Етикет: либерализъм

Като заваляха писма, та цяла неделя. И авторите им не се замеряха с компромати, а с идеи! Евгений Дайнов пише на Тончо Краевски , Радан Кънев се обръща към неназован консерватор, но му отговаря Мартин Табаков… Либерали срещу консерватори! Академици срещу практици. Брадати срещу голобради. Революционери срещу еволюционисти. За всекиго по нещо.

Очаквам да се включат и други светли умове през следващите дни. Но най-вече очаквам да се включи „тежката артилерия“ – ръководствата на партиите им. С дела, не с думи. Спорещите в момента си разменят само тежки думи. Лидерите им ще си разменят прегръдки: Борисов със Сидеров и Бареков, бившият реформатор Петър Москов – с Валери Симеонов, и т.н. Под одобрителния поглед на Кремъл национализмът ще се каръщиса с консерватизма.

Накратко, партийните лидери ще почерпят партийните си „инфлуенсъри“ и идеолози с по една студена вода. И в решението им няма да има грам идеология. Дали ще има и прагматизъм, или само огромно, изпепеляващо его? Скоро ще разберем.

Но не от писмата. Няма привърженик на една идеология, който да я е сменил с друга след спор с някой опонент. Най-често се сменя партията, и то не защото си харесал повече идеологията на чуждата, а защото си се разочаровал от носителите на своята. Да не говорим, че съвременната политика изобщо не е мотивирана от идеология. Мотивирана е от партийността. Живеем в рядко историческо време, в което „политика“ и „партия“ съвпадат. Това означава, че когато политик каже, че „ще се търси политическо решение”, партиите за нещо ще се спазарят. Това „нещо“ винаги са били парите ни.

Само малко е ми е жал – ама наистина малко! – за младите консерватори и либертарианци, които с толкова плам трасираха пътя на консерватизма. Прелъстиха ги и ги изоставиха. Ако имаха повече житейски опит, щяха да знаят, че няма как старите партийни кучета, по-точно – хиени, да ги оставят да тичат пред тях в глутницата. Ще трябва още хляб да изядат, докато изправят ушите и ги вкарат в партийните листи. Нищо, разбраха по трудния начин, че в днешните партии не е останала грам идеология. То друг начин за разбиране всъщност няма.

Ако все пак някакви останки от идеология има, тя е анти-идеологическа – пропита с морален нихилизъм, конюнктурен прагматизъм и неизбежно прибягваща до концепцията „управление чрез консенсус”. И няма никакво значение дали партиите наричат консенсуса „стабилност“, „единение“, „прагматизъм“ или някак другояче. Няма значение дали се самоопределят като консервативни или либерални. Защото са никакви.

С това по никакъв начин не се намесвам в разгорелия се високоинтелектуален консервативно-либерален спор. Само минавам да кажа на тези, които искат да разберат, че това, което новите псевдоконсерватори наричат либерализъм, първо: не е никакъв либерализъм; второ – либерализмът не е и никога няма да бъде ляв. Така нареченият „ляв либерализъм“ не е нищо повече от вид разводнен социализъм.

Точно същият е и новият консерватизъм. Неоконсите са привърженици на смесената икономика и на идеята за „всеобщо благоденствие“. Те критикуват частната собственост върху средствата за производство и пазарната икономика, борят се за всевластие на държавата и приветстват всяка мярка, която дава повече власт на администрацията. Почти колкото социалистите. Същевременно осъждат като национален предател всеки, който не споделя тяхното предпочитание към „националната“ политика и командната икономика. Почти колкото националистите.

Не съм обезкуражен обаче. Знам, че пред новите консерватори има две възможности. Първата – да си отидат, преди да са дошли. Точно както се случи с либерализма. Преди 30 години в България мнозина се обявяваха за либерали. Всъщност всеки, който бе антикомунист, минаваше за либерал, стига често да използваше думата „свобода“. Либерализмът се отъждестви с либерализацията на комунизма. Либералните ценности се разпръснаха из целия политически спектър, но не се създаде нито една влиятелна партия, която ясно, искрено и целенасочено да ги изповядва и да се опитва да ги прилага в управлението на държавата. Двата „либерални“ ерзаца – ДПС и НДСВ – създадоха привилегировани малцинствени групи. Това постепенно компрометира либералната демокрация до такава степен, че част от обществото започна тотално да я отрича – разбира се, в комплект с политическите ѝ носители. Не мисля, че Сидеров и Бареков като „консерватори“ ще надживеят Доган и Симеон като „либерали“.

Втората възможност е „консерваторите“ да възприемат класическите и неокласическите разбирания на либерализма, а ценностите на социалния и егалитарния либерализъм да се размият в голямото море на левите идеи – социалдемократически и социалистически.

И двете ми се струват еднакво вероятни. Може би дори ще се случат (почти) едновременно. И либерализмът ще заеме полагащото му се място в българската – а и в европейската – политика.

Тогава между „Европа на отечествата“ и „Съединени европейски щати“ голяма разлика няма да има. Писах вече какво мисля по въпроса тук. 

Освен това мисля, че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари.

Миналата седмица лидерът на френската крайна десница Марин Льо Пен призова европейските популистки партии да се обединят на изборите за Европейски парламент през 2019 и на мястото на изчерпания Европейски съюз да учредят „Съюз на европейските нации“. Льо Пен бе провокирана от стартираната на 12 септември 2018 наказателна процедура срещу Унгария по т.7 от Договора за ЕС заради „ясен риск страната да извърши тежко нарушение на ценностите, на които се основава съюза“. Евродепутатите от ГЕРБ гласуваха срещу процедурата.

На 20 септември 2018 , в отсъствието на Борисов, двете вицета Симеонов и Каракачанов плюс Нено Димов, прокараха решение на правителството, че при евентуално гласуване да бъде ли лишена Унгария от право на глас в ЕС, България ще наложи вето. Същият ден, на неформалната среща на евролидерите в Залцбург, Борисов защити Орбан пред Еворпейската комисия. Унгарски  сайт отбеляза събитието с красонречиво заглавие : „Най-корумпираната държава в ЕС (за България става дума, ако някой се направи, че не е разбрал) защитава Орбан и неговото правителство пред Европейската комисия“.

Оттогава на новоизлюпените български консерватори им замириса на кръв. Те и преди това се бяха превъзбудили  от възможността да се разправят с либералите и соросоидите, но процедурата срещу Унгария (която вероятно никога няма да завърши) им дойде дюшеш. Орбан се превърна първо в национален, а после и в европейски герой – пламенен борец срещу диктатурата на лошия Брюксел, оглозгал почти до кокал 110-годишния, свято пазен български суверенитет. Новите български консерватори като същи матросовци заслониха с гърдите си  Орбан и зачакаха картечните откоси на Меркел и Макрон. Да се чуди човек дали да се нареди до тях, или да им издигне паметник, когато паднат в неравен бой с врага.

А врагът всъщност е общ – ако наистина новите български консерватори се борят срещу онези евролидери  и евродепутати, които искат  да ни наложат един все по-хомогенизиран, наднационален, командван от (евро)комисари Съветски съюз в задния двор.

В началната фаза на европейската интеграция до средата на осемдесетте години, либерализационният модел наистина преобладаваше. Днес обаче в ЕС триумфално шества хармонизационния. Само много пристрастен наблюдател може „да не види“ това. Само много пристрастен наблюдател може и да „не забележи“, че либералите водят борба за възстановяване на първоначалния модел на европейска интеграция от 30 години – откакто социалистът Жак Делор започна да търси „душата на Европейския съюз“. 

Идеите за интернационализма – глобализма – мултикултурализма – универсализма, никога не са били либерални. Те винаги са били социалистически. А това, което Льо Пен нарича „съюз на европейските нации“, е много близо до либерализационния модел на европейска интеграция. Този модел се основава на междудържавно сътрудничество, при което действащи лица са отделните европейски страни. Те запазват голяма част от контрола върху политическите, социалните и икономическите системи в собствените си ръце, като премахват само ненужните бариери, поставени пред действията на гражданите от държавните граници.

Приравняването на хармонизацията с либерализма е лоша политика – ако плашенето на хората изобщо може да се нарече политика. „Новите консерватори“ в типично комунистически стил твърдят,  че съответната национална държава, често с многовековна история, ще отмре за сметка на нещо, което все още е само „набор от наднационални институции“, а не единна държава. И не могат или не искат да си дадат сметка, че с общи усилия  ЕС може да си остане НАЙ-МНОГО набор от наднационални институции. Може част от излишните институции да бъдат закрити или принудени да работят в полза на гражданите, а не на политиците. Може даже самата идея данъци, социални помощи, всякакви видове „стандарти“, да се„хармонизират“ под мъдрото ръководство на европейската бюрокрация и европейските политици, да бъде преосмислена.

Нищо не пречи на новите консерватори да се присъединят към тази борба на старите либерали. Тогава те наистина от принципни позиции ще са се противопоставили на „намесата на омразния Брюксел”. Само че „новите български консерватори“ не защитават националните традиции срещу заплащващия ги мултикутурен социализъм. Те защитават българския политически елит. А българският политически елит се бори с  правилата на ЕС, защото те му пречат да лъже и краде. Скандалният случай с изгарянето на документи край Радомир, свидетелстващи за функционирането на широко разклонена в държавната администрация мрежа за източване на еврофондове, за пореден път доказва това .

Българският политически елит е лъжлив и крадлив, защото  е (пост)комунистически. България е дълбоко затънала в блатото на комуноидния манталитет и ние, либералите, тоест защитниците на свободата, трябва да хвърлим много усилия, за да я измъкнем оттам. „Новите български консерватори“ едва ли ще помогнат. Помощ от автентичните обаче – ако такива изобщо има – ще е добре дошла.

Ограничим ли корупцията на елита, ще преборим и комунизма. Защото, както казваше Кенеди, комунизмът никога не е идвал на власт в страна, която не е разрушена от война, от корупция или и от двете.

Вече писах , че каквото и да ви консерваторят, става дума за пари. Смятам да го повтарям, докато Картаген бъде разрушен.

 

 

 

 

 

 

 

Тъкмо бях решил пак да громя политическото инженерство на ГЕРБ, и обединената част от управляващата коалиция така се стисна за гушите, че за малко да се хване за палците. Но премиерът привика на пожар тримата патриоти в Министерския съвет и след два часа цялото каре плюс писаря ни успокои и заплаши едновременно. Успокои ни, че коалицията е стабилна, осъзната и безалтернативна. Заплаши ни, че ако не си изкара мандата, България ще бъде завладяна от невиждан и нечуван хаос. И тъй като очевидно ще изкарат поне до есента, тоест ще имат време и за политинженерство, все пак четете този текст.

Четете го, и за да не стане като с Кейнс. През 1936 г. лорд Кейнс публикува своята прочута „Обща теория за заетостта, лихвите и парите“. Фон Хайек е силно изкушен да разгроми това недоразумение, наречено книга, но се въздържа по много човешка причина – през 1934 г. е публикувал унищожителна рецензия срещу вече забравения „Трактат за парите“ на Кейнс, а Кейнс, вместо да се разсърди, пренебрежително свил рамене със следните думи: „О, няма значение; аз вече не вярвам в тия неща“. Хайек явно не искал да се повтори същата ситуация и не написал нищо срещу „Общата теория…“ След това често съжалявал. Още повече съжаляваме ние, защото кейнсианството даде теоретично обоснован модел за законна кражба чрез инфраструктурни проекти на всички правителства от Рузвелт насам.

Затова продължавам да нищя политическото инженерство, чиято цел е да изкове новия български консерватизъм. Писах в „Битката за България“ , че „консерватизирането“ на българската политика става по руски модел, и откроих ролята на Института за дясна политика в процеса. Миналата седмица се включи и огледалният му образ – Институт за нов икономически напредък. Двата института от 5 години поддържат топла връзката между ГЕРБ и БСП и методично се опитват да възстановят двупартийния модел в България. Естествено, с основни партии ГЕРБ и БСП, и всички останали партии или всмукани , или обезличени от тях.

На 20 юли 2018 в „Панорама“ председателят на Института за нов икономически напредък Росен Карадимов, последен председател на комунистическия комсомол, два пъти депутат от БСП, радостно съобщи, че светът се е върнал 28 години назад. В хубавия смисъл, да не си помислите нещо друго! Коментирайки срещата Путин-Тръмп, Карадимов пътем прогнозира, че на следващите избори за европарламент в него масово ще влязат националистически и консервативни сили. Те няма да взривят базата на ЕС, но за да оцелее, евросъюзът ще бъде принуден да жертва либералната си надстройка. 

Тук за включилите се в политическото инженерство „десни“ младежки клубове и общества, които не са учили марксизъм-ленинизъм, се налага да поясня – базата и надстройката са термини от марксисткото обществознание. Според него общественото битие, респективно начинът на производство на материалните блага, е определящият елемент в структурата на една обществено-икономическа формация. Това е базата. Надстройката са идеологическите възгледи, обществените организации и учреждения, както и идеологическите отношения. „Основната идея на Маркс и Енгелс – пише Ленин – се състоеше в това, че обществените отношения се делят на материални и идеологически. Последните са само надстройка над първите“. Тоест, запазвайки базата, запазвате материалното, елиминирайки надстройката, елиминирате идеологическото. Взимате парите, но не и законите, по които те се правят. Да не говорим за идеите, които стоят в основата на законите.

Не бях чувал скоро толкова откровена и изчистена формулировка на отколешната комунистическа мечта за незаконно забогатяване. За сметка на капитализма, разбира се, и по-конкретно – на Европейския съюз. Не случайно комунисти, нарекли се социалисти, ни вкараха в него. Сега комунисти, нарекли се консерватори, искат хем да сме вътре, хем вън. Ако изтръгнете класическите му либерални корени, върху които е построен, Европейският съюз ще увисне във въздуха. На практика ще престане да съществува – или ще се трансформира в Евразийски.

За щастие тази трансформация е невъзможна именно заради идеологическата котва на Европейския съюз. Неговите бащи-основатели – Робер Шуман (французин, роден в Люксембург), Конрад Аденауер (Германия) и Алчиде де Гаспери (Италия), следват класическия либерален възглед за Европа. Класическият либерален възглед разглежда индивидуалната свобода като най-важната културна ценност на европейците и християнството. Според този възглед суверенните европейски държави защитават правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници, като по този начин позволяват свободната размяна на стоки, услуги и идеи.

С всиките си кусури Европейският съюз оцеля над 60 години именно защото стъпи върху либерализма. Политическият проект на либерализма се нарича капитализъм. Капитализмът на свободната конкуренция създава условия за политическа свобода, тъй като отделя икономическата власт от политическата и по този начин позволява на едната да уравновеси другата. Никое друго обществено-политическо-икономическо обществено устройство не прави това. Не е възможно да сложите марксистка надстройка над либералната база. То е все едно да карате Кадилак, но да живеете в сламена колиба. Рано или късно ще си построите имение – или ще си купите Запорожец.

Вдъхновявани от „нелибералната демокрация“ на Путин, Орбан, Качински и сие, българските политическите инженери искат да запазят свободния пазар, тоест икономическата свобода, но да унищожат политическата свобода. Това няма как да стане. Затова политинженерите маскират марксизма като консерватизъм.

В България им помага…БСП. За целта партията написа цяла „Визия за България“, която щяла да бъде алтернатива не само на управлението на ГЕРБ, но и на целия преход. (Документът можете да прочетете тук )

Според изпълнителния директор на Института за дясна политика Георги Харизанов визията предлагала „одържавяване, национализация и наливане на държавни пари в губещи сектори…завръщане към годините на плановата икономика, на централизацията и на държавната собственост в най-важните сектори“. „Това е разговор как да продължим назад, а не как да продължим напред“, заключава Харизанов.

Така е. Но това „назад“ прекрасно урежда ГЕРБ, който и при трите свои управления прави именно това, което препоръчва БСП – „Повече държава там, тогава, където и когато това е необходимо“. Или поне му се иска, защото не винаги може. Помните ли фашисткия девиз „Всичко в държавата, нищо против държавата, нищо извън държавата“? Припомнете си и коментара, полезно е.

ГЕРБ иска, но не му стиска. Затова във „Визия“-та си БСП от свое име описва мокрия му сън: край на „крайно либералното отношение по отношение на обществени процеси, изискващи повече държавна намеса и контрол“, „поглед първо към държавата като инвеститор номер едно“, „раздвижване на националния капитал“, „създаване на „национални индустриални зони“, „премахване на търговския статут на държавните лечебни заведения“…

Това не е „връщане назад“ към комунизма. Ако беше, нямаше да бъдат допускани концесии и чуждестранни инвестиции, които предоставят природните ресурси на страната на чужди експлоататори, нито публично-частно партньорство, нито съществуването на частна собственост изобщо. Щеше да има сал една всемогъща държава.

Това е „път напред“ към етатизма. Етатизъм ала Путин, в резултат на който делът на държавата в руската икономика вече е повече от 60% и който изследователи на политиката му с основание наричат „протофашизъм“. Редица източноевропейски страни тръгнаха по този път – не случайно при представянето на „Визията..“ Корнелия Нинова посочи като възможна посока… пътят на Вишеградската четворка.

„Визия за България“ е една розова мечта, която бързо почернява, когато обикновеният човек се събуди пред празния хладилник, с треперещи болни ръце и липса на помощ“, както писа ляв критик  на програмата. Но тя е много удобна на „десните идеолози“, защото демонтира вместо тях неудобния „неолиберален модел, довел до изключване ролята на държавата в ключови сектори и мащабни деформации в икономиката, в законодателството и регулациите“.

Накратко: и „отляво“, и „отдясно“, ни „омагьосват“. Искат да заменим свободата си за някаква имагинерна и невъзможна сигурност, която и през ум не им минава да осигурят. Истинската им цел е да крадат. Не само безсрамно, неограничено и безнаказано, но и без какъвто и да е външен контрол. Добър или лош, през последните 12 години той идваше от Европейския съюз. Ако следващата пролет в неговия парламент масово нахлуят новите варвари – националисти и консерватори от бившия Източен блок, те няма да се опитат да разрушат Евросъюза. Кой е луд да коли кокошката, която снася златни яйца? Ще се опитат да го варваризират, като го принудят да „жертва своята идеологическа надстройка“. Тогава няма да има кой да упражнява никакъв законов контрол – нито над страните-членки, нито върху самия съюз при търговията му с други страни.

Всички политически инженери в България – пишман-консерватори, комични националисти и „социално загрижени“ етатисти, са насъсквани от Путин. Глобалната им цел е един беззъб, разединен и изпразнен от идеологическо съдържание Европейски съюз.

Трябва локално да ѝ попречим.