните и финансирани от тях български партии не искат политически плурализъм, върховенство на закона, спазване на основните човешки права и свободи, разделение на властите и развито гражданско общество, каквито са елементите на пряката демокрация в цивилизования свят. Искат „контролирана демокрация“, в която парламентът служи като гумен печат на батюшката-цар. Е, и покривът на парламента върши някаква работа. На него по стар български обичай побиваме знамето. „По заповед на щуката“, т.е. на Путин, то ще бъде „неоконсервативно“.

И леко опърпано. Консервативният политинженерен байряк първо го вя ГЕРБ, после БСП, после обединените и разединени патриоти, сега в редичката клефуцат Възраждане и Български възход. Всички искат европейските пари, които се задават. Но не искат законите, по които те се правят. Още по-малко са петимни за идеите, които стоят в основата на законите.

Така че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари. И референдумите са начин да се доберат до тях.

Националконсерватизъм първи път…

Като заваляха писма, та цяла неделя. И авторите им не се замеряха с компромати, а с идеи! Евгений Дайнов пише на Тончо Краевски , Радан Кънев се обръща към неназован консерватор, но му отговаря Мартин Табаков… Либерали срещу консерватори! Академици срещу практици. Брадати срещу голобради. Революционери срещу еволюционисти. За всекиго по нещо.

Очаквам да се включат и други светли умове през следващите дни. Но най-вече очаквам да се включи „тежката артилерия“ – ръководствата на партиите им. С дела, не с думи. Спорещите в момента си разменят само тежки думи. Лидерите им ще си разменят прегръдки: Борисов със Сидеров и Бареков, бившият реформатор Петър Москов – с Валери Симеонов, и т.н. Под одобрителния поглед на Кремъл национализмът ще се каръщиса с консерватизма.

Накратко, партийните лидери ще почерпят партийните си „инфлуенсъри“ и идеолози с по една студена вода. И в решението им няма да има грам идеология. Дали ще има и прагматизъм, или само огромно, изпепеляващо его? Скоро ще разберем.

Но не от писмата. Няма привърженик на една идеология, който да я е сменил с друга след спор с някой опонент. Най-често се сменя партията, и то не защото си харесал повече идеологията на чуждата, а защото си се разочаровал от носителите на своята. Да не говорим, че съвременната политика изобщо не е мотивирана от идеология. Мотивирана е от партийността. Живеем в рядко историческо време, в което „политика“ и „партия“ съвпадат. Това означава, че когато политик каже, че „ще се търси политическо решение”, партиите за нещо ще се спазарят. Това „нещо“ винаги са били парите ни.

Само малко е ми е жал – ама наистина малко! – за младите консерватори и либертарианци, които с толкова плам трасираха пътя на консерватизма. Прелъстиха ги и ги изоставиха. Ако имаха повече житейски опит, щяха да знаят, че няма как старите партийни кучета, по-точно – хиени, да ги оставят да тичат пред тях в глутницата. Ще трябва още хляб да изядат, докато изправят ушите и ги вкарат в партийните листи. Нищо, разбраха по трудния начин, че в днешните партии не е останала грам идеология. То друг начин за разбиране всъщност няма.

Ако все пак някакви останки от идеология има, тя е анти-идеологическа – пропита с морален нихилизъм, конюнктурен прагматизъм и неизбежно прибягваща до концепцията „управление чрез консенсус”. И няма никакво значение дали партиите наричат консенсуса „стабилност“, „единение“, „прагматизъм“ или някак другояче. Няма значение дали се самоопределят като консервативни или либерални. Защото са никакви.

С това по никакъв начин не се намесвам в разгорелия се високоинтелектуален консервативно-либерален спор. Само минавам да кажа на тези, които искат да разберат, че това, което новите псевдоконсерватори наричат либерализъм, първо: не е никакъв либерализъм; второ – либерализмът не е и никога няма да бъде ляв. Така нареченият „ляв либерализъм“ не е нищо повече от вид разводнен социализъм.

Точно същият е и новият консерватизъм. Неоконсите са привърженици на смесената икономика и на идеята за всеобщо благоденствие. Те критикуват частната собственост върху средствата за производство и пазарната икономика, борят се за всевластие на държавата и приветстват всяка мярка, която дава повече власт на администрацията. Почти колкото социалистите. Същевременно осъждат като национален предател всеки, който не споделя тяхното предпочитание към „националната“ политика и командната икономика. Почти колкото националистите.

Не съм обезкуражен обаче. Знам, че пред новите консерватори има две възможности. Първата – да си отидат, преди да са дошли. Точно както се случи с либерализма. Преди 30 години в България мнозина се обявяваха за либерали. Всъщност всеки, който бе антикомунист, минаваше за либерал, стига често да използваше думата „свобода“. Либерализмът се отъждестви с либерализацията на комунизма. Либералните ценности се разпръснаха из целия политически спектър, но не се създаде нито една влиятелна партия, която ясно, искрено и целенасочено да ги изповядва и да се опитва да ги прилага в управлението на държавата. Двата „либерални“ ерзаца – ДПС и НДСВ – създадоха привилегировани малцинствени групи. Това постепенно компрометира либералната демокрация до такава степен, че част от обществото започна тотално да я отрича – разбира се, в комплект с политическите ѝ носители. Не мисля, че Сидеров и Бареков като „консерватори“ ще надживеят Доган и Симеон като „либерали“.

Втората възможност е „консерваторите“ да възприемат класическите и неокласическите разбирания на либерализма, а ценностите на социалния и егалитарния либерализъм да се размият в голямото море на левите идеи – социалдемократически и социалистически.

И двете ми се струват еднакво вероятни. Може би дори ще се случат (почти) едновременно. И либерализмът ще заеме полагащото му се място в българската – а и в европейската – политика.

Тогава между „Европа на отечествата“ и „Съединени европейски щати“ голяма разлика няма да има. Писах вече какво мисля по въпроса тук. 

Освен това мисля, че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари.

Битката за България – 2 част

Първата част на анализа можете да прочетете тук.

Защо трябват на една партия млади и интелигентни хора по принцип е безсмислен въпрос. Особено ако достатъчно много членове на партията са такива. Случаят с ГЕРБ не е точно такъв. (Същото важи и за останалите партии в парламента, но сега говоря за управляващата). Очевидно се налага да се компенсира. Сещам се за няколко причини.

Най-важната е, че макар да е спечелила от създаването си насам 8 от 9-те избора, в които е участвала, партията на Борисов систематично губи подкрепа. В сравнение с първите парламентарни избори, които спечели през 2009 г., през 2017 ГЕРБ взе 530 хиляди гласа по-малко, тоест, загубила е една трета от избирателите си. Ако сравним спечелените от Плевнелиев президентски избори през 2011 със загубените от Цецка Цачева през 2016, „тотала“ е минус 441 хиляди гласа – тоест, една четвърт по-малко. Засега няма изгледи, че тенденцията ще се подобри в полза на ГЕРБ на двата избора през 2019.

Електорален резерв в средните и възрастните поколения няма – те са устойчиво разпределени между ГЕРБ и БСП. Има обаче потенциал за привличане на млади хора, защото част от тях не гласуват изобщо, а друга част гласуват за малки, непредставени във властта партии. Това най-често са „градската десница“ и националистите. И ГЕРБ прави необходимото да привлече младите чрез младежките си структури и чрез нарочно създадени за целта неправителствени организации.

Втората причина е, че за изпълнителната власт трябват И качествени хора (нямам предвид министрите и депутатите, те са политически лица). Една управляваща партия има да „запълва“ всевъзможни „властови дупки“ – селски, общински, областни, национални администрации, агенции, евроструктури, и т.н. Те, разбира се, са любимо място за уреждане на партийните партизани, но поне за част от позициите, особено „за навън“, трябват компетентни и образовани хора. Тях в редиците на първите партийци обикновено ги няма. Трябва или да се откраднат от малките партии, или да се вземат „от улицата“.

И третата причина е политическото изхабяване на лидера. Вярно, че мнозинството от потенциалните избиратели на ГЕРБ и Борисов са обладани от своеобразна „политическа есхатология”. (Това го писа в зората на ГЕРБ бардът Антон Тодоров, много ми хареса и го запомних). Те искрено мислят, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и Борисов. Може и Борисов да мисли така. Тези, които го вкараха и държат в политиката обаче, от 4-5 години са на друго мнение. Последно доказателство: въпреки че коленопреклонно се извини на Путин, на 31 май 2018 българският премиер се прибра скоропостижно от Москва след демонстративно пренебрежително отношение на руския президент към него. Онзи ден кабинетът официално размрази Белене. Батюшката на всяка цена трябва да бъде умилостивен…

 „Консерватизирането“ на българската политика по руски модел е част от умилостивяването. Именно затова ухажването и приобщаването на младите и интелигентни хора към ГЕРБ – извън тези, които са директно купени чрез позиции във властта – минава през „консерватизма“. Да повторя – в руско-българския му вариант няма грам идеология, но нека за момент да повярваме на политтехнолозите, че е вярно точно обратното. Какво виждаме тогава?

„Руски консерватизъм“ е идеологията на „Единна Русия“ от десетина години. Путин се самоизживява като негов нов международен лидер през последните пет. От 2013 г., когато заради инвазията на Русия в Донбас и намесата ѝ във войната в Сирия разривът със Запада стана отчетлив, Путин обвинява държавите от ЕС, че съзнателно разрушават традиционните европейски ценности, националните обичаи и границите между етносите и културите. Противопоставя им „традиционните руски ценности“ – опора на Русия срещу размиването на моралните норми от западните елити. В публичните му изяви централно място заемат теми като семейството, човешкия живот и свободата на вероизповеданията, благодарение на които Русия се противопоставя на деморализацията от Запад.

Как изглежда българската версия? През 2013 Институтът за дясна политика (ИДП) лансира триадата „християнство-патриотизъм-капитализъм“ като визитка на новия български консерватизъм. Ето как го разбира изпълнителният директор на Института за дясна политика Георги Харизанов в  коментар за Клуб Зет от април 2017: „Консерватизмът не извежда на първо място индивидуалните права или личната свобода (въпреки липсата на конфликт с тях). Стъпвайки върху трите стълба християнство-партриотизъм-капитализъм, консерватизмът проповядва религиозни ценности, наричани също традиционни ценности или семейни ценности и работи за правителство, което да налага тази ценностна система…Консерватизмът се бори за обществен морал чрез противопоставяне на прояви като употребата на наркотици и гей-браковете“

(Само в скоби да отбележа, че през юни 2016, по време на тридневната  конференция в София на тема „Завой надясно“, организирана от Николай Бареков – български евродепутат от групата на Европейските консерватори и реформисти, Бареков открои петте основни различия на консерватизма спрямо либерализма така: „Първо, той се основава на семейните и националните ценности, второ – на прагматизма, трето – на социалната политика, четвърто – приоритети във външната политика, и пето – патриотизъм“. Да виждате прилики?) 

ИДП обаче не е само идеологически тинк-танк на ГЕРБ. Той е негова „банка кадри“. Председателите му правят завидна кариера в „успялата държава“ – министър, заместник-министър, депутат, изпълнителен директор на Регионалния център на ЮНЕСКО в София, изпълнителен директор на телевизия… Цената ѝ обаче едва ли е само „идеологическо конвъртване“, което принципно не е голям проблем: и Чърчил, и Рейгън, и Тръмп, преди да станат консерватори, са били либерали. През 70-те години на ХХ век Рейгън даже се самоопределяше като либертарианец. Но който иска много, плаща много.

Накратко, ИДП рекрутира млади хора по две линии – идеологическа и икономическа. По „идеологическа линия“ привлича млади хора, свързани с Младежкия консервативен клуб, дясната платформа Мисълъ, „сайтът с   открити консервативни пристрастия“ Петте кьошета, тримесечника    Conservaive Quarterly. По икономическа приобщава млади интелигентни хора предимно от Българското либертарианско общество. Използват се принципно верните им теоретични критики към бюрократизирането на ЕС и спорната полза от присъединяването на България към еврозоната. Напоследък се спекулира и с неефективността на западните санкции срещу Русия, и с отрицателната роля на САЩ и положителната роля на Русия за (края на) войната в Сирия. Все спорни тези, но да кажем, че критиците на ЕС и САЩ от БЛО са прави. Само дето заради скромен житейски опит не осъзнават, че алтернативата на Европейския съюз, която им се пробутва, е евразийски съюз… Ще им обясня съвсем накратко разликата: ако ЕС е дясна социалдемокрация, евразийският съюз е тоталитарен комунизъм. Надявам се да е достатъчно.

Привличане“ не (във всички случаи) означава „купуване“. Не съм съдия, нито следовател, затова няма да посочвам имена. Но от Тайната вечеря насам, който настоява за името на предателя, той е Юда…

Казвам Юда, защото смятам, че либертарианец или класически либерал, който жертва индивидуалната свобода и свободния пазар в името на каквото и да е друго, е интелектуален предател. А българо-руският консерватизъм изисква подобни жертви. В много посоки. Отново ще цитирам Георги Харизанов:Консерватизмът защитава икономическите свободи, но същевременно настоява за различни вариации на ограничавания на индивидуални права, за да успява да поддържа реквизитите на „успялата държава“ (!) – солидарното осигуряване, инфраструктурата, сигурността и публичното образование. Също така консерватизмът се стреми чрез регулации да слага известни ограничения пред алчността на бизнеса (регулаторните органи с контрол върху банковите и финансовите пазари, анти-имиграционните закони). Следователно е логично да се приеме, че в някаква степен консерватизмът и чистият капитализъм, да не говорим за класическия либерализъм, имат своите конфликтни точки“.

Помислете върху това, приятели от БЛО. Познавам много от вас и сме ако не приятели, то поне съмишленици, от години. Живял съм малко повече и затова си позволявам да ви дам съвет: не се поддавайте на омайните песни на сирените! Сложете си восък в ушите, вържете се за мачтите на свободата, която вярвам, че искрено изповядваме, и не я продавайте за лична сигурност. Съхранете се идейно и духовно. Иначе ще бъдете употребени и изоставени.

Писах в предишната част, че жертва на проруския консерватизъм ще бъдат автентичните либерали. Но те няма да са единствената жертва. Няма да е даже само демокрацията. Ще е свободата.

Следва продължение