Днес Корнелия Нинова отново лансира идеята за таван на цените на храните. Подобен таван вече се въвеждал в някои западни държави, това било единствената работеща мярка срещу повишаването на цените. Проверки на грамажа и етикетите няма да помогнат на хората, загрижи се социалистката. И размаха „най-убедителния“, а аз бих казал – най-комплексарски аргумент на всеки български политик: “ Как в Испания, Гърция, Франция може, а в България не може?“
Ами и там не може. Навсякъде контролът върху цените е икономически вреден, но политически полезен.Той внушава, че за високите цени са виновни алчните и ненаситни бизнесмени, а не инфлационната парична политика на некадърните чиновници.
Последствията са еднакви във всички времена и навсякъде по света. Брилянтният американски икономист и журналист Хенри Хазлит ги е описал в безсъмъртната си „Икономика в един урок“. Издадох тази книга през 2009 г. Сигурен съм, че нито един политик не я прочел. Нека го направят поне някои потребители.
Следва откъс от глава 17 на „Икономиката в един урок“ от Хенри Хазлит – „Когато държавата фиксира цени“. Ако не ви се чете целия откъс, резюмирам: „Когато държавата фиксира цени, става страшно“.
…Контролът върху цените внушава, че за високите цени е виновна алчността и ненаситността на бизнесмените, а не инфлационната парична политика на чиновниците.
Да видим най-напред какво става, когато държавата се опита да държи цената на една-единствена стока или на малка група стоки под цената, която би наложил свободният конкурентен пазар.
Когато държавата се опитва да фиксира пределни цени само за няколко стоки, тя обикновено избира определени стоки от първа необходимост с основанието, че е жизнено важно бедните да могат да ги получат на ”разумна” цена. Да кажем, че за тази цел са избрани хлябът, млякото и месото.
Доводът да се държат ниски цените на тези стоки е приблизително следният: ако оставим (да кажем) говеждото на милостта на свободния пазар, наддаването ще покачи цената му и само богатите ще могат да го купуват. Хората ще получат говеждо не според нуждите си, а според покупателната си способност. Ако задържим цената ниска, всеки ще получи полагащия му се дял.
Ако този довод е валиден, възприетата политика е непоследователна и половинчата. Защото ако не нуждата, а покупателната способност определя разпределението на говеждото при пазарна цена 2.25 долара за фунт, тя ще го определя (макар и може би в малко по-малка степен) и при, да кажем, нормативен таван на цената 1.50 долара за фунт. Всъщност доводът за покупателната-способност-вместо-нуждата остава в сила дотогава, докато изобщо искаме някакви пари. Той ще загуби силата си само ако раздаваме говеждото безплатно.
Плановете за фиксиране на пределни цени обикновено започват като опити „да се предотврати повишаването на разходите за живот”. Техните радетели несъзнателно приемат, че има нещо особено ”нормално” или неприкосновено в пазарната цена към момента, в който се въвеждат техните контролни мерки. Тази начална цена се разглежда като ”разумна”, а всяка цена над нея – като ”необоснована”, без оглед на настъпилите промени в условията на производство или търсене след първоначалното ѝ въвеждане.
…Но не можем да държим цената на която и да е стока под пазарното ѝ равнище, без да предизвикаме две последици. Първата е, че увеличаваме търсенето на тази стока. Понеже тя е по-евтина, хората не само са изкушени да купуват повече от нея, но и могат да си го позволят. Втората последица е, че намаляваме предлагането на тази стока. Понеже хората купуват повече, натрупаното количество по-бързо изчезва от рафтовете на магазините. Но освен това се потиска производството на тази стока. Печалбата от него намалява или изчезва. Маргиналните производители фалират.
Следователно, ако не правим нищо повече, резултатът от фиксирането на пределна цена за дадена стока ще бъде дефицит на тази стока. Но недостигът е точно обратното на това, което държавните регулатори първоначално са искали да постигнат. Те са искали изобилно предлагане именно на стоките, избрани за най-строго фиксиране на цените. Когато обаче ограничават заплатите и печалбите на производителите на въпросните стоки, без да въведат подобни ограничения за производителите на луксозни стоки, регулаторите потискат производството на стоките от първа необходимост с контролирани цени, и насърчават производството на не толкова необходимите стоки.
Някои от тези последици с течение на времето се забелязват от регулаторите, които въвеждат разнообразни нови мерки, за да ги избягнат. Между тези мерки са купонната система, контролът върху производствените разходи, субсидиите и всеобщото фиксиране на цените. Да ги разгледаме последователно.
Когато стане очевидно, че недостигът на някаква стока е следствие от фиксиране на цената ѝ под пазарното равнище, богатите потребители биват обвинени, че вземат ”по-голям от полагаемия им се дял”. Ако стоката е суровина за производството, отделни фирми биват обвинени, че се ”презапасяват” с нея. След това правителството въвежда набор от правила за това кой ще има предимство при закупуването на тази стока, или на кого и в какви количества тя ще се разпределя, или как ще се продава с купони.
Ако се възприеме купонна система, това значи, че всеки потребител може да получи не повече от определено количество, без значение колко е готов да плати, за да получи още.
Купонната система означава, че държавата е приела двойна ценова система или двойна парична система, в която всеки потребител трябва да има определен брой купони или ”точки” в допълнение към дадено количество обикновени пари. С други думи, държавата се опитва посредством купонната система да свърши част от работата, която свободният пазар би свършил посредством цените. Казвам само част от работата, понеже купонната система само ограничава търсенето, без същевременно да насърчи предлагането, което би направила по-високата цена.
Държавата може да се опита да осигури предлагането, като разшири контрола си върху производствените разходи на дадена стока. Например, за да задържи ниска цената на дребно на говеждото, тя може да фиксира неговата цена на едро, кланичната му цена, цената на живите говеда, цените на фуражите, заплатите на селскостопанските работници. За да задържи ниска цената на млякото, държавата може да опита да фиксира заплатите на шофьорите, които го превозват, цените на опаковките му, изкупната му цена, цените на фуражите. За да фиксира цената на хляба, тя може да фиксира заплатите във фурните, цената на брашното, печалбите на мелничарите, цената на житото и т.н.
Но докато държавата разширява фиксирането в посока назад, разширяват се и последиците, които първоначално са я тласкали към това действие. Ако допуснем, че правителството има решимост да фиксира тези разходи и способност да осъществи решенията си, тогава то просто създава на свой ред дефицит на различните фактори, които участват в производството на крайната стока – труд, фураж, жито, и т.н. Така държавата се принуждава да контролира все повече и повече. Крайният резултат е същият като при всеобщо фиксиране на цените.
Правителството може да опита да се справи с тази трудност чрез субсидии. То ще признае, че като държи цената на млякото или маслото под пазарното ѝ равнище или под равнището, на което фиксира останалите цени, може да причини недостиг поради понижените заплати и печалби в производството на мляко или масло. Държавата се опитва да компенсира това, като плаща субсидия на производителите на мляко и масло. Ако пренебрегнем свързаните с това административни трудности и допуснем, че субсидията осигурява точно желаното производство на мляко и масло, ясно е, че макар тя да се изплаща на производителите, в действителност подпомага потребителите. Защото производителите в крайна сметка не получават повече за своето мляко и масло, отколкото щяха да получат, ако можеха да искат свободната пазарна цена; но потребителите получават мляко и масло доста под свободната им пазарна цена и следователно са субсидирани с тази разлика, т.е. със сумата на субсидията, привидно платена на производителите.
Ако обаче за субсидираната стока не са въведени купони, то хората с най-високи доходи ще могат да купят най-много от нея. Това означава, че те са субсидирани в по-голяма степен от хората с малка покупателна способност.
Кой ще субсидира потребителите, ще зависи от това кои категории хора се облагат с данъци. Така хората като данъкоплатци ще субсидират самите себе си като потребители. В тази бъркотия става малко трудно да се проследи точно кой и кого субсидира. Това, което се забравя, е, че субсидиите се плащат от някого и че не е открит начин обществото да получи нещо срещу нищо.
За кратки периоди от време фиксирането на цените често създава впечатление, че е успешно. Може да изглежда, че то работи добре, особено при война, когато се подкрепя от патриотизма и чувството за криза. Но колкото по-дълго е в сила, толкова повече нарастват трудностите му. Когато цените произволно се поддържат ниски чрез държавна принуда, търсенето хронично надхвърля предлагането. Видяхме, че ако държавата се опита да предотврати дефицита на дадена стока, като намали и цените на труда, суровините и другите фактори, определящи производствените ѝ разходи, то тя създава на свой ред недостиг на тези фактори.
Но ако държавата тръгне по този път, тя не само ще сметне за необходимо да разшири контрола върху цените в посока назад или ”вертикално”; тя ще сметне за не по-малко необходимо да разшири ценовия контрол ”хоризонтално”. Ако въведем купони за дадена стока и хората не могат да получат достатъчно количество от нея, а все още имат свободна покупателна способност, те ще се насочат към някакъв заместител. С други думи, купоните за всяка стока, която става дефицитна, трябва да увеличат натиска върху другите стоки, които все още са без купони.
Ако приемем, че държавата успее да предотврати черния пазар (или поне му попречи да се развие достатъчно, за да премахне значението на държавните цени), то продължаването на контрола върху цените ще я принуди да въвежда купони за все повече и повече стоки. Купонната система няма да се ограничи с потребителите. Тя не се ограничи с потребителите по време на Втората световна война. Всъщност тя беше приложена най-напред за разпределяне на суровините между производителите.
Казано накратко, естествената последица от всеки решителен и всеобхватен контрол върху цените, който се опитва да запази някакво тяхно историческо равнище, ще е казармена икономика. Заплатите ще бъдат поддържани ниски толкова твърдо, колкото и цените. Трудът ще бъде разпределян толкова безкомпромисно, колкото и суровините. В резултат държавата не само ще казва на всеки потребител точно по колко от всяка стока може да получи; тя ще казва и на всеки производител точно с какво количество от всяка суровина и с какво количество труд може да разполага. Наддаването за работници ще се търпи не повече от наддаването за материали.
Резултатът ще бъде бетонирана тоталитарна икономика със строго регламентиране на всяка стопанска дейност и с поставяне на всеки работник под произвола на държавата, а накрая и с изчезване на всички свободи, с които сме свикнали.
Превод: Майя Маркова