Етикет: конституция

Ако не беше тъжна, „изненадата“ на партии и анализатори как било възможно изборът на главен прокурор така да се политизира, щеше да е смешна. „Изненаданите“ прекрасно знаят, че този избор ВИНАГИ е бил политически. Ако не знаят, толкова по-зле за тях. Поне от 75 години главният прокурор на републиката е част от номенклатурата. От Главната номенклатура.

Родените след комунизма може и да не знаят тази дума. То и по време на комунизма не беше много популярна. Съществуването на номенклатурата, тоест на висш партийно-държавен апарат, който упражнява властта, бе пазено в дълбока тайна. В строго секретния списък бяха изредени най-важните длъжности на режима: от Политбюро до заводски партиен комитет, от началник на ДС до оперативен работник, от главен редактор на „Работническо дело“ до кореспондент в провинцията. Кандидатите за тези постове предварително се разглеждаха, препоръчваха и утвърждаваха от съответния партиен комитет. Попаднали веднъж в номенклатурния списък, неистово се страеха да останат завинаги в него.

Старанието им се състоеше в потискане. Номенклатурата бе потисническата класа в уж безкласовото комунистическо общество. Бе създадена, за да упражнява властта. Крепеше се на терор и налагаше тотален идеологически контрол. Превърна „диктатурата на пролетариата“ в диктатура НАД пролетариата. Опияняваше се от властта, беше нагла и безнаказана, издевателстваше над експлоатираните, презираше ги дори. Те я мразеха, но под страх от наказание й се подчиняваха, нагаждаха се към нея, мечтаеха да станат част от нея.

Между номенклатурата и останалата част от обществото зееше бездънна пропаст. Нежните антикомунистически революции в Източна Европа преди 30 години се опитаха да я запълнят.

Поне в България не успяха. Държавата не се промени, нито пък обществото. Член 1 бе отменен, но ръководната роля на БКП бе (пре)разпределена между комунистическата и новопоявилите се „опозиционни“ партии. Това не стана изведнъж, нито открито. Стана постепенно и перфидно – чрез запазените за парламента и президента политически квоти в много органи на изпълнителната и съдебната власт. Уж за да са максимално представителни. Така в Конституционния съд, Съвета за електронни медии, Сметната палата, КПКОНПИ, Комисията по досиетата, Комисията за защита на конкуренцията, Агенцията за закрила на детето, Комисията за защита от дискриминация и Господ знае още в какви съвети, агенции и комисии, бяха осигурени кресла за разцноцветни партийни апаратчици. Иначе казано – за номенклатурчици.

Да обобщим: „номенклатура“ и при комунизма, и в посткомунизма, е централната политическа бюрокрация, партийно-бюрократичният елит, който дърпа всички конци на обществото. Преди 1989 бюрокрацията беше изцяло съставена комунисти, след това в нея влязоха (пишман) „специалисти“. Те са новата експлоататорска класа. Те са по-равните от другите животни.

Но да речем, че днес е демоде номенклатурата да се нарича „класа“. Дори да е „само“ социална група, тя укрепва властта в ръцете на едни и същи хора. Тя е НАД обществото, тя е самовластна, тя е закрита, и най-важното – тя е безконтролна. Това са новите господари. Главният прокурор, без значение #Кой, е сред тях.

Всъщност, дори е на върха. При това не от комунистическо, а от посткомунистическо време. След като Партията загуби ръководната си роля и след като бе разпусната политическата й полиция, някой трябваше да контролира номенклатурата. Този „някой“ трябваше да бъде толкова безконтролен, колкото разтурените БКП и ДС, взети заедно, но и да се подчинява на сценаристите на „прехода“. Сценаристите възложиха на прокуратурата отговорната задача да замени Политбюро, а на мутрите – не по-малко отговорната задача да заменят отдела за мокри поръчки на Държавна сигурност. Мутрите трябваше да вършат черната работа, прокуратурата трябваше да „свива перките“ на прекалено развилнели се мутри. Но да остава цялата в бяло.

Колко наивен трябва да си, за да вярваш, че шефът на такава всевластна структура се избира от колегите си? Или колко трябва да мислиш другите за наивни, за да го твърдиш?

Дали главният прокурор вместо във ВСС, се избира в Министерския съвет, Банкя, Бояна или хотел „Берлин“, дали е Цацаров или Гешев, няма значение. И няма да има, докато има номенклатура.

А номенклатура ще има, докато има посткомунизъм. Посткомунизъм ще има, докато не се извърши посткомунистическа революция. Само хора, необременени от комунизъм, могат да направят това. Млади хора – на години и по дух, които не се страхуват да знаят и не са готови да се предадат.

Тези млади хора трябва не да надграждат, а съзидателно да разрушат посткомунистическата държава, която им оставихме. Първата им работа трябва да е да пренапишат конституцията така, че която и да било група хора да не може да придобие решаваща власт в държавата. Това всъщност значи – да нормализират съдебната власт. Сега съдебната власт не се съставя пряко от суверена, а от политически пълномощници в лицето на законодателния орган, президентството, и което е потресаващо – от представители на самата съдебна власт. Една власт не може да участва в своето собствено съставяне, освен ако не е самият суверен! В противен случай тя е политически зависима и абсурдна. Политически зависима – защото политически пълномощници участват в съставянето на Висшия съдебен съвет, Конституционния съд и Инспектората. Абсурдна – защото съдебната власт е поставена преди суверена, и тя самата се явява източник на власт.

Отговорът на въпроса как ще бъде пренаписана конституцията и преоснована държавата, не е лесен. Но ако оставим решението му само на „опозиционните партии“, чиито лидери са част от номенклатурата, вечно ще остане такъв.

 

Имаше такъв популярен лозунг по комунистическо време : „Петилетката – за четири години!“ Не си спомням случай да не беше изпълнен. Героите на социалистическия труд „опраскваха“ петилетния план и за три години. Сегашните политици обаче ги удрят в земята – те срутват парламентите средно за две. Затова предсрочните парламентарни избори не само са възможни, но и стават все по-близки.

БСП и ДПС усилено работят по въпроса – от миналата седмица не се регистрират в пленарна зала, докато управляващите сами не си осигурят нужното за започване на заседанието мнозинство. Тактиката е особено болезнена при приемане на бюджет и БСП и ДПС сигурно ликуват вътрешно, гледайки как всеки ден ГЕРБ и патриотите „мобилизират“ своите депутати. Особено безкомпромисно е Движението, което оттегли офертата си за подкрепа на правителство на малцинството с негова подкрепа в рамките на този парламент и вече говори за „отстраняване“ на целия кабинет. Извънпарламентарната опозиция „хейти“ ежедневно и ежечасно, макар и след 11 ч. Майките на деца с увреждания – спешени и с коли, опъват палатки под прозорците, протестиращите срещу скъпите горива блокират пътища, емигрантите свикват митинги … Всички са срещу Борисов.

Най-силният опонент на Борисов обаче е.. самият Борисов. Нямам предвид, че насърчава или поне не противодейства активно на опитите на опозицията да предизвика предсрочни избори (мнозина подозират, че възнамерява да се оттегли предсрочно за трети път, за да се върне на бял кон за четвърти). Имам предвид най-вече огромното му его, безпардонността и некомпетентността му, в контрастно съчетание с умората и изпуснатите юзди – не само над коалиционните партньори, но и върху собствената партия и парламентарна група. Те ясно предвещават близкия край както на политическата кариера на Борисов, така и на едноименния политически модел.

Този модел, противно на всякаква политическа логика, оцеля толкова дълго, защото беше квазирелигиозен. Преди 12 години ГЕРБ създаде една огромна надежда, която никой досега не успя да изкорени…защото нямаше корен. Нямаше предистория. Нямаше прадеди. А като нямаш прадеди, няма нито кого да наследяваш, нито кого да предаваш. Такава квазирелигия най-добре се изповяда, като непрекъснато я променяш. И като непрекъснато ѝ изменяш.

Като всяка квазирелигия, и ГЕРБ си има своята есхатология, своя представа за край на света. Мнозинството от избирателите на ГЕРБ все още са обладани от нея. Тази есхатология е персонализирана в лицето на Борисов. Гербаджиите вероятно искрено вярват, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и неговия лидер.

Това е грешка по Фукуяма. През 1992 американският политолог написа в „Краят на историята и последният човек“, че либералната демокрация и свободният капитализъм са крайна точка в социокултурната еволюция на човечеството. Дори допусна, че са окончателна форма на човешко управление. Само три години по-късно обаче, в „Социалните добродетели и създаване на възход“, Фукуяма се обърна на 180 градуса с аргумента, че културата не може да бъде отделена от икономиката. После бе активен неоконсерватор, после през 2008 г. подкрепи Барак Обама… И „историята“ за него наистина свърши.

Така ще стане и с ГЕРБ и Борисов. И партията, и лидерът ѝ вече не са толкова…как да се изразя дипломатично… толкова „еластични“, колкото бяха. Когато си всякакъв, привличаш избиратели, които гласуват за предизвестения победител. Когато внушаваш сигурност и респект, привличаш избиратели, които гласуват за кандидати-мъжкари. Когато обаче се огънеш пред вътрешен или външен враг, преставаш да бъдеш мъжкар. И губиш едни избиратели. Ако не си мъжкар, не си и победител. Тогава губиш други избиратели. И постепенно се стопяваш. Снижаващата се непрекъснато подкрепа за ГЕРБ от 2009 година насам потвърждава това. Все по-крехките и неестествени коалиции, в които партията е принудена да участва – също.

Така че въпросът не е дали ще има предсрочни парламентарни избори, а кога ще бъдат те. Предобладаващото мнение е, че ГЕРБ ще ги слее с местните избори следващата есен. Нямам съмнение, че ще опита, съмнявам се обаче, че ще успее. Вече не съм сигурен, че правителството ще изкара и до евроизборите през май 2019. Вървят слухове, че обидени олигарси искат оставката на Борисов като Коледен подарък. А досега те са получавали всичко, каквото поискат. Не на последно място защото Борисов им го е давал. Не безвъзмездно, разбира се. И не от собствения си джоб. Но всяко нещо си има край.

Този край обаче може би ще е нечие чуждо начало. На президента, естествено. Той ще състави втори служебен кабинет за две години мандат. И този път едва ли в него ще има компромисни фигури като Огнян Герджиков. По-скоро ще има бъдещи строители на партията на президента. Или дори на президентската му република, за която Радев говори преди две седмици в Пловдив. Плахо се надявам най-после парламентарните партии да разберат какво бреме за тях е т. нар. „парламентарна рулетка“, описана в чл.99 на Конституцията, да се стегнат и да я отменят. Тя беше механизъм, предвиден да предотвратява предсрочни избори. Но ако не нарушаваше политическия баланс до началото на века – заради двупартийния модел и обикновено избирания от доминиращата партия в момента президент -, рулетката вече е заплаха за стабилността на системата. И плаче за отмяна.

Макар че ако бъдем точни, всички избори за парламент от началото на прехода насам, с изключение на периода 1997-2009 г. (три от осем обикновени Народни събрания), бяха предсрочни. И тепърва ще бъдат, ако се съди по установилото се статукво на коалиционни управления, кое от кое с по-неестествени „малки партньори“, наричани за благозвучие „резервни колела“. Занапред те ще са все по-малки и все по-неестествени, но няма да свършат. Двете големи партии периодично си ги отглеждат. И като узреят, ги берат.

Казаното по-горе дава положителни отговори на двата най-често задавани напоследък въпроса: има ли алтернатива сегашното управление и имат ли смисъл предсрочните избори. Да,  двете големи партии нямат алтернатива, но малките им коалиционни партньори имат. Да, предсрочните избори имат смисъл, даже само за да отстраниш тотално неадекватен малък партньор като сегашния. Като няма частични парламентарни избори, ще има предсрочни. Още един фундаментален дефект на конституцията, която плаче за генерална промяна. Мен ако питате, най-добре да приемем изцяло нов основен закон. И да преосновем държавата.

Ако миналото не може да ни събере, нека намерим поне допирни точки  за бъдещето.