Етикет: консерватори

Айн Ранд

 Лекция в Принстънския университет, 7 декември 1960 г.

…В политическо отношение днешният световен конфликт е последен етап от битката между капитализма и етатизма.

…Свободата в политически контекст означава свобода от държавната принуда. Тя не означава свобода от хазяина, свобода от работодателя или свобода от законите на природата, които не осигуряват на човека автоматично благоденствие. Това означава свобода от насилствената власт на държавата – и нищо повече.

Днешният световен конфликт е конфликт между индивидa и държавата, същият конфликт, който се води в цялата история на човечеството. Имената се променят, но същността и резултатите остават същите, независимо дали индивидът се бори срещу феодализма, срещу абсолютната монархия, срещу комунизма, фашизма, нацизма, социализма или социалната държава.

Ако подкрепя свободата, човек трябва да подкрепя правата на човека – правото му на живот, на свобода, на стремеж към щастие. Трябва да подкрепя политическата система, която гарантира и защитава тези права – политико-икономическата система на капитализма.

Индивидуалните права, свободата, справедливостта, прогресът, бяха философските ценности, теоретичните цели и практическите резултати от капитализма. Никоя друга система не може да ги създаде или поддържа; никоя друга система не го е правила и няма да го направи. Ако искате доказателство, разгледайте характера и функцията на базисните принципи; за свидетелства се обърнете към историята, както и към и днешното състояние на различни страни в Европа.

Въпросът не е робство за “добра” кауза, противопоставено на робство за “лоша” кауза; въпросът не е диктатура на “добра” банда срещу диктатура на “лоша” банда. Въпросът е свобода срещу диктатура. Едва след като хората са избрали робство и диктатура, те могат да започнат обичайната бандитска война на социализираните страни – днес тя се нарича битка на групите за натиск – за това коя банда ще управлява, коя кого ще поробва, чия собственост ще бъде открадната и в чия полза, кой ще бъде пожертван и за чии “благородни” цели. Всички подобни спорове идват по-късно и всъщност нямат никакво значение – резултатите винаги ще са същите. Първият избор – и единственото от значение е: свобода или диктатура, капитализъм или етатизъм.

…Шири се мнението, че онези, които подкрепят “консерваторите”, очакват от тях да поддържат системата, замаскирана чрез неясния израз “американски начин на живот”. Моралното предателство на “консервативните” лидери е във факта, че те се крият зад тази маскировка: те наистина нямат смелостта да признаят, че американският начин на живот е капитализмът, че това е политико-икономическата система, родена и утвърдена в Съединените щати, системата, която само за един век постигна равнище на свобода, на прогрес, на просперитет, на човешко щастие, ненадминати от всички останали системи и векове, взети заедно – и че това е системата, която сега с бездействието си оставят да загине.

Ако “консерваторите” не защитават капитализма, те не защитават нищо и не са нищо; те не могат да предложат на никого цел, посока, политически принципи, социални идеи, интелектуални ценности, водачество.

И въпреки това “консерваторите” не смеят да се застъпват за капитализма и да го бранят. Те са парализирани от дълбокия конфликт между капитализма и моралния кодекс, господстващ в нашата култура: морала на алтруизма. Алтруизмът твърди, че човекът няма право да съществува заради себе си, че службата в името на другите е единственото оправдание за съществуването му, и че саможертвата е най-висшият морален дълг, добродетел и ценност. Капитализмът и алтруизмът са несъвместими; те са философски противоположности; те не могат да съществуват едновременно в един и същи човек или общество. Конфликтът между капитализма и алтруизма подрива устоите на Америка от самото начало, и днес е достигнал своята връхна точка.

Американската политическа система е била основана върху друг морален принцип – върху принципа за неотменимото право на човека на собствен живот, тоест върху принципа, че човек има правото да съществува заради себе си, като не се жертва за другите, нито жертва другите заради себе си, и че хората трябва да си взаимодействат като продавачи и купувачи, чрез доброволен избор за взаимна изгода.

Но този етически принцип е бил само подразбиращ се в американската политическа система, той не е бил заявен недвусмислено, не е бил назован, не е бил формулиран под формата на цялостен философски етичен кодекс. Това е била неизпълнената задача, оставаща като фатален недостатък в нашата култура, която руши Америка днес. Капитализмът загива поради липса на морална основа и на пълноценна философска защита.

…Тъй като не смеят да се противопоставят на алтруистичния морал, “консерваторите” се опитваха да избягат от въпроса за морала или да го заобиколят. Това им струваше увереността, смелостта и каузата им. Вижте гузната уклончивост, извиняващата се плахост, странно неинтелектуалната, нефилософска нагласа, вложена от повечето “консерватори” в техните речи и текстове. Никой човек и никое движение не могат да постигнат успех без морална увереност, без да са изцяло и рационално уверени в моралната правота на каузата си.

…През последните години “консерваторите” постепенно стигнаха до смътното осъзнаване на слабостите в своята позиция, на философския недостатък, който трябваше да се поправи. Но средствата с които се опитват да го поправят, са по-лоши от самия него; средствата са дискредитиране и унищожаване на последните останки от правото им на интелектуално водачество.

Има три взаимносвързани аргумента, които се използват от днешните “консерватори” за оправдаване на капитализма, и те могат най-точно да се формулират така: аргументът на вярата, аргументът на традицията, и аргументът на греховността.

Усещайки потребността си от морална основа, много “консерватори” избраха религията като свое морално оправдание; те твърдят, че Америка и капитализмът са основани върху вярата в Бога. От политическа гледна точка подобно твърдение противоречи на фундаменталния принцип на Съединените щати: в Америка религията е частен въпрос, който не може и не бива да се въвлича в политическите проблеми.

От интелектуална гледна точка да основаваш правотата си върху вярата значи да признаеш, че разумът е на страната на противника ти – че не разполагаш с рационални аргументи. “Консерваторите” твърдят, че правотата им се корени във вярата, тоест те нямат рационални аргументи в подкрепа на американската система, нямат рационално основание за свободата, справедливостта, собствеността, индивидуалните права, които почиват върху едно мистично откровение и могат да се приемат само на вяра; те казват, че по отношение на разума и логиката противникът е прав, но хората трябва да подкрепят вярата като по-висша от разума.

…Да се чуе, че молитвата се предлага като единствено оръжие от представители на най-могъщата страна на света – страна, която уж е посветена на борбата за свобода – само това стигаше, за да дискредитира Америка и капитализма в очите на всекиго, и у дома, и в чужбина.

А сега да разгледаме вторият аргумент: опитът да се обоснове капитализмът на основата на традицията. Някои групи се опитват да заменят думата “консервативен” с точно обратната на днешната й употреба в Америка, да я върнат към значението от ХІХ век, и да я пласират сред обществото. Тези групи заявяват, че да бъдеш “консервативен” значи да поддържаш статуквото, даденото, утвърденото, независимо какво може да е то, независимо дали е добро или лошо, правилно или погрешно, защитимо или незащитимо. Те заявяват, че ние трябва да браним американската политическа система не защото е правилна, а защото предците ни са я избрали, не защото е добра, а защото е стара.

Америка е била създадена от хора, които са скъсали с всички политически традиции и са сложили началото на система без прецедент в историята, разчитайки единствено на “оставената сама на себе си” сила на своя ум. Но “неоконсерваторите” сега се опитват да ни кажат, че Америка е била плод на “вяра в разбулените истини” и на безкритично уважение към традициите от миналото (!).

…Апелът да се запази “традицията” сама по себе си може да се понрави само на онези, които са се предали, или никога не са смятали да постигнат каквото и да било в живота си. Това е апел, който се обръща към най-лошото у човека и отхвърля най-доброто; той се обръща към страха, леността, малодушието, конформизма, неувереността – и отхвърля съзидателността, оригиналността, смелостта, независимостта, упованието в себе си. Възмутително е подобен апел да се отправя към хората където и да било, но е особено възмутително тук, в Америка, страната, основана върху принципа, че човекът трябва да стои на собствените си крака, да живее както намери за добре, и непрестанно да напредва като продуктивен, съзидателен новатор.

Аргументът, че трябва да уважаваме “традицията” като такава, да я уважаваме само защото е “традиция”, означава, че трябва да приемаме ценностите, които други са избрали, само защото други са ги избрали – с неизбежното подразбиране: кои сме ние, че да ги променяме? Обидата към самоуважението на човека в подобен аргумент, и дълбокото презрение към човешката природа са очевидни.

Това ни води до третия – и най-лош! – аргумент, използван от някои “консерватори”: опитът капитализмът да се защити на основата на човешката греховност.

Този аргумент гласи следното: тъй като хората са слаби, податливи на грешки, не са всезнаещи и са покварени по природа, на никого не може да се повери отговорността да бъде диктатор и да управлява всички останали; следователно свободното общество е правилният начин на живот за несъвършените хора. Моля ви, осъзнайте напълно импликациите на този аргумент: тъй като хората са покварени, те не са подходящи за диктатура; заслужават само свобода; ако бяха съвършени, щяха да са достойни за тоталитарната държава.

…Циничните, изпълнени с омраза към човека поддръжници на тази теория презират всички идеи, надсмиват се над всички човешки стремления, и подиграват всички опити да се подобри съществуването на човека. “Не можете да промените човешката природа”, е изтърканият отговор, който те дават на социалистите. Така те признават, че социализмът наистина е идеалът, но човешката природа е недостойна за него; след което призовават хората да се борят за капитализма – борба, което човек би трябвало да започне, като сам си плюе във физиономията. Кой ще се бие и ще загине, за да брани статута си на жалък грешник? Ако в резултат от подобни теории хората започнат да презират “капитализма”, не се чудете и не приписвайте това на способностите на социализма.

Такива са уж защитниците на капитализма – и такива са аргументите, посредством които те предлагат той да бъде спасен.

Очевидно е, че с подобен род теоретични инструменти и с ненадминат рекорд от поражения, отстъпки, компромиси и предателства, днешните “консерватори” са безплодни, немощни и мъртви в културно отношение. Те нямат какво да предложат и не могат и да постигнат нищо.

…Във време, в което светът е раздиран от дълбок идеологически конфликт, не се нареждайте сред онези, които нямат идеология – както и идеи или философия, които да ви предложат. Не влизайте в битка, въоръжени единствено със стари лозунги, религиозни баналности и нищо не значещи общи приказки. Не се присъединявайте към никоя т. нар. “консервативна” група, организация или човек, защитаващи капитализма с който и да е от трите аргумента за вярата, традицията или греховността. Всеки доморасъл софист в който и да е селски дебат може да обори тези аргументи, и да ви обърне в бягство само за пет минути.

…Докато “консерваторите” си затварят очите за въпроса какво е разрушило капитализма, и просто апелират към хората да “се върнат”, те не могат да избягат от въпроса: към какво? И никое от техните бягства не може да прикрие факта, че негласният отговор е: към по-ранен етап от развитието на тумора, който ни изяжда днес и който почти е стигнал до последната си фаза. Този тумор е моралът на алтруизма.

Докато “консерваторите” отбягват въпроса за алтруизма, всички техни апели и аргументи се свеждат по същество до следното: защо не може просто да се върнем в XIX век, когато капитализмът и алтруизмът някак съществуваха заедно? Защо трябва да стигаме до крайности и да мислим за операция, когато по-ранните етапи на болестта бяха безболезнени?

Отговорът е, че фактите от реалността, включващи историята и философията, не могат да се заобиколят. Капитализмът беше унищожен от етиката на алтруизма. Капитализмът се основава върху индивидуалните права, а не върху жертвата на индивида за “общественото благо” на колектива. Капитализмът и алтруизмът са несъвместими. Въпросът е или-или. Твърде късно е за компромиси, за баналности, за таблетки аспирин.

Няма начин капитализмът – или свободата, или цивилизацията, или Америка – да се спаси другояче, освен чрез интелектуална операция, тоест чрез унищожаване на източника на унищожението, чрез отхвърляне на морала на алтруизма.

Ако искате да се борите за капитализма, трябва да приемете само един вид аргумент, единственият, който изобщо може да победи в спор по въпросите на морала: аргументът на основата на самоуважението. Това значи: аргументът на основата на правото на човека на съществуване, неговото неотменимо индивидуално право на собствения му живот.

… Онези, които искат да се борят за него, трябва да отхвърлят названието “консерватори”. “Консерватизмът” винаги е бил подвеждащо название, неподходящо за Америка. Днес вече няма какво да се “запази”: утвърдената политическа философия, интелектуалната правоверност и статуквото на колективизма. Онези, които отхвърлят всички основни постулати на колективизма, са радикали в буквалното значение на думата: “радикално” означава “фундаментално”.

Днес борците за капитализма трябва да бъдат не несъстоятелни “консерватори”, а нови радикали, нови интелектуалци и най-вече нови, ангажирани хора на морала.

 

Написах вчера сутринта този кратък коментар върху пост на приятел във Фейсбук:

„Кампанията либералите да бъда обявени за комунисти е част от стратегия комунистите да бъдат обявени за консерватори. А целта е ГЕРБ и БСП да управляват открито заедно.Три института трета година работят за нея – за дясна политика, за модерна политика и за икономически напредък. Пътем събират подкрепа от МКК и БЛО. Тук няма грам идеология“.

Вярно е. Но върху главата ми се изсипа огън и жупел.

Сега ще напиша точно обратното – част от споменатата стратегия е да изкарат всички комунисти либерали. И пак ще е вярно. Очаквам още повече огън и жупел.

Не ми се нагазва в дълбоки и мътни идеологически води, но все пак няколко кратки терминологични уточнения на понятията се  налагат.

Какво е (нео)консерватизъм? Това не е класическата анти-егалитарна, аристократична, анти-етатистка идеологическа сила (защото философска система консерватизмът никога не е бил) на Едмънд Бърк. Днес консерватизмът е движение на културално-консервативни етатисти. Тоест, дясна социалдемокрация.

Какво е (нео)либерализъм? Това не е „доминиращата глобална идеология, експериментирана първо от Пиночет в Чили след 1973 г., и наложена на света от Рейгън и Тачър през 80-те години, която доведе до неравенства, непознати в световната история“. Терминът е изобретен през 1938 от немския икономист и социолог Александър Рюстов, който е съгласен с марксистите и социалистите, че капитализмът е несъстоятелен и трябва да бъде отхвърлен, но търси своеобразен „трети път“ между свободното либерално и марксисткото колективистко общество. Днес либерализмът защитава всевъзможни „малцинствени“ права за сметка на неотменимите -живот, свобода и собственост, които са сърцевината му от Джон Лок насам. Тоест, е лява социалдемокрация.

Припознавате ли в двете описания ГЕРБ и БСП? Има ли принципна разлика между социализъм с повече или по-малко лед, чието истинско име е етатизъм? Има ли принципна разлика между левия и десния ви крак?

Разликата е в порядък, не по същество. „Либералите“ искат да прокарат етатизма на социалната държава стъпка по стъпка, чрез конкретни мерки, увеличаващи експоненциално властта на правителството. Целта на „консерваторите“ е само да бавят процеса.

Толкова за идеологията и пълната ѝ липса в българската политика.

Каква стратегия обаче имам предвид? Среди от ГЕРБ заедно със свои партньори от БСП от няколко години правят систематични опити да превърнат бившата комунистическа партия в коалиционен партньор. По един максимално труден начин обаче, наложен от нуждата да не бъдат отблъснати традиционните избиратели на БСП. За целта трябваше привидно да се запази опозиционния ѝ характер, и чак после екскомунистите да бъдат маркетирани като неолиберали. Според мен повече им подхожда „неоконсерватори“, но както писхах по-горе, особена разлика няма. А и самата БСП беше залитнала по социал-либерализма по времето на Станишев, каръщисвайки се с ДПС, та либералната ро(к)ля ще ѝ е по мярка.

След като на БСП бе отредена ролята на социаллиберална партия, а либералите – посочени за враг, ГЕРБ нахлузи консервативния костюм. Той, както се полага, е в три части: сако християнство, жилетка патриотизъм, панталони капитализъм. ГЕРБ наметна сакото като расо, „Патриотите“ се напъхаха с пъшкане в жилетката, за да може в двупартийния модел да бъде вкаран и удобен балансьор. В панталоните още няма никой.

След като „консерватизъм“ и “либерализъм” бяха превърнати в мъгляви, недефинирани и разтегливи понятия, които могат да бъдат употребявани така, че да означават всичко за всеки, „кливиджът“, тоест политическият разлом в България, бе трансформиран от „леви – десни“, в „консерватори-либерали“. За ГЕРБ трансформацията е факт – в интервю от 12 октомври 2017 пред сайта news.bg тогавашната директорка на Института за дясна политика Ирена Тодорова констатира : „Тогава (при създаването на института през 2013) либералните политолози нарекоха тази хипотеза глупост, а днес тя е общопризната и никой не е в състояние да опише политическите процеси, без да я използва. Включително и някогашните ѝ критици“. 

Каква е крайната цел на това политическо инженерство? Чиста и проста: в страната да останат две големи партии – ГЕРБ и БСП, които да управляват заедно или да се сменят във властта.

Тази цел сама по себе си не е тайна, но явно е „за служебно ползване“, след като разбуни толкова духове. Неин знаменосец е замисленият като мост между ГЕРБ и Реформаторския блок през 2013 г. Институт за дясна политика. Ръководителите му, между които вече има министър, заместник-министър и изпълнителен директор на Регионалния център на ЮНЕСКО в София, не крият амбицията си да управляват процеси, „които ще бъдат от съществено значение за българската политическа система през следващите години“. В месечния политически анализ на института от 5 май 2015 се констатира оформянето на либерално-консервативен разлом, който „…все повече измества традиционния кливидж на прехода, който се водеше по оста комунизъм-антикомунизъм. Развитието на политическия дебат по оста либерали-консерватори има потенциал да премести цели електорални масиви от левия спектър на прехода в десния на постпрехода и обратното – от десния спектър на прехода в левия на постпрехода“. 

Звучи като местене от единия в другия…да речем, джоб. И е такова. Само че председателите на Института за дясна политика Нено Димов и левият му партньор от Института за нов икономически напредък – Росен Карадимов, го наричат „завръщане на двуполюсния модел със силна опозиция“. Двамата участваха в изборното студио на БНТ на 26 март 2017, където Карадимов каза, че левицата възкръсна, а Димов – че големият губещ е Рефоматорският блок. Сделката изглеждаше финализирана. 

Само че през 2017 коалицията ГЕРБ-БСП, версии за която се лансираха до последния момент, се провали – най-вече заради амбицията на Корнелия Нинова да се утвърди на председателското място в БСП. Почвата за следващия мандат обаче се подготвя. През октомври 2017 Институтът за дясна политика поръча изследване, от което излезе, че според над 90% от българите смятат, че образованието и здравеопазването трябва да са безплатни; 86% са убедени, че държавата трябва да им намери работа; 44% намират, че държавната намеса в икономиката е нещо добро, и само 6% смятат пазарната икономика за ценност. Почти половината от хората (49%) са убедени, че в страната не може да се забогатее с труд. Това си е жив комунизъм, но при всички медийни коментари тези нагласи бяха наричани „консервативни“. „Един от базисните изводи от проучването е, че от гледна точка на социалните ценности българското общество се движи изцяло в консервативния спектър“, казва на 30 октомври пред тв Блумбърг Ирена Тодорова.

Къде е тук Русия? Отпред, отзад и отстрани. Не познавам сценаристите, но сценарият е изцяло кремълски, макар че не всички участници в него съзнават това. Съдя за това по последствията за българската политика, поразително сходни с процеси в руската.

Всички етапи от политическата кариера на Бойко Борисов, по примера на тази на Путин, са последователни телевизионни сюжети. С помощта на хора от комунистическите специални служби, “национално-отговорни бизнесмени“ и послушни медии, Борисов успя да изгради телецентрична държава, в която всички обществени институции от църквата до армията бяха подменени със съответната телевизионна картинка. Беше улеснен от предшествениците си – от тях наследи послушните медии. „Традиционните партии“, управлявали преди ГЕРБ, трябваше да възпитат у хората еднакви възгледи, за да компенсират сътворената от самите тях национална суматоха, за да не казвам катастрофа. За целта създадоха огромна пропагандна машина. Борисов с удоволствие и без мярка я ползва.

Но от няколко години му се появи проблем. Заради неизгодни за Кремъл решения, които бе принуден да взема, властта на Борисов започна да се оспорва. Не от конкурентни партии – от подкокоросвани от Кремъл конкурентни кланове. А за него е жизнено важно да остане начело на страната. За целта трябва да остане начело на партията си. Което означава – да я държи единна. За да сплотява единството ѝ, му трябва враг – виновник за всички беди на страната, който да се превърне в изкупителна жертва. Тази изкупителна жертва, по примера на Единна Русия, са либералите. Истинските защитници на свободата, не размахваните от партийната пропаганда като шутове и плашило ЛГБТ-та (виж снимката). Срещу тях в мнозинството хора започва да се разпалва истинска омраза. Чудя се дали не им се готви „окончателно решение“.

За целта обаче освен изпълнители, са нужни съюзници – младежта и интелигенцията.

Следва продължение